Джон Конъли
Нечестивци (21)

20

Мерик бе казал на ченгетата, че нощувал предимно в колата си, само че те не му повярваха. Нито пък аз. Затова се разбрахме Ейнджъл да го проследи след излизането му от ареста. Според приятеля ми Мерик хванал такси от стоянката край автобусната спирка. Сетне си взел стая в мотел край големия мейнски пазарен център, пуснал пердетата, все едно се готви да спи. Червената кола я нямало пред мотела, минали шест часа, от обекта ни вест, ни кост. Тогава Ейнджъл решил да се пораздвижи, да види кое къде е. Взел пица от онези, дето ги разнасят по поръчка, и се изтресъл пред вратата на съответната стая, почукал. Отговор нямало, хайде още веднъж, че дваж. Нищо. Осмелил се да си отключи сам, обаче онзи го нямало. Пред мотела се навъртала и полицейска кола. Ченгето било изпратено по същия повод вероятно, само че и то извадило същия късмет. Мерик им вързал тенекия и на двамата.

— Досещал се е, че ще му пуснат опашка — каза ми Ейнджъл по-късно, когато заедно с него и Луис седяхме в моята кухня.

Току-що завърнал се от поредната разходка с Джонсънови, Уолтър лежеше в краката му, душеше обувките и гризеше връзките им.

— Огледах обстановката сетне, оказа се, че от мотела има три, дори четири възможни изхода за незабелязано измъкване. Сигурно затова си го е избрал — добави Ейнджъл.

Не бях много изненадан. Преди ареста Мерик стопроцентово бе имал добро скривалище. И едва ли е било в подобен тип мотел, където отсядат предимно пазаруващи. Позвъних на Мат Мейбъри да попитам дали не е научил нещо полезно.

— Доста бях зает напоследък, иначе досега да съм ти се обадил — каза ми Мат, когато накрая успях да се свържа с него.

Обясни, че първоначалните си справки насочил към фирми за недвижими имоти и данъчни вземания в град Портланд и непосредствените му околности. Сетне разширил периметъра на търсене в радиус от шейсетина мили.

— Досега съм попаднал на две продажби. Едната е в Сако, само че вече четвърта година е обвързана в съдебни дела. Случаят е такъв: градските власти дали разрешение за продажба на имота на длъжница — за погасяване на дълга, а тя се оказала болна от рак и на лечение в специализирано заведение. Без да я предупредят, провели продажбата на закрит търг. И слушай сега: когато след изписването й от болницата тя отказала да освободи къщата, онези юнаци изпратили полицейски екип от специалните части за борба с организираната престъпност. За да я извади принудително, моля ти се! А жената била на домашна химиотерапия и без коса! Какво им става на вашите хора там в Мейн, бе, човек? В момента този случай се гледа в съд от по-висша инстанция, само че се движи със скоростта на парализирана костенурка. Разполагам с копия от повечето съдебни документи, ако искаш да ги видиш, при мен са.

— Какво е участието на Елдрич в цялата тази работа?

— Негово е името на документа за придобита собственост, като гарант, разбира се. Пуснах му още допълнителни проверки, излязоха интересни неща — името му стои на цял куп документи за продажби на недвижима собственост от тук, та чак до Калифорния. Оказа се обаче, че почти всичките са стара история, собствеността междувременно е сменявана, понякога и на два-три пъти. Тази далаверка в Мейн е последната, обаче тя е малко по-различна от другите.

— В какъв смисъл по-различна?

