Джон Конъли
Нечестивци (14)

13

Рано на следващата сутрин стоях край паркинга на портландския обществен пазарен център. Само за една нощ температурите рязко бяха спаднали. Според метеоролозите през обозримото бъдеще времето щяло да се задържи студено, а това на местния мейнски език означаваше затопляне да очакваме чак някъде през април. Мразовито ми беше, пък и влажно, замъчи ме усещане, че при допир дрехите ми мокреят. Прозорците на заведенията и минаващите коли бяха запотени — нали топлината в тях изпарява влагата и я отлага по стъклата. На всичкото отгоре имах и леко клаустрофобично чувство, сякаш се намирах в тясно, затворено пространство.

Повечето хора имат възможността да се приберат на топличко у дома, обаче не всички са такива късметлии. Пред социалния център на „Пребъл“ вече се бе натрупала опашка, там всеки ден се събират най-бедните ни съграждани, доброволци сервират безплатна закуска. На някои и бърз душ им се отдава да вземат или да се поизперат, други пък получават чисто бельо и възможността да използват телефон безплатно. На работещите бедняци дават торбичка с обедна храна, защото няма да имат възможността да се върнат в нужното време. Центърът имаше бизнес партньори от областта на обслужващата дейност и храненето — „Уейсайд“ и „Сейнт Люк Суп Кичънс“. Заедно трите институции въртяха значителна благотворителна дейност: годишно сервираха над 300 000 порциона храна на хора, които иначе биха гладували или мизерствали, пренасочвайки за храна част от парите си за наем или жизненоважни лекарства.

Наблюдавах тези хорица от мястото, където се намирах. В опашката имаше най-вече мъже, някои от тях закоравели улични ветерани с мръсни дрехи и рошави коси. Намираха се и хора, които все още може би бяха на стъпка разстояние от съдбата на бездомника. Жените бяха доста по-малко на брой, но си приличаха удивително. Едри фигури, груби лица, чертите им обезформени от алкохол и труден живот, телата им напълнели от нездравословната, тлъста храна, още повече от евтините спиртни напитки. Съвсем проста работа бе да познаеш кои са новодошлите в тази социална категория: дрехите им все още прилични, оглеждат се срамежливо, на този етап не свикнали да разчитат на подаяния. Този тип хора не говорят с околните. Те обикновено гледат в земята или извръщат лица към стената. Срам ги е от околните, също като нови затворници в едно и също отделение със закоравели бандити. Страх ги — е най-вече да не мине някой познат или стар приятел, още повече работодател, който внезапно да реши, че е зле за бизнеса му да наема лица, които нямат пари за закуска.

Почти всички в опашката бяха над трийсетте и отгоре. Това даваше невярна картина за бедните в град, където според официалната статистика един от всеки петима на възраст под 18 години живееше в пълна бедност.

Недалеч от това място се намират и Центърът за рехабилитация на Армията на спасението, едно от централните полицейски управления и градската съдебна служба за условно освобождаване. Този триъгълник е своего рода филтър, през който минават повечето граждани с правосъдни проблеми. Стоях там, пиех купено от супермаркета кафе, изчаквах да зърна познато лице. Никой не ми обръщаше особено внимание. В края на краищата беше прекалено студено, че за някой друг да мислиш, забравяйки себе си.

