Метаданни
Данни
- Серия
- Чарли Паркър (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Unquet, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Светлозар Николов, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Разпознаване и корекция
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Джон Конъли
Заглавие: Нечестивци
Преводач: Светлозар Николов
Език, от който е преведено: английски (не е указан)
Издание: първо
Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: ирландска (не е указана)
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Редактор: Калоян Игнатовски
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
ISBN: 978-954-733-464-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3043
История
- —Добавяне
22
Събудих се. Тъмно беше, къщата мълчеше, но мракът не бе празен, тишината не бе спокойна. Нещо бе докосвало дясната ми ръка. Опитах се да я раздвижа, но китката ми се помести на не повече от инч или два, а сетне опря в твърда повърхност.
Отворих очи. Дясната ми ръка бе закопчана с белезници за креватната рамка встрани. Франк Мерик седеше на стол с права, висока облегалка току до леглото, наведен леко напред, пъхнал облечените в ръкавици ръце между коленете. Носеше синя найлонова риза, беше му възтясна, копчетата се бяха изпънали като на претъпкана възглавница. В краката му лежеше неголяма кожена чанта с разкопчани ремъци на капака. Бях оставил пердетата отворени, та лунната светлина играеше по лицето му, очите му бляскаха трескаво, същински огледала в мрака. Автоматично потърсих с поглед оставения на нощното шкафче пистолет. Нямаше го.
— Прибрах го — рече той лениво, ръката му се плъзна на гърба, измъкна от колана на кръста затъкнатия там смит десетка, подхвърли го в дланта си, без да сваля очи от мен. — Ей на това се вика патлак. Човек трябва да има сериозно отношение към смъртта, че такова оръжие да носи. Това не е някаква си дамска играчка, тц. Не, господине.
Помести ръката си нагоре, стисна ръкохватката, сега дулото сочеше право в лицето ми.
— Ти убиец ли си? За такъв се имаш, а? Е, щом така си мислиш, лоши новини ти нося. Изтече ти времето за убийства, да знаеш, ами да — почти.
Изведнъж се изправи, ръката му се стрелна напред, дулото болезнено се заби в челото ми. Пръстът му се плъзна по спусъка, заигра по него. Инстинктивно затворих очи.
— Недей да го правиш — рекох, опитвах се да говоря с равен, спокоен глас, не исках да звучи сякаш за живота си се моля.
В занаята на Мерик има достатъчно мъже, които именно за този миг живеят: потрепването в гласа на жертвата, осъзнаването й, че смъртта не е някакво си абстрактно понятие в евентуално далечно бъдеще време, че тленността има реални измерения и форма. Чуят ли го, усетят ли страха й, натискът върху спусъка се увеличава, ударникът пада. Или пък острието започва кървавия си линеен път, или въжето се затяга около врата и това е краят на нечий живот. Затова се опитвах да прогоня страха, въпреки че думите дращеха като шкурка по гърлото, а езикът ми се заплиташе в зъбите. Част от мен отчаяно диреше изход от ситуацията, за беля вече излязла извън контрол, друга част бе фиксирана сляпо в натиска върху челото и представата как куршумът разкъсва кожа, кост, сиво вещество, агонията е титанична, но мигновена, а сетне идва трансформацията.
Болката спря изведнъж, както беше и дошла. Мерик свали пистолета. Отворих очи, пот мигом запари в тях. Някак си намерих сили и влага в устата, колкото да проговоря отново.
— Как влезе тук?
— През предната врата, както всеки друг.
— Беше залостена, и аларма има.
— Така ли? — престорено се удиви той. — Значи тогава сигурно трябва специалисти да викнеш, техниката да ти прегледат, че и резетата.
Лявата му ръка потъна в чантата до стола, излезе заедно с нов чифт белезници. Подхвърли ги към мен, паднаха ми върху гърдите.
— Я слагай едната гривна на другата ръка, дай я тук, нагоре към рамката. И бавничко го прави. Нямам излишно време да пробвам мекия спусък на тоя хубавец, та може и беля да стане. Такъв калибър големи дупки прави, ами да, нали? Даже и перфектно да се прицеля, от раз да те свърша. Пък току-виж си ме стреснал и гаранция никаква няма какво ще стане. Познавах един тип, оловото ей през тук му мина — Мерик потупа челото над лявото си око. — Признавам си, че не зная как стана, може и куршумът из черепната кутия да се е завъртял. Тия копеленца, дебалансираните, ги правят тия работи, нали? Та ти казвам, че не го уби, ама пък го побърка. Загуби си гласа, парализира се, даже да мига не можеше. Сума ти пари по лекари сигурно е давал, дето дори и едни капки да си сложи в окото не можеше. Ами да.
