Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (42)

Удовлетворението да станеш такъв, какъвто си бил предвиден да бъдеш

Да бъдеш приет от Бога само заради жертвата и смъртта на Иисус, звучи на много хора, когато го чуят за първи път, прекалено хубаво, или по-скоро прекалено лесно, прекалено привлекателно, за да е вярно.

Това сякаш означава, че можеш да продължаваш да си грешиш, но това няма да има значение — пак ще бъдеш приет от Бога просто защото Иисус е умрял за твоите грехове и ти си казал, че вярваш в него. С други думи, това звучи като позволение за безнаказан живот в грях.

Разбира се, това не е вярно; макар че, колкото и да е странно, точно така са реагирали хората, когато за първи път са чули апостолите да проповядват евангелието (Римляни 3:8, 31; 6:1–2, 15). Това показва, че трябва да сме на вярната пътека — и знаем какво са отговорили апостолите.

Тази представа не е вярна поради това, което означава „да вярваш“ в Иисус като Спасител.

Да вярваме в Иисус не означава просто да се съгласим с факта, че Иисус е умрял за нашите грехове. Това означава да му се посветим безрезервно като Господ.

Нещо повече.

Това означава да приемем Иисус като жива Личност (Йоан 1:12), да се съединим с него чрез неговия Дух (Римляни 6:5), да станем „едно с него“ (Йоан 17:20–21; Римляни 8:9–11) да бъдем съединени с него (1 Коринтяни 6:15–17) в едно живо духовно партньорство.

Най-близката аналогия в обикновените взаимоотношения е бракът, в който съпруг и съпруга стават „една плът“. Те вече не са напълно отделни и независими личности, а жив съюз (Римляни 7:1–4). И в този съюз с Христос се крие ключът, начинът, по който Бог ни прави такива, каквито сме били предопределени да бъдем.

Не може да има рай, нито пълно удовлетворение, без ние да станем онова, което нашият Творец е възнамерявал да бъдем, и да се държим по съответния начин. Ние инстинктивно осъзнаваме това. Но Божият начин да ни направи такива, каквито сме били предвидени да бъдем, е радикално различен от онова, което обикновено си мислим.

Ние естествено мислим в посока да се усъвършенстваме. Харесва ни да мислим, че сме в основата си добри, с тук-таме някое морално петънце, може би и малко явна гнилост, която леко разваля иначе съвсем приличната ябълка. Надеждата и очакванията ни са, че като приложим малко религиозна дисциплина или дори някоя средно сериозна духовна хирургическа операция, в крайна сметка ще станем толкова добри, че ще можем да се наслаждаваме на Божия рай и да дадем своя принос към него.

Но Бог не мисли по този начин. Новият Завет никога не говори за усъвършенстване на нашия стар живот или паднала природа.

Бог прави нещо много по-радикално.

Той посява във вярващия нов живот (1 Петр. 1:23–2:3), който носи със себе си нова природа (2 Петр. 1:4; Колосяни 1:27; 3:3–4), с нови сили, нови инстинкти и нов потенциал. Ето защо в миналото, когато хората са ставали християни, те са приемали ново име. Симон например е бил преименуван на Петър (Йоан 1:42). Новото име не е било израз на благочестива надежда, че един ден те са щели да се усъвършенстват. Това е било признание, че Христос им е дал нов живот (Римляни 6:4), нова сила, нова природа, която не са имали преди. „Нов човек“, „нова природа“ (Колосяни 3:10) или „ново творение“ (2 Коринтяни 5:17) — това са някои от понятията, които ранните християни са използвали за този дар на новия духовен живот, който са получавали чрез своя съюз с Христос.

Получаването на нов живот не означава, че старата паднала природа е изчезнала и повече нито се вижда, нито се чува. Получаването на нов живот е като пускането на жълъд в гроб — той няма да промени състоянието на трупа, но от него ще започне да се развива един самостоятелен нов живот, който постепенно ще измести всичко останало.

Така вярващият в Иисус вече има не една, а две природи — старата и новата. Той е призован постоянно да подновява решението и усилията си да съблича старата природа (Ефесяни 4:22–23), да я умъртвява (Колосяни 3:5), да не й позволява да царува (Римляни 6:12) и да се облича с новата, която постоянно се обновява (защото това е характерно за живота) в познание по образа на Бога, нейния Творец (Ефесяни 4:22–24).

Разбира се, това е дело за цял живот — постоянно да събличаме старото и да култивираме новото. Това е борба (Галатяни 5:16–17), война, в която не печелим всяка битка, но в която има прошка за провала (1 Йоан. 1:7–9) и сигурност в окончателната победа (Римляни 5:2; 8:29–30). Във всеки вярващ новият живот ще расте и ще се развива, докато накрая личността се преобрази по образа на самия Христос.

А какво става, можем да запитаме, ако след като получим този нов живот, ние го занемарим и вместо това насърчаваме стария и му се отдаваме? Това има ли значение?

Да, има значение.

Ако действаме по този начин, Бог ще приложи спрямо нас дисциплинарни мерки. Ние трябва да използваме новите си духовни сили и да пречим на старата, паднала природа да ни контролира. Ако не го правим, Бог ще трябва да предприеме по-драстични стъпки. Това може да означава болести или дори преждевременна физическа смърт. Въпросът е толкова съществен, че Павел се спира подробно върху него в 1 Коринтяни 11:23–32. Целият пасаж е важен.

Божиите дисциплинарни мерки са нещо изключително сериозно. Бог няма да ни позволи, ако сме искрени последователи на Христос (Евреи 12:8, 3–11; Филипяни 3:10–14), да станем самодоволни или цинични. Нито ще ни позволи да бъдем доволни от себе си, докато той не е доволен от нас. Но забележете, че дори в крайния случай, когато Бог взима вярващия от света чрез физическа смърт заради невнимателния му живот, Библията изрично казва, че вярващият няма да бъде осъден заедно със света (1 Коринтяни 11:32). Ето причината: макар възможността да се наслаждаваме на Бога и Бог да ни се наслаждава да зависи от култивирането на новия живот, който сме получили чрез Христос, нашето приемане от Бога никога не е зависило и няма да зависи от духовния ни прогрес, а само от онова, което Христос е направил за нас чрез смъртта си. Затова нашето приемане остава завинаги сигурно.

И така, това е Божият начин да ни направи такива, каквито е предвидил да бъдем. Това е единственият ефективен и задоволителен начин (Галатяни 1:8; Колосяни 2:20–23).