Джон Конъли
Родени да убиват (22)

Глава двайсет и първа

Лежах до Рейчъл и се вслушвах в гласчетата на мухоловите високо в околните дървета. Престоят им в Нова Англия ще бъде кратичък — прелетели са вероятно миналата седмица, до края на септември ще са си отишли, но пък ако успеят да избягнат атаките на бухалите и ястребите, хубавичко ще натъпчат жълтеникавите си коремчета с разни насекоми, чиито популации точно сега експлозивно растат. В градината се чува жуженето на първите едри конски мухи, зелените им очички жадно святкат. Скоро ще се навъдят какви ли още не буболечки, листни въшки, мравки, скакалци, кърлежи. А над съседните заблатени местности ще се извият рояци гладни и жадни комари.

За птиците храна ще има до насита, а и за паяците също…

До мен Рейчъл тихичко замърмори насън, усещах топлината й върху стомаха, линията на гръбнака й под бялата кожа като камениста пътечка, покрита с току-що паднал сняг. Надигнах се лекичко, за да погледна лицето й. Кичури червена коса се пилееха по него и по възглавницата, между устните й също. Внимателно ги отместих и неволно я погалих. Тя се усмихна с все още затворени очи, а пръстите й игриво полазиха по бедрото ми. Нежно целунах кожата зад ухото й, тя изви глава и откри към мен белоснежния врат — чак до раменете и до малката вдлъбнатина на гърлото. Тялото й се изви и тя се притисна към мен, а всичките ми мисли се изгубиха в топлина, слънчеви лъчи и птиче песнопение отвън.

 

 

Преваляше пладне, когато оставих Рейчъл да си пее в банята и тръгнах да купувам кифлички и мляко. Усещах тежината на смит и уестъна в кобура под мишката, а заедно с нея дойдоха и неприятните мисли: колко бързо се бях върнал назад — към старата рутина да се въоръжавам, преди да напусна къщата, та дори и когато отивам до магазина за най-дребни покупки.

Днес се надявах на всяка цена да открия Марси Бекър. Досега обстоятелствата ме бяха отклонявали от тази задача, но пък все повече се убеждавах, че тя ще се окаже ключът към събитията в нощта на кончината на Грейс Пелтие. И още един елемент от по-голямата картина, чиито измерения вече започвах да съзирам. Оцелял бе Фокнър, или поне нещо от него. Той, с нечия помощ, бе избил Баптистите от Арустук, включително и собствената си съпруга, сетне се бе скрил, за да се появи по-късно, прикрит в сянката на организацията, известна като Братството. Парагон се бе оказал сако обикновен параван, при това и баламурник. Зад истинското Братство стоеше лично Фокнър, той бе скритата в сенките плът и кръв, а Пъд бе неговият меч.

Спрях в градината, взех плика с купените продукти от съседната седалка и тръгнах към къщата. Все още пренареждах мислите си, преценявах възможностите, когато посегнах към дръжката на вратата. Отворих я, а течението завъртя и вдигна във въздуха нещо бяло.

Беше обвивка от бучки захар.

Рейчъл бе в началото на коридора, Пъд я бе хванал за рамото и я тикаше навътре — в самата кухня. В устата й бе натикал шалче, а ръцете й бяха завързани на гърба.

Видя ме, извъртя се зад нея и застина.

Пуснах плика на пода, посегнах към пистолета. В същия миг Рейчъл се изви в ръцете на Пъд и с отривисто, светкавично движение заби глава в лицето му. Мисля, че го намери в носа, доста сполучливо. Той залитна назад и замахна към нея — с опакото на ръката. Пръстите ми бяха вече на дръжката на пистолета, когато нещо твърдо ме тресна в слепоочието и аз се свлякох, а в очите ми блесна огненобяла светлина. Усетих ръцете по мен, сетне оръжието ми вече го нямаше, а по разляното мляко заблестяха алени капки. Опитах се да стана, но дланите ми се плъзнаха по мокрия под, краката ми бяха необичайно тежки и непохватни. С мъка надигнах глава и видях юмрука на Пъд, сипеше удари по главата на Рейчъл, която също политна към пода. По лицето и по ръката му имаше кръв. Отново нещо тежко се стовари върху бедната ми глава, усетих и трети удар и сетне нищо не помня. Поне за доста дълго време.

