Джон Конъли
Нечестивци (9)

8

На другата сутрин подгоних колата към Лин. Небето бе чисто, синьо, както типичния му летен цвят, само че клоните на широколистните дървета потракваха на вятъра голи, а заради студа работниците по продължението на магистралата, дето краят му все не се вижда, носеха дебели ръкавици и връхни дрехи с качулки. По пътя пих кафе от термоса, слушах нов албум със северноафриканска протестна музика. В Ню Хампшър спрях да заредя на една бензиностанция и веднага привлякох неодобрителни погледи: я го гледай пък тоя, песни на арабски слуша, никакъв патриотизъм вече няма, срамота! За мен обаче музиката имаше съвсем друг смисъл — отвличаше вниманието ми от снощната фигура сред дърветата край Фери Бийч. Споменът за нея събуждаше странна реакция в мен: като че бях зърнал нещо, дето не е трябвало да виждам, сякаш табу нечие бях престъпил. Още по-странен бе фактът, че фигурата ми изглеждаше почти позната. Сякаш най-сетне бях срещнал далечен роднина, за когото много са ми говорили, но пък досега не сме се виждали.

Напуснах междущатската магистрала, хванах по шосе 1, грозно като отсечка от зле контролиран комерсиален строеж. Всъщност такива колкото си щеш в американския Североизток. От него свих по 107 Север, което не беше много по-читаво, набързо минах през Ривиър и Согъс на път към Лин. Профучах край огромния „Уилабрейтър“ — завод за преработка на отпадъци и боклук — падаше се отдясно, сетне и край „Джи И-Авиейшън“ — най-големият работодател по тези места. Преди да вляза в Лин, пресякох полето с множеството пазари за коли втора ръка и празните парцели за продан. По уличните фенери в града висяха национални знамена и приветстващи гостите надписи — инициатива, спонсорирана от местни бизнесмени. „Елдрич и съдружници“ не бе между тях и когато стигнах до фирмените офиси, тутакси загрях защо е така. Веднага личеше, че едва ли фирмата печели добре — беше разположена на най-горните два етажа на грозна сива сграда, скупчена някак предизвикателно насред карето постройки между пресечките отляво и отдясно. Не зная защо, но ми заприлича на дръзко клекнал помияр. Прозорците бяха мръсни, златистите надписи по тях с името и работните часове на адвокатите — поизтрити, явно непипани бая време. Отдясно изпъкваше бар от веригата „Тъли“, формата на сградата му строга, квадратна, строена като че да издържа на продължителна обсада, отляво поредица сиво-зелени жилищни блокове, в приземните им етажи няколко магазина: „Ангор Мълти Сървисиз“ с надписи на камбоджански, фризьорски салон, испански ресторант с рекламиращи специалитетите му надписи. На ъгъла вляво имаше още един бар, в сравнение с „Тъли“ изглеждаше като проектиран от Гауди^[1]. Не беше нищо повече от вход с два прозореца от двете страни, надпис над вратата с разкривени, назъбени бели букви, от пияница в състояние на делириум тременс сякаш рисувани; бил в алкохолна халюциноза горкият, помолил да му дадат още една чашка да позакрепи малко тремора на ръката. Името беше „При Еди“, рекох си, че и въпросният герой едва ли ще е трезвеник.

Намерих съседен паркинг, спрях там. Не ме движеше особен ентусиазъм относно „Елдрич и съдружници“. От години опит зная, че адвокатите рядко си развързват езиците пред частни ченгета, а пък и разговорът със Старк предния ден едва ли бе увеличил оптимизма ми в тази насока. Всъщност през детективската ми кариера почти всичките мои срещи с адвокати се бяха оказвали неизменно безплодни. От друга страна пък, винаги има място за изненади и драматична промяна в статуквото, нани? Защо да не опитам, нали и затова бях дошъл.

Вратата на уличното ниво зееше отворена. Тръгнах по изтърканите стъпала към горните етажи. На боядисаната в жълто стена отдясно се нижеше безкрайна изтрита ивица, вероятно оставена там от допира на лактите на безброй изкачвали се през годините посетители. Леко вонеше на застояло, колкото по-нагоре отивах, толкова повече миризмата се засилваше. Скоро я разпознах — типичната за стара хартия, влажна и бавно разлагаща се, дебели папки с тътрещи се с години безнадеждни дела, по тях прах, стелещ се върху още по-стар прах, на пода гниещи настилки. Атмосферата взета сякаш от Дикенсовите романи. Все едно проблемите на Джарндис и Джарндис^[2] бяха намерили начин да прекосят Атлантика и да се приютят в подходяща, позната обстановка именно при „Елдрич и съдружници“.

