Джон Конъли
Родени да убиват (8)

Глава седма

Оставих пистолета си под резервната гума в багажника на мустанга и тогава влязох в масивната гранитна сграда на съда на „Нюбъри“ и „Маркет“, наречена „Едуард Т. Синю“ — на името на известен юрист. Още на вратата ме провериха за оръжие, минах и през детекторното устройство, сетне тръгнах по стълбището към зала номер 1, където се настаних на стол в дъното.

Последните от общо петте реда скамейки бяха заети от публика, която в минали години — при едно доста по-необразовано общество — вероятно би била назована с обидни прозвища като например „сган от всякакви изроди“. Забелязах неколцина джуджета, ниски дори и за своята категория, две-три дебелани и квартет напреднали във възрастта дами, облечени като проститутки. До тях се мъдреше едър плешив мъжага, някъде малко под двата метра и поне сто и петдесет килограма. Всички изглеждаха крайно съсредоточени в онова, което ставаше отпред в залата.

Всъщност съдът вече заседаваше и адвокат, който сигурно бе Артър Франклин, обсъждаше правните процедури със съдията. Заслушах се. Изглежда, търсеха неговия клиент за редица престъпления в Калифорния: злоупотреба с авторско право, жестокост към животни, неплатени данъци. Едва ли щеше да отърве затвора — изгледите за това бяха колкото на майски бръмбар да доживее до Коледа. Освободиха го срещу гаранция от 50 000 долара с уговорката да се яви при същия съдия малко по-късно същия месец, за да може съдът да вземе окончателно становище по въпроса за екстрадицията му. Тогава всички в залата се изправиха, а съдията излезе през вратата зад тежкото кожено кресло.

Тръгнах по централната пътека към адвоката, за да му се представя. Забелязах, че след мен върви и едрият мъжага. Франклин бе на около 40 години, носеше син костюм и се потеше леко. Косата му бе смолисточерна, веждите — рунтави, гледаше ме с очите на уплашена до смърт сърна, взряна в светлините на връхлитащ върху й тежък камион.

Седналият до Франклин Харви Рагъл обаче съвсем не бе онова, което очаквах да видя. Пред мен застана петдесетгодишен мъж с къдрава кестенява коса в отлично изгладен светлокафеникав костюм, с чиста, разтворена на врата бяла риза и модни леки обувки. Бе се подстригвал наскоро, косата му бе съвсем къса. Скъпият златен часовник бе единственото бижу по него. Прясно избръснат, Рагъл ухаеше на „Армани“, обилно излян по лицето, като да бе безплатен. Подаде ми ръка с прекрасно подрязани нокти.

— Харви Рагъл, генерален директор на „Кръшем Продъкшънс“ — представи ми се той и се усмихна топло, като разкри удивително бели зъби.

— Приятно ми е — рекох, донякъде изненадан. — Съжалявам, но не мога да се здрависам. Хванал съм нещо неприятно…

Показах им пръстите си с мехурите и Рагъл пребледня. Удивително чувствителна душа за човек, който мачка дребни гадинки, за да си печели прехраната. Тръгнахме към изхода, а по пътя дебеланите, джуджетата и полуразголените дами се изредиха да прегръщат Рагъл и да му пожелават късмет. Отбихме се в една от адвокатските консултантски стаи — номер 223, до съдебна зала 2. Мъжагата, чието име се оказа Мики, застана на входа с кръстосани отпред ръце.

— Протекция — обясни ми Франклин, преди да затвори вратата.

Настанихме се на масата и пръв заговори Рагъл.

— Е, видяхте ли моята работа, г-н Паркър?

— Имате предвид видеото с мачкането на буболечките ли? Да, видях го.

Рагъл се отдръпна, сякаш му дъхнах на пресен чесън.

— Не ми харесва това определение — рече той. — Аз правя еротика, всякакъв вид, и се смятам за баща на моите актьори. Хората, които видяхте в залата, са звезди, г-н Паркър, звезди.

— И джуджетата ли? — попитах.

— Макар и дребни на ръст, те дават големи неща — тъжно се усмихна Рагъл.

— Ами по-възрастните дами?

— Ужасно енергични същества. Вместо да намаляват с напредване на възрастта, апетитите им растат.

Боже мой, рекох си наум.

— Значи сега правите филми като онзи, който ми изпрати вашият адвокат?

— Именно.

