Джон Конъли
Нечестивци (4)

3

Седях край кухненската маса, отсреща ми Ребека Клей бавно почистваше стъклените късчета от мивката с помощта на четка и лопатка. На перваза отвътре все още имаше кръв. Беше се обаждала и на ченгетата, след като първо мен бе уведомила. Така или иначе патрулната кола от района на Южен Портланд ме бе изпреварила. Бях се представил на полицаите, сетне застанах встрани и слушах разказа й, без да се намесвам по какъвто и да е начин. Дъщерята Джена заварих на канапето в гостната, завита с одеяло, в ръце стискаше порцеланова кукличка с дълга червена коса и синя престилка. Хрумна ми, че може би е някогашна майчина играчка. Във всеки случай беше стара и видимо много обичана. За това говореше и самият факт, че момичето бе потърсило някаква сигурност и утеха именно в нея. Иначе не изглеждаше толкова стреснато, колкото майката, по-скоро бе озадачено, отколкото уплашено. И друго ми направи впечатление: стори ми се и възрастно, и младо за годините си. Да обясня: по-детинско по външност, някак по-възрастно по поведение. Запитах се дали пък майка й не я покровителства като квачка пиленце повече от нормалното за възрастта?

До Джена седеше друга жена. Ребека я представи с името Ейприл, съседка и приятелка, живеела наблизо. Здрависахме се, скоро след това тя заяви, че детето е добре, а и след като вече аз съм дошъл, тя ще си тръгва. Тъкмо нямало и да пречи. Ребека я целуна по бузата, двете се прегърнаха, сетне Ейприл се отдръпна на ръка разстояние, двете се изгледаха продължително. Познавах този израз, говореше за дългогодишно приятелство, лоялност, споделени неща, общи познати.

— Има ли нужда, обади се — рече Ейприл. — Какъвто и да е часът.

— Разбира се. Благодаря, миличка.

Целунаха се за довиждане, Ейприл си отиде.

Наблюдавах Джена, докато Ребека обикаляше около къщата с ченгетата, показвайки къде и как бе стоял непознатият. Детето бе хубаво, а в бъдеще сигурно щеше да се превърне в красива млада жена. Имаше много от майката в него, но и то си имаше допълнителни достойнства — с деликатна, грациозно източена фигурка, фино личице, леко орлово носле. Това идваше от другаде. Напомняше ми за някого, но не бях сигурен за кого точно. Напълно бе възможно нещо и от бащината линия да носеше.

— Добре ли си? — запитах момичето по едно време.

То само кимна.

— Такива неща обичайно могат да бъдат и страшни — продължих аз. — На мен да ми се случи, и аз бих се уплашил.

— Аз не съм се уплашила — отвърна Джена, а тонът прозвуча така делово, че явно не лъжеше.

— И защо не?

— Този човек не е искал да ни навреди.

— Откъде знаеш, че е така?

Тя само се усмихна, поклати глава.

— Няма значение.

— Разговаряла ли си с него?

— Не.

— Тогава откъде си сигурна, че не е искал да ви навреди?

Тя извърна лице, по него се изписа същата блажена усмивка. Явно нямаше да благоволи да ми отговори, разговорът бе приключен. Майката се върна заедно с единия полицай, Джена се изправи и й каза, че отново си ляга. Сетне рече довиждане на мен и на ченгето и тръгна по стълбището за горния етаж към стаята си.

Ребека Клей живееше в район, известен под името Уилард. Къщата бе компактна, по външен вид внушителна постройка от XIX век, в нея беше израсла, в нея се бе завърнала след бащиното изчезване. Намираше се в Уилард Хейвън Парк, затворена площ, минаваща перпендикулярно на плажа Уилард и на няколко крачки от „Уилард Хейвън Роуд“.