Минаха двайсетина минути, мярна се лицето, което очаквах да видя. Човекът се казваше Ейбръхам Шокли, обаче всички на улицата го познаваха като „Господин посредника“ или още по-накратко само с прякора Средата. Беше престъпник от кариерата, ако изобщо такъв тип дефиниция може да съществува. Не беше от най-добрите в своя занаят, но пък това съдилищата не ги интересуваше. В различни времена го бяха съдили за притежание на наркотици клас А с намерение да продава, кражба с измама, кражба с взлом, шофиране в пияно състояние, нощен лов извън сезона и прочие още приключения. Имаше определен късмет Средата, че насилието никога не бе фигурирало като присъствие в делата му. Затова в редица случаи бе отървавал голямата балтия — престъпленията му попадаха в други, по-леки съдебни категории съответно с по-снизходителни наказания. Още и местните ченгета при нужда винаги бяха добавяли по една добра дума за него, защото на практика Средата бе приятел с всички. Познаваше ужасно много хора. Умееше да слуша. Помнеше всичко. Най-важното — не беше доносник. Имаше свои, собствени стандарти на поведение, собствени принципи, придържаше се към тях по най-добрия възможен начин. Никога няма да отиде да натопи някого, обаче искаш ли да предадеш нещо важно на човек, който не държи да го знаят къде е, най-точният начин е за услуга да хванеш Средата. Пак към него трябва да се обърнеш и ако търсиш за разговор човек с лоша слава, разбира се, не с цел да го настаняваш зад решетките. На свой ред Средата винаги се бе поставял в услуга на онези, дето са загазили и търсят начин да направят сделка с ченгетата или с наблюдаващия нечие условно освобождение офицер. Средата бе мъничко, но ужасно полезно колелце в огромния механизъм на неофициалната правосъдна система — т.нар. Съдилища в сянка, където се правят сделките и някои хора си затварят очите за по-дребни неща, за да могат да заковат по-едрите, а ценното време да се използва за най-важните дела.

Видя ме в мига, когато заемаше място в опашката. Кимнах му, сетне извърнах гръб и бавно закрачих по „Портланд“. Не минаха и две минути, долових догонващи ме стъпки и скоро Средата застана до мен. Беше навършил четирийсетте, обличаше се небрежно, но чисто — жълти маратонки, сини джинси, два пуловера и палто с цепка, разпорена в горния й край и затова стигаща чак до гърба му. Косата му бе неравно подстригана, червеникавокестенява на цвят. Хора в позицията на Средата не си хвърлят парите по разни бръснари. Живееше, без да плаща наем, в едностайно мазе на къща в пресечка на „Форест Авеню“ по силата на негласно споразумение със собственика, който разчиташе на него да държи под око по-буйните наематели и да храни настанилата се по рождение в сградата котка.

— Да закусим, а? — подхвърлих му аз.

— Само ако е в „Бинтлифс“ — веднага отвърна той и намигна. — Чувам, че там бачкали фантастики — яйца „Бенедикт“ с омарче, а?

— Ти май наистина имаш вкус за готини неща, а? — засмях се аз.

— Ехей, ти к’во знаеш, аз със сребърна лъжичка в устата съм раждан!

— Вярно, само дето от бебето в съседната люлка сигурно си я свил.

За тяхна чест в „Бинтлифс“ не ни заглеждаха много, отведоха ни в сепаре на горния етаж, а Средата си поръча ядене поне за два дни да му трае. Започна с плодове и портокалов сок, сетне препечени филийки с масълце, въпросните яйца с омар, за които бил слушал толкова много, пържени картофки „по домашному“, хайде още кифлички за попълване на празни места — няколко от тях отидоха по бездънните му джобове. Обясни, че били „за аверите“. Докато похапвахме, говорехме за книги, местни новини и какво ли още не — единствено избягвах причината, поради която бях довел „Господин посредника“ тук.

Това го изискваше доброто възпитание и джентълменското поведение, на които Средата държеше много, дори и когато посягаше да свие нещо от приятел.

— Е, аре, казвай сега защо сме тук — въздъхна след петото кафе Средата. — Щото не си ме домъкнал в тая скъпотия за кеф компания да ти бачкам, нали?

Кафетата не му се отразиха на тонуса, в смисъл че не изперка, поне не повече отколкото беше още в началото. Чувал бях една приказка — дай на Средата купа сметана да подържи, тя ще се превърне в масло преди още часовника да си успял да навиеш. Причината беше в огромната му нервна енергия, така стръвно бликаше от него, че бе изморително да седиш наблизо повечко време.

— Не само заради компанията, човече, има още нещо — отвърнах аз. — Ще те помоля да поразпиташ — ти знаеш къде — за човек на име Франк Мерик. Ще го познават онези, дето са били в „Томастън“ или в „Супермакс“. Лежал е десетка, последните две или три в „Супермакс“, сетне са го освободили и препратили за съд във Вирджиния.

— К’ъв е тоя? Специален нещо, а?

