Джон Конъли
Шепнещите (30)

28

Гийгън и Стъндън станаха и се приготвиха да си тръгват.

— Май нямам късмет. Отново — каза Гийгън. После добави: — Моля за извинение, госпожице.

— Няма нужда да се извинявате — отвърна Сандърс. — И съм тук по професионални, не по лични причини.

— Това означава ли, че все още имам шанс? — попита Гийгън.

— Не.

Гийгън въздъхна пресилено. Стъндън го потупа по гърба.

— Хайде, да ги оставим да си говорят. Сигурен съм, че някъде вкъщи имам бутилка, която ще успокои тревогите ти.

— Уиски?

— Не — отвърна Стъндън. — Етилов алкохол. Но може би ще трябва да го разредиш с нещо.

Те се извиниха и си тръгнаха, но не и преди Гийгън да е хвърлил последен опипващ поглед на Сандърс. Човекът явно бе прекарал твърде дълго време в гората; ако в най-скоро време не предприемеше нещо, щеше да се превърне в заплаха дори за сърните.

— Вашият фенклуб? — попита Сандърс, след като келнерката й донесе една бира „Мич Ултра“.

— Част от него.

— По-голям е, отколкото очаквах.

— Обичам да мисля за него като за малък, но стабилен, за разлика от вашите пациенти, чийто брой намалява с всеки изминал ден. Може би трябва да помислите за някаква друга професия или да сключите договор с моргата.

Тя се намръщи. Точка за нахалника, който само търси за какво да се заяде.

— Харолд Прокгър не беше от моите пациенти, изглежда, че местен лекар му е предписвал лекарствата. Свързах се с него, за да го привлека за участник в изследването, но той не пожела да сътрудничи и не потърси професионалната ми помощ. И не одобрявам вашето пренебрежително отношение към онова, с което се занимавам, нито пък към загиналия бивш военнослужещ.

— Излезте от ролята на героиня в сапунена опера, доктор Сандърс. Когато се видяхме предишния път и все още бях с погрешното впечатление, че двамата с вас преследваме една и съща цел, не бързахте особено да ми предложите помощ.

— И каква беше тази цел?

— Да разберем защо малка група от хора, в която всички са се познавали помежду си, измира вследствие на самоубийства. Вместо това ми пробутахте популярна лекция и повърхностна психоанализа.

— Не това искахте да разберете.

— Така ли? Във факултета по психиатрия и на телепатия ли ви учат или това е нещо, с което се занимавате, когато ви омръзне да се държите високомерно?

Тя ме погледна злобно.

— Нещо друго?

— Да, защо не си поръчаш истинско питие? Караш ме да се чувствам неловко.

Тя се отпусна. Имаше хубава усмивка, но бе загубила навика да я използва.

— Истинско питие като чаша червено вино например? Това не ти е църковна благотворителна сбирка. Изненадана съм, че барманът още не те е извел навън да те напердаши.

Облегнах се назад и вдигнах ръка да покажа, че се предавам. Тя бутна бирата настрани и махна на сервитьорката.

— Ще взема същото като него.

— Някой може да си помисли, че сме на среща — казах аз.

— Само ако е сляп, а навярно ще трябва да е и глух.

Сандърс със сигурност изглеждаше добре, но всеки, който смяташе сериозно да се обвърже с нея, трябваше да си сложи защитна жилетка, за да го пази от шиповете. Виното й пристигна. Тя отпи малко, не даде видими признаци, че не го одобрява, и пийна отново.

— Как ме намери? — попитах.

— Ченгетата ми казаха, че си в Рейнджли. Едното от тях, детектив Уолш, дори ми описа колата ти. Поръча ми, когато я намеря, да ти нарежа гумите — за да е сигурно, че ще си налягаш парцалите. О, и заради самото удоволствие.

— Решението да остана донякъде ми беше натрапено.

— От ченгетата ли? Трябва наистина да си падат по теб.

— Чувствата са плахи, но взаимни. Как разбра за Харолд Проктър?

— Ченгетата са намерили визитната ми картичка в бунгалото му. И, изглежда, лекарят му е във ваканция на Бахамите.

— Дълъг път си изминала заради човек, когото не познаваш добре.

— Той беше войник и е поредното самоубийство. Това ми е работата. Ченгетата мислеха, че ще мога да хвърля известна светлина върху обстоятелствата около смъртта му.

— И успя ли?

— Само онова, което знаех от единственото си посещение в дома му преди. Че живееше сам, пиеше твърде много, пушеше марихуана, доколкото можеше да се съди по миризмата в бунгалото, и имаше слаба или по-скоро нямаше никаква подкрепяща структура.

— Значи е бил идеален кандидат за самоубийство?

