Джон Конъли
Нечестивци (38)

37

Още една връзка оставаше, всъщност още една-едничка възможност за проверка. След събитията в Галаад вече знаех какво свързва Лежер с Ланг, какво на свой ред е свързвало Ланг с Галаад и Даниъл Клей. Не е било само лична връзка, а и професионална — фирмата „Ей-Сикюър“.

Джоел Хармън се оказа в градината, когато пристигнах. На вратата ме посрещна Тод, преведе ме през къщата и през задния вход излязохме на верандата с изглед към откритата зелена площ с красивите дървета.

— Приличаш ми на човек, служил в армията, а, Тод? — подхвърлих му аз.

— За тая простотия май в задника трябва да те сритам — добродушно ми се скара той. — Каква армия, бе, човече, обиждаш ме. Във ВМС съм служил, пет годинки във флота. Сигналист бях, при това зверски добър.

— О, да бе, извинявай. Значи трябва да си татуиран, а? Както всички други във флота, нали?

— Точно така — отвърна той и повдигна десния ръкав на сакото.

Откри се сложна татуировка: сплетени форми, венци, русалки, котви.

— Стари обичаи — кимна той и свали ръкава. — Аз съм традиционалист. А ти защо питаш? Някаква по-особена причина ли има?

— Ами, просто любопитство. Направи ми впечатление онази вечер, когато на вечерята стана данданията в градината. Много точно боравеше с патлака. Рекох си, че и преди си пипал оръжие.

— Е, да, разбира се. Г-н Хармън е богат, разполага с пари. Пък си търсеше човек с опит като мен. Да се грижи за охраната.

— И за какво друго се грижиш, а, Тод? — запитах двусмислено.

Тъкмо стигахме верандата и той се спря. Изгледа ме замислено, поклати глава.

— За нищо — отвърна той. — Такива неща при мен няма.

Отпред някъде по средата на моравата Хармън разговаряше с децата си — сина и дъщерята, този път и двамата си бяха у дома. Жестикулираше и на висок глас им обясняваше промените, които се надявал да направи през пролетта при цветята и декоративните храсти. Загледах се за миг в тях.

— Много обича градината — обясни ми Тод, проследил погледа ми и очевидно мераклия да смени темата за оръжието и реалните си или потенциални задължения спрямо Хармън. — Тук всичко е засаждано или лично от него, или с негова помощ и напътствия. И децата му помагат. Нали градината е и тяхна.

Аз обаче вече не гледах към Хармън, градината или децата му. Взирах се в камерите за наблюдение на моравата, входовете и изходите на дома. Не бяха малко, а разположението им и точно избраните места говореха за професионална работа и високо качество на системата.

— Техниката тук май е доста скъпичка — кимнах с глава към тях.

— О, да, разбира се. Доста възможности има, обхват, цветове. Камерите сами превключват от цвят на черно-бяло, щом яркостта на светлината падне и изобщо осветителните условия се променят. Автоматично фокусиране, телеобективни възможности, панорамен изглед, въртене, всякакви ъгли. Всичко е програмирано, разполагаме с видеопроцесори, четворни превключватели, на практика можем да следим образа на всичките камери едновременно. Монитори имаме в кухнята, в кабинета на г-н Хармън, в спалнята му и в моите помещения. Човек днес наистина трябва много да внимава. Всякакви неща се случват.

— О, да, разбира се. А системата кой я инсталира?

— Фирмата се казваше „Ей-Сикюър“. Мисля, че главният й клон е в Южен Портланд.

— Аха. Това е същата компания, където работеше онзи… Реймън Ланг, нали така?

Тод подскочи, сякаш го перна ток с високо напрежение.

— Ъъъ… ами да, предполагам, че да.

