Джон Конъли
Нечестивци (18)

17

Елдрич пристигна в Мейн в понеделник рано сутринта. Придружаваше го млад мъж с отвлечения и леко отчаян вид на забравил къде си е скрил бутилката алкохолик. Елдрич остави младежа да свърши основната вербална работа при срещата със съдията, лично той добави няколко думи от името на клиента си към края. Говореше тихо, убедително и разсъдително, оставяйки в околните впечатлението, че клиентът му е мирен човечец, а ръководените му от загриженост за състоянието на едно изгубено дете действия са жестоко криворазбрани от нехаещото за чуждата болка общество. Въпреки всичко Елдрич не забрави да обещае от името на Мерик, че последният ще се придържа към всички постановки и условия на съдебната заповед, която ще му бъде връчена. Сетне, покланяйки се с нужното уважение към негова чест съдията, помоли Мерик да бъде освободен, като се имат предвид вече прекараните в ареста две денонощия.

Съдийката на име Нола Хайт изобщо не беше будала. През прекараните в съда петнайсетина години бе чувала абсолютно всяко познато на човека извинение и съвсем не бе готова да възприеме казаното от Елдрич току-така.

— Вашият клиент, г-н Елдрич, е лежал десет години в затвора за преднамерено убийство — рече тя спокойно.

— За физическо насилие при утежняващи вината обстоятелства, ваша чест — поправи я младият асистент на Елдрич, а съдийката Хайт му метна изпепеляващ поглед, за малко косата му да пламне.

— С цялото ми уважение, ваша чест, не съм убеден, че това е релевантно спрямо представения тук случай — медено изрече Елдрич в нелош опит да укроти олимпийския съдийски гняв. — Моят клиент си е излежал присъдата за съответното провинение. Той е нов човек, пречистен, преосмислил делата си и достатъчно наказан за тях.

Съдийката Хайт изгледа и него с омерзително пренебрежение, което би поставило на мястото му всеки по-маловажен човечец, смалявайки го в нужния формат. Елдрич обаче само махна едва с ръчица, сякаш да отклони леко разрошил косата му немощен ветрец.

— Вашият клиент ще бъде допълнително пречистен с позволения от закона максимален срок наказание, наложи ли се отново да се явява пред моя съд във връзка с представения тук случай — величествено рече съдийката и добави: — Ясна ли съм, господин адвокат?

— Несъмнено — тутакси откликна Елдрич. — Ваша чест е толкова неоспоримо точна, колкото и мъдра.

Съдийката Хайт го измери ледено, помисли за миг дали да не го глоби за обида на съда чрез използване на сарказъм, но се отказа.

— Я, по дяволите, да се изметете от моята зала — отсече тя.

* * *

Все още беше рано, едва десет часът минаваше. Бяха съобщили, че Мерик ще бъде освободен в единайсет часа. Чаках отвън пред Къмбърландския окръжен затвор и щом излезе, веднага му връчих съдебната заповед. Тя забраняваше по-нататъшни контакти с Ребека Клей под заплаха с изпращане в затвора или съответна глоба. Той я пое, прочете я внимателно, прибра я в джоба на сакото. Изглеждаше уморен и смачкан, както и повечето хора след две денонощия в пандиза.

— Мерзка постъпка — това, което направи — рече ми Мерик.

— Имайки предвид подхода с ченгетата ли? Че ти не тероризираше ли една млада жена? Това според доста хора е също мерзка постъпка. Нужно ти е да преосмислиш понятията за нещата. До едно са ти прецакани.

Вероятно би ме чул, обаче едва ли ме слушаше. Дори и в мен не гледаше. Взираше се в някаква точка зад дясното ми рамо, с което даваше да се разбере, че съм недостоен дори и за очен контакт.

— Мъжете се оправят един с друг лично, както мъж с мъж — продължи той, само че сега в бузите му нахлу червенина, сякаш някой го нагряваше отвътре. — А ти по мен насъска копоите, при положение че само да поговорим исках. И ти, и онази госпожичка — и двамата сте хора без чест.

— Нека да те почерпя една закуска — рекох. — Може би ще изработим нещо заедно, а?

Мерик махна с ръка, изпращайки ме по дяволите.

— Запази си и закуската, и приказките — рече величествено. — Изтече времето за приказки с теб.