Огледа ме продължително, сякаш вече и аз бях на същото дередже.
— Е, ясно какво стана — добави след малко. — Беше ми платено, трябваше да се върна, работата като хората да си свърша. Пък и го съжалявах, то това неговото живот ли беше? Гледам го в немигащите очи и какво? Там свети нещо като живец, ей на, Бог ми е свидетел. Гледа ме отвътре, пленник същински, но го освободих, кълна се. Ами да, убих го, милосърдие проявих. Но за теб същото не мога да обещая. Затова слагай белезниците и побързай.
Изпълних каквото искаше, като се извъртях, с мъка използвайки дясната ръка да сложа гривната на лявата китка. Сетне я вдигнах нагоре, към рамката. Мерик се завъртя около леглото, пистолетът нито за секунда не отклони черното си око от мен, а пръстът му си остана на спусъка. Усещах чаршафа под мен, целият бе мокър от пот. Внимателно, използвайки единствено лявата ръка, Мерик закопча другата гривна на белезниците за горната тръбна рамка. Сетне се наведе към мен. Лежах, полуразпнат, напъвах воля да не отмествам очи от неговите. Косата ми бе паднала напред, също мокра от потта.
— Изглеждаш уплашен, господине — прошепна той в ухото ми и отметна влажния кичур от очите ми. — Потиш се като прасенце на грил, а?
Рязко извъртях глава да избегна докосването. Куршум или не, мразех да ме пипат по такъв начин. Той се ухили, отстъпи назад.
— Хайде, дишай спокойно. Отговаряй както се полага и току-виж — доживял си да видиш слънцето, а? Аз без нужда не посягам, ни на човек, ни на звяр. Ами да.
— Тия ги разправяй на задника ми — рекох вдървено.
Мерик се сепна ненужно, сякаш невидим кукловод отнякъде рязко задърпа конците му. Неочаквано се наведе, отметна завивката ми. Останах чисто гол.
— Мери си думите, човече — закани се той. — Отворко, а? Не е разумно за мъж по патка на остроумен да ми се прави. Още повече, когато може и без нея да остане, нали? Ами да.
Абсурдно или не, но без тънката памучна материя на чаршафа и одеялото отгоре се чувствах още по-уязвим от преди. Уязвим и унизен.
— Какво искаш?
— Да говориш.
— Това нещо можехме да го свършим по светло. Нямаше нужда в дома ми насила да влизаш.
— Много си бил докачлив, бе, човече. Знаех си, че на обиден ще ми се правиш. Хайде тогава да ти припомня: миналия път, когато трябваше да се видим, ти къде ми го заби? По лице в прахта ме проснаха, едно ченге в гърба коляно ми опряло, друго пръстените ми надява. Няма как да не признаеш, че си ми длъжник.
Сръчно прехвърли пистолета в лявата ръка, коленичи върху краката ми и силно ме удари в бъбрека. Изпънат бях, сдървен под тежестта му, нямаше как да се свия, та поне част от удара да поема по-леко. Ужасно ме заболя, агонията пробяга по цялото ми тяло, замая ме, пяна чак ми изскочи от устата.
Усетих, че става, тежестта от краката ми се махна. Вдигна чашата с вода от нощното шкафче, отпи глътка, останалото плисна в лицето ми.
— Туй да ти е за урок. Не биваше да ме насилваш да ти го давам. Ама ти и без това на същото училище си ходил, нали? Прецакаш ли някого, той след време ще си го върне. Не можеш друго да очакваш, ами да.
Върна се на стола, седна там. Сетне се наведе над леглото и в почти нежен, благосклонен жест внимателно ме зави отново.
— Аз какво исках? Само с онази жена да поговоря — започна той. — А тя те викна и ти се забърка в неща, дето изобщо не са твоя работа. Ами да.
Изкашлях се, намерих си гласа. Върна се в устата ми бавно, като стреснато животинче, дето бавно подава муцуна от дупката, въздуха души евентуална опасност да предугади.
— Тя беше здравата изплашена. И според мен пълно основание имаше да се бои.
— Аз на жена никога нищо не бих направил. Вече ти казах. Ами да. Да, господине.
