Джон Конъли
Нечестивци (13)

12

Купонът, ако мога да използвам тази дума, се разтури някъде след десет часа. Повечето от времето там прекарах в компанията на Джун, Ниоко и Съмър. Опитвах да си давам вид на човек, разбиращ от изкуство поне малко, обаче се издъних. В даден момент налетях на Джейкъбс и двамата банкери и този път опитах да се направя вещ в света на финансите. Пак се издъних. Оказа се, че Джейкъбс, народен писател по призвание, много загрявал от рискови ценни книжа и валутни игри, още повече за човек с претенции за връзка с природата. Толкова нагло бе лицемерието му, чак се възхитих.

Гостите бавно се разотиваха, насочвайки се към паркираните отвън автомобили. Хармън стоеше на верандата, въпреки че изведнъж се бе застудило, изпращаше ги. Сбогуваше се с всеки лично, благодареше за посещението. Домакинята пожела приятна вечер на всички общо и се скри някъде. Ниоко обаче остана и отново ми се стори, че въпреки отнесения си външен вид Лори Хармън съвсем не е в неведение на реалните неща в света, както смяташе младата хубавица.

Излизах един от последните. Хармън ме задържа, стисна ми дясната ръка със своята, а лявата сложи на рамото ми.

— Запитайте Ребека, моля ви, дали има нещо, с което мога да й помогна. Ще го направя с най-голямо удоволствие, само да ми каже — заяви той. — Много са хората, които биха желали да научат какво се случи с Даниъл Клей.

Сетне лицето му потъмня, а гласът му стана съвсем тих.

— И не само приятелите му са сред тях — добави той.

Изчаках малко, дано продължи. Този човек наистина имаше вкус към енигмите.

— Даниъл се промени, знаете, и това бе накрая, тъкмо преди да изчезне — продължи след малко Хармън. — Не беше обаче по причина на собствените му неприятности — случая Мюлер и разкритията за малтретираните деца. Имаше още нещо. Последния път, когато се видяхме, той определено бе доста загрижен. Може да е било и нещо, свързано с научната му работа. Но пък какво толкова от нейната сфера би могло така да го раздруса?

— А вие кога се срещнахте за последен път?

— Може би седмица преди да изчезне безследно.

— И с нищо не ви подсказа какво го безпокои, така ли? Като, разбира се, изключим текущите неприятности.

— С нищо. С такова впечатление останах.

— Защо не ми го казахте там, горе — във вашия офис с картините?

Хармън ме изгледа продължително. Погледът му говореше само едно: че не е свикнал някой да критикува или коментира решенията му.

— Вижте, г-н Паркър, аз съм внимателен човек. Играя шах, дори съм много добър шахматист. Може би се дължи на това, че бях и добър бизнесмен. Научих се, че си заслужава винаги човек да се позамисли, преди да действа. Когато бяхме там — горе, в офиса, нещо в мен въставаше против това да продължавам да имам каквото и да е общо с Клей. Разбирате ли ме? Беше ми приятел, обаче след всичко, което се случи, след онези слухове и произнасяните шепнешком обвинения бях решил да се дистанцирам от него.

— Сега обаче излиза, че променяте решението си?

— Не, напротив. Нещо в мен все така подозира, че нищо хубаво няма да се получи в резултат на вашето ровене в миналото. Но пък мога да се окажа и неправ, нали? В случай че извадите на бял свят истината за Даниъл и сложите край на недомлъвките и съмненията. И в краен резултат дъщеря му да намери покой. Да.

Пусна ръката ми, свали другата от рамото. Изглежда, че това бе краят на разговора ни. Той обаче се загледа към паркинга и удивено поклати глава. Там Джейкъбс тъкмо се опитваше да излезе на шосето напряко през стръмния скат, за да си спести стотина метра път. Автомобилът му бе стар додж от големите, писателят натискаше газта стръвно, агресивно, сякаш управлява бойна или всъдеходна машина, но колата буксуваше и не искаше да се катери по стръмното. Бях чувал, че в Масачузетс, където край Харвард държал апартамент под наем, Джейкъбс карал мерцедес. Отново погледнах Хармън — продължаваше да клати глава в пълно изумление. Пробвах се пак.

— Казахте, че и други може би се интересуват от съдбата на Клей — извън неговите близки и приятели? — осмелих се да запитам.

Хармън извърна лице към мен за миг, отново отправи очи към Джейкъбс.

— Ами да. Не е трудно да се досети човек. Много хора вярваха, че Даниъл има нещо общо с малтретирането на децата. Аз самият имам две. И отлично си давам сметка как бих постъпил спрямо всеки, който се опитва по някакъв начин да ги нарани или помага на друг да го направи.

