Джон Конъли
Родени да убиват (2)

Глава първа

Пролетта дойде и светът отново стана многоцветен.

Планините в далечината светнаха и се премениха китно-китно, посивелите дървета добиха цвят за нов живот; есента остана нейде назад като далечно ехо, зимата също отстъпи пред красотата и многоцветието: огненочервеното на кленовите дървета, тук-там зелено-жълтите дъбови одежди, сребристото облекло на трепетликите, зелената премяна на бука и брезата. Зацъфтяха върби и брястове, кестени и тополи, горите заехтяха от песните на завръщащите се птички.

Виждах горите от физкултурния салон на „Уан Сити Сентър“, върхарите на вечнозелените дървета все пак доминираха в морето от цветове на променящата се природа. По улиците на Портланд валеше дъжд; гледах от прозорците на салона десетките куполи на чадърите в ръцете на пешеходците долу — блестяха мътно като мокрите черупки на тромави бръмбари.

От много месеци насам за пръв път се чувствах добре. Работа имах — намираше се, макар и не съвсем редовно. Хранех се добре, ходех да играя на уредите поне три-четири пъти седмично, а Рейчъл Улф бе обещала да прескочи от Бостън следващия уикенд. Значи все пак ще има някой, който да се порадва на възвръщащата ми се физическа форма. Отдавна не бях сънувал. Покойните ми съпруга и дъщеря не бяха идвали на гости от Коледата: няма да забравя милувките им — може би те прогониха измъчващите ме отдавна кошмари.

След лицевите опори поиграх малко с щангите, сетне ги захвърлих. От носа ми капеше пот, пара се вдигаше от цялото ми тяло. Седнах на съседната пейка, отпих от минералната вода. В същия миг забелязах, че влизат двамина мъже, с консервативно ушити костюми, официални, тъмни вратовръзки. Брех да му се не види… Единият бе бая едър, с къдрава кестенява коса и дебели мустаци — замяза ми на поостаряла и напълняла порнозвезда, но веднага в огледалото зад него зърнах и подутината под мишката. Порнозвезда друг път — носеше кобур с патлак. Вторият бе нисичък, спретнат, вече започнал да оплешивява и посивява. Едрият държеше в ръка слънчеви очила, другият бе с очила с квадратни златни рамки. Усмихна ми се, когато доближиха.

— Господин Паркър, нали? — попита, поставил ръце на гърба.

Кимнах, дясната му ръка веднага отскочи към мен. Изпружи я рязко и отсечено като носа на акула в познати води.

— Името ми е Куентин Харълд и работя за г-н Джак Мерсие.

Избърсах ръце в хавлията, все пак бяха потни, и се ръкувах. Устата му леко потръпна, когато усети все още мократа ми ръка, но удържа на изкушението да се избърше в панталоните си. Сигурно не желаеше да им разваля острия ръб.

Джак Мерсие? Име на стари пари, много старо злато, толкова отдавнашно, че жълтиците вероятно са подрънквали още на борда на „Мейфлауър“^[2]. Самият Джак бе бивш сенатор, както и баща му, и дядо му навремето. Живееше в голям дом на Праутс Нек точно над морето. Имаше пръст и пари в дървопреработвателните предприятия, вестникарския бизнес, кабелната телевизия, компютърните програмни продукти, а и в Интернет. Всъщност имаше интереси в какво ли не — накратко, почти във всичко, от което могат да се спечелят добри пари. И да се инжектират нови средства в старите мангизи на семейството. В сенаторската си роля се бе проявил като либерал и все още финансираше най-различни екологически движения и борещи се в защита на човешките права групи. Бе семеен, минаваше за домосед, доколкото бях чувал, демек не бе от онези постоянно тичащи след фустите донжуани. От краткия си флирт с политиката се бе измъкнал с неопетнена репутация, дори казваха, че я подобрил. Е, типичен продукт по-скоро на финансова независимост, отколкото на морална устойчивост и неподкупност. Сега се носеха слухове, че планирал завръщане в политиката, може би като независим кандидат за губернатор, макар че самият Мерсие досега не бе потвърдил въпросните приказки.

Куентин Харълд се изкашля в шепа, а това му послужи за повод да извади носната си кърпичка. И дискретно да избърше длан.

— Господин Мерсие би искал да ви види — рече с тон, който най-вероятно използваше в разговор с шофьора или чистача на басейна в имението. — Има работа за вас.

Погледнах го. Той се усмихна. Аз също. Седяхме така като котараци и се хилехме един на друг, докато не остана нищо друго, освен да си кажем по някоя дума или да започнем да флиртуваме. Харълд бе пръв.

— Може би не чухте, г-н Паркър — каза той. — Господин Мерсие има работа за вас.

— Е, и?

Усмивката на Харълд помрачня.

— Не разбрах какво точно искате да кажете, г-н Паркър.

— Не съм чак толкова закъсал за работа, г-н Харълд, че да тичам като игриво кученце подир всяка подхвърлена пръчка.

Това не бе съвсем вярно. Портланд, Мейн, хич не бе такова загнило гнездо на пороци и корупция, че аз най-придирчиво да мога да подбирам предложеното ми бачкане. Е, и друго: ако Харълд бе от обратния пол, а и малко по-хубав на външност, като едното нищо щях да хукна след пръчката, че и да падна по гръб и да се оставя да ме почешат по коремчето. Особено при положение че това ще ми донесе някой и друг долар.

