Джон Конъли
Нечестивци (35)

34

Реймън Ланг живееше между Бат и Брънсуик, на неголям парцел земя край шосе 1, недалеч от северния бряг на река Ню Медоус. Пристигнах там някъде около девет часа, профучах покрай имота нарочно, колкото да метна бърз поглед на дома му. Нищо не бе подобрявал по терена, освен че бе закарал кафеникав фургон, дето ужким замества къща. На пръв поглед човек би казал, че задуха ли силно, току-виж вятърът отнесъл жилището му. Още повече че го бе монтирал на подпори над земята и в недодялан опит да имитира естетично оформление между земята и пода на фургона бе поставил оградни панели. Друга роля нямаха, освен да маскират пръстта и канализационните тръби отдолу.

Същото денонощие ми се събираха три-четири часа сън, обаче не чувствах умора. И колкото повече анализирах казаното ми от Касуел, толкова повече се убеждавах, че Ланг също е играл роля в трагичната съдба на Луси Мерик. Касуел твърдеше, че събуждайки се, зърнал Луси да лежи на пода, агонизираща или вече мъртва. И ето ти въпроса: как е възможно това? Как я е видял, пробуждайки се? Ако е бил в къщата с нея, трябвало е и той да е умрял, задушен. Значи не е спал там. Отишъл си е у дома, което означаваше, че е имало начин да се наблюдава едната къща от другата. Значи разполагали са с камера, видеовръзка. Белезите по горния ъгъл на стаята в ремонтираната къща в Галаад говореха само за такова нещо. И кой би могъл да я инсталира? Най-подходящ за целта бе Ланг, човекът по монтажа и поддръжката на алармени системи, камери, такива неща. И Лежер, разбира се, лека му пръст. „Ей-Сикюър“, фирмата, където работеше Ланг, бе поставяла системите и в дома на Даниъл Клей и това едва ли можеше да мине за съвпадение. Запитах се как ли Ребека ще приеме новината за смъртта на бившия си съпруг? Не вярвах да бъде покрусена от мъка, но пък човек никога не знае. Виждал съм съпруги да ридаят сърцераздирателно над смъртното ложе на съпрузи, които приживе са ги пребивали и измъчвали. И деца също, бити от бащите си с колан до кръв. Мисля си, че е възможно сами да не знаят защо тъгуват така екстремно, обаче кой може да каже какви точно са реалните измерения на човешката мъка?

Допусках, че вторият от нападателите на Мерик е Ланг. Според свидетели, разпитвани от полицията, сребриста или сивкава на цвят кола е била забелязана да напуска местопроизшествието. И ето я там колата на Ланг, виждам я от мястото, където съм спрял — сребриста сиера, блести сред дърветата на парцела. Ченгетата не я бяха засекли по пътя към „Олд Муз Лодж“, макар и да са се движили в северна посока. Само че това не означаваше нищо. В паническата атмосфера след стрелбата първата им работа е била да си хванат очевидци, да запишат показания, а през това време Ланг се е изнизал, най-вероятно е стигнал до магистралата. Дори и при първото обаждане на 911 някой да бе съобщил за отдалечаваща се кола, Ланг пак би имал време да стигне поне до Бингам. А оттам би могъл да избира между три маршрута: 16 север, 16 юг или да продължи по 201. По моя преценка сигурно бе отпрашил в южна посока, а в същото време край Бингам има предостатъчно второстепенни пътища, по които да свие колкото да избегне полицаите. Трябвало е само по-хладнокръвно да го даде и мъничко късмет да извади.

Бях спрял край газостанция на около трийсетина метра от отклонението към имота на Ланг. Пиех кафе, четях „Прес Хералд“. Газостанцията опираше до „Дънкин Донътс“, където имаше само две масички, а те бяха заети, затова не изглеждаше необичайно хора да седят в колите си, там да ядат или да пият кафе. Едва ли правех някому ненужно впечатление, изпъквайки като изключение. И ето го Ланг след около час се измъкна от фургона, качи се на сребристия си автомобил и потегли. Излезе на главния път и тръгва в посоката към Бат. Секунди по-късно Ейнджъл и Луис го последваха в лексуса. Тук имаше покритие, държах мобилния телефон до себе си, в случай че пътуването му се окаже кратко. Макар че едва ли щеше да е така: със себе си Ланг носеше метална кутия с работните инструменти. Реших да му дам половин час за всеки случай — току-виж върнал се да вземе нещо забравено. Трийсетте минути изтекоха, излязох от колата и хванах напряко към фургона, през тревата и дърветата.

