Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (9) (367000 животни търсят своя държава)

Лов на животни с „пушка — чудо“

Михаел и аз се изтягаме един до друг на походните си легла в ламаринената ни къщичка и започваме да правим гримаси и да размишляваме.

Ние правим гримаси, защото се бръснем с електрически самобръсначки. Изглежда твърде проста работа, но всъщност не е така, защото най-близката електрическа мрежа се намира на повече от четиристотин километра оттук. Разрешихме този труден въпрос по два различни начина. Аз си служа със самобръсначка, в която просто се поставя обикновена батерия за джобно фенерче. Такива се продават във всеки „индийски“ магазин и в най-затънтеното негърско село, както боята за обуща. Батериите стигат за четири до шест седмици, а ножчетата в самобръсначката се въртят в кръг.

Апаратът на Михаел е двойно по-скъп, изящно бял, ножчетата се движат насам-натам като совалка и той може да се включи в електрически контакт и да се зареди, ако има такъв, разбира се. Михаел смята, че през няколко седмици все ще стане нужда да се прескочи до Найроби или Аруша и в такъв случай в хотела ще може да свърши тази работа. Моят апарат му бръмчи много и времето, което употребявам за обръсване, му изглежда твърде дълго. Аз от моя страна твърдя, че той отлита за Найроби, само и само да зареди своята луксозна самобръсначка.

Така всяка сутрин спорим за принципи, като всеки отстоява своите. За принципи и за идеи хората се карат всъщност открай време и повечето от тях не са по-важни от нашите — например дали по този или онзи път се стига по-лесно до спасението на душата, или дали държавите така или иначе се управляват по-успешно.

Затова издуваме бузите си с върха на езика и правим гримаси. Но това, че същевременно сме толкова умислени, си има по-сериозна причина. Както днес, така и през последните седмици ние често се съвещаваме. През време на дъждовния период всички наши 367000 едри четириноги до едно прекарват седмици, дори месеци отвъд предвидените нови източни граници на Националния парк „Серенгети“. Това ние вече знаем. Тези стада животни, заради които именно бе създаден резерватът, трябва всяка година дълго време да живеят извън него. През дъждовния период те се събират на големи стада и странствуват из откритите степи. Ние можем всеки ден да ги проследим с нашия самолет и знаем къде се намира всяко стадо.

През сухия период обаче е друго. Тогава те се разпадат на малки стада от по сто — сто и петдесет животни. Голяма част от тях живеят в по-ниско разположения „коридор“ край езерото Виктория, други откриваме далеч извън парка на север. Но това ли са именно същите животни, които се движат в дъжда на големи армии през степта? Постоянно ни преследва една и съща мисъл: ние трябва да ги боядисаме, за да можем след това да ги разпознаем. Какво ли би станало, ако бихме прекарали стадата между две огради, които се приближават фуниеобразно една към друга. След това накрая би трябвало всички да преплуват напълнен с червена боя гьол. Но ние отдавна знаем, че такова нещо не може да стане, защото най-напред би трябвало да се отстрани поне мазнината от козината им. Нашите 99481 антилопи гну са черни, а черна козина не може да се боядисва червено. Най-много би могло евентуално да се прекарат отгоре с блажна боя.

Михаел казва:

— Между другото: опитай се да закараш стадо гнута или зебри натам, накъдето ти искаш. Спомняш ли си още, че се опитвахме да направим това с две коли? Щом животните забележат, че искаш да ги насочиш на някъде, те положително ще избягат, ще хукнат в друга посока.

Марките за ушите са твърде малки. Дори и да се направят големи и цветни, една маркирана с тях зебра няма да се забележи сред три хиляди други. А трябва и други хора, и посетителите на парка да ги разпознават и да съобщят къде са ги видели. Не може ли на отделни животни да се поставят малки радиопредаватели с батерии, които след това да се засичат? Но една такава батерия работи само няколко седмици.

И така ние се спряхме на препаски през шията. Разбира се, не кожени, каквито най-напред бяхме изпробвали. Кожените препаски се повреждат от влагата и от слънцето, а освен това не може да се боядисват добре. Боята се изтърква и вследствие на това всички животни ще изглеждат отново почти еднакви.