Харълд се обърна и изгледа едрия мъжага. Онзи сви рамене, сетне пак се загледа в мен. Все така безизразно, сякаш се опитва да си представи как ли ще изглежда препарираната ми мутра над неговата камина.

Тогава Харълд се прокашля.

— Съжалявам — опита той с нов тон. — Не съм имал и най-малкото намерение да ви обиждам.

Изглежда, с трудност подбираше думите, още по-мъчно му бе да ги изговори. Като че бяха част от чужд речников фонд и той ги взимаше на заем за малко. Изчаках минутка с надеждата носът му да започне да расте или пък езикът му да се превърне на прах и пепел, ама нищо подобно не се случи. Но пък той примигна няколко пъти и добави:

— Бихме били благодарни, ако намерите нужното време, за да поговорите с г-н Мерсие.

Реших, че прекалено дълго съм се правил на интересен, макар и да не бях сигурен как ще се държат с мен следващия път.

— Когато свърша тук, вероятно ще прескоча да му се обадя — рекох спокойно.

Харълд изпружи врат и наведе глава към мен, сякаш не бе чул добре.

— Господин Мерсие се надяваше, че незабавно ще дойдете с нас. Сега, господин Паркър. Г-н Мерсие е много зает човек, времето му е скъпо, както вероятно се досещате.

Изправих се, протегнах се, разкърших рамене и се подготвих отново да поиграя с щангите.

— Напълно ви разбирам, г-н Харълд. Ще се постарая да бъда максимално бърз. Защо вие двамата не изчакате на долния етаж, господа? Щом привърша, веднага идвам. Така ме притеснявате. Току-виж съм изпуснал щангата върху вас.

Харълд пристъпи от крак на крак, изчака няколко секунди и каза:

— Ще ви чакаме във фоайето.

— Приятно чакане — отвърнах и ги изпратих с очи.

Изтутках се нарочно, спокойно завърших упражненията, къпах се продължително. Сетне с чистача на съблекалнята поговорихме за бъдещето на местните бейзболни звезди. По едно време реших, че порнозвездата и Харълд са се взирали в часовниците достатъчно, и взех асансьора. Изражението на Харълд се колебаеше между псувнята и благодарността.

Той веднага настоя да се кача в техния мерцедес, но аз нали си имам кола — мустанг, — опънах се и рекох, че ще карам след тях. Запалих и се замислих: ама аз наистина съм станал едно нетърпимо и опърничаво копеле! И то още на трийсетина и нещо лазарника. Ако ми бяха казали да ги следвам с моята кола, вероятно незабавно щях да се натреса в шибания им мерцедес.

Аз пак карам мустанг, но не е онзи — стария. Старият беше модел „Mach 1“ — него ми го попиляха миналата година, този е „Boss 302“ от 1969 г. Намери ми го Уили Бру, собственик на гараж работилница в Куинс. Спойлерите и перките са малко нещо гъзария; но натиснеш ли газта, и очите ти овлажняват, пък ми го и даде за 8 000 долара. Поне 3 000 кинта по-малко, отколкото струва подобна кола в нейното състояние. А като я гледаш отстрани и ще си кажеш — това или е играчка на някой безмозъчен хлапак, или на бавноразвиващ се. Ама ха де!

Подгоних след мерцедеса по US-1. При Оук Хил свихме на изток и свалихме на трийсетина мили. Ръмеше. Оттук до върха на Нек карахме бавно, аз по тях. Гостите в „Блек Пойнт Ин“ се бяха накачорили по прозорците с питиетата в ръка и зяпаха морето, Гранд Бийч и Пайн Пойнт. Наблизо бе спряла полицейска трафик патрулка от Скарбъро — дебнеше нарушителите (ограничението тук е 30 мили/час), а и всякакви нежелани гости и външни лица, които току развалят гледката.

Домът Мерсие е на „Уинслоу Хомър Роуд“, недалеч от бившата къща на прочутия едноименен художник. Щом приближихме, електронно управляваната бариера се вдигна и от къщата към нас се понесе друг мерцедес — отиваше към „Блек Пойнт Роуд“. На задната седалка зърнах дребен мъж с черна брада и малка шапчица. Разменихме погледи и той ми кимна. Лицето му ми бе познато, но не можах да се досетя откъде го познавам. Сетне продължихме към къщата.

Тя е огромна бяла постройка с околни градини, строена по поръчка от пейзажни дизайнери и специалисти, и толкова много стаи, че ако някой се изгуби по пътя към тоалетната, по него ще трябва да пуснат спасителна потеря. Едрият с мустака паркира мерцедеса, аз излязох от мустанга и последвах Харълд. Влязохме през официалната двойна порта, минахме през широк коридор и се наместихме в стая отляво на парадното стълбище. Оказа се кабинет или голяма библиотека, обзаведена със старинни канапета и столове. Книги, книги и пак книги — по трите стени и до тавана; на четвъртата имаше прозорец към парка и морето, а встрани барче, бюро и стол.

Харълд затвори вратата и ме остави да се полюбувам на томовете и на закачените по стените фотографии. Интересни неща: от политическа публицистика и биографии до исторически трудове, главно върху Гражданската война, Корея и Виетнам. Романи нямаше. В единия ъгъл бе поставен неголям, заключен шкаф със стъклени витрини, а книгите в него бяха по-различни от тези по лавиците.

