Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (39)

ЕДИН ПОСЛЕДЕН КОНТРАСТ

Вече няколко пъти посочихме, че атеизмът не може да предложи никаква надежда. Но положението на атеиста е дори още по-лошо. Неговият отказ или неспособност да повярва в Бога не означават, че Бог не съществува. Атеистът вярва, че смъртта слага край на всичко за отделната личност и че няма живот след смъртта. Но неговата вяра не прави нещата такива. Смъртта не означава изчезване. След смъртта идва съдът (Евреи 9:27–28). Христос е умрял, за да могат всички, които се покаят и вярват, да бъдат спасени и да влязат в Божието небе. Но той не е умрял ненужно. Да умреш неспасен не е краят на страданието — това е началото на вечната мъка да бъдеш завинаги отделен от присъствието на Бога. Самоубийството със сигурност не е отговор на страданието. За невярващия смъртта, по думите на Христос, е врата към вечната болка (Лука 16:19–31). Поради естеството на нещата не би могло да бъде другояче.

За вярващия, напротив, страданието, каквото и да е то, никога не е просто разрушително. Както видяхме, то е едно от средствата, които Бог използва, за да могат онези, които са станали негови деца, да израстват към нравствената и духовна зрялост на пълнолетни Божии синове (Евреи 12:1–13; Яков 1:2–4; 1 Петр. 1:6–7). Няма нужда да се преструваме, че вярващите се радват на страданието. Но те се учат да възприемат отношението на християнския апостол Павел:

„Затова ние не се обезсърчаваме; но дори и да тлее нашият външен човек, пак вътрешният всеки ден се подновява. Защото нашата временна лека скръб произвежда все повече и повече една вечна пълна слава за нас, които не гледаме на видимите, а на невидимите неща; защото видимите са временни, а невидимите — вечни“ (2 Коринтяни 4:16–18).

Нещо повече, за едно Божие дете физическата смърт изглежда по друг начин. Вярващите не се радват на процеса на умиране и не е нужно да се преструват, че е така. Но те не се страхуват от самата смърт, нито от това, към което тя води. За тях Христос е разчупил страха от смъртта (Евреи 2:14–15); за тях да се отделят от тялото означава да бъдем у дома при Господа (2 Коринтяни 5:1–8).

Затова вярващият е в положение, в което най-добре може да осъзнае истинските ценности в живота и да действа според тях. В този свят има някои ценности, които са много по-важни дори от физическия живот. Най-великата от тях е верността към Истината, към Твореца, към Божия Син, към Светия Дух и към всички нравствени и духовни следствия, които произтичат от това. Точно човекът, който вярва, че след физическата смърт няма нищо, ще бъде изкушен да направи компромис с истината, за да се вкопчи в живота.