Джон Конъли
Нечестивци (5)

4

Върнах се в Скарбъро и оставих сатурна. В мустанга тутакси се почувствах десетина години по-млад. Или десетина години по-незрял, което не е едно и също, както се досещате. Обадих се на Ребека, за да проверя дали все още планира да излезе по същото време, помолих я непременно да намери човек да я придружи само до колата й. Тя имаше задачата да посети освободен магазин с витрина на площада „Лонгфелоу“, затова обещах да я чакам в удобния за целта паркинг зад „Джоуз Смоук Шоп“, магазин за тютюневи изделия. Там заварих петнайсет-шестнайсет автомобила, всичките бяха празни. Намерих си подходящо място, откъдето чудесно се виждаше и „Конгрес“, и самият площад, а от щанда за закуски в тютюневия магазин си купих сандвич с пиле на грил и зелени чушки. Седнах в колата и захапах сандвича в очакване на Ребека. Двама бездомници с пазарни колички стояха на алеята край паркинга и пушеха. Изобщо не отговаряха на описанието на непознатия, което бе направила тя.

След няколко минути Ребека ми звънна, за да съобщи, че в момента минава пред автобусното депо в квартала Сейнт Джон. Разбрахме се, че ще спре пред самия магазин. Оказа се, че там вече я чака клиентката, която желаеше да наеме първия етаж. Двете влязоха заедно, вратата се затвори след тях. Витрините бяха големи, стъклата им чисти, от мястото, където се намирах, отлично виждах и двете.

Не забелязах набития мъж, докато той не започна да си пали цигарата, а го правеше по доста особен начин. Появи се сякаш от нищото, застана край металния парапет извън паркинга. Стискаше цигарата вертикално между палеца и показалеца на дясната ръка, която имаше превръзка, бавно я мачкаше и въртеше, сякаш да омекоти тютюна за по-леко всмукване, обаче вниманието му очевидно бе насочено изцяло към жените в магазина на отсрещната страна на улицата. В самото движение на пръстите му се долавяше нещо чувствено или може би така ми се струваше поради втренчения поглед, впит във фигурата на Ребека Клей. Мина малко време, той бавно постави цигарата в устата, наплюнчи края й за миг, чак тогава поднесе запалена клечка, без да отделя очи от магазина отсреща. Сетне, вместо да хвърли клечката или да я духне, той я задържа, докато пламъчето близна връхчетата на пръстите му. Очаквах в този миг да я захвърли, но той продължи да я стиска, без да обръща внимание на явната болка. Когато клечката се стопи, той разтвори пръсти, крайчецът падна на дланта му, продължи да гори още мъничко върху кожата, сетне почерня и угасна. Той завъртя ръка, пусна остатъка на земята. Извадих малкия цифров фотоапарат, дето винаги го държа в колата, щракнах една-две пози. В същия миг онзи се огледа, сякаш усетил чуждия поглед и обектива върху себе си. Всъщност бях готов да се закълна, че бе почувствал чуждото внимание. Леко се свлякох напред на седалката, но преди това за частица от секундата успях да зърна споменатия от Ребека троен белег на челото му. След малко се понадигнах, него вече го нямаше, но усещах, че е наблизо, вероятно зад стената на тютюневия магазин, още повече че след секунда лекият бриз издуха талази цигарен дим иззад ъгъла.

След малко Ребека се появи на улицата, в ръката си носеше някакви документи. Другата жена излезе заедно с нея, двете говореха и се усмихваха. Позвъних на Клей веднага, първите ми думи бяха да продължи да се усмихва и внимателно да слуша.

— Обърнете се с гръб към „Джоуз Смоук Шоп“ — рекох, опасявах се все пак изражението й да не се промени, след като чуе, че съм засякъл онзи тип. — Вашият почитател е тук, край същия магазин. Не се обръщайте, не се заглеждайте натам. Моля ви да пресечете улицата и да влезете в книжарницата „Кънингам Букс“. Дръжте се спокойно, нормално, все едно имате време за убиване. И стойте там, докато дойда да ви взема, чувате ли?

— Добре — обеща тя, а гласът й леко потрепери.

