Джон Конъли
Шепнещите (11)

10

Отвлякоха Тобаяс, когато се намираше само на няколко километра южно от Музхорн на шосе 27. След него вървеше кола още откакто бе прекосил границата, но не й беше обърнал внимание. Правил бе този курс толкова пъти, че беше станал нехаен: основната му грижа бе американската митническа проверка при Кобърн Гор и след като преминеше през нея благополучно, можеше и да намали бдителността си. Освен това този път беше обезсърчен: връщаше само част от онова, на което беше разчитал, и се бе уморил да поема сам бремето на тези пътувания. Когато смъртните случаи зачестиха, групата им се стопи до ядрото. Това означаваше повече работа и по-голям риск за всички, но съответно и възнаграждението накрая щеше да е по-голямо.

Този ден имаше проблеми в склада. В съседния комплекс гъмжеше от канадски полицаи, част от операция за залавяне на дрога, която можеше да продължи няколко дни, и не изглеждаше никак разумно да пренасят стоката под носа на ченгетата. Изправен пред алтернативата да се мотае наоколо или да направи друг курс, когато всичко е по-спокойно, Тобаяс бе избрал второто. По-късно обаче се беше упреквал, че не е бил по-предпазлив по пътя към къщи, но го бяха уверили, че са се погрижили за Паркър, и проследяващото устройство бе потвърдило, че детективът още е в Портланд час след като Тобаяс бе тръгнал на път.

Детективът тревожеше Тобаяс, но не толкова, колкото Джим и Джуъл. Казал бе на останалите за него още след нескопосания му първи опит да установи контакт с него в „Дюи“, както и че очевидно започва да проявява любопитство към икономическата страна на дейността му, но го бяха посъветвали първо да види как ще се развият нещата. Най-доброто, което можеше да стори, бе да ги убеди да прекратят операцията за известно време, но дните се нижеха, без да се случи нищо, хората започнаха да стават нетърпеливи и той скоро се върна към курсовете през границата, макар че известно време държаха под око Джими и големия слон, който пазеше гърба му, но Джими, изглежда, беше решил, че не си струва да се тревожат за Джоуел Тобаяс. Джоуел не беше толкова сигурен, ала останалите сториха всичко по силите си, за да го убедят в обратното. Така че след като Джими си гледаше своята работа и нямаше никакви признаци някой да души около тях, Джоуел беше започнал да се успокоява.

Освен това бе уморен: поемаше все повече и повече курсове, тъй като търсенето на онова, което продаваха, ставаше все по-голямо. Бяха му казали, че ще стане така, щом се разчуе колко качествена и рядка е предлаганата от тях стока. Доскоро не бяха превозвали нищо, което не е продадено предварително, но сега вече Джоуел прехвърляше различни неща в очакване на последната голяма продажба: „огнената продажба“, както бяха започнали да я наричат. За никого от тях не бе тайна, че тези първоначални продажби „капка по капка“ могат да бъдат приети някъде като сигнал за тревога, но те бяха необходими, за да бъдат набавени средства и за да потвърдят стойността и мащабите на онова, което щеше бъде предложено накрая. Сега големите пари започваха вече да придобиват реални очертания, но Джоуел отговаряше за сигурността на цялата операция и когато Джуъл, а после и частният детектив започнаха да душат наоколо, това сериозно го притесни. Авансовото му заплащане вече бе повишено значително, но не толкова, колкото би му се искало, като виждаше, че поема сам всички рискове. Разменени бяха някои реплики. Още не беше преглътнал небрежното им отношение към историята с Джуъл и бе възмутен от това. Знаеше, че предстои сблъсък. Може би трябваше да си държи устата затворена, но дълбоко в себе си чувстваше, че е прав, което беше и причината да надигне глас. Не беше лесно да вбесиш Джоуел, той беше от хората, които сдържат гнева си, но когато избухнат, Бог да пази онези, които попаднат в обсега на взрива.

Освен това сънуваше все по-често кошмари и нарушеният сън го правеше по-раздразнителен с Карън, а това му бе неприятно. Тя беше специално момиче и му бе провървяло, че се беше събрал с нея, но понякога просто не знаеше кога трябва да престане да задава въпроси и да си замълчи. Беше се променила, след като Деймиън Пачет и останалите бяха загинали, може би се боеше, че и той може да бъде застигнат от същата участ, но Джоуел нямаше намерение да се самоубива. Все пак смъртта на Деймиън го бе засегнала най-силно. Вече трима от тях бяха мъртви, трима от някогашното му отделение. Всичките бяха посегнали сами на живота си, но Деймиън бе най-добрият от тях. От самото начало бе най-добрият.