— Не е от онези, дето лесно се забравят. Има репутация на терминатор.

— Солидна или въздух?

— Аз обикновено си проверявам източниците.

— А сега къде е?

— Тук някъде.

— Подновява стари познанства, а?

— Напълно възможно. Ако е така, бих желал да науча имената.

— Ще поразпитам този-онзи. Едва ли ще отнеме много време. Да кихнеш по 25 цента, че да не губя време кат ти се обаждам?

Дадох му една визитка, всички налични монети в джобовете ми и петдесет долара в няколко банкноти по десет, петарки и по един, та по-лесно да купува бира и сандвичи, смазвайки механизмите си за информация. Познавах работната му методика. И по-рано го бях търсил за помощ. Когато намери нужния източник за Мерик, нещо, в което бях стопроцентово сигурен, ще ми върне рестото и един куп касови бележки, чак тогава ще си каже цената за услугата. Така работеше Средата в „официалното“ си качество, спазвайки едно просто правило: не крадеш от никой, който при нужда може да се окаже на твоя страна.

* * *

Мерик се обади някъде по обедно време. Цялата сутрин се бях оглеждал с очакване да цъфне отнейде, обаче не се появи нито той, нито червената му кола. Смятах, че е достатъчно печен да си смени возилото, но пък това означаваше Елдрич и клиентът му да са все така готови да го финансират. Бях взел нужните предпазни мерки в случай че той или някой друг тръгне да следи къде се движа. Но нямаше признаци за подобни опашки, поне не и в този последен ден. Джаки Гарнър бе получил съответните нареждания и редовно докладваше, че при Ребека Клей всичко е тихо. И ето го, телефонът иззвъня. Отсреща Мерик, вече си показва рогата.

— Времето ти свърши — рече той.

— Да ти е хрумвало някога, че с добро и топла приказка по-надалеч се стига?

— Ти пак ли на умен се правиш? За топли приказки време няма, но я стисни някому топките здравата, пък и ги поизвий мъничко и само гледай ефекта — поразителен е.

— Велики мисли. В пандиза ли си ги чувал?

— Смятах, че не си пропилял даденото време да ровиш къде съм бил и къде не. Иначе сериозен проблем се задава.

— Не научих достатъчно — нито за теб, нито за Даниъл Клей. Дъщеря му не знае нищо повече от теб по въпроса. Вече ти го е казвала. Само че ти не искаш да чуеш.

Мерик изпръхтя през носа, сякаш весело му стана.

— Ооо, виж, това е кофти. Ти кажи на госпожичката, че съм разочарован от нея. Я по-добре недей, аз лично ще и го кажа.

— Чакай малко. Не съм казвал, че не разполагам с нищо — излъгах, трябваше да го избудалкам с нещо, дето ще привлече вниманието му. — Имам копие на полицейски доклад за Даниъл Клей.

— Е, и?

— Там се споменава дъщеря ти.

Отсреща настъпи мълчание. Дали кълвеше?

— Освен това има неясноти, неща, които не разбирам. Смятам, че и ченгетата не са ги загрели.

— И в какво се изразяват те? — сега гласът му бе променен, звучеше носово, сякаш нещо го бе сграбило за гърлото.

Би трябвало да изпитвам угризения. Лъжех, спекулирайки с чувствата на баща, чиято дъщеря е безследно изчезнала. Нямаше да ми се размине ей така, дойде ли часът на истината.

— Тц, по телефона не става — опънах се аз.

— Тогава какво предлагаш?

— Да се срещнем. Ще ти дам да надникнеш в документа. Ще ти кажа и какво друго съм научил. Сетне ти прави какво ти сърце желае, обаче без Ребека Клей, далече от нея. Ясен съм, нали?

— Не става, не си човек за вярване. Зърнах ги онези пещерни диваци, дето си ги пратил да вардят жената. Какво ще те спре да ги насъскаш по мен, а? Аз проблем с тях нямам, стигне ли се до това, ще ги нулирам. Само че така сам ще си прецакам разследването, както би се изразил ти.

