Джон Конъли
Родени да убиват (26)

Глава двайсет и пета

Размерите? Трийсет и осем на осемнайсет, плътна и дебела. На гърба шест малки леко извити кости — поставени хоризонтално — в три двойки. Леко пожълтели, намазани с някакво защитно покритие, от което на светлина блестят. Не съм сигурен, но ми се струва, че са части от човешки ребра, може би детски. На допир са много гладки, за разлика от останалия материал на книгата. Боядисана е в тъмночервено, самата текстура — набраздена като с бръчки, около левия горен връх изпъква черна точка, същинска бенка.

Човешка кожа. Изсушена, сетне съединявана с особени методи, на места съшита, вместо конец — сухожилия или черва. Опипвам внимателно — с пръстите усещам порите и набраздяванията на дермата, а при натиск и формата на образуващите конструкцията кости — лъчеви и може би лакътни, може би още ребра. Като някогашно живо същество, кожа върху кости, ви казвам. Само плът и кръв липсва, за да се съживи отново.

Надписи няма — нито на корицата, нито на гърба, никакъв знак, който да подсказва нещо за съдържанието. Чакайте, не е така — има особена маркировка на корицата, янсенистка^[2] по дух и съдържание: паяк от златно фолио, поставен на четирите ъгъла и в средата, общо пет фигурки. Изработени изключително детайлно и изящно — осемте крака свити навътре, държат златен ключ.

Внимателно, само с върха на пръстите разтварям книгата. Боже мой, държи я гръбнак! Човешки, съединени със златна жица прешлени, златото — единственият материал, който не идва от човешкото тяло. Страниците са прикачени към гръбнака с помощта на сухожилия. Вътре оцветяване няма, затова пък изпъква разликата в пигментацията на човешката кожа. От върха на гръбнака виси нещо като тъничка плитка — да отбелязва докъде е четено. Направена е от различни човешки коси, внимателно сплетени една в друга.

Страниците не са повече от трийсетина, различни са по размери и направа. Две или три са от едно и също парче, два пъти по-голямо от размерите на книгата, сетне прегънато на две и хванато на прегъвката образува се двойна страница. Други са съшити от повече парчета, някои съвсем малки. Различни са и по дебелина: една е толкова тъничка, че виждам ръката си, просто прозира през нея, други са доста по-плътни. Струва ми се, че са изрязвани най-вече от раменете или таза, може би ханша, макар че на едно място съзирам сбръчканата дупчица на пъп, а на друго — изсъхнало зърно от човешка гръд. По едно приличат на древните двойни листа на сътворени от козя или телешка кожа пергаменти: едната страна е гладка — там евентуалните косми са внимателно изстъргани, обратната е значително по-груба и на вид, и на допир. Гладката страна е за илюстрации и текст, така че на двойните е използвана само дясната страница.

Илюстрации и текст. Гледам и не вярвам на очите си: страница след страница в богато украсено писмо вървят откъси от Откровението; някои са цели глави, други откъслечни цитати, подходящи за илюстрациите. Струва ми се, че произходът е каролингски, версия на изчистения и прекрасен шрифт, чийто вдъхновител е английският богослов Алкуин от Йорк; всяка буква притежава свой собствен облик, прост, но и забележителен — направено е така, за да се чете по-лесно. Фокнър е подчертавал естествените дефекти или дупки в кожата, като е изписвал подходяща буква или украшение. Главните букви на всяка страница са унциални, високи са най-малкото по два и половина сантиметра и са изящно създадени — да, това е думата — създадени! — от десетки индивидуални щрихи на перото. В основата и в самия ствол са преплетени гротескни човешки или животински мотиви и форми.

Но най-силни са илюстрациите. Усеща се силно ехо от Дюрер и Дюве, Блейк и Кранах, но и по-късни художници като Георг, Майднер, Мазерел. В никакъв случай не са копия на оригинални илюстрации, а по-скоро вариации по теми. Някои са красиво и многоцветно изрисувани, други — само в черен туш със смески от растителни обогатители. Така се прави много плътно мастило, което при нанасяне остава релеф. На първата страница е версия на прочутата Врата към Ада, взета от Уинчестърския псалтир — стотици мънички тела се гърчат в зъбатата паст на нещо средно между човекочудовище и риба — хората, оцветени в зеленикаво, за да изпъкват, люспите на рибата — в червеникави и синкави нюанси. Ето ги и Кранаховите конници — четири фигури в червено и черно; „Жетвата на света“ на Буркмайер в зелени и златисти тонове; злокобната визия на паяковидното чудовище, където вдъхновението очевидно е дошло от сравнително съвременната работа на Едуард Георг заедно с прилежащ текст: „Звярът, що се пръкна от Геената огнена, ще връхлети и люто ще ги разпилее, за да ги победи… живи няма да има…“; още и силно детайлна вариация по Дюве — от неговия „Апокалипсис 1555“ със св. Йоана на фона на голям град, заобиколен от образите на Смъртта, сред тях лебед със стрела в човката.

