Джон Конъли
Родени да убиват (14)

Глава тринайсета

На другия ден сутринта вестниците пощуряха. На първа страница на „Хералд“ се мъдреше доста прилична снимка на Ал Зи, приведен на стола в „Уонг“, а над нея голямо заглавие „МАФИОТСКИ БОС УБИТ“. Три думи, които вестникарите обичат до полуда и винаги ги изписват с надебелени и огромни букви, че просто няма място за друг текст. Така беше и в „Хералд“ — основната информация отиваше и на втора страница.

Оказа се, че гърлото на Томи Качи било прерязано дълбоко от край до край, всички вени, артерии и прочие прекъснати, главата почти отделена. Пъд бе пробол тила на Ал Зи с тънък, дълъг стилет, който бе минал през малкия мозък, засегнал и мозъчната кора. Освен това, вероятно с някакво много остро ножче, може би скалпел, Пъд бе направил разрез по дължина на средния пръст на дясната ръка на Ал Зи и накрая отрязал горната му част при ставната връзка.

Всъщност това го научих не от „Хералд“, а от детектива Маккан, който ми позвъни по телефона, докато седях на масата в кухнята на Рейчъл и разлиствах вестниците. Самата Рейчъл беше в банята. Чувах я да си тананика песничка на Ал Грийн, ама фалшиво.

— Този тип е нагъл и смел — коментира Маккан. — Големи топки трябва да имаш, за да се осмелиш да ликвидираш двамина като въпросните, и то на обществено място. На аварийните изходи за съжаление камери няма, затова не разполагаме с нищо черно на бяло, освен с твоя разказ, Паркър. Някакъв дядка на улицата запомнил номера, ама се оказа откраднат от една импала преди два дни в Конкорд, така че никс по този въпрос. Убиецът е имал достъп до залата ВИП, ключът е електронен — карта. Дошъл си е подготвен. Не е трудно за момчета, които разбират от тези техники. Ал Зи е ходил на всяка премиера в „Уонг“. Беше си гадно мафиотско копеле, но иначе класа имаше. Винаги си е взимал баровски места, така че не е било трудно да се предвиди къде ще бъде и този път. Що се касае до липсващия връх на пръста, това вече си е определен почерк и сега преравяме компютрите за подходяща информация, включително и тази на ФБР.

Попита ме дали не помня нещо друго важно от предната нощ. Знаех си, че не ми се обажда заради черните ми очи, но му казах, че с нищо повече не мога да помогна. Помоли да поддържам връзка с полицията, обещах му — какво да правя?

А Маккан бе прав: Пъд е рискувал ужасно, за да стигне до Ал Зи. Може би не е имал избор. Просто е невъзможно да се добереш до човек като Ал у дома или в офисите му. Там винаги го пази цяла тълпа негови хора, прозорците и вратите са пригодени така, че не можеш ги проби с нищо по-дребно от ядрена бойна глава. В театъра се е чувствал сигурен с човек като Томи Качи зад гърба си и стотици хора наоколо в добре осветена и пазена отвън зала. Но грешката си бе грешка. Нали знаеше с какъв решителен и опасен човек си има работа и все пак го бе подценил. Пъд е дебнел и когато се е появила възможност, се е възползвал.

Хрумна ми, че има различни възможности: може би Пъд оправя стари сметки и се подготвя за нещо си, например за изчезване. За да е сигурен, че никой няма вече да може да го преследва. Човек като него реши ли да изчезне един път и завинаги, иди, че го гони. Бе оцелял толкова години, при това с цена за главата му. Значи е в състояние да се скрие като червей в торна земя, ако поиска.

