Джон Конъли
Нечестивци (34)

33

Вероятно в мига, когато Мерик е издъхвал с името на дъщеря си на уста, ние с Луис и Ейнджъл все още сме били в онзи бар. Обсъждахме какво да правим с Касуел, дояждайки поръчаната храна. Алкохол на масата обаче нямаше.

Единодушното мнение бе, че Касуел е на прага да рухне психически, само че по каква точно причина, не бяхме сигурни. Дали от угризения на съвестта за нелицеприятни дела или нещо още по-сериозно? Ейнджъл обобщи разсъжденията ни в резюме, както най-често бе ставало.

— Да речем, че го измъчва чувство за вина, но каква по-точно? Луси Мерик е изчезнала още преди години. Освен ако са я държали жива в онази къща доста време, което е много невероятно. Та въпросът е защо сега, така внезапно?

— Може да е заради Мерик — подхвърлих аз.

— Значи някой му е казал, че Мерик души, задава въпроси.

— Не е задължително друг да му го е съобщил. Мерик вдигна доста шум. Ченгетата го пребараха, а след убийството на Демаршън и руснаците излязоха на сцената. Онзи Демаршън трябва да е бил здраво замесен в играта. Мерик не е налетял на него случайно.

— Смяташ, че онези изроди участват в интернетския обмен с образи на жертвите им ли? И това да е връзката с Демаршън? — запита Ейнджъл.

— Доктор Крисчън не бе чувал за хора с птичи маски в порно видеоматериали. Това обаче не значи, че такива изобщо няма. Той нямаше такава информация.

— Голям риск биха поели с евентуалната продажба на такова нещо — рече Ейнджъл. — Няма как да не привлекат внимание към себе си. Тези неща впоследствие трудно се укриват.

— Възможно е спешно да са им трябвали пари — обади се Луис.

— Само че Касуел е получил предостатъчно, за да купи земята на Галаад в кеш — възразих аз. — Тук парите едва ли са фактор, да знаеш.

— Добре де, все пак те откъде идват? — запита ме Ейнджъл. — Трябва да са ги получили отнякъде. Твърде вероятно е да са продавали видеоматериали.

— Зависи за какви пари говорим — продължих да разсъждавам на глас. — Какво значи един парцел дива гора с малко земя и разрушени постройки по нея? Кому е нужен такъв имот? Барманът ми каза, че земята не е била без пари, но пък не е струвала и някоя сериозно голяма сума. Не вярвам Касуел да е платил кой знае колко.

Ейнджъл сви рамене.

— Ами може би зависи какво точно е било продадено. И какви са били обстоятелствата около децата. Може да не е просто само земя.

Всички се замислихме, известно време мълчахме. Опитвах да подредя известните факти и фактори в някаква смислена обща картина, а поредицата събития в приемливо логична взаимовръзка. Нищо обаче не се получаваше, постоянно изпадах в противоречия, стигах до фалшиви следи, които доникъде не водеха. Отдавна бях убеден, че Клей е замесен в случилото се, но до този момент и в тази област не знаех нищо реално съществено. Все още ме мъчеше първоначалното противоречие около него. Как да съчетая Крисчъновото описание за колегата му като човек с идея фикс да открива насилие навсякъде, дори и в ущърб на собствената си кариера, с твърденията на дъщеря му Ребека за любящ баща и истински учен, посветен на поверените му деца? Сетне идваха и руснаците. Луис се бе обаждал на осведомени хора, беше научил кой е червенокосият от двамата идвали у нас неканени гости. Името му било Утаров, един от най-доверените пълномощници на руската мафия за района на Нова Англия. Според същия източник Мерик имал присъда и му била пусната поръчка за убийство, и то още преди известно време. Свързана била с негови минали удари — тоест изпълнени от него поръчкови убийства на руснаци. Луис бе научил и друго — в Нова Англия имало смущения: проститутките от азиатски, африкански и източноевропейски произход били извадени от действащите мрежи в Масачузетс и Провидънс с нареждания да се махнат от улиците и да не упражняват занаята. И други специализирани услуги били ограничени, особено свързаните с детската порнография и детската проституция.

— Проблеми около каналите и трафика — бе обобщил Луис. — Само това може да обясни защо са отстранили азиатките и другите от улицата и са оставили американските проститутки да запълнят създаденото празно пространство. Страхуват се от нещо и то е свързано с Демаршън.