Стигнах първата площадка, вляво имаше тоалетна, пред мен се простираха още стъпала до втория етаж, а на неговото ниво зърнах врата с матово стъкло и името на фирмата. Продължих да се изкачвам, като внимавах да не ме подведе изтънелият стълбищен килим, който не бе добре закрепен. Стъпих на площадката, тук отдясно стълбището продължаваше нагоре към последния, потънал в сивкав мрак етаж. Там вече килимът не бе така изтъркан, това обаче едва ли бе особено утешително.

Реших, че ще е възпитано да почукам на вратата, преди да вляза. Напълно бе в тон с царуващата тук атмосфера на добрия Стар свят. Почуках, почаках, никой не се обади, тогава влязох. Отляво имаше нещо като неостъклено дълго гише с дървен плот отпред, а отвъд него зад огромно бюро се бе разположила бая едра жена с дълга черна коса, кацнала на главата й в сложна прическа, досущ топка замърсен сладолед на фунийка. Носеше светлозелена блуза с жабо и огърлица пожълтели фалшиви перли. Както всичко останало тук, така и тя изглеждаше стара, възрастта обаче, изглежда, не бе намалила мераците й да използва боя за коса и козметика в изобилие. Иначе видно бе, че напълно й е отнела уменията да ги прилага както се полага, та да изглеждат поне като плод на женската суета, а не като вандалски акт. Жената пушеше дълга цигара и вземайки предвид купищата хартия около нея, това ми се стори почти самоубийствена дързост, както и нагло незачитане на закона, още повече от страна на работещ в адвокатска кантора чиновник.

— С какво да ви помогна? — обади се тя със задавено писклив глас, сякаш някой дави току-що родени кученца.

— Бих желал да се срещна с г-н Елдрич — рекох възпитано.

— Син или баща?

— С който и да е.

— Бащата е покойник.

— Значи със сина.

— Зает е много. Няма възможност да поеме повече клиенти. И без това сме затрупани с работа.

Опитах се да си я представя затрупана, ама не успях. На стената зад нея висеше картина, но в момента я бе огряло слънцето, стъклото искреше и не различавах нищо повече от дървото в долния ляв ъгъл. Стените жълтееха в същия цвят, както и на стълбището, само че десетилетният никотинов дим тук им бе придал още и леко кафеникав нюанс. Таванът може би е бил някога бял, ама за такова нещо на бас не бих се хванал за нищо на света. А хартията — както вече казах — беше навсякъде: по килима, на бюрото пред жената и още едно, съседно писалище, на плота, върху два старомодни стола с извънредно високи облегалки, дето някога сигурно са били предлагани на клиентите, но сега имаха складови функции, по множеството лавици на стените. Боже мой, рекох си, тези хора и на тавана биха ги закачили, стига да имаше някаква дяволия и това да сторят. Загледах се в купчините папки, стори ми се, че не са помествани отдавна, като че от времето, когато извадиха пергамента от употреба.

— Аз за друго идвам — възразих кротко. — Става дума за текущ ваш клиент. Името му е Мерик.

Тя присви очи, загледа се в мен през кълбата тютюнев дим.

— Мерик ли казахте? Нищо не ми говори това име.

— Може би, но кара кола, регистрирана от вашата фирма.

— Че откъде знаете наша ли е или не?

— Хм, отначало наистина беше трудно да се каже, тъй като не беше натъпкана с хартия, ама по-сетне фактът се изясни.

Тя се замисли, още повече присви очи, чувството ми за хумор мина неоценено. Аз обаче изрецитирах регистрационния номер.

— Мерик — повторих любезно и посочих телефона с пръст. — Защо не проверите?

Тя отново се замисли, сетне кимна с глава.

— Седнете, изчакайте.

Огледах се и рекох тъжно:

— Няма къде.

Тя се усмихна едва, сетне се стресна, изглежда се досети, че рискува да разчупи дебелия слой грим на лицето си, и тогава тържествено заяви:

— Е, значи прав ще постоите.