— И как бихте постъпили, г-н Хармън?

Той въздъхна и поклати глава, все още гледаше как Джейкъбс се опитва да се качи на шосето с много газ и въртене на волана.

— Бих го убил — отсече той и в гласа му наистина имаше нещо, нещо толкова делово, че наистина повярвах в готовността му да го направи.

Не бе трудно да се убедя, че въпреки благоприличната, сърдечна фасада, въпреки скъпите вина, прекрасните картини и богатата обстановка Джоел Хармън е човек, който няма да се поколебае да смачка всеки, изпречил му се на пътя. За миг се запитах дали пък Даниъл Клей не е застанал в тази роля по някаква незнайна за мен причина? И дали демонстрираната от богаташа филантроп загриженост бе искрена? Само че преди да съм имал време да облека тези си догадки в по-конкретна форма, към нас се приближи Ниоко и прошепна нещо в ухото на домакина.

— Сигурна ли си? — запита Хармън.

Тя кимна.

Хармън се извърна към все още непотеглилите гости и високо извика да не си тръгват. Ръсъл, психоаналитикът, изтича до борещия се с наклона Джейкъбс и силно потупа с длан по покрива на колата. Писателят изгаси ревящия двигател и излезе навън. Имаше силно облекчен вид.

— Изглежда, в имота е влязъл нарушител — външен човек — обясни Хармън. — Мисля, че ще е най-безопасно всички заедно да се приберем у дома, докато нещата се изяснят.

Хората се подчиниха веднага, единствено Джейкъбс започна да мърмори, че имал творчески импулси. Може би в главата му се въртеше поредният безсмъртен текст, поема да речем, която да остане загубена за идните поколения. Хрумна ми, че по-скоро се опитва да прикрие неудобството заради несръчното си шофиране. Един по един гостите си изнизаха в библиотеката. Джейкъбс и Съмър веднага се втурнаха към големия френски прозорец над равно окосената морава пред задната част на дома.

— Никой няма — заяви писателят.

— А може би е по-добре да не се приближаваме до прозорците — изведнъж се сепна Съмър и се отдръпна назад.

— Вероятно става дума за неканен гост, а не за снайперист — усмихна се Ръсъл.

Съмър се поколеба, а Джейкъбс я прегърна през рамо, като че се кани да я защити. Тя не се отдръпна. Поетична нагласа, рекох си. Има такива жени, силният интелект винаги ги привлича.

Стана ясно, че шофьорът, домакинът и главната прислужница живеят в пристройки към имението на Хармън. Келнерите, наети специално за вечерта, се бяха скупчили в ъгъла на помещението като уплашени гълъби. Готвачката, жителка на Портланд, я докарвали и отвеждали ежедневно. На прага се появи шофьорът на име Тод, облечен бе неофициално — в джинси и пъстра риза, отгоре й черно кожено яке. В ръка носеше пистолет — смит и уестън беше, деветмилиметров, бляскаво оксидиран. Държеше го както трябва, като човек, видимо умеещ да си служи с него.

— Имате ли нещо против и аз да дойда с вас? — запитах Хармън.

— Нямам нищо напротив — рече той. — Може би няма и нищо, но по-добре е наистина да проверим. За всеки случай.

Минахме през кухнята, там готвачката и прислужницата стояха до големия умивалник и гледаха навън през малкото прозорче над него.

— Какво става при вас? — запита Хармън.

— Мария видяла нещо — рече готвачката, привлекателна на вид жена на средна възраст със стройно, атлетично тяло и прибрана на тила черна коса.

Прислужничката беше млада, оказа се мексиканка, също приятна и стройна. Хармън явно държеше на естетиката в домакинството.

— Ей там, до дървета, откъм източна стена — посочи Мария. — Стори ми се, че мъж било.

Ръцете й потреперваха, видимо се бе изплашила.

— Ти видя ли нещо? — запита домакинът готвачката.

— Не, аз още работех. Мария ме извика при прозореца. Може би онзи човек вече си е тръгнал?

— Ако е имало някой там, досега сензорните аларми и детекторите за движение да са се задействали — поклати глава Хармън и като се извърна към Мария, запита: — Светлините не се ли включиха?

Тя поклати глава в знак на отрицание.

— Там има доста сенки — отбеляза Тод. — Може поклащащи се клони да си видяла. Сигурна ли си, че не си сбъркала?

— Не съм — отвърна тя. — Човек вижда.

Тод хвърли към Хармън поглед, сви рамене. Изглеждаше по-скоро примирен, отколкото загрижен.

— Оттук нищо няма да констатираме — обадих се аз.

— Запали осветлението навсякъде — нареди домакинът.