— И аз не искам кръвта им на мен да тежи. Дай на публично място да се срещнем. Ти си четеш четивото, сетне се разделяме. Да те предупредя обаче: давам ти шанс заради детето — дъщеря ти. Мернеш ли се около Ребека Клей отново, значи нещата веднага в друго измерение отиват. Гарантирам ти, че няма да ти хареса — каквото и да последва.

Мерик въздъхна театрално.

— Хайде стига си се дървил, мястото кажи.

С това бях готов, казах му го веднага — боулинг центъра „Биг 20“, той се пада на шосе 1. Дори и упътвания му дадох. Сетне хванах телефона и започнах да набирам.

* * *

Средата ми се обади някъде около три часа следобед.

— Намерил съм ти човек. Обаче ще шариш.

— Колко?

— Билет за хокея довечера и петдесет кинта. Там ще се видите.

— Готово.

— Остави билета до поискване на гишето в плик с моето име. За останалото аз ще се погрижа.

— На теб лично какво ти дължа?

— Стотарка много ли ти се вижда?

— Звучи ми точно.

— Имам да ти връщам от онези пари. Ще ти ги дам, когато се видим.

— А човекът име има ли си?

— Естествено, но ти му викай Бил.

— Той нервак ли си пада?

— Не бих казал, поне не и преди да спомена Франк Мерик. Хайде чао засега.

* * *

Кендълпин боулингът е стара традиция в Нова Англия. Топките са по-малки и по-леки, а фигурите — доста по-тънки: около 8 см по средата, около 4 см на върха и в основата. Да ги пометеш качествено е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на умения. Чувал съм, че никой не е печелил игра с десет перфектни хвърляния. Най-добрият резултат, постиган в Мейн, е 231 точки от общо възможни 300. Лично аз никога не съм правил повече от 100.

„Биг 20“ съществува в Скарбъро още от 1950 г., когато го построил албанец на име Майк Антон. Бил най-голямата и най-модерната боулинг инсталация за времето си и май все още си е такава. Седнах на розов пластмасов стол да почакам. Беше четири и половина часът, петък следобед, всички коридори бяха заети. По възраст играчите варираха между хлапета и дъртаци. Ехтеше смях, миришеше на бира и пържено, по дървените алеи топките бумтяха с типичния си звук. Близо до мен играеха двама старчоци. Въздържани бяха, мятаха съсредоточено, почти не говореха — едва ли си размениха повече от десетина думи. И двамата имаха по 200 точки, изглеждаха много навити за последните хвърляния, но така и не успяха да повишат резултата. Разочарованието си изрази само единият, и то с едно кратко „Пффф!“.

Седях мълчаливо, бях единственият без компания сред десетки групички весели мъже и жени. Съзнавах, че вече прехвърлям някои норми в играта с Мерик.

Мобилният ми телефон звънна малко преди пет часа. Мъжки глас рече:

— Задържахме го.

* * *

Отвън бяха спрели две патрулни коли с маркировка на полицията от Скарбъро и три немаркирани автомобила — по един от полицейските управления на Портланд, на Южен Портланд и Скарбъро. Имаше и шепа дежурни зяпачи, насъбрали се да погледат сеир. Мерик лежеше по лице на паркинга, ръцете му закопчани с белезници на гърба. Когато приближих, вдигна глава и ме изгледа. Нямаше вид на ядосан. По-скоро изглеждаше разочарован. Зърнах О’Рурк наблизо, беше се облегнал на една от колите. Кимнах му, извадих телефона. Ребека Клей се обади незабавно. Каза, че е в съда, съдията тъкмо щял да издаде заповед за временната й протекция във връзка с тормоза от страна на Мерик.

Обясних, че отивам в полицейското управление на Скарбъро и ще бъда там, в случай че има нужда от мен, след като свърши в съда.

— Някакви проблеми? — запитах О’Рурк.

Той поклати глава.

— Той сам ни се набута в ръцете. Дори и устата не си отвори да запита какво става и защо.

Докато разговаряхме, полицаите вдигнаха Мерик на крак и го отведоха в една от немаркираните коли. Тя потегли, зърнах го вътре, седеше с изправена глава и гледаше право пред себе си.