Не забелязах следи от куче, което беше добра новина. Трудно е да влезеш с взлом в нечий дом, когато бясно лаещо куче ти скача и се опитва да те захапе на разни места. Вратата беше заключена, но ключалката не изглеждаше кой знае колко сложна. Въпреки това нямах разбиваческите умения на Ейнджъл. Пък и то не е толкова лесно, колкото изглежда отстрани, а и нямаше начин да клеча пред вратата на Ланг, опитвайки се да му отварям ключалката с професионални инструменти или шперцове. Едно време имах електрическа разбивачка, дето вършеше чудесна работа, но изчезна, след като преди няколко години удариха стария ми мустанг. Както и да е, каква може да бъде единствената причина частен детектив да носи такова нещо в колата си, освен с цел незаконно влизане в чужда собственост, нали? А ченгетата решат ли по някаква причина да ти пребарат колата и намерят такава вещ в нея, ела гледай какво става — тутакси съм си загубил разрешителното за частна практика.

В дадения случай не се нуждаех от уменията или помощта на Ейнджъл при влизането във фургона на Ланг. Защото нямах никакво намерение да крия от последния, че някой е претърсвал жилището му. Най-малкото фактът щеше да го разтревожи, а на мен той тъкмо такъв ми трябваше — стреснат, несигурен. За разлика от Касуел, Ланг не изглеждаше от онзи тип хора дето, когато играта загрубее, ще посегнат да си надянат примката, та по този начин да ликвидират проблема. Друг човек беше Ланг, поне ако съдбата на Мерик можеше да послужи за пример в това отношение. Не се огъваше лесно, напротив — нанасяше ответен удар, при това жесток. Честно казано, вече и през ум не ми минаваше, че Ланг може да се окаже незамесен в цялата история.

А за целта — влизане във фургона — под сакото си носех лост, от едната страна скосен. Пъхнах го в тясната цепнатина между вратата и рамката и натиснах здраво. Ключалката се счупи, вратата изскърца и се отвори. Първото нещо, което ме порази при влизането, беше ужасната жега. Тук не се дишаше. На второ място, удиви ме спретнато подреденият интериор. Не очаквах такава чистота от човек, който живее във фургон, и то сам. Отляво имаше кухненско боксче в стил корабен камбуз, портативен, разбира се. Следваше маса, а около нея тристранен диван, който заемаше ниската четвъртинка на фургона. Отдясно, непосредствено пред спалната част, стоеше кресло с падаща облегалка, пред него — скъп широкоекранен телевизор „Сони“, под него — записващо дивиди и видеокасетофон с две гнезда. На етажерка встрани зърнах подредени касетки и дивидита — сред тях филмови комедии, няколко класики на Богарт и Кагни. На долната лавица имаше изобилие от порно — и на дискове, и на ленти. Хвърлих бърз поглед на заглавията, не бяха нещо особено, среден тип филми. Нямаше нищо, свързано с деца, но бях почти сигурен, че то е замаскирано да изглежда като нещо съвсем друго. Или е скрито на други източници, за да не бъде намерено при обикновен обиск. Пуснах телевизора, проверих някои от порнофилмите, като повечето превъртах, за да видя дали по-назад няма прикрити материали. Не намерих нищо извън обявеното на обложките. Цял ден можех да си загубя, търсейки по този начин, обаче реших, че не си заслужава. Пък и бе убийствено потискащо.

Край телевизора имаше купувано от „Хоум Депоу“ типично бюрце за домашно ползване, а на него нов компютър. Опитах да го стартирам, поиска ми парола. Изключих го, прерових набързо книгите по съседните лавици и поставените на мъничка масичка списания. И тук го нямаше онова, което търсех, дори и обикновено порно не намерих. Възможно бе Ланг да си има скривалища, затова се потрудих из целия фургон, за съжаление напълно безрезултатно. Оставаше кошът с мръсното бельо и дрехи в светещата от чистота баня. Преобърнах го на пода — за всеки случай. Показа се замърсено бельо — тениски, гащета, чорапи, замириса на стара пот и вкиснало. Сбърчих нос — във всяко друго отношение Ланг изглеждаше изрядно чистоплътен. Въздъхнах разочаровано и за миг изпитах съмнения относно действията си. Може би по-правилно е било да бях извикал ченгетата. Ако на компютъра има изобличителен материал, те биха могли да доведат своите експерти и да го открият. В същото време бях компрометирал евентуално съществуващите улики. Защото ако на един по-късен етап полицията би намерила уличаващи Ланг в убийството на Мерик предмети — окървавена бухалка или щанга, да речем — всеки по-читав адвокат щеше да извади аргумента, че аз съм я подхвърлил там. Това последното, разбира се, при положение че си призная пред ченгетата къде съм ходил и ровил. За момента обаче тук повече нямаше какво да правя, в задънена улица се бях набутал. Трябваше да изчакам каква ще бъде реакцията на Ланг във връзка с взлома.