Ето защо ние се спряхме на един вид изкуствена тъкан в ярки цветове и в раирани десени, каквато сега се употребява за направа на градински шезлонги. Такова нещо е леко като перо, не се руши и запазва винаги крещящия си цвят. Ние взехме „мярка“ на нашите зебри в зоопарка и препаските за тях и за антилопите гну ушихме от пет ката плат, а за малките газели — само от два ката. Такива „якички“ не пречат на животните, те не могат да се закачат никъде с тях и преди всичко не ги губят. А освен това от въздуха може да се разпознаят винаги. Само една мъчнотия има обаче в цялата работа, а именно че цветните яки трябва да се поставят най-напред на шиите на антилопите гну и на газелите. Но това никак не е лесно.

За тази цел ние трябва да уловим животните, и то много бързо. Иначе цялото стадо ще побегне и маркираните животни няма да могат да го настигнат след това. Една зебра, на която на 4 май бяхме сложили червена препаска на шията, а на ухото марка 21, бе видяна от дивечов надзирател на 12 септември жизнерадостна сред своето стадо на 100 км. северно от Националния парк. На 31 октомври тя се намираше заедно с другите зебри пак на около 2 км. от мястото, където през май й сложихме препаската. От самолета от 500 м. височина също намерихме лесно животното сред стадото след кратко търсене.

От две години насам в списанията за специалисти се рекламира „пушката чудо“. Тя действувала приблизително така, както черният пипер, който в приказките се поръсва на опашката на заека.

Един ловец на живи животни в Африка искаше да ми продаде една такава пушка за шестстотин долара. Той ми писа, че с нея за няколко минути мога да наркотизирам и да поставя в кафез всяка горила, всеки слон и лъв, преди да се е събудил.

Естествено ние си купихме такъв вълшебен инструмент, но на четвърт цена, направо от производителя в Америка. Той прилича на обикновена ловджийска пушка, но вместо с барут се зарежда с две малки стоманени бутилки с въглероден двуокис, каквито се поставят в сифоните. Щом се натисне спусъкът, ударникът на затвора вкарва с тласък въглеродния двуокис в цевта. Това дава налягане от 50 атм. и „стрелата“ изхвръква на двадесет — тридесет метра далеч.

Тази стрела представлява истинска спринцовка за инжекции и е от стомана. На нея е поставена куха игла, която се забива в тялото на животното. От удара при изстрела в задната част на спринцовката се смесва една таблетка карбид с вода. Така се образува газ, който изтиква буталото на спринцовката напред. Тя впръсква наркотизиращия препарат през кухата игла в тялото на животното.

Умно изобретение. Изглежда обаче, че досега е било изпробвано само върху затворени в оградени участъци елени. Нашите зебри не ни позволяваха да се приближим дори на тридесет метра, а понякога побягваха дори когато сме отдалечени на 120 м. Стрелите с инжекциите обаче бяха особено чувствителни на всякакъв тласък. Просто не можехме предварително да ги заредим — отпред с наркотичния препарат и отзад с газови таблетки и вода, а трябваше като в аптека да поставяме всичко непосредствено преди всеки изстрел. А животните обикновено не чакат толкова дълго. Освен това тази медицинска стрела излита понякога на двадесет, понякога на тридесет и пет метра надалеч и затова твърде рядко улучвахме.

Веднъж такава инжекционна стрела се заби точно в бута на една охранена мъжка зебра. Михаел и аз чакахме дълго. Нищо не ставаше. Най-после се отправихме с кола подир зебрата и както препускаше тя в пълен галоп, извадихме с ръка стрелата. Но тя изобщо не беше задействувала, медикаментът бе още в нея. Ако не бяхме си прибрали спринцовката, щяхме да си помислим, че упойката не е била в достатъчно количество, а удвоената доза при следващия изстрел би могла да предизвика смъртта на нашия „пациент“.

И така ден след ден дебнехме с тази пушка, но тя все ни се струваше твърде опасна за нашите протежета. Затова я опаковахме и с пътнически самолет си я отнесохме във Франкфурт.

Михаел обмисли работата съвсем подробно, изготви чертежи и четиринадесет дни не мръдна от една работилница за фина механика. Той простря мокри вълнени одеяла на четири или пет ката върху прътове и стреля по тях, домъкна от кланицата цели говежди бутове в градината и проведе стрелба по мишени.