Скоро ченгето си тръгна, като обеща, че по-късно същата вечер или рано сутринта на следващия ден тук ще дойде детектив. Поизчаках малко, сетне излязох и аз да поогледам как изглеждат нещата отвън. Обиколих къщата, явно бе, че счупилият стъклото мъж отдавна си беше отишъл. Проследих кървава диря до „Дийк Стрийт“, тя минаваше отдясно на Уилард Хейвън Парк и бе почти успоредна на площта му. Тук някъде следата се губеше. Сигурно се бе качил на колата, с която бе дошъл, и отпрашил за някъде. Обадих се на Ребека Клей по телефона, обясних къде съм, помолих да ми даде имената на съседите, които живеят близо до мястото, където евентуално бе оставил колата си онзи. Поговорих с неколцина, оказа се, че само една жена на средна възраст на име Лайза Хълмър е видяла нещо, но то никаква работа не ми вършеше. Лайза помнеше паркирана на отсрещната страна на улицата тъмночервена кола, но не бе разпознала марката, нито погледнала регистрационните номера. Иначе ме огледа с интерес и ме покани у дома си за по едно малко, както се изрази. Огледах я и аз: беше от онези жени, дето описанието „курвенски тип“ биха го приели като комплимент. Реших да се жертвам за секунда, може пък да се досети нещо. Вратата се захлопна зад гърба ми с такава окончателност, че за малко да подскоча. Огледах се, почувствах се доста некомфортно, почти като осъден на смърт затворник. Оказа се, че съм й прекъснал купона — беше преполовила кана с течност, дето имаше дъх на плодове с алкохол.

— За мен май е малко раничко — рекох неуверено.

— Хайде бе, че часът е десет и половина! — сопна се тя.

— Аз, понеже късно си лягам…

— О, и аз също — ухили се тя и изви едната вежда дъговидно, то вероятно трябваше да ми подскаже нещо. — Но пък веднъж като ме сложиш в кревата, огън съм, излизане няма…

И се изкикоти, сега намекът бе повече от ясен. За който разбира се, желае да загрее.

— Хм… да, това сигурно е много гот — изфъфлих аз поради неспособност да измисля нещо по-умно.

— О, ама и ти си готин, знаеш ли? — откликна тя, залитна леко и пъхна ръка в пазвата, където си поигра с мидена огърлица, увиснала между едрата гръд.

През същото време обаче аз бях дал на заден и вече се измъквах от вратата. Опасна беше тази девойка. Току-виж взела, че ме простреляла с онези стрелички, дето се мятат по дървено табло мишена, и ме приковала с верига в мазето.

— Открихте ли нещо интересно? — запита Ребека Клей, когато се върнах в дома й.

— За съжаление нищо, освен факта, че една от съседките ви е разгонена — рекох.

— Лайза, нали? — възкликна тя и се усмихна за пръв път от пристигането ми тази вечер. — Тя винаги е разгонена. Веднъж дори и мен покани…

— Излиза, че не съм чак толкова специален — засмях се и аз.

— Ох, трябваше да ви предупредя, ама ето на… — завайка се тя и показа към счупения прозорец.

— Няма значение. Тя е единствената, видяла нещо. Твърди, че пред къщата й, на отсрещната страна на уличката, за известно време била паркирана червена кола. Само че светлината там не е добра. Значи може и да се е излъгала.

Ребека вече прибираше последните останки от разбития прозорец. Изтърси ги в кошчето за боклука, прибра лопатката и четката в шкаф. Сетне разтвори телефонен указател, обади се на стъклар, а той обеща да дойде рано на следващата сутрин. Помогнах й да залепи найлонов плик върху дупката в стъклото, свършихме тази работа, тогава тя направи кафе, сипа и на двама ни. Стояхме прави край масата, отпивайки от чашките.

— Нямам вяра, че полицията ще направи нещо по случилото се — внезапно каза тя.

— Мога ли да запитам защо мислите така?

— Ами досега не бяха в състояние да свършат каквато и да е работа. Защо този път да е по-различно?

— Този път той посяга на частната ви собственост. Разбива ваш прозорец. Това минава за нанасяне на щети — действие с престъпен характер. Нещата ескалират. Налице е кръв. А кръвта често върши работа на ченгетата.