И друго нещо ми хрумна: Пъд не колекционира само членестоноги. Изглежда, събира и трофеи от убитите си жертви — като отрязани пръсти и парчета кожа например. Странен вкус наистина, но все пак ми се струваше, че едва ли го прави, за да ги поставя после в буркани и да им се радва. Не, трябва да имаше по-важна причина…

Зарязах вестниците и се замислих. Не че знаех ужасно много по случая, но последователната смърт на Бек, Грейс Пелтие, Епстайн и Ал Зи непременно бе свързана една с друга и сочеше или към Братството, или към действията, извършвани от биологичния баща на Грейс Джак Мерсие срещу него. Крайно време бе за сериозен разговор с г-н Мерсие, освен това ми се струваше, че той едва ли ще бъде приятен за който и да е от нас двамата. Тъкмо се канех да си събирам багажа и да поемам към Скарбъро, когато собственият ми телефон иззвъня за втори път днес. Не че не очаквах обаждането. Беше Мики Шайн. Полето за идентифициране на обаждащия се източник показваше само, че номерът е частен и невключен в обществените указатели.

— Видя ли вестниците? — попита ме той.

— Аз бях на мястото — отвърнах.

— Е, кой го направи?

— Общият ни познат.

Настъпи тишина. Десетина секунди, сетне:

— Как е разбрал за срещата ти с Ал?

— Възможно е да ни е следил постоянно — отвърнах. — Но е напълно вероятно и да е знаел за интереса на Ал към него поне от известно време насам, а моето разследване просто да е ускорило нещата. Или плановете му.

Ако не друго, Пъд би трябвало да познава сигналната система на своите питомци паяците: усети ли се натиск или опън в периферията на мрежата, незабавно се вземат мерки първо за проверка, сетне за защита или нападение.

— Снощи те нямаше у дома. Ходих да те проверя.

— Вдигнах си чуковете още като чух. Едно приятелче от старото време се обади да каже за Ал. Веднага се досетих кой ще да го е направил. Никой друг не би се осмелил на подобен ход. В тази игра такива неща не се правят така.

— Къде си?

— Ню Йорк.

— Мислиш ли, че там си в безопасност, Мики?

— О, имам си другари тук. Стари. Ще се обадя на този-онзи…

— Трябва да поговорим пак — преди да си се потопил. Имам чувството, че не ми каза всичко.

Мислех си, че ще се опита да се скатае, но той призна:

— Е, знам нещичко, но повече се досещам.

— Хайде да се видим. Аз ще дойда там.

— Глей сега, не зная…

— Мики, до края на живота си ли ще бягаш от този тип? Харесва ли такова кучешко съществувание?

— По-добро е, отколкото да си мъртвец — упорито отвърна той, но в гласа му не звучеше особена сигурност.

— Знаеш какво прави, нали? — продължих да настоявам. — Знаеш какво означават онези думи „записани и прокълнати“, нали? Или знаеш, или си се досетил?

Мики пак замълча. Мина време, помислих, че е прекъснал връзката. Сетне внезапно заговори:

— В „Клойстърс“ — утре в десет. Там има една изложба, която можеш да разгледаш, докато дойда. Ще ти кажа каквото мога, ще се опитам да помогна. Но ако те няма в десет, си тръгвам и повече няма да ме видиш.

И сега вече затвори.

 

 

Купих си билет за редовния полет на „Делта“ до Ла Гуардия, сетне позвъних на Ейнджъл и Луис. Пихме кафе с Рейчъл в „Старбъкс“ на „Нюбъри“, сетне хванах такси за летището. Някъде в един и нещо следобед бях в Ню Йорк и си взех стая в „Ларчмонт“ на „Уест 11-а“. Този хотел не е от класата на Доналд Тръмп, но пък е чист и не особено скъп, при това стаите му не са като кибритени кутийки. И още един плюс: предната врата се заключва, а до нея седи едно момче колкото Кинг Конг и пуска само гостите.

Градът бе задушен, с доста влага във въздуха. Изпотих се още преди да стигна хотела. Според прогнозите времето се канеше да се променя, но дотогава климатиците щяха да прегреят, а на по-бедните се налагаше да се охлаждат с евтини вентилатори. Взех бърз душ в общата баня и хванах такси до „Уест 86-та“ Синагогата на „Б’ней Ешурун“, където се бе подвизавал Йоси Епстайн, има офис на 89-а, недалеч от училището за езда „Клермон“. И така, и така се намирах в Манхатан, защо да не науча нещо повече за убийството му. Минах покрай шумна група ученици, влязох в офиса, но се оказа, че идвам напразно. Никой не можа да ми каже нещо повече от онова, което вече знаех. За сметка на това ме отпратиха към центъра „Оренсанс“ на улица „Норфък“, където се бе преместил Епстайн, след като се бе разделил с бившето си паство.

