Джон Конъли
Нечестивци (27)

26

Обадих им се още докато слагах в джоба шайбата за скоростно презареждане на револвера. Луис отговори на втория сигнал. Те с Ейнджъл се върнали при скривалището на Колекционера само час след обаждането на Боб Джонсън в хотела. Оставили ми съобщение на мобилния, че са там. Прослушах го. Както се изразяваше Ейнджъл — „на теферич“.

— Значи теб са те захапали здраво. Имало е весело — коментира Луис разказа ми.

— Аха, защо не дойде и ти? — сопнах се аз. — Имаше пълна програма с фойерверки, топовни салюти, цяло зрелище.

— Значи, човече — отвърна ми той, — в сравнение с тук, навсякъде другаде би било празник.

В гласа му звучеше далечно раздразнение. Разбирах го. Така понякога му се отразяваха по-продължителните периоди, прекарани в тясно, затворено пространство насаме с партньора. Рекох си, че би било интересно някой ден да хвърля едно по-дискретно око на семейния им живот.

— Така говориш сега. След време ще си спомняш с най-мили чувства за прекараното на пост в колата време, на бас се ловя. Иначе намерихте ли нещо?

— Нищо не сме намерили, защото няма какво. Къщата е празна. Всичко проверихме, преди да се забием тук и да дебнем някого си с измръзнали от шибания студ задници. Мястото си е все същото, с изключение на една малка подробност: бюфетът в мазето е празен. Изглежда, че онзи изрод си е прибрал колекцията.

Трепнах. Колекционера вече знае, че някой е надзъртал в къщата му. Усетил е влизането на неканените гости по неговите си начини, с неговите си възможности. И е действал светкавично.

— Тръгвайте обратно насам — отсякох веднага. — Щом Мерик досега не се е върнал там, значи изобщо няма и да го направи.

Да се ходи в къщата беше рискован ход и може би излишен още от самото начало. Нямаше начин Мерик да не се досети, че тя ще е първото място, където някой може да го потърси. Някой, който го дири сериозно. И затова се бе покрил напълно. По телефона им казах Ейнджъл да откара и остави Луис в Огъста, той да хване на север пътя за Джакман и там да се оглежда внимателно. Мерик стопроцентово щеше да се появи в Джакман. Там и в Галаад. Сто на сто. А Луис да вземе кола под наем и да се върне в Скарбъро.

— И защо той да ходи в Джакман, човече, а аз да стоя при теб? — запита Луис.

— Нали знаеш как изпъква буца черни въглища в снега, а? — подхвърлих аз.

— Знам — отвърна той.

— Е, именно затова ти няма да ходиш в Джакман.

— Знаеш ли, човече, ти отвсякъде си расист.

— Ей, Луис, понякога наистина забравям, че си чернокож.

— Така ли? Аз пък никога не забравям, че си белокож. Нали съм те виждал как танцуваш. Срамота, човече.

И затвори.

Следващото ми задължително обаждане бе на Ребека Клей — да я предупредя, че този път Мерик наистина е на свобода и извън контрол. Не й хареса новината, ама никак, но пък се съгласи, макар и доста неохотно, Джаки Гарнър отново да поеме охраната барабар с братоците Фулси за помощници. Но дори и да не се бе съгласила, пак щях да я уговоря, може би с малко повече приказки относно рисковете, които поема.

Тъкмо затварях телефона след разговора с Ребека, когато той звънна още в ръката ми. Неочаквано за мен бе това обаждане: отсреща бе Джоел Хармън лично, не секретарката му или Тод шофьора, дето наистина умееше да борави с оръжие. Самият Хармън, големият политически мъж.

— Някой е влизал с взлом в дома ми рано тази сутрин — каза той. — Снощи отскочих до Бангор, затова е чиста случайност, че сутринта не си бях вкъщи. Тод откри разбития прозорец, когато се прибрахме по-късно.

— Защо на мен се обаждате, г-н Хармън? — запитах го аз.

Усещах, че говоря раздразнително, но все още ме наболяваше главата от хлороформа, пък и от къде на къде — да не ме е наемал за охрана на дома му?

— Кабинетът ми беше с главата наопаки. Някой беше барал навсякъде, едната от картините на Даниъл Клей — здраво вандализирана. Помислих си, че това може да ви заинтересува. Иначе нищо друго не е повредено така зверски, други картини изобщо не са и пипани. Пейзажната със сюжет Галаад обаче е надраскана и накъсана.

— Нали имате супералармена система?

— Тя бе включена към телефона, а линията бе прерязана.

— А в къщата не е имало никой, така ли?

— Само съпругата ми… — тук Хармън направи пауза. — Само че през цялото време е спала. Нея никой не я е закачал.

— Доста дълбок сън, а, г-н Хармън?

— Я не ми се правете на умник! Виждали сте я. Няма нужда да ви казвам, че е била упоена с поредното лекарство до козирката. Тя и апокалипсиса би проспала.