— Може би няма да повярваш, но аз ти симпатизирам — настоях аз. — Защото искаш да установиш какво се е случило с дъщеря ти. Прекрасно зная какво чувства човек в това положение. И ако мога да ти помогна, ще го направя, само че да плашиш Ребека Клей не е начинът. Ако пак се засилиш към нея, ще те задържат и пак ще те върнат зад решетките. В Къмбърландския окръжен затвор — ако извадиш късмет. Ако ли не — отиваш в Уорън. Още една изгубена година от живота, още една година, без да си направил нищо, за да намериш детето си и истината за изчезването му.

Сега Мерик благоволи да ме погледне — за пръв път тази сутрин.

— Аз с онази жена Клей съм приключил — рече той. — Но с теб не съм. И ще ти дам един съвет в замяна на това, дето току-що го каза. Не си пъхай носа в тази работа и следващия път, когато пътищата ни се кръстосат, може да се окажа и по-милостив.

С тези думи ме бутна встрани и закрачи към автобусната спирка. Сега ми се стори по-дребен отпреди, раменете му някак свлечени, джинсите измърсени, вероятно от престоя в килията. Отново изпитах съжаление. Въпреки всичко, което знаех за него, въпреки всичко, за което го подозираха, за мен поне той си оставаше търсещ изгубеното си дете баща. Може би то бе единственото, което му бе останало, за съжаление така или иначе познавах злото, което може да бъде породено в подобна ситуация с интензивна, самоцелна, разкъсваща те отвътре болка, насочваща към насилие спрямо другите. Зная, защото и мен е измъчвала, и моята ръка е насочвала. Мерик сигурно ще остави на мира Ребека Клей, поне засега, но иначе няма да се спре. Ще продължава да търси, докато намери истината или докато някой се опита да го възпира. И в двата случая ще има смърт.

Обадих се на Ребека, съобщих й за освобождаването на Мерик. Казах, че не вярвам отново да я тормози, но пълни гаранции просто не може да има.

— Да, разбирам — рече тя. — Само че не желая повече онези мъже да стоят пред дома ми. Не мога да живея по този начин. Моля ви, благодарете им от мое име и ми изпратете сметката.

— Разбира се, госпожице Клей — отвърнах. — Имам един последен въпрос. Ако изборът зависеше от вас, ще пожелаете ли баща ви да бъде намерен?

Тя се замисли. Мина малко време и рече тихо:

— Изборът е бил негов, където и да се намира той сега. Казвала съм ви и преди, че често мисля за Джим Пул. Той тръгна да го търси и повече не се върна. Опитвам се да си внушавам, че не зная дали аз съм отговорната в случая — дали той изчезна, защото помолих да издири баща ми, или просто нещо лошо му се е случило, независимо от мен. Но когато съм в леглото нощем в мрака сама и не мога да заспя, съзнавам, че грешката е моя. Денем е по-различно, по-лесно се самоубеждавам, че не е така, но в сърцето си зная истината. Не ви познавам отблизо, г-н Паркър. Помолих ви за помощ, получих я, ще си платя за вашата работа и усилия, само че ние пак сме си почти непознати. Ако нещо ви се случи, докато разпитвате за баща ми, в такъв случай аз ще съм виновната. А пък не желая да бъда обвързана с такава отговорност. Или вина. Разбирате ли ме? Опитвам се да забравя, да оставя нещата да си поемат естествения ход. И ви моля и вие да постъпите така.

Сетне прекъсна връзката. Въздъхнах, рекох си, че може би е права. Може би трябва да забравим Даниъл Клей, да го оставим на мира — където и да е той, било жив, било погребан. Само че нещата вече не зависеха от мен. Вече не. Мерик бе на свобода и действаше, както и лицето, упълномощило Елдрич да го финансира. Ролята на Ребека Клей в тази история бе може би свършена, обаче не и моята.

* * *

Трудно е човек да не забележи щатския затвор на Мейн и така е било още от построяването му в Томастън. Издигаше се край главната магистрала току на влизане в града, просто няма начин да пропуснете тази масивна сграда на шосе 1. Оцеляла бе след два големи пожара, преустрояваха я, обновяваха я, разширяваха я, от време на време модернизираха някои от инсталациите, а на външен вид си беше все същият стар пандиз от XIX век. Гледаш го и щеш не щеш получаваш усещането, че градът е израствал и постепенно се е развивал около самия затвор, макар че истината е друга: в Томастън е имало фактория още през XVII век. Независимо от всичко внушителната сграда доминираше над местния пейзаж чисто физически, а според някои хора и психологически. Така бе и с името. Споменеш ли Томастън, първата асоциация е със затвора. Питах се понякога как ли се живее в такова място, дето единствената му слава е свързана с лишаването на човешки същества от свобода.