Въздъхнах. Още едно доказателство, че не всички пълни хора имат чувство за хумор. Язък за Дядо Коледа, нали и той си пада малко нещо дебел.

Междувременно вдигна слушалката, натисна няколко бутона по бежовия апарат.

— Име? — обърна се към мен.

— Паркър. Чарли Паркър.

— Като певеца ли?

— Той е саксофонист и композитор.

— Добре де, голям праз. Документи имате ли?

Показах й разрешителното. Тя го изгледа с отвращение, сякаш порнокадри й показвах, и веднага възрази:

— Снимката е стара.

— Ех, колко много други неща остаряват — отвърнах. — Няма начин завинаги да си остана млад и готин.

Тя ме изгледа строго и затропа с пръсти по бюрото, изчаквайки някой отсреща да вдигне телефона. Ноктите на ръцете й бяха лакирани в розово, чак зъбите ми заскърцаха.

— Ама той наистина ли не пееше? Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Хм. Тогава кой беше онзи, дето пееше? Имаше един, от прозореца падна.

— Чет Бейкър^[3].

— Аха.

И продължи да тропа с пръсти.

— Сигурно сте харесвали Бейкър? — запитах аз любезно.

Защо пък да не се посприятелим?

— Ами…

Е, жалко, не се получаваше. За късмет най-сетне някой отсреща вдигна.

— Г-н Елдрич, тук при мен има един… — жената направи драматична пауза — … един господин, който… настоявала ви види. Пита за някой си г-н Мерик.

Мембраната забръмча, тя закима, слушайки. След малко затвори, вдигна глава. Изглеждаше още по-омерзена отпреди. Може би е очаквала нареждания да насъска кучетата по мен.

— Можете да се качите. Втората врата на горния етаж.

— Е, лесно се уреди — ухилих й се аз.

— Аха — озъби се тя. — И моля, побързайте.

Излязох, на прага се обърнах. Стори ми се, че виждам една силно напълняла Жан д’Арк на кладата, очаква огънят да лумне всеки миг. На горния етаж втората врата бе полуотворена, застанал прав, в стаята ме очакваше дребен възрастен мъж има-няма на около седемдесет години. Все още имаше сравнително доста коса, но пък тя бе може би чужда. Носеше раирани панталони, жилетка в тон с тях, черно сако, бяла риза. Вратовръзката бе черна, копринена. Изглеждаше леко разстроен, като току-що изпратил труп на погрешно място погребален агент. И самият той изглеждаше прашен, както всичко друго в тази кантора, но по-отблизо това впечатление се губеше — по сакото имаше ситен пърхот и късченца хартия, при това май хартията беше повече. Сбръчкан и повехнал както си беше, на бавно разпадаща се хартиена сянка ми заприлича. Отива си полека-лека, гасне отдаденият му в служба на закона живот.

Подаде ми ръка, успя да нагласи на лицето си подобие на усмивка. В сравнение със секретарката долу този човек бе направо сърдечен.

— Аз съм Томас Елдрич — рече той. — Моля, заповядайте.

Кабинетът му бе малък. И тук имаше предостатъчно хартия, но значително по-малко от долната стая. Останах с впечатлението, че все пак част от натрупаните документи са били неотдавна изнесени, а по лавиците на стената стояха подредени по азбучен ред нови папки, внимателно маркирани и с дати. Взрях се по-внимателно — що се касаеше до годините, документацията датираше от доста време. Елдрич затвори вратата, изчака да се настаня на стола пред бюрото му, сетне седна и той.

— Е, добре — каза той след малко, поставяйки ръце на плота. — Какво имате да ми кажете относно г-н Мерик?

— Значи го познавате?

— Зная за него. Снабдихме го с кола по молба на наш клиент.

— Мога ли да запитам как се казва този клиент?

— Опасявам се, че не мога да ви съобщя името му. Да не би г-н Мерик да е изпаднал в беда?

— Нещата май натам отиват. Аз работя за жена, която е обект на особено внимание от страна на същия г-н Мерик. Той я следи, издебва. Счупил е прозорец на дома й.

Елдрич изцъка съжалително. И веднага запита:

— Тя уведомила ли е полицията?

— Да, уведоми я.