Ето и заглавията им: „Мит и история в Откровението на Йоана“, „Апокалипсисът и Златният век в английската романтична поезия“, „Книга на Откровението“, „Апокалипсис и империя“, „Апокалиптичен Апогей“. Все весело четиво за преди лягане — краят на света и тем подобни. Забелязах и биографии на големите художници Уилям Блейк, Албрехт Дюрер, Лукас Кранах-баща и още няколко, както и издания с факсимилета на средновековни текстове. А най-отгоре бяха дванайсет почти еднакви тома, тънки, подвързани в черна кожа, на гърба на всеки том по шест златни лентички — обковка върху кожата в три еднакво раздалечени един от друг чифта. Най-долу на гърба на всеки том бе изписан знакът на последната буква от гръцката азбука — омега. В ключалките ключове нямаше, опитах за всеки случай — вратичките не мърдаха.

Преминах на фотографиите по стените. Доста снимки на Джак Мерсие с членове на семействата Кенеди, Клинтън, дори и с поодъртелия Джими Картър. Мерсие на млади години — като атлет и победител в различни състезания; ето го и с топка в ръка — засилва се да я хвърли нанякъде; сетне ликуващи съученици го носят на рамене. Атестати, хвалебствени свидетелства от благодарни институти, поставени в рамки благодарствени грамоти от оглавени от филмови звезди благотворителни организации, та дори и медали — награди от бедни, но горди нации. Кошмарна работа, ви казвам — сякаш домакинът с мъка бе събирал нужните му точки и едвам бе успял да набере нужното, та да се класира. Къде ли? Бог знае къде.

Вниманието ми привлече една от най-новите снимки. На нея Мерсие седеше на маса, отляво му настанена дама на около шейсет години с красиво ушито черно сако и перлена огърлица. Отдясно — същият човек, когото зърнах на влизане в излизащия мерцедес. Следващият участник в снимката познах веднага — редовно се явяваше в най-важните телевизионни новини: най-често с победоносна физиономия, застанал на стъпалата на някое от големите съдилища — Уорън Обър от „Обър, Тейър & Мос“, една от най-авторитетните бостънски адвокатски кантори. Обър бе личен адвокат на Мерсие; достатъчно бе само да споменете името му и най-настървеният противник подвива опашка и тича да се скрие под масата. Влезе ли в съда за дело, „Обър, Тейър & Мос“ се явява с толкова много адвокати, че в залата просто няма място за журито. Дори и съдиите се изнервят, когато чуят за тези шампиони в света на правосъдието.

Огледах внимателно фотографията. Казах си, че на нея никой не изглежда спокоен или щастлив. В позите се криеше прекалено много напрежение или на мен така ми се струваше. Сякаш таят нещо, като че се върти някаква тъмна история, а фотографът е излишен свидетел, който наднича в мислите им. По масата имаше множество дебели папки и още повече кафени чаши. Здраво бяха пили кафе.

Вратата зад мен се отвори. Влезе Мерсие, остави на масата купчина листове, сред които забелязах диаграми и таблици с много цифри. Беше висок мъж, около метър и деветдесет, с широки рамене — свидетелство за атлетична младост — и извънредно скъп часовник — златен ролекс, — който пък доказваше сегашното му благосъстояние. Гъста, побеляла коса, сресана назад, за да открие придобило изкуствен тен чело над големи сини очи и римски нос, разтегнати в усмивка тънки устни, разкриващи равни, бели зъби. Сигурно бе на около шейсет и пет, може би малко повече. Облечен бе в бяло поло, леки светли панталони в бежово, кафяви мокасини. По ръцете му растяха гъсти бели косми, снопчета от тях стърчаха и над яката на врата. Видя коя снимка гледам и за миг усмивката му помръкна, сетне отново се върна — когато аз извърнах глава и тръгнах към него. На вратата бе застанал Харълд — неспокоен като неуспял сватовник.

— Здравейте, господин Паркър — рече Мерсие със сърдечен глас и така силно разтърси ръката ми, та чак пломбите ме заболяха. — Благодарен съм, че намерихте време да ме посетите.

Махна с ръка към съседния стол, покани ме да седна. Откъм коридора се зададе прислужник с маслинен цвят на кожата и бяло сако — носеше сребърен поднос, който остави на масата. Порцеланови чаши, две на брой, сребърна кана за кафе, захарница и малка каничка със сметана, всичко в безупречен тон. Подносът изглеждаше доста тежичък, стори ми се, че прислужникът бе доволен да се отърве от него.

— Благодаря — кимна Мерсие и маслиновото лице се оттегли, след него и Харълд, който бавно затвори вратата.

Изглеждаше като ял кисели джанки. Останахме насаме с Мерсие.

— Зная много неща за вас, г-н Паркър — започна той, докато сипваше кафе и побутваше към мен захарницата и сметаната.

Държеше се естествено, любезно, изцяло пълен с желание да предразположи гостенина си. Сякаш години бе тренирал, за да получи сегашния ефект.

— И аз също — отвърнах.

Намръщи се, но добродушно, повдигна вежди.

— Не вярвам да сте достатъчно възрастен, че да сте гласували за мен?

— А, не, вие се измъкнахте от политиката, преди да е станало късно.