Все пак не беше много изплашена. И за нейна чест съумя да изиграе добре ролята си. Нито се обърка, нито показа някаква емоция било чрез жест или изражение на лицето. Подаде ръка на клиентката за сбогом, огледа се наляво, сетне надясно и спокойно пресече улицата на път към книжарницата. Влезе, без да се колебае, сякаш такова е било отдавнашното й намерение. Излязох от колата и незабавно закрачих към фасадата на тютюневия магазин. Там вече нямаше никой. Само захвърленият на земята фас и кибритената клечка до него свидетелстваха, че тук е бил онзи набит тип. Връхчето на фаса бе като пресовано до почти пълна плоскост. В съзнанието ми изскочи неволна картина: два пръста стискат горящия връх, не трепват, въпреки че здраво пари и боли. Почти усетих и вонята на изгорена плът.

Огледах се незабележимо и веднага го зърнах. Беше пресякъл „Конгрес“, вървеше в посока центъра на града. Стигна „Парк“ и сви по нея, изгубих го от поглед. Реших, че колата му е там някъде, значи ще има нужда от нея. Може би ще я подкара, изчаквайки излизането на Ребека от книжарницата. Сетне или ще я проследи, или ще я пресрещне.

Закрачих към пресечката, стигнах ъгъла на „Парк“ и рискувах да надникна. Набитият тъкмо отваряше вратата на червения форд, наведен към него. Продължих напред леко приведен, за прикритие използвах паркираните на отсрещната страна на улицата коли. На колана носех по-малкия си пистолет — 38-и калибър. За работа като сегашната бе доста по-подходящ от големия смит и уестън десетка. Само че така или иначе не ми се искаше да го размахвам пред всякакви случайни минувачи по улицата. Застана ли пред онзи тип с патлака в ръка, значи сам да си издъня шанса за резонен разговор и увещания. А ситуацията току-виж се влошила до крайност, преди още да съм усетил нещата както трябва. Вече имах зрителна информация как този тип се изгаря сам, при това го прави с очевидна лекота. Фактът говореше за индивид с висок праг на търпимост на болка, а тези неща обичайно имат сериозна предистория. Тоест евентуалната конфронтация с него би съдържала куп неизвестни, а те винаги изискват деликатен подход.

За късмет в същия миг по „Парк“ се зададе джип гранд чероки, на волана беше типичен шкембест футболен запалянко и любител на бирата. Създаде ми чудесно прикритие, мушнах се зад него, доближих форда откъм обратната на шофьорската страна. Виждах човека на шофьорската седалка, контура на зализания перчем и едрите мускули на врата, а от ауспуха вече излизаше светъл дим. Ръцете му бяха върху кормилото, лявата потропваше в такт с ритъма на нещо, което не чувах. От сегашното разстояние различих по-добре превръзката на дясната ръка. Беше груба, през материята бяха избили кървави петна. В този миг вече нямаше начин да не ме види. Приближавах се със спокойно увиснали встрани ръце, а махне ли своите от волана, бях готов да реагирам по един или друг начин. Проблемът обаче бе налице — приближа ли се достатъчно за разговор, няма да имам голям избор за отстъпление. Донякъде разчитах на факта, че на улицата има хора, още и на надеждата, че той ще предпочете първо да чуе какво имам да кажа, сетне ще прибягва до какъвто и да е враждебен акт.

— Как си? — подхвърлих аз.

Той ме изгледа някак бавно, лениво, сякаш му трябваше по-особено усилие да реагира на факта, че ме вижда. Между устните му отново стърчеше цигара, на плоското място пред стъклото бе захвърлено пакетче сини „Америкън Спирит“.

— Екстра — отвърна след малко. — Просто екстра.

Повдигна дясната ръка към устата, извади цигарата, отново я налапа и дръпна, огънчето светна в яркочервено. Извърна глава, отправи очи право напред.

— Знаех си, че някой ходи по мен — рече той. — Пък и пистолет носиш, виждам.

Оръжието издуваше сакото ми лекичко, да се познае присъствието му там бе работа на набито, професионално око.

— Е, човек не може всичко да скрие — рекох любезно.

— От мен няма какво да се безпокоиш. Аз не нося оръжие. Нямам нужда.

— И аз така си мислех — рекох. — Ти си просто една нежна душа.

— Тц, чак такива претенции не мога да имам. Жената ли те нае?