Сега донесохме в Банаги американската „пушка чудо“, „преустроена според Михаел“. Тъй като с колата и без това можем да се приближаваме повече до животните, отколкото иначе, пушката е свързана чрез малък маркуч с една по-голяма бутилка със сгъстен въздух с налягане от 200 атмосфери. Така стрелата излита на повече от четиридесет метра и стрелбата е много по-точна.

Летящата спринцовка също е изменена. По-рано карбидът се смесваше с водата посредством удара на изстрела и още по време на летенето на стрелата препаратът започваше да излиза от кухата игла, преди още тя да се е забила в тялото на животното. Сега буталото на спринцовката се задействува едва след като иглата се забие в тялото на животното и, разбира се, всичко ще отиде в месото и нищо няма да се загуби във въздуха. При това можем да си приготвим на масата в нашата ламаринена къщичка десет или петнадесет такива спринцовки наведнъж и да ги вземем в колата: сега те издържат на клатушкането и на ударите.

Шофьорът Мгабо с интерес наблюдава как се прави това. Всичко му е ясно. Много е загрижен дали всичко ще стане, както трябва. Той познава всяка фото и кинокамера и всеки статив, всички наши куфари и сандъци. Херман, който няколко седмици ни помага в Африка, употребява фотоапарат „Лайка“. Мгабо много го съжалява за това, че неговата камера е много по-малка от моята „Практисикс“, която има голям обем. Той и закачливо, и със съжаление непрекъснато повтаря на суахилски език „Херман камера кидорко!“, като със съчувствие проточва о-то съвсем дълго: кидооо-оорко, което ще рече: толкова малка е камерата на Херман! Но той никога не забравя нито едно винтче от нашата сложна екипировка за лов.

На самите нас ни е смешно: тъкмо Гжимекови — син и баща — тръгват на лов с пушка. Ние познаваме някои хора, които сигурно биха желали да ни фотографират така, и веднага сами правим това.

Ние можем да стреляме и дори доста точно да улучваме с това „аптекарско“ оръжие. Сега въпросът се свежда до това, с какво да пълним нашите летящи спринцовки. Това е и най-важната проблема от всички останали.

Естествено с едно от многото наркотизиращи средства, които се слагат на хората за упойка, ще рече всеки. Но работата не е тъй проста. На човек му стягат ръката с гумен маркуч, докато вените изпъкнат добре, и съвсем бавно се вкарва упойката. Това ние не можем да приложим при антилопата гну, защото за тази цел най-напред трябва да я уловим и да я вържем. А в такъв случай можем направо да й поставим червената препаска и тогава не ще има нужда да я приспиваме.

Ето защо трябва да подберем средство, което да не се слага венозно, а просто в мускулите. Но за да се постигне същият ефект, е нужна двойна доза в сравнение с венозната „инжекция“. В такъв случай пък препаратът трябва да бъде по-разреден, защото месото по-лесно може да получи обгаряне и възпаление. Следователно в мускулите трябва да се инжектира повече течност. Нашата стрела обаче подбира само пет кубически сантиметра. За съжаление упоителните средства, които се използуват при човека по време на операция от апандисит, за да го докарат в наркотично състояние, не могат да бъдат така силно концентрирани, за да могат да ни послужат сега тук. И колкото и да сме се съветвали с производителите на лекарства, в пет кубически сантиметра вода не може да се разтвори достатъчно количество от упойващото вещество, за да се приспи например един кон.

При това жертвата, получила упойката, трябва скоро да престане да тича, и то най-много след няколко минути. Иначе тя ще побегне през реки и гори и ние ще я загубим от погледа си, а след това тя трябва бързо да се събуди и да е съвсем бодра и подвижна. В противен случай стадото ще избяга, а други зебри може да не я приемат при себе си. Остане ли тя по-дълго време замаяна и залита ли, хищниците скоро ще я уловят и ще я изядат, за което те имат зорко око. Когато преди една година полковник Питър Моли ни предложи да се опитаме да разгадаем загадката на „Серенгети“, ние не предполагахме, че трябва да станем и специалисти по упойки.