— Беше уязвим, това е всичко.

— Но защо сега? Излязъл е от войската преди петнайсет години. Ти каза, че може да отнеме дори цяло десетилетие, докато отшуми посттравматичният стрес, но петнайсет години изглеждат прекалено дълго време, за да започне тепърва.

— Това не мога да го обясня.

— Как попадна на него?

— Докато интервюирах бивши войници, исках всеки от тях да посочи други, които може би ще пожелаят да вземат участие, или такива, които считат за уязвими и за които неофициалният подход може да се окаже полезен. Някой посочи Харолд.

— Спомняш ли си кой беше?

— Не. Ще трябва да прегледам бележките си. Може да е бил Деймиън Пачет, но не мога да го твърдя с положителност.

— Да не е бил Джоуел Тобаяс, а?

Тя се намръщи.

— Джоуел Тобаяс не одобрява психиатрите.

— Значи си опитвала?

— Той си направи последните физиотерапевтични процедури в „Тогус“, а в тях имаше и психологически елемент. Беше записан при мен, но не постигнахме особен напредък. — Наблюдаваше ме внимателно над ръба на чашата си. — Не го харесваш, нали?

— Почти не го познавам, но не харесвам онова, което открих за него до този момент. Джоуел Тобаяс кара голям камион с още по-голямо ремарке. Има много място да скриеш нещо в сандък с такива размери.

Тя дори не мигна.

— Изглеждаш много уверен, че има нещо за криене.

— На следващия ден, след като започнах да го проучвам, бях обработен много професионално: никакви счупени кости, никакви видими следи.

— Може да не е било свързано с Тобаяс — прекъсна ме тя.

— Слушай, разбирам, че някъде може да има хора, които не ме харесват, но повечето от тях не са много умни и ако бяха уредили някой да ме набие, с положителност щяха да се похвалят с това. Не са от хората, които действат анонимно. Тези типове използваха помия и чувал. Беше ми обяснено да стоя настрана от бизнеса на Джоуел Тобаяс и съответно от техния.

— Както чувам, повечето от хората, които биха си навлекли истински неприятности с теб, вече не са в състояние да уреждат побои, освен ако не са открили начин да се договарят от гроба.

Отклоних поглед.

— Ще се изненадаш — казах, но тя, изглежда, не чу. Беше потънала в собствените си мисли.

— Първия път, когато се срещнахме, отказах да ти помогна, защото не вярвах, че искаш същото, каквото искам и аз. Моята роля е да помагам на тези мъже и жени. Доколкото мога. Някои от тях, като Харолд Проктър и Джоуел Тобаяс, отказват помощта ми. Може да имат нужда от нея, но смятат, че е признак на слабост да признаят страховете си пред психоаналитик, дори пред бивш военен психоаналитик, прекарал известно време в същата пустиня, в която са били и те. Във вестниците е пълно със съобщения за процента на самоубийствата сред военните, затова че физически и психически увредените мъже и жени са изоставени от собствената си държава, че могат да се превърнат дори в заплаха за националната сигурност. Водили са една непопулярна война, вярно, не е било чак като във Виетнам, нито по броя на загиналите, нито по враждебността срещу ветераните в родината, но не можем да се сърдим на войската, че заема отбранителна позиция. Когато дойде при мен, си помислих, че може да си поредният глупак, който се опитва да докаже нещо.

— А сега?

— Все още мисля, че си глупак, и онзи детектив от мотела на Проктър със сигурност е на същото мнение, но може би крайните ни цели не са чак толкова различни. И двамата искаме да разберем защо тези мъже сами слагат край на живота си.

Отпи още глътка от виното. То оцвети зъбите й в червено като на животно, яло наскоро сурово месо.

— Виж, аз се отнасям към този проблем сериозно. Затова се занимавам с това изследване. То е част от съвместна инициатива с Националния институт по психическо здраве, за да потърсим някои отговори и някои решения. Изучаваме ролята на участието в активните бойни действия и многократната промяна на дислокацията. Знаем, че две трети от самоубийствата се извършват по време и след разполагането на нови позиции, което означава, че след като са прекарали петнайсет месеца във военната зона, изтощените мъже и жени биват връщани отново на бойното поле, без да им е дадено достатъчно време за пълно освобождаване от напрежението. Ясно е, че войниците се нуждаят от помощ, но те се боят да я поискат, защото това може да бъде отбелязано в досиетата, които ще ги съпътстват. Армията трябва да промени отношението си към войниците. Контролът над психическото им здраве е слаб, а командващите не се решават да разрешат достъпа до цивилни терапевти. Назначават повече общопрактикуващи лекари, което е добре като начало, и повече психиатри, ала вниманието е насочено главно към участниците в бойните действия. Но какво става, когато тези хора се приберат у дома? От шейсетте войници, които са се самоубили между януари и август 2008 г., трийсет и деветима са посегнали на живота си, след като са се прибрали в родината. Ние разочароваме тези мъже и жени. Те са били ранени, но в някои случаи раните не се забелязват, преди да е станало твърде късно. За тези хора трябва да бъде направено нещо. Някой трябва да поеме отговорността.