Може би не всички хора възприемат присъствието му по този начин. Вероятно като поживееш тук, след време ще свикнеш и с гледката, и с влиянието й върху хората и града. Но идващите за пръв път тук веднага усещат излъчването на старата институция и потискащата миазма, сякаш надвиснала над околността. Защото мъката на затворените зад високите стени като че се просмуква във външната атмосфера, за да я оцвети в сиво, досущ наситена с въображаеми оловни частици. Въпросът има и друга страна, разбира се. Престъпността реално намалява, когато нейни представители намират заслуженото си място. Томастън е такова място, където на две-три години реално се случва свързано с по-особено насилие престъпление, иначе ръстът на престъпността е едва една трета от средната за страната. И може да ви се види наивно, обаче натрапващото се присъствие на огромната сграда току на прага на града има своето психологическо влияние върху престъпните умове.

Уорън е по-различен обаче. Градът е малко по-голям от Томастън и обликът му не е така свързан с тамошния затвор. Новата щатска институция се бе развивала постепенно, първо откриха супермакса, сетне болнично отделение за стабилизиране на душевноболни, накрая дойде ред на прехвърлянето на томастънските затворници тук. В сравнение със стария Томастън, този е по-труден за намиране. Разположен е край страничната отсечка шосе 97 и е по-незабележим. Е, толкова незабележим, колкото може да бъде комплекс с близо хиляда затворници и около 400 души персонал.

Минах по „Къшинг Роуд“, покрай изправителния дом „Болдък“ отляво и отдясно пред мен изскочи голяма, строена от тухли и камък пирамида с надпис — Мейнски щатски затвор, а отдолу годините 1824 и 2001 — първата — указваща основаването на оригиналния затвор, втората — откриването на модерния му събрат.

Последният приличаше повече на модерно индустриално предприятие, отколкото на наказателна институция, впечатлението в тази посока се подсилваше извънредно много от терена вдясно, където бяха разположени съоръжения по поддръжката и автономна електростанция. По моравата около главния вход пъстрееха птичи хранилки, направени от стари шамандури, боядисани в свежи, весели цветове. Изобщо всичко изглеждаше чисто ново, прясно боядисано. Не друго, а потискащата тишина издаваше донякъде истинската природа на това място. Плюс, разбира се, големият надпис над входа — буквите в бяло на зелен фон, острата като бръснач тънка жица, опната до скъсване на двойната мрежеста ограда и присъствието на надзиратели в сини униформи, с панталони на райета. Най-вече посетителите с тъжно увиснали лица в голямото преддверие, където чакаха за свиждане с близките. В крайна сметка не бе трудно човек да се вгледа малко по-внимателно, за да види, че и това е затвор, както и в Томастън, независимо от козметиката и прясно боядисаните фасадни декорации.

Отлично разбирах, че Ейми Прайс трябва да е задвижила сериозни връзки, за да ми осигури достъп до Анди Келог. Първо, влизането тук бе строго ограничено, второ — дори и да го разрешат, пак издаването на самото позволение отнемаше понякога до шест седмици. Имаше и още две неща — че като личен адвокат тя би трябвало да има постоянна връзка с клиента си, а пък и аз не бях съвсем непознат на затворническите власти. Бях посещавал преподобния Фокнър^[1] навремето, когато излежаваше присъда в Томастън — една паметна за мен среща с недотам приятни последици. Но в новия затвор досега не бях идвал.

И въпреки това, след като минах през всички проверки, не бе голяма изненада да зърна позната фигура, полковник Джо Лонг, шефа на надзирателите, застанал до Прайс вече на територията на истинския затвор. Не бе особено променен от времето на последната ни среща — все така едър, мълчалив, излъчващ сила и авторитет. Чувал бях, че като началник е необичайно уважаван от близо хилядата затворници тук. Униформата му просто искреше, колосана, изгладена, всичко по него светеше до блясък.

Е, мустаците му ми се видяха по-силно посребрени, бръчките по лицето бяха повечко и по-дълбоки, но се направих, че не ги забелязвам. Имах усещането, че под сериозната, непристъпна външност се крие чувствителна душа. Не исках да го натъжавам, знаех, че е почтен и добронамерен.

— Пак си тук, а? — рече той с такъв тон, сякаш бях постоянен досадник, тропащ на вратата му ден и нощ.

— Просто най ме влече към затвори и затворници — отвърнах.

— Въпрос на манталитет — със скрита усмивка отвърна той.

Ех, че майтапчия беше полковник Лонг. Просто да му се ненадява човек. Побързах да му го върна.