— Изглежда стар — отбеляза О’Рурк. — И в него има нещо особено. Не е човек, с когото бих имал особено желание да се сблъскам. И съжалявам, че ти го казвам, ама ти току-що точно това направи.

— Струва ми се, че не съм имал особен избор — поклатих глава аз.

— Е, добре де. Сега поне имаме възможността да го задържим известно време в ареста и да видим какво можем да научим от него.

Продължителността на ареста при Мерик зависеше от евентуално отправените срещу него обвинения. Ако изобщо те са формулирани както се полага по закона и бъдат уважени, разбира се. Например дебнене, което като юридически термин означава поведение, с което причинявате раздразнение у дадено лице или член от семейството му, уплаха, страх от физическо нараняване. То попада в категорията на престъпления от типа Г. Тероризирането е тип В, тормозът — тип Д. Евентуално бе възможно да се прибави непозволено влизане в чужда собственост и престъпно нанасяне на щети. Така или иначе всичко, взето накуп, пак едва ли бе достатъчно да гарантира задържането му по-дълго от следващия вторник. И то при положение че не се появят адвокатите. Защото те незабавно биха възразили: тип Д и Е разрешават задържането на заподозрян само 48 часа без по-сериозни обвинения, като изключим уикенда и официалните празници.

— Смяташ ли, че твоята клиентка ще се захване сериозно с тази работа?

— Ти какво предлагаш — да го направи ли?

— Този човек е опасен. Изглежда ми тъпо да го пандизим само за шейсетина дни. И то би станало само в случай че съдията приеме всички наши аргументи в полза на изпращането му в затвор. Всъщност може и до обратен ефект да доведе. Само че това — последното — все едно аз не съм ти го казвал, нали?

— Никога не съм те възприемал като човек, който обича хазартното мислене.

— Тук за хазартно мислене дума не става. За пресметнат риск ти говоря.

— На каква база пресметнат?

— На базата на нежеланието на Франк да ходи в затвора и твоите способности да защитиш клиента си.

— Значи виждаш някакъв компромис?

— Виждам нещата така: ние го предупреждаваме, имаме готовност заповед за арест да влезе в сила по всяко време, сетне го пускаме. Този град е малък. Няма къде да се изпари като дим. Ще му закачим професионална опашка, ще следим къде ще ходи и какво ще прави.

На мен това не ми прозвуча като най-доброто решение. Ама никак. В същото време обаче излизаше, че ми се дават екстри — деветдесет и шест часа без Мерик да ми диша във врата. При всички случаи бе по-добро от нищо.

— Хайде първо да чуем какво ще каже в своя полза — предложих аз. — Ще ме пуснеш ли да присъствам?

— Вече съм го уредил. Не беше много трудно. Изглежда още имаш приятели в Скарбъро. Ти само внимавай в приказките му. Засечеш ли нещо важно, просто ми дай знак, без той да усети. Смяташ ли, че ще поиска адвокат?

Позамислих се върху тази възможност. Реши ли, че иска, ще трябва към Елдрич да се обърне, и то при положение че старият адвокат е правоспособен да практикува в Мейн. Имаше и друга вероятност, разбира се — Елдрич да разчита на колега в щата, готов да работи на принципа услуга за услуга. В същото време имах чувството, че подкрепата на Елдрич е условна, тоест зависи от разни неща, а неотдавнашните действия на Мерик може да са го принудили да си преоцени позициите.

— Първо да ти кажа, че не вярвам да е много разговорлив.

О’Рурк сви рамене.

— Е, може да откара някой и друг ритник.

— Вярно — ухилих се аз, — само че ще трябва да те докладвам на „Вътрешни разследвания“.

— Ами да, разбира се — прие той шегата. — Ще седна да поработя върху самия себе си. И все пак това тук е район на Скарбъро. Можем да се дистанцираме и само да гледаме те как ще поработят.

Качи се в колата си, погледна ме. Другите също потегляха, първо ченгетата от Скарбъро, сетне тези от Портланд.

— Хайде де.

— Веднага след теб.