Тя се облегна назад. Част от строгостта я напусна и сега изглеждаше само уморена. Уморена и някак по-млада, отколкото бе в действителност, сякаш болката от смъртта на тези хора беше професионална, но също така и сякаш детска в своята чистота.

— Сега разбираш ли защо бях нащрек, когато частен детектив, и то такъв, чиято репутация на насилник върви преди него, започна да ме разпитва за самоубийствата на ветерани?

Въпросът бе риторичен, а дори и да не беше, предпочетох да го приема като такъв. Направих знак да ни донесат по още едно. Никой от двама ни не каза нищо, докато поръчката не пристигна и тя не преля остатъка от първата чаша във втората.

— А ти? — попитах. — На теб как ти се отразява?

— Не разбирам въпроса — отвърна тя.

— Сигурно ти е трудно да изслушваш всичките тези истории за страдания, ранявания и смърт и да гледаш тези осакатени мъже и жени седмица след седмица. Това не може да не оставя следи.

Тя започна да мести чашата си по масата и да се взира в следите, които оставяше тя, застъпващи се кръгове, напомнящи диаграма на Вен^[1].

— Точно заради това се уволних от войската и станах частен консултант — каза тя. — Все още изпитвам вина, но в Ирак понякога се чувствах като крал Кнут^[2], който се опитва да спре вълните. Командирите, които се нуждаеха от хора за бойните операции, отменяха решенията ми. Колективните потребности надделяваха над потребностите на индивидите и в повечето случаи не ми оставаше друго, освен да раздавам съвети, сякаш това можеше да помогне на войници, които отдавна са прекрачили границите на възможностите си, да се справят с проблемите. В „Тогус“ се чувствам като част от стратегия, от опита да се види по-широката картина, дори и ако тази по-широка картина показва трийсет и пет хиляди войници, на които вече е поставена диагнозата „разстройство вследствие на посттравматичен стрес“, и още много други, които чакат да я получат.

— Това не е отговор на въпроса ми — рекох.

— Да, нали? Името на онова, за което намекваш, е вторична травма, или „контактно страдание“: колкото по-силно се обвързват с жертвите, толкова по-вероятно е терапевтите да получат някои от техните оплаквания. Тогава те вече не оценяват психическото здраве на пациента. Оценяват самите себе си, нищо повече. Човек разбира, че е рухнал, само когато рухне.

Тя изпи половината от виното си и каза:

— Сега ми разкажи за Харолд Проктър и за онова, което видя оттатък в мотела.

Разказах й почти всичко, изпуснах само малко от онова, което бях научил от Едуард Гийгън, и парите, които бях открил в бунгалото на Проктър. Когато свърших, тя не каза нищо, но продължи да ме гледа настойчиво. Ако беше някакъв психиатърски трик, който да ме изтощи и да ме накара да си кажа всичко, което крия още от детските си години, той не вършеше работа. Без това й бях казал повече, отколкото исках, и това нямаше да се повтори. Във въображението ми изникна картина: как затварям врата на конюшня, докато конят изчезва зад хоризонта^[3].

— А парите? — попита тя. — Или просто забрави да ми ги споменеш?

Ясно, щатските полицаи се бяха оказали по-податливи на уловките й от мен. Когато се срещнех отново с Уолш, щях да му кажа, че е хубаво да запазва малко достойнство, а не да се разтапя целият, когато хубава жена го потупа по рамото и му направи комплимент за пищова.

— Това още не съм го разбрал — отвърнах аз.

— Ти не си тъп, господин Паркър, така че не очаквай аз да съм тъпа. Нека ти кажа до какви изводи мисля, че си стигнал, и когато свърша, можеш да ме поправиш. Мислиш, че Проктър е складирал разни неща в мотела, най-вероятно дрога. Смяташ, че парите в бунгалото му са били заплащане за услугата. Предполагаш, че някои, ако не и всички, които са се самоубили, може би са били замесени в същия бизнес. Джоуел Тобаяс прави с камиона си курсове през границата до Канада и обратно, така че го мислиш за най-вероятния превозвач. Греша ли?