Прелиствам до края — до последната илюстрация, придружена с цитат от Откровението: „И тъй, взех книжката от ръката на ангела, та я изядох, и в устата ми беше сладка като мед: но като я изядох, коремът ми се вгорчи.“ Видимо вдъхновена от Дюрер: св. Йоан с обнажен меч в ръка изяжда образа на самата книга, която държа в ръце в този миг, виждат се човешкият гръбнак и паякът с ключа, когато ги поднася към устата си. Над него се извисява ангел — наблюдава го, краката му са като огнени колони, главата му същинско слънце.

Йоан е рисуван с черен туш. Видимо е, че са положени огромни усилия и старание лицето му да бъде максимално изразително. Тук е представен самият Фокнър на млади години — ужасно много прилича на онази снимка, която бе поместена във вестника след разкритите тела на убитите баптисти. Виждам същото високо чело, хлътнали бузи и почти женска уста, същите прави, черни вежди. Наметнат е с дълъг бял плащ, мечът в лявата му ръка сочи небето.

Всъщност Фокнър присъства във всяка илюстрация. Той е един от конниците; негови са челюстите от зъбатата паст на Вратата на Ада; той е св. Йоан, той е чудовището. Фокнър: съдникът, мъчителят, убиецът, създателят на книга — хронология на наказания, сама по себе си наказание, носеща истина, но и скриваща истината, суета и отрицание на суетата, произведение на изкуството и паметник на канибализма. Това тук е творението на неговия живот, началото е в човешката слабост на паството му, проявена приживе, за да го обърне против тези хорица, които унищожава с помощта на потомството си: първо мъжете, сетне жените, накрая и децата. Както започва, така и продължава, а жертвите са материал за голямата му книга.

В десния долен ъгъл на всяка страница, като маргинални, са записани имена. Направените от единствено парче кожа страници носят само едно име; съшитите от повече парчета — две, три, че и четири имена. Това на Джеймс Джесъп е на трето парче, на майка му — на четвърто, бащата — на пето. Но има още доста имена; имена, които не познавам, не ми говорят нищо. Някои изглеждат сравнително новозаписани, ако съдя по цвета на туша. Алисън Бек не е между тях. Нито Ал Зи или Епстайн, или пък Мики Шайн. Щял е да ги добави по-късно, когато си върне книгата. Заедно с името на Грейс Пелтие, вероятно и моето.

Мисля си за Джак Мерсие и книгите в библиотеката на неговия кабинет. Онези три двойни маркировки в злато на гърба на всяко томче — тук изпълнени с части от ребра. Майстор занаятчия като Фокнър не би могъл да си представи живота без тези книги, които така много обича. Даденото на Картър Парагон копие е доказателство за това. Става ясно, че Фокнър е имал доста по-далечни визии: създаването на текст, чиято форма съвършено отразява съдържанието: Книга на Проклятието, създадена от телата на Прокълнатите. Хроника на неговия Съд, съдържаща останките на осъдените.

А Грейс е разбрала. Дебора Мерсие, разкъсвана от ревност към първата дъщеря на съпруга си, й е съобщила, че съществува нов Апокалипсис, обяснила е и източниците му. По същото време Джак Мерсие вероятно е започвал реални ходове срещу Братството — с помощта на Обър, Бек и Епстайн, но Грейс едва ли е знаела за тях, защото Дебора е предпочела да не й казва. Било й е изгодно да изпрати девойката на риск, всъщност на смърт, не и съпруга си.

Грейс е подхвърлила пред Парагон, че знае нещо за продажбата на Откровението, но Парагон не бе достатъчно умен и интелигентната Грейс е усетила как стоят нещата. Парагон сто на сто се е страхувал да признае на Пъд и Фокнър, че е продал книгата, още по-малко за посещението и разговора си с Грейс. Сетне тя го е следяла, очаквала е да изпадне в паника. Дали го е последвала на север, или е изчакала те да дойдат при него? Струва ми се, че второто е по-вероятно, особено ако Парагон е бил убит, защото не е съобщил на Голем къде е тяхната бърлога. Най-вероятно не е и знаел. Каквото и да се бе случило, Грейс някак си е открила пътя до самите порти, така да се каже, на Фокнъровия собствен, личен Ад. Изчакала е за нужния шанс и когато е имало възможност, е влязла, за да вземе и после избяга с книгата. Книгата, която съдържа истината за Баптистите от Арустук и най-вече за Елизабет Джесъп. Кражбата е принудила Братството да действа бързо, но и прибързано: Пъд и другите едновременно са търсили книгата и са започнали да елиминират действащите срещу тях лица. Защото в противникови ръце книгата би била много могъщо оръжие. В същото време задачата им се е усложнила неимоверно — поради разкритите при Сейнт Фройд човешки останки.