— Иначе харесвам новото място — рекох непринудено. — Строго, но пък уютно. Виждам и твоя почерк в украсата: сивичкото преобладава, камъкът, острата тел. Все за теб напомня.

Измери ме продължително, поклати глава, но не каза нищо, извърна се на токовете и ни поведе навътре. Ейми Прайс тръгна заедно с мен, отзад закрачи друг надзирател. И него познавах, казваше се Удбъри.

— Вие приятели май навсякъде имате? — подхвърли адвокатката.

Засмях се.

— Ами ако един ден ме приберат тук, на него ще разчитам.

— Е, пожелавам ви късмет. Дай Боже, до това да не се стига.

Стъпките ни ехтяха по празния коридор. След малко дочухме далечни шумове: невидими хора разговаряха и се смееха; метални врати се отваряха и затваряха със звън; отчетливо говореше нечий глас, може би беше надзирател. Типично за един затвор: вътре никога не е тихо, дори и нощем. И човек винаги осезателно чувства присъствието на другите наоколо, дори и когато е сам в килията. По-лошо става в мрака след загасяне на осветлението, когато природата на звука се видоизменя. Именно тогава затворникът най-остро усеща самотата и отчаянието. Отвсякъде звучат хъркане и мляскане, кашлица и крясъци в ответ на сънувани кошмари, ридания на хора, все още несвикнали с обстановката и мисълта, че тук ще бъдат години наред. И на такива, дето и до последния си ден не могат да се примирят с подобна мисъл.

Средата веднъж ми бе казал, че по време на излежаването на най-дългата си присъда — три години за кражба с взлом — дори една-единствена нощ не е успял да спи като хората. Точно това те износва най-много, рече ми той. А най-гадното по ирония на съдбата се случва сетне, когато си навън, на свобода. Пак нямаш читав сън, защото не можеш да свикнеш с относителната тишина на големия град нощем.

— Сега прехвърлят Анди от супермакса в стая за срещи — с преграда и апаратура за разговора, неконтактни им викат на тези помещения — обади се адвокатката. — Не е най-точното място за целта и няма да усетите всичко в истинското му измерение, обаче това е най-доброто, което успях да постигна. Все още смятат Анди за особено рисков — както за себе си, така и за другите.

Сетне Прайс се извини, за да отиде до тоалетната преди разговора с Келог. Останахме сами с Джо Лонг, защото Удбъри предпочете да стои на разстояние, загледан в стените и пода.

— Мина известно време от последната ни среща, а? — започна разговора Лонг. — Колко — две или три години?

— Звучиш, сякаш ти е било мъчно, а? — рекох леко.

— Ами да, почти — усмихна се той, позатегна вратовръзката, изтърси някакви несъществуващи прашинки, имали смелостта да полепнат по ризата му. — Ти научи ли какво стана с онзи пастор на име Фокнър? Разказваха ми, че просто изчезнал.

— Ами да, такива бяха слуховете.

Лонг отново позатегна вратовръзката, измери ме продължително иззад очилата и замислено поглади мустак.

— Странно как така повече ни се чу, ни се видя — продължи той. — Трудно е такъв тип току-така да изчезне, още повече като помня колко много хора го търсеха. Човек какво ли няма да си помисли? Все едно нарочно са търсели не там, където е трябвало. Над земята, дето има една приказка, вместо под нея, а?

— Викам си, че сигурно никога няма да разберем — рекох аз.

— Може би, може би. Вероятно така е и по-добре. Този пастор за никого не е загуба, обаче законът си е закон. Човек така може дори и да загази, в затвора да го изпратят, при положение че не там му е мястото.

Ех, че човек. Ако очаквате, че ще се разнежа и ще му призная разни неща, много се лъжеше.

— Виж, чувам, че нещата с Анди Келог никак не били добре — смених темата аз. — Проблемите му били с адаптацията.

— Анди Келог за проблеми да го търсиш. Много ги има. Само че някои от тях сам си ги създава.

— Просто няма начин да не го бият и да му пускат ток посред нощите, а сетне гол за стола да го връзват, нали? Казвам си, че някой тук си е сбъркал професията или призванието. Значи пилеем парите на данъкоплатците, превозваме разни лоши хора чак до Египет и Саудитска Арабия, та дано станат по-разговорливи, когато просто можем да ги качим на затворнически рейс и тук да ги докараме.

За пръв път зърнах някакво чувство да се мярка по лицето на Лонг.

— Столът е за обуздаване, не и за мъчение — каза той.

Говореше тихо, сякаш не вярваше в собствените си думи достатъчно, че да ги изрече на по-висок глас.

