Джон Конъли
Шепнещите (31)

Бе прекарал твърде дълго време почти във всяко превозно средство, което можеше да предложи армията, и познаваше техните предимства и недостатъци, но после го изпратиха да попълни свободно място в отделението на Тобаяс, което патрулираше с бронетранспортьор „Страйкър“.

По адрес на страйкърите се говореха какви ли не глупости, обикновено от задръстеняците, които се абонират за списания за огнестрелни оръжия и пишат до тях писма за „класата на воините“, но войниците обичаха страйкърите. Възглавниците на седалките бяха отвратителни, източникът за променлив ток бръмчеше като муха и нямаше достатъчно контакти за DVD плейърите или айподите на целия екипаж, но те превъзхождаха хъмвитата, дори свръхбронираните. Страйкърът предлагаше цялостна 14,5-милиметрова защита от всичко, което хаджиите можеха да хвърлят по него, плюс специална предпазна стоманена решетка на 45 см от корпуса срещу РПГ. Отзад имаше М240, а отгоре въртяща се 12,7-милиметрова картечница. В сравнение с това хъмвито беше като да се увиеш в парцал и да размахаш 22-калиброво оръжие.

А тези неща бяха важни, защото в разрез с всички правила за водене на война в градски условия, на които го бяха учили, в армията ги караха да патрулират по едни и същи маршрути и по същото време всеки ден, така че хаджиите можеха да сверяват часовниците, респективно самоделните си взривни устройства по тях. При това положение въпросът не беше дали в определен ден ще бъдат ударени, а кога. Хубавото беше, че след нападението колата задължително се връщаше в базата за ремонт, така че хората можеха да почиват до края на деня.

Прехвърлянето му в страйкъра беше заслуга на Тобаяс; на Тобаяс и на мъжа на име Родам. Тобаяс беше получил сержантски нашивки и беше командир на отделението. Обаче не се престараваше, дори успяваше да им набавя бира от време на време, а да те хванат, че пиеш, си беше сериозно провинение. За юмручен бой или за вземане на превозно средство без разрешение човек можеше да си навлече наказание по член 15, но алкохолът и дрогата се наказваха със съдебни присъди. Тобаяс носеше целия риск за бирата, но им вярваше. Обаче по онова време той вече беше наясно как действа Тобаяс и знаеше, че целта на бирите е да ги размекне. Тобаяс имаше своя собствена версия на третия нютонов закон за движението: че всяко действие предизвиква равно или по-голямо противодействие. Те щяха да си платят за тези бири, по един или друг начин, и Родам бе този, който щеше да извлече печалбата.

Родам бе нещо като призрак. Багдад бе пълен с призраци, истински и мними, а Родам бе по малко и от двете. Той работеше частно, не за ЦРУ, и както всеки добър призрак не говореше много за онова, с което се занимаваше. Казваше, че работи за малка организация, наречена ИРИС^[1], „Услуги по придобиване и анализ на информация“. Но Тобаяс се беше изпуснал, че бизнесът, общо взето, е едноличен. Логото на ИРИС, не особено изненадващо, бе око, чиято зеница беше светът. На визитките на Родам бяха посочени офиси в Конкорд, Ню Хампшир и Пон Руж, Канада, макар впоследствие да се оказа, че офисът в Пон Руж не е нищо повече от данъчно укритие в съседство с летище, а офисът в Конкорд — само телефон с телефонен секретар.

Родам обаче бе бивш служител на ЦРУ: имаше връзките, имаше и влиянието. Част от работата му в Багдад бе да изпълнява ролята на посредник между войската и по-дребните доставчици, онези, които не разполагат със собствена транспортна мрежа и се опитват да ограничават разходите си, за да могат да приберат по-голям дял от онова, което преди това са продали на Чичо Сам на безсрамно висока цена. Родам уреждаше транспортирането на всичко, от което големите момчета като „Халбъртън“ не се бяха облажили първи, като се започне от кутия обикновени винтчета и се стигне до оръжия, които по някаква причина не бива да минат по обичайните транспортни канали.