— По какъв начин? Да я използват за разпознаване в случай че ме убие ли? Само че тогава няма ли да е малко късничко за мен? Този човек не се плаши от полицията. Сега ми хрумва, че на първата ни среща ми казахте нещо… той може да бъде заставен да ме остави на мира, нали? Искам точно така да постъпите. Не ме е грижа колко ще ми струва това. Пари за такова нещо имам. Ако се наложи и на заем ще взема. Мога да си позволя да ви заплатя каквото поискате, а можете да си вземете и помощ, ако е нужно. И на помощника ще заплатя. Само погледнете какво направи! Той доброволно оттук няма да си тръгне. Не и докато някой не го прогони. Страх ме е. И за себе си, и за Джена.

— Джена изглежда доста хладнокръвно момиче — подхвърлих аз с надежда да я отклоня от темата, поне докато не се поуспокои.

— Какво искате да кажете?

— Например че не изглеждаше особено изплашена или стресната от случилото се.

Ребека се намръщи.

— Вижте, тя винаги си е била такава. С Джена ще поговоря по-късно. Не ми се иска в нея да се набира напрежение, само защото не желае да ме тревожи.

— Мога ли да запитам къде е баща й?

— Баща й е покойник.

— О, съжалявам, извинете.

— Няма нищо. Той никога не си е правил труда да се погрижи за нея, пък и не бяхме женени. Но да се върна на въпроса, онова го казах съвсем сериозно: настоявам този човек да бъде спрян. По какъвто и да е начин.

Премълчах. Виждах, че е разгневена и уплашена. Ръцете й от време на време потреперваха от шока на случилото се. Реших, че има време, на следващата сутрин отново ще поговорим. На глас рекох, че мога да остана в къщата, ако това ще й помогне да се чувства по-добре. Тя веднага благодари и тръгна да слага завивки на канапето в гостната.

— Оръжие имате ли? — запита тя вече на път към стълбището.

— Имам.

— Ох, добре. Ако се върне пак, използвайте го. Убийте го.

— Това ще струва допълнителни пари.

Тя ме изгледа изпитателно. Усетих, че се колебае — дали говоря сериозно. Това ме разтревожи, ами ако изведнъж заяви, че е готова да плати?

* * *

Стъкларят пристигна малко след седем часа, за да смени повреденото стъкло. Отворих му, той влезе, погледът му мина през завивките върху канапето, спря се на мен, сетне отидохме в кухнята. След като видя дупката в прозореца, поклати глава. Разбирах какво си мисли: тук е имало семеен скандал.

— Случват се такива неща — зашепна ми той с конспиративен тон. — То жените са такива… току вземат, метнат нещо тежко. Обичайно нямат намерение вас да ударят, нали? Ама все е по-добре човек да внимава, да се пази.

Благодарих му. Съветът беше читав, за какъвто и случай да ставаше дума. Ребека се появи, той кимна любезно и се залови на работа. Когато свърши, тръгнахме към училището на Джена. Карах след колата на Ребека, беше хюндай. Оставихме детето, сетне я последвах до офиса й. Работното място се оказа на хвърлей камък разстояние от дома й, на площада „Уилард“, недалеч от кръстовището на „Пилсбери“ и „Пребъл“. Информира ме, че възнамерява да остане в офиса до обедно време, а през следобеда щяла да ходи по разни имоти. Изчаках я да влезе в сградата, огледах внимателно района. През цялото време се бях старал да я следвам от дискретно разстояние, да не привличам внимание. Не забелязах нищо нередно, а от онзи човек изобщо и следа нямаше. Във всеки случай не желаех да ме засича с нея, поне все още не. Искаше ми се следващия път, когато се опита отново да говори с Ребека, аз да съм там. Ако е печен, би трябвало с лекота да ме надуши, затова вече се бях примирил с мисълта, че вероятно ще е нужно да привлека някой и друг професионалист на помощ. Иначе нямаше да се оправя със задачата както се полага.

Докато Ребека бе на работа, аз се върнах в Скарбъро, изведох Уолтър на разходка, нахраних го. Взех си душ, преоблякох се. Смених си колата — мустанга оставих, взех зеления сатурн, купето. Отскочих до „Фолис“ на шосе 1, там си купих кафе и една кифличка. Похапнах, починах няколко минути и пак хванах обратно за Уилард. Двуместния сатурн бях купил от сервиза на Уили Бру в Куинс. Той го намери и постегна, поиска ми пари, колкото щяха да струват гумите, че и по-малко. Много бе удобен за замяна при проследяване, обаче на волана му се чувствах чоглаво.

