Джон Конъли
Родени да убиват (20)

Глава деветнайсета

Потеглих към Уотървил — там трябваше да се видим с Ейнджъл и Луис, а ръката ми бе още като изтръпнала от допира с едно изгубено дете. Атмосферата при Сейнт Фройд ми бе подействала зле и потискащо. В ушите ми още звучеше дрезгавият лай на онези мелези като някакъв неземен хор оплаквани на езерните мъртъвци. Не можех да прогоня от съзнанието си и картината на разкрития гроб, купчинките пръст, плющящия брезент, водата и старите кафяви кости. Но най-силно в паметта ми се бе запечатала последната сцена — гърбът на потъващия в гората Джеймс Джесъп — дълбоко, дълбоко в незнайните й усои, където го чака една невидима жена в лятна рокля, за да го отведе… при другите.

Изведнъж почувствах дълбока благодарност за това, че има някой, който да го чака в мрака, за да не бъде в пътуването си сам.

Дали и мен някога ще ме чака някой?

 

 

В Уотървил паркирах пред една от сградите на пазарния център и зачаках. Мина цял час преди да се появи черният лексъс, който сви по главната улица и спря някъде в края. Видях Ейнджъл да излиза и спокойно да върви към пресечката на „Мейн“ и „Темпъл“, сетне да свива към задния двор на сградата на Братството. Там се огледа, увери се, че е чисто и продължи. Заключих мустанга, пресрещнах Луис и тръгнахме по „Темпъл“ по следите на Ейнджъл. Той ни чакаше в сенките. Подаде и на двама ни по чифт ръкавици, на себе си вече си бе сложил. Дори бе успял и вратата да отвори.

— Май и Уотървил ще влезе в списъка на местата, където няма да се пенсионирам — отбеляза той дълбокомислено и влезе пръв. — Заедно с Богота и Бангладеш.

— Ще предам тъжните новини на Пенсионното — засмях се аз. — Там ще бъдат неутешими. Къде тогава ще се пенсионираш?

— Може би няма да доживея до пенсия.

— Хайде стига си плакал, човече — обади се Луис. — Давай да вършим работа.

Тръгнахме нагоре по облечените с тънка настилка стълби, докато стигнахме пред дървена врата с малка табела — „Братството“. Отдясно на рамката имаше звънец — в случай че някой си помисли да влиза тук като в Аврамов дом без знанието на г-ца Торанс в ролята на гладния ротвайлер. Извадих електрическото фенерче, на стъклото му бях налепил скоч лента, оставяйки процеп колкото десет цента. Осветих бравата, Ейнджъл посегна с неговия инструментариум и отвори за не повече от пет секунди. Ега ти ключалката. Светлините от улицата бяха достатъчни, за да видим къде сме — приемна с три пластмасови стола, дървено бюро с телефон на него и преса с попивателна, в единия ъгъл шкаф за документация, по стените — картини със съмнителен вкус, но пък съдържателни откъм вдъхновение: залези, гълъбчета и дечица.

Ейнджъл си поигра с ключалката на шкафа и след малко отвори и нея. В горното чекмедже имаше купчина брошурки с трактати с религиозно и друго съдържание — публикации на самото Братство и други институции, които то видимо одобрява. Заглавията? „Християнското семейство“, „Други раси, други правила“, „Хорските врагове“, „Еврейството: истината за богоизбраната раса“, „Абортите: убийство на бъдещето“, „Татко вече не ме обича: разводите и американското семейство“ и прочие и прочие.

— Яяя, само глей тук — обади се Ейнджъл и ни подаде една от тях.

На нея с големи букви пишеше: „Природни закони, неестествено поведение: хомосексуализмът отравя Америка“.

— Може би са ти подушили афтършейва, Ейнджъл — избудалках го аз. — Я виж в другите чекмеджета.

— Все същото — рече той, но все пак ги прерови набързо.

Сетне отвори вратата към вътрешния офис. Той бе по-елегантно обзаведен. Бюрото бе малко по-скъпо, зад него се кипреше стол, тапициран с имитация на кожа, встрани още две канапета в същия материал, помежду им — масичка за кафе. По стените висяха множество фотографии на Картър Парагон, сниман на различни мероприятия, все заобиколен от хора, които го гледат с предани овнешки очи. Тук слънцето не бе скъпило лъчите си: повечето снимки бяха избелели и пожълтели по краищата, навсякъде личеше стара прах, дори си и миришеше на нея. В ъгъла под красиво разпятие стоеше още един канцеларски шкаф, само че далеч по-здрав и стабилен от онзи в приемната. Този път Ейнджъл го отвори чак на втория опит и веднага сбърчи вежди в изненада.