Така или иначе стрелбата на паркинга пред корабостроителниците, смъртта на Ланг, намирането на детето в скривалище контейнер под фургона му, всичко това бяха водещи новини. Голям шум се бе вдигнал по всички медии, нямаше начин Тод да го е пропуснал. Името Ланг го повтаряха навсякъде и постоянно. Така че…

— А той тук не е ли идвал, системите на място да проверява? Убеден съм, че подобна техника се нуждае от поддръжка веднъж или два пъти годишно, ако не и по-често.

— Не мога да кажа дали е идвал или не — рече Тод, съвсем ясно вече минал в отбранителни позиции, стреснат да не е казал някоя и друга излишна дума или издал вътрешни тайни. — Тези хора от „Ей-Сикюър“ си гледат работата, бих казал. Имаше си подписан договор и по силата му разни техници идват редовно, ама не е все един и същи човек.

— Е, да, така е. То от само себе си се разбира. Значи може и Джери Лежер да е идвал насам вместо Ланг. Сега обаче компанията май ще трябва да си търси нови хора. Щото и двамата са мъртви.

Този път Тод премълча. Понечи да ме поведе към Хармън, но му казах, че не е необходимо да ме съпровожда. Отвори уста да протестира, вдигнах ръка и той млъкна. Достатъчно бе интелигентен, за да усети, че има нещо, което напълно не разбира. Затова вероятно най-добрата му позиция е да наблюдава, да слуша и да се намеси само ако е абсолютно необходимо. Оставих го на верандата все така озадачен и закрачих през моравата към Хармън. По пътя пресрещнах децата му, които се връщаха в къщата. Изгледаха ме с любопитство, синът понечи да каже нещо, аз обаче им се усмихнах обезоръжаващо и те отвърнаха на усмивката. Красиви деца бяха, високи, стройни, в чудесна физическа форма, облечени неофициално, но пък в скъпи маркови дрехи.

Хармън определено не чу стъпките ми. Изглежда, имаше проблеми със слуха. Беше съблякъл сакото, клекнал край леха с алпийски цветя, садени сред нарочно поставени отломки от бели, носещи патината на времето варовикови скали. Бяха вдълбани дълбоко в земята и в тон с терена, наоколо пръстта бе осеяна с фини камъчета. Помежду им растяха цветя и ниски храсти с разноцветни листа — пурпурни, зелени, сребристи, бронзови. Добри бяха градинарите на Хармън, две мнения не можеше и да има. Доста умение, усилия и пари бяха инвестирани в това място.

Сянката ми падна върху него, той вдигна глава.

— Г-н Паркър, а? — рече с неутрален глас. — Гости не съм очаквал, промъкнали сте се, без да ви усетя. Е, нищо, след като сте тук, поне ще имам възможността да се извиня за казаното по телефона последния път, когато разговаряхме.

Понечи да стане и за миг се затрудни. Подадох му дясната си ръка, той я хвана. Протегнах и лявата, изправих го без усилие и в същия миг ужким случайно запретнах ръкава на ризата му. За миг се мярнаха птичи нокти, сетне ризата се върна на място.

— Благодаря ви — рече Хармън и се усмихна, но номерът едва ли мина — беше проследил погледа ми.

— Моля да ме извините, не е ставало дума досега, но май недочувате? — рекох.

— Е, да, малко ми е неудобно — отвърна той. — Лявото ми ухо беше по-слабо от дясното още от дете, с него чувах по-зле. Само че в началото не бе нещо кой знае колко сериозно и в нормалния живот не ми е пречило. Навремето много исках да служа във Виетнам. И не ми се чакаше повиквателна да ми пращат, по каналния ред да се движа. Бях млад — на двайсет години, пълен с енергия и плам, дето се казва. Тъкмо набираха новобранци във Форт Кампбел, та лесно се уредих там за начална подготовка — преди клетвата. Надявах се после да ме прехвърлят в 173-та военновъздушна дивизия. Не зная дали помните, но тя бе единствената с постоянна задача да нанася въздушни удари върху неприятелските позиции във Виетнам. През 1967 г. я наричаха Операция Джънкшън Сити. И сигурно така щеше да стане, само че на учение прекалено близо до мен избухна халосен снаряд и ми пукна тъпанчето. Значи оглушах почти сто процента с това ухо, засегнато ми бе и равновесието. Разбира се, уволниха ме и край. Това бе най-близкото, дето стигнах до реален бой. Още една седмица само ми оставаше до края на подготовката.