Деймиън и останалите бяха започнали да му се явяват насън, окървавени и съсипани. Говореха му, но не на английски. Не можеше да разбере какво казват. Сякаш на онзи свят бяха научили друг език. Но още докато сънуваше, се чудеше дали онези, които вижда, действително са неговите стари другари по оръжие. Те го плашеха и очите им не бяха наред: бяха черни и пълни с влага като мазна вода. Телата им бяха изкривени, гърбовете им изкорубени, ръцете твърде дълги, пръстите тънки и алчни…

Нищо чудно, че беше напрегнат.

Поне пътуванията през границата щяха да свършат. Той грижливо бе обработил митническите служители и глупаците от националната сигурност. Рамката на регистрационната му табела го легитимираше като ветеран, както стикерите и лепенките в кабината. Носеше военна бейзболна шапка, стараеше се да изслушва внимателно историите на по-старите ветерани, които сега работеха на границата. Подхвърляше им от време на време пакет цигари, при нужда заиграваше дори с раняванията си и в замяна те му разчистваха пътя. Останалите нямаха представа колко упорито беше работил върху имиджа си и до каква степен успехът на тяхното начинание зависеше от него.

Всичко това се въртеше в ума му и не обърна достатъчно внимание на колата след себе си. Когато тя го изпревари, се зарадва, че ще се махне най-сетне, но това бе естествената реакция на всеки, който кара тежко возило, към превозните средства, които се движат твърде близо. Знаеше, че все някога ще опитат да го задминат и че може само да се надява да го направят разумно. О, имаше шофьори на камиони, които обичат да си играят с нетърпеливите автомобилисти, и други, които просто считат, че са най-големите и най-лошите копелета на пътя, и ако решиш да им въртиш номера, ти ще си закопаният — понякога и в буквалния смисъл. Джоуел никога не бе постъпвал така, дори и преди да започне презграничните курсове, където беше достатъчно да привлечеш вниманието на полицаите с невнимателно шофиране, за да се озовеш за дълго време в затвора. Въпреки че нямаше много място и дърветата направо дращеха по кабината му, той отби леко, за да пусне колата да мине. Мястото не беше много подходящо за изпреварване, тъй като наближаваха завой и ако някой се зададеше с висока скорост от обратната посока, всеки от тях щеше да има нужда от възможно най-много асфалтова настилка, за да не свърши като жертва на пътна злополука. Но пътят отпред беше чист и той проследи как червените светлини се загубиха, оставяйки пътя празен и тъмен.

Около километър нататък видя запалени мигачи и някой размаха две светещи палки. Удари спирачките, когато фаровете на камиона му уловиха жълтия плимут, който преди малко го беше задминал. Той бе спрял напряко на пътя, разполовяван от бялата линия. До него имаше друга кола, онази с мигащите червени и сини светлини. Не успя да различи никакви обозначителни знаци по нея, което бе странно. Доближи го мъж в униформа с леко деформирана глава. Джоуел свали прозореца.

— Какъв е проблемът? — попита, когато в лицето му блесна фенер и го накара да вдигне ръце, за да предпази очите си.

В същия миг човекът извади пистолет и иззад крайпътните дървета излязоха още двама, въоръжени с полуавтоматични оръжия. Лицата им бяха скрити зад отвратителни маски; мъжът в униформа също дръпна надолу маска, за да покрие лицето си, но Джоуел вече бе успял да го зърне и си помисли: „мексиканец“. Впечатлението му бе потвърдено, когато мъжът заговори:

— Дръж си ръцете така, че да ги виждаме, момче. Не искаме никой да пострада. Разбрахме ли се?

Джоуел кимна. Фактът, че бяха маскирани, му вдъхваше известно успокоение, че няма да го убият. Убийците на пусто шосе нямаха причина да се тревожат, че жертвата ще ги разпознае.

— Приятелите ми тук ще влязат в кабината при теб и ще ти кажат накъде да караш. Просто прави каквото ти казват и всичко това ще свърши и ще се прибереш при своята нувия^[1], нали?

Джоуел кимна отново. Значи знаеха, че има приятелка, което означаваше, че те или някой близо до тях го бяха наблюдавали в Портланд. Изличи от съзнанието си тази информация.