Какво още ми бе казал Крисчън? Че сексуалните апетити на педофилите няма да секнат. Отказали се веднъж от Галаад поради нещо непредвидено, което ги е изплашило или им е попречило, те ще си потърсят други канали. Например доставяни от Бостън деца — канал, където Демаршън е бил една от връзките за контакти. И тогава? Може би са заснимали актовете, а материалите продавали на Демаршън и други като него. И по този начин се е получила верижна реакция, една операция финансира следващата и така нататък. Може ли такъв да е бил техният нов Проект?

Доста вероятно. А Касуел би трябвало да е част от него, при това най-слабата му и уязвима брънка. Сигурен бях, че се е обаждал някому веднага след като си бяхме тръгнали. Най-вероятно е отправил молба за помощ към онези, на които в миналото е помагал. И това неминуемо е увеличило допълнително възникналия вече натиск върху всички тях. До степен да ги принуди да реагират. Така беше, нямаше как да е другояче. А ние трябваше да бъдем готови за реакцията им.

Ейнджъл и Луис се качиха на техния автомобил и заминаха към имота на Касуел. Разбрахме се да се маскират на удачно място и да поемат първата смяна. Ако трябва и в имота да влязат, къщата внимателно да наблюдават. Аз пък тръгнах към стаята да подремна някой и друг час, сетне да ида да ги сменя. Представях си ги седнали в колата, добре прикрити, невидими откъм къщата. Ейнджъл спи, радиото свири тиха, приятна музика, а Луис както винаги бди, очите му играят по околните обекти, а частица от него броди в незнайни душевни светове.

* * *

Заспах и сънувах, а в съня си вървях през Галаад. И в един миг чух гласовете на ридаещи деца. Закрачих към църквата, там зърнах момчета и момичета, голите им тела оплетени в жилавите, бодливи стъбла на бръшляна. Зелените стволове бавно затягат хищните си примки, сякаш всмукват жертвите в зеления си свят. Имаше кръв, кръв по телата, по земята, зърнах останките на повито в пелени бебе, а през тях избила кръв на точки.

От дупка в земята изпълзя висок, слаб мъж, лицето му напукано и загнило, останки от зъби стърчат през разкъсаните му бузи.

— Старият Галаад — рече Даниъл Клей. — Той прониква в теб, обсебва ти душата…

* * *

Телефонът в стаята иззвъня още докато спях. Отсреща беше О’Рурк. Тъй като в Джакман покритие за клетъчните телефони нямаше, беше ми се сторило нелоша идея предварително да уведомя Джаки Гарнър и О’Рурк къде ще бъда в случай че у дома има новини и нещо много важно се случи. Затова и двамата имаха телефона на хана. Нали моят пистолет все още бе в Мерик и Бог само би могъл да знае какво ще направи той с него. А за това за беля и аз носех някаква отговорност.

— Мерик е мъртъв — каза ми той.

Подскочих в леглото, седнах. В устата си усещах нещо, може би бяха частички от вечерята, но на мен на пръст ми миришеха. Споменът за съня бе прекалено силен.

— И как?

— Убили са го в паркинга на „Олд Муз Лодж“. Както разбирам, имал е доста работа, само последният му ден е бил доволно запълнен и чак до края. Намерихме Мейсън Дъбъс застрелян вчера — с десетмилиметрови куршуми. Балистичната експертиза още не е готова, ама сам знаеш — тук хора всеки ден не умират, още по-рядко застреляни с десетка. Преди два часа се обади заместник-шериф от окръга Съмърсет — открил два трупа край кола на черен път извън Бингам. Руснаци, както вероятно се досещаш. Сетне пак на тамошните ченгета се обадила жена — намерила баща си заключен в мазето на няколко мили от същото място. Старецът, ветеринар по професия, разказал, че вчера в дома му пристигнал човек, отговарящ по описание на Мерик. Бил ранен в хълбока, неприятна рана знаеш, заставил го да я превърже и да му даде указания как да стигне до къщата на Дъбъс. Та повтарям, раната била сериозна, човекът я шил, дезинфекцирал колкото могъл. Изглежда, че Мерик веднага е потеглил на северозапад, ликвидирал Дъбъс, сетне му се е наложило да се отбие в онова заведение. Защото раната вече кървяла лошо. Според свидетели седял в ъгъла, изпил малко уиски, говорел си сам. Келнерката казала, че иначе бил кротък. По едно време излязъл. Там вече са го чакали.