— И в тях хора стъпват по буболечки и други разни?

— Да.

— Като мишки например?

— Да.

— Намирате ли удоволствие в работата си, г-н Рагъл?

— Много голямо — рече той. — Но вие май не одобрявате, нали?

— Наречете ме превзет, ако искате, но намирам тази дейност за отвратна, че и за жестока, да не споменавам, че вероятно е и забранена от някой и друг закон.

Внезапно Рагъл се наведе към мен и ме потупа по коляното с пръст. С мъка се въздържах да не го сграбча и счупя.

— Но хората убиват насекоми и гризачи всеки ден, г-н Паркър — започна той. — Някои дори намират удоволствие в това. За съжаление въпреки очевидното им желание да видят подобно нещо, представено под формата на изкуство, намесват се нашите цензурни институции, за да ги наказват. Не забравяйте, че именно в този щат почина в затвор човек, който продаваше атрибути за сексуално удовлетворение. Защо трябва да наказваме онези, които търсят неортодоксални и неконвенционални пътища към сексуалното удоволствие, питам аз?

Каза всички тези думи и се облегна на стола, за да се усмихне удовлетворено. Усмихнах му се и аз.

— Май не е само един щатът, където се гледа с лошо око на онова, което правите вие.

При тези думи позьорското му поведение съвсем помръкна.

— Ами, хм, да — изкашля се той и посегна към чашата с водата пред него. — На всичкото отгоре има и един господин, който има сериозни възражения срещу някои от по-специализираните ми, хм… продукции.

— Така ли? — удивих се аз. — И кой е той?

— Името му е г-н Пъд — намеси се Франклин.

Опитах се да запазя физиономията си неутрална.

— Най-много се дразни от филмите с паяци — добави адвокатът.

Знаех защо. В същото време Рагъл изведнъж рухна изцяло, сякаш името на Пъд отключи истината за всичко онова, което го застрашаваше.

— Иска да ме убие — измънка той, полуразплакан. — Не мога, не искам да умирам заради изкуството си.

Охо! Значи Ал Зи знае нещо за Братството, а и за Пъд, и затова е намерил за нужно да ме намеси в играта. Изглежда, имаше сериозен повод да ида до Бостън, извън срещата ми с Рейчъл и необходимостта да говоря с Али Уин.

— А как е научил за вас? — попитах.

— Имам си доставчик, той ме снабдява с гризачи, насекоми и когато имам нужда — с арахниди — заразказва Рагъл. — Сигурно той е казал на Пъд за мен. Няма кой друг…

— Е, и защо ще му казва?

— За да отвлече вниманието от себе си — за да се спаси самият той. Защото видимо г-н Пъд се ядосва не само на мен, а и на онези, които ми продават нужното за филмите.

— Значи вашият доставчик е съобщил името ви на Пъд с оправданието, че не знае какво ще правите с доставката, така ли?

— Сигурно е така, да.

— Как се казва този човек?

— Баргъс. Лестър Баргъс. Има специализиран магазин в Горам — за екзотични насекоми и влечуги.

При тези думи спрях да си записвам.

— Значи го познавате, г-н Паркър? — попита ме Франклин.

Кимнах. Баргъс бе истински изрод: от типа на онези, които наричат „две кила лайна в торбичка за едно“. На всичкото отгоре бе и тъп: човек, който смята, че е патриотично да си глупав и води майка си на ресторант, за да отпразнуват рождения ден на Хитлер. Помнех го особено добре от случай през детството ми в Скарбъро Хай. Тогава ме бяха обградили точно при оградата на футболното игрище с огромната емблема на „Редскинс“ на таблото — хайка младежи, готови да ме бият.

Онези месеци се бяха оказали сред най-трудните в живота ми: бях само на 14 години, баща ми вече покойник, а от погребението бяха минали само два месеца. Слуховете ни бяха последвали по тукашните места: че баща ми, нюйоркски полицай, убил двама души. Младеж и девойка, беше ги застрелял, а те дори не били въоръжени. По-късно самият той бе налапал дулото и си бе теглил куршума. Още по-лошо, че всичко това бе самата истина, поне в основните факти, както ги изреждам дотук. Нямаше начин да се избегне или заобиколи стореното от баща ми. Бе толкова трудно, ужасно трудно, колкото и да се обясни защо го е направил. Убийството си бе факт и край. Не мога да зная какво е мислил, какво е изпитвал, когато е натискал спусъка. Знаеше се, че те са го дразнили, провокирали, закачали. Опитвали са се да го накарат да си изпусне нервите, но сигурно не са се досещали до какво може да доведе подобна ситуация. Впоследствие ние с майка напуснахме Ню Йорк и се преместихме в Скарбъро — при баща й, бивш полицай. По петите ни, като черни кучета, плъзнаха слухове и мълви.