Известни са само малък брой вещества, които действуват така светкавично. Едно от тях е широко известно и внушава страх на всички. Това е южноамериканската отрова за стрели кураре. Тъй като тя парализира не само мускулите на тялото, а много често и тези на диафрагмата, винаги съществува опасност от задушаване. Ето защо ние дори не направихме опит с нея при нашите животни.

Докато хората се унасят в спокоен сън, когато им се изрязва апендиксът, при кучето същото наркотично средство може изобщо да не подействува. Докато котките лесно може да се приспят с етер, кравите изпадат само във възбудено състояние от него. Конят, който е почти десет пъти по-тежък от човека, все пак не загубва съзнание от десеторна доза упойка. Мозъкът му е по-просто устроен и затова той не е тъй чувствителен към отровите: значи ветеринарният лекар трябва да впръсква на коня може би стократно по-голяма доза упойка от тази за един човек.

Михаел и аз с нетърпение се приближаваме към стадо антилопи гну. Ние не се насочваме право срещу тях, а привидно искаме да минем покрай тях, но колкото е възможно по-близо. Тогава Мгабо забавя движението на колата, Михаел вдига вече пушката и в същия миг, когато Мгабо завъртва ключа за спиране на газта, синът ми стреля. За частица от секундата всички гну сега ще дигнат глава и ще побегнат на известно разстояние.

За всеки случай ние изпробвахме нашето упоително средство още в Европа върху кози. Те понасяха без вреда до четири и половина милиграма от него за всеки килограм живо тегло. Въпреки това за тези едри черни антилопи отначало предвиждаме само една трета от тази доза на килограм. Старият добре охранен мъжки гну е улучен в десния заден бут. Раната не кърви. Нагласих секундомера и чакам напрегнато. Животното изобщо не реагира: то дори почва отново да пасе.

Сега, след пет и половина минути, започва да трепери малко. Движи се някак особено и след още минута и половина пада на земята. Когато Михаел се приближава към него, то се вдига, залитайки, и се опитва да го нападне. Антилопите гну имат изправени нагоре рога, които са остри като кама. Ние хвърляме две въжета през главата на мъжкото гну, хващаме го и го поваляме на земята. Едрият брадат мъжкар получава на дясното си ухо алуминиева марка, точно каквито се употребяват за маркиране на крави и овце. Дадохме да се гравира върху тях на английски: „Десет шилинга възнаграждение при предаване в Националния парк Аруша“. На ухото на гнуто и в списъка ни сега е отбелязан номер 25.

Но, разбира се, съмнително е дали хиените и лъвовете ще оставят някога марката. Ето защо около шията на мъжкаря поставяме още и яркозелена препаска, като проверяваме тя да е съвсем хлабава. След това оставяме стария „господин“ да лежи, прибираме спринцовките, клещите за маркиране, препаските и въжетата и със зебровидната кола се отдалечаваме на петдесет метра. Там изчакваме животното да се дигне отново на крака и да се отдалечи.

Чакаме още цели осем часа. Междувременно се опитваме да вдигнем мъжкаря на крака, но той продължава да се олюлява и отново ляга. Наистина сега той лежи не на една страна, а на четирите си крака с вдигната глава, но все още не е на себе си. Междувременно се стъмни.

Ние не можем да го оставим сам, защото в такъв случай хиените веднага ще го убият. Тези „фисита“ са се настанили вече в кръг и чакат. Щом загасваме фаровете, те съвсем нахално се приближават към животното. Все пак изглежда, че мъжкарят почна лека-полека да се съвзема. След осем часа и половина той почва да преживя. Когато към единадесет часа през нощта Михаел се приближава към животното, за да измери пулса и дишането му, то скача на крака и го напада. Преследва го десетина метра, но после отново пада на земята.

Продължаваме да чакаме. В един и половина часа през нощта ние накарваме мъжкаря да стане. Той се движи в големи кръгове от около петдесет метра в диаметър. Нашата кола стои в средата, но той не я вижда. Той не забелязва дори и когато го осветяваме с джобен фенер. Щом се изпречим пред него, той тича право срещу нас, без да се отклонява встрани. Не реагира и на шума, като при това сега се движи добре, без да залита.