— Колко души?

— Двама. С птичи маски. Това да ти говори нещо? Пребили са го до смърт. И са го оставили да лежи до колата, сигурни, че са си свършили работата.

— Колко време е живял?

— Ами достатъчно, колкото да измъкне пистолет изпод седалката. Твоя пистолет значи. И гръмнал един от нападателите. Аз ти разказвам, каквото са ми предали, значи със собствените си очи не съм го виждал. Колегите на местопроизшествието обаче били удивени и не могли да си обяснят как е свършил тази, последната работа. Бил зверски пребит, буквално всичките му кости изпотрошени, ръцете премазани. Трябва нещо особено да се е случило, казвам ти. Три пъти е стрелял, първия път ранил онзи в петата, вторият изстрел бил празен, третият право в челото. Другият опитал да измъкне трупа, не успял и побягнал.

— А жертвата няма ли име?

— Ами сигурен съм, че има, ама онази вечер не си е носел портфейла с документите. Или пък приятелчето му го е отмъкнало, на себе си най-вече да помогне. Само да поискаш, ще завъртя телефоните, а ти иди да го погледнеш. Може и да го разпознаеш. Сега е в Огъста, а съдебната медицина ще прави оглед утре сутринта. Иначе Джакман харесва ли ти? Ей, човече, не знаех, че на лов ходиш. За животни, искам да кажа.

Засмя се, сетне помълча и повтори името на града.

— Джакман, а? — замислено проточи О’Рурк. — „Олд Муз Лодж“ е някъде по пътя към Джакман, нали?

— Мисля, че да — откликнах аз.

— Хм, при това е близо и до Галаад, а Мейсън Дъбъс е бил главният там, докато са се разигравали онези нечистоплътни истории.

— Така е — рекох неутрално.

Не знаех дали О’Рурк е осведомен за вандалския акт на Мерик в дома на Хармън, но пък бях сигурен, че за картините на Анди Келог не е чувал. Не ми се щеше ченгетата вкупом да хукнат към Галаад, поне засега не. Искаше ми се сам да се оправя с Касуел. Имах чувството, че поне толкова дължа на Франк Мерик.

— След като аз се досещам за тази работа — многозначително подхвърли О’Рурк в следващата секунда, — бъди сигурен, че и други колеги ще си направят същите заключения. Та си викам, че сигурно там скоро ще си имаш компания. И нали знаеш, че съм душа чувствителна и ще ми е кофти, ако премълчаваш нещо, пред мен искам да кажа. Ама ти не си такъв човек, нали — от мен да криеш?

— Виж, аз това нещо в движение се опитвам да го разплитам — рекох любезно. — Не бих искал да ти губя времето с непроверени, непотвърдени неща, преди да съм сигурен кое къде е.

— О, да, на бас се хващам — захили се О’Рурк. — Само че като метнеш един поглед на онзи труп, да ми звъннеш, чуваш ли?

— Непременно — съгласих се аз.

— Само че не забравяй, че иначе току-виж съм започнал да приемам нещата твърде персонално.

И затвори.

Време беше. Позвъних на Касуел. Четири сигнала му бяха необходими да вдигне слушалката. Звучеше сънен, преуморен. Никак не бе за чудене, като се имаше предвид часът.

— Кой се обажда?

— Чарли Паркър.

— Вече говорихме, няма к’во…

— Млъквай и слушай, Отис — Мерик е мъртъв.

Разказах му разни неща, без да споменавам, че Мерик е успял да убие един от нападателите си. По-добре на този етап да не знае. Щом като Мерик е бил убит снощи, значи онези, които са планирали сетне да цъфнат в Джакман, би трябвало вече да са тук. И да са се натъкнали на Ейнджъл и Луис, но пък такова нещо до този миг не се бе случвало. Значи убийството на един от техните ги е стреснало, вероятно забавило, поне за момента.

— Вече са близо до теб, Отис — продължих аз. — Двама са нападнали Мерик на шосе 201. Бих казал, че поначало са били на път за насам, ама решили първо него да оправят. Следващата им спирка е тук, по-следващата — при теб. Може да имат намерения да ликвидират и мен, и приятелите ми, но да ти кажа, Отис, мисля си, че не ги бива. Здрави гащи нямат. Те на Мерик изотзад са налетели с бухалки и щанги. А ние имаме пистолети. Може и те да имат, но ние сме професионалисти, печени сме в тези дела, повярвай ми. И вече ти казвах, Отис — ти си слабата брънка. Щом те разкарат, веригата им ще бъде по-здрава и от преди, чаткаш ли? Затова си обречен. И слушай сега внимателно: аз съм ти най-добрата надежда да оцелееш до разсъмване.