Вратите на кабината не бяха заключени. Тобаяс държеше ръцете си на волана, когато двамата мъже се качиха. Единият се напъха в пространството зад седалките, а другият застана до Джоуел, тялото му бе леко извито, така че се облягаше на вратата и оръжието лежеше небрежно на бедрото му. Джоуел си каза, че небрежността май е на мода тази вечер, ала когато радиото на униформения отвън се включи с прашене, нещата се промениха.

— Андале^[2]! — каза той и махна с ръка първо на другата кола, после на Джоуел. Насочи пистолета към него през предното стъкло, за да е сигурен, че го е разбрал. — Апурате!^[3]

Плимутът даде около метър на заден, преди да потегли на юг. Втората кола изгаси мигачите, когато униформеният изтича да се качи на нея. Отби встрани, за да направи път на Джоуел, после се върна на мястото си зад него, така че той беше заклещен между двете коли.

— Къде отивам? — попита той и отговорът, който последва, бе:

— Просто си гледай пътя, момче.

Джоуел направи каквото му бе казано и запази мълчание. Можеше да ги попита с кого си мислят, че са се захванали, или да ги заплаши с отмъщение, ако не разкарат веднага задниците си от кабината му и не го оставят да си върши работата, но не го стори. Единственото, което искаше, бе да излезе цял от всичко това, с непокътнато тяло и, ако има късмет, камион. Щом се върнеше жив и здрав в Портланд, щеше да хване телефона, но вече бе започнал да прави предположения. Ако това бе стандартно отвличане, тези типове или бяха избрали неподходящ камион, или бяха получили невярна информация, което означаваше, че няма да намерят нищо по-доходно от суха храна за животни на стойност две-три хиляди долара. Другата възможност бе това да не е стандартно отвличане, в който случай те бяха наистина много добре информирани, а това можеше да означава единствено неприятности и може би болка за него.

Плимутът отпред започна да дава сигнал за завой надясно.

— Следвай го — каза мъжът зад него и Джоуел намали скоростта, за да вземе завоя. Пътят бе тесен и с лек наклон надолу.

— Искате от мен да го прекарам през иглено ухо, докато още съм зад волана? — попита той.

Автоматичният пистолет докосна леко тила му, цевта бе леденостудена.

— Аз мога да карам камион — прозвуча глас. Устата на човека бе толкова близо до ухото му, че усети топлината на дъха му върху кожата си. — Ако не искаш, ще карам аз, но тогава няма да си ни нужен, ми ихо^[4].

Джоуел предполагаше, че човекът блъфира, но нямаше намерение да проверява теорията си. Взе завоя безупречно и отново започна да следи светлините на плимута.

— Ей, виждаш ли на какво си способен, когато те поощрят малко? — каза гангстерът.

Плимутът включи мигачите, когато навлязоха в поляна пред порутена къща, чийто комин се издигаше непокътнат до падналия покрив. Край черен джип чакаха още двама мъже. И те като другите носеха маски, но вместо в кожени якета бяха облечени в костюми. Евтини, но все пак костюми. Джоуел натисна спирачките.

— Слизай! — каза гангстерът.

Джоуел изпълни заповедта. Кафявата кола се бе присъединила към тях и сега той и камионът му бяха осветени от фаровете на три автомобила. Единият от костюмираните излезе напред. Той бе трийсетина сантиметра по-нисък от Джоуел, набит, но не пълен. Подаде ръка и след миг колебание Джоуел се ръкува с него. По-ниският мъж говореше английски почти без следа от акцент.

— Можеш да ме наричаш Раул — каза той. — Нека да свършим това възможно най-бързо и безболезнено. Какво имаш в камиона?

— Храна за животни.

— Отвори. Дай да видя.

Изправен пред насочените към него два пистолета, Джоуел отключи големите двойни врати. Фенерите осветиха чувалите, подредени на четири дървени палета. Раул посочи към камиона с два пръста, двама мъже се качиха вътре с ножове и започнаха методично да срязват чувалите, изсипвайки съдържанието им вътре.

— Надявам се да почистят след себе си — каза Джоуел.

— Не се тревожи за това — отвърна Раул. — Гарантирам ти, че ако не открият онова, което търсят, ще имаш по-сериозни грижи.

— И какво търсят, протеин за подсилване на диетата си? Това е храна за животни. Сбъркал си камиона, приятел.

