Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (43)

Удовлетворението да работим, както е било предвидено да работим

Разбираемо е, че ако Бог ни е създал, за да вършим волята му и да му носим наслада (както казва Библията, Откровение 4:11; Колосяни 1:26), ние никога няма да можем да намерим удовлетворение, ако не работим така, както е било предвидено, и не постигнем целта, за която сме били създадени. Това, разбира се, означава да се отказваме от нашите пътища и мисли винаги, когато те са различни от Божиите. Това означава винаги да казваме: „Не моята воля да бъде, а твоята.“

Честно казано, за мнозина от нас това звучи като мрачен и плашещо непривлекателен начин на живот.

Ние нямаме нищо против да бъдем умерено религиозни — но да пленяваме всяка мисъл да се покорява на Христос, както се изразява Павел (2 Коринтяни 10:5), да се съобразяваме с Христос като Господ за всичко, което вършим в живота си, и да приемаме неговото управление във всичко — е, казваме си, само един роден светия би могъл да живее така — и подозираме, че дори и на него такъв живот едва ли би могъл да му харесва.

Може би е естествено да мислим по този начин. Но това показва как несъзнателно сме си създали една твърде обидна и клеветническа представа за Бога, сякаш той е, ако не тиранин, то поне убиец на всяка радост. Каквото и да мислим за Бога, то, разбира се, не променя факта, че като негови творения ние сме длъжни да му служим. Но да му служим само от чувство на дълг също е незадоволително и дори да успяваме да го правим, това по-скоро би ни накарало да се смятаме за мъченици, би ни създало противното самочувствие от типа „какво добро момче съм си аз“.

Единственият приемлив и носещ удовлетворение начин да служим на Бога е да го правим доброволно, с радост, с цялото си сърце, ум, душа и сила — по-скоро от любов, отколкото по задължение.

Но как може да стане това?

С достатъчно усилия на волята можеш да си наложиш да служиш на Бога, но не можеш да се насилиш да го обичаш. Каква е тогава тайната да обичаме Бога и да му служим, както сме били предвидени?

Павел ни казва. Това е смесица от любов и логика. Когато започнем да разбираме какво е направил Христос за нас, благодарността ще промени не само чувствата ни, но ще има мощно въздействие и върху начина, по който живеем. С преливащо усещане за Христовата любов лично към него, Павел казва:

„… животът, който сега живея в плътта, го живея с вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен (Галатяни 2:20). И още: Христовата любов ни принуждава, като разсъждаваме така, че ако един е умрял за всичките, тогава и всичките са умрели; и че Той умря за всички, така че тези, които живеят, да не живеят вече за себе си, а за Този, който за тях е умрял и е бил възкресен“ (2 Коринтяни 5:14–15).

Павел винаги е бил, както сам казва (Филипяни 3:4–6), религиозно настроен, но не винаги е мислел по този начин. В младите си години той смятал, че да служиш на Бога е средство да трупаш заслуги, и че това е начинът за постигане на спасение. Затова постоянно се стараел да служи на Бога с огромно усърдие и решителност. Но всичко, което успял да постигне по този начин — по собствените му думи — било да натрупа куп религиозни дела, които не стрували абсолютно нищо — които били по-малко от нищо в Божиите очи (Филипяни 3:7–8). Те само го направили горд, непреклонен и жесток човек (1 Тимотей 1:13; Деяния 26:9–11).

Промяната дошла, когато открил кой е всъщност Христос, какво е направил той за него и защо изобщо е било нужно да го прави. Той открил, че не само е далеч от религиозния успех, който мислел, че постига, но и самият той е окаян, жалък грешник. Неговите предполагаеми заслуги били само грозен боклук; религиозните му упражнения били безполезни; Божият закон, който си въобразявал, че спазва, само го осъждал.

И тогава открил Христос. Открил кой е той. Този Иисус, когото той бил отхвърлил и преследвал в името на Бога, всъщност бил самият въплътен Бог!

Откритието било потресаващо.

То разобличило религиозността на Павел като изражение на собственото му своеволие, като служба и угаждане на собственото му его под маската на религията и действителна (макар и скрита и неосъзната) съпротива срещу Бога.

После открил още нещо за Божия Син и това преобърнало цялата мотивация на неговия живот.

Открил, че още докато е бил враг на този Иисус, той го е обичал лично и доброволно е умрял за него, за да не трябва Павел да загине от Божия гняв.

За Павел резултатът бил непресекваща благодарност.

Но не само благодарност. Чистата логика му подсказвала, че ако Христос не бил умрял за него, то той трябвало да умре сам.

Следователно, той дължал живота, който сега живеел, изцяло на Христос. Този живот вече не бил негов собствен — той принадлежал на Христос, бил купен с цената на неговата изкупителна смърт (1 Коринтяни 6:19–20). Следователно сега трябвало да живее изцяло за Иисус. И Павел доброволно и с радост заживял по този начин. Само така любовта му към Иисус можела да намери удовлетворение.

Следващото откритие на Павел било, че когато човек с любов и благодарност подчини живота си на управлението на Христос, неговото „иго“ всъщност е благо, както казва самият Иисус, и бремето му е леко (Матей 11:28–30).

Христос в крайна сметка е нашият Творец. Той знае как би трябвало да работим. Неговото управление и дисциплина не са тирания, която ни принуждава да живеем неестествено. Напротив, неговият контрол е необходим, за да ни предпази да не се съсипем от постоянното живеене противно на целите, за които сме били създадени. Единственият начин да осъществим истински себе си е да живеем и да работим така, както сме били предвидени да го правим.

Другото откритие, което направил Павел, било, че служението на Христос носи голяма награда (1 Коринтяни 3:11–15). Разбира се, наградата не е спасението, нито приемането от Бога. Награда се получава за свършена работа (1 Коринтяни 3:14), докато спасението никога не е резултат от свършена работа — то ни се дава безплатно, като подарък (Ефесяни 2:8–10).

Наградата за това, че работим за Христос, е първо чистата радост и удовлетворение да знаем, че радваме Господа (Матей 25:23). На второ място е удовлетворението, че постигаме нещо стойностно, нещо, което има вечно значение (1 Коринтяни 3:14; 1 Петр. 5:4). И трето, това е откритието, че сме развили потенциала си да вършим по-велики и по-значими неща (Лука 19:16–17).

Ако Павел е имал мото, мисля, че то е било такова: „Животът за мен е Христос“ (Филипяни 1:21). И когато е дошло времето да умре, не е имало и следа от съжаление. Нищо друго освен удовлетворение (2 Тимотей 4:6–8).

Разбира се, ние може да се изкушаваме да мислим, че Павел е такъв светия, че неговият опит няма нищо общо с нашия. Но това не е така. Той сам ни казва, че Бог е определил неговото обръщане като модел за всички останали (1 Тимотей 1:16).