Отсреща мълчаха. Сетне дочух нещо като стон, последван от ридание.

— Зная, че не си искал да я нараниш, Отис. Ти не си такъв човек — дето на дете може да посегне, живота му да отнеме.

Този път вече чух ясно: ридаеше. Притиснах го още повече.

— Онези, другите мъже, дето убиха Мерик, те са съвсем различни от теб. Ти не си като тях, Отис. Не падай на тяхното ниво, не им позволявай и теб към гибел да повлекат. Ти не си убиец! Хора не си убивал, момиченца също не си убивал, нали? Не те виждам в тази светлина, Отис. Наистина не те виждам.

Касуел задиша тежко, задави се.

— Аз не посягам на деца — избълва думите той. — Аз обичам децата.

Имаше обаче нещо в начина, по който го каза, че се почувствах измърсен и отвътре, и отвън. Гадно ми стана, прищя ми се самият аз да взема с нещо отровно да се залея, да пия от същото, та дано и отвътре бъда пречистен.

— Зная — отвърнах, но трябваше тази дума насила от устата си да я изкарам. — Басирам се, че ти се грижиш за онези гробове край реката, нали? Прав ли съм?

— Аз, да — задави се отново той. — Не биваше с новородени така да постъпват. Не трябваше да ги убиват.

Опитвах се да не мисля защо смята, че е трябвало да бъдат пощадени. Че да пораснат и в поредните нови жертви ли да се превърнат? Нямаше да ми помогне. Не и в този миг.

— Отис, какво се случи с Луси Мерик? Тя е била там, в онази къща, нали? Сетне е изчезнала. Какво се случи, Отис? Къде отиде?

Чух, че подсмърчаше и хлипаше, почти го видях как си бърше носа в ръкава.

— Не беше нарочно… — рече той. — Случайно стана… те я доведоха и…

Тук запъна. Досега не бе употребявал точната дума за онова, което е правил с деца, не и пред човек, различен от него. Сега обаче не беше моментът да упражнявам натиск.

— Няма нужда да ми разказваш това, Отис. Още не. Кажи само как завърши.

Той не отговори. Уплаших се, че линията прекъсна.

— Лошо стана — отвърна Касуел с тона на дете, което е нацапало гащите и сега очаква наказание. — Лошо стана, те сега са тук.

— Какво? — сепнах се аз. — При теб има ли хора?

Изругах наум липсата на покритие в района. Може би трябваше направо при Луис и Ейнджъл да отида? Помнех обаче потните Касуелови ръце върху карабината. Че беше на ръба на нервния срив, беше, но това не пречеше да отнесе някой със себе си на път за отвъдното. Според Ейнджъл къщата му била с решетки на прозорците и тежка дъбова врата, също както и онази в Галаад, където бяха държали затворена Луси Мерик. Да влезе в нея човек насила, без да го гръмнат, бе направо чудо, да не казвам невъзможно.

— Те са тука постоянно — продължи да бръщолеви Касуел, като ту шепнеше, ту хлипаше. — Цялата седмица, и по-отдавна… не помня добре… усещам ги… наоколо ходят, в мен се взират… все едно винаги тука са си били, тука значи. Не мога да спя, значи… нощем ги виждам… ей така с крайчеца на очите ги гледам. Те нищо не ми правят, само седят, гледат, чакат нещо да стане…

— Кои са тези те, Отис? — запитах аз, но вече се досещах.

Кои други, освен Празните човеци?

— Лица в сянка… бели… очи нямат… стари мръсни дрехи… гнили патъци… опитвам нещо да им кажа, питам к’во искат… те мълчат, то и устата им празна! Гледам право в тях и к’во! Няма ги, сетне пак ги виждам. Пробвам да ги изгоня, не зная как…

— Виж, Отис, сега ще дойдем с моите приятели. На безопасно място ще те отведем. Ти само се дръж, скоро идваме.

— Знаеш ли… — захленчи Касуел треперливо, — те няма да ме пуснат!

— Те заради Луси ли са дошли, кажи ми, Отис? Заради нея ля?

— Заради нея. И другите.