— А дядо ви? Той гласува ли за мен?

Дядо ми Боб Уорън бе служил в окръга Къмбърленд като полицай и заместник-шериф; по-голямата част от живота си бе прекарал в Скарбъро. Мама и аз се преместихме при него след татковата смърт. Той живя повече и от баба, и от мама, но все пак един ден се наложи да погреба и него. Изкопах гроба и лично го положих в него — бе есенен ден, голямото му и добро сърце бе спряло завинаги.

— Мисля си, че никога не е гласувал за никого, г-н Мерсие — рекох свободно. — Дядо поначало нямаше много вяра в политиците, такъв си бе по природа. Единственият политик, когото мисля, че донякъде уважаваше, бе президентът Закари Тейлър^[3], който никога не гласувал, че дори и за себе си.

Широката добродушна усмивка отново освети лицето на моя домакин.

— Може би е бил прав. Повечето от въпросните люде продават душата си поне десетина пъти още преди да са избрани. А веднъж продадеш ли я, вече никога не можеш си я върна. Остава да се надяваш, че си взел добра цена за нея.

— А вие в кой бизнес сте, г-н Мерсие? Купувате души или продавате?

Усмивката му си остана на място като залепена, но очите се присвиха.

— Аз се грижа за моята собствена душа, г-н Паркър, и не закачам другите — всеки да си прави каквото иска с неговата.

Този прекрасен миг бе нарушен — вратата се отвори и влезе жена. На пръв поглед носеше съвсем обикновено облекло — черни панталони, черен кашмирен пуловер, тънка златна огърлица, но това бе напълно измамно впечатление. Дрехите бяха стилни, изключително скъпи. Изглеждаше на около 45 години, може би малко повече, бе руса и в чертите й се таеше нещо сурово. Сигурно се смяташе за голяма красавица, но въпросното нещо разваляше общия ефект.

Пред мен бе съпругата на Мерсие — Дебора, постоянно присъствие в светските рубрики на местната преса. Бе от фамозните южни хубавици и ако помня правилно, бе завършила прочутия девически пансион „Мадейра“ във Вирджиния. Казвам прочут, и то най-вече не заради факта че получилите обучение там млади дами перфектно владеят изкуството да се хранят изискано и да познават коя лъжица за кое ястие е, пък и никога не плюят по паважа, а защото бившата му директорка Джийн Харис застреля любовника си д-р Хърман Тарнуър през 1980 г., когато той я заряза заради по-млада жена. Тарнуър пък бе известен с една книга — „Как да пазим диета“, и смъртта му убедително доказа, че диетите най-вероятно са вредни за човешкото здраве.

Джак Мерсие се бе запознал с бъдещата си съпруга на „Лебедовия бал“ в Нашвил — най-пищната светска изява на Американския юг. Запознал се не е точната дума — той направо й купил „Купе де Вил“ модел 55 година на уредената след обеда разпродажба. Платил човекът с кредитна карта и готово. Сетне някой бе коментирал, че тяхното било любов от пръв поглед.

Сега госпожа Мерсие държеше някакво списание в ръка. Опита се да се направи на изненадана от моето присъствие, но изненадата не успя да стигне до очите й. Затова рече:

— О, Джак, извинявай. Не знаех, че имаш гости.

Лъжеше проклетницата. Виждах в очите на Мерсие, че той знае, че тя лъже, знае, че и двамата знаем. Опита се да прикрие раздразнението си зад стандартната усмивка, но чух, че зъбите му изскърцаха. Изправи се, аз също.

— Г-н Паркър, съпругата ми Дебора.

Госпожата пристъпи на два милиметра, сетне изчака аз да мина цялото разстояние, което не бе малко, като се имат предвид размерите на кабинета, и чак тогава протегна ръка. Стиснах я, получих усещането, че държа нещо неживо, очите й сякаш пробиват дупки в лицето ми, зъбите й сякаш дялкат черепа ми. Толкова бе силно излъчването на нейната неприязън, та чак ми стана смешно.

— Много ми е приятно да се запознаем — изсъска тя и метна не по-мил поглед към мъжа си. — После ще говорим, Джак.

Последното прозвуча като заплаха, тя излезе и затвори, без да поглежда към нас.

Температурата в помещението направо се вдигна с няколко градуса, а Мерсие възстанови равновесието си.

— Моля за извинение, г-н Паркър. У дома напрежението се е поувеличило напоследък. Ще се жени дъщерята Саманта, та нали знаете… Следващия месец.

— О, така ли? И кой е щастливият избраник?

Стори ми се възпитано да задам неизбежния въпрос.

— Робърт Обър. Синът на моя адвокат.

— Е, сега поне съпругата ви ще си купи нови шапки, тоалети, ще се поуспокои.

— Хм, тя непрестанно си купува, и то много повече от тези неща, г-н Паркър. Но главното е, че има задачата да устройва гостите, а това си е бая тежка работа. Уорън и аз мислим да се спасим на яхтата, та по възможност да избегнем данданията в навечерието на голямото събитие, но съпругите едва ли ще ни оставят сами. Те и двете много обичат да плават. Вие ветроходствате ли, г-н Паркър?

— О, не, трудно ми е. Нали си нямам яхта.

— Всеки трябва да има яхта — възрази домакинът, който очевидно си възвръщаше чувството за хумор.

