Джон Конъли
Нечестивци (7)

6

Тази нощ спах лошо. Сънувах незрящи хора пак и пак, ужким безоки, а пък виждат. Дете без лице в таванско помещение, свито на топка, лежи, отново и отново си шепне едно и също — страх ме е, страх ме е… Обхванат от смутни опасения, веднага завъртях на Джаки Гарнър. Оказа се, че на Уилард не е имало смущения. Е, поне за това бях благодарен. Бабата и дядото дошли, взели Джена, заминали за Вашингтон някъде около седем часа. Джаки карал след тях някъде до Портсмут, а братята Фулси останали около къщата и Ребека. Нямало никаква следа от Мерик, нито от някой друг, дето да проявява нездрав интерес към семейство Клей.

Реших да се поразкърша, поне до Праутс Нек да побягам за тонус. Уолтър хукна с мен, задмина ме и продължи да води в тихия утринен въздух. Тази част на Скарбъро все още е провинциална, сравнително селска дори, макар и присъствието на кънтри и яхтклубовете да й придаваха известна класа. Иначе навсякъде другаде градът се променяше достатъчно бързо. Този процес започна още някъде през 1992 г., като първа тук пристигна веригата „Уол-Март“. Тя доведе и съответните дразнители, като например мобилните жилища — големите самоходни фургони, на които бе разрешено да остават за по една нощ на паркинга на магазина. Сетне се появиха и други фирми и Скарбъро заприлича на всяко друго сателитно градче около големите центрове. Собствениците на земи около „Уол-Март“ започнаха да продават парцели и веригата постепенно се разширяваше. В същото време независимо от ограниченията за жилищно строителство, все повече и повече семейства се нанасяха в този район, за да се възползват от училищата, магазините и множеството места за развлечение. Този процес на свой ред предизвика покачване на цените на земята, още и на данъците за строеж на инфраструктурата, нужна да обслужва новодомците, които са поне четири пъти повече от средното за страната. В някои по-песимистични, черни моменти започвам да се ядосвам. Струва ми се, че простряният на около петдесет и четири квадратни мили някогашен град, обхващащ шест отделни села, всяко едно със своя местен колорит и традиции, се е превърнал в хомогенна административна единица, населена предимно от хора, които си нямат и понятие от местната история, нито пък хранят някакво уважение към миналото й.

Когато се върнахме у дома, на телефонния секретар ме чакаха две съобщения. Първото беше от човек, който работеше към главната регистратура на МПС и взимаше по 50 долара за всяка искана от мен проверка на превозно средство. Според него колата на Мерик бе собственост на юридическа фирма със седалище в Лин, Масачузетс, при това наскоро купувана и регистрирана. Фирмата се казваше „Елдрич и съдружници“. Дори не бях и чувал за нея. Набързо записах фактите в тефтера край телефона. Възможно бе Мерик да е откраднал автомобила. Значи едно обаждане там би могло да изясни имало ли е кражба или не. От друга страна, може и фирмата да е наела услугите му за нещо, което лично на мен не ми звучеше достатъчно вероятно. Помислих малко, реших, че има и трета опция: фирмата е снабдила Мерик с превозно средство по някакви особени причини или пък по молба на клиент. По този начин му осигуряваше известна степен на протекция в случай че някой започне да задава въпроси с какво се занимава той. В най-простия случай адвокатите ще твърдят, че причините са поверителни, че пазят тайната на клиента, респективно постъпват законосъобразно, етично и прочие. Ако случаят наистина е такъв, тогава за беля въпросното лице или лица бяха подценили талантите на Мерик да създава проблеми. А може би просто не им пукаше?

Отново се замислих върху внезапната поява на този Мерик толкова много години след безследното изчезване на Даниъл Клей. Или внезапно се бяха появили някакви достатъчно убедителни доказателства, че Клей не е покойник, или пък Мерик е бил в затвора достатъчно дълго и излизайки, се е заел да проверява разни неща. Все повече се убеждавах, че е бил зад решетките, но как да направя съответна проверка, като му нямам малкото име? А и за Мерик не бях сигурен, че е истинско име. Иначе щях да го пусна на търсачките на правителствени интернетски сайтове като corrections.com и bop.gov в надежда да науча датата, на която е бил освободен. Все пак можех да направя и друго: да завъртя разни телефони на стари познати и да проверя дали това име им говори нещо. Оставаше и възможността да се обадя на „Елдрич и съдружници“, макар от стар опит да знаех, че в подобни ситуации адвокатите не обичат да помагат. Не бях и сигурен дали поведението на Мерик спрямо Ребека Клей и счупеното кухненско стъкло ще се окажат достатъчен аргумент да измъкна някаква информация от тях.

Второто съобщение беше от Джун Фицпатрик, потвърждаваше поканата за вечеря в дома на Джоел Хармън следващата вечер. Почти бях забравил за нея. При това напълно възможно бе да се окаже пропиляна вечер. Само че за Даниъл Клей все така нищо не знаех, изключвайки казаното от дъщеря му, както и малкото измъкнати от Джун неща. Реших рано на следващия ден да отскоча до Лин, да видя какво мога да измъкна от „Елдрич и съдружници“, още да проведа разговор и с бившия съпруг на Ребека Клей, ако, разбира се, успея преди вечерята. Нито за миг не забравях, че времето лети, часовникът тиктака, бавно отброявайки минутите до завръщането на Мерик. След което, както се бе заканил той, можехме да очакваме ескалация на натиска срещу Ребека Клей.