Тъй като не искаме излишно да дразним животното, оттегляме се с колата малко по-назад и изключваме фаровете.

Когато след пет минути ги включваме отново, една хиена тъкмо се е нахвърлила върху нашия пациент и се вкопчва здраво в опашката му. Мъжкарят нито бяга, нито се опитва да се отбранява, а продължава да върви. „Фисито“ побягва от светлината.

След като гнуто обикаля половин час в кръг, ляга отново. Не ни остава нищо друго, освен да продължаваме да го пазим, докато спи. Най-после към пет и половина часа сутринта, значи малко повече от час преди разсъмване, то става и почва да върви съвсем спокойно, и то в права линия на разстояние четири километра. Ние го следваме. Сега животното вече ни забелязва: като се приближаваме към него, то почва да тича по-бързо. Когато в седем часа вече се разсветли, то се присъединява към едно голямо стадо гнута. Изглежда, че е неговото. Във всеки случай нито едно от тези придвижващи се животни не се дразни от яркозелената окраска на шията му.

Антилопите гну изглеждат много яки и жизнени. Въпреки това те далеч не понасят такова количество от нашия препарат, каквото могат да понесат дори обикновените кози. Тъй като не ни се иска при всяко уловено животно да дежурим цяла нощ, слагаме много по-малка доза упойка в спринцовката. След като дни наред ние следим, стреляме, ловим и чакаме животни, установяваме, че антилопите гну понасят една хилядна от грама упойка за всеки килограм от тяхното живо тегло. Само тогава можем да ги хващаме и да ги маркираме, а малко след това те побягват и няма опасност да станат жертва на хиените.

А инжектираме ли жизнерадостните дребни газели на Томсън със същото количество упойка, тя изобщо не им действува. Постепенно след всеки изстрел, като увеличаваме количеството упойка в спринцовката, ние налучкваме и подходящата доза — сега вече имаме вярно око за това. Почти точно след седем минути едно такова малко козле започва да потреперва лекичко, вдига глава и отмята шията си малко назад, така че рогата, които иначе са насочени косо нагоре към небето, идват почти хоризонтално. Минава още една минута и животното пада на земята. Тогава трябва бързо да се изтича при него, да се хване и да се държи здраво, защото само след две или три минути то скача отново на крака и цялата история бива забравена. Но преди това не бива да се гони. Ако козелът бяга с обикновена скорост от петдесет километра в час, тогава не го спира и действието на упоителното средство. Само когато върви бавно и се поспира, тогава почва и да залита. Две дребни газели, при които сме превишили малко дозата, трябва да вземем в колата със себе си в нашата ламаринена къщичка, за да пренощуват там. Нашето маки е ужасено от тези опасни „чудовища“.

Сега вече с нашето „оръжие чудо“ можем да ловим гнута и томита. След много труд двамата с Михаел открихме, че за грациозните газели е нужно петорно повече упоително вещество за килограм живо тегло, отколкото за грубите гнута. Сега знаем също така, че не е тъй просто да се тръгне с пушка из природата и ей така да се хващат носорози, чакали, щрауси или лъвове. Нужни са дни и седмици, докато за всеки вид животно установим колко упойка може да понася то.

С нашата пушка за наркотизиране не можем да ловим зебри, тъй като те не ни позволяват да се приближим достатъчно до тях. А ние желаем да видим няколко дузини от тези именно тигрови кончета да се разхождат с червени, сини и жълти препаски из степите на нашия Серенгети. Та нали те са вторите по численост животни тук?

Неотдавна четох в една книга по зоология, че шарките на африканските тигрови коне съвсем не са защитна окраска, а, напротив: зебрите просто се открояват сред околния ландшафт. Но аз не мисля така. Колкото и пъти да сме летели над тях, никога не сме били наясно дали това, което виждаме долу, са стада магарета или зебри. Когато сме в колата, ни се случва същото. От известно разстояние черните и белите ивици се сливат в еднообразно сиво.