 

 

Затворих книгата, внимателно я върнах в опаковката и торбичката, сетне дълго си мих ръцете, бърсах се продължително и чак тогава се обърнах към Луис и Рейчъл.

— Откриваме нови измерения на думата „ненормален“ — поклати глава Луис. — Каква е тази гадост според теб, а?

— Хроника — отвърнах аз. — Летопис на смъртта, а може би и нещо много повече. История на прокълнатите — противоположността на Книгата на живота. Баптистите от Арустук са в нея, а още поне и дузина други имена — мъже и жени. Все използвани за създаването на Ново Откровение. Или Апокалипсис, както ти хареса.

Авторът е Фокнър. Неговите останки така и не ги намериха в общия гроб. Нито тези на сина или дъщерята. Избили са всички тези нещастни души — до крак. Сетне с части от телата им са създали ей това произведение. Смятам, че непознатите ни имена са на хора, които в даден миг са имали нещастието да се опълчат на Братството. Или са представлявали някаква заплаха за него. Евентуално щели да прибавят и нещичко от телата на Грейс и Къртис Пелтие, на Йоси Епстайн, може би и на Джак Мерсие и близките му от онази яхта. След като си приберат книгата. Документацията би трябвало да бъде съвършено пълна, иначе си губи смисъла.

— Какво ли искаш да кажеш с тази дума „смисъла“? — настръхна Рейчъл, в очите й гореше гняв и омерзение.

Отново си мих ръцете и се бърсах пак и пак с кърпата, която висеше до мивката.

— Няма значение, Рейчъл. Така или иначе това тук е самопризнание за убийство в множествено число, ако, разбира се, може да се докаже авторството.

— И ако изобщо намерим Фокнър — измърмори Луис. — Пък и какво ще стане, когато разберат, че Лутц е изчезнал?

— Тогава ще се появи Пъд — да провери какво е станало. Фокнър не може да си позволи книгата му да остане в чужди ръце — незнайно в чии при това. Е, ако преди това не го посети нашият плешив приятел.

Замислих се. Всъщност какво знаех за скривалището им? За Фокнъровата бърлога? Предполагах, че е някъде на север, отвъд Бангор и може би близо до крайбрежието, някъде в съседство с фар. По онези места в Мейн има поне 60 фара, повечето са отдавна автоматизирани или без постоянен персонал. Един-два са може би дадени на частни лица за лично ползване. Няколко вероятно са северно от Мачиас.

Приклекнах, взех в ръце пакета с книгата.

— Какво ще правиш с нея? — попита Рейчъл.

— Засега нищо.

Тя пристъпи към мен и се загледа в лицето ми.

— Искаш да го намериш, нали? Не можеш да оставиш полицията да си върши работата, нали?

— За него работят и Лутц, и Воасин — рекох търпеливо. — А вторият си е жив и здрав и на свобода. Може да има още техни хора. Ако предадем това нещо на полицията и попаднем на близък на Лутц, Фокнър незабавно ще бъде предупреден. И тогава вече никога няма да го открием. Аз и така съм почти сигурен, че той вече е взел мерки за окончателното си изчезване. Няма начин да не го е планирал още веднага след открадването на книгата. Въобще да не споменавам за останките при Сейнт Фройд. По тези съображения, а и заради сигурността на Марси, ще я задържим засега у нас. Ти какво мислиш, Марси?

Тя взе раничката в ръка и се изправи, но не каза нищо.

— Ще трябва да те скрием на сигурно място. Но първо ще се обадиш на родителите си и ще им кажеш, че си добре.

Излязох навън и се свързах с Колонията и Ейми.

— Чарли Паркър — рекох. — Здравей и имам нужда от помощта ти. За една девойка. Трябва да изчезне за известно време.

Отсреща мълчаха. После тя попита:

— За какво говорим този път, Чарли?

Аз пък бях сигурен, че се досеща.

— Вече съм близо до него, Ейми. И смятам да сложим край веднъж и завинаги.