— Разбира се. Ама вие да не сте станали социалист, г-н Мерсие?

Той се засмя — оцени моя хумор, сетне остави чашката с кафето и си смени физиономията. Сега по нея се изписа пълна искреност.

— Надявам се да ми простите, че се бъркам в миналото ви, но трябваше да понауча нещичко за вас, преди да ви помоля за помощ.

Кимнах.

— На ваше място вероятно и аз бих постъпил по същия начин.

Той се наведе към мен и изтърси:

— Искрено съжалявам за семейството ви. Ужасно нещо им се е случило, а и на вас.

Убиец, наречен Пътника, ми бе отнел съпругата Сюзън и дъщерята Дженифър, докато още работех като полицай в Ню Йорк. Преди да го спрем, бе унищожил още доста хора. Убих го аз лично и част от мен си бе отишла заедно с него.

Повече от две години бяха минали от случилото се и през повечето от това време животът ми бе протекъл почти изцяло под знака на тяхната смърт: на Джени и Сюзън. Сюзън и Дженифър. Бях позволил непрестанните мисли за тях да доминират битието ми във всяко отношение, докато един ден не осъзнах, че болката и мъката, съжаленията и угризенията просто ме разкъсват и са на път да ме унищожат. Сега бавно и постепенно се опитвах да се събера, доколкото мога, да се съвзема и преосмисля живота си. Върнах се в Мейн, където бях прекарал детство и юношество, в същата онази къща, където бяхме живели с мама и дядо. Сам. Има една жена, която ме обича и ме кара да мисля, че си заслужава да започна отново с нея. И може би е дошъл именно този миг…

— Просто не мога да си представя колко е тежко да се преживее подобно страдание — замислено продължи Мерсие. — Но познавам едного, който вероятно може. Всъщност именно заради него съм ви и повикал.

Дъждът отвън бе спрял, облаците се разнасяха. Зад гърба на моя домакин слънцето проблесна ярко през прозореца, обля с лъчите си бюрото и стола, хвърли меки отблясъци върху килима. По него вървеше мъничка гадинка — някакво бръмбарче, а пипалцата му шаваха, „опипваха“ въздуха.

— Казва се Къртис Пелтие, беше ми партньор в бизнеса. Преди доста време, разбира се, сетне поиска да му изкупя дела и тръгна по свои пътища. Но нещата при него не потръгнаха, за мое голямо съжаление — направи неудачни инвестиции, знаете. Преди десетина дни намериха дъщеря му мъртва в собствената й кола. Тя се казва Грейс Пелтие. Може би сте чели за случая? Дори подочух, че може би преди години сте я познавали.

Кимнах. Да, вярно — преди време наистина бяхме близки. Тогава бяхме млади и за известно време смятахме, че се обичаме. Мимолетно усещане — дойде и си отмина. Не повече от два месеца след като завърших гимназията. Хлапаците преживяват такива краткотрайни романси, дори по няколко наред — сърцето ти трепти в нежна омара, сетне идва есента и нещата са съвсем други.

Грейс бе хубаво, тъмнокосо момиче със сини очи, нежни устни, кожата й с цвят на мед. Силна физически — спечели медал като плувкиня, но и ужасно интелигентна, поради което повечето момчета я отбягваха, независимо от красотата й. Аз самият едва ли бях чак толкова умен, но загрявах достатъчно, че като видя нещо наистина качествено, да мога да го оценя по достойнство. Или поне така си мислех. В края на краищата се оказа, че не съм го оценил както трябва, нито пък нея самата.

Помня Грейс най-вече с една утрин на плажа — Хигинс Бийч — недалеч от сегашния дом на Мерсие. Стояхме в сянката на един частен пансион, наречен „Брейкърс“ — вятърът развява дългите й коси, вълните бият брега току до нас. Мензисът й закъснял, преди малко ми бе казала по телефона. Цели пет дни, нетипично според нея. Тръгнах с колата за Хигинс Бийч, а стомахът ме свива като с менгеме. При Оук Хил ме настигна колона тежки камиони и за миг помислих да взема да натисна газта до дупка и да сложа край на всичко… Така се бях уплашил, а най-лошото — дълбоко в себе си чувствах, че не я обичам истински. Когато пристигнах при нея, тя вероятно го е прочела в лицето ми — такъв си бях, непристорен и открит. Седнахме на пясъка, мълчахме и дълго слушахме гласа на океана. Когато след два дни мензисът дойде, след дълга агония и за двамата, тя ми се обади и рече, че повече не желае да се срещаме. Въздъхнах облекчено и това бе краят на нашата връзка. Едва ли ми правеше чест, никак даже. Съзнавах го, но бях млад. Сетне се раздалечихме, видях я веднъж-дваж, кимахме си при среща в някое барче, но повече не сме говорили. Видех ли я, веднага в съзнанието ми изплаваше онази сцена на Хигинс Бийч и ми ставаше неудобно от мен самия.

Какво всъщност бях чел за смъртта й? Напрегнах памет: да, Грейс, вече аспирантка в Северозападния университет в Бостън, бе починала вследствие на единична огнестрелна рана. Бе намерена в колата й на страничен път край US-1, близо до Елсуърт. Тялото й облегнато на волана, пистолетът в ръката й. Самоубийство: крайната форма на самозащитата. Единствена дъщеря на Къртис Пелтие. Медиите й бяха обърнали повече внимание единствено поради бившата връзка на бащата с Мерсие. Аз не отидох на погребението.