Отне ми известно време да се науча да се защитавам, но в крайна сметка успях. Дядо ми бе търпелив учител — показваше десетки пъти как се блокира прав удар, как се отвръща с единично, отмерено движение, в което да има истинска сила. И когато се замисля за онези месеци, в съзнанието ми се връща въпросната ограда и кръгът младежи с пламнали за кръв, омерзени лица, Лестър Баргъс с луничките и квадратната, ниско подстригана глава, от устата му виси слюнка, той я всмуква обратно, замаян от перверзното удоволствие да биеш сам човек с помощта на десетина другари. Ако се бе родил койот, Лестър щеше да бъде последният в глутницата, винаги готов да легне по гръб, изръмжи ли му някой от по-силните, но и винаги стръвен да разкъса падналия, ранен събрат. През гимназиалните си години се бе прочул само с гнусотии — измъчваше и плашеше по-слабите, веднъж почти изнасили едно момиче. Дори не можа да си вземе и изпита от програмата САТ — за установяване на способностите и наклонностите. И как да го вземе — само заради него би трябвало да се променят коефициенти, скали и характеристики, че да могат да маркират тоталното му невежество и тъпота.

Бях чувал, че има магазин в Горам, но знаещи хора ми бяха подметнали, че той е само параван за друга дейност като например незаконна продажба на оръжие. Трябва ли ви „чист“ патлак — Лестър Баргъс е вашият човек. Още повече ако имате интерес към крайната политическа десница, пред която дори и Кланът бледнее, за да замяза на даскалски профсъюз.

— Има ли и други подобни магазини, г-н Рагъл?

— Не, не и в този щат, но Баргъс го познават в национален мащаб и разни специалисти често се консултират с него. Макар и не лично… защото, хм… г-н Баргъс е много неприятна личност — отвърна Рагъл.

— И ми казвате всичко това, защото…

— Защото моят клиент е убеден, че г-н Пъд ще го убие… ако някой междувременно не спре самия Пъд — побърза да обясни Франклин. — Онзи господин в Бостън, който помага за дистрибуцията на по-традиционната продукция на моя клиент, изрази увереност, че вашият текущ случай има допирни точки с интересите на г-н Рагъл. И всяка помощ, която можем да ви окажем, пък ще се отрази благотворно на нашата кауза.

— И с какво ще ми помогнете? Лестър Баргъс ли е единствената ви следа?

Франклин сви рамене стеснително.

— Пъд опитвал ли е връзка с вас?

— Да, в известен смисъл. Моят клиент бе намерил подходящо скривалище в една къща в Стандиш. Тя изгоря — някой хвърлил запалителна бомба през прозореца на спалнята. За щастие г-н Рагъл успял да се измъкне, без да бъде ранен. Тогава наехме и Мики — за охрана.

Прибрах си тефтерчето, помислих малко.

— Нищо не мога да ви обещая със сигурност — рекох и станах.

Рагъл скочи и благодарно застиска ръката ми.

— Ако намерите този човек, г-н Паркър, смачкайте го, стъпчете го като буболечка!

Рязко си издърпах ръката.

— Не зная дали високи метални токове ще ми свършат работа, г-н Рагъл — казах аз, — но ще го имам предвид.

 

 

Същия следобед отскочих до Горам. Бе само на две-три мили път, ама си знаех, че ще си загубя времето. Баргъс бе доста одъртял, окапали му бяха и зъби, и коса, пръстите му бяха жълти пожълтели от никотина. Носеше фланелка с надпис „Не на Новия световен ред!“ и голяма рисунка на синята каска на ООН, прихваната в кръстчетата на снайперски мерник.

Магазинът бе мръсен и тъмен с множество стъкленици, също зацапани и прашни. В тях мърдаха паяци, змии на дървени клони, тълпи хлебарки. В голям стъклен съд на тезгяха клечеше десетсантиметрова богомолка и Баргъс тъкмо й подхвърляше щурче, което се опита да избяга, но тя го подгони, за да го схруска хищно.