Премълчах. Не биваше отново да го ядосвам.
— Тя просто няма какво да ти каже. Убедена е, че баща й е покойник.
— Ами, само така си твърди. Да, господине.
— Смяташ, че лъже ли?
— Определено смятам, че знае повече, отколкото казва. Аз с господин Даниъл Клей недовършена работа имам, ами да. И няма да я зарежа, докато не го видя ей така, пред мен да застане, да. Жив или мъртъв. Искам си компенсацията. Имам право на нея, ами да, господине.
И кимна с глава най-сериозно, сякаш току-що бе споделил нещо извънредно задълбочено с мен. Дори и стилът на говора му се променяше, макар и бавно. Сега доста по-често повтаряше „ами да“ и „да, господине“, слагайки ударение на тези паразитни възклицания. На нервен тип говорни тикове ми заприличаха и наистина с Мерик нещо ставаше. Стори ми се, че не само е на път да загърби контрола от страна на Елдрич и Колекционера, но, изглежда, губи контрол и над самия себе си.
— Теб те използват — рекох. — И мъката, и гневът ти ги експлоатират други.
— И преди са ме използвали. Ами да. Това е въпрос на взаимно разбирателство, съответно и на подходящо възнаграждение.
— И какво ти е възнаграждението в този случай? В пари ли?
— Информация.
Ръката с пистолета помръдна, отпусна се надолу, дулото се насочи към пода. В същия миг по лицето му пробягаха сенки, чертите му сякаш се разляха и сбръчкаха като под натиска на объркани спомени и приоритети. Сега определено изглеждаше много уморен, стар, някак си крехък. Разтри с пръсти слепоочията, ъгълчетата на очите, прокара ги по лицето, въздъхна.
— Информация за дъщеря ти — казах аз. — Какво ти даде онзи адвокат? Имена ли?
— Може би. Никой друг не ми предложи нищо, ни помощ, ни дявол. Никой и пет пари не даваше за нея. Ами да. Разбираш ли какво ми е било на мен, заключен в онзи затвор, научил, че нещо лошо става с моето момиченце? А аз не мога да направя нищо, няма как да я намеря, да й помогна. Доведоха ми един социален работник, той рече, че изчезнала. И още по-зле ми стана, когато ми обясниха при какви обстоятелства. Детето ти жестоко загазило, ти знаеш, но си безпомощен. Можеш ли да си представиш какво му е на човек в моето положение, а, господине? Казвам ти, направо само дето не полудях, но си казах — не, няма да им направя кефа, няма да позволя така да стане. Така на нея няма да съм й полезен, не, господине, затова си затраях, изчаквах, броях дните, повтарях си, че все някаква възможност ще дойде. За нея мислех, стисках зъби и успях да се събера, психически да оцелея. Ами да.
Само че това за психическото му състояние беше под въпрос. Нещо се бе вгнездило дълбоко в съзнанието му и, изглежда, бавно се разпростираше из цялата телесна система. Не беше същият човек, какъвто някога е бил, но както бе подхвърлила и Ейми Прайс, нямаше как точно да знаем дали в крайна сметка затворът и преживяното го бяха направили още по-опасен и по-смъртоносен като нечие оръдие. За мен тези две неща бяха различни. И ако в този критичен миг — както лежах безпомощно под дулото на собствения си пистолет — някой бе настоял да кажа какво мисля, бих казал, че Мерик е по-опасен, но не така смъртоносен както преди. Старата стръв да убива бе, изглежда, туширана, затова пък вероятно финият баланс на мозъка бе нарушен, оттук този мъж ставаше все по-непредсказуем. Днес той бе подвластен на собствения си гняв и мъка, истинска тяхна жертва, затова бе още по-уязвим, без дори и да го подозира.
— Моето момиченце не може да е изчезнало ей така — сякаш се изпарило — рече той. — Отнеха ми го, но ще намеря виновниците и тежко им! Горко ще се каят. По дяволите, то може все още да е затворено някъде, да се моли баща му да дойде, у дома да го отведе. Ами да.
— Знаеш, че това е невъзможно. Дъщеря ти не е жива.
— Я млъквай! Откъде знаеш?
Изведнъж страхът ми изчезна. Изпитах умора. И съжаление спрямо Мерик.
— Тя е била мъничка — заговорих тихо, — отвлекли са я, сигурно са се гаврили с нея, сетне нещо се е сгафило. Мъртва е, Франк. Няма как да не е. Убеден съм, че е така. Мъртва е, както е мъртъв и доктор Даниъл Клей.