Взех метрото, за да се спася от часа пик. Качих се на „Сентрал Парк Уест“, прехвърлих се на „Бродуей“ и „Ийст Хюстън“, излязох и пак започнах да се потя. Вървях покрай магазинчета за храна и деликатеси и такива, които продават маскирани като антики боклуци и накрая стигнах до „Норфък“. Това бе самото сърце на „Лоуър Ийст Сайд“: едно време тук бяха живели мнозина образовани люде — християни и юдеи — германски, полски, руски, латвийски и други. Само дето германските евреи бяха наричали руските „ориенталци“. Според някои източници улица „Алън“ била руска територия, толкова много руски евреи живеели на нея. Тук хората съществували в комуни, били съпричастни едни с други, помагали си, регистрирали си асоциации, занимавали се с търговия и спестявали усърдно, за да могат да изпратят децата си в качествени колежи и да им осигурят по-свестен живот. Е, в някои квартали имало сблъсъци с местните ирландци и животът течал неспокоен.

Но днес тези времена са вече в миналото. На „Гранд“ все още има някоя и друга еврейска кооперация, доста книжарници, производители на стария тип дрехи, една-две прекрасни хлебопекарници от доброто старо време, винарски магазини от същото и, разбира се, „Кац“, онзи — последния тип магазинчета за домашна храна, за съжаление вече попаднали в ръцете на доминиканците. По голямата част от ортодоксалната еврейска общност се премести на „Боро Парк“, „Уилямсбърг“, или на „Краун Хайтс“. Онези, които останаха, са или много бедни, или достатъчно упорити да отстъпват по периферията или да се местят в далечни райони като Маями. Центърът „Оренсанс“ е най-старата оцеляла синагога в Ню Йорк, известна навремето като Анше Чесед, което в груб превод значело Хора на добротата. Веднага му личи, че принадлежи към други, стари времена. Строен е през 1805 г. по модела на Кьолнската катедрала от берлинския архитект Александър Салцер за германските евреи. Днес синагогата се издига все така величествено, за да доминира над улица „Норфък“, и напомня, че част от старото още живее в настоящето. Влязох през странична врата, пресякох тъмното фоайе и се намерих в главната зала в неоготически стил сред множество елегантни колони и балкони. Проникващата през прозорците мъждива светлина боядисваше интериора в цвета на стар бронз, хвърляше сенки върху множество цветя и бяла лента — останки от нечия неотдавнашна сватба. В единия ъгъл метеше възрастен и побелял дребен мъж, облечен в син гащеризон. Прибираше купчина хартии и счупени стъкла в кофичка. Когато приближих, спря и ме изгледа. Показах си документите и попитах дали ще намеря някой, който би склонил да поговорим за Йоси Епстайн.

— Днес няма никой — рече той. — Елате утре.

— Може би пък да се обадя на някого? — подсказах аз.

— По-добре елате утре.

Днес видимо чарът ми не действаше, май не му бях особено симпатичен. Смених тактиката.

— Може би да поразгледам наоколо? — попитах и без да чакам отговор, тръгнах към къса стълба, която сигурно водеше към мазето. Слязох по нея и се озовах пред заключена врата с кратък некролог по повод кончината на Епстайн. На табло отдясно имаше бюлетини със съобщения за цикъла на службите и часовете по староеврейски. Друго особено не забелязах, макар че десетина минути се мотах из просторното помещение. Изтупах прахта от дрехите си и се заизкачвах обратно по стълбата.