— Но аз не съм получавал никакви сигнали по въпроса. Сам разбирате, че оплакване от такъв вид досега трябваше да е стигнало и до нас. По обичайните канали.

— Полицията не е имала възможността да говори с него до този момент. Аз сторих това. Записах номера на колата му, направих някои справки и ето ме тук.

— О, чудесна работа сте свършили. И сега, вместо да се обърнете към полицията, сте дошли при нас. Мога ли да запитам защо?

— Дамата, за която ви споменах, не е убедена, че полицията ще й помогне.

— А вие можете.

Думите прозвучаха като мнение, а не като въпрос и в мен се появи смътното безпокойство, че Елдрич вече знае кой съм. За всеки случай реших да ги приема като въпрос.

— Опитвам се да помогна. Може би ще се наложи да въвлечем и полицията, особено ако положението продължи в същия дух. Струва ми се, че намесата й може да се окаже неприятна, че дори и по-лошо. За вас, а и за вашия клиент.

— Нито ние, нито нашият клиент носим отговорност за поведението на г-н Мерик, дори и ако това, което казвате, е вярно.

— Полицията едва ли ще погледне на нещата по този начин, след като вие му наемате кола за персонално ползване.

— Аз и на тях ще кажа същото, което току-що ви съобщих. Ние просто го снабдихме с кола по желание на наш клиент. Нищо повече.

— И не можете да ми кажете каквото и да е относно Мерик?

— Не. Почти нищо не зная за него. Както вече ви казах.

— Дори и малкото му име ли не знаете?

Елдрич се замисли. Очите му станаха лукави и сякаш светнаха. Хрумна ми, че тази история го забавлява. Може би иска да си поиграе с мен?

— Мисля, че беше Франк.

— А не мислите ли, че този „Франк“ може да е бил в затвора за известно време?

— О, такова нещо не мога да кажа.

— Че вие и така нямате много за казване.

— Аз съм адвокат. Следователно клиентите ми очакват от мен съответната доза дискретност и професионална етика. Иначе едва ли щях да се задържа в занаята достатъчно дълго време. Ако казаното от вас е истина, тогава действията на г-н Мерик са наистина осъдителни. Може би ако вашата клиентка се съгласи да обсъди ситуацията с г-н Мерик, тогава нещата ще се решат еднакво задоволително за всички. Аз, разбира се, единствено мога да предполагам в какво вярва г-н Мерик — че вашата работодателка може да му помогне с нещо.

— С други думи казано, ако му съобщи онова, което той иска да научи, Мерик ще си замине по живо, по здраво, така ли?

— Би било логично да предположим, че така ще се случи. А тя не знае ли нужното?

Оставих въпроса му да виси. Той съвсем очевидно подхвърляше стръв, чакаше аз да клъвна въдицата. А където има стръв, там има и кукичка. Капан значи.

— Изглежда, че той така смята.

— Следователно това, което ви казах, си остава най-естественото решение. Убеден съм, че г-н Мерик е напълно благоразумен човек.

През целия този разговор Елдрич бе останал на мястото си абсолютно неподвижен. Мърдаше се единствено устата му. Дори и очите му поне веднъж не мигнаха. Но щом спомена думата „благоразумен“, на лицето му се мярна лека усмивчица, придавайки й изцяло друго съдържание — точно обратното на очевидното й значение.

— Лично познавате ли Мерик, г-н Елдрич?

— Имал съм това удоволствие, да.

— В него, изглежда, е спотаен немалко гняв.

— Може би го движи справедлива кауза.

— Прави ми впечатление, че не ме запитахте за името на моята работодателка. Това подсказва, че вече го знаете. И още нещо — на свой ред логиката говори, че Мерик се е консултирал с вас.

— Но вече ви казах, че го познавам. Срещали сме се, да. Неотдавна.

— И той ли ви е клиент?

— Беше, в известен смисъл на думата. Действахме от негово име по даден въпрос. Вече не ни е такъв.

— А сега му помагате по молба на друг ваш клиент, така ли?

— Именно.

— Защо клиентът ви се интересува от Даниъл Клей, г-н Елдрич?

— Клиентът ми няма никакъв интерес относно Даниъл Клей.

— О, просто не ви вярвам.