— Тревожи се — отвърнах аз.

— Няма причина да се тревожи. Само да ми каже каквото я питам и си хващам пътя.

— Ами ако не го направи или например не може?

— О, но това са две различни неща, нали? Едното не зависи от нея, но другото зависи.

Пръстите му се плъзнаха по обръча на волана, смъкнаха се от него. В същия миг посегнах към пистолета на кръста.

— Е, хайде де, хайде сега! — възкликна той и вдигна ръце в престорен жест на покорство. — Вече ти казах. Оръжие нямам.

Ръката ми остана близо до колана.

— Предпочитам ръцете ти да си стоят там, където ги виждам.

Той сви рамене, ужким пет пари не дава, сетне бавно отпусна длани върху кормилото.

— Ти име нямаш ли си? — запитах спокойно.

— Имена имам колкото си искаш.

— Е, не го давай толкоз тайнствено — рекох — Кажи поне едно, та да видя как ти стои.

— Мерик — отвърна след малко и нещо в гласа и лицето му ми даде да разбера, че що се касае до имена, повече едва ли ще науча.

— А защо безпокоиш Ребека Клей?

— Изобщо не я безпокоя. Просто искам да бъде точна с мен.

— Относно кое?

— Относно баща си.

— Баща й е мъртъв.

— Не е мъртъв. Тя го е обявила за такъв, това обаче нищо не означава. Ти ми покажи червеите, дето лазят в очните дупки на черепа му, тогава ще ти повярвам, че е мъртъв.

— А ти защо толкова се интересуваш от него?

— Имам си причини.

— Ами опитай да ги споделиш с мен.

Пръстите му се свиха, стиснаха здраво кормилото. Сега забелязах мъничката татуировка. Беше на ставата на средния пръст на лявата ръка. Грубо нарисуван кръст в синьо. Пандизчийска работа. Такива само там ги правят.

— Няма да стане. Мразя непознати да ме разпитват за моите си дела.

— Така ли? Значи отлично разбираш как се чувства самата госпожа Клей.

Той захапа долната си устна, зъбите му потънаха в меката тъкан. Продължаваше да гледа право напред. Усещах набиращото се в него напрежение. Ръката ми бе над пистолета, показалецът почти докосваше спусъчната скоба, готов бях за неочаквани изпълнения. Изведнъж Мерик отпусна, сковаността се смекчи, тялото му придоби нормален вид. Отлично чух как издиша и някак се смали, заплашителният му вид се замени с подобие на безразличие.

— Добре тогава, ти само я запитай за Проекта — тихо рече той. — И виж какво ще ти каже.

— Какъв е този проект?

Той поклати глава.

— Ти я питай, сетне пак ела. Може би няма да е лошо и с бившия й съпруг да поговориш. Щом си се захванал…

Аз пък дори и не знаех, че Ребека Клей е била омъжена. Смятах, че просто с бащата на детето й не са сключвали брак. Значи нещата бяха по-други. Страхотен детектив се оказах, няма какво да се каже.

— Че защо пък и с него да говоря?

— Ами защото съпруг и съпруга обичайно споделят нещата. Разни тайни неща например. Поговори с него, може би ще ми спестиш труда аз да го правя. Няма нужда да ме търсиш, защото аз ще те намеря. Няма да се отдалечавам. Два дни имаш да я накараш да ми каже каквото знае, сетне ще ми писне и повече няма да ви търпя.

Посочих превръзката на дясната му ръка.

— Както виждам, вече веднъж си изгубил търпение.

Той наведе глава към ръката и изведнъж изпъна пръсти, сгъна ги няколко пъти, като че проверяваше гъвкавостта им и степента на болка.

— Беше грешка — продължи той със същия равен, тих глас. — Не биваше да чупя стъклото така. Тя обаче здраво ми опъва нервите, макар че не й желая злото.

Може би си вярваше, само че аз не бях на същото мнение. В този човек бушуваше ярост. Той я потискаше, тя обаче туптеше в него, нажежена до червено, избиваше в очите му, играеше във всеки мускул и сухожилие на тялото му в сподавени насила емоции. Може би Мерик си мислеше, че не би посегнал на жена, може би не би го направил преднамерено, обаче кръвта по превръзката говореше категорично красноречиво за неспособността му да контролира подтиците си.