— Значи направо си е мъчение, щом подлудява човека — възразих аз.

Лонг отвори уста да каже още нещо, обаче в същия миг се появи Ейми Прайс и той замълча.

— Готова съм. Хайде да поговорим с Анди — рече адвокатката.

Вратата отвори Удбъри, влязохме в помещение с дебела плексигласова преграда. В нея бяха разположени редица подобни на гишета места със столове от двете й страни, всяко едно оборудвано със самостоятелна телефонна система. Това даваше известна възможност за частност на разговора между даден посетител и затворник, но днес такова нещо не се налагаше. Отсреща ни стоеше един-единствен затворник, а зад него двама надзиратели в сини униформи и с каменни лица. Затворникът бе в оранжев анцуг, на ръцете и краката му имаше белезници, свързани с верига. Стори ми се по-нисък от мен и за разлика от много други хора в затвора не бе напълнял, както често става поради типа храна и липсата на физически упражнения. Може би затова анцугът изглеждаше прекалено голям ръст, ръкавите висяха почти до средата на пръстите му. Кожата му бе бледа, косата фина, черна, само че неравно подстригана — отляво на челото му бе по-дълга, отколкото вдясно. Очите му бяха дълбоко хлътнали в черепа, челото — ниско и леко подпухнало. Носът бе видимо чупен повече от веднъж, сетне зарасъл накриво, устата — малка, устните — съвсем тънки. Долната му челюст играеше — в смисъл че постоянно трепереше, сякаш човекът ей сега ще се разплаче.

Щом зърна Ейми Прайс, той тутакси се усмихна широко. Един от предните му зъби липсваше, зееше дупка. Останалите бяха сиви, мръсни, с доста зъбен камък.

Седна едва когато се настанихме ние и веднага се наведе към говорителя пред себе си.

— Как сте, госпожице Прайс? — запита той.

— Добре съм, Анди. А ти?

Той закима често-често, но без да казва и дума, сякаш тя продължаваше да говори, а всички останали слушаха. Сега бе доста по-близо. Забелязах стара синка под окото и на лявата буза. Дясното му ухо бе в белези, в прохода към ушния канал наред с ушната кал имаше и засъхнала кръв.

— И аз съм добре — рече Анди след малко.

— Да си загазвал напоследък?

— Тц. Вземам си лекарствата, както ми наредихте, и ако не се чувствам добре, казвам на надзирателите.

— А те чуват ли?

Той преглътна и за миг понечи да се извърне към двамата зад гърба му. Ейми веднага реагира на движението.

— Бихте ли ни оставили за малко, моля ви? — обърна се към тях тя.

Надзирателите извърнаха лица в мълчалив въпрос към Лонг. Той кимна утвърдително и те се отдалечиха, колкото разрешаваше мястото.

— Някои чуват, добрите например — продължи Келог и с уважение кимна към Лонг. — Полковник сър, той чува… когато имам възможността да го видя. Други ми имат зъб. Опитвам се да не им се пречкам, но те идват, нарочно ме подкачат и дразнят, нали разбирате? Ядосват ме, сетне си патя.

Сега погледна към мен. Правеше го вече за трети или четвърти път, но никога не задържаше поглед, макар че винаги кимаше, сякаш ме поздравява. Този път Прайс ме представи.

— Анди, това е господин Паркър, частен детектив. Иска да поговори с теб по някои въпроси, ако, разбира се, нямаш нещо против.

— Нямам, защо да имам? — отвърна Анди. — Как сте, сър?

Разменихме няколко думи, нещата малко се промениха, сега ме гледаше в очите с интерес. Струваше ми се, че в този младеж има нещо съвсем детско. Иначе и за миг не се съмнявах, че в определени обстоятелства може да бъде съвсем друг, враждебен, опасен. И друго си помислих: трудно бе човек, чел историята на заболяването му и заключенията на специалистите, да не разбере, зърне ли го само веднъж, че пред него стои младеж с тежки проблеми, сполетели го не по негова вина. Човешко същество, което просто няма точно място в живота и въпреки това не заслужава да бъде заключвано в килия, бито и завързвано чисто голо на стол в ледено помещение, само защото никой не си е направил труда да контролира дозировката и взимането на нужните медикаменти.

Наведох се към плексигласовата преграда. Исках да го разпитам за Даниъл Клей и за случилото му се в горите около Бингам, но подозирах, че темата ще е трудна, винаги имаше опасност да откаже да говори или да се ядоса и тогава едва ли щях да науча каквото и да е. Затова реших да започна с Мерик и оттам полека да отворя дума за насилниците.