Всъщност зебрите черни ивици на бял фон ли имат, или бели на черен фон? Също и за шахматната дъска може да се спори кой е основният й цвят. При тигровите коне това сигурно е белият, защото квагите в Южна Африка, които никой човек на земята не може вече да срещне живи, не са имали на задната част на тялото си ивици, а са били кафеникави. Впрочем тук, в Серенгети, се срещат зебрите на Бьом, които англичаните наричат още и зебри на Грант. Ивиците им са чисто бели. Малко по на юг обаче в Африка се среща зебрата на Чапман, която по средата между две бели ивици има още и съвсем слабо очертана жълта ивица. Още по на юг по-рано е пасла и по-пъстрата зебра на Бърчел, която вместо бели ивици имала жълто-кафяви. И тази зебра също отдавна вече напълно е изтребена. Значи основният цвят на зебрите е жълто-кафявият или белият.

Днес следобед хванахме четири томита и ги маркирахме. Михаел и аз сме малко изморени. При завръщането ни вкъщи седя още два часа върху охладителя с две камери, окачени през шията. Горещият летен въздух ме облъхва отвсякъде и все пак неочаквано се намирам сред заскрежен пейзаж. Ниската гора е съвсем оголена, по дърветата няма нито един листец, а в замяна на това пък всяко клонче блести и искри в светлите знойни слънчеви лъчи. Това са дълги островърхи бодли, които стърчат от клончетата заканително на всички страни.

Без да искаме, подплашваме две малки гепардчета, които лежат в тревата край шосето. Малките побягват, но изведнъж майката, която се намира на разстояние около петдесет метра, яростно скача на крака и се затичва към нас, а после на разстояние около метър и половина от колата бяга със скорост от 50 км. в час наравно с нея. Обикновено гепардите се плашат много от хората и аз не допусках, че майчината обич може да породи в нея такава смелост.

Отсреща стоят две жирафи — майки и от пет метра височина гледат с любопитство надолу към нас. Четири еднакви по възраст жирафчета ни оглеждат от един етаж по-ниско, но все още от два метра височина. Дали жирафите имат близначета, или образуват нещо като детска градина, в която една от майките се грижи и за малките на посестримата си? А нито една друга жирафа не се вижда наоколо. Накъдето и да се обърне човек, при дивите животни на Африка остават неизяснени още най-обикновени въпроси. Във всеки случай в зоопарка една жирафа вече е близнила.

Спираме колата. Там, край високите дървета до пресъхналото речно корито на р. Грумети, лудуват тридесет или четиридесет павиана. Слаби несръчни павианчета играят на гоненица, хващат се за опашките, катерят се по храстите и след това се свалят едно друго от клоните. Една млада горска антилопа също иска да си поиграе с тях, по павианчетата сами се забавляват достатъчно добре и не й обръщат никакво внимание. Антилопчето предизвикателно навежда глава, докато най-после една малка маймуна идва при него и го хваща с ръка отзад по главата. То веднага почва да подскача със смешни скокове на различни страни.

Един от надзирателите на дивеча веднъж наблюдавал как малки павиани се гонели с малки антилопи импала, които с удоволствие играели с тях.

Мъжка зебра хапе леко една женска за предните крака. Тя изтичва няколко крачки, но тъй като мъжкият не я оставя на мира, тя се отпуска на колене, така че краката й да останат под тялото. Сега пък той слага шията си върху нейната и я притиска към земята. Това е едно истинско изпитване на силите. Когато мъжкият за малко намалява натиска, тя притиска главата му под шията си. Дори успява да го повали настрани. Той обаче се измъква оттам и скача на крака.

Палавата женска го дърпа за гривата, коленичи пред него и го приканва отново на „борба“. Когато той се приближава и иска да й угоди, тя скача, сякаш се кани да побегне, и ритва назад. Тя явно е влюбена, защото отваря колкото може повече устата си и отмята ушите си назад. Конете и магаретата изразяват именно по този начин любовта си.

Ние все още не знаем много за зебрите. Неотдавна в Германия Хайиц Гибел дресирал една зебра да запомня двадесет различни фигури — кръстове, кръгове, триъгълници и др., и да търси храна винаги само при определен знак. Зебрата разпознавала тези двадесет знака дори след десет месеца и половина, значи е била доста паметлива.

Винаги ме е безпокояло това, че нашите зебри в зоопарка стават твърде тлъсти, обаче, тези в Серенгети са още по-дебели. Задниците им са така закръглени, че на човек му се иска да ги плесне с ръка.

