Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (40)

Търсенето на удовлетворение

Всички копнеем за удовлетворение.

Така сме устроени.

Физическият апетит, естетическият вкус, моралната преценка, любовта — всички те еднакво викат за удовлетворение.

Често го получаваме, но и често не го получаваме. И когато не го получим, се чувстваме разочаровани, измамени, изоставени. Не можем да се примирим с идеята, че животът няма смисъл. Разумът не приема да се подиграват с него по такъв начин. Нито пък въображението ни се съгласява постоянно да разбиват илюзиите му. Науката разкрива навсякъде свидетелства за съзнателна конструкция и цел. Въображението може да си представи колко прекрасен би могъл да бъде животът, ако хората се държаха разумно и животът вървеше така, както изглежда, че е бил планиран.

Тогава защо не е така?

Защо хората толкова често се държат неразумно? Защо нашите мечти, очаквания и внимателно направени планове така често биват осуетени от болест или война, от безлични икономически процеси или налагането на нечия чужда идеология? И най-сетне, защо самият аз пропилявам собствените си шансове за щастие, като неразумно упорствам в неща, за които знам, че ще ми навредят и ще наранят онези, от чиято любов зависи моето щастие? Самото разочарование ни кара да търсим отговор. Не можем просто така да се примирим да бъдем винаги неудовлетворени и все по-разочаровани. Ако не можем да имаме удовлетворение, ние търсим поне някакво задоволително обяснение защо. Защо животът, който привидно е пълен с обещания, толкова често се обърква и проваля? Искаме да знаем дали има начин да оправим онова, което сега е лошо — дали има начин да получим удовлетворение поне някога в бъдеще.

Рано или късно ще се обърнем към религията. Разбира се, знаем — или поне предполагаме, че знаем — какво ще ни каже тя.

Тя ще ни каже, че основният ни проблем е грехът.

Това е съвършено вярно; но само по себе си едва ли ще ни помогне много. Все едно да кажеш на човек, болен от рак, че основният му проблем е болестта.

Всички знаем, че сме грешници. Въпросът е как да променим, да изкореним проблема, да спрем нравственото загниване, което заплашва да изяде щастието ни и да ни ограби всякакво удовлетворение.

Отново знаем — или поне си мислим, че знаем — какво ще ни предпише религията: старай се по-усърдно да бъдеш добър; бъди по-мил, по-малко егоистичен, по-чист; моли се, отричай се от себе си, дисциплинирай себе си. Все горчиви лекарства. Но ако животът изобщо си струва, си струва да погледнем сериозно на тях.

Затова се опитваме да приемем религията на сериозно и да съблюдаваме стриктно, дори педантично, религиозните си задължения.

Колкото и да е странно, това също не винаги ни удовлетворява. И причината вероятно е, че просто изпълняваме онова, което предполагаме, че ни казва религията, без да се спрем достатъчно дълго, за да се вслушаме в думите на Иисус и лично да чуем какво точно казва той. Той със сигурност може да ни даде удовлетворение — дълбоко, трайно удовлетворение, извор на жива вода, който да блика в нас, както самият той го описва (Йоан 4:13–14) — такъв, че когато го получим веднъж, никога повече няма да ни липсва удовлетворение. Но за да го получим, първо трябва да приемем неговата диагноза за нашия проблем и след това неговото лечение. И двете са по-радикални, отколкото може би сме си представяли.