Той потегли, кибиците се разкараха, внезапно останах сам. Колите се изтъркаляха край мен, качиха се на шосе 1 и запрашиха в обратна посока. Обляният от светлината на големия неонов надпис „Биг 20“ паркинг опустя, а зад мен — отвъд цимента — като че зейна мракът на тресавището. Обърнах се и, странно потиснат, се взрях в тъмнината. Не можех да се отърся от внезапно появилото се усещане, че отнейде там, изпод най-дълбоките му утроби, нещо също се е вторачило в мен. Качих се на колата, запалих, напрегнах цялата си воля да се отърва от това черно чувство.

* * *

Мерик седеше в малка квадратна стая до бяла маса със завинтени в пода крака. Около нея имаше три стола, той бе в онзи срещу вратата, другите два бяха свободни. Подобно на малка черна дъска табло за обяви висеше на стената до вратата, повърхността му покрита с детски тебеширени драсканици. От другата му страна бе стенният телефон, а високо в ъгъла — видеокамерата. В стените бяха монтирани скрити микрофони за запис на разпита.

Ръцете на арестувания бяха в белезници, а тяхната верига — прокарана през монтиран на масата метален пръстен. Някой му донесе кутийка безалкохолно, взета от автомата край стаята на лабораторните техници, само че тя си стоеше така, недокосната. Помещението нямаше отражаемо огледало, обаче разпита можехме да следим на компютърен монитор в съседна стая. Не бяхме само двамата с О’Рурк. Тукашното пространство бе достатъчно да се настанят максимално четирима, но в момента имаше поне три пъти повече хора и всички бяха заковали очи в екрана.

Един от тях бе детектив сержант Уолъс Макартър. Отдавна се познавахме с него. Чрез Рейчъл го бях запознал със съпругата му Мери. И в известен смисъл на думата потта бях отговорен за смъртта й, обаче Уолъс никога не бе гледал на нещата по този начин, което му правеше чест, особено като се имат предвид някои допълнителни подробности.

— Не всеки ден жива легенда ни гостува — обади се той. — Дори федералните са си направили труда…

И махна с палец към вратата, където бе изпружил врат Пендър, новият завеждащ местното бюро на ФБР. Говореше с мъж, когото не познавах, но вероятно бе негов колега. Веднъж в Портланд някой ме бе запознал с новия феберейски шеф, мисля, че на благотворително полицейско мероприятие беше. Стори ми се свестен, доколкото това може да важи за федералните. Пендър срещна погледа ми, кимна, кимнах му и аз. Поне не се бе опитал да ме изхвърли, за което трябваше да съм му благодарен.

Макартър поклати глава в подобие на възхищение и отново отвори уста:

— Този Мерик е от старата школа. Такива вече не се раждат.

О’Рурк се усмихна укорно.

— Боже, докъде ли ще го докараме, щом започнем да съжаляваме подобните на този тип? Не бил лош, а? Убивал чисто и леко. Няма мъчения, няма извращения. На жени и деца не посяга. Само на мъже, дето някой им е пуснал поръчка, а?

Мерик държеше главата си равно, не гледаше към камерата, но бях сигурен, че ни усеща. Нямаше начин да не знае, че ще гледаме.

В стаята влязоха две ченгета от Скарбъро, детективи — едър мъжага на име Конлоу и жена на име Фредериксън. Формално погледнато, те бяха извършили ареста на „Биг 20“ Щом започнаха разпита, противно на очакванията, Мерик вдигна глава и започна да отговаря на въпросите спокойно и вежливо. Видимо изпитваше нуждата да оправдае действията си и да се защити по най-добрия начин. И сигурно бе прав. Дъщеря си беше загубил, имаше право да запита къде може да е тя.

 

 

Конлоу: Какви са интересите ти спрямо Ребека Клей?

Мерик: Никакви, освен баща й.

К: А какво общо имаш с баща й?

М: Той е лекувал моето момиченце. Сега него го няма. Тръгнал съм да установя къде е то.

К: И смяташ, че можеш да го постигнеш, като я плашиш, а? Едър мъж като бик, върви след беззащитна жена, дебне я. Браво бе!

М: Никого не съм плашил, нито заплашвал. Не съм я и издебвал. Исках само да й задам някои въпроси.