— Запознах се с човек, който те познава — рекох аз. — Името му е Мерик. Помниш ли го?

Келог закима с охота. Усмихна се пак, разкривайки повредените зъби. Сега видях, че за нещастие венците му са морави и силно възпалени. Едва ли зъбите му щяха да изтраят още много време.

— Харесвам Франк. Той се грижеше за мен. Ще ми дойде ли на посещение?

— Не зная, Анди. Не съм сигурен, че ще му се иска да се връща в затвора, нали разбираш?

Лицето му помръкна.

— Ами то си е така — кимна той. — И аз веднъж само да изляза оттук, никога вече няма да стъпя пак на туй място.

Почеса ръката си и без да иска, отвори стара рана, която веднага започна да кърви.

— А Франк как се грижеше за теб? — запитах внимателно.

— Ами, всички ги беше страх от него. И мен в началото, само че после вече не. Някои ме закачаха, после Франк дойде и те вече не смееха. Той знаеше как да се оправя с лошите, дори и в макса — сега се засмя широко и добави: — Някои си изпатиха… ама много лошо…

— А казвал ли ти е защо се грижи за теб?

Келог, изглежда, се обърка.

— Че защо? Той ми беше приятел, затова. Харесваше ме. Не даваше да ми се случи нищо лошо. Аааа…

Изведнъж забелязах, че кръвта нахлува в лицето му и без да искам, в съзнанието ми изскочи Мерик и пламналото му лице. Сякаш докато са били заедно, нещо от него се бе предало на младия затворник. Пръстите му се свиха, оформиха се юмруци. Сега чух и друго: устата му се отвори леко, оттам долетя особен, съскащ звук. Досетих се какво става — поемаше въздух през дупката в зъбите, набираше слюнка, преглъщаше. Хрумна ми, че това метафорично наподобява бомба със закъснител — гневът се набира, достига критична маса и следва експлозия на поведението.

— … а вие за това ли намеквате? Той не беше обратен, никога не е бил… — избълва думите Келог и сега тонът се повиши, в него прозвуча заплаха. — Аз ви казвам, че то не е вярно. Той не беше хомосексуалист. И аз не съм такъв. Защото ако искате това да кажете…

С ъгъла на очите зърнах жеста на Лонг. Даде знак, онези двамата надзиратели бързо се приближиха към Анди, връщайки се на старите си места.

— Всичко е точно, Анди — обади се Прайс с успокоителен глас. — Никой не намеква нищо подобно.

Келог се разтрепери ситно, макар и видимо да се опитваше да обуздае гнева.

— Ама така си е — педал никога не е бил. Така си е. И никога дори и не ме е докосвал! Приятел ми беше.

— Разбирам, Анди — обадих се аз. — Съжалявам. Поначало не съм се и опитвал да подхвърлям такива неща. Просто питах дали някога не ти е давал да разбереш, че може да имате нещо общо. За дъщеря си не ти ли е говорил?

Келог постепенно се успокояваше, но за съжаление в очите му остана подозрението, при това примесено с враждебност. Съзнавах, че няма да е лесно да върна нещата назад.

— Говорил ми е — рече след малко.

— Това е било, след като е започнал да те защитава, нали?

— Да.

— Тя е била пациентка на доктор Клей, нали? Също както и ти си бил.

— Аха. Изчезнала, докато Франк е бил в затвора.

— Франк някога споделял ли е с теб какво според него й се е случило?

Келог поклати глава отрицателно.

— Той не обичаше да говори за нея. Ядосваше се.

— А питал ли те е какво се е случило с теб при онези хора, на север, в хижата?

Келог преглътна с мъка и извърна очи. Същият съскащ звук засвистя отново, само че този път, изглежда, гняв нямаше или поне аз не го усещах.

— Да, питал ме е — рече той тихо и сега гласът му прозвуча съвсем по детски, сякаш въпросът ми за изнасилванията физически го връщаше назад във времето.

Така и стана. Споменът почти видимо за мен нахлу в съзнанието му, лицето му се напрегна, очите му се свиха в уплаха. Стори ми се дори, че се смалява, раменете му увиснаха, разтвори ръце встрани като че в знак на пълно покорство. Зле балансираният възрастен изчезна, отстъпвайки място на едно измъчено, уплашено до полуда дете. Всъщност призракът на дете. Нямаше смисъл да питам какво са го правили. Миналото се разигра по лицето му в потресаваща пантомима — в поредица тикове, ситен тремор, примигвания, грозни мимики и жестове. Безмълвна игра на отново изживявана болка и унижение.