— Гледай сега, не мога да се закълна стопроцентово, но ми се струва, че поне част от бизнеса на Елдрич се състои, или се е състояла, в издирване на недвижима собственост за покупка от частни лица или фирми, които не желаят техните имена да фигурират на съответната документация като официални собственици. Там стои името на адвокатската фирма като посредник, попечител и край — иди питай кой стои извън кадър. Ще ти затворят устата веднага с приказки за професионалната тайна, юридическата етика и прочие. Само че, както вече ти казах, повечето от тези продажби са далеч назад в миналото, което ме навежда на определени мисли. Елдрич е зарязал тази игра или се е прехвърлил в други сфери, или вече не участва в нея толкова често, или пък се е научил да си прикрива дирите по-добре. В някои от случаите попадам на такива планини от документи и километри хартия, че просто няма да повярваш. Същинска снежна вихрушка от продажби, препродажби, прехвърляне на собственост, изобщо отличен начин за прикриване на истината, че de facto собственикът е един и същи. Но да повторя — това са само мои подозрения. Иначе са нужни екип експерти и доста време, за да се направят съответните проверки и да се докаже кое къде е.

А продажбата в Сако ми се струва резултат на грешна преценка от страна на Елдрич. Може би са му възложили да намери определен тип имот, този му се е сторил подходящ, при това е бил оценен доста евтино, само че в крайна сметка градските власти са издънили далаверата. Може би издънката е била случайна, но в крайна сметка Елдрич се е озовал в истинско съдебно тресавище, а измъкването от него му е струвало много време и усилия.

И ето това ни води до друг имот, купен просто седмици след възникването на проблема в Сако — продължи Мат. — Намира се недалеч от място на име Уелчвил. Чувал ли си за него?

— Спомням си го смътно. Мисля, че беше между Меканик Фолс и Оксфорд.

— Само че на обикновените карти го няма.

— Не е от онези, дето ги включват на картите. То и Механик Фолс е някаква си паланка, но в сравнение с Уелчвил изглежда като окръжен център.

— Е, хубаво, значи за след пенсионирането ще си потърся нещо друго — пошегува се накриво Мат. — Във всеки случай аз го издирих. Къщата е на „Уитмор Роуд“ близо до Уилоу Брук. Изглежда, няма нищо интересно наблизо, точно както ми каза и ти, значи няма да е трудно за намиране. Номерът е 1180. Нямам си и представа къде са номерата от 1 до 1179, ама сигурно са някъде по-надалеч и на друго място. Та от издирените досега тези два имота са в Мейн. Ако искаш да разширя търсенето по-мащабно, това ще отнеме още време, повече отколкото имам, значи ще трябва да прехвърля задачи и на друг човек. Само че той няма да ти работи безплатно като мен. А сега си запиши и следните допълнителни данни…

Записах, благодарих, обещах да се обадя допълнително. Рекох, че на този етап мястото в Уелчвил ми се вижда добро като начало. До Портланд е близо, значи лесно за стигане, в същото време достатъчно далеч за уединение. И за скривалище в случай на нужда добра работа можеше да свърши. Освен това хората в населени места като Уелчвил и Меканик Фолс нямаха обичая да си врат носовете в чуждите дела, поне не и докато някой не им даде нужния повод.

Вече се смрачаваше, но това практически ни улесняваше задачата. Далеч по-разумно бе да влезем в Уелчвил под прикритието на нощта. Ако Мерик бе там, имахме известен шанс да не ни усети, поне не и веднага. Интересен ми се стори моментът на покупката на имота. Оказваше се, че тогава Мерик е бил в затвора, а до освобождаването му е имало още доста време. Може би къщата е била купена за други цели или пък Елдрич действа в рамките на дългосрочно планиране? Според казаното от Мат старият адвокат фигурирал като собственик. Не можех обаче да си представя Елдрич да живее в Уелчвил. Кой ли е използвал дома през последните четири години?

Качихме се на мустанга, обърнахме гръб на крайбрежието и поехме в дълбочина към провинциалния Мейн. Заобиколихме Обърн и Луистон, оставихме зад себе си големите градове. Не че селската част на щата бе много далеч от главния му център. При това Портланд отдавна се разширяваше, макар и постепенно, поглъщаше по-дребните околни населени места и общини, заплашвайки идентичността и местния колорит на редица от тях.