К: И затова се опитваш да нахлуеш в дома й, прозореца й трошиш?

М: Не съм правил опит да нахлувам в дома й. Счупването на прозореца бе случайно. Ще си платя за щетите.

К: Кой ти дава акъл за тези неща, а?

М: Никой. Няма нужда някой си да ми казва, че случилото се просто не е справедливо.

К: Кое не е справедливо?

М: Това, че дъщеря ми може да изчезне безследно и никой пет пари да не дава.

Фредериксън: Може би дъщеря ти е избягала. Знаем, че е имала сериозни проблеми.

М: Аз й казах, че ще дойда да я потърся и да направя нужното. Не би следвало да бяга, не е имало защо.

К: Ти си бил в затвора. Как ще можеш да направиш нужното от затворническата килия?

М: (мълчи)

Ф: Откъде взе кола?

М: От един адвокат.

Ф: Кой е адвокатът?

М: Името му е Елдрич, от Масачузетс е.

Ф: Защо ти я е дал?

М: Той е добър човек. Смята, че имам право да задавам някои въпроси. Отърва ме от неприятности във Вирджиния, сетне ми помогна, когато се върнах тук.

К: И ти дава автомобил ей така, защото има голямо и добро сърце ли? Какви са тези щедри хора, бе? Рицари някакви свети, а?

М: Може би трябва него да го запитате.

К: Ще го запитаме, нямай грижа, ама хич.

 

 

— Да, с адвоката наистина ще трябва да поговорим — обади се тихо О’Рурк.

— От него нищо няма да научите — отсякох аз.

— Значи вече си ходил при него?

— Ами да. И той е от старата школа.

— Колко стара е тази школа?

— От времето, когато учебното школо са го правили от плет и глина.

— И какво ти каза?

— Почти същото, което и Мерик.

— А ти му повярва?

— Че е свестен човек, дето отпуска коли за благородни цели ли? Ами не. Обаче каза още, че Мерик му е клиент и че няма закон срещу това да дадеш на клиент автомобил за временно ползване.

Не споделих с О’Рурк факта, че Елдрич има друг клиент, който, изглежда, плаща разноските на Мерик. Реших, че може и сам да го констатира.

Междувременно се обадиха от лабораторията. Проверката в колата на Мерик показвала, че возилото е чисто. Нямало оръжие, уличаващи документи, просто нищо. Фредериксън се измъкна от разпитната, за да се консултира с О’Рурк и федералното ченге Пендър. Мъжът, който разговаряше с Пендър, слушаше разговора им, без да се намесва. По едно време очите му пробягаха по мен, задържаха се за секунда, върнаха се на Фредериксън. Не ми хареса онова, което премина между нас двамата за тази кратка частица време. О’Рурк дойде при мен, запита имам ли въпрос към Мерик, важен от моя гледна точка. Предложих им да го питат сам ли работи, или има и помощници. О’Рурк, изглежда, се озадачи, позамисли се, сетне каза, че ще предаде на Фредериксън.

 

 

Ф: Госпожа Клей е извадила съдебна заповед във връзка с вас. Разбирате ли какво означава това?

М: Разбирам. Значи, че отсега нататък нямам право да се приближавам до нея. Иначе ще ми откарате задника обратно в затвора.

Ф: Точно така. Ще съблюдавате ли смисъла на заповедта? Ако нямате подобно намерение, още сега е възможно да си спестим известно време, нали?

М: Ще я съблюдавам.

Ф: Може би ще вземете решение и щата да напуснете? Ние бихме одобрили едно такова ваше намерение.

М: Нищо подобно не мога да ви обещая. Аз съм свободен човек. Излежал съм си присъдите. Имам право да ходя, където си пожелая.

К: Това какво значи? Да се въртиш и около разни къщи във Фолмът, а?

М: Аз и носа си не съм показвал във Фолмът. Иначе чух, че там било много гот. И аз обичам да се радвам на водата.

К: Обаче едни хора видели кола като твоята там по някое време снощи.

М: Че много коли приличат на моята. Червеното отдавна е популярен цвят.

К: А кой ти е казал, че колата е била червена?