— Питаше ме какво съм видял, какво помня — промълви той в едва доловим шепот.

— А ти какво му каза?

— Разказах му какво са ми правили — просто отвърна Анди. — А Франк питаше дали съм им виждал лицата, дали някое име съм чувал. Само че те винаги с маски идваха и никога не са споменавали имена.

Сега ме изгледа в очите и внезапно добави:

— Те на птици приличаха. И все бяха различни. Имаше орел, имаше и врана. И гълъб. Петел — отново се разтрепери ситно и повтори: — Все различни, ви казвам. Винаги носеха маските, никога не са ги сваляли.

— А помниш ли мястото? Къде се случваше това?

— Тъмно беше… винаги тъмно. В автомобилни багажници ме возеха. Със завързани ръце и крака, чувал на главата. Помня само, че минаваме известно разстояние, сетне ме изваждат, свалят ли ми чувала, значи вече сме в стая. Помня прозорците, но те винаги бяха затворени с пердета. Имаше газова печка за отопление, петромаксови фенери. Аз все си затварях очите, стисках ги, защото знаех какво ще стане. Все едно и също… Знаех го и все си мислех, че край няма да има.

Замига, сетне затвори очи, като че отново го изживявахте.

— Анди? — прошепнах аз.

Той остана със затворени очи, но кимна леко, давайки ми да разбера, че чува.

— Колко пъти се случи това с теб? Общо?

— След третия път престанах да ги броя.

— А защо не се оплака някому?

— Те заплашваха, че ще ме убият, сетне ще хванат Мишел и с нея ще правят онова същото, дето го вършеха и с мен. Един все повтаряше, че му било едно и също с кого го прави — дали с момче или с момиче, разлика голяма нямало. Аз много обичах Мишел, не исках нищо лошо да й сторят. А на мен вече ми се беше случвало, знаех какво да очаквам. Сетне се научих да изключвам — мислиш си за нещо друго, не чувстваш нищо. Представяш си, че си на друго място, просто не си в себе си. Летиш над гората, гледаш надолу, виждаш разни хора. Намирам Мишел, отивам при нея и си играем двамата заедно край реката. Научих се така да се спасявам, но Мишел… тя беше малка, едва ли щеше да се оправи. Все щяха да я измъчват, до края…

Мислено изпъшках, облегнах се назад. Едно дете се бе пожертвало за друго. Ейми Прайс ми го бе разказвала, но съвсем друго бе да го чуя от устата на самия Келог. Съвсем различно и много по-силно. Направо тръпки ме побиха. Нищо самохвално нямаше в тази кратка история за саможертва. Беше я извършил, защото обичал по-малкото дете. И това му се струваше напълно естествено. Още веднъж си дадох сметка, че всъщност пред мен стои дете в мъжко тяло, дете, чието нормално развитие бе почти спряло, затормозено от изстраданото. Ейми Прайс до мен мълчеше, стиснала устни до болка, а те бели побелели, кръвта се отдръпнала от тях. Рекох си, че и преди го е чувала, но такъв разказ винаги ще те шокира до крайност.

— Казваш до края… — обадих се отново, — … накрая обаче е станало ясно, нали? Хората са разбрали какво ти се е случвало.

— Нямаше начин… заведоха ме при онзи лекар. Той се захвана да ме преглежда. Опитвах да излъжа, да го заблудя. Страх ме беше за Мишел. Сетне започнаха въпросите, това-онова. Лъжех заради Мишел, но той познаваше кога не казвам истината. Ужким си бях намислил отговори, но все ги бърках един с друг. Пуснаха ме, след някое време пак ме отведоха при доктор Клей, тогава реших да не говоря. С никого не говорех, просто си държах устата затворена. Тогава ме изпратиха в приюта, само че когато пораснах, ме пуснаха. Събрах се с едни хора… извърших разни лоши неща, тогава хайде в Замъка.

Замъка викаха на стария мейнски Младежки център в Южен Портланд — поправителен дом за младежи с асоциално поведение, строен някъде в средата на деветнайсети век. По едно време го бяха закрили, обществото обаче едва ли бе загубило от това. Рецидивизмът сред младите престъпници достигаше почти 50 на сто, преди да построят нови подобни центрове в Южен Портланд и Чарлстон. В наше време спадна до 10–15 процента, главно защото тези институции вече не фокусират дейността си върху тъмнични наказания и затвор, а екипи психиатри и психолози се опитват да помагат на децата — някои от тях на 11-12-годишна възраст — да превъзмогват проблемите. В случая на Анди Келог за съжаление тези промени бяха просто закъснели във времето. Той бе живо доказателство за всички безобразия, които биха могли да се случат в рамките на щатските усилия в помощ на изпуснатите деца.