— Някого да са пречукали в тази кола? — бях запитал Уили, когато ми я предложи за пръв път като възможност да си купя втори автомобил.

Уили се направи на гламав, вмъкна глава в купето и започна да души като куче.

— На влага понамирисва — рече след малко. — А може и наистина някого да са затрили тук. Напълно възможно. Във всеки случай срещу ония манги, дето ти ги искам, дори и разложен труп да е защипан за волана, пак си на кяр. Ама колкото си искаш.

Беше абсолютно прав, обаче ми беше терсене да го карам. Но пък я се опитайте да минете незабелязан в мустанг модел „Бос 302“, производство 1969 г. И най-задръстеният престъпник ще ме засече в огледалото за задно виждане, веднага ще си рече: това отзад е същият състезателен автомобил, дето одеве ми се мярна. Както се е лепнал, сигурно ме следи, мамка му!

Обадих се на Ребека, още беше в офиса. Слязох от колата, поразходих се по площада, колкото главата да си проветря и малко време да убия. Не ми беше стигнал сънят предната нощ на онова канапе, с вратата към кухнята отворена, а хладният вятър през дупката в джама току ме гали по главата, нищо че върху й бяхме залепили найлон. Дори и след взетия душ пак се чувствах леко замаян.

Хората в стария Портланд отвъд залива често гледат на Южен Портланд с известна надменност, сигурно защото възрастта му като град не надминава стотина години — за мейнските критерии тя е направо детска. Междувременно построиха мост за милион долара, някои хора така го и наричат, появиха се междущатската магистрала 295 и пазарният център „Мейн“, дето на практика закри дребния бизнес и отне част от харизмата на местния колорит. И все пак Южен Портланд си има определен облик и характер. Преди доста години районът, където живее Ребека Клей, се наричал Пойнт Вилидж. Всъщност това име датира някъде от началото на XIX век, но когато Южен Портланд получава самостоятелен статут и през 1895 г. е отделен административно от нос Елизабет, то бива променено на Уилард и всички така го помнят. Там си построяват домове множество корабни капитани и риболовци, а наследниците им все още живеят в тях. През миналия век човек на име Даниъл Коб е собственик на доста големи площи земя по това място. Тогава е отглеждал тютюн, ябълкови дръвчета и целина. Някои източници твърдят, че той бил първият производител, успял да отгледа зимни марули в целия американски изток.

Тръгнах по „Уилард Стрийт“ в посока плажа. Настъпваше приливът, цветът на пясъка се менеше драматично от бяло до тъмнокафяво там, докъдето стигаше водата. Отляво ивицата имаше форма на полумесец, на долния му рог бе фарът на име Спринт Пойнт Ледж. Построиха го да осветява опасната зона в западната част на главния плавателен канал към портландското пристанище. Отвъд бяха островите Кушинг и Пийкс, виждаше се и ръждавеещата на цвят фасада на Форт Горджис. Отдясно бетонно стълбище водеше нагоре към пътеката по носа и малък парк.

Помня, че едно време по „Уилард Стрийт“ минаваше тролейбус, лете чак до плажа стигаше. Сетне закриха линията, обаче близо до последната й спирка все така си стои стара сергия. Тя води началото си някъде от трийсетте години на миналия век и до края на седемдесетте му години там все още продаваха сандвичи и пържени картофи. Държеше я семейство Кармоди, наричаше я „Дори“. Дядо ме е водил на това място като дете, разказваше, че било част от империята на Сам Силвърман, истинска легенда на своето време. Стари хора разказваха, че държал маймунка и мечка в една клетка, така привличал клиенти към заведенията си, сред които голяма слава имали две — едното на име „Уилард Бийч Бат Хаус“, другото — „Самс Лънч“. Хотдогът на Кармоди бе чудесен, ама като атракция може ли да се сравнява с мечка в клетка, че и маймунка отгоре? А дядо ме водеше на дълги разходки по плажа, сетне винаги се отбивахме в „Батрас Маркет“, това беше магазин на „Пребъл“, държаха го г-н и г-жа Б. всички така им викаха — от Батрас. Дядо редовно поръчваше италиански сандвичи за вкъщи, а г-н Б. грижливо си отбелязваше поредната продажба в дебел тефтер със задълженията на редовните клиенти. Семейство Батрас въртеше търговия на вересия в Южен Портланд от години насам, имаше стотици клиенти и всички те се разплащаха веднъж на една или две седмици, затова пък никога не се занимаваха с дребни пари и центове за една или две купени стоки.