М: (мълчи)

К: Ти май не ме чуваш? Откъде знаеш, че онази кола е била червена?

М: Ами че моята е червена — казвате като моята, значи каква друга да бъде? Ако е била синя или зелена, значи не ще да е била като моята. За да е била като моята, както казвате, значи трябва да е била червена.

Ф: Да сте си давали колата някому за известно време, г-н Мерик?

М: Не, не съм.

Ф: Но ако се окаже, че е била вашата кола — сам знаете, че можем да го докажем: свидетели ще докараме, отпечатъци от гумите ще вземем — тогава значи вие сте били на волана, нали така?

М: Предполагам, че да, но след като наистина не сън бил там, значи това е спорно.

Ф: Спорно казвате, а?

М: Ами да, нали знаете какво означава „спорно“, госпожо полицай? Едва ли има нужда да ви го обяснявам.

Ф: Кои са другите с вас?

М (объркан): Кои други? Други мъже ли имате предвид? За какво, по дяволите, говорите?

Ф: Просто знаем, че не сте сам тук. Кого водехте със себе си? Кой ви помага? Вие това нещо сам не го правите.

М: Аз винаги сам работя.

К: И каква е тая работа, дето все сам я работиш?

М (усмихнат): Проблеми решавам. Нестандартно мислене прилагам.

К: Значи не мисля, че се опитваш да ни сътрудничиш, както би трябвало да бъде.

М: Ама нали отговарям на въпросите ви?

Ф: Може би ще отговаряте по-добре след две прекарани в ареста нощи.

М: Нямате право да постъпвате по този начин.

К: Значи ме учиш какво имам право и какво не, а? Слушай, тарикат, ти може някога си за голяма работа да си се имал, ама това тук пред нас днес не върви.

М: Просто нямате причина да ме задържате. Аз заявих, че ще съблюдавам съдебната заповед.

Ф: На мнение сме, че се нуждаете от известно време да размислите върху действията си. Хм, да медитирате върху прегрешенията си.

М: Не зная за вас, но аз повече няма да говоря. Настоявам да ми извикате адвокат.

 

 

И това бе краят на разпита. На Мерик му дадоха достъп до телефон, веднага се обади на Елдрич. Оказа се, че адвокатът е полагал изпити в Мейн, както и съответните им еквиваленти в Ню Хампшир и Върмонт. Препоръча на Мерик на повече въпроси да не отговаря, сетне бяха направени съответните постъпки той да бъде прехвърлен в окръжния затвор на Къмбърланд, защото Скарбъро вече не разполагаше със затворнически килии.

— Адвокатът няма да успее да го освободи преди понеделник сутрин и това е най-ранното възможно време — рече О’Рурк. — Никой съдия не обича някой си да го вика на работа през уикенда.

Замислих се — на Мерик дори и обвинение да му бъде връчено, пак бе напълно вероятно Елдрич да го освободи под парична гаранция, още повече ако това отговаря на интересите на другия му клиент. Такова развитие би задоволило и О’Рурк. Ребека Клей бе единственото лице, чиито интереси биха пострадали в резултат на евентуалното освобождаване на Мерик.

— Уредил съм едни хора да охраняват госпожица Клей — рекох на О’Рурк — На нея й се иска да ги разкара, но си мисля, че ще има нужда да си промени решението, особено след като установим каква ще бъде реакцията на Мерик.

— Кого си хванал за тази работа? — тутакси запита О’Рурк.

Помръднах неспокойно на стола.

— Братята Фулси и Джаки Гарнър.

О’Рурк избухна в смях и това предизвика изненадани физиономии в околните ченгета.

— Ама, брат ми, това работа не ти върши! Все едно два слона под прикритие, че и начело с циркаджията.

— Виж, предпочитах да стане точно така, по-добре да ги забележи. Целта на упражнението бе да го държа на разстояние.

— Хей, вярно, че те и мен биха държали на разстояние. Вероятно всичко живо са изплашили. Страхотни приятели си подбираш, няма какво да се каже. Забавни.

Аха, рекох си наум, ти още нищо не знаеш за моите приятели. Почакай да видиш, като се появят реално забавните сред тях.