Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (41)

Удовлетворението да бъдеш начисто с Бога

Главното неудовлетворение, което лежи в основата на всяко друго неудовлетворение на човешкото сърце, произтича от това, че нашите грехове са престъпление спрямо Всемогъщия Бог, нашия Създател. Те постоянно се противопоставят на неговите закони и предизвикват неговия гняв (Римляни 1:18; 2:1–3; 3:19). Затова той ни отнема онова усещане за мир с Бога, без което никое Божие създание не може да се чувства истински спокойно и истински задоволено.

От това следва, че първата ни стъпка към удовлетворението трябва да бъде да се помирим с Бога. Изискванията на Божия свят закон трябва да бъдат съвършено изпълнени. Той трябва да бъде напълно удовлетворен, че справедливостта е възтържествувала, и че никога повече няма да трябва да насочи светия си гняв срещу хората.

От наша страна, чувството, че сме приети от Бога, трябва да бъде пълно, без резерви или несигурност. Иначе помирението не е истинско помирение.

За да илюстрира тази идея, Библията ни разказва историята (2 Царе 13:23–18:33) на едно помирение на човешко ниво, което не е било пълно и безрезервно, и затова е било незадоволително.

Авесалом, синът на цар Давид, убива своя полубрат Амнон и в страха си от справедливостта на царя избягва от страната. Няколко години по-късно приятелите на Давид го убеждават да прости престъплението и да позволи на Авесалом да се завърне от изгнание. Царят обаче не смята такова решение за съвсем справедливо и затова се опитва да направи компромис. На Авесалом е позволено да се върне, но не му е позволено да влиза в присъствието на царя — или „да вижда лицето на царя“, какъвто е еврейският израз (2 Царе 14:24, 28). Но едно такова половинчато помирение обаче не е истинско помирение. В този случай то води само до по-големи преструвки, отчуждение и в крайна сметка трагедия.

Но като щастлив контраст с този случай, когато Христос ни помирява с Бога, Бог ни приема и ни приветства без резерви. Ние можем да влезем в Божието присъствие по всяко време (Римляни 5:2; Ефесяни 2:18). Не е необходимо да чакаме, докато умрем, за да открием дали ще бъдем допуснати в присъствието му, или не. Можем да дойдем веднага, уверени, че Божият гняв срещу нас е останал в миналото (Евреи 10:19–22) и че няма нужда да се страхуваме от осъждане или отхвърляне в бъдеще (Евреи 10:14–18; 1 Йоан. 4:17–19). Божията любов прогонва страха; Божието присъствие става наш дом. Но условията са строги.

От наша страна трябва да има радикално покаяние пред Бога и вяра само в онова, което Христос е направил за нас — в нищо и никого другиго (Римляни 5:9; 8:1; Йоан 5:24). Истинското покаяние не е просто признаване, че неща като гордостта, лъжата и нечистотата са лоши и грешни, не е и просто решение да ги изоставим. Истинското покаяние пред Бога означава да осъзнаем действителното си законово положение в светлината на присъдата, която Бог е произнесъл над нас в словото си. Точно в този момент е много лесно да бъдем не съвсем радикални в своето мислене, и оттам и не съвсем реалистични в своето отношение, и в крайна сметка да се опитаме да използваме повърхностни лекове, които няма да ни донесат удовлетворение, защото не удовлетворяват нито Бога, нито нас.

Ние знаем, че сме грешници, и като такива сме неприемливи за Бога. Затова с най-искрени намерения правим онова, което ни се струва най-очевидно — заемаме се да се усъвършенстваме с надеждата, че в крайна сметка ще спечелим Божието приемане (Деяния 20:21). Всъщност обаче това е сериозно нереалистично в две отношения.

Първо, греховете, които вече сме извършили, са сами по себе си достатъчни, за да заслужаваме смърт и отхвърляне от Бога. Никакви бъдещи подобрения не могат да изличат миналата вина, нито да я компенсират, нито да ни откупят от заслуженото наказание.

Второ, дори ако се заемем да се усъвършенстваме оттук нататък (и дано го направим), човешкият опит — да не говорим за Божието Слово — ни предупреждава, че в края на живота си няма да сме се усъвършенствали достатъчно, за да бъдем приети от Бога въз основа на нашите постижения. И тогава Божията присъда над нас пак ще трябва да бъде такава, каквато е сега: всички сме съгрешили в миналото, а и в настоящето все още сме далеч от Божиите стандарти (Римляни 3:23). И щом е така, Бог, въпреки цялата си любов, няма да се преструва, че не е така; няма да се задоволи с нашите неадекватни усилия. Както ясно е формулирано в превода на Роналд Нокс: „Съблюдаването на закона не може да спечели приемане за нито едно човешко същество“ (Галатяни 2:16).

Това е много мрачна перспектива — но е по-добре да се изправим пред реалността. Едва ли ще намерим удовлетворението, като си заравяме главите в пясъка. Нашето положение пред Божията справедливост е изключително тежко. Ето защо, за да има задоволително помирение, Божията справедливост трябваше да предприеме крайната мярка — Божият Син да изтърпи наказанието според Божия закон заради нас. Нямаше друг начин. Ако можехме да бъдем приети от Бога въз основа на своето усъвършенстване, Христос нямаше да умре — нямаше да има нужда от това. Но ние не можем да бъдем приети по този начин и затова Иисус трябваше да умре (Галатяни 2:20–21; 3:21–22; Римляни 4:25; 8:32).

От неговата смърт обаче следва най-великата и най-славна вест, която някога е чувал човек. Това, което ние никога не можехме да постигнем, Христовата смърт е постигнала вместо нас. Той е задоволил Божията справедливост, платил е наказанието за греха (2 Коринтяни 5:20–21; Галатяни 3:13–14).

Сега Бог може да приеме, и то да приеме със съвършена, безкомпромисна справедливост, всеки, който положи вярата си в Христос и дойде при Бога само въз основа на неговата жертва. Бог приема всеки такъв човек без резерви. Всъщност Бог с всички сили се стреми да покаже колко пълно и трайно приема такъв човек. Той обръща внимание особено на факта, че смъртта на нашия Господ е последвана от неговото възкресение, възнесение и влизане в непосредственото присъствие на Бога. Освен това той подчертава, че Иисус е влязъл в Божието присъствие не само заради себе си, но и като обявения представител и предтеча на всички, които му се доверят. И накрая, Бог заявява, че всички, които Иисус представлява по този начин, могат да бъдат сигурни, че ги е приел така пълно, съвършено и окончателно, както е приел техния представител (Евреи 6:17–20; 9:11–14, 24–28; 10:1–18; Ефесяни 2:1–10).

В това се крие тайната на дълбокото и трайно удовлетворение. Да знаеш, че си приет от Бога по такъв начин — напълно и завинаги — означава да имаш мир с Бога. А мирът с Бога е единствената сигурна основа за истинско и трайно удовлетворение.