Засмях се мислено, не беше ли това чиста проба носталгия, примесена с най-топли чувства към едно много по-просто, отдавна отминало време? Мили спомени за колониален магазин или стара сергия с лимонада и сандвичи? Но пък те бяха само част от общата картина. Тези спомени и места бяхме споделяли с дядо, а днес него вече го нямаше. Отишли в известен смисъл си бяха и местата, а с тях и възможността да ги споделя с когото и да било както някога в миналото. Първото ми дете — Дженифър — просто не получи възможността изобщо и да ги види, поне както се полага не можа. Прекалено малка беше, когато с майка й ги доведох тук за пръв път, а преди да е пораснала достатъчно, за да оцени къде я водя, бе вече мъртва. Все пак ми оставаше Сам, чийто живот тепърва започваше. И успея ли да я опазя невредима, може би след време ще идваме тук. Ще се разхождаме по пясъка, по някоя тиха уличка, където някога са трополели старите автобуси, покрай бистра рекичка, по планинска пътечка. Ще споделям с нея тези си малки тайни, а тя ще обещае да ги пази за себе си. Ще й обяснявам, че миналото и настоящето са неразделни, че и двете съдържат и светлина, и сенки по същия начин, както е в целия ни шуплест, наситен с кухини свят.

По едно време хванах обратно към „Уилард Хейвън Роуд“, движех се по покрита с плочи пътека през пясъка. Внезапно я зърнах и се заковах. Колата беше червена, спряла край бордюра някъде по средата на „Уилард Стрийт“, двигателят работеше, сигурно беше на нулева. От мястото, където се намирах, предното стъкло изглеждаше като огледално, затова опитвайки се да надникна през него, изобщо не успях. То отразяваше единствено небето. Закрачих отново, сега човекът на волана включи на заден и бавно тръгна назад по улицата, така че разстоянието помежду ни си оставаше непроменено. Сетне намери място да обърне и се насочи към „Пребъл“. Автомобилът бе форд контур, а моделът — някъде от средата на деветдесетте. Не успях да видя номера. И не можех да бъда сигурен, че в него е същият човек, дето вървеше подир Ребека Клей. Интуицията ми обаче подсказваше, че е именно той. Прекалено наивно би било да смятам, че до този момент изобщо не ме е засякъл и свързал с нея. Това обаче не беше особен проблем. По-скоро присъствието ми ще бъде фактор, който би трябвало поне малко да го стресне. Не да го изплаши до положение да си замине, а по-скоро да го накара да потърси начини мен да разкара. Аз пък исках да се срещнем лице в лице. Трябваше да чуя някакво обяснение лично от него. И докато това не станеше, нямаше как и да започна да решавам проблема на Ребека.

Върнах се обратно по „Уилард Стрийт“ към моя автомобил. Ако онзи ме бе разгадал, тогава поне от купето щях да се отърва — нямаше да има нужда да карам сатурна повече. А това направо ме радваше. Обадих се на Ребека, казах й, че според мен въпросният човек е може би съвсем наблизо, някъде в района на офиса й. Описах колата, цвета й, настоях по никакъв начин да не излиза сама, дори и за кратко време. Променят ли й се плановете, появи ли се нещо спешно, незабавно да ми се обади. Ще отида да я взема. Тя рече, че възнамерява да похапне сандвич в стаята, на бюрото си. Още, че се е обаждала на училищната директорка и помолила да разреши на Джена да я чака при секретарката, докато лично отиде да си я вземе. Фактът, че Ребека ще остане в офиса поне засега, ми даваше свободно време от около час. Познавах човек, който можеше да ми помогне с малко повечко информация относно баща й. Самата тя ми бе казала прекалено малко неща.