Тук обаче природата изглеждаше сякаш сме на стотици мили далеч от метрополията. Този свят бе коренно различен — тесни пътища, силно раздалечени къщи, градчета с пустеещи улички, тишината се нарушава единствено от боботенето на тежки камиони, от време на време минава и по някой лек автомобил. При това колкото повече отивахме на запад, толкова по-редки ставаха и домовете, и движещите се превозни средства. Понякога изскачаше осветена отсечка с отбивки и знаци и макар че тези места принципно си приличат едно с друго, винаги имаше и нещо индивидуално, типично за дадения пейзаж.

— Как може… — поклати глава Ейнджъл по едно време.

— Какво как може?

— Как може човек да живее тук? И защо? — разшири въпроса той.

Не бяхме кой знае колко далеч от шосе 495, а на него вече му липсваха светлините на големия град. Седеше отзад, скръстил ръце на гърдите, намусен като сърдито дете.

— Виж, не всички обичат да живеят в град.

— Аз например много обичам.

— Я гледай ти. Пък има хора, дето не желаят такива като теб да са им съседи.

Шосе 121 се виеше по сравнително равен терен през Мино и Хакет Милс, после идваше Меканик Фолс, следваше пресечка с шосе 26. Оставаше ни малко път — около миля. Седналият до мен Луис извади глока от джоба на палтото. Отзад чух познат металически звук — зареждане на револвер. Ако на „Уитмор Роуд“ живееше някой, било Мерик или друг, едва ли щеше особено да ни се зарадва.

Оказа се, че къщата е отдалечена от пътя и почти невидима. Видяхме я чак когато я бяхме почти задминали. Зърнах я в огледалото за задно виждане — проста, едноетажна постройка — централна предна врата, два прозореца, по един отляво и отдясно. Нямаше вид на занемарена, нито пък на отлично поддържана. Обикновен дом, стоеше си просто… ей там.

Продължихме по-нататък по шосето, разбира се. Тук теренът бе наклонен, движехме се по насрещен баир. Спрях чак когато бях сигурен, че вече никой не долавя звука на двигателя и трополенето на гумите. Изчакахме малко, трафик нямаше никакъв. Тогава направих обратен завой, пуснах колата надолу по инерция. На достатъчно разстояние натиснах спирачките, изкарах автомобила на банкета. Тръгнахме пеша бавно, безшумно към къщата.

Прозорците й тъмнееха някак самотни. Луис и аз останахме зад ниско хълмче, Ейнджъл тръгна на разузнаване — да провери няма ли задействащо се от движение осветление. Не намери нищо, обиколи къщата като истински призрак, сетне подаде уговорения сигнал с фенерче ние с Луис да се приближим. Държеше го майсторски в шепи, обърнато към нас — светна късо, загаси, пак светна, виждахме го само ние.

— Няма и аларма — рече той тихо, когато стигнахме при него. — Поне аз не намерих.

Имаше логика. Който и да използваше дома, било Мерик или лицето, което го финансираше, едва ли би искал да дава повод или извинение на ченгетата да душат наоколо, особено когато в него няма никой. Така или иначе по тези отдалечени места кражби с взлом почти не стават, тук хората бяха други, правилата — различни.

Приближихме се до къщата още малко. Сега ясно виждах дъските на покрива. Ремонт определено му бе правен — сигурно през последните една-две години, но външната боя на сградата бе в лошо състояние, на места напукана или паднала. В двора имаше доста бурени, алеята обаче бе застлана с нов, прясно трамбован чакъл, местата за колите пред входа — добре почистени от трева и плевели. Гаражът отдясно бе с нова ключалка на вратата. Общо взето, домът нямаше нужда от особено потягане, като, разбира се, изключим боята. С две думи, приведен бе в прилично състояние за ползване и толкоз. С нищо не привличаше внимание, нямаше с какво да събуди нечие подозрение. Беше си най-обикновен и безличен, само че по начин, който говореше за определени усилия именно в тази насока.