— Според вестникарските информации полицията не търси никого във връзка със смъртта й, г-н Мерсие. Изглежда, са убедени, че става дума за самоубийство.

Той поклати глава.

— Баща й не вярва, че тя сама го е направила.

— Естествена бащинска реакция — рекох. — Човек трудно приема, че най-близкият му ще направи подобно крайно нещо. При това живите винаги имат угризения впоследствие. Дори прекалено много угризения, затова е трудно да се приеме фактът.

Мерсие се изправи, едрата му фигура запречи слънчевите лъчи. Бръмбарчето вече не се виждаше. Питах се как ли реагира, когато слънцето се скрие. Вероятно се примирява, какво да прави — бръмбарска му работа. Такава е съдбата на малките гадинки, както и на малките хора. Трябва да приемаш нещата както ти дойдат, да ги преодоляваш колкото можеш, докато някой по-голям от теб не стъпи върху ти. Е, и тогава вече няма значение.

— Грейс бе силна млада жена, цялото бъдеще бе пред нея. Никога не е притежавала пистолет и полицията си няма и представа откъде се е снабдила с онзи, който намериха в ръката й.

— При положение че се е самоубила, нали?

— Да, именно — при положение че го е направила тя самата.

— Което вие не вярвате, както и г-н Пелтие, нали така?

Мерсие въздъхна, замисли се, сетне рече:

— Вижте, съгласен съм с Пелтие. Въпреки теориите на полицията аз самият съм на мнение, че някой е убил Грейс. Бих желал вие да се занимаете с тази работа. Да разследвате случая частно.

— Къртис Пелтие ли ви помоли да наредите разследването, г-н Мерсие?

Очите му заиграха, отбягнаха погледа ми. Не ми хареса тази работа. Когато отново ме погледна, в зениците му се бе спотаило нещо непроницаемо. Криеше нещо, да.

— Вижте, Къртис дойде при мен преди няколко дни. Обсъдихме нещата, той изложи мнението си. Няма достатъчно пари, за да си позволи частен детектив, г-н Паркър, но слава Богу, аз пък имам. Не мисля, че е проблем да поговорите с него самия, не смятам, че ще се възпротиви вие да поогледате фактите. Аз ще ви плащам хонорара, а пък официално ще работите за Къртис. Но ще ви помоля моето име да не се споменава във връзка със случая.

Допих кафето, оставих чашката на красивата чинийка. Не казах и дума, преди отлично да съм подредил мислите си.

— Ето какво, г-н Мерсие, дойдох тук на добра воля, поговорихме, но с подобни разследвания вече не се занимавам.

Челото му се сбърчи, очите му се присвиха.

— Но сте частен детектив, нали?

— Точно така, сър, съм, но съм и взел решение да поемам само по-специални случаи: интелектуални престъпления, корпоративни разследвания. Отказвам случаите, свързани с насилие и смърт.

— Не носите ли оръжие?

— Вече не. Силните шумове ме плашат.

— А преди ходехте въоръжен, нали?

— Вярно е, ходех. А сега, ако ми се наложи да разоблича някой интелектуален престъпник — просто му отнемам средството за писане.

— Казах ви открито, г-н Паркър, научил съм почти всичко за вас. Просто не е в стила ви да гоните дребни компютърни крадци и измамници. В миналото се занимавахте с доста… по-колоритни проблеми.

— Да, така беше, но за онзи вид разследване платих доста висока цена.

— Ще платя всякаква цена — каквато и да посочите.

— Нямах предвид финансовата страна на въпроса, г-н Мерсие.

Той кимна, изгледа ме и, изглежда, най-накрая загря.

— Говорите за моралния аспект, така ли? Може би и физическия? Чух, че сте бил ранен… повече от един път, нали?

Не отговорих. Бяха ме наранявали, и то много сериозно — и физически, и другояче. На насилието отговарях с насилие и всеки път губех и разрушавах нещо от себе си. И това не бе най-лошото. Струваше ми се, че захвана ли се с подобни дела, неизменно в моя свят се отваря някакъв неземен прозорец, през който контактувам със загубени хора, всякакви мъртви неща. Сякаш делата ми ги привличат към мен самия — онези, които са напуснали нашия свят по неестествени пътища. По едно време си мислех, че тези видения са продукт на гузната ми съвест, че се дължат на вината, която непрестанно изпитвах, че тази особена връзка е надминала нивото на обикновените възприятия и граничи с халюцинирането.

Днес обаче вече вярвам, че те знаят, знаят всичко онова, което се е случило и се случва, и наистина се връщат, за да потърсят именно мен…

Мерсие въздъхна, отдръпна се от бюрото и отвори едното от чекмеджетата. В ръцете му се появи малка папка с твърди корици от черна кожа. Отвори я и писа нещо няколко секунди. Оказа се чек, който протегна към мен.

— Ето ви чек за десет хиляди долара, г-н Паркър. Единственото, което искам, е да поговорите с Къртис. Ако сметнете, че наистина не можете да направите нищо за него, просто задръжте парите за себе си. Няма да има възражения от моя страна. Ако пък се съгласите да се заемете със случая, още по-добре — ще договорим допълнително възнаграждение.