Прескочих до Портланд, паркирах срещу обществения пазар. В заведение на име „Биг Скай“ купих две кафета и няколко прясно изпечени кифлички. Идеята беше, че отиваш ли за услуга при някого, винаги има полза да носиш нещо подобно. Потеглих за мейнския колеж за изкуство на „Конгрес“. Джун Фицпатрик притежаваше две картинни галерии в Портланд плюс черно куче с пълна непоносимост към всички живи твари, с изключение на самата Джун. Намерих я в колежа, там си имаше постоянна изложбена площ, тъкмо подготвяше поредно изложение на нови творби. Вече бе окачила няколко, разхождаше се покрай все още празните бели стени и изпитателно оглеждаше ъгли и разстояния, преценявайки кое къде да сложи. Джун е дребничка, вечно ентусиазирана женица, почти не си е загубила родния английски акцент въпреки множеството прекарани в Мейн години. Има прекрасна памет за лица и имена особено в света на изкуството. Кучето тутакси ме залая, сетне му писна и си полегна в ъгъла, без обаче да ме изпуска от око, да не взема да побягна с някое от платната.

— Даниъл Клей, е? — замислено пророни тя, отпивайки от кафето. — Помня го, да, въпреки че само две негови произведения съм виждала. Минаваше към категорията на надарените аматьори. Какво да ти кажа… много измъчена работа беше в началото, други думи не намирам. Преплетени тела, бледи основно, масирани цветови акценти тук-там в червено, синьо, черно, а за фон каква ли не иконография, католическа по същност. Изведнъж се отказа от този стил и изцяло мина на пейзажи. Обвити в мъгла дървета, стари развалини отзад, ей такива неща.

В дома си, преди да излезем, същата сутрин Ребека ми показа поредица диапозитиви на бащини картини и единственото платно, което си беше запазила. То бе неин портрет като дете, малко тъмен като цветове, детското лице бледо петно сред набиращи се сенки. Не ми хареса, прекалено бе мрачно за моите разбирания. Признах на Ребека, че и останалата му работа не ме е впечатлила особено.

— Не са ми по вкуса, трябва да ти кажа — продължаваше Джун. — Винаги съм смятала, че по-късната му работа бе поне едно ниво над комерсиалното изкуство с картините на еленчета и яхти, но пък в края на краищата около произведенията му никога не се е вдигал и особен шум. Той сам си ги продаваше, изложби не е уреждал, не е идвал при мен с някакви молби, затова и никога не съм имала каквато и да е възможност да река едно учтиво „не“. Обаче в Портланд познавам неколцина, дето съвсем сериозно колекционират негови неща. Чувала съм също, че е подарявал картини на приятели. Дъщеря му от време на време продава нещо от онова, което й е останало. Винаги се намират по един-двама желаещи да купуват. Според мен повечето от хората, които проявяват интерес, са го познавали лично или са били привличани от загадката около него, така да се изразя. Чух, че окончателно спрял да рисува известно време преди да изчезне, затова предполагам, че работата му придобива и допълнителна стойност като рядка.

— А нещо около изчезването му не помниш ли?

— Е, чувала съм много слухове. Вестниците не писаха нищо достатъчно ясно в тази връзка, местната преса винаги избягва подобна тематика или я заобикаля с неясноти и недоизказани неща… обаче в средите, където се движа, се говореше, че някои от децата, на които се е опитвал да помогне, са били отново подлагани на сексуален тормоз. Имаше хора, готови да отправят сериозни обвинения, предполагам, че дори и сред онези, които бяха склонни да повярват, че той не е бил пряко замесен.

— Лично мнение по въпроса имаш ли си?

— Че то само една позиция може да има: или е бил замесен, или не е бил. Ако е бил, какво повече може да се каже? Ако не е бил, е, тогава виж… експерт не съм, но смятам, че едва ли е било лесно да накараш тези деца да ти разказват за случилото се с тях, нали? А може би продължаващата злоупотреба с тях ги е тласкала все повече и повече в онова състояние… да се затварят в черупките си. Виж, наистина не знам какво да ти кажа.