Тод пристъпи към табло на стената и започна да включва поредица портативни шалтерчета. Отвън незабавно светнаха десетки лампи. Тод тръгна първи навън. Последвах го, като по пътя зърнах закачен на стената фенер, взех го с мен. Хармън поизостана. Все пак нямаше пистолет. За беля и аз не носех никой от моите. Стори ми се невъзпитано да ходя на вечеря с патлак под сакото.

Мощните тела осветяваха почти цялата външна площ, с изключение на няколко сенчести ивици покрай стените. Внимателно ги огледах с помощта на фенера, но не видях нищо нередно. Земята тук бе мека, отпечатъците от стъпки биха останали. Самата стена бе висока поне два метра и половина, ако не и повече, обрасла в бръшлян. Всеки прекачил се би оставил някакви, дори и дребни следи в него, обаче зелената маса изглеждаше непокътната. Проверихме и останалата част на оградената площ с градината, нищо не открихме. Тод повтори, че според него Мария е сбъркала.

— Тя си е такава, плашлива, лесно се стряска — обясняваше ми той, докато се връщахме назад към изхода, където ни чакаше Хармън. — Латинска му работа: все едни такива ги дрънка Мадре де Диос, Хесус! Иначе е готина, ама не бута, по-лесно ще навиеш някоя калугерка да ти легне.

Хармън ни пресрещна с въпросително изражение и разперени ръце, все едно „Какво става?“ искаше да каже.

— Нищо няма — уведоми го Тод. — Просто нищичко.

— Много шум за нищо — поклати глава Хармън и ни поведе назад.

В кухнята хвърли укорен поглед към Мария, тя наведе глава, а той се запъти към библиотеката, Тод по петите му. Аз изостанах нарочно. Мария се зае да пълни миялнята с чинии, брадичката й леко потръпваше.

— Бихте ли ми казали какво точно видяхте? — запитах я кротко.

Тя сви рамене.

— Може би г-н Хармън право каже — може аз криво гледа — заекна леко тя, но аз съзирах изражението й отлично.

Беше видяла нещо и си вярваше.

— Я ми кажете на мен, аз пък ще повярвам — подхвърлих леко.

Тя преустанови работата си, изправи се. В очите й се мярнаха сълзи, побърза да ги избърше с престилката.

— Мъж било. Аз вижда мъж с дълга дреха — кафява, до земя виси. Така мисли. Muy sucio^[1]. Лице? Бял. Palido, si?

— Блед.

— Si, блед. Още…

Сега внезапно се изплаши. Стисна лице с длани, закри очи, уста.

— Ей тук и тук nada — нищо. Празно. Ниесо.

— Ниесо? Не я знам тази дума.

Мария извърна глава към готвачката. Погледнах я, тя ни наблюдаваше с любопитство.

— Дела — обърна се по име към нея Мария. — Ayudame por favor explicarle lo que quiero decir.^[2]

— Говорите испански, така ли? — запитах готвачката.

— Малко — отвърна тя.

— Тогава разбрахте ли какво иска да каже с това hueco?

— Май че не съм сигурна. Ей сегичка ще се опитам да разбера.

Дела размени няколко думи с Мария, последната задърдори оживено, размаха ръце в множество жестове. По едно време грабна поставено на лавица голямо щраусово яйце, на поставка беше с изрязан от едната страна край. В дупката бяха поставени няколко химикалки.

— Ниесо — рече Мария и потупа с пръст кухата черупка.

Лицето на готвачката светна. До преди малко изглеждаше напълно объркана. Ясно беше, че и тя не осмисляше приказките на Мария.

— Ниесо означава празно, кухо — рече тя. — Мария иска да каже, че е видяла празен човек. Кух, като черупка. Плашило някакво.

Аха. Това вече го бях чувал.

Когато се върнах в библиотеката, Джун се оглеждаше, очевидно очакваше да си ходим. Хармън се въртеше неспокойно, изглеждаше доволен да се отърве от всички нас. Тод обаче говореше по телефона в широкия коридор и ясно чух как благодари някому, преди да затвори. Върна се и тъкмо се канеше да докладва на домакина за проведения разговор, когато ме зърна и изпитателно го изгледа. Докато Хармън се колебаеше как да постъпи, аз реших да раздвижа нещата.

— Нещо май не е наред, а? — подхвърлих загрижено.

Шофьорът отново изгледа шефа си. Чакаше разрешение да говори пред външните хора.

— Е, добре де — рече Хармън. — Хайде, думай какво ти казаха.

— Обадих се в полицейското управление на Фолмът — докладва Тод, като местеше очи между мен и работодателя си. — Стори ми се нормално да запитам при тях имало ли е сигнали за нещо необичайно. Защото те редовно наглеждат нашия район, държат тукашните къщи под око.

С това сигурно искаше да каже, че имат по-специално отношение към имотите на Хармън най-вече. Защото той бе в състояние няколкократно да изкупи и продаде повечето от съседите си.

— Оказа се, че някой се е обаждал за въртяща се на пръв поглед безцелно по тукашните улици кола. Видяла му се подозрителна, а също му се сторило, че в даден миг е спирала и някъде край източната стена на имението. Изпратили патрулен автомобил, но когато полицаите пристигнали, въпросната кола не се виждала никъде. Все пак може би има нещо в онова, което е зърнала Мария?

— Съобщено ли е за марката, за номера? — отново запитах.

Тод поклати глава отрицателно.

— Не. Колата била от средните по размери. Червена.

Изглежда, Хармън усети промяна по лицето ми, защото веднага запита.

— Това, изглежда, ви говори нещо, нали?

— Може би — рекох тихо. — Франк Мерик, същият човек, който тормозеше Ребека Клей, кара червена кола. Щом аз стигнах до връзката между вас и Клей, тогава защо и той да не го е направил?

— Думата връзка не е точна — побърза да ме поправи домакинът. — Тук става дума за приятелство. Даниъл Клей беше мой приятел. И ако този човек на име Мерик поиска да ме запита относно него, то и на него ще кажа същото, което казах и на вас.

Закрачих към вратата, надзърнах навън към покритата с каменна настилка алея. Осветена бе от две страни — от самата къща и от разположените отвън мощни тела. Мерик сигурно е бил, кой друг? Но пък даденото от Мария описание не пасваше. Оставаше друга вероятност: Мерик бе идвал, но не сам.

Празен. Кух.

— На ваше място бих внимавал през следващите няколко дни, г-н Хармън — обадих се аз. — Ако излизате, винаги водете и Тод със себе си. И още един съвет: проверете алармените системи.

— Само заради някакъв си невидим човек ли? — запита Хармън и тонът му бе почти скандализиран.

— Ако е същият, знайте, че е особено опасен. Освен това може би не е и сам. Както казахте — за всеки случай.

Сетне с Джун си тръгнахме. Аз бях на волана, пред нас електронно задвижваните порти се отвориха безшумно. Дадох малко повече газ, къщата постепенно започна да се смалява зад нас.

— Боже мой — изтърси Джун. — Ама ти наистина живееш интересно, а?

Досетих се какво намеква.

— Смяташ, че аз съм виновен, така ли?

— Ти каза на Джоел, че човекът в червената кола би могъл да направи същата връзка, която и ти си направил. Или по-точно аз ти я направих, нали? Защото аз те доведох тук. Но пък има още една вероятност.

В гласа й звучеше фина, едва забележима укорна нотка. Нямаше нужда да ми обяснява каквото и да било. Сам се бях досетил още в началото какво иска да каже. И преди това ми бе хрумнало същото, само че не ми се искаше да го формулирам пред Хармън. Думите си насила преглътнах, чак ми загорча. Защото както аз бях следил Мерик, може би сега той мен следеше. Аз пък право при Джоел Хармън го бях отвел.

Във всеки случай повече ме безпокоеше описанието на човека в градината на Хармън. Изглежда, че интересът на Мерик към Даниъл Клей бе привлякъл нечие внимание. Човек или по-скоро човеци, коригирах сам себе си, припомняйки си различни многозначителни случки, зловонни ветрови течения откъм тресавищата, онези изписани с детски почерк слова върху прашното таванско стъкло, силуети на хора кухи, празни… Може би някой или някои пък вървяха след Мерик, следяха него. Интересна комбинация. Самият Мерик дали съзнаваше това или пък тяхното присъствие имаше нещо общо с мистериозния клиент на Елдрич? И все пак ми бе трудно да си представя някакви си призрачни, кухи хора да се изкачват по скърцащото стълбище към стария адвокатски кабинет на най-горния етаж. Или пък да мерят сили с онова същинско секретарско плашило на по-долния етаж, дето варди подстъпите към адвокатската светая светих. Отначало случаят ми се бе сторил проста работа — да проследиш един досадник, — сега обаче нещата ставаха все по-странни и сложни. Истински се радвах, че скоро Ейнджъл и Луис ще се присъединят към мен. Даденият ми от Мерик срок изтичаше и въпреки че си бях съставил план за действие срещу него, един вътрешен глас постоянно повтаряше, че не Мерик е главната ми грижа. С него бях в състояние да се справя — така или иначе. Опасен беше — вярно, но пък позната величина. А Празните човеци — точно обратното…