— Какво става? — попитах го, също изненадан.

— Виж сам — рече той.

Пристъпих, светнах с фенерчето. Бе съвсем празен, чекмеджетата потънали в прах. Само в най-долното имаше нещо: бутилка уиски и две чаши. Затворих го, нарочно отново отворих по-горното: същият резултат — прах, прах и само прах, в дебел пласт.

— Това или е специална свещена прах — подхвърли Ейнджъл, — или тук няма нищо и никога не е имало.

— Даааа — рекох замислено. — Чиста работа — параван.

Както ми бе казала и Ейми — уотървилската им организация бе само маска — да заблуждава баламите. Другото Братство — онова с истинската сила — бе някъде на друго място.

— Но пък поне трябва да има някаква документация — замислих се аз.

— Сигурно онзи тип Парагон си я пази у дома — подсказа ми Ейнджъл.

Изгледах го замислено и попитах:

— Имаш ли си по-добра работа?

— По-добра от например да вляза някъде с взлом ли? — попита ме на свой ред той. — Честно да ти кажа, нямам. И още нещо — тази брава е била отваряна преди мен, и то насилствено — има следи. Не са големи, но все пак не е пипано чисто, казвам ти — аматьорско изпълнение.

Заключихме всичко както си беше и се изнесохме. На външната врата Ейнджъл се наведе над бравата и внимателно я освети.

— И тази е отваряна преди мен — отвън. Има пресни драскотини около ключалката, но не са мои, гарантирам — рече той. — Първия път не ги забелязах, защото не внимавах.

Какво да му кажа? Ясно бе, че не сме единствените, които се интересуват от документацията на Картър Парагон, пък вече знаех със сигурност, че не сме и единствените, тръгнали по следите на г-н Пъд. И Лестър Баргъс бе научил същото — в последните си мигове.

 

 

По-късно минахме бавно покрай къщата на Картър Парагон. Беше съвсем тихо, нищо особено не се виждаше. Оставихме колата доста по-надалеч, закътана извън пътя, под сянката на група борове. Обходихме оградата по цялата й периферия, заобиколихме отзад, докато стигнахме до здраво залостена врата с всичките необходими такъми. Камери не се виждаха, но на бетонния стълб до портата имаше домофонно устройство. Същото бе монтирано и на предната врата. Прекачихме се през оградата. Първо Ейнджъл и аз, сетне Луис. Той се позабави, това донякъде ни изнерви. След малко се прехвърли като гимнастик и тупна на земята до нас. Огледа белите петна по черните си джинси и сви устни, но не каза нищо.

Огледахме, обиколихме, държахме се в сенките на околните дървета. Светлина имаше само в един прозорец — с пердета, на горния етаж, в източното изложение. Пред къщата бе паркирана същата синя таратайка, която бях видял и миналия път. Само че сега предният капак бе съвсем студен: тази вечер колата не бе палена. Красивия експлорър го нямаше. Пердетата бяха дръпнати внимателно, от край до край: не бе възможно да се надникне отвън.

— Какво предлагаш? — попита ме Ейнджъл.

— Дай да позвъним на вратата — отвърнах му аз.

— Мислех, че ми предложи да го взломираме — оплака се Ейнджъл, — а не да му бъзикаме електроинсталацията.

Аз обаче позвъних. Ейнджъл се дръпна назад и замръзна. Никой не отвори, не се обади. Изчаках повече от десетина секунди, пак натиснах звънеца. Спогледахме се, Ейнджъл се отправи към задната част на къщата. След минута и нещо се върна.

— Мисля, че трябва и вие да погледнете — рече той.

Тръгнахме след него обратно — натам, откъдето се бе върнал. Задната врата бе отворена. Влязохме в малка, евтино обзаведена кухничка. На пода бяха разпръснати стъкла — някой бе разбил едно от малките прозорчета на самата врата, за да се добере до вътрешното резе.

— Да разбирам ли, че почеркът не е твоят? — попитах Ейнджъл.

— Обидно е дори да питаш — нацупи се той.