— Ти срещала ли си лично Клей?

— Тук и там. Веднъж бяхме заедно на официална вечеря, опитах да го заговоря, той обаче повече мълчеше. Беше затворен, дистантен, гласът му тих. Изглеждаше сякаш животът му е доста натежал. Трябва да е било съвсем скоро преди изчезването му, така че едва ли външният му вид е заблуждавал…

Джун прекъсна, за да даде нареждания на млада асистентка, която се появи с картина в ръка.

— Хей, не така, държиш я обратно. Обърни я, моля те!

Погледнах платното, а то ми заприлича на нарисувана кал, при това кал гадна, отблъскваща. Девойката се взря в картината, сетне извърна очи към мен.

— По какво се познава? — запитах и сякаш чух ехото на думите си.

И двамата бяхме задали въпроса едновременно. Спогледахме се отново, разменихме усмивки. Малко ме досрамя и веднага направих грубо изчисление на разликата във възрастта ни. Май ще трябва да се усмихвам само на жени, родени преди 1980 г.

— Фарисеи такива — оплака се Джун.

— Не се сърди, а кажи що е това на платното? — засмях се аз.

— Ами абстрактно изкуство. Без заглавие.

— Аха. А значи ли това, че и художникът не знае точно за какво става дума?

— Напълно е възможно — съгласи се Джун.

— Хм. Но да се върна на Даниъл Клей. Каза, че колекционерите на негови неща сигурно са го познавали. Да имаш представа кои са тези хора?

Тя се разходи из помещението, наведе се над кучето, разсеяно го почеса зад ухото. Псето ме изгледа неприязнено и ме излая. Искаше да каже да не си въобразявам, че и аз мога да участвам в тяхната близост.

— Джоел Хармън например.

— Банкерът ли?

— Същият. Познаваш ли го?

— Ами зная кой е — отвърнах.

Джоел Хармън бе пенсионираният президент на ПИБ — Портландската инвестиционна банка. На него приписваха заслугата за възстановяването на старото пристанище през осемдесетте години. Все още поместваха снимките му по вестниците, особено във връзка с някой и друг градски или обществен юбилей. На тях бе обичайно със съпругата си, хванала го под ръка, двамата заобиколени от възторжени почитатели, до един възбудени от мириса на прясно отпечатани доларови банкноти. Съвсем спокойно бихме могли да отдадем популярността му на голямото богатство и влияние, както и на съответното обаяние, което тези два, взети сумарно, фактора редовно упражняват върху хора без пари и власт. Носеха се слухове, че си падал по тънката част, макар и да не беше кой знае какъв красавец. Срещал го бях тук-таме, само че никой не ни бе запознавал официално.

— Бяха приятели с Даниъл Клей. Струва ми се, че са учили заедно в един и същи колеж. Със сигурност зная, че Джоел купи няколко картини след смъртта на Клей, чувала съм, че приживе лекарят му е подарявал други свои творби. Допускам, че го е одобрявал като човек. Защото е известно, че Клей не подаряваше, нито пък продаваше картините си на когото и да било. Не мога да ти кажа точните причини.

— Ти, изглежда, не си харесвала работата му особено, а?

— Е, вече ти казах това. Нито пък него самия, може да се каже. В негово присъствие винаги съм се чувствала некомфортно. Нещо особено безрадостно се излъчваше от него, да. Между другото Джоел Хармън дава прием с вечеря у дома си към края на седмицата. Това е вече традиция, аз пък имам постоянна покана и ходя, когато пожелая. Насочвала съм го към неколцина интересни художници. Той е точен клиент.

— Това как да го разбирам? Каниш ме да те придружа ли?

— Ами не. По-скоро аз да ти бъда дама.

— Ооо, поласкан съм.

— Би трябвало. Там може да се уреди и да зърнеш нещо от изкуството на Клей. Само ще се стараеш да не нагрубиш Джоел и изобщо да бъдеш добро момче, нали? Че имам разни разноски да покривам.

Побързах да уверя Джун, че ще се държа по най-възпитан начин. Тя не се впечатли особено от думите ми.