— Няма как да знаеш. Няма начин да си сигурен относно моето дете. Защо мислиш така?
— Защото онези хора са прекратили дейността си — отвърнах. — След нейния случай просто изчезват. Изплашили са се.
Той яростно заклати глава.
— Не, няма да повярвам, докато със собствените си очи не видя! Докато не ми покажат мъртвото й тяло, тя за мен е жива. За Бога, само още веднъж кажи същата гнусотия и те убивам, както си легнал тук. Кълна се. Ами да! Запомни ми думите! Добре ги запомни, да, господине!
Скочи на крака, сграбил пистолета хищно, насочи го в мен, готов за стрелба. Ръката му леко трепереше, яростта в сърцето бавно препращаше енергията си към оръжието в нея.
— При Анди Келог ходих — внезапно казах аз.
Треперенето рязко спря, но дулото остана насочено в мен.
— Видял си Анди, а? Е, знаех си, че рано или късно ще научиш къде съм бил и аз. Как е той?
— Не е добре.
— Не му е в затвора мястото. Онези изроди са го съсипали като човек, когато са се гаврили с него навремето. Душата му са осакатили. Не е негова вината за ония работи, дето ги прави.
Отново се загледа в пода, а сенките по лицето му заиграха, разкривиха го. Спомените, изглежда, го разкъсваха отвътре.
— А дъщеря ти е рисувала същите картини, както и Анди, нали? — запитах тихо. — Рисунки на мъже с птичи глави.
Мерик кимна.
— Така е, същите като на Анди. Това започва, след като са я завели при Клей. Изпратиха ми ги в затвора. Опитвала се е нещо да ми каже… за случилото се с нея, но аз тогава не разбирах. И така беше, докато не срещнах Анди. И той е жертва на същите хора. Така че въпросът не е само за моето момиченце. Анди ми беше като син. И за него ще си платят, охо. Ами да. Адвокатът Елдрич разбира това. Че не става дума само за едно дете. Добър човек е той. И той иска онези изроди да бъдат разкрити. Също както и аз, да, господине.
Чух нечий смях, след малко съзнах, че е моят.
— Ти смяташ, че ти помага, защото има добро сърце ли? Запитвал ли си се кой плаща на Елдрич? Кой го е наел да осигури освобождаването ти от затвора, да ти подава информация? Ти добре ли се огледа в онази къща в Уелчвил? А в мазето осмели ли се да влезеш?
Мерик се сепна, поклати глава, по лицето му се изписа съмнение. Може би не се бе замислял по това дали в тази игра, освен Елдрич има и някой друг.
— Ти всъщност за какво говориш?
— Елдрич има клиент. Този клиент те манипулира посредством него. Негова е къщата, където си спал. Той те следи постоянно, изчаква да види кой ще се появи и къде, как ще реагира в резултат на действията ти. И когато въпросните хора излязат на светло, той ще се разправи с тях, не ти. На него не му пука дали ще намериш дъщеря си или не. Единственото, което го интересува, е…
Тук млъкнах. Дадох си сметка, че ще кажа безсмислица относно реалните желания на Колекционера. Какви са те? Да обогати колекцията си ли? Да въздаде своето правосъдие там, където човешкият закон е безпомощен да действа срещу онези хора? Тези неща наистина бяха съставни елементи на целите му, но далеч не обясняваха причините за съществуването му.
— Ти не знаеш какво го интересува, ако такъв изобщо има, нали? Ама и без това няма значение, така или иначе — тросна се Мерик. — А когато му дойде времето, да знаеш, няма човек на този свят, който ще поеме възмездието в свои ръце, отнемайки го от мен. Аз си искам компенсацията и ще си я получа. Вече ти го казах. Нужни са ми онези хора, дето ми отнеха дъщерята — да си платят за стореното. И ще си получат заслуженото — от моята ръка.
— Каква компенсация, бе? — рекох, опитвайки се да прикрия презрението в гласа си. — За дъщеря си говориш, а не за някаква си кола втора ръка, дето те оставила на пътя. И пак ти казвам, не заради нея го правиш, а заради себе си. Ти просто искаш някого да накажеш, задето накърнил чувствата ти. А детето ти служи само за извинение.