— Тогава ли ви правиха татуировката?

Хармън потри ризата си над китката, където бях зърнал птичите нокти, само че не я повдигна.

— Да, тогава. Сигурно съм бил свръхоптимист, нали знаете, млад човек — все прибързва, суетата също го движи. И си я направих. Без годините отдолу обаче, нали нямах такава служба. Сега понякога ми става неудобно. Затова избягвам да я показвам.

Изгледа ме продължително, внимателно в лицето и внезапно добави:

— Но вие май идвате зареден с цял куп въпроси?

— Да, и още имам — отвърнах кратко. — Познавате ли Реймън Ланг, господин Хармън?

Замисли се, наведе очи.

— Хм, Реймън Ланг, а? Ланг, казвате? Не беше ли същият, дето го застреляха в Бат? А във фургона му намерили дете — в някакъв си контейнер? Че откъде да го познавам?

— Работел е в „Ей-Сикюър“ — фирмата, която е инсталирала охранителната система тук. А той е техник по поддръжката на камери и монитори. Та се питам дали не сте се запознали във връзка с работата му?

Хармън сви рамене.

— Може и да сме се срещали. Защо?

Извърнах се, погледнах към къщата. Тод говореше с децата на Хармън, но и тримата гледаха към мен, внимателно наблюдаваха всяко мое движение.

В съзнанието ми изплава едно от многото казани от Крисчън неща: един педофил налита на чуждите деца, но може никога да не посегне на своите. Така че е напълно възможно в семейството никога да не усетят истинската му същност и той да запази образа си на любящ баща и съпруг. Образ, в известен смисъл едновременно верен и фалшив. Когато с Крисчън разговаряхме за Даниъл Клей, бях се оказал неправ в предположенията си относно Ребека Клей — по-късно излезе, че тя отлично познаваше баща си. Но не беше така с други деца, в други семейства, други обстоятелства, други случаи. От друга страна, в рамките на вероятностите бе да има още множество мъже с татуировки на орел на десните ръце, между тях дори и насилници на деца, само че вече нямаше начин да се отрекат връзките между Ланг, Хармън и Клей, колкото на пръв поглед крехки или отдалечени във времето да изглеждаха.

Как ли се бе случило? Как Ланг и Хармън например бяха разпознали общото един в друг, тази си перверзна слабост, нездравия общ вкус? И кога бяха решили да се обърнат към Клей, за да използват достъпа му до най-уязвимите деца? Тези, на които повечето хора не биха повярвали при евентуално оплакване, главно заради миналата им история. Твърде вероятно бе Хармън да е организирал онази пиянска вечер, когато Клей му бе предоставил собствената си дъщеря, като бъдещ инструмент за натиск върху психиатъра. Но защо Клей му бе разрешил да прави снимки, та било то за пръв и последен път? При точно използвани пред закона аргументи тези снимки бяха в състояние завинаги да унищожат Клей, а Хармън да остане с абсолютно чисти ръце. Само анонимното им изпращане на ченгетата или в лекарската комисия би било напълно достатъчно.

Имаше обаче и друг въпрос: било ли е наложително Клей да бъде изнудван или не? Може би с него са споделяли документалните материали от собствената си практика? Давали са му свои снимки, видеозаписи? Може би по този начин той е задоволявал собствения си нагон през годините, след като е престанал да малтретира дъщеря си? Както се бе изразила Ребека: преди да отзвучи ремисията и предишното му състояние отново да се активира, може би поради случайния контакт с растящата внучка.

Отново погледнах Хармън. Изражението му бе променено. Сега лицето му бе лице на човек, който преценява плюсовете и минусите, претегля рисковите моменти и опасността от разкриване.