В обширни територии на Африка, а също и тук, в Серенгети, не могат да живеят европейски коне, защото загиват от болестта нагана. Именно поради тази причина, преди да е бил изобретен автомобилът, европейците заселници тук-там се опитвали вместо коне да впрягат зебри и да ги яздят. Също и германските колониални войски, а, разбира се, и братя Зидентопф в кратера Нгоронгоро, пред къщата, на които пробягвали цели стада зебри, са правили такива опити. Зебрите станали питомни, охотно теглели кола, дори явно се напъвали, но не били така издръжливи като конете. Това не е за учудване, тъй като от старите съобщения узнаваме, че те не били хранени с такъв концентриран фураж, както конете, а през сухия период трябвало да се задоволяват с изсъхнала трева.

Може би чрез марките, които поставяме на ушите им, и чрез препаските на шиите някой ден ще може да се установи каква възраст достига една зебра в Серенгети. В зоопарковете те живеят много дълго. Една квага живяла от май 1867 г. до август 1883 г. в Амстердамския зоопарк. През последните години на живота си тя била същевременно и последната квага на земното кълбо, защото междувременно стотици хиляди нейни сестри били унищожени от белите фермери, които правели от кожата им чували за жито. В зоопарка в Дъблин една зебра на Чапман живяла дори четиридесет и шест години.

 

 

Мгабо се отклонява от пътя и кара колата бавно направо през степта. В сянката на уединена чадъровидна акация седят хиенови кучета. Техните черни, бели и жълти петна не са при всички животни еднакви, но върхът на опашката им е винаги бял. Те гледат апатично наоколо си. Няма защо да се страхуваме, че ще побегнат, тъй като те не се смущават от автомобила, а дори и от човека. Когато слизам от колата, макар и повечето от тях да се изправят на крака, остават под дървото. Странни, зловещи твари са тези диви кучета с големите си уши. Ако решат да грабнат някоя антилопа кана, воден козел или гну, тогава животното е загубено. Когато прекарахме известно време в степта Масаби край нашия пострадал самолет, Михаел и аз наблюдавахме една сутрин как седем такива обесника хванаха едно женско томи. Две от тях отделиха животното от другите газели и го подгониха, без много да бързат. То правеше големи скокове, като вдигаше и четирите си крака едновременно нависоко. След няколко минути то се измори и започна да се движи по-бавно. Едва тогава двете кучета затичаха по-бързо, другите се присъединиха към тях отстрани и докато да разберем какво става, газелата бе вече уловена и разкъсана.

Неотдавна Майлс станал свидетел на това, как четири хиенови кучета, след като по същия начин убили едно животно, се запътили към няколко дупки в земята и започнали да скимтят. Тогава от тях излезли четири малки. Старите повърнали месото и малките го изяли.

Когато друг път две от тези диви кучета очевидно загубили своята глутница, започнали да издават призивни звуци, като държали главите си близо до земята, после се изправяли и се ослушвали. След няколко минути се задала в галоп през хълма цялата останала глутница.

Преследвани от хищници, в смъртния си страх антилопите често бягат в лагера при хората или при негрите, които работят на полето. Понякога хиеновите кучета може да бъдат прогонени с викове и камъни, често обаче те разкъсват своята жертва дори сред хората.

Щом като някое от тях хване преследваното животно, другите го разкъсват на парчета. Докато първото дърпа още шията на животното, другите вече ядат червата му или нероденото малко, което е изпаднало от утробата. Това звучи страшно жестоко, но всичко се развива с такава бързина, че животното навярно чувствува много по-малко болки, отколкото се предполага.

Един ден хиенови кучета се осмелили да нападнат дори един хипопотам. Те скочили върху гърдите на колоса, който очевидно се страхувал от тях и затова бил доволен, че могъл да избяга във водата, когато вниманието на хищниците било привлечено върху човека, който ги наблюдавал. Веднага след това те обградили два слона, които също изглеждали уплашени и с изправени високо нагоре хоботи отстъпвали назад. Но, разбира се, когато подгоненото животно може да плува във водата, то е спасено. Там хиеновите кучета не могат да го преследват навярно заради вродения страх, който изпитват от крокодилите.