Старият с метлата вече го нямаше. Но пък горе стояха двамина и видимо ме очакваха. Единият бе млад с червена шапчица на темето. Изглеждаше малка за главата му, която на свой ред изглеждаше дребна на широките му рамене. Носеше черна риза, черни джинси и съдейки по изражението му, едва ли бе член на Хората на добротата. Другият бе по-възрастен, с посивяла коса и гъста брада. Бе облечен по-традиционно от компаньона си — в бяла риза и черна вратовръзка под черен костюм и връхна дреха. По-различен бе, но не и по-приветлив или по-любезен.

— Вие ли сте равинът? — попитах учтиво.

— Не, ние не сме от центъра „Оренсанс“ — отвърна той и добави:

— Вие сигурно мислите, че всеки облечен в черно е равин?

— Това да не би да ме прави антисемит?

— Не мисля, но да влизаш въоръжен в синагога — може би.

— То не е нещо лично, нито пък е свързано с религията.

— Вероятно е така, но човек трябва да внимава в такива случаи. Разбрах, че сте частен детектив. Може ли да видя документите ви, моля?

Бавно и внимателно посегнах към джоба, извадих портфейла с документите и го подадох на по-младия, който бе по-близо. Той го предаде на другаря си. Последният извади удостоверението, чете го минута и нещо, сетне го сгъна, прибра и ми върна портфейла.

— Каква е причината частен детектив от Мейн да се интересува за смъртта на нюйоркски равин?

— Допускам смъртта на равин Епстайн да е свързана със случай, който разследвам. Надявах се някой да ми разкаже малко повече за нея.

— Той е мъртъв, г-н Паркър. Какво повече имате нужда да знаете?

— Например за начало бих попитал кой го е убил или това не ви засяга?

— Засяга ме, и то до голяма степен, г-н Паркър — рече той и кимна на по-младия, който тръгна към вратата и излезе, като тихо затвори след себе си. — Какъв е онзи случай, който споменахте?

— Смъртта на една девойка. Моя приятелка преди много време.

— Тогава разследвайте си я и ни оставете на мира — и ние имаме своя работа.

— Но ако смъртта й е свързана с тази на равина и вие ми помогнете, то ще е в наш общ интерес. Мисля, че мога да намеря човека, който е отговорен за станалото.

— Човекът, а — натърти той. — Изглеждате много сигурен, че той е убиецът.

— Просто зная кой е той.

— Ние също — отвърна той. — И сме взели мерки. Погрижили сме се.

— Какви мерки?

— Око за око, г-н Паркър. Ще го намерят, бъдете сигурен — рече той и пристъпи към мен, а изразът в очите му се смекчи. — Това не е ваша грижа. Не всяка насилствена смърт трябва да подклажда гнева ви, г-н Паркър.

Знаеше кой съм. Виждах го в лицето му, миналото ми сякаш бе отразено в очите му като в двойно огледало. Навремето вестниците широко отразиха убийството на Сюзън и Дженифър, както и драматичния финал на престъплението със смъртта на самия Пътник. Имаше мнозина, които помнеха случая, а и мен самия. И сега, в старата синагога тук, отново остро усетих загубата на най-близките ми, сякаш процеждащото се през прозорците слънце огря стари гробове.

— Девойката обаче е моя отговорност — рекох аз. — И ако има връзка между двете убийства, то и смъртта на равин Епстайн също ще ме интересува.

Мъжът поклати глава и постави ръка на рамото ми.

— Знаете ли какво е tashlikh, г-н Паркър? То е символичен акт — хвърлят се хлебни трохи във вода: жестът символизира освобождаване от греховете на миналото, бреме, което човек повече не желае да носи. Смятам, че вие сте длъжен да намерите в себе си сили, за да отхвърлите своето бреме — преди то да ви е убило.

Обърна се и закрачи встрани. Бе стигнал почти до вратата, когато се обадих:

— „Така рече отца ми, а аз съм изкуплението, за да почива той в мир.“

Възрастният спря и се извърна.

— От талмуда е — рекох тихо.

— Зная много добре — прошепна той.

— Не става дума за отмъщение.

— А за какво тогава?

— Да бъде изкупено стореното.

— В резултат на чии грехове? На баща ви или вашите собствени?

— И на двете.