Мина почти минута преди Баргъс да ме познае.

— Бре, бре, бре — рече той небрежно. — Я глей кво подава глава от аквариума!

— Чудесно изглеждаш, Лестър — отвърнах. — Как успяваш да се запазиш такъв млад и готин, а?

Той се загледа в мен и бръкна в щърбата си уста, за да извади нещо оттам.

— Ти да не си педал, бе, Паркър? Отдавна те подозирам, че си падаш по мъжко, а?

— Хей, хей, Лестър, не мисли, че не съм поласкан, но ти просто не си моят тип.

— Аха — изръмжа той. — За кво си се домъкнал? Ще купуваш ли нещо?

— Търся малко информация.

— Аре чупката, през вратата, вдясно и право в гъза на преизподнята! Там им кажи, че аз те пращам!

И за да ми докаже колко съм нищожен, отнякъде извади книга и заби очи в нея. Доколкото разбрах от заглавието, май ставаше дума как да си построим къща от празни бирени кутийки.

— Че бива ли така да се държиш със старите училищни другари, а? — подметнах му аз.

— Какъв другар си ми ти на мен? Оди се пери, не те искам тука — нареди той, без да вдига глава от книгата.

— Мога ли да попитам защо?

— Щото кой се допре до тебе, и веднага рита топа.

— Ти ако се огледаш достатъчно внимателно, ще видиш, че хора умират постоянно и около всеки от нас.

— Мое, но при теб изпукват непрекъснато и редовно.

— Значи колкото по-бързо си тръгна, толкова по-добре за теб, а?

— Аре, метлата казах.

Потупах леко с пръст по стъкленицата с богомолката и триъгълната главичка отскочи назад. От всички насекоми богомолката единствено има някаква си прилика с човека: очите й са поставени така, че гледа напред, и то в известна перспектива. Чел съм също, че разпознава някои цветове и може да извръща глава, сякаш наднича „през рамо“. Още, също както и човекът, е всеядна или налита на всичко, което може да убие — от стършел чак до мишка. Придвижих си пръста по стъклото и тя го проследи с глава, а в същото време челюстите й дояждаха останките на щурчето.

— Остави я на мира — сопна се Баргъс.

— Хищник, а?

— Че те схруска и тебе, кво си мислиш? Само да поостанеш достатъчно — закани се той и се ухили — харесваше му самата мисъл.

— Чувам, че може да убие и най-отровните паяци?

Баргъс захвърли помагалото за строеж на бирени къщи.

Темата май му хареса.

— Скивал съм я да го прави — потвърди той.

— Значи може и да не е толкова лошо животинче?

— Щом не харесваш паяци, кво търсиш тука?

— Че кой пък обича отровни паяци? Аз да не съм като г-н Пъд?

Ушите му помръднаха — усети се. Пак се зачете в книгата, но бе нащрек да чуе какво още може да кажа. Аз обаче си замълчах. След малко той не издържа.

— Кой е пък тоя?

— Я гледай ти — че той те познава.

Лестър Баргъс отново остави книгата и се втренчи в мен.

— Кво дрънкаш, да ти го начукам, а?

— Издал си му клиент — Харви Рагъл. Мислиш ли, че е достатъчно?

— Кво плямпаш бе, Паркър? Не те разбирам — звучеше непукистки, но на челото му избиха ситни капки пот.

— Мисля си, че първо ще види сметката на Рагъл, а после ще се захване и с теб.

— Махай се от магазина! Аре чупката — изсъска Баргъс в опит да прозвучи страшно, но гласът му на два пъти потрепери.

— Само паяци ли си му продавал, а, Лестър? Може би си му помагал и за други нужди. Като например… той обича ли пистолетите?

Ръцете му зашариха под тезгяха — търсеше оръжие. Захвърлих си визитката на плота пред него, той я сграбчи с лявата ръка, смачка я и запрати топчето в кошчето за боклук. Дясната му ръка се подаде с рязана ловна пушка в нея. Не помръднах от мястото си.

— Познавам го, Лестър. С него майтап не става. Опасен човек.

Баргъс зареди.

— Разкарай се. Вече казах, не го зная кой е.

Въздъхнах и отстъпих.

— Твоя работа, Лестър, но ако питаш мен, рано или късно ще се върне за теб.

