Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (24)

Едно разрешение, което само влошава нещата

Всъщност обаче има един прост начин да елиминираме моментално този интелектуален проблем — да прегърнем атеизма! Да отречем, че има Бог. Тогава няма никакъв проблем да се обясни съществуването на злото и болката. Защото, ако няма интелигентен Създател, трябва да предположим, че нашият свят и самите ние сме се появили от несъзнателни, безлични сили, които неволно са произвели и развили безмозъчна материя. После, след милиони години случайни изменения, от тази безмозъчна материя са възникнали интелигентни умове, които могат да протестират срещу страданието. Но това е станало случайно. Материята не е имала намерение да го прави; и след като го е направила, не е разбрала това. Просто е продължила своя ненаправляван, непланиран безцелен път, без да се грижи дали резултатът е добър или лош, интелектуално приемлив, или не. При такова предположение не би било трудно да обясним съществуването на злото и болката. Какво друго бихме могли да очакваме от един безмозъчен процес освен колосално количество болка навсякъде? (Разбира се, при това предположение, ще имаме непреодолими трудности да обясним финото и сложно устройство и невероятната красота, които наблюдаваме навсякъде в природата.)

Атеизмът безспорно освобождава от интелектуалния проблем за страданието. Но той не освобождава от болката, нито пък ни помага да я понасяме. Всъщност той може да направи болката още по-непоносима. Защото, ако има личностен Бог и той ни е сътворил, тогава имаме солидна основа да вярваме, че страданието не е само разрушително и в крайна сметка безсмислено, а може да бъде използвано от Бога за нашето вечно добро. И основанието за този извод е достатъчно просто. Нормалните човешки родители носят морална отговорност за децата, които са родили, обичат ги и желаят най-доброто за тях. Нещо повече, родителите откриват, че тази загриженост за техните деца им е вродена, заложена е в самата им природа. Твърде невероятно би било Богът, който ги е създал и е заложил тази загриженост в сърцата им, да е безразличен към своите творения и да не поема никаква морална отговорност за това, че ги е създал (Лука 11:13). Следователно, това е здрава основа за надежда; и когато хората преживяват болезнено страдание или несправедливост, една такава надежда често е единственото, което може да ги утеши, да ги подкрепи и да им помогне да издържат. Именно в такъв контекст Библията казва:

„И не само то, (творението), но и ние, които имаме първите плодове на Духа, самите ние стенем в себе си и жадно очакваме осиновението, тоест изкупването на нашето тяло. Защото с тази надежда ние се спасихме; но надеждата, която се вижда, не е вече надежда; защото кой се надява за това, което вижда? Но ако се надяваме за онова, което не виждаме, тогава с търпение го чакаме“ (Римл. 8:23–25).

Атеизмът обаче отнема напълно всяка такава надежда. Той оставя хората в тяхната болка, страдание и мъка без емоционална или духовна утеха, а интелектът им трябва да приеме тираничната ирационалност на безсмисленото, безнадеждно страдание, сполетяло ги заради безмозъчните и безсърдечни сили, които за нещастие са по-силни от тях.

Вземете например една млада майка на тридесет и три години, чийто съпруг току-що е бил застрелян от мафията, а самата тя е с диагноза злокачествен тумор. Какво може да й каже атеистът? Нейното чувство за справедливост е погазено от смъртта на съпруга й. Но атеистът, ако е честен, ще трябва да каже, че нейното чувство за справедливост не е гаранция, че обективна справедливост изобщо съществува в света или във вселената. Нейният съпруг не е получил справедливост в този живот, няма да получи и в иден, защото такъв няма, както и няма Бог, който да се погрижи в крайна сметка да възтържествува правдата. За нейния съпруг надеждата за справедливост се е оказала празен блян. А колкото за нея самата, атеистът ще трябва да каже, че нейното съществуване така или иначе никога не е имало смисъл, нито пък отвъд нейния кратък живот има някаква цел, към която би могла да се стреми. Нейното страдание и болка нямат абсолютно никаква стойност. Следователно, няма надежда. Атеистите са, както казва Библията, „без … надежда и без Бог на света“ (Ефесяни 2:12).

Решението, което атеизмът дава на проблема за злото и болката, всъщност само увеличава болката. Емоционално, морално и интелектуално той е просто разрушителен.

Има и други опити да се реши проблемът, които не са атеистични — но също са далеч от представата за Бога, която откриваме в Библията. Най-разпространеният от тях е идеята, че Бог е наистина съвършено добър, но не и всемогъщ. Това „решение“ обаче изобщо не е истинско, защото то отново в някаква степен решава интелектуалния проблем, но също като атеизма, не може да ни предложи някой, способен да ни помогне да се справим със страданието.

Това ни води до един ключов въпрос: имаме ли някакво основание да мислим, че страданието, какъвто и да е източникът му, е несъвместимо със съществуването на един съвършено любящ, всемогъщ и премъдър Творец, който, въпреки страданието, което допуска, е верен към нас, неговите творения, предвидил е славна съдба за нас, ако сме готови да я приемем, и може да използва болката, за да ни подготви по-добре за тази съдба?