Поклатих глава.

— Пак повтарям, не става дума за пари, г-н Мерсие…

Той вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Разбирам напълно. Нямах намерение да ви обиждам.

— Не съм се обидил.

— Имам приятели в полицията, в Скарбъро, в Портланд и по-нататък — където поискате. Именно те ми казаха, че сте извънредно надарен следовател, със специални качества. Нека да приложим този ваш извънреден талант, така да се каже, за да потърсим истината за Грейс. Моля ви, заради мен самия, а и заради Къртис.

Защо се поставя преди бащата на Грейс? Отново усетих, че има нещо, което не ми казва, а пази за себе си. А и неотдавнашната открита враждебност на съпругата му? Какво означава пък тя? Логиката говореше, че знае кой съм, защо съм тук… а и че присъствието ми в нейната къща абсолютно не й се нрави. Мерсие остана с протегната ръка, в очите му този път имаше нещо друго: заприлича ми на скръб, на чувство за вина може би.

— Моля ви, г-н Паркър… поговорете с него. Какво толкова ви струва само да говорите с Къртис?

Какво ви струва само да поговорите? Тези думи ще се връщат в съзнанието ми отново и отново, ще ме мъчат и преследват в бъдните дни. Вероятно са се връщали и в неговото. Питам се какво ли е усещал в последните си мигове, когато сенките са се сгъстявали около него, а онези, които е обичал, са потъвали в алена мъгла?

И въпреки колебанията и възраженията на вътрешния глас взех чека. А в същия миг вероятно се е затворила и онази неведома верига. Затворила се е без нашето знание естествено, за да изпрати мощен заряд по света около и под нас.

Нейде далече, далече нещо необозримо се е измъкнало от скривалището си под мъртвите пластове на шуплестата бездна в недрата на земното кълбо. Подушило е въздуха, усетило е откъде идва раздвижването му. И е открило източника.

Сетне се втурнало към него.

В търсене на святото

Религиозен фанатизъм в щата Мейн

Изчезването на баптистите от арустук

Откъс от аспирантската дисертация на Грейс Пелтие, посмъртно представена в съответствие с изискванията на програмата за получаване на магистърска степен по социология, Северозападен университет — Бостън

За да можем да изясним причините за създаването и последвалия по-късен разпад на религиозната група, известна като Баптистите от Арустук, извънредно важно е да се обърнем към историята на щата Мейн. Подходът е особено необходим, за да можем да разберем защо четири съставени от добронамерени и не неинтелигентни хора семейства са се съгласили да последват Преподобния Фокнър в пустошта — става дума за изолирана територия, — където изчезват и вече никой не ги вижда живи. Историческите сведения ни казват, че по онова време вече почти три столетия наред хора като въпросния Фокнър събират последователи в този щат и това често става в спор и противоборство с далеч по-силните църковни деноминации и правоверните религиозни движения. Следователно нужно е да потърсим по-специфични причини в характеристиките и народопсихологията на щатското население, следи от индивидуализъм, който ни връща към пионерските години на Мейн и който е привлякъл тези хора към Преподобния Фокнър.

През по-голямата част на своята история Мейн е граничен щат. Всъщност редица религиозни групи считат щата за чисто мисионерска територия още от времето на първите йезуитски мисии през XVII век и чак до средата на XX век. Местното население винаги е било плодородна, та макар и не толкова доходоносна, почва за пътуващите проповедници, за нетрадиционните религиозни секти, дори и за шарлатаните. И това продължава близо почти три века. Селската икономика не разрешава съществуването на постоянни църкви и църковни служители, а църковните ритуали невинаги са били приоритет за гладуващите или недохранени, недобре облечени и без подходящ подслон семейства.

През 1790 година генерал Бенджамин Франклин констатира, че малцина в Мейн са покръстени както подобава на църковните обичаи, че има хора, които никога не са получавали Светото причастие. През 1763 г. Преподобният Джон Мъри от Бутбей пише за „закоравели грешници, пороци и липса на всякакво разкаяние“ и благодари Богу, че е открил „едно-единствено набожно семейство, начело с начетен вярващ“. Интересно е да отбележим, че Преподобният Фокнър често цитира тези думи в проповедите си пред своите паства.

Пътуващите свещеници проповядват пред онези, които нямат своя местна църква. Някои от тях са хора, посветени на делото, начетени и образовани — най-често в Харвард или Йорк. За Преподобния Джотам Сюал от Честървил, Мейн, например, знаем, че е изнесъл 12 593 проповеди в 413 населени места (главно в същия щат) в периода между 1783 и 1849 г. Има и черни овци като например Преподобния Мартин Шефър от Броуд Бей, лутеран, който мамел паството си по най-различни и изобретателни начини, докато накрая хората го прогонили силом.

Повечето свещенослужители от правоверните движения имали сериозни трудности при установяването си за постоянно в щата. Местните хора не обичали калвинистите най-вече заради догматичните им доктрини, но и заради връзките им с правителствените институции. Най-добре приети били баптистите и методистите, и то главно заради проповядваните от тях учения за равенство, равни социални и политически права. Между 1790 и 1820 г. броят на баптистките църкви в щата нараства от 17 на 60. По-късно се създават и църкви на т.нар. свободни баптисти, баптистите на свободната воля, методистите, конгрегационалистите, унитарианците, универсалистите, т.нар. секта на шейкърите, квакерите, милеритите, спиритуалистите, санфордитите, свободните мислители, черните чорапи и прочие.