— Ей това стана, изпуснах си нервите — продължи той, сякаш чу мислите ми, подръпна от цигарата, добави: — Много ми е нужно да ми каже онова, което знае. Изключително е важно за мен. И тъй като вече почти станахме приятели, ти защо не кажеш името си?

— Паркър ми е името.

— Какъв си, частно ченге, а?

— Искаш да видиш разрешителното ли?

— Ами, някаква си тапия със значка нищо няма да ми каже, дето вече да не го зная. Не желая да си имам неприятности с теб, сър. Тук съм по работа, частна работа, съвсем лична. Ти може би ще съумееш да я убедиш онази малка дама да прояви разум, за да приключа задачата и да си ходя по живо, по здраво. Много се надявам така да стане, съвсем искрено го казвам, защото ако не съумееш, тогава значи от теб никаква полза няма да има — нито за нея, нито за мен. Ще се окаже, че на пътя ми стоиш, пречиш, значи ще трябва да направя нещо по въпроса.

Тук замълча, като все така продължаваше да гледа право пред себе си. Чак сега забелязах, че очите му са приковани върху закачена на огледалото за задно виждане снимчица. Зърнах лицето на тъмнокосо момиче, може би на възрастта на Джена Клей беше или малко по-възрастно. В найлоново калъфче бе поставена, да не се цапа. До нея висеше евтино пластмасово кръстче.

— Кое е детето? — запитах.

— Това тебе не те засяга.

— Хубаво момиче. На колко години е?

Не отговори, обаче тутакси пролича, че съм засегнал болно място. Този път обаче не го изби на гняв, по-скоро показа някакво безразличие към въпроса ми.

— Защо не ми кажеш нещичко във връзка с идването си тук, тогава може пък аз да ти помогна — настоях.

— Вече ти казах, сър, работата ми е съвсем лична.

— Е, тогава значи няма какво повече да обсъждаме — заявих аз. — Ти обаче се опитай да стоиш по-далеч от моята клиентка.

Предупреждението ми увисна — някак кухо, ненужно. Внезапно балансът се размести.

— Няма да я закачам повече, най-малко нея, не и докато с теб не поговорим отново — каза той, свали ръка и завъртя ключа на запалването, без да се тревожи от пистолета ми, ако изобщо досега му беше направил някакво впечатление. — Само че ето ти и на теб две предупреждения. Първото: когато започнеш да разпитваш за Проекта, внимавай много, отваряй си очите на четири, защото другите ще чуят и никак няма да им хареса, че някои хора си врат носа, където не бива. Ама хич няма да им хареса.

— Кои са тези другите?

Двигателят запали, замърка равно.

— Съвсем скоро ще научиш — рече Мерик.

— Ами второто предупреждение?

Той повдигна лявата ръка, сви пръсти в юмрук, татуировката изпъкна ясно на фона на побелялата кожа.

— Не ми се бъркай. Опитай само и ще те убия. И внимавай какво ти говоря, момченце.

Колата потегли, отлепи се от бордюра, ауспухът забълва гъст синкав дим в чистия есенен въздух. И все пак, преди да забули задната табела, успях да зърна цифрите на регистрационния номер.

Мерик. Е, хубаво, рекох си наум, хайде сега да видим какво пък аз ще успея да науча за теб през следващите два дни.

* * *

Върнах се по същия път, влязох в книжарницата. Ребека Клей седеше в един ъгъл, разгръщаше списание.

— Намерихте ли го? — бяха първите й думи.

— Да.

Тя потръпна.

— И какво се случи?

— Поговорихме, сетне си тръгна. Засега.

— Какво искате да кажете с това „засега“? Нали ви наех, за да ме отървете от него, да го принудите да ме остави на мира завинаги?

Гласът й постепенно се извиси, набирайки чувство, само че леко трепереше. Поведох я към вратата, излязохме.

— Госпожице Клей — рекох, — обясних ви, че само едно предупреждение може да се окаже недостатъчно. Човекът се съгласи да не ви безпокои, докато не проверя някои неща. Не го познавам достатъчно, значи не мога да му имам пълно доверие, затова ви предлагам засега да продължим да бъдем все така внимателни с мерките. Имам ресурсите, ще се обадя на едни хора, така че винаги около вас да има охрана, докато се опитвам да уточня фактите около него. Надявам се, че това ви устройва.