Огледахме къщата с Луис, внимавайки да не стъпваме по чакъла. Предпочитахме затревените места, където стъпките ни се заглушаваха, но така или иначе, изглежда, вътре нямаше хора. Ейнджъл си поигра минута-две с ключалката на задната врата и я отвори. Влязохме в малка кухня с празни долапи, лавици по стената и хладилник, чиято единствена роля, изглежда, бе да оглася абсолютната тишина с тихото си бръмчене. В кошчето за боклук открихме останките от печено на грил пиле и празна пластмасова бутилка от вода. Понамирисваше обаче, което говореше, че са престояли там известно време. До тях се валяше и смачкано пакетче цигари. Марката бе „Америкън Спирит“ — същата, дето пушеше и Мерик.

Влязохме в главния коридор, който водеше към предната врата. Отляво се откриваше неголяма спалня, обзаведена само с изтъркано канапе, което се разтягаше в легло, и масичка. Изпод завивката върху канапето се подаваше крайчецът на протрит белезникав чаршаф — единствената по-светла вещ в преобладаващо мрачната обстановка. След спалнята идваше всекидневната — по-широчко, съвсем празно помещение с камина. В нишите от двете й страни се редяха симетрично сложени лавици с книги. Единствената сред тях, дето заслужаваше повече внимание, бе оръфана Библия с кожена подвързия. Взех я, за да я разлистя. Направих го нарочно, но в нея нямаше нищо особено — нито бележки, нито подчертани пасажи, нито пък нечие име на водещите страници, което да подскаже нещо за собственика.

Ейнджъл и Луис вече проверяваха стаите от дясната страна на коридора. Първата се оказа баня, в миналото може би е била втора спалня. И тя бе напълно празна, като изключим заловените в паяжините изсъхнали телца на насекоми, далечно прилични на увиснали по стените миналогодишни коледни украшения. Второто помещение от тази страна бе столова. В прахта по пода личаха следи от краката на масата и няколко стола, изчезнали яко дим, сякаш вдигнати във въздуха и отнесени от призраци. Други следи в прахта просто нямаше.

— Я виж тук — обади се Ейнджъл, сочейки с лъча на фенерчето към квадратен капак в пода, недалеч от страничната стена.

Беше заключен с катинар, но не остана така за дълго. Ейнджъл се справи и с него набързо, повдигна капака с помощта на монтиран в дървото меден пръстен. Откриха се стъпала, водещи в тъмата отдолу. Ейнджъл ме изгледа укорно, сякаш бях за нещо виновен.

— Защо тия неща са все под земята? — прошепна той.

— А ти защо шепнеи? — отвърнах му с въпрос.

— Мамка му — обади се той с нормален глас. — Мразя ги тия постановки!

Клекнахме с Луис до него.

— Усещаш ли вонята? — обади се Луис.

Смръкнах, сбърчих нос. Отдолу идваше тънка миризма, подобна на тази в кошчето с пилешките останки. Фактически смръдня, само че слаба и май че стара, като че ли нещо се е разложило там, а сетне е било изнесено, оставяйки слабо осезаем спомен за себе си.

Слязох първи, Ейнджъл след мен. Луис остана горе да не би някой да пристигне неочаквано. В такъв случай всички щяхме да попаднем във фатален капан. На пръв поглед подземното помещение изглеждаше още по-празно от горните си събратя. Нямаше инструменти по стените, нито стойки или пейки за някаква работа, нито кутии с изхвърлени от минали собственици и животи ненужни, забравени вещи. В единия ъгъл на това мазе обаче стоеше изправена, подпряна на стената метла с дълга дръжка. А на земята, в пръстта току пред нас зееше дупка. Може би метър и петдесет в диаметър и близо два в дълбочина. Стените й бяха облицовани с тухли, а дъното осеяно с парченца от разчупени покривни дъски.