— Някакви идеи кой би могъл да бъде отговорен за случилото се?

— Я не ми говорете като шибан адвокат, чувате ли? — ядоса се Хармън, чак ми се стори, че чувам пръските от запенената му уста. — Разбира се, че имам цял куп шибани идеи! Той телефонната линия я е прерязал, обаче в двора има камери и едната го е заснела цял-целеничък. Извиках скарбъровските ченгета, дойдоха двама и веднага го разпознаха — Франк Мерик! Това е същият тип, дето тероризираше Ребека Клей, нали така? Казаха ми също, че пръснал мозъка на някакъв си педофил в парк с фургони на скитници и това било същата нощ — дето на разсъмване е влизал в къщата със спящата ми жена. Какво иска този бандит от мен, а?

— Вие сте стар приятел на Даниъл Клей. А той него търси. Може би е сметнал, че имате информация относно местонахождението на Клей.

— Че аз ако знаех, отдавна да съм казал на заинтересованите хора, нали така? Въпросът ми е откъде знае с кого съм приятел, че да идва у нас?

— Аз научих този факт сравнително лесно. Защо и той да не го е научил?

— Така ли? Я ми кажи тогава защо онзи път, като ми се домъкна на вечерята, колата на Мерик е била отвън, а? — гласът се изви, стана писклив и Хармън вече бе на ти. — Знаеш ли какво си мисля, шибан задник такъв, а? Мисля си, че те е следял, да! Ти си ми го довел до вратата, само ти, мръсен шибаняк такъв! Ти си изложил семейството ми на риск, и то за какво? За отдавна мъртъв човек. Да ти го начукам!

Затворих му. Вероятно беше прав, само че обвиненията му изобщо не ми се слушаха. Достатъчно задачи ми предстояха, бремето им натежаваше повече от допустимото. Имах си предостатъчно грижи, че и за неговите картини и ядове да мисля. А в току-що получената информация се съдържаше и нещо положително — вандализираната картина потвърждаваше подозренията ми, че Галаад е крайната цел на Мерик. Чувствах се като газил в кал цяла седмица човек и направо мразех деня, когато Ребека Клей ме потърси за помощ. Вече не бях съвсем сигурен какво точно трябва да правя или търся. Ребека бе наела услугите ми да я отърва от Франк Мерик. В крайна сметка обаче той се движеше на воля и си разиграваше коня както си иска. Убит бе човек на име Рики Демаршън — с моя пистолет, а на всичкото отгоре бяха се опитвали мен да натопят. Според полицията този Демаршън се занимавал с детска порнография и вероятно с доставки на жени и деца на съответно платежоспособни клиенти. Някой го бе поднесъл на Мерик направо на тепсия и той го бе застрелял, сигурно в пристъп на ярост, намирайки в убийството отдушник на гнева си срещу виновника за съдбата на дъщеря му. В същото време много вероятно бе да е научил нещо от Демаршън, преди да го убие. Ако е било така, значи Демаршън е още една част от пъзела, също свързана с Клей, Галаад и изнасилваните с птичи лица. Значи човекът с татуировката оставаше единственият ключ към издирването на отговорните за съдбата на Анди Келог и Луси Мерик може би, а той за беля бе все така практически неразкриваем. С други жертви не можех да говоря, пречеха ми лекарската етика и правилата за запазване на тайната на пациента. Никакъв напредък нямах и по отношение истината за изчезването на Даниъл Клей или евентуалното му участие в малтретирането на пациентите. Всъщност това от мен никой не го бе и изисквал. Струваше ми се, че никога досега не съм попадал в такава задънена улица. Нито пък ставал жертва на толкова противоречиви съмнения какъв път да хвана.

Внезапно реших да рискувам. Ще си поставя главата направо в устата на лъва, защо пък не? Завъртях телефона, казах на жената отсреща, че съм на път към кантората на шефа й. Тя не отговори нищо, но нямаше и защо. Сигурен бях, че Колекционера ще научи за обаждането ми достатъчно бързо.

* * *

Помещенията на фирмата „Елдрич и съдружници“ бяха все така затрупани със стара хартия. Нови лица нямаше. Нямаше го и Елдрич.

— Не е тук — враждебно рече секретарката.

Косата й бе в същата бухнала прическа и все така черна, само че този път блузата бе в тъмносиньо с бяло жабо. На верига около врата й висеше прекалено голямо разпятие. Внезапно ми заприлича на пастор, дето е навит и лесбийки да венчава.

— Много бързахте да ми затворите — ехидно продължи тя. — Иначе щях да ви кажа да не си губите времето да идвате чак дотук.

— Кога очаквате да се върне?

— Когато се върне, тогава. Аз съм му секретарка, а не душеприказчик.