— Добре тогава. Аз обаче смятам да изпратя Джена някъде поне за известно време. Докато тук приключим с тази история.

— Това е добра идея. Името Мерик да ви говори нещо, госпожице Клей?

Вече приближавахме колата й.

— Не, мисля, че не — отвърна ми тя.

— Това е името на нашия приятел или поне той така се представи. А в колата му има снимка на момиченце. Възможно е да е на дъщеря му. Питам се дали не е била сред бащините ви пациенти? Има вероятност за такава връзка. Ако, разбира се, е била записана със същото име.

— Баща ми никога не е говорил с мен за пациентите си. Още повече пък по име. Ако му е била изпратена за лечение по канален ред, от щатска болница например, значи това фигурира някъде в архивите. Обаче няма да е лесно да се доберете до такава информация, тя е поверителна. Противно на закона и лекарската етика е да се разгласяват заболяванията на пациентите.

— Ами ако надникнем в бащината ви документация — медицинската?

— След изчезването му всички налични документи и записки ги изиска съдът. Помня, че в известни среди бе направен опит някои негови колеги да бъдат упълномощени да ги проучат, обаче не се получи. Такива разрешения се дават много рядко, и то на тясно ограничен професионален екип. В нашия случай съдиите не пожелаха да разрешат, аргументирайки се с тайната на пациента. Етика, конфиденциалност, такива неща.

Моментът ми се стори подходящ да навляза по-надълбоко в темата за баща й и обвиненията срещу него.

— Вижте, госпожице Клей, имам един въпрос… трудно ми е да го задам, но пък е наложителен — започнах аз.

Тя замълча, изчаквайки. Досещаше се какво ще последва, но искаше да го чуе черно на бяло, както се казва.

— Вие вярвате ли, че баща ви е участвал в сексуално посегателство спрямо поверените му за лечение деца?

— Не, в никакъв случай — твърдо отвърна тя. — И ще ви кажа направо: баща ми не е злоупотребявал с поверените му деца.

— А смятате ли, че е възможно да е улеснявал други в тази насока? Например чрез информация за имената и местонахождението на уязвими пациенти?

— Вижте, баща ми беше дълбоко посветен на работата си човек. Когато прекратиха практиката да му изпращат деца за прегледи и мнение, то бе, защото в някои среди вече не вярваха в обективността на преценките му. По-точно казано, в достатъчната му обективност. Той бе склонен да вярва на казаното от децата още от самото начало и именно това му донесе неприятностите. Отлично познаваше своята област, респективно знаеше на какво са способни някои категории възрастни.

— А имаше ли много приятели?

— По-скоро бих казала няколко. Зная, че сред тях се намираха и колеги от лекарската професия, макар че повечето запазиха мълчание след изчезването му. То бе съвсем ясно — пожелаха да се дистанцират максимално от баща ми. Изобщо никога не съм ги винила за това.

— Ще ви помоля да ми съставите списък: професионални приятелства, близки от студентските години, другарство със съседи, с една дума, всички, с които е имал постоянни контакти.

— Ще го направя веднага щом се прибера у дома.

— О, между другото, не ми казахте, че сте била омъжена.

— А вие как научихте? — изненада се тя.

— Мерик ми каза.

— Боже мили! Изобщо не съм и помисляла, че може да има някакво значение. Бракът ни не издържа дълго време. Отдавна не съм го виждала, не поддържаме връзка.

— Как се казва?

— Джери. Джери Лежер.

— Но не той е бащата на Джена?

— Не.

— Къде мога да го открия?

— Електротехник е, работи къде ли не, постоянно е в движение. Защо ви е?

— Ами ще поговоря с него. Такава ми е работата — с колкото повече хора говоря, толкова повече неща научавам. Иначе не става.

— Едва ли по този начин ще принудите този човек, този Мерик, както го нарекохте, да се махне от живота ми — заговори тя и гласът й отново започна да набира височина и емоции. — Не затова съм ви наела.

— Няма да се махне току-така и веднага, госпожице Клей. Движи го гняв и този гняв има нещо общо с баща ви. Трябва да разкрия каква е връзката между баща ви и Мерик. И по тази причина ще трябва да задавам доста въпроси.