 

 

Дойдох в съзнание бавно, постепенно — на етапи, на етапи или поне така ми се струваше — като че газя през гъста, червена течност. Смътно усещах, че Рейчъл седи на кухненски стол до масата, все още облечена в бялата памучна роба. Постепенно очите ми се избистриха и видях зъбите й, прозиращи зад напъханото в устата й шалче, а ръцете й бяха все така закопчани на гърба. На челото имаше кръв, на бузата одрано, окото — посинено. Кръвта бе потекла надолу, за да стигне до шалчето. Гледаше ме втренчено и неистово, сетне очите й заиграха надясно, тя се опита да поклати глава, сякаш да ми каже нещо. Понечих да повдигна глава, но някой отново ме удари, пак загубих съзнание.

Известно време се носех в някакво мъгляво течение, в странно неведение, от време на време, изглежда, закачах и контактувах с реалността, после отново ме унасяше. Ръцете ми бяха завързани, но поотделно — изглежда, с жица, бяха ме поставили седнал на стол. Опитам ли да ги помръдна, боли — жицата бе затегната. Главата ме цепеше ужасно, в очите ми май имаше кръв. Като през мъгла чух нечий глас:

— Значи това е мъжът?

Стори ми се, че принадлежеше на много възрастен човек, хриптящ, въздрезгав и слаб. Като запис, идващ от старо радио. Пак се опитах да повдигна глава и този път забелязах някакво движение в сенките на дългия коридор: гърбава фигура, приведена, в черно. До нея имаше друга — по-висока. Реших, че може би е на жена.

— Мисля, че вече трябва да си тръгваш — рече мъжки глас и незабавно разпознах внимателната, уравновесена ритмика на говора. Г-н Пъд.

— Предпочитам да остана — рече фигурата и този път гласът прозвуча съвсем близо. — Нали знаеш, че много обичам да те гледам, когато работиш.

В същото време усетих нечии пръсти по брадата, замириса ми на солена вода и кожа. Усетих и дъха му. Вонеше на гнило, сякаш се разлага нещо вътре в него. Направих опит да отворя очи, но стаята се завъртя с шеметна бързина и ми прилоша, затова ги затворих. Но чувствах присъствието, пръстите, които ме опипват, като че търсят костта под кожата. Сетне ръката се премести върху рамото, по ръцете, по дланите.

— Не — отвърна гласът на Пъд. — Никак не бе разумно да идваш. И то точно днес. Трябва да тръгваш.

Чух или почувствах как другият въздъхна или издиша — мъчително, тежко. Сетне:

— Той ги вижда, знаеш — прозвуча старческият глас. — Вижда ги… просто го усещам, то се излъчва от него. Този е необичаен човек, измъчен човек…

— Ще прекъснем мъките му — веднъж и завинаги.

— И нашите — рече старият. — Има силни, здрави кости.

Не повреждай пръстите или ръцете. Искам ги.

— А жената?

— Прави каквото трябва, но едно обещание да я пощадим може да направи този мъж — любовника й — по-отстъпчив.

— И ако умре…?

— Има прекрасна кожа — мога да я използвам.

— Каква част? — попита Пъд.

Настъпи мълчание.

— Цялата — рече гласът след известно време.

Чух стъпки около мен. Червената пелена пред очите ми бавно се вдигаше. Мигах, очите ми сълзяха и може би кръвта постепенно се разнасяше. Сега видях онази странна, безименна жена с обезобразения врат. Гледаше ме с присвити очи, в тях имаше омраза. Чиста и ярка. Докосна врата ми с пръсти. Потреперих.

— Хайде, тръгвайте — нареди Пъд и тя се поколеба за миг, сетне се отдалечи с видимо съжаление.

Сля се със сенките покрай стената, сетне забелязах две фигури, които излязоха през предната врата и пристъпиха на верандата. Опитах се да ги проследя докрай, но шамар по бузата ми даде да разбера, че това е нежелателно. И тогава в пространството, което можех да следя с очи, се появи още една — нова фигура. Жена, облечена в син пуловер и панталони, с разпусната по раменете коса.

— О, госпожице Торанс — рекох с мъка, — надявам се, че преди да умре, Парагон ви е написал препоръки, а? Ще трябва да си дирите нова работа, нали?