— На стар кладенец мяза — рече Ейнджъл.

— Кой строи къща върху кладенец днес?

Той подуши въздуха отново.

— Отдолу иде вонята. Може би има нещо заровено там.

Взех метлата, подадох му я. Той се наведе, разрови дървените отломки с нея, но се оказа, че те са само тънък слой. Отдолу се подаде солиден бетон.

— Охо! — възкликна моят приятел. — Това е доста, доста странно.

Само че аз вече не го слушах. Защото забелязах, че мазето съвсем не е празно, така както изглеждаше на пръв поглед. В ъгъла под и зад стълбището стоеше голям старинен бюфет от дъбово дърво. Беше почти невидим, защото дървото бе тъмно, почти съвсем черно и се сливаше със сенките наоколо. Осветих го с моя фенер, разкри се фино изваяна украса по предната част — изящно изрязани в дървото листа, извиващи се лози. Сякаш не изработен от човешка ръка мебелен детайл, а част от самата природа, вкаменена в сегашната си форма. Дръжките на вратите бяха стъклени топки, в ключалката между тях мътно проблясваше медно ключе. Раздвижих лъча на фенера, плъзнах го по околните стени, опитвайки се да разбера как поначало тук е бил внесен този масивен, подобен на долап бюфет. И отворът горе, и самите стълби бяха прекалено тесни. Значи може би в миналото е имало друга врата, сигурно откъм двора? Вероятно е била по-голяма, само дето не можех да преценя къде ли точно се е намирала. Хрумна ми нещо странно, носещо обезпокоителна мисъл: къщата е била построена около тази старинна мебел от черен дъб с единствената цел да й се намери тихо и мрачно място, където да почива в мир. Нелепици някакви.

Протегнах ръка, хванах ключа с пръсти. Изпитах още по-странно чувство — той сякаш вибрираше! Докоснах с пръсти дървото. И то трептеше ситно. Усещането, изглежда, идваше едновременно откъм самото дърво, но и откъм земята под краката ми. Сякаш нейде дълбоко в земната утроба под нас пулсира гигантски механизъм, дави се фатално в нескончаем, накъсан ритъм.

— Хей, усещаш ли това? — запитах аз, обаче сега Ейнджъл бе едновременно съвсем близо и неизмеримо далеч, петънце в безкрайността, сякаш времето и пространството меняха измерения.

Виждах го ясно как разглежда дупката в пода на подземието, размества дървените късове долу, търсейки източника на вонята, но заговоря ли го, не чува, а собственият ми глас звучи далечно и кухо за самия мен. Завъртях ключето, то остро изщрака в ключалката, прекалено силно за подобен малък механизъм. Хванах дръжките с двете ръце, дръпнах към мен, вратите се открехнаха тихо и леко, разкривайки вътрешността.

Вътре нещо се раздвижи. Шокиран, отскочих назад, препънах се в собствените си крака, за малко щях да падна. Измъкнах пистолета и заедно с фенера ги насочих към зейналото пространство. За миг бях заслепен от отразената му светлина.

Взирах се в собствения си образ, разкривен, увенчан с черни отсенки. В задната част на шкафа висеше неголямо позлатено огледало. Под него имаше поставки за обувки и бельо, вградени в корпуса и до една празни. Разделяше ги хоризонтална дъсчена плоскост, а повърхността й бе почти изцяло скрита от струпани сякаш в случаен безпорядък предмети: чифт сребърни обеци с червени камъни; златен годежен пръстен, от вътрешната му страна изписана дата — 18 май 1969; очукано детско камионче, играчка вероятно от петдесетте години на XX век с почти изпадала червена боя; избледняла снимка на жена в евтин медальон; получена вероятно на боулинг състезание награда, само че без дата или име; книжка с детски стихотворения, подвързана с плат и отворена на първата страница, където прочетох изписаните с разкривен, несигурен почерк думи „На Емили, с обич от мама и татко, Коледа, 1955“; игла за вратовръзка; плоча на Карл Пъркинс на 45 оборота, на обложката с автографа на прочутия през петдесетте години рок певец; златен гердан, разкъсан по средата, сякаш насилствено свален от врата на притежателката; портмоне, съдържащо единствено снимка на млада жена с академичната роба и шапка на току-що дипломирана абсолвентка.