Той се замисли дълбоко, сетне в очите му се появи странна светлина, като че бе взел решение.

— Има една легенда, г-н Паркър. За Голем, направен от глина, сетне му бил вдъхнат живот. Равин Лоев създаде първия Голем в Прага преди много години. Направил го от кал, сетне поставил shem — пергамент с Божието име върху него — в устата му. Оправдан е бил да го стори. Да създаде същество, което защитавало евреите от погромите и гнева на враговете им. Вярвате ли, че такова същество има и днес, г-н Паркър? Създадено, за да възцари правдата?

— Вярвам, че може да има хора като него — отвърнах просто. — Но не смятам, че правдата винаги играе роля в създаването им или пък че техните действия й служат.

— Добре, да кажем човек — тихо рече старият евреин. — Да кажем също правда, особено ако тя има Божието вдъхновение. Е, ние изпратихме нашия Голем. И нека бъде изпълнена Божията воля.

В очите му играеха странни светлини. Усещах двусмислието в думите му. Бяха изпратили един убиец да накаже друг убиец, насилие срещу насилие. С целия риск, който може да създаде подобна тактика.

— Кой сте вие? — попитах го и в съзнанието ми се появи подозрение.

— Наричат ме Бен Епстайн — отвърна той. — Аз съм изкуплението, за да почива синът ми в мир.

Сетне вратата се захлопна след него, раздвижи въздуха в тихата синагога като въздишка от Божията уста.

 

 

В деня на смъртта си Лестър Баргъс е сам зад тезгяха на магазина. Денят е същият, в който аз срещам бащата на Йоси Епстайн. Джим Гоулд, нает от Баргъс на половин работно време, е в задното дворче — разглобява и смазва чифт откраднати пистолети „Хеклер & Кох“. В задното помещение няма никой, а там са поставени двата монитора, свързани с камерите, наблюдаващи интериора на магазина. Едната е над вратата и се вижда ясно, другата е миниатюрна и е скрита в стереоуредбата недалеч от касовия апарат. Лестър е ужким внимателен, но недостатъчно. В магазина има микрофони, а той не знае. Знаят само момчетата от агенцията за контрол на търговията с оръжия, които следят незаконните продажби на Баргъс вече почти 11 дни.

Работа почти няма и Лестър лениво подхвърля щурчета на любимия си хищник — богомолката в стъкления съд. Вратата се отваря. Черно-белият запис, който правят двете камери, е доста странен, когато го гледат впоследствие: новодошлият изглежда съвсем не на място в магазина. Облечен е в черен костюм, черните му обувки лъщят, носи бяла риза, тънка черна вратовръзка, на главата — черна шапка, на раменете — дълго до средата на прасците палто — също черно. Човекът е висок над метър и осемдесет, добре сложен. Трудно е да се прецени възрастта му — може да е някъде около четиридесетте, та дори и до седемдесетте.

След грижливата обработка на отделни — по-ясни — кадри от записа става още по-интересно. Мъжът наистина е от странен по-странен: кожата по лицето му е силно опъната, сякаш под нея няма плът, а само кост. Сухожилията на челюстите и врата изпъкват ясно, скулите му лъщят като стъклени, вежди няма. Агентите, които работят по случая, подозират в началото, че може би е силно рус и затова космите не са излезли на образ. При силно увеличение и компютърна обработка обаче се оказва, че такива няма — кожата над очите е възгруба, като че носи стари белези от нещо.

Външният вид на новодошлия видимо шокира Лестър Баргъс. На записа се вижда как той стреснато отстъпва назад. Облечен е в бяла тениска, на чийто гръб има емблема на „Смит & Уесън“, и в сини джинси, хлабави и увиснали на задника му, сякаш се надява след време да ги запълни.

— С какво мога да ви помогна? — това е гласът на Лестър, тонът на записа е внимателен, но и пълен с надежда.

Денят е беден откъм бизнес, а всяка продажба си е пари, особено при този странен тип, който при все това може да се окаже човек с повече сухо.

— Търся ето този човек — отвръща клиентът с акцент на чужденец и вади от джоба снимка.