Този бизнес му плащаше сметките и дори нещо повече, но не беше неговата основна специалност. Както се оказа, Родам бе специалист по разпитите и по анализите на информацията, което обясняваше произхода на името ИРИС. В арестите имаше твърде много иракчани, за да могат хората от редовното разузнаване да се справят с тях, затова дребните риби биваха прехвърляни на Родам. Ако получи достатъчно дребни риби и сравни информацията, която измъква от тях, човек можеше да сглоби от отделните късчета по-голяма картина. Родам бе нещо като гений в анализирането на информацията, която получаваше от затворниците, понякога без те дори да забележат, че са казали нещо важно. Случваше се да ги разпитва и лично, най-често, когато се опитваше да си изясни нещо или пък да открие солидна връзка между две на пръв поглед взети наслука късчета информация. Не беше от онези, които чупят пръсти и давят. Беше търпелив, внимателен и говореше тихо. Всяка информация влизаше в компютърната програма, която беше създал и за която Ирак щеше да е опитното поле: тя сравняваше ключови фрази, дребни оперативни подробности и дори отделни изрази с надеждата да се открие нещо, което ги свързва. Войската и ЦРУ също бяха готови да го подхранват с огризките си, така че с течение на времето Родам научи за всекидневните действия на съпротивата едва ли не повече от всеки друг в района. Той бе човекът, към когото се обръщаха и на когото вярваха като на същински оракул. В замяна Родам получаваше всичко, каквото поискаше.

Така и не разбра как Родам и Тобаяс бяха успели да се свържат. Предполагаше, че мъже като тях неизбежно се откриват взаимно. Затова когато Тобаяс купуваше бирата, Родам идваше с него. Навярно тъкмо Родам я бе намерил.

По онова време отделението беше понесло някои загуби — Латнър беше убит, както и Коул. Едуардс и Мартинес бяха ранени и бяха заменени от Харлан и Крамър и като чели нямаше никакви изгледи удареният от снайперист Хейл да се оправи. Той беше улучен в главата и смъртта щеше да е избавление за него. Разпределиха отделението да изпълнява задачи, които не застрашават личния му състав, докато бъде възстановен до пълна боеготовност: никакво патрулиране, само караул на смени в кулата, което означаваше периодични контролни обаждания по радиото до фронтова линия „Янки“, отговори с „Лима Чарли — високо и ясно“ и снишаване от време на време, ако някой в мрака реши да гръмне с минохвъргачката, да прати управляема граната или просто да изстреля няколко откоса, за да не ни оставя да скучаем.

Онази нощ Тобаяс — или пък Родам — бе уредил така нещата, че бяха освободени от караул. В стаята на Тобаяс бяха осмина: той, Тобаяс, Родам, Крамър, Харлан, Малак, Пачет и Баки. След като ги размекна с няколко бири, Тобаяс започна да говори. Каза им за Хейл, как остатъкът от живота му щял да е в най-добрия случай борба, както и за други момчета, които познаваха. Описа им как другарите им се борят да получат пари по параграф 8 като уволнени от армията поради психически разстройства, от благотворителност, от Управлението за ветераните, откъдето и да било; как Управлението за ветераните отказало молбата за пенсия на Кийс, помощник-картечаря, когото бе заменил Пачет, като го информирало, че загубеният му крак се оценява само на шейсет на сто инвалидност. Кийс се обърнал към пресата и процентът на инвалидността му бил вдигнат, но само за да му затворят устата. На него щастието му се усмихнало, обаче на много други осакатени мъже не им провървяло, или по-точно те не успели да си намерят вестник, който да се застъпи за тяхната кауза. Тобаяс каза, че Родам имал да им предложи нещо и ако те го приемат, ще могат да помогнат на някои от ранените си другари и да живеят по-комфортно, когато се приберат вкъщи. Каза им да слушат внимателно и те слушаха.

Родам беше петдесетгодишен, оплешивяващ, с наднормено тегло. Винаги носеше риза с къси ръкави и вратовръзка. Очилата му имаха черни рамки. Приличаше на учител. Съобщи им, че се натъкнал на някаква информация. Каза им за разграбването на Иракския национален музей в Багдад през 2003 г. Пачет го прекъсна, за да сподели, че е бил там след това и Родам изглеждаше заинтригуван. По-късно щеше да дръпне Пачет настрани и да говори с него, но за момента просто отмина този факт и продължи разказа си. Говори им за злато, за статуи и за древни печати. Крамър започна да му се подиграва. Радио „Джо“, армейската фабрика за слухове, пускаше от време на време разни истории за скритите съкровища на Саддам, за златни кюлчета, заровени в градините, приказки, които обикновено идваха от съмнителни иракчани, които търсеха наивници, готови да им платят, и ако някой постъпеше достатъчно глупаво да им даде пари, изчезваха в нощта и никой не ги виждаше повече. Тобаяс каза на Крамър да си затваря устата и да слуша. Крамър млъкна.