Само че тези вещи бяха просто вторични или на мен тази дума ми влезе в съзнанието, макар и всичко около тях да говореше, че са били ценени и пазени като скъп спомен от собствениците. Вниманието ми бе изцяло привлечено от огледалото, очи не можех да откъсна от него. Отражателната повърхност бе силно наранена, може би в резултат на пожар или някаква друга екстремна топлина, та в центъра прозираше дървената му поставка. Стъклото бе деформирано, на места ръбовете бяха почернели, другаде бяха кафяви на цвят, но пукнатини нямаше и дървото на гърба му не бе овъглено. Температурата, на която е било подложено, е била извънредно интензивна, за да предизвика подобни увреждания чак до частично стопяване на стъклото, а в същото време дървената поставка отзад дори не бе и пострадала.

Протегнах ръка да го докосна, но нещо ме спря, рязко я отдръпнах. Виждал бях това огледало и преди и внезапно вече знаех кой манипулира Франк Мерик. Нещо ме присви в стомаха, почувствах замайване, догади ми се. Отворих уста да заговоря, но думите не биха имали смисъл. Образи, образи се завъртяха хаотично в съзнанието ми, спомени за една къща.

Това не е къща. Дом е.

Изписани на стената букви в отдавна изоставено жилище, видели белия свят отново единствено щом вехтите тапети се отлепили и увиснали надолу, същинска колекция от гигантски езици. Мъж в изтъркано палто, петна по панталоните, едната подметка на обувките разпрана отпред. Стои там, настоява да му бъде изплатен дългът, направен от друг, също отдавна смятан за покойник.

Светът е вехт и зъл.

И неголямо позлатено огледало, същият мъж го стиска между боядисани от никотина пръсти. А в него отразен ликът на ревяща като животно фигура, може би моята, а може би и нечия друга.

Прокълнат е, душата му отнета…

Ейнджъл се появи до мен изведнъж и удивено впи очи в натрупаните върху дъската предмети.

— Какво е това? — запита той.

— Нечия колекция — отвърнах аз.

Той пристъпи напред, протегна ръка към детското камионче. Вдигнах ръка, спрях го.

— Не пипай! Нищо от тези неща не пипай. Незабавно трябва да се разкараме оттук. Ама веднага…

В същия миг зърна огледалото.

— Какво, по дяв…

— От къщата на Грейди е — рекох.

Ейнджъл отскочи омерзено, извърна се, на първата крачка погледна през рамо крадешком, сякаш човекът, донесъл тук огледалото, вече надзърта от тайно скривалище. Като събуден от зимния сън паяк в стаите отгоре, усетил появата на първите пролетни насекоми.

— Ей, мамка му, будалкаш ме, човече, нали? — изгледа ме с подозрение той. — Защо все на ненормалници попадаме, а?

Бързо захлопнах вратичките, завъртях ключето, а то все така вибрираше. Колекцията предмети си остана там, зад тях, където си беше, отново заключена. Изкачихме стъпалата с бързи крачки, затворихме капака, резето, щракнахме катинара. Напуснахме къщата, стараейки се да не оставим следи от влизането. Ейнджъл заключи вратата отзад, отвън домът изглеждаше все същият както преди. Все едно не сме идвали.

Само че аз знаех: това чувство е измамно.

Той ще усети, че сме идвали тук.

Колекционера^[1] ще узнае и ще се върне.