Тя заговори и недоволството в гласа й звучеше доволно силно.

— Виж, мога да я взема в къщата.

С очевидното изключение на самата Ейми, жени в Колонията обичайно не приемаха, но в главната къща имаше няколко стаи, които влизаха в употреба само в специални случаи. Знаех си, че ще помогне.

— Благодаря ти. С нея ще има един мъж. Въоръжен.

— Знаеш как гледаме на оръжията тук, Чарли!

— Знам, знам, но този път си имаме работа със самия Пъд. Затова те моля да позволиш на моя приятел да остане при Марси, докато нещата приключат. Ден-два, най-много. Моля те, Ейми!

Сетне помолих да приеме и Рейчъл. Съгласи се и прекъснах връзката. Марси позвъни на майка си и потеглихме за Бутбей. Там се разделихме. Разбрахме се Луис и Рейчъл да отидат на юг в Скарбъро, оттам Ейнджъл да отведе Марси Бекър и Рейчъл (която се разсърди и намръщи) в Колонията. Щом Ейнджъл поеме нещата под свой контрол, Луис да се върне при мен. Книгата взех аз и внимателно я скрих под предната седалка на мустанга.

Подкарах в северна посока — до Бангор. Там се сдобих с Томсъновия справочник на име „Фаровете в Мейн“. Купих си го в книжарницата „Бетс“ на главната улица. Оказа се, че на крайбрежието около Мачиас има поне седем фара. Мачиас е градът, където Грейс бе оставила Марси сама, за да си върши работата. Ето и имената на фаровете: „Уитлокс Мил“ в Кале, „Ийст Куоди“ на остров Кампобело, малко по на юг — „Мълхоланд Лайт“, „Уест Куоди“, „Лубек Чанъл“, „Литъл Ривър“ и „Мачиас Сийл Айланд“. Последният бе прекалено близо до морето, за да бъде сред вероятните за скривалища места. Значи оставаха шест.

Обадих се на Рос в Ню Йорк с надеждата да му подпаля малко огън под задника, ама ядец! — попаднах само на секретарката. Бях поне на двайсетина мили извън Бангор, когато се обади той.

— Огледах онова, което поиска — рече Рос. — Що се касае до района на Мейн, по докладите на Харон има само дребна риба цаца. Убит активист — защитник на правата на гейовете през 1990 г. Застрелян в тоалетната на бар на „Блийкър“. В Маями имало сходен случай. Споменава се заподозрян, проследили осем негови телефонни обаждания в Братството в дните преди убийството. Жена на име Торанс обяснила на Харон, че лицето било смахнато, досаждало им по телефона и тя се оплакала на местната полиция. Детектив на име Лутц потвърдил думите й.

Ето, за всичко си имаше прикритие, готова история. Те съобщили името му в полицията още преди убийството, а Лутц свършил останалата работа.

— А съдбата на убиеца?

— Името му е Лутски, Барет Лутски. Излязъл под гаранция, два дни по-късно го намерили пречукан в една кофа за боклук в Куинс. Изстрел в главата. По-нататък: според докладите на Харон той не е ходил по на север от Уотървил. Но има известна аномалия — в отчетните документи за командировките намерих разписка за бензин от място на име Лубек. А то е на 150 мили от Уотървил и в северна посока. На крайбрежието.

— Лубек, а? — повторих аз на глас и се сетих за едноименния фар в справочника.

— Какво има в Лубек? — веднага попита Рос — подуши реакцията ми дори и по телефона това ченге.

— Фарове — отвърнах аз — и мост.

Точно така си беше. В Лубек бяха маркирани три фара. Градчето бе още и най-крайното източно населено място в САЩ. Оттам тръгваше Мемориалният мост за Канада. Идеално място, ако разсъждавате от гледна точка бързо измъкване. Чудесно разположение за светкавично потапяне в неизвестността, при това по всяко време. Няколко минути път по вода или суша и сте в друга държава. По-добро от това, здраве му кажи! Онези мерзавци бяха само там — в Лубек. Сигурен бях, усещах го.

Грешката със забравената квитанция от бензиностанцията бе липса на внимание от страна на Харон, но пък само в светлината на по-късни събития — когато той бе извършил поредица убийства, аргументирани с наличието на човешка слабост, безполезност и паразитизъм, което силно намирисваше на някои от Фокнъровите възгледи.

Но аз бях подценил Фокнър, бях подценил и Пъд. При това здраво ги бях подценил. Докато вървях по следите им, те бяха попаднали на най-уязвимия сред нас. Единственият оставен сам.

Ейнджъл.