За съжаление подобни на Шефър все така имало. През 1816 се заражда т.нар. кохранизъм — по името на Преподобния Кохран — харизматичен мъж, за съжаление прелюбодеец и мошеник, придобил огромна популярност, докато бива разкрит и прогонен. Някъде през 60-те години на XVIII век Преподобният Джордж Адамс убеждава своите последователи да продадат домовете си и всичките си притежания, та дори и въдиците и другите рибарски пособия, и да му предадат парите, за да основе колония в Палестина — Обетованата земя. През 1866 г. Адамс се появява в Яфа, където при неизяснени обстоятелства умират 16 души. През 1867 г. той и съпругата му бягат от колонията, обвинени в кражби, злоупотреба с имущество и пиянство. По-късно Адамс отново се появява в Калифорния, където се опитва да основе банка, но миналото му излиза наяве.

Някъде към края на века евангелисткият пастор Франк Уестън Санфорд основава комуна, наречена Шилох (по името на древния палестински град) в Дърам. Важно е да споменем тази дейност, защото съвсем ясно е, че неговото дело е основа и модел за онова, което се опитва да постигне Преподобният Фокнър половин век по-късно.

Санфордовата е култов тип секта, която набира големи суми пари за строителни обекти и задокеански мисии, и наистина изпраща пълни с мисионери кораби по най-далечни части на планетата. Санфорд убеждава последователите си да продадат домовете си и да се преместят във въпросната комуна Шилох при Дърам, само на трийсет мили от Портланд. Десетки от тези хора впоследствие умират там от хронично недохранване и болести. Случилото се говори многозначително, а всъщност и доказва магнетизма на проповедника Санфорд, родом от Боудонъм, Мейн, завършил библейски науки в колежа „Бейтс“, Люистоун; онези хора били готови да вървят навсякъде след него, дори и да умрат за него, а в това и се крие неговото влияние върху по-късните събития.

Санфорд е само на 34 години, когато е създадена и осветена комуната Шилох. Денят е 2 октомври 1896 г. — дата, посочена на Санфорд от самия Господ Бог според собствените му думи. В течение на няколко години на територията й израстват доста и различни сгради на обща стойност над 200 000 долара — огромна сума за онези години, добита от дарения и продажбата на имотите на Санфордовото паство. Главната административна сграда, също наречена Шилох, има 520 стаи и е разположена на терен, побиращ се в кръг с радиус около 400 метра.

Но проблемът идва най-вече от напредващата мегаломания на самия Санфорд и изискването всички да му се подчиняват безпрекословно: той твърди, че Господ го е обявил за втори пророк Илия. Зимата на 1902 се оказва необичайно сурова, хранителните припаси на колонията се изчерпват, избухва епидемия от едра шарка — смъртните случаи са много. През 1904 г. Санфорд е арестуван и изправен да отговаря по обвинения за жестокост към деца и убийство в резултат на тежката зима и лишенията. Намерен е за виновен, но присъдата е обжалвана и по-късно отменена.

Идва 1906 г. и Санфорд отплава за Божи гроб, като взема със себе си стотина от най-верните си последователи в два кораба — „Кингдъм“ и „Коронет“. Следващите пет години те почти непрекъснато са на път — посещават Африка и Южна Америка, макар че подходът им за покръстване е доста далеч от нормалния — двата съда кръстосват край бреговете, а паството пламенно се моли Богу езичниците сами да дойдат при Санфорд. Физическият контакт с онези, които трябва да бъдат обърнати в правата вяра, е почти нулев.

„Кингдъм“ търпи корабокрушение някъде недалеч от западния бряг на Африка, Санфорд се опитва да принуди екипажа на „Коронет“ да отплава за Грийнланд и тогава хората се разбунтуват и го връщат в Мейн. През 1911 г. той отива в затвора с десетгодишна присъда за предумишлено убийство на шестима моряци. Освободен е през 1918 г., заселва се е Бостън и оставя Шилох в ръцете на неколцина от бившите си подчинени.

През 1920 г. в съда са изнесени подробности за ужасяващите условия и лишенията, на които са подложени децата в Шилох. Съдът постановява комуната да бъде разтурена и Шилох се разпада, хората се разпръсват. През май 1920 г. Санфорд обявява, че се оттегля от активна дейност и се премества да живее във ферма в щата Ню Йорк. Оттам се опитва да възстанови комуната, но неуспешно. Почива през 1948 г. на 85-годишна възраст. Комуната Шилох съществува и до ден-днешен, макар и в доста по-различна от първоначалната форма, а паметта на основателя Санфорд все още се тачи.

Знае се, че Фокнър е намирал особено вдъхновение в делото на Санфорд, който доказва, че е напълно възможно да бъде създадена независима религиозна общност с помощта на помощи и продажбата на имуществото на истински вярващите християни. Но опитът на Фокнър да създаде своя собствена религиозна утопия, недалеч от малък град на име Ийгъл Лейк, завършва неуспешно и трагично: в горчиви, язвителни упреци и отчаяние, хората почти умират от глад и накрая изчезват безследно заедно със самия Фокнър. Странна случка, в която можем да намерим и известна ирония.