Раул не каза нищо. Запали цигара и предложи една на Джоуел, който отказа. Двамата наблюдаваха как режат чувалите.

— Камионът е хубав — каза Раул. — Ще е грехота да го съсипем.

— Виж, казах ти: това не е стоката, която търсиш.

Раул повдигна рамене. Джоуел долови движение зад гърба си. Хванаха ръцете му здраво и го свалиха на колене. Раул запали нова цигара и клекна, така че двамата с Джоуел бяха лице срещу лице. Сграбчи го за косата и притисна силно върха на цигарата в дясната му буза, точно под костта. Нямаше нито заплахи, нито предупреждения, само силна болка, миризма на горяща плът и тихо цвъртене, което бе заглушено от вика на Джоуел. След няколко секунди Раул отдръпна цигарата. Върхът й още мъждееше. Смукна няколко пъти и тя отново се разгоря.

— Слушай — каза той, — можем да разглобим камиона ти част по част и после да го запалим пред очите ти. Можем да те убием и да те заровим в гората. Можем дори да не си правим труда да те убиваме, преди да те заровим. Всичките тези решения са на наше разположение, но не искам да прибягваме към нито едно от тях, защото засега нямам проблем лично с теб. Затова ще го кажа направо: знам, че се занимаваш с контрабанда. Интересува ме какво контрабандираш, така че ти ще ми покажеш къде са скривалищата, защото ще продължавам да те горя, докато не го сториш. Е, казвай.

На третия път Джоуел му каза.

* * *

Оставиха го на поляната. Преди да си тръгне, Раул му даде мехлем за раните. Изгарянето на лицето му беше тежко; двете на ръцете му — още по-тежки. Раул бе сложил цигарата върху кожата между палците и показалците на ръцете. Когато и това се бе оказало недостатъчно, беше заплашил, че ще я загаси в дясното му око, и Джоуел му бе повярвал. Каза им къде е скривалището, но дори след като изпълниха наставленията му, не успяха да го открият. Беше професионална работа, скривалището бе проектирано така, че да остане незабелязано при всякакви обстоятелства, освен при най-щателно претърсване. Принуден бе да им го покаже, като първо им обясни как се разглобява седалката, за да се стигне до пространството, заемащо цялата ширина на кабината. След това го отвори с внимателно натискане в двата му долни ъгъла. Отделението можеше да се раздели на по-малки секции в зависимост от това какво се пренасяше. В случая беше пластмасова кутия за инструменти, съдържаща дузина малки цилиндрични предмети, дълги колкото късове тебешир, които бяха завити в пластове плат и найлон, за да не се повредят. Човекът в кабината подаде единия от тях на Раул, след като го освободи от защитната обвивка. Той беше изкусно гравиран, със златни капачки от двете страни и инкрустиран със скъпоценни камъни. Раул го сложи в дланта си, за да претегли тежестта му, после попита:

— Какво е това?

— Не знам — каза Джоуел. — Аз съм само превозвач. Не задавам въпроси.

— Изглежда старо и ценно. — Раул протегна ръка и в нея бе сложен фенер. Той го използва, за да разгледа по-внимателно камъните. — Това са изумруди и рубини, а този на върха е диамант.

Печатът в ръката на Раул беше от 2100 г. пр.Хр. Това бе бюрократско пособие от древността, използвано за заверка на търговски и правни споразумения чрез слагане на печат върху документи, написани върху глинени плочи. Джоуел бе виждал вече достатъчно от тях и знаеше какво представляват, но запази мълчание.

Раул внимателно зави отново печата и го подаде на един от хората си.

— Вземете ги всичките — каза той. — И внимавайте да не ги повредите.

Запали нова цигара и се усмихна, когато видя неволното трепване на Джоуел.

— Значи казваш, че ти си само превозвач и не знаеш нищо за предметите, които ти плащат да транспортираш — каза Раул. — Не ти вярвам, но сега това е без значение. Ще поразпитам тук-там за тези цилиндърчета и ако са толкова ценни, колкото изглеждат, може да си запазя няколко. Кажи на работодателите си, ако наистина имаш такива, че могат да приемат това като наказание, задето се опитват да провеждат операция като тази, без да информират компетентните власти. И нямам предвид американските митници. Ако искат и занапред да превозват такива неща, ще дойдат да говорят с мен и ще измислим нещо.

— Защо трябва да говорят с теб? — попита Джоуел. — Защо не с доминиканците или с Джими Джуъл?