Обърнах му гръб и тръгнах към вратата. Вече я отварях, когато ме повика по име.

— Не искам неприятности, нито от тебе, нито от него, чуваш ли?

Изчаках мълчаливо. По лицето му се изписа безкрайно раздвоение: страхът от това да не изтърси нещо опасно за самия него и от последиците, ако мълчи.

— Немам му адреса — рече по едно време колебливо. — Той, когато му требва нещо, сам иде тук, взема си го, плаща в кеш. Сетне идва един път — последния, и пита за Рагъл. Нема начин да му кажа, че не го познавам. Значи му казах каквото питаше и край. Ти като го видиш, кажи му, че с мен работа нема. Ква работа да има, а?

Това полупризнание, изглежда, успокои съвестта му донякъде и обичайната му грозна наглост се върна.

— А па ти вземи си намери друга работа. Щото този, дето питаш за него, мрази да се пита, чаткаш ли ме? Че те хване и тебе същата болест — черната. Който много знае, бързо умира. Ха-ха.

 

 

Същата вечер нямах никакво желание да си стоя у дома или да си готвя сам. Залостих прозорците, сложих веригата на задната врата, а на предната отгоре заклещих пречупена кибритена клечка. Ако някой се опита да влезе, да имам сигурно доказателство за това.

Отскочих до Портланд и паркирах на ъгъла на „Котън“ и „Форест“, недалеч от старото пристанище, сетне тръгнах пеша за „Сапоро“ на „Комършъл“, а шумът на вълните ме съпроводи чак до ресторанта. Похапнах терияки^[1], пих зелен чай и се опитах да си подредя мислите. Причините за едно отиване до Бостън се умножаваха: Рейчъл, Али Уин, Ал Зи. Но пък все още не бях успял да говоря с Картър Парагон, безпокоях се какво ли е станало с Марси Бекър. Усетих по едно време, че се потя, но как да сваля сакото, като нося пистолет?

Платих и излязох. Отсреща пред киното имаше опашка от деца — искаха да гледат някакъв тридоларов филм, а човекът, който късаше билетите, ги гледаше скептично; печен в занаята, какво ли не беше виждал човекът. Имаше доста хора по улиците, на „Форест“ и „Юниън“ се тълпяха шумни компании. Поразходих се из шумотевицата, не ми се искаше да оставам сам, ама хич не ми се прибираше в празната къща в Скарбъро. Минах покрай кафенето „Калабаш Сигар“ сетне се отбих в „Грити Макдъф“, огледах постоянното присъствие и пак излязох.

Жената на „Мултън Стрийт“ бе с гръб към мен, в същата светла лятна рокля на розови цветчета, със същата прибрана в конска опашка руса коса. Всичко около мен сякаш замръзна — трафикът като че спря, стъпките на пешеходците заглъхнаха, хората застинаха в мимолетния миг на вечното време. Единственото, което чувах, бе собственото ми дишане, единственото движение, което виждах, бе на „Мултън“.

Момчето стоеше до жената, тя го държеше за дясната ръка. Беше със същата шарена риза и късите панталонки — както първия път, когато ги забелязах на „Ексчейндж“. Сега жената се наведе и му прошепна нещо, то кимна и извърна глава. Погледите ни се срещнаха, едното стъкло на очилата му проблесна в мрачевината. Сетне тя се изправи и внезапно си тръгна, повървя и зави вдясно по „Уорф Стрийт“. Когато се скри от очите ми, всичко се върна в нормалното си състояние: времето тръгна отново, хората се раздвижиха, шумотевицата започна пак. Хукнах след нея по улицата, задминах момчето, свих на ъгъла: тя тъкмо пресичаше „Дана Стрийт“, уличните лампи осветяваха паважа, под всеки стълб меко грееше басейнче жълта светлина, а тя крачеше сред тях безшумно.

— Сюзън!

Това бе моят глас, той отекна по улицата, за миг ми се стори, че тя се ослушва. Сетне прекрачи от светлината в мрака и се загуби. Просто изчезна.