Надникнах през прозореца да видя как е ситуацията отвън. Жива душа не се виждаше наоколо. Отворих вратата, слязох по стълбичката. Стъпвайки на чакъла, зърнах оградните панели и се досетих, че съм гледал във фургона, но не и под него. Заобиколих, за да не се виждам от пътя, извадих фенерчето, клекнах отзад и осветих, взирайки се в тесните процепи между панелите. Първото, което видях там, бе голям кубовиден метален контейнер с приблизителни размери — на основата два и четирийсет, на височина — метър и петдесет. Стори ми се, че е завинтен с болтове за пода на фургона. Осветявах от различни места, но не зърнах отвор в него. Освен това нямаше и как да сваля който и да е панел — заварени бяха. Значи единственият достъп бе през самия фургон. Върнах се, огледах пода, бе застлан с някакъв вид дебела кафява настилка, на влажна кучешка козина ми заприлича. Загубих малко време, опипвайки тук и там, докато усетих празнини, а на места и кръгли подплънки отдолу. Настилката бе залепена с велкро лепенки. Помогнах си с ножчето, дръпнах рязко и килимчето се отдели от долните лепенки. Откри се правоъгълен капак около шейсет на седемдесет сантиметра с ключалки от две страни. Свалих сакото и се захванах на работа с лоста, само че този път съвсем не бе така лесно. Материалът бе стомана, плоскостите пасваха отлично и колкото и да напъвах с острата част на моя инструмент, нямаше как да повдигна дори поне и малко ръба на капака. Седнах на пода и се замислих за възможностите, които имах. Едната бе да оставя нещата така, да върна настилката на мястото й и да дойда по-късно. Само че кога? По принцип щях да дам време на Ланг да изнесе евентуално изобличаващите го материали от сандъка, веднага щом разбере, че някой е влизал в жилището му силово. Можех да се обадя на ченгетата. Само че тогава трябваше да обяснявам надълго и нашироко какво правя тук, защо съм разбил вратата и прочие. При положение че ми повярват, следваха и други условности — дали ще се навият да вземат разрешение за обиск и дали ще се намери съдия да им го даде. И накрая, за единия майтап в сандъка току-виж се оказали семейните скъпоценности на покойната му майки и дрехите й или книги и документи и Бог знае още какви боклуци, само не и онова, което очаквах и се надявах да намеря. Е, тогава ще ме арестуват с пълно право, току-виж и в пандиза съм попаднал.

Обадих се на Ейнджъл.

— Къде е онзи?

— В едни инсталации на корабостроителниците край пристанището на Бат — осведоми ме той. — Виждам го от мястото, където сме спрели. Изглежда, има проблеми с мониторите на системите им за сигурност. Гледам, че проверява кабели, тук-таме отваря съединителни кутии и дявол знае к’во още. Сигурно ще повисим тук още бая време.

— Извадете колата му от строя — рекох му аз. — Две спукани гуми ще свършат работа. Сетне идвайте тук, ама бързо.

Извадих късмет — не мина половин час и те пристигнаха. Показах му ключалките, той клекна и се хвана на работа. Мълчеше и съсредоточено работеше. След пет минути първата ключалка изщрака, за втората му трябваха още две-три. Мълчахме и тримата, когато отвори капака, а отдолу се показа нещо като плитко метално чекмедже или контейнер с ръкохватки за лесно изваждане. Беше пълно с видеокасети без надписи, също така немаркирани дивидита, компютърни дискове и албуми с десетки найлонови прозрачни пликове. Съдържаха снимки на голи деца, понякога с възрастни, понякога с други деца. Ейнджъл продължаваше да мълчи, вадеше чекмеджето с прехапани устни. Отдолу се показа същинска портативна килия, където клечеше завито в одеяло момиченце. Очичките му уплашено замигаха при светлината и то изплака. Край него имаше разпилени стари куклички, шоколади, бонбони и кутия корнфлейкс — зърнени топчета за закуска. Ейнджъл не каза и дума дори и когато зърна кофата, служеща на детето за тоалетна, и фините процепи в едната стена, откъдето би трябвало да влиза въздух.