Ребека Клей положи ръце върху тавана на колата, опря чело в тях и въздъхна дълбоко.

— Не мога да си позволя това да се проточи безкрайно — заговори тя с приглушен от позицията на устата й глас. — Искам нещата да се нормализират. Правете каквото е нужно, говорете с когото искате, обаче сложете край на тази история. Моля ви! Аз дори и не зная къде живее бившият ми съпруг в момента, иначе помня, че работеше за фирма на име „Ей-Сикюър“ и може би още е там. Те се занимават с инсталиране на алармени системи в домове и офиси, камери, звукови устройства. Всичко, свързано със сигурността. Един приятел на Джери на име Реймън Ланг пък е по поддръжката им, той намираше доста работа на Джери. Най-вероятно е да го намерите посредством „Ей-Сикюър“.

— Мерик смята, че с бившия си съпруг вероятно в миналото сте споделяли нещата около баща ви.

— О, да, разбира се, така беше. Само че Джери няма откъде да знае какво е станало с него, поне не повече от мен. Това със сигурност ви го казвам. Не че го е интересувало много. Той единствено от себе си се интересуваше, пълен егоист беше. Иначе вярваше, че вероятно един ден смъртта на баща ми ще бъде официално удостоверена, тогава ще започне да харчи парите му, които в такъв случай ще наследя.

— Баща ви богат ли беше?

— Ами налице е чудесно закръглена сума от порядъка на шестцифрените числа, но тя е под запор, тъй като завещанието все още не е легализирано. Значи спокойно може да се каже, че беше заможен човек. Сетне идва къщата. Джери все искаше да я продам, много пари бих могла да взема за нея. Само че няма как, тъй като и тя не е моя. Накрая на Джери му писна да чака парите да дойдат, писнах му и аз самата. Всъщност беше нещо взаимно. А и самият Джери не е нещо особено от чисто женска гледна точка, право да си кажа.

— Последен въпрос — рекох. — Да сте чували баща ви да споменава нещо за някаква идея или термин от рода на Проекта?

— Не, никога.

— А да имате някаква идея какво би могло да означава думата?

— Никаква.

След малко се раздвижи, качи се в колата си. Тръгнах след нея и я следвах чак до офиса, сетне останах отвън, докато дойде време да отиде да вземе Джена. Една жена, вероятно директорката, съпроводи момичето до изхода на училището, там се заговориха с Ребека, сигурно й обясняваше защо Джена ще отсъства от занятията известно време. Сетне тръгнахме към дома й, аз отзад. Ребека спря пред входа, аз влязох сам и проверих къщата стая по стая, помещение по помещение. Върнах се обратно, докладвах, че всичко е наред. Седнах в кухнята, изчаках Клей да се оправи с детето, сетне седна да ми напише списъка на бащините приятели и колеги. Не беше дълъг. Тя обясни, че някои не помни, други били покойници. Помолих да ми се обади, ако си спомни за някои пропуснати имена, тя обеща да го направи. Обещах също да се оправя с проблема за извънредната охрана най-късно до същата вечер и съответно да я уведомя по телефона още преди да си е легнала. Сетне си тръгнах, на вратата чух как превъртя ключа два пъти, долових и поредицата електронни бибипкания — включваше алармените системи.

Навън вече почти притъмняваше. Вълните биеха в брега, чуваха се ясно, високо, докато вървях към колата. Обичайно този шум ме успокояваше, сега обаче усещах нещо доста по-различно. Някакъв елемент ми се губеше, не беше в тон с нормалното, а късният следобеден въздух носеше далечен нюанс на изгорено, на пожар. Извърнах глава към морето, струваше ми се, че миризмата идва оттам, сякаш някъде в далечното водно пространство гори кораб. Огледах хоризонта, но зарево не забелязах, пулсираха само мощните периодични светлини на фара, в залива се движеше ферибот, виждаха се и светналите прозорци на къщите отвъд. На пръв поглед всичко говореше за мир и спокойствие, но въпреки това не можех да се освободя от усещането за нещо нередно, ненормално. И по пътя за дома това вътрешно безпокойство продължаваше да ме измъчва.