Много говорех. Удари ме по тила. Не беше силно. Нямаше и нужда. Ръката й попадна точно на същото място, където бяха попадали и предните удари. Болката, знаете, има пряко цветово измерение. В нощното небе блеснаха бели светкавици, чак ми призля. Свят ми се виеше, главата ми падна на гърдите, нямах сила да я повдигна, повръщаше ми се, но и това не можех да направя. От двора долетя звукът на потегляща кола, сетне усетих движение пред себе си и на пода отпред се появиха кафяви обувки. Сега главата ми сякаш сама се вдигна, за да проследи краката и крачолите, сетне колана и хлабавите на кръста също кафяви панталони, кафявото сако и накрая черните очи на г-н Пъд, с надвисналите отгоре им гънки плът.

Изглеждаше далеч по-зле в сравнение с последния път, когато се бяхме срещнали. Останките от дясното му ухо бяха прикрити под марля, удареният от Рейчъл нос се бе подул и посинял, а около ноздрите все още имаше следи от кръв.

— Добре дошли отново, сър — рече той и се усмихна. — Наистина, добре дошли!

Насочи към Рейчъл облечената си в ръкавица ръка.

— Докато вие поспахте, се наложи да се позабавляваме сами, но пък не мисля, че вашата курва има кой знае какво да ни каже. От друга страна, си мисля, г-н Паркър, че вие знаете далеч повече, да. Далеч повече.

Отстъпи и се приближи до Рейчъл. Застана над нея и с рязко, внезапно движение разкъса ръкава на робата. Откри се бялата кожа на рамото и ръката, тук-таме напръскана с мънички лунички. Сега чак забелязах, че Торанс е застанала пред мен и леко вдясно, в ръка държи насочен към мен пистолет „Кар К9“, собственият ми смит и уестън лежи на масата в кобура, а останките от клетъчния ми телефон се търкаля разпръснати по пода, кабелът на кухненския телефон е отскубнат от розетката.

— Както знаете, г-н Паркър — започна Пъд, — ние търсим нещо. Нещо, което ни бе отнето от г-ца Пелтие. Тази вещ, значи, все още липсва. Също както и, така поне мислим, пътникът, който може би е бил в колата заедно с госпожица Пелтие малко преди смъртта й. Допускаме, че може би в тази личност се намира търсената от нас вещ. Бих желал да ни кажете кое е това лице, за да можем да си възвърнем загубеното. Нужно ми е също да ми разкажете всичко, което е станало между вас и покойния господин Ал Зи, какво сте си говорили, както с него, така и с господин Мерсие преди две вечери. А, и всичко, което знаете за човека, който уби г-н Парагон.

Не отговорих. Пъд изчака около трийсетина секунди, сетне въздъхна.

— Зная, зная, че сте извънредно упорит човек. Мисля си, че дори сте готов да умрете, но не и да ми отговорите на въпросите. Признавам — вероятно това е много похвално качество. Да си дадете живота, за да запазите нечий друг. Браво! И в известен смисъл това ни води точно на темата. В крайна сметка всички ние сме плод на саможертвата на един човек, нали? А вие ще умрете, г-н Паркър, бъдете сигурен в това. Независимо дали ми кажете нещо или не. Вашият живот е към края си.

Наведе се над Рейчъл, стисна брадичката й в ръка и насила изви главата й към мен.

— Въпросът, г-н Паркър, е дали сте готов да пожертвате и чужд живот, за да защитите приятелката на Грейс Пелтие? Или пък да подхраните налудничавото си рицарство? Ето това се пита в задачата, в това е истинската проверка: колко чужди живота струва тази ваша тайна? Познавате ли въпросното лице? Жена е, нали? Признайте си! Не сте я срещали може би? Е, кажете ми сега: може ли една непозната да струва за вас повече от живота на тази жена тук? И изобщо имате ли право да зарежете госпожица Улф на произвола на съдбата, за да останете верен на вашите си принципи?

Пусна брадичката на Рейчъл и сви рамене.

— Това са трудни въпроси, г-н Паркър, съзнавам това. Но пък бъдете сигурен, че скоро ще си имаме отговори на всичко.

Наведе се и от пода взе голяма пластмасова кутия, в която имаше пробити множество дупчици. Постави я на масата до неговата берета, после я извърна и я отвори така, че да мога да виждам вътрешността. Тя съдържаше пет пластмасови контейнерчета. Трите бяха дълги поне по десетина сантиметра, другите две — по-малки, от типа шишенца за подправки или билки, сега приспособени за неговите си цели.