Но Луис вече вадеше пистолета и аз последвах примера му. Огледах първите две стаи, през които минахме, но те си бяха направо празни — никакви мебели, никакви картини по стените, никакви килими по подовете. В едната обаче имаше телевизор и видеокасетофон, а пред тях двойка стари кресла и паянтова масичка за кафе. Къщата сякаш бе празна. Единствено в предната стая намерихме нещо по-интересно: стотици и стотици книги и памфлети, видимо наскоро напъхани в готови за изнасяне кашони. Намерихме нелегални ръководства за терористични действия: как да се импровизира оръжие, инструкции за собственоръчно приготвени боеприпаси, детонатори и подходящи броячи, множество каталози на военни доставчици, доста литература за тайно проследяване. И прочие и прочие. В кашона точно до вратата имаше купчина наскоро фотокопирани, грубо подвързани томчета с надпис: „Божията армия“.

Това име се бе разчуло за пръв път през 1982 г., когато лекарят Ектор Зевалос, специалист по аборти, и съпругата му бяха отвлечени в Илинойс. Похитителите се бяха представили с точно същото прозвище: „Божията армия“. Така поне съобщи ФБР, което бе поело случая. Оттогава насам полицията редовно намираше визитки със същото име на десетки взривени или нападнати клиники, а пък анонимно публикуваното ръководство, което сега държах в ръка, видимо принадлежеше към най-гадния тип религиозен екстремизъм. Образно казано, нещо като „Готварска книга на анархиста“ или „Наръчник на религиозния фанатик“ — разбирай ненормалник. Как да взривим туй или онуй, ако е възможно и хора. За още по-голямата и нататъшна прослава на Всемогъщия Бог.

Луис обаче се загледа в нещо друго: също фотокопиран документ — само че списък. На него бяха посочени адреси на клиники за аборти, на заведения за лечение на СПИН, на лекари, които работят във въпросните, регистрационни номера на автомобилите на активисти на гражданските права, феминисти и прочие.

— Гледайте тук — мрачно посочи той с пръст. — Ето и името на Гордън Ийстман. Той е защитник на правата на гейовете. От Уисконсин.

— Това не ти е работа — поклати глава Ейнджъл. — Някои от тези хора продаваха вибратори в Алабама.

Премълчах, захвърлих брошурката, която държах, обратно в кашона.

— Тези хора са все едни и същи: продават хаос, проповядват насилие и смърт на всеки, който мрази някого и има пощенска кутия.

— Ама ние забравихме… — изведнъж ахна Ейнджъл.

Спогледахме се, вдигнахме очи към тавана и едновременно хукнахме нагоре по стълбището. Стаята, където светеше, бе крайната в коридора на втория етаж — откъм предната страна на къщата. Когато минахме покрай първата от поредицата врати, Луис рязко отвори с насочено навътре оръжие. Нямаше никой, само старо желязно легло и полуотворен куфар. В него зърнах мъжки дрехи. В съседните стаи нямаше абсолютно нищо.

— Този като че си е продал цялата покъщнина — изсумтя Луис.

— Само дето не са му одобрили стоката — мрачно откликна Ейнджъл.

Той бе избързал преди нас и вече стоеше до полуотворената врата на осветената стая, с отпуснат надолу пистолет.

Приближихме с Луис. Видяхме легло, отоплителна електрическа печка, по стената множество лавици от типа „Направи си сам“, отрупани с книжки с меки корици. И малък дрешник, в който висяха костюмите на Картър Парагон. Част от тях бяха разхвърляни и по леглото. Пред тоалетна масичка бе поставен дървен стол, негов близнак стоеше малко встрани. Наблизо се мъдреше и портативен телевизор, невключен, с тъмен екран.

Картър Парагон бе на втория стол, по килима наоколо се стелеше локва кръв. Ръцете му бяха извити на гърба, закопчани с белезници. Бяха го били жестоко: едното око бе пръснато и изтекло, изглежда от пряк удар, лицето бе подпухнало, нашарено с белези, краката — събути, два от пръстите на десния — видимо счупени.

— Я вижте тук — посочи Ейнджъл към облегалката на стола.

Погледнах, преглътнах стъписан. Четири от ноктите бяха изскубнати. Протегнах ръка, опипах за пулс. Вятър работа. Нищо, само че тялото бе все още топло.

Главата на Картър Парагон висеше назад, лицето — насочено към тавана. Устата зееше разчекната, имаше доста съсирена кръв, а сред нея и нещо малко, кафяво. Извадих носната си кърпичка, наведох се и взех това нещо, за да го издигна към светлината. От него пролази струйка окървавена слюнка и капна на земята.

Беше отчупено късче от глинен съд. Керамика някаква може би.