— Но другите не са мъртви, Отис. Нали така — не са мъртвя? Иля?

— Ние винаги внимавахме. Така трябваше. Нали са депа?

Нещо горчиво се покачи в устата ми, задави ме. С мъка преглътнах.

— Луси при теб била ли е?

— Тука горе не е, ама… Един-два пъти на други места. Аз там тогава не съм бил. Те й даваха марихуана, къркане. Харесваха я. Тя понякога беше различна. Те я заставяха да обещае, че няма да каже. Имаха си начини, те…

Спомних си за Анди Келог. Момчето, направило саможертва, за да спаси по-малкото момиченце.

Имаха си начини…

— Кажи какво се случи с Луси, Отис? Какво се сгафи?

— Грешка беше — отвърна той, сега гласът звучеше по-спокойно, все едно за ежедневието говорехме — някой колата му чукнал, погрешна сметка за тока му изпратили. — Те я оставиха на мен след… след…

Закашля се, продължи, но какво точно се бе случило с Луси Мерик — изгубеното 14-годишно момиченце — все оставаше недоизречено.

— … казаха, че на следващия ден ще се върнат… а може да е било и повече. Не помня. Объркано ми е в главата. Трябваше да се грижа за нея. Тя си имаше одеяло и дюшек. Хранех я, играчки й давах, книжки. Ама по едно време стана студено, значи голям студ сви. Исках да я заведа в моята къща, само ме беше страх, че там ще види нещо, пък ще го запомни, а сетне ще го каже и като я пуснем, мен ще ме разпознаят по това нещо. А там имаше малка бензинова печка… та съм я запалил да се постопли. И тя заспа…

Бях решил на час-два да я проверявам… ама ето на и съм задрямал. И като се събуждам и гледам… тя на пода лежи… и…

Сега се разрида отново, мина минута и нещо, преди да успее да ми разкаже останалото, хлипайки.

— … дима подуших още пред вратата… завих си една кърпа около лицето и пак трудно се дишаше… а тя на пода лежи, не мърда, лицето й червено, лилаво значи… и цялата в повръщано. Не зная колко време е била мъртва…

Значи честен кръст, ей на! Печката дотогава добре работеше. Може нещо тя да я е бърникала… не зная… не съм искал така да стане… Боже, изобщо не съм искал така да стане!

Сега ревна с все сила. Оставих го да плаче, след минута опитах пак.

— Къде я скри, Отис?

— Исках значи да почива някъде на благо място, близо до Бога и ангелите. Зарових я зад камбанарията на старата църква. Там нали трябва да е свята земя? Нямаше какво да сложа, ама там си е. Понякога през лятото й слагам цветя. Говоря й. Казвам й, че ми е мъчно, задето така стана…

— А частният детектив? Какво знаеш за Пул?

— Аз с тая работа нищо общо нямам — този път в гласа звучеше негодувание. — Той не искаше да си ходи и все въпроси задаваше. Трябваше по телефона да се обаждам. И него го зарових в църквата, само че далече от Люси. Нейното место си е специално.

— Кой го уби?

— Аз моите грехове си ги признавам, ама чужди не мога… не е моя работа.

— А Даниъл Клей? Той замесен ли беше по някакъв начин?

— Него лично не го познавам — отвърна Отис Касуел. — С него к’во стана не знам. Името съм го чувал. Само че вие нали няма да забравите к’вото ви казах: аз с нея не съм искал така да стане. Само исках топло да й е. Казах ви: аз обичам децата.

— А на какво викахте Проекта?

— Децата бяха Проекта, ами да — отговори той. — Малки дечица. Другите ги намираха, тука ги водеха. Така го наричахме — Проекта. Той беше нашата тайна.

— Кои са другите?

— А, това не мога да го кажа. Повече нямам к’во да ви кажа.

— Добре, Отис. Сега ще дойдем при теб. И на безопасно място ще те отведем.

Изглежда, че в този миг, в последните минути на живота му, изведнъж рухнаха всички защитни прегради, които Отис Касуел бе издигал между себе си и реалността на извършеното от него.

— Никъде не е безопасно — изплака той. — По-добре е вече всичко да свърши…

Въздъхна дълбоко и преглътна, задавяйки поредния стон. Това, изглежда, му даде малко сила.