— Г-н Паркър, запитах ви нещо? — натърти той.

Направих си оглушки.

— Как стана така? — продължих настойчиво, остро. — Как се събрахте всичките накуп — вие и Ланг, че и Касуел, и Лежер? Лош късмет ли? Взаимно възхищение? Каква беше причината? След като Клей изчезва, вашият извор практически пресъхва, нали така? Е, тогава е трябвало да се поразтичате, на други места да потърсите и ето ви контакта с Демаршън и приятелите му в Бостън. Може би и с Мейсън Дъбъс също? Или при него бяхте ходили още навремето заедно с Даниъл Клей? Той ли беше най-големият пророк сред вас, в неговите ли крака коленичехте за вдъхновение? Сигурно сте му се похвалили с вашия Проект: систематичното насилие над най-уязвимите деца, тези с психиатрични проблеми, на които никой няма да повярва? Тези, до които сте се добирали благодарение на професионалната информация на Клей.

— Хей, я внимавайте малко! — озъби се Хармън. — Внимавайте какво говорите, защото знаете ли…

— Аха, много интересна снимка видях — поклатих глава аз. — Във фургона на Ланг я намерих. Мъж насилва момиченце. Зная кое е било то. С една снимка големи доказателства не могат да се организират, тя обаче ще бъде само началото. И на бас се ловя, че ченгетата ще намерят хиляда начина да сравнят компютърно или другояче снимка на татуировка с реалния белег на кожата. А за още няколко други неща изобщо да не говоря.

Хармън се усмихна. Това бе грозна, злобна гримаса, а не усмивка, все едно рана се отвори върху лицето му. Загърби всякаква вежливост и гневно мина на ти.

— Ти изобщо научи ли какво се случи с Даниъл Клей, а, Паркър? Аз винаги съм имал резерви относно изчезването му, глас обаче не съм надигал по въпроса заради уважението, което изпитвам към дъщеря му. Знаеш ли какво може да излезе на бял свят, ако започна в тази мръсотийка да се ровя, а? И аз мога да извадя някои снимки, и аз мога да разпозная кой е бил на тях. Кое е момиченцето, кой му е отгоре, а? Че той баща му имаше много типична, отличителна физика — само кожа и кости беше. И слепият ще го познае. Правя аз значи такива разкрития, подкрепям ги документално и ги предавам на компетентните власти, както се казва. И какво? Момиченцето сигурно вече е голяма жена, жена с проблеми и може би със собствени угризения, а, Паркър? Ти какво мислиш? Може би самата тя се нуждае от помощ, психиатрична например? Или юридическа? Знае ли човек какви неща ще излязат наяве? Започваш да ровиш, нали, Паркър — ти си по тая част, — и на повърхността изскачат какви ли не гнусотии. И тогава…

Зад гърба си чух стъпки, младежки глас каза високо, ясно:

— Тук проблеми ли има, а, татко?

— О, не, синко, всичко тука е наред — заяви Хармън и се ухили. — Г-н Паркър тъкмо си тръгва. Бих го поканил на обед, но зная, че го очаква много работа. Зает човек е той. Пък сега има и по доста неща да размишлява.

Не казах нищо повече. Нямаше смисъл. Тръгнах си, оставяйки зад мен Хармън и сина му. Дъщерята се беше прибрала, но на горния етаж на един от прозорците зърнах крехка фигура. Госпожа Хармън беше, към нас гледаше. В зелена рокля облечена, ноктите й — прясно лакирани, червеното искреше на фона на бялото перде, което тъкмо разтваряше. Тод вървеше след мен през къщата, за да се увери, че наистина ще изляза. Вече бях точно на вратата, когато на площадката над предното вътрешно стълбище — току над главата ми — се появи госпожа Хармън. Усмихна ми се празно, видимо потънала във фармацевтична мъгла, а усмивката й не стигаше по-далеч от устните. В очите й обаче играеше блуждаещо множество непроизносими, неизказани неща.