Върнах се на „Мултън“. Момчето седеше на ъгъла и гледаше в паважа. Приближих, то надигна глава и лявото му око любопитно ме разгледа иззад роговата рамка. Дясното стъкло бе почернено с помощта на непохватно залепена и тъмна на цвят лепенка. Едва ли бе на повече от осем години, светлокестеняво, косата му — разделена на път, на челото — леко разбъркана, паднала напред. И ризата, и панталоните бяха замърсени, изкаляни, гърдите скрити зад висящата на шията му дъска — парче плоско дърво, горе-долу 20 на 12 см. Бе окачено на въже, а отпред бяха издялани, по-скоро издраскани, груби, примитивни букви, като че детински — може би с помощта на пирон. Издълбаните улеи бяха запълнени с пръст или кал на места и това, заедно с мрака, ми пречеше да прочета написаното.

Приклекнах пред него и поздравих:

— Здравей.

— Здравей — отвърна ми то.

Не изглеждаше уплашено, нито гладно или болно. Просто си беше… тук.

— Как се казваш?

— Джеймс.

— Да не си се загубил, а, Джеймс?

То само поклати глава.

— Тогава какво правиш тук?

— Чакам.

— Какво чакаш?

Не ми отговори. Имах усещането, че трябва да зная отговора и то очаква от мен именно това, затова е и изненадано.

— Коя беше онази дама с теб преди малко?

— Господарката на Лятото.

— А име няма ли си?

Детето ме изгледа продължително и помълча, а когато отговори, дъхът ми ме напусна, почувствах се лек и безтегловен. И много уплашен.

— Тя каза, че го знаеш — отвърна и пак ме погледна с някакво детинско разочарование или може би почуда.

Затворих очи, напрегнах мозъка си и както бях клекнал, като че загубих равновесие. Момчето протегна ръка и ме хвана за китката. Ръката му бе ледена. Когато отворих очи, то се бе надвесило над мен, а между зъбите му имаше пръст.

— Какво ти е на окото, Джеймс?

— Не помня — отвърна той.

Протегнах пръсти напред и се опитах да изчистя калта от буквите. Тя се изръси и разкри следното:

Джеймс Джесъп

грешник

— Кой ти каза да носиш това, Джеймс?

От лявото око се отрони сълзица, сетне настъпи мълчание.

— Аз бях лош — прошепна то след малко. — Всички бяхме лоши.

Сълзите рукнаха, но само от лявото око и само по лявата буза. Посегнах към очилата му и усетих, че ръцете ми силно треперят, но внимателно ги свалих. Момчето не се опита да ме спре, здравото му ляво око ме гледаше с доверие.

На мястото на дясното зееше дупка, плътта бе разкъсана и изгорена, но раната бе суха и някак си застинала, като че нараняването е старо, много старо, кръвта отдавна е спряла, болката — също.

— Аз те чакам отдавна — рече неочаквано Джеймс. — Ние всички те чакаме.

Изправих се, по-точно скочих на крака и отстъпих назад. Изпуснах очилата и нещо ме накара да се обърна.

И тогава ги видях. Всичките.

Те стояха и ме гледаха: мъже и жени, младежи и девойки, до едни с дъски като Джеймсовата на шиите. Бяха десетина души общо, може би повече. Бяха в сенките на „Уорф“ и в началото на „Комършъл“, облечени в прости дрехи, облекло, предназначено за земеделци, за хора, близо до земята: панталони, които ще издържат на достатъчно здрав напън, боти и ботуши, които няма да пропуснат вода, нито ще се скъсат при първи съприкосновения с острите камъни.

Катрин Корниш, грешница

Вирна Келог, грешница

Франк Джесъп, грешник

Били Пърсън, грешник

Останалите бяха по-далеч, не можех да разчета имената им. Някои имаха рани по главите, черепът на Вирна Келог бе пукнат, а раната стигаше почти до носа. Били Пърсън бе прострелян в главата, парче от скалпа на Катрин Корниш висеше встрани на главата и закриваше едното ухо. Стояха и ме гледаха, а въздухът около тях пукаше, изскачаха сини искрици — сякаш от скрита енергия.

Преглътнах, но гърлото ми си остана сухо и от усилието ме заболя.

— Кои сте вие? — попитах ги аз, но знаех отговора още докато избледняваха във въздуха.

Залитнах назад и се подпрях на някаква студена стена. Виждах високи дървета и мъже, които шляпат из кал и кости. Вода приплискваше в дига от чували с пясък, виеха някакви зверове. Стоях там и треперех, със затворени очи. И тогава чух собствения си глас, издигнат в молитва.

Моля те, Господи!

Моля те, нека всичко това да не започва отново…