Когато Родам приключи, те бяха убедени, всичките до един, дори Крамър, защото Родам умееше да говори спокойно и сериозно. Казаха му, че влизат в играта, и той тръгна да урежда подробностите. Вече бяха негови марионетки.

 

 

Забравил беше какво е да си пиян. Там, у дома, стек с шест бири нямаше да му стигне дори да започне да се напива, но тук, без достъп до алкохол от месеци, с постоянно суха уста и прегрято тяло, се чувстваше така, сякаш беше изгълтал седмичната продукция на градската пивоварна. На другия ден главата му се пръскаше, но още помнеше обещанието, което бяха дали. Направо се радваше, че излизат със страйкъра, а не с някой месарски фургон, дори когато започна да изпитва съмнения за онова, с което се бяха захванали. Предишната вечер, с две бири и твърде малко храна в стомаха, беше съгласен на всичко, както и останалите, но вече започваше да осъзнава реалността на тяхното положение. По време на редовните мисии „движение и контакт“, новото, омекотено название на „открий и унищожи“, когато противникът биваше засечен, малкият FBCB2^[2] екран започваше да показва червени триъгълници и гласът на онази кучка, едновременно красив и противен, се включваше, за да съобщи, че в района яма враг, но този път щяха да атакуват на сляпо и сами.

Тобаяс го приемаше като обикновена патрулна обиколка. Опипа ги, за да се увери, че всички имат контейнери с вода на гърба, ръкавици, възглавници, чисто и смазано оръжие и нови батерии в очилата за нощно виждане. Всички вече бяха направиш личните си проверки и помнеха отлично реда за обслужване на наблюдателен пост, но каквито и недостатъци да имаше Тобаяс, той проверяваше стриктно дали всеки знае каква е поставената му задача и има ли нужното снаряжение, за да я изпълни. Родам наблюдаваше мълчаливо, явно се чувстваше неудобно в своя кевлар^[3]. Беше нервен и непрекъснато поглеждаше часовника си. Тобаяс провери допълнителните амуниции за 12,7-милиметровата картечница, прикрепени към дясната страна на страйкъра. Трудно бе да се стигне до тях, когато се стреля, но нямаше къде другаде да се сложат и беше по-добре да са там, отвън, отколкото изобщо да се лишат от тях. След проверката всеки докосна своите талисмани: медали, кръстове, снимки на близките. Каквито и привични действия да ги бяха пазиш досега, погрижиха се да ги извършат отново. Всички войници бяха суеверни. Предаваше им се от земята, на която се намираха.

Беше неделя вечер и когато потеглиха, слънцето вече залязваше. Стомасите на всички им бяха пълни с добра храна, защото най-хубавата храна винаги се сервираше в неделя. Но се бяха отказали от кафето. Във вените им и без това имаше предостатъчно адреналин преди рейда. Спомняше си звука, който издаваха ботушите му, когато стъпваше по прахта, песъчинките, които се слягаха под подметките му, твърдата пръст и силата на краката си и после кухото ехо от пода на страйкъра, когато тръгна към своето място. Толкова просто действие, да слагаш едното стъпало пред другото. Нямаше го вече. Всичко бе вече минало.

Складът се намираше в Ал-Адхамия, стария квартал на Багдад, сунитска крепост. Движеха се по тесни улички, сякаш направени по поръчка за засади; зад прозорците на къщите горяха газени лампи, но по улиците не се виждаше жива душа. На две пресечки от целта им вече нямаше никакви светлини, остана само полумесецът на небето, който посребряваше сградите и открояваше очертанията им от чернотата над и под тях.

Последните трийсетина метра изминаха пеш. Складът, който изглеждаше по-модерен от съседните сгради и в който не се виждаше никаква светлина, имаше два входа, задният на юг, другият на западната стена. Имаше две малки прозорчета на равнището на земята, защитени с решетки и така плътно покрити с прах и мръсотия, че през стъклото не се виждаше нищо. Вратите бяха от дебела стомана, но те взривиха ключалките с С4 и нахлуха вътре бързо и решително. През очилата за нощно виждане зърна силуети, които се движеха, оръжия, които се вдигаха, но и докато стреляше, не го напускаше мисълта, че тук нещо не беше наред. Как бе възможно да са ги изненадали? Дори муха да кацнеше в Ал-Адхамия, някой щеше да изтича да каже на паяка.