— Трябва вече да затварям. Идва някой… трябва вратата да отворя…

Нещо изщрака, връзката се прекъсна. Пет минути по-късно бях на шосето, настъпил газта, колкото условията позволяваха. След десет бях вече на отклонението към дома на Касуел. Още в движение замигах с фаровете, но от Луис и Ейнджъл нямаше и следа. Досещах се какво става. Обърнах колата, хванах по отклонението. Портата бе отворена, катинарът разбит. По черния път стигнах до къщата. Отвън бе спрян камион. Лексусът на Луис бе зад него. Предната врата на дома зееше отворена.

— Аз съм — извиках високо.

— Тук сме — чух гласа на Луис някъде отвътре, отдясно.

Тръгнах по гласа, влязох в бедно обзаведена спалня.

Стените бяха прясно варосани. По тавана минаваха външни греди. На едната висеше Отис Касуел. На пода отдолу имаше преобърнат стол, по босите му крака все още се стичаха капки урина.

— Излязох да пусна една вода — обясни Ейнджъл. — И тогава видях…

Запъна се, сякаш търси думите, сетне добави:

— … гледам — вратата отворена, стори ми се, че виждам едни хора да влизат. Само че когато пристигнахме, тук нямаше никой, освен Касуел, а той беше вече мъртъв.

Приближих, внимателно навих ръкавите на Касуеловата риза. Татуировки по ръцете му нямаше. Каквото и да бе вършил, не той бе човекът с орела на ръката. Луис и Ейнджъл ме измериха с очи, но не казаха нищо.

— Той знаеше — рекох тихо. — Знаеше кои са другите, но не пожела да ги предаде.

Сега бе мъртъв, с него си бе заминала и тази информация. В същия миг се досетих за убития от Мерик. Погледнах часовника, все още имаше време. Преди това обаче внимателно претърсихме къщата. Прегледахме всичко поред — шкафове, чекмеджета, долапи, подовете и обшивката на къщата. Скривалища търсехме и в крайна сметка набитото око на Ейнджъл свърши работа. Откри дупката в стената зад етажерка с книги. От нея измъкнахме пликове със снимки, повечето компютърни разпечатки, десетки ненадписани видеокасети и дивидита. Ейнджъл погледна две-три снимки, върна ги обратно и отстъпи. И аз се опитах да ги разгледам, но не ми стигна твърдостта и се отказах. И без това можех да се досетя какво съдържат. Само лицата на децата ще се променят, иначе бедно ви е въображението.

Луис се прокашля, посочи дивидитата и касетите. Вече бях зърнал в ъгъла металната поставка с плейъра и чисто новия плоскоекранен телевизор. Изглеждаха съвсем не на място в къща като Касуеловата.

— Няма ли да ги погледнеш? — запита Луис.

— Не. Трябва да тръгвам — отвърнах. — Изтривайте всичко, което сте пипали, и се спасявайте.

— Ченгетата ли ще викаш? — запита Ейнджъл.

Поклатих глава.

— В момента не. Може би час-два по-късно.

— Какво друго ти каза той?

— Че дъщерята на Мерик починала от отравяне с въглероден окис, изгорели газове. Погребал я зад камбанарията в гората.

— И ти му повярва?

— Все още не съм сигурен на какво да вярвам и на какво не — рекох и извърнах глава към лицето на обесения, мораво на цвят.

Не можех да изпитвам съжаление, единствено ми бе криво, че бе починал, без да ми каже повече.

— От нас какво искаш? — обади се Луис. — Да останем ли някъде наблизо?

— Върнете се в Портланд, но в Скарбъро не ходете. Трябва да отскоча един труп да огледам, сетне ще ви позвъня.

Излязохме навън. Бе тихо, гората немееше. Във въздуха усещах някаква непозната, чужда миризма. Усетих зад себе си, че Луис подсмръкна.

— Някой тук е пушил — тихо рече той.

Обиколих камиона на Касуел, стъпих на затревеното, тук имаше зеленчукова леха, сетне отново трева, тогава започваше гората. Обиколих терена, скоро намерих фаса. Беше от саморъчна навита цигара, захвърлен в пръстта. Внимателно я вдигнах, издухах връхчето. Все още имаше огънче, макар че само примига и угасна.

Ейнджъл и Луис се появиха зад мен, и двамата с пистолети в ръце. Показах им остатъка от цигарата.

— Той е бил тук — казах тихо. — Ние сме му посочили пътя към Касуел.

— На малкото пръстче на Касуел имаше белег като от пръстен — поклати глава Ейнджъл. — Сега обаче пръстен няма.