Извади две от последните — с перфорирани капачки. И в двете веднага забелязах неголемите членестоноги същества, които вече опипваха стъклото с многото си крака. Пъд остави едното на масата, сетне пристъпи към мен с другото в ръка — хванал го внимателно между палеца и показалеца, за да видя по-добре съдържанието.

— Разпознавате ли го? — попита ме любезно.

Зад стъклото кафявият отшелник се изправи на няколко от крачетата и се откри познатият ми корем, сетне се плъзна назад, другите крачка зашариха по стената, а върху цефалоторакса зърнах за миг типичния, подобен на леко удължена цигулка, знак, който дава на този вид едно от нарицателните прозвища.

— Някои хора го наричат отшелник, г-н Паркър. Loxosceles reclusa. Казах му вече какво направихте с братята и сестрите му в пощенската кутия. Убеден съм, че не му е харесало. Живи да ги изгорите! Не е спортсменско, г-н Паркър, ама съвсем не е!

Поднесе шишенцето към лицето ми и внимателно го разклати. Паякът вътре инстинктивно се наежи, пипалата му се източиха напред.

— Някои хора твърдят, че отшелниците са гадни, отровни арахниди, аз пък се възхищавам от тях. Най-напред от агресивността им. Забележителни са в това отношение! Понякога им подхвърлям черни вдовички… хм, да се чуди просто човек как добре си похапват от тях, да. Но пък най-интересното нещо е отровата.

Очите му проблеснаха под надвисналата над тях кожа, долових лека миризма — неприятна, химическа, като че при възбуда и неговото тяло отделя някакви токсини.

— Отровата, която използва при нападение на хора, не е същата, с която парализира и убива плячката си от насекоми. В нея има един допълнителен компонент — специфичен токсин. Като че това мъничко същество познава, по-точно разпознава хората, да. Всъщност винаги ги е разпознавало и си е изработило оръжие против нас. Оръжие с голяма и неприятна сила, знаете.

Отстъпи и отново се доближи до Рейчъл, като допря бурканчето до бузата й. Тя рязко отдръпна глава; забелязах, че се разтрепери силно, от очите й шурнаха сълзи. Сега потръпнаха пък ноздрите на г-н Пъд, като че подушваше страха и отвращението й.

Но сетне тя погледна към мен и съвсем леко поклати глава.

— Отровата причинява некроза. Механизмът е прост, г-н Паркър, белите кръвни телца се обръщат срещу собствения си организъм. Кожата се подува, подпухва, сетне започва да гние, а организмът просто няма сила да се бори с този процес. Някои хора страдат ужасно. Дори умират. Чувал съм за едного, който направо починал — час след ухапванията. Удивително, нали? Такова мъничко същество, а причинява такива страдания, нали? На покойния г-н Шайн му позволих да се запознае най-интимно с тяхното естество. Жалко, че не успя да ви разкаже, преди да умре.

Други пък са като имунизирани срещу отровата. Не им действа, знаете. Изобщо. И ето този факт ни дава основание за един интересен тест. И ако не кажете онова, което ми е нужно, ще го приложа на вашата курва. На кожата й по-точно. Тя вероятно дори и няма да усети ужилването. А ние пък ще изчакаме малко. За да свърши работа, съответната противоотрова трябва да се инжектира в разстояние на половин час. Ако откажете да сътрудничите, боя се, че ще останем тук много повече от това време. Ще започнем с ръцете, сетне ще преминем към лицето и накрая — към гърдите. Ако и това не успее да ви разчувства, ще прибегнем до помощта и на други мои питомци. Тук имам и черна вдовица, знаете. А и пясъчен южноафрикански паяк, към когото съм особено привързан. Тя ще успее да го поеме и в устата си — преди да умре, разбира се.

Сега пък разклати бурканчето в посока към мен.

— За последен път, г-н Паркър, кой е бил вторият пътник и къде се намира сега тя или респективно той?

— Не зная — отвърнах. — Честно, все още не съм успял да стигна до въпросното лице.

— Не ви вярвам — отсече Пъд и бавно, бавно започна да отвива капачето на шишенцето.