Един свален. Двама. Чу вик „Ето ви!“ от лявата си страна, глас, който познаваше и не познаваше, глас, променен от яростта и хаоса на битката. Гърмеше телевизор, през очилата екранът му бе ослепително ярък, после избухна и потъмня. Чу Тобаяс да вика „Спрете стрелбата!“ и всичко свърши. Почти веднага, след като бе започнало.

Претърсиха сградата и не намериха други хаджии. Трима бяха убити и един умираше. Докато останалите осигуряваха периметъра, Тобаяс стоеше надвесен над него и му се стори, че ги чува да си говорят. Момчетата насочваха очилата си към стените като фенери и пред очите им се откриваха сандъци, кашони и странни фигури, увити в платно. Зениците на умиращия хаджия бяха разширени, той се усмихваше и тихичко си напяваше нещо.

— Надрусан е — каза Тобаяс. — Вероятно артане.

Артане бе антипсихотично средство, използвано за лечение на паркинсонова болест, което бе популярно сред младите бунтовници. В Багдад това бе едно от лекарствата, които можеха да се купят на места като Баб ал-Шарк, Източната порта. То създаваше чувство на еуфория и неуязвимост. Гласът на хаджията се извиси в молитва и тогава прозвуча изстрел, Тобаяс го беше довършил. За убитите тази нощ нямаше да има полицейско разследване, телата им нямаше да бъдат прибрани в чували и оставени в най-близкия полицейски участък. Те щяха да останат там, където бяха убити. На главите на всичките мъртви хаджии бяха вързани черни ленти, отличителният белег на шахидите, на мъчениците. Спомена го на Тобаяс, но Тобаяс не прояви интерес.

— И какво от това? — каза той. — Ако са искали да стават мъченици, желанието им се е сбъднало.

Тобаяс не разбираше. Те ни чакаха, но почти не оказаха съпротива. Ако бяха искали, можеха да ни избият още на улицата, където бяхме уязвими, но не го сториха. Оставиха ни да дойдем при тях и да ги застреляме.

Към тях приближи Родам, който говореше по сателитен телефон. След няколко минути се чу боботене, блеснаха светлини и отвън спря тежка бронирана транспортна машина „Бъфало“. Бог знае как я бяха прекарат през тесните улички, но някак си бяха успели. Отблизо я следваше едно-единствено хъмви. Не познаваше четиримата мъже, които караха колите. По-късно щеше да научи, че те са от националната гвардия, двамата от Кале, другите двама някъде от най-затънтения край на щата. Още граждани на Мейн, още хора, които дължаха услуга на Тобаяс. Трима от тях така и не успяха да се приберат у дома. Четвъртият още се мъчи да накара новите си ръце да му служат. Те изкараха от бъфалото два пневматични крика и започнаха да измъкват по-тежките сандъци от склада. Тобаяс подреди четирима от отделението в редица и те струпаха по-дребните неща в хамъра, а по-едрите в бъфалото. Отне им четири часа. През цялото това време никой не приближи до склада и им бе позволено да напуснат безпрепятствено Ал-Адхамия. По пътя прибраха два екипа снайперисти. Това не беше необичайно: системата работеше по този начин. Когато се правеха блокади и претърсвания, снайперистите — „Делта“, „Блекуотър“^[4], рейнджъри, тюлени, морски пехотинци — биваха прикрепяни към някоя пехотинска част. Когато частта се оттегляше, снайперистите оставаха в скривалищата си. По-късно някой се връщаше да ги прибере. В този случай се знаеше, че мисията на снайперистите е уредена от Родам, и то само за да се осигури прикритие за акцията в склада, защото тяхното отделение бе оставило и двата екипа по-рано през седмицата.

„Би трябвало да има стрелба — повтаряше си той шепнешком. — Би трябвало някой да ни нападне.“ Не беше логично. В нищо от това нямаше логика.

Но не беше и нужно да има, защото вече бяха богати.

 

 

Мащабите на онова, което бе успял да организира Родам, го удивяваха дори и сега. Родам бе хитър: знаеше как да се възползва от хаоса на войната, а Ирак беше хаос на квадрат. Важното беше какво се внася в тази страна, не какво се изнася. Половината от онова, което заграбиха от склада, бе транспортирано до Канада, понякога през САЩ в иначе празните самолети, които се връщат да попълват запасите от прескъпо платена екипировка за водената война. По-едрите неща бяха превозени по море до Йордания и нататък. Където бе нужно, се даваха подкупи, но не и в САЩ и Канада. Дори без връзките на Родам в ЦРУ да им проправят пътя, Ирак бе златна мина за доставчиците, оборудването бе спешно необходимо, на всяка цена, и никой не искаше да бъде обвинен, че пречи на войската, като се мотае с документите.