— Няма причини да ви лъжа, г-н Паркър. Не мога ли да ви дам отговор на даден въпрос, каквато и да е причината, просто си го казвам направо. Но да ви лъжа няма смисъл. Ще ви повторя предишните си думи: доколкото съм запознат с нещата, моят клиент не се интересува от Даниъл Клей. Онова, което иска да научи г-н Мерик, си е отделна и лично негова работа.

— Ами дъщеря му? Вашият клиент от нея ли се интересува?

Елдрич се замисли. Стори ми се готов да го потвърди, сетне реши друго, а дългата пауза ми стигаше да си направя съответното заключение.

— Всъщност не съм в състояние да кажа. Това би трябвало да обсъдите с г-н Мерик.

Носът ме засърбя. Усещах как молекулите на прахта и старата хартия навлизат в него, сякаш в част от кантората искат да ме превърнат. Неволно си представих как са минали години и внезапно тук влиза някой. Заварва ни все така с Елдрич — неискрени реплики разменяме, подхвърляме си безкрайни въпроси и отговори, а върху ни бавно се стеле прахта, постепенно в свое подобие ни превръща.

— Искате ли да чуете какво мисля, г-н Елдрич?

— Добре, кажете каквото мислите.

— Мисля си, че Мерик е извънредно опасна личност. Смятам още, че някой го е насъскал срещу моята клиентка. Вие знаете кой е този някой — било мъж, било жена — и може би ще се съгласите да му предадете послание от мое име. Кажете, комуто трябва, че в моята област аз съм много добър. И ако нещо се случи на жената, която ми е платила да я охранявам, първо тук ще се върна и някой си съответно ще отговаря. Достатъчно ли съм ясен?

Изражението на Елдрич си остана абсолютно същото. Сетне на лицето му се появи познатата ми вече усмивчица, блага беше, като на дребен, сбръчкан Буда.

— Съвършено ясен сте, г-н Паркър — откликна той. — Това, което сега ще изразя, е просто едно мое наблюдение и нищо повече — струва ми се, че сте приели враждебна позиция по отношение на г-н Мерик. Ако успеете обаче да потиснете този си конфронтационен дух, може би ще стигнете до заключението, че с него имате доста общи неща, всъщност много повече, отколкото си мислите. И може би ще се окаже, че споделяте известни общи цели — вие и той.

— Аз други цели нямам, освен тази да не позволя нещо лошо да се случи на жената, която съм се заел да охранявам.

— Ох, г-н Паркър, мисля, че това не е вярно. Вие в момента разсъждавате в стеснен конкретен контекст, а не в голямата общност на нещата, така да се каже. Какво, имам предвид ли? Че подобно на вас, г-н Мерик може би търси някаква форма на справедливост.

— За себе си или за някого другиго?

— Вие опитахте ли се да го запитате?

— Опитах, но нещо не се получи.

— Може би ако решите без пистолет на кръста…?

Значи Мерик му бе разказвал туй-онуй, при това съвсем неотдавна е било. Иначе откъде ще знае за срещата ни и за това, че съм бил въоръжен.

— Знаете ли какво? — заинатих се аз. — Не мисля, че искам да се срещам с Мерик без оръжие подръка.

— Е, това, разбира се, си е ваше право, ваше решение. И сега, ако нямаме какво повече…

Не доизрече мисълта си, стана и закрачи към вратата, отвори я. Ясно, слагаме край на срещата. Отново ми протегна ръка.

— За мен беше удоволствие — рече той тържествено и ми се стори, че по неговия си особен начин звучи напълно искрено. — Очарован съм, че най-накрая имахме възможността да се запознаем. Много съм чувал за вас.

— Това, последното, също от вашия клиент ли? — автоматично казах аз и за миг усмивката му почти се изхлузи, крехка като кристална ваза на ръба на разклатена маса.

Успя да си я върне на лицето, но за мен това бе достатъчно. Тъкмо се накани да отговори, аз го изпреварих.

— Чакайте да позная — рекох не без злобица. — Не можете да ми кажете, нали?

— Точно така — отвърна той. — Но пък ако това ще ви е известно утешение, сигурен съм, че вие двамата пак ще се срещнете. След време.

— Пак ли?

Само че той вече бе затворил вратата. Зад нея останаха и Томас Елдрич, и всичко онова, което знаеше, барабар с хартията, прахта и фирмените тайни. Все едно тежката порта на нечия гробница се захлопна в лицето ми.