Видя как нещо проблесна в очите на Раул и разбра, че е докоснал оголен нерв.

— Защото — отвърна Раул — цилиндрите са у нас.

После Раул си тръгна, като остави Джоуел да се грижи за раните си, но не и преди да стъпче мобилния му телефон и да изцеди повечето гориво от резервоарите, оставяйки му само колкото да стигне до мотела край Юстис.

Когато влезе във фоайето, изгарянето на бузата привлече погледите на няколко души, но никой не си позволи коментари. Намери машината за лед, зави няколко бучки в пешкира от стаята си и ги сложи върху раната, опитвайки да облекчи болката, преди да се обади по телефона.

— Имаше проблем — каза той, когато отсреща вдигнаха. Описа подробно всичко, което се беше случило, без да изпуска почти нищо.

Отговорът бе:

— Ще трябва да си ги върнем. Казваш, че този тип Раул иска да задържи печатите като един вид глоба?

— Така каза.

— Господи. Да не мислиш, че ще ги използва, за да маркира пликовете с кокаин?

— Мисля, че ще опита да ги продаде.

— Досега всичко вървеше добре, защото бяхме внимателни. Тези печати не бива да се появяват на открития пазар.

Джоуел положи всички усилия да скрие раздразнението си. Непременно ли трябваше да го считат за някакъв слабоумник само защото караше камион? В края на краищата той беше участвал във всяка фаза на операцията, от самото начало. Без него тя щеше отдавна да се е провалила.

— Наясно съм с това. — Не успя да се пребори с острите нотки в гласа си.

— Не ми се прави на умник. Не аз загубих пратката.

— Аха. Аз пък не съм видял такива пари, които да ми компенсират загубата на едното око.

— Видял си повече от всеки друг. Ако не ти харесва уговорката, излез от играта.

Джоуел се вторачи в раните на ръцете си.

— Не исках да кажа това. Нека просто оправим бъркотията.

— На този Раул няма да му отнеме много време да разбере на какво е попаднал. След това и дете ще може да се досети какво става. Ще започна да разпитвам, за да разбера кой е той.

— Джими Джуъл знае.

— Сигурен ли си?

— Почти. Ако питаш мен, нареждането да ни ударят, е дошло от него.

— Е, тогава ще започнем оттам. Казваш, че са взели всичко?

— Да. Всичко взеха.

— Прибирай се вкъщи. Наспи се и се погрижи за изгарянията. Обади ми се утре, веднага щом се почувстваш отпочинал. Това не е единствената бъркотия, която трябва да бъде разчистена.

Джоуел не поиска обяснение за последната забележка. Твърде уморен бе и твърде обиден. Затвори телефона, отиде до бензиностанцията от другата страна на пътя и купи стек от шест бири да си ги пие в стаята. Докато гледаше през прозореца светлините на преминаващите отвън коли и тъмното езеро Флагстаф, от време на време долепваше някоя от студените бутилки до наранената буза. След втората бира започна да му се повдига. Беше изминало много време, откакто не бе преживявал шок, и почти бе забравил усещането, но онова, което му сториха на поляната, го върна към други спомени, други моменти. Почеса разсеяно левия си пищял, опипа тъканта на белега и вдлъбнатината в мускула. Позвъни на Карън, но тя не си беше вкъщи, така че остави съобщение на телефонния секретар, че се е уморил и е решил да пренощува в мотел. Каза й също, че я обича, и се извини за спречкването им тази сутрин. Вината беше изцяло на детектива; негова и на онзи стар негодник, Пачет, който се бъркаше където не му е работа. Тобаяс знаеше достатъчно за детектива от местните клюки, за да не го подценява, и не бе сигурен, че сплашването е правилният подход към него, но когато дойдоха да му кажат, че е бил нает да проучва него и връзката му, а не цялата операция, изпита гняв, както и облекчение.

Искаше да поспи. Взе болкоуспокояващи и седна на леглото, опънал крака пред себе си. Порови в джоба на якето и извади двете изящно гравирани златни халки. Каза, че мексиканците са взели всичко, но това беше лъжа. Смяташе, че му се полагаше компенсация за страданията, както и за вече превозените неща, струващи цяло състояние, от което на практика все още не беше видял нищо повече от няколко жалки долара. Освен това искаше да се извини на Карън за кавгата. Вдигна обиците към светлината и въпреки болките се възхити на красотата им.