През следващите месеци започнаха да се връщат един по един у дома, някои по-цели от другите. Сдаваха личните си оръжия, попълваха медицинските въпросници на джобни компютри, никой не споменаваше да има някакви психически проблеми, не и тогава, и армията беше доволна. Всички изслушваха същата реч от батальонния командир, който ги съветваше да не бият жените и приятелките си, когато се приберат у дома, или нещо от този род, и ги уверяваше, че ако решат да се върнат, войската ще ги приеме с отворени обятия, букет цветя и четирийсет девици от южните щати.

Или нещо от този род.

След това Кувейт, Франкфурт и през Бангор, Мейн, до военновъздушна база „Маккорд“, после обратно в Бангор и у дома. Всички, освен него, защото по това време краката му вече бяха съсипани. Той мина по друг маршрут: медицинска евакуация с хеликоптер „Блек Хоук“ до болницата в зелената зона, където беше стабилизиран, преди да го преместят в Центъра по травматология към Областния медицински център в Ландщул край Франкфурт, където извършиха ампутациите. От Ландщул в Рамщайн, от Рамщайн със „Старлифтър“ С-141 до военновъздушна база „Андрюс“, хората наредени като подпалки в средата на самолета, като роби, натъпкани в трюма, където само петнайсет сантиметра делят всеки пленник от човека над него, миризмата на кръв и урина — нетърпима дори през мъглата от лекарствата, шумът на моторите — оглушителен въпреки тапите за уши. От „Андрюс“ в „Уолтър Рийд“. Адът на трудовата терапия; опитите да сложи протези, окончателно изоставени поради болката, която му причиняваха, и понеже вече бе изтърпял достатъчно болка.

После завръщането в Мейн и разправиите с Тобаяс. Тобаяс му каза, че ще се грижат за него, от него се искало само да си затваря устата. Но той не беше загрижен само за себе си. Бяха се споразумели: парите да бъдат използвани, за да се помогне на братята и сестрите им по оръжие, онези, които бяха ранени, онези, които загубиха толкова много. Тобаяс каза, че това се било променило. Той нямало да контролира съвестта на останалите. Всеки можел да дава каквото си иска. Сложно било. Трябвало да са предпазливи. Джандро не разбирал.

И изведнъж започнаха да измират. Крамър бе този, който му каза за кутията, Крамър, който говореше за кошмарите, които има, Крамър, който го накара да се рови в тъмните кътчета на шумерската митология, но истината за Родам научи едва след смъртта на Деймиън Пачет. Родам бе мъртъв. Намерен бе в офиса на ИРИС в Конкорд седмица след като Тобаяс и Баки се върнаха у дома, първият мъртъв от мъжете, взели участие в рейда в Ал-Адхамия. Това не бе стигнало до ушите на онези от тях, които бяха останали, защото Родам не беше истинското му име. Той се казваше Нейлън, Джак Нейлън. Бе заспал на дивана в офиса със запалена пура в пепелника на страничната облегалка и твърде много алкохол в кръвта и по дрехите. Изгорял жив, така казваха.

Освен това Родам, или Нейлън, или каквото да бе истинското му име, не пиеше. Това го беше запомнил от бирената вечер в базата, когато бе разменил с него няколко думи, след като му беше предложил бира. Родам беше диабетик и страдаше от високо кръвно налягане. Не можеше да пие алкохол и не пушеше. Не знаеше защо това не е установено при разследването на смъртта му. Може би, както всичко друго около Родам, и медицинската му история е била неизвестна, скрита. Но после си спомни някои неща, които Тобаяс бе започнал да говори за Родам, преди да се върнат в Америка: Родам бил ненадежден. Родам не бил един от нас. Родам създавал неприятности в Квебек. Родам искал по-голям дял. Сякаш беше подготвял пътя към отстраняването на Родам.

Заговорил бе за смъртта на Родам след погребението на Деймиън. Бе казал доста неща, защото бе тъжен и беше пиян, и му липсваше Мел, а несъмнено щеше да му липсва и Деймиън. Ако Родам не ръководеше всичко, тогава кой? Тобаяс си беше типичен сержант. Той не даваше идеи, само ги привеждаше в изпълнение, а тази операция беше сложна.

И Тобаяс му бе казал да си мълчи, да си гледа работата, защото човек в инвалидна количка е уязвим и със сакатите непрекъснато стават злополуки.

Оттогава бе започнал да държи пистолета под стола си.