Английският звучи като втори език, дори може би като трети. Възможно е човекът да е европеец — не германец, но да кажем поляк или чех. По-късно експертите ще предположат, че е унгарец, а в някои негови думи звучат еврейски окончания. Най-вероятно е евреин от Източна Европа, но е живял и в други страни, включително Франция.

Слага снимката на тезгяха и я побутва към Лестър, а последният отвръща, без дори да я е погледнал:

— Не го познавам.

— Вижте я — настоява новодошлият и Лестър Баргъс усеща по някакъв неведом начин, че отсега нататък няма значение какво казва или прави — нищо не е в състояние да го спаси от този човек.

Протяга ръка и докосва снимката за пръв път, но пак не я поглежда, а само я отблъсква с пръсти. Не помръдва глава, а дясната му ръка полазва към лавицата под тезгяха, където държи рязаната пушка. Почти я е докоснал, когато се появява пистолетът. Оръжейниците по-късно ще идентифицират оръжието като „Jericho 941“, израелско производство. Лестър Баргъс отдръпва ръка и я поставя на тезгяха до лявата. Сетне започва да трепери.

— За последен път ви казвам, г-н Баргъс, погледнете фотографията!

Този път Баргъс навежда глава, заглежда се в снимката, преценява възможностите си. Очевидно познава човека на нея и другият знае това предварително. Иначе защо да идва в магазина. На записа почти не се долавя звукът от преглъщането на Баргъс.

— Къде мога да намеря този човек? — пита мъжът в черно, чието изражение не е променено нито на йота.

Кожата по лицето му се е опънала до скъсване и той сякаш говори с мъка. Но излъчващата се от него заплаха е очевидна, тя почти физически се усеща и от записа. Застаналият насреща му Лестър Баргъс е видимо ужасен. Страхът личи в гласа му, когато изрича може би предпоследното си изречение.

— Той ще ме убие, ако ви кажа — фъфли Баргъс.

— Иначе ще ви убия аз — отвръща мъжът.

Тогава Баргъс произнася последните си думи и в тях проблясва прозрение, каквото не съм и подозирал у него.

— Вие така и така ще ме убиете… — изрича Лестър тежко и нещо в гласа му вероятно казва на убиеца, че повече и дума няма да чуе от жертвата си.

— Да — казва той. — Ще ви убия.

Изстрелите излизат на записа като топовни, но също изкривени и на места приглушени. Първият куршум отхвърля Баргъс назад, сетне тялото му заиграва грозен танц — следващите куршуми го подхвърлят и въртят като парцалена кукла ту насам, ту натам. На брой са общо десет. Сетне се чува друг шум и в кадър излиза част от фигурата на Джим Гоулд. Още два гърмежа и Гоулд пада напред върху тезгяха. Убиецът го прескача и изчезва във вътрешността на магазина. Когато агентите пристигат, него отдавна вече го няма.

Снимката е на тезгяха, залята с кръв. На нея е показана група демонстранти пред гинекологична клиника за аборти в Минесота. Мъже и жени размахват плакати; разчекнали усти, те вероятно крещят заканителни думи, защото други зрители встрани стоят с шокирани лица, а полицията се опитва да ги задържи на място. Вдясно се вижда тялото на полулегнал до стената мъж, над него надвесени хора в бели престилки. На паважа около него и на стената, на която е опрян, чернее кръв. Някъде в периферията на групата демонстранти се вижда мъж, който се отдалечава от сцената, ръцете му са в джобовете на връхната дреха. Извърнал глава към умиращия, той се усмихва, над очите му са надвиснали тежки гънки кожа, вижда се червеникавата му коса.

Г-н Пъд, усмихнат.

Човекът, убил Лестър Баргъс, е пристигнал предния ден с английски паспорт. Кацнал е на летище Логан. Представил се е като бизнесмен, който търси да купи препарирани животни. Даденият на имиграционните власти адрес се оказва неотдавна разрушен китайски ресторант в Болъм, в южната част на Лондон.

Името на паспорта е Клей Диймън.

Така нареченият Голем.