Не отговорих, а тя продължи:

— И подозирам, че не си казал на полицията за всичко това. Чудя се защо. Дали е защото се чувстваш донякъде задължен на Бенет Пачет и не искаш да омърсяваш репутацията на сина му, освен ако не е съвсем наложително? Допускам, че отчасти е и заради това. Романтик си, господин Паркър, но понякога и ти, както всички романтици, бъркаш романтиката със сантименталността. Това обяснява защо си циничен спрямо мотивите на другите. Но също така си и кръстоносец, което напълно отговаря на романтичната ти нагласа. Този кръстоноснически импулс е, общо взето, егоистичен: ти си кръстоносец, защото това ти дава усещането, че имаш цел, а не защото служи на по-значимите изисквания на справедливостта или на обществото. Всъщност подозирам, че когато собствените ти потребности и по-големите колективни потребности са влизали в съприкосновение, обикновено си предпочитал първите пред вторите. Това не те прави лош, а само ненадежден човек. Е, как се справих?

— Що се отнася до Проктър и Тобаяс, беше близо до истината. Не мога да коментирам безплатния психоаналитичен изблик след това.

— Не е безплатен. Ще ми платиш питиетата. Какво пропуснах за Проктър и Тобаяс?

— Не мисля, че става дума за дрога.

— Защо?

— Говорих с човек, който щеше да знае, ако някой беше направил опит да увеличи доставките за района или да използва щата като спирка по пътя на дрогата. Щеше да се стигне до уреждане на сметки с доминиканците, а вероятно и с мексиканците. Господинът, с когото говорих, също би се погрижил да си получи дяла.

— А ако новите играчи просто решат да минат без любезности?

— Тогава известен брой мъже с пистолети навярно също биха се изкушили да минат без такива. Освен това остава въпросът със снабдяването. Ако сами не отглеждат марихуана оттатък границата или пък внасят хероин направо от доставчика в Азия, ще трябва да преговарят с настоящите снабдители. Тези споразумения рядко се постигат мирно и тихо, особено когато могат да застрашат статуквото.

— Ако не е дрога, тогава какво е?

— Може да има нещо във военните им досиета — казах аз, избягвайки отговора.

— Прегледах досието на загиналия. Няма нищо.

— Прегледай го по-внимателно.

— Пак ще те попитам: какво са контрабандирали? Мисля, че знаеш.

— Ще ти кажа, когато съм сигурен. Върни се към досиетата. Там трябва да има нещо. Ако си загрижена за репутацията на войската, тогава няма много да им помогнеш, като оставиш ченгетата да открият контрабандна операция, провеждана от ветерани. По-добре би изглеждало, ако можеше военните да са инициатори на всички действия против тях.

— А ти какво ще правиш междувременно?

— Винаги има слабо звено. Ще го намеря.

* * *

Платих сметката с надеждата да мине пред данъчните власти като оправдан разход, като кажа, че не ми е било забавно, което в общи линии си беше истина.

— Ще пътуваш ли до Огъста тази нощ? — попитах.

— Не, отседнала съм на същото място, където и ти.

Тръгнах заедно с нея към мотела оттатък пътя.

— Къде си паркирала?

— На улицата. Бих те поканила на чаша кафе преди лягане, но нямам алкохол. О, и освен това не искам.

— Няма да го приема лично.

— Много държа да го приемеш лично — каза тя и си тръгна.

Щом се прибрах в стаята, проверих мобилния си телефон. Имаше едно съобщение от Луис, който ми даваше номера на някакъв мотел и на стаята, в която беше отседнал. Използвах телефона в стаята ми, за да му се обадя. Главната сграда бе заключена през нощта и не се опасявах, че някой може да ме подслушва. При все това и двамата говорехме възможно най-предпазливо, за всеки случай.

— Имахме гости за вечеря — каза той, когато Ейнджъл му даде слушалката. — Двама.

— Останаха ли за основното блюдо?

— Не стигнахме дори до ордьоврите.

— А после?

— Отидоха да поплуват.

— Е, поне са плували на празен стомах.

— Да, никога не е излишно да помислиш за здравето си. Сега сме само четиримата.

— Четирима?

— Май правиш нова кариера като консултант по любовните връзки.

— Не съм сигурен, че уменията ми са достатъчни, за да помогна за твоята.

— Ние сме затънали в толкова проблеми, че най-напред ще сключим договор за самоубийство. Впрочем трябва да дойдеш тук. Приятелят ни се оказа доста разговорлив.

— Обещах на щатските ченгета да остана тук до утре сутринта.

— Е, ще им липсваш, но мисля, че ще ти е по-интересно да чуеш това.

Казах му, че ще ми трябват няколко часа, докато стигна при тях, а той отговори, че не се готвят да ходят никъде. Когато потеглих от паркинга, лампата в стаята на Кари Сандърс още не бе изгасена, но не мисля, че светеше за мен.