Гневът му пламна отново. Още веднъж усетих приликата между Франк Мерик и Анди Келог, постоянно тлеещия в тях, винаги готов да избухне гняв. Иначе Мерик бе прав: той и Келог бяха като баща и син. По някакъв си доста необичаен начин.
— Я млъквай, по дяволите! — ревна Мерик. — Изобщо не знаеш какво говориш.
Пистолетът отново прескочи в лявата ръка и дясната, свита в юмрук, надвисна над мен, кокалчетата побелели, готови да се забият я в лицето, я в бъбрека ми. Изведнъж застина, внезапно извърна глава, надникна през рамо, сякаш чуждо присъствие усети. А в следващия миг го усетих и аз.
В стаята стана хладно, чу се шум в коридора пред вратата на спалнята. Беше тих, приглушен, почти като стъпките на дете.
— Ти сам ли си тук? — измери ме с очи Мерик.
— Да — отвърнах и сам не бях сигурен дали казвам истината.
Той бавно закрачи към вратата, измъкна се рязко, безшумно в коридора. Оръжието държеше професионално, близо до кръста, в случай че някой отвън посегне да му го избие. Скри се от погледа ми, чувах как отваря врата подир врата, после се захвана да проверява дали има някой в стенните шкафове. След малко тъмната му сянка се мярна отново за миг пред отворената врата, стъпките му меко изтопуркаха по стълбището. На долния етаж повтори операцията, отваряйки всички налични врати. Когато се върна, лицето му бе загрижено, а в спалнята бе още по-хладно. Потрепери от студа и подхвърли:
— Какво, по дяволите, става в твоята къща, а? Нещо нечитаво има тук…
Само че аз повече не го слушах, сега усещах и миризмата й. Кръв и парфюм. Беше по-близо. Реших, че и Мерик я е подушил, защото ноздрите му потрепнаха няколко пъти. След малко заговори, само че гласът му звучеше някак далечно, абстрактно. Но в него сега имаше и налудничава нотка, трептеше опасно. Реших, че този път наистина ще ме убие. Помръднах устни да зашепна молитва, но думите не ми идваха, главата ми сякаш бе абсолютно празна.
— Повече да не си ми се мярнал пред очите, чуваш ли? В моите работи няма да се бъркаш! — изсъска той и от устата му изхвръкна слюнка, падна върху лицето ми. — Мислех, че си човек, дето от точна дума-две ще разбере, но не, не си такъв. Доста бели ми извъртя, сега обаче ще те обезвредя.
Наведе се над чантата, извади руло широка леплива лента. Прибра пистолета в джоба, откъсна парче, залепи го на устата ми. Сетне плътно обвърза краката ми над глезените. Извади мрежесто бозаво чувалче и го нахлузи върху главата ми, а на врата го затегна с още лента. С помощта на ножче изряза дупка в плата, точно под ноздрите ми, за да дишам по-леко.
— Слушай ме сега — заговори отново. — Това ще те задържи за известно време, та да съм сигурен, че няма тутакси по петите ми да хукнеш. И малко неприятности ще ти създам по-късно, за да ти се запълнят дните, та да нямаш време с мен да се занимаваш. Остави ме на мира да си свърша работата и всеки ще бъде доволен, а виновните — наказани.
С тези думи си тръгна, а с него сякаш излезе и част от студа. Като че нещо вървеше подире му през дома, следейки дали наистина си отива. Но в стаята все така имаше присъствие, чувствах го осезателно, може би по-малко, не така сурово както другото, но май повече уплашено.
Затваряйки очи, усетих ръката й, почти недоловим, безплътен допир по чувала.
татко
Върви си.
татко, това съм аз
Чух затръшването на външната врата, Мерик си тръгна. Секунди по-късно в стаята се появи още нещо. Долавях приближаването му. Дишането ми се затрудни. В очите ми нахлуваше пот. Опитвах да я изхвърля с мигане. Съзнавах, че просто изпадам в паника, току-виж съм се задушил. Напрягах воля да се овладея, а почти я виждах през мрежестия материал — мрак върху мрака, усещах приближаващата се особена миризма.
татко, не бой се, аз съм тук, всичко е наред
Само че едва ли бе така, защото другото наближаваше. Първата съпруга или някакво си нейно подобие.
шшт
О, не. Махнете се от мен. Моля, моля ви, махнете се от мен.
шшт
Не!
Сетне настъпи тишина. Първият глас в съзнанието ми замълча, заговори другият.
шшт, замълчи, ние сме тук…