Извих се в стола, напрегнах сили, когато го доближи до лицето на Рейчъл. Пъд разтълкува движението ми като признак на слабост и възбудата му като че нарасна. Само че не беше стопроцентово прав. Столовете у дома са доволно стари. Били са чупени и поправяни множество пъти — в продължение на петдесетина години. Като използвах силата в раменете си и извивах ръце колкото можех, усуквах облегалката спрямо основната рамка и след малко усетих, че някои от съединителните винтове поддадоха. В следващия миг столът бе вече готов да се разпадне, ребрата от облегалката — да излязат от гнездата.

— Честно говоря — повторих ясно. — Наистина не зная.

Напънах пак, усетих познатото ми тъничко скърцане. Столът бе повече от готов. Торанс до мен бе зяпнала паяка и Рейчъл с отворена уста, чувах я да диша ускорено, проклетницата. Пъд отви капачката и захлупи шишето върху ръката на Рейчъл. Като допряна вендуза. Сетне раздвижи бурканчето, за да провокира насекомото. Очите на горката Рейчъл се разтвориха неимоверно и тя проплака, колкото й разрешаваше шалчето. Изглежда, че паякът я ужили, защото Пъд разтвори уста и запъшка тежко, сетне се извърна към мен, а в очите му светеше абсолютно, перверзно удоволствие.

— Лоши новини, г-н Паркър, лоши! — извика той, а в същия миг столът се разпадна, аз успях да хвана най-горното ребро и с все сила го забих странично в гръдния кош на Торанс. Тези ребра са заострени в краищата, за да пасват по-добре в конусовидните жлебове. Чух и усетих как импровизираното оръжие проби кожата на жената може би между третото и четвъртото ребро и проникна навътре — не беше трудно. Тя изкрещя, аз бях вече на крак и с все сила й ударих една глава. Уцелих я в лицето, тя политна към умивалника. В същия миг Рейчъл се отхвърли назад и падна заедно със стола, което принуди Пъд да отстъпи от масата. С все още увиснали на лявата ми ръка части от стола сграбих пистолета от масата и пуснах два куршума в Пъд, който вече тичаше към коридора. От рамката на тамошната врата се разхвърчаха трески.

Усетих ръцете на жената върху краката си. Сритах я и натискът секна. Откачих жиците с частите от стола от ръцете и хукнах в посока на двора — тъкмо да видя дългия силует на Пъд да свива вдясно. Минах коридора на два-три скока и най-глупаво рискувах да подам глава — изстрелите дойдоха мигновено. Имал е втори пистолет, мръсникът. Дълбоко поех дъх, претърколих се ребром на верандата и открих огън в движение — това поне го зная и мога добре. Смит и уестънът подскачаше в ръката ми, но Пъд се скри сред дърветата. Скочих и го подгоних, тогава чух звука на запалването. Секунди по-късно колата му изскочи иззад стволовете. Непрекъснато стрелях — докато минаваше по тясната алея и излезе на пътя. Задното стъкло се пръсна, единият стоп също и в следващия миг затворът зацепи в крайно задно положение — край на патроните. Зарязах Пъд — какво да правя? — и тичешком се върнах в къщата. Развързах Рейчъл, тя избяга в съседната стая и се търколи на кревата, сви се на кълбо и яростно затри с ръка ухапаното място.

Торанс пълзеше към задната врата, реброто все така стърчеше от раната, по пода зад нея се бе проточила ивица черна кръв. Носът й бе счупен, едното око — посиняло, затворено, сигурно от моя ритник. Погледна ме, когато се надвесих над нея, но, изглежда, не виждаше ясно; или бе на прага на безсъзнанието или на смъртта, не можех да кажа.

— Къде ще отиде той? — изсъсках гневно.

Тя унесено поклати глава, събра малко сила и се изхрачи в лицето ми — предимно кръв. Сграбчих стърчащото парче дърво и го извих, ясно чух как зъбите й изскърцаха в агония.

— Къде отиде той? — изревах с все сила отново.

Тя биеше с длан по земята, безмълвно, устата й се разчекна в ням звук, тялото се изви и се разтресе в неистови спазми. Пуснах реброто и се изправих, отвореното й око се бялна и цялата тя сякаш замръзна. Опипах й дрехите, каквито джобове имаше — но в тях не намерих нищо. Ама абсолютно нищо, което би ми подсказало в каква посока избяга Пъд, къде би могла да се намира бърлогата му. В безсилна злоба и ярост сритах краката й, сетне презаредих, грабнах Рейчъл и я понесох към колата.