Обади се Прайс.

— Анди, мога ли да покажа картините ти на господин Паркър?

Той отвори очи. В тях нямаше сълзи, сигурно отдавна ги бе изплакал.

— Може.

Ейми отвори куфарчето, извади папка с формата на кутия. Поех я от ръцете й, вдигнах капака. Вътре зърнах осем-девет рисунки, правени предимно с пастели, една-две бяха с водни бои. Първите няколко бяха в извънредно тъмни тонове, отсенки на сиво, черно и червено. Съдържаха грубо нарисувани голи фигури с птичи глави. Това бяха рисунките, за които ми бе говорил Бил.

Останалата част от това творчество представяше вариации на една и съща пейзажна тема: дървета, гола земя, разрушени, разпадащи се сгради. Като изкуство бяха недодялани и не говореха за особена дарба, а в същото време няколко издаваха вложените в тях особени усилия и внимание. Последните две-три бяха просто гневни драсканици в черно и зелено, макар че и тук се разпознаваше същият пейзаж, само че пресъздаден повърхностно, ядовито или може би тъжно. Главното обаче бе друго: във всяка една доминираше формата на голяма каменна камбанария. Познавах това място, бях го виждал рисувано и преди. Беше Галаад.

— Защо си рисувал това място, Анди? — запитах аз.

— Ами там ме водеха — отвърна той. — Все на това място.

— Откъде знаеш? Нали каза, че си бил с чувал на главата, все тъмно било?

— Втория път като ме откараха, чувалът се свлече от очите ми за малко. Те ме носеха, аз ритах, така стана. Веднага ми го нахлузиха обратно, само че аз зърнах църквата. После я нарисувах, за да я покажа на Франк. Нарисувах я няколко пъти. А по-късно, като ме преместиха в макса, вече не даваха да рисувам. Дори не ми дадоха да си взема картините. Помолих госпожица Прайс да се погрижи за тях.

— Значи Франк е виждал тези рисунки?

— Да, да.

— И нищо друго не помниш за онези мъже?

— Ами лицата им не. Вече ви казах: маски носеха.

— Нещо друго да си забелязал? Например татуировки или белези?

— Не — смръщи лице Келог, сетне се замисли. — Я почакайте малко… Единият имаше орел ей тук…

Посочи лявата си ръка над китката.

— Белоглав орел с жълта човка. Сигурно затова носеше орлова маска. Той нареждаше на другите какво да правят.

— Ти в полицията каза ли им за това?

— Ами да. Само че повече не сме говорили, нищо не съм чувал. Сигурно не е помогнало.

— А на Франк каза ли за същата татуировка?

Анди отново смръщи лице.

— Май че му казах. Вече не помня. А мога ли и аз да питам нещо?

Ейми се изненада.

— Но, разбира се, Анди, питай каквото искаш.

Младежът закова очи в мен и запита:

— Вие, сър, сигурно се опитвате тези хора да ги откриете, а?

Не ми хареса тонът му, а и нещо друго имаше във въпроса, дето звучеше нередовно. Сега момчето вече го нямаше, на негово място се бе появило ново създание — нито дете, нито възрастен. Заприлича ми на поведението на опърничав пакостник, взел по нещичко и от двете категории. Сега чак разпознах тона — насмешливо подигравателен беше. Сигурно смяташе, че преча на приятеля му Мерик.

— Опитвам се — отвърнах.

— Тогава по-добре побързайте — рече Келог.

— И защо?

Сега усмивката се върна, а с нея в очите му опасно засвятка и познатата ми враждебна светлина.

— Защото Франк обеща да ги убие. До един, само веднъж на свобода да излезе.

В следващия миг Анди скочи и се хвърли с главата напред и право в плексигласовата преграда. Носът му се счупи веднага, пластмасата се обагри в червено. Заудря с глава отново и отново, отваряйки нова рана на челото си току под скалпа. В същото време крещеше, ръмжеше и съскаше, а надзирателите се хвърлиха отгоре му и го затеглиха назад. Оказа се обаче, че в това възслабо, ниско тяло бушува невероятна сила. Остро писна алармена сирена, вратата отзад се отвори, втурнаха се още надзиратели, вкупом му налетяха. Ейми Прайс завика името му високо, молейки униформените да не го бият. Но вече беше късно. Макар да риташе и викаше, Келог потъна под маса едри тела, приканвайки нова болка, сякаш да заглуши спомена от старата.