Тук, на едно разстояние от сто метра, пасат спокойно четири или петстотин томсънови газели. Те сигурно виждат хиеновите кучета, но не проявяват никакъв страх. Когато лъв минава през някое стадо, съвсем не е за учудване това, че животните се отдръпват и му правят тъкмо толкова място, колкото е нужно, за да мине, защото лъвът, който зебрата или антилопата виждат, не представлява никаква опасност за тях. Ако се наложи да ги преследва, той едва ли ще успее да ги настигне. Работата става лоша едва тогава, когато лъвът изведнъж изчезне. Тогава цялото стадо става неспокойно, защото в такъв случай той навярно смята да се промъкне до тях. Но хиеновите кучета биха могли да плячкосат, което си искат животно от стадото и въпреки това другите не бягат. Те навярно разбират поддържането на хищниците кога са гладни и кога са настроени за ловуване. Нашите овце, кози и говеда също не бягат от всеки човек, макар че някой ден сигурно ще бъдат заклани от човека и изядени.

За щастие ние хората не сме включени в листа на менюто на хиеновите кучета. На мен всъщност ми е известно само едно противоречащо на това съобщение. Както фон Летов-Форбек разказва в една от своите книги, той чул, че веднъж един европеец в Танганика бил разкъсан от хиенови кучета. Намерени били пет мъртви кучета, пет празни гилзи — колкото патрони е имал той със себе си — и някакви останки от трупа му.

Не зная дали това действително се е случило. Във всеки случай изключенията не изменят правилото.

През февруари 1959 г. едно дванадесетгодишно момче в гр. Филах в Каринтия, Австрия, бранило своето овчарско куче в градината на родителите си с тояга срещу две големи кучета от породата дог, които се откъснали от синджирите си в съседното село. Те най-напред хапели овчарското куче, но след това се нахвърлили и върху момчето, което така пострадало, че на другия ден въпреки преливането на кръв починало.

Аз установих известен брой такива случаи, при които през последните петдесет години хора са били умъртвявани от домашни кучета. Ако бях публикувал това в някоя друга страна, в която кучетата не са познати, при идването им в Германия хората от такава страна инстинктивно биха посегнали към револвера си, щом срещнат куче на улицата. Така стои въпросът и с дивите животни в Африка. Като че ли в книгите и във филмите те не могат да бъдат показани достатъчно кръвожадни, за да може човекът, който се осмелява да отиде сред тях, да се смята за голям герой.

През последните дни на август т.г. срещнахме глутница от двадесет и три хиенови кучета — четиринадесет големи и девет млади. Те тъкмо бяха изяли жертвата си и продължиха пътя си. Изведнъж двете кучета водачи се спряха и заоглеждаха едно стадо от около четиридесет гну, което се намираше на разстояние осемстотин метра от тях. След това се затичаха към него, но немного бързо. Останалата глутница ги следваше на двеста метра, изглежда, че с тях имаше и малки животни, които бяха заобиколени от големите. В този миг на около двеста метра от едното куче водач се появи една голяма хиена. То изведнъж се отклони и се устреми към „фисито“. Тя тичаше според силите си, но, разбира се, нямаше никаква възможност да избяга. Кучето я сграбчи за задния крак и я повали. Хиената изрева силно, но не направи никакъв опит да се съпротивява. След като я ухапа няколко пъти, кучето я остави и се затича отново към стадото гну.

Когато двете кучета водачи приближиха на разстояние от около четиристотин метра до стадото гну, стори ни се, че те изведнъж ускориха своя бяг. Антилопите гну се разпръснаха във всички посоки и за миг всичко изчезна в облак прах. Междувременно и останалата глутница се засили, за да настигне другите.

Когато прахът се вдигна, видяхме с учудване, че гнутата са образували четири малки групи, при което възрастните животни бяха застанали всички с глави към външната страна, а годиначетата бяха запазени в средата. Също и кучетата се разделиха на групи. При всеки опит да се пробие кръгът на антилопите гну кучетата срещаха наведените рога и късите нападения на някоя от тях. Ние чакахме. Внезапно от едната група изскочи едно изплашено теле. Глутницата