С тези думи постави пореден лист хартия в старата си електрическа машина и зачатка ново писмо. Цигарата не помръдваше от ъгъла на устата й. Усъвършенствала бе изкуството да подръпва от нея, без да я вади от устата чак до мига, когато пепелта застрашително се накланяше към някоя от множеството купчини хартия наоколо. Опасността от фатален огнен инцидент тук бе все така въпиеща, госпожата, изглежда, все така готова за среща със Създателя си. Ако, разбира се, той пък бе склонен да я приеме.

— Може би не е зле да му се обадите и да съобщите, че съм тук — обадих се след около минута-две неудобно мълчание.

— Той не използва мобилен телефон. Не ги харесва. Твърди, че от такъв рак се хващало — присви тя очи към мен. — Вие имате ли?

— Имам.

— Е, хубаво.

И отново зачатка на машината.

Отново огледах потъмнелите от дима и никотина таван и стени.

— Обичам местата, където се спазва хигиената и безопасността на труда — рекох и седнах на съседния стол. — Щастие носят. Ще почакам.

— Не и тук — сопна се тя. — Ще затваряме за обяд.

— Не е ли раничко?

— Тежък ден имам. Краката вече не ме държат от работа.

Тя завърши писмото, грижливо измъкна листа от валяка. Посланието замина при цял куп събратя в метална кутия. Нямаха вид на очакващи изпращане. По-долните в купчината направо жълтееха от старост.

— Вие тези май не ги изпращате, а? — посочих с пръст към тях.

— Някои клиенти умират — каза тя. — Сетне тяхната документация отива в разни хранилища.

— То и тук човек може да умре, заровен под тези хартиени планини, за пожар изобщо да не споменавам… — мъдро отбелязах аз.

Тя стана от стола, без да ми отговори, пресегна се към скърцащата от старческа немощ дървена закачалка, оттам свали неугледно маслиненозелено горно палто.

— Трябва да си тръгвате — рече през зъби. — И без това чувството ви за хумор доста ми идва.

— Ще се върна след вашия обяд.

— Както желаете.

— Да ми кажете приблизително в колко часа?

— Не знам. Може и дълго да отсъствам.

— Ще ви чакам.

— Чакайте си.

Отвори вратата, изчака да изляза, заключи след себе си с голям меден ключ, който държеше в чантата. Последва ме по стълбището, заключи два пъти и долната врата. Отвън с пъшкане се натовари в ръждив кафяв кадилак, паркиран встрани. Моята кола бе на отсрещната страна на улицата. Нямаше какво друго да правя, освен и аз да похапна нещо междувременно, с надежда Елдрич да се появи отнякъде. Пък в краен случай — писне ли ми — ще си хвана пътя за дома. Но дори и да се върне, не той бе главната причина за идването ми тук. Интересуваше ме човекът, който плащаше сметките, но нямаше гаранция, че Елдрич охотно ще ми разкаже за него. А да го насилвам не бих се опитвал. Е, бих могъл, но ми бе трудно да се видя в ролята на страшника, дето разтърсва стария адвокат, сграбил го за реверите. Току-виж се разпаднал на прах в ръцете ми, какво ли ще правя тогава?

Тъкмо се чудех може ли да ми хрумне още по-голяма дивотия, когато усетих цигарения дим. Носеше го вятърът, беше особено остър, гаден и като че отровен, блъсна ме в носа със силната си никотинова жилка. Догади ми се, цялото ми тяло се разбунтува, извърнах се назад. Недалечният бар бе отворен или поне толкова отворен, колкото можеше да изглежда с тежките решетки и мрежите по прозорците. Затворена бе и масивната дървена врата, надраскана, почерняла и обгорена, сякаш някой бе правил опит да пали заведението. На нея висеше табела с предупреждение, че лица на възраст под 21 години не се допускат. Някакъв зевзек бе поправял двойката с флумастер, превръщайки я в единица.

Пред бара стоеше мъж със зализана назад черна коса. Краищата й се извиваха в някакво гротескно подобие на къдрици, мазни и рошави. Някога бялата му риза жълтееше, по разкопчаната яка изпъкваха тъмни петна, дето никакво пране не би могло да изчисти. От оръфаното му черно палто висяха конци, лекият вятър ги поклащаше досущ изсушени насекоми в мрежата на паяк. Прекалено дългите панталони, нагънати над обувките, докосваха земята отзад, почти прикриваха дебелите им подметки. Пръстите, дето държаха цигарата, бяха оранжеви по върховете, а ноктите — дълги, набраздени, под тях личеше мръсотията.

Колекционера отново дръпна от цигарата, този път за последно, захвърли я със завидна точност право в канавката. Задържа за миг дима, сякаш да изсмуче и последната йота никотин, сетне го пусна на кълбенца през носа и ъгълчетата на устата. Получи се интересна гледка: сякаш човекът гори отвътре, димът излиза откъдето може. Изгледа ме продължително, мълчаливо през пушека, отвори вратата на бара и потъна вътре. На прага ми отправи къс, като че подканящ поглед.

Забавих се просто секунди, сетне го последвах. Бях очаквал, дори се надявал, че именно така ще стане.