За пръв път проговори, когато подаде ръка на изплашеното до смърт дете долу. В сравнение с тънката му, подобна на клечица ръчица тази на Ейнджъл ми се стори направо масивна.

— Сега всичко ще бъде вече наред — рече той. — Няма да разрешим никой повече да те измъчва, обещавам ти.

Момиченцето отвори уста и нададе ужасяващ рев.

Тук вече извадих телефона, повиках ченгетата. Луис и Ейнджъл се изнесоха. Във фургона останахме аз и десетгодишното дете с жълтеникава кожа и уплашени, неистови очи, чието име, изглежда, беше Аня. На врата носеше евтина огърлица с плочка, а на нея със сребристи букви бяха изписани същите тези три букви — Аня. Отведох го за ръката в колата ми, сложих го на предната седалка и то остана там на място с очи, заковани в някаква си точка на пода пред него. Не можа да ми каже колко време е стояло в онзи контейнер, с голяма мъка се разбрахме за името — потвърди го, а сетне на грубоват, недодялан английски си каза възрастта — десет години. После млъкна и нищо повече не можах да изкарам от него. Личеше си, че се страхува и не ми вярва, нямаше как да не разбера тази проста истина.

Докато седеше в автомобила, сякаш загубено в дълбоки мисли, аз прелистих един от албумите на Ланг. Някои от снимките бяха съвсем нови: Аня бе на тях, а край нея се виждаха маскирани мъже. Стори ми се, че на едната различавам мъжка ръка с нещо като жълтеникава птича човка. Прегледах по-назад. Цветовете и тоновете на фотографиите се променяха с възрастта им. Полароидните бяха най-нови, предшестваха ги компютърни разпечатки, най-старите напълно естествено датираха доста отдавна — черно-бели снимки, вероятно промивани от Ланг в домашна лаборатория. Имаше момчета и момичета, сами и с мъже, лицата им винаги прикрити зад птичите маски. Пред мен бе история на най-гнусно насилническо издевателство, видимо продължавала години наред, може би десетилетия.

Всъщност най-старите образци бяха правени с фотокопирна машина, тяхното качество бе най-ниско. Показваха момиченце на легло, двама мъже го изнасилват на смени, на снимките главите им не се виждат. На едната отново зърнах татуировка, само че едва се виждаше, беше размазано. Надявах се образът да може да бъде компютърно обработен и изчистен. Тогава може би щяхме да видим орела в истинския му вид.

Една от снимките обаче бе съвсем различна от останалите. Дълго време я гледах, сетне я извадих от найлоновия плик и внимателно разместих съседните, за да не личи отсъствието й. Скрих я под гуменото килимче на пода на колата, седнах на студения чакъл и стиснал глава между дланите, зачаках пристигането на полицаите.

Те пристигнаха в две немаркирани коли, без униформи. Аня чу шума на приближаващите се автомобили и легна на седалката в типичната предродова поза, закрила глава с ръчички. На глас повтаряше все една и съща дума на език, който не разпознавах. От едната кола излязоха две цивилни жени, закрачиха към нас. Аня се поуспокои малко и може би повярва, че сега наистина е спасена, но това стана чак когато вратата се отвори и тя зърна тези две полицейски служителки. Не бях искал детето да си представи, че съм го извадил от един затвор, за да го сложа в друг, но, изглежда, точно така се бе получило.

Едната жена клекна край колата и заговори тихо, нежно. Беше стройна, с дълга червена коса, прибрана стегнато на тила. На Рейчъл ми заприлича.

— Здравей — рече тя на детето. — Моето име е Джил. А ти си Аня, нали така?

Аня закима. Може би само името си разпозна, не мога да зная. Във всеки случай лицето й се отпусна и смекчи, устните й се свиха надолу и тя се разплака. Това обаче не беше онзи животински рев, който чухме при отварянето на контейнера килия. Сега бе нещо коренно различно.

Джил разтвори ръце към детето и то само отиде в прегръдките й. Скри личице в рамото й, цялото тъничко телце продължаваше да се тресе в конвулсивни ридания. Джил погледна през Аниното рамо към мен и кимна. Кимнах и аз, извърнах се и ги оставих насаме.