Загледах се в тъмната гора. Но в мен нямаше усещане за чуждо присъствие там. Колекционера си бе отишъл.

* * *

Оказа се, че О’Рурк си е изпълнил обещанието. Беше се обаждал в съдебна медицина да ги предупреди, че може би ще успея да разпозная мъртвеца. Около седем часа бях вече в моргата, малко по-късно пристигнаха самият О’Рурк и още двама детективи от щатската полиция. Единият беше Хансън. Не ме поздрави, мълчеше с каменно лице, когато отвориха хладилното помещение. Разбрах, че има общо пет тела, които трябваше да минат под ножа на съдебните лекари: на неидентифицирания от стрелбата край „Олд Муз Додж“, на Мейсън Дъбъс, двамата руснаци и Мерик. Хладилната площ в тукашната морга била малка, затова руснаците бяха оставени при погребален агент наблизо. Труповете бяха покрити с дебели найлонови чували.

— Кой е Мерик? — запитах един от помощниците на главния лекар.

Човекът, чието име не знаех, посочи тялото, което беше непосредствено до стената.

— Съжалявате го, а? — чух глас зад гърба си, беше на Хансън. — С вашия пистолет е убил четирима души за дванайсет часа. Наистина би трябвало да съжалявате, но не за него.

Нищо не отговорих. Отведоха ме при трупа на убиеца на Мерик. Мисля си, че дори успях да запазя безизразно лице, когато отхвърлиха найлоновото покривало. Зърнах главата, червената зееща рана малко вдясно на челото, все още замърсена с пръст и съсиреци.

— Не го познавам — рекох тихо.

— Сигурен ли си? — обади се О’Рурк.

— О, да, сигурен съм — отсякох, извръщайки се от трупа на Джери Лежер, бившия съпруг на Ребека Клей. — Никога не съм го виждал.

* * *

Тези неща ме измъчваха, разбира се, всичките изречени лъжи и полуистини. Тежаха ми като камък на шията, преследваха ме нощем, че и денем. Сигурно щяха да ми струват много повече, отколкото си въобразявах, макар и толкова отдавна да водех втори живот, че не би трябвало да се учудвам на евентуалните последици. В дадения случаи можех да кажа на полицаите всичко, което вече знаех. За Анди Келог, за Отис Касуел и труповете, може би наистина заровени около стените на полуразрушената църква. Само че не го направих. Не зная защо. Казвах си, че може би защото всъщност съм много близо до истината и ми се иска сам да я установя.

Само че и тук ме очакваше разочарование, защото кое, в края на краищата, е истината? Както бе казал адвокатът Елуин Старк: единствената истина е, че всеки лъже.

Или може би беше заради Франк Мерик. Знаех делата му. Знаех, че е убивал и пак би убивал — отново и отново, — само жив да бе останал. Още ме наболяваше там, където ми бе забил юмрука си. Още изпитвах известно омерзение от факта, че ме бе превърнал в безпомощен, безсловесен вързоп, и то в собствения ми дом. Само че в много от извършените от него неща виждах собственото си отражение: най-напред в любовта към дъщеря му, в почти демоничната фиксация да открие истината зад изчезването и евентуалната й смърт, във волята да накаже виновниците.

Е, намерен бе гробът на Луси Мерик, оставаше да открия онези, които реално я бяха отвели до него. Двама — Касуел и може би Лежер — бяха мъртви. С Дъбъс ставаха трима. Анди Келог си спомняше четири маски, но по ръцете на Касуел и Лежер — когато разговарях с него пред онзи склад — не бях забелязал татуировки. Човекът с орела, вероятният лидер на групата според Анди и доминираща фигура в цялата тази мръсна история, все още бе жив.

Тъкмо се качвах в колата, когато още едно нещо си дойде на мястото. Онзи горен ъгъл на стената в къщата, където бе починала Луси Мерик, дупките в нея, белезите от винтове, дето са държали нещо като метална пластина. Още и нещо казано ми от Касуел по телефона. В онзи миг ми бе прозвучало недостатъчно ясно, но го бях прескочил в опита си да измъкна още и още информация. Сега се връщаше в съзнанието ми — … Бях решил на час-два да я проверявам… ама ето на и съм задрямал. И като се събуждам и гледам… тя на пода лежи… И връзката ми стана ясна.

Двама бяха мъртви. Но сега имах още едно име.