* * *

Самата тя седеше в тоалетната на своя работодател и бършеше сълзи. Току-що бе говорила по телефона с дъщеря си. Джена вече се оплакваше, че майка й липсва много, самата майка споделяше същото чувство. Иначе съзнаваше, че изпращайки дъщеря си по-надалеч, е постъпила съвсем правилно.

Предната вечер бе влязла в спалнята й да провери дали си е събрала багажа с всичко необходимо за престоя във Вашингтон. В това време Джена бе долу във всекидневната, четеше книга. От прозореца на спалнята й Ребека зърна онзи човек на име Джаки, седеше си в колата. Вероятно слушаше радио, защото откъм таблото идваше леко сияние, озаряваше лицето му. Самото му присъствие я бе накарало да се почувства по-добре. По-рано през деня се запозна набързо с другите двама — масивните братя, дето право в очите гледаха Джаки, сякаш го обожават, и прехласнато слушаха всяка негова дума. Страшнички й се видяха тези мъжища, това трябваше да си го признае. Една от съседките се бе стреснала от присъствието им и се бе обаждала в полицията. Ченгето, което дойде да провери сигнала, погледна братята за миг и тутакси ги разпозна. След това си замина, без дори и дума да обмени с тях. А после дълго време наоколо полицай не се бе мяркал.

В стаята на Джена нещата си бяха по местата, всичко светеше, такава беше тя, обичаше реда. Ребека бе се повъртяла из помещението, проверила пътната й чанта, надвесила се над малкото бюро, където детето пишеше домашните и рисуваше. Тогава бе забелязала, че напоследък е работила, беше екипирала нещо на няколко листа, в съседство лежаха цветни моливи. Взела бе един от листовете. Беше рисунка на къщата им, а край нея стояха две фигури, облечени в дълги светлокафяви палта, с бели лица. Толкова бели, че за да подчертае цвета, Джена бе използвала бял восъчен пастел, сякаш цветът на хартията не е достатъчен. Очите и устите им бяха черни кръгове, умело нахвърляни, създаваше се впечатлението, че сякаш изсмукват светлината и въздуха от околния свят. Същите фигури се явяваха и по другите листа, изглеждаха като получили плътност и форма сенки. Самият факт, че Джена си представя такива неща, бе накарал Ребека да потръпне. Пък и умело ги бе нарисувала, Боже мой! Възможно ли бе дъщеря й да е уплашена от набезите на този Мерик всъщност много повече, отколкото реално бе показвала? Защото тези рисунки можеха да се тълкуват и като проява на страх.

Ребека бе слязла долу с листата, показала ги бе на момичето.

— Какво би трябвало да е това, пиленце? — бе запитала, но Джена само сви рамене.

— Не знам.

— Виж, питам те да не би да си нарисувала призраци? Защото именно на призраци ми приличат.

Джена бе поклатила глава.

— О, не, видях ги.

— Видяла си ги? Как? Къде би могла да видиш подобно нещо?

Беше коленичила до момичето, съвсем искрено разтревожена от чутото.

— Ами че те са истински — бе отвърнала Джена, сетне бе се замислила и добавила: — Не, по-скоро си мисля, че са истински. Трудно е да ти обясня. Знаеш ли, същото както когато има малко мъгла и нещата изглеждат като размазани, само дето не виждаш онова, което ги размазва. Тази вечер като си събрах багажа, ми се доспа. Подремнах малко и беше почти като че ли съм ги сънувала. Само че съм била будна значи, защото ги рисувах, докато ги виждах. Все едно че съм се събудила, а техните образи са ми в съзнанието и чувствам, че трябва да запечатам тези образи на листа, и когато надниквам през прозореца, те са си там, само че…

— Само че? Какво „само че“? Кажи ми, Джена!

Момичето я бе изгледало с неудобство.

— Само че аз можех да ги виждам, ако не гледам пряко в тях. Мамче, разбирам, че в това няма смисъл, само че те хем си бяха там, хем не бяха.

Бе дръпнала листа с рисунката от майчината ръка.

— Мисля, че са готини.

— Те тук ли бяха? Теб питам, Джена?

Дъщерята бе кимнала утвърдително.

— Отвън бяха. Ти какво си мислиш, че съм искала да кажа?

Ребека се бе поклатила нестабилно, почувствала се зле, а ръката й отиде право върху устата. Джена бе скочила, за да я прегърне и целуне по бузите.

— Не се тревожи, мамче. Това сигурно е някаква психарска история. Ще дойде, ще си отиде. Не се бой, изобщо не съм се уплашила или нещо такова. И да ти кажа — те изобщо не ни мислят злото.

— Ти откъде знаеш?

— Просто знам. Все едно че ги чувах в главата си, докато съм спяла или пробуждала, каквото и да е било. Те не се интересуват от нас.

Обаче в онзи миг Джена за пръв път бе изглеждала дълбоко замислена, сякаш тепърва започва да усеща, че думите й наистина звучат странно, доста странно.

Ребека се бе опитала да говори спокойно, гласът й да не трепери, докато питаше:

— Миличко, кои са те?

Въпросът бе извадил Джена от унеса. Беше се изкикотила и казала:

— Ей това е най-чудатото от всичко. Когато се събудих, знаех кои са те — също както понякога виждам бъдещата картина в съзнанието си, зная и заглавието, ама изобщо не разбирам откъде ми идва информацията. Ето, нарисувах ги, а знаех кои са фигурите още преди моливът да е докоснал листа.

И момичето се бе взряло в рисунката, едновременно с възхищение и малко боязън.

— Ами да — Празни човеци.