Джон Конъли
Родени да убиват (27)

Глава двайсет и шеста

Кръв. Кръв имаше на верандата. Кръв имаше и по предната врата. В кухнята стената се бе попукала от попаднал в гипсовата замазка куршум. Още кръв в коридора. Лъкатушеща и дълга алена диря, сякаш я бе бръснал страничен вятър. Кухненската врата бе почти изтръгната от пантите, стъклата на прозорците — пръснати от стрелбата.

Трупове нямаше.

Бяха отвели Ейнджъл вероятно като предпазна мярка или заложник в случай че ние първи намерим Марси Бекър. Но също и в акт на отмъщение, насочен лично срещу мен. Може би са идвали да ни довършат един път и завинаги, но когато намерили само Ейнджъл, решили да го отведат със себе си. Представих си Пъд и онази жена — нямата. Представих си ръцете им върху Ейнджъл, неговата кръв по дрехите и кожата им, докато силом го извличат от къщата. Не биваше да го оставяме сам. Никой от нас не биваше да остава сам. По никое време.

Едва ли щяха да го оставят жив. Като помисля за това, то важи за всички нас. Ако избягат и се скрият, някой ден непременно ще се върнат, за да си довършат работата. Можем да ги търсим, но този наш кух свят е доста объркан и сложен като лабиринт, дълбок и потънал в мрак. Налице са прекалено много скривалища. А животът ни ще се превърне в ад от постоянно напрежение, страх и болка — седмица след седмица, месец след месец неспокоен сън, непрестанно ослушване и оглеждане — трудно заспиване вечер, събуждане с мисълта, че може би те ще дойдат днес — новият ден ще ни бъде последен в живота.

И накрая сами ще се молим час по-скоро да дойдат, та да се сложи край един път и завинаги…

Чувах шума на автомобилен двигател нейде наблизо, докато Рейчъл ми обясняваше по телефона как стоят нещата. Тя щяла да отведе Марси Бекър в Колонията — със своята кола. Сега, когато онези бяха отвели Ейнджъл, тя може би бе в безопасност — поне за известно време. Луис вече бе тръгнал към мен, щял да ми се обади всяка минута.

— И да знаеш, не е мъртъв — тихо рече Рейчъл.

— Зная — отвърнах нетърпеливо. — Ако беше така, щях да го намеря тук — оставен, че да го видя още с влизането.

Питах се дали Лутц е проговорил и колко бързо е станало това. Защото бързината на Голем зависеше единствено от тази информация. И ако вече я бе получил, може би много от нещата, които мислехме и се опитвахме да преценим, щяха да се окажат безпредметни.

— Марси как е? — попитах.

— Спи на седалката до мен. Едва ли й се е събрал много сън след убийството на Грейс. Питаше ме обаче защо си готов да си жертваш живота. И аз, и Луис, и Ейнджъл, но най-вече ти? Изтъкваше, че тези събития не те касаят с нищо.

— А ти какво й каза?

— Луис отговори вместо мен. Рече, че твоя кауза е всичко, що става около нас. Мисля, че се усмихваше, когато го каза. Откъде да знам, той е такъв един — странен.

— Виж, Рейчъл, вече зная къде са те. В Лубек.

Тя замълча, а когато се обади отново, в гласа й звучеше друга нотка.

— Слушай, пази се…

— Нали знаеш — винаги се пазя.

— Не, не е така.

— Добре де, този път ти обещавам.

Бангор бе вече зад мен. А Лубек се пада на около 120 мили от него, ако се кара по US-1. Можех да взема разстоянието за около два часа при положение че не попадна на някое трафик ченге с орлов поглед и будна съвест. Във всеки случай настъпих газта и усетих как мустангът здраво дръпна.

Луис се обади точно когато минавах Елсуърт Фолс на път за към крайбрежието.

— Намирам се в Уотървил — рече той.

— Мисля, че са в Лубек — отвърнах аз. — То е на северното крайбрежие, съвсем близо до Ню Брънсуик. Имаш още доста път.

— Обадиха ли ти се?

— Тц.

— Изчакай ме извън градчето — рече той.

Тонът му бе съвсем неутрален, говореше, като че нямахме никакъв проблем, все едно ме съветва да не забравя да прибера оставените от млекаря бутилки.

При Милбридж, може би на осемдесет мили преди Лубек, телефонът ми иззвъня за трети път. Погледнах индикаторното прозорче за идентификация на номера, от който се обаждат, но нямаше нищо. Действаше някаква предпазна или защитна система. Натиснах копчето.

— Г-н Паркър? — беше гласът на Пъд.

— Жив ли е?

— Едва-едва. Бих казал, че надеждите за възстановяването му бледнеят доста бързо. Той много сериозно нарани един от моите партньори.

— Браво на него, Ленърд.

— Не можех да оставя подобен жест без наказание. Доста кръв му изтече. Всъщност още му тече — Пъд съчувствено подсмръкна. — Значи сте разгадали фамилното дърво, браво, браво и на вас. Не е много красиво, нали?

— Ама хич.

— У вас ли е книгата?

Значи вече е информиран, че Лутц се е провалил. Много интересно дали знае, че Голем е по следите им? И то защо и как?

— Да.

— Къде се намирате?

— Огъста.

Бях готов да изцвиля от радост, защото ми се стори, че повярва.

— Има една отбивка — частна, излиза от Шосе девет, при пресечката с река Мачиас — рече Пъд. — Води до едноименното езеро. Бъдете на брега на езерото след 90 минути — сам и носете книгата! Ще ви предам онова, което е останало от приятеля ви. Ако закъснеете или подуша полиция, ще го набуча на шиш — през устата и ануса, като печено прасе.

Изтърси заканата и веднага затвори.

Как ли планира да ме убие, когато се появя? Нямаше начин да са решили да ни оставят живи, не и след всичко, което се бе случило досега. Пък и 90 минути не бяха никак достатъчни да се стигне от Огъста до езерото Мачиас, не и по тамошните пътища. Нямаше никакво намерение да води там Ейнджъл, още по-малко пък жив.

Обадих се на Луис. Беше нещо като проверка на доверието и съвсем не бях сигурен как ще реагира. От двамата бях значително по-близо до Лубек — нямаше начин Луис да се добере дотам, преди да е изтекъл даденият от Пъд краен срок. И ако бърках за Лубек, все пак някой трябваше да отиде на срещата. И това бе Луис.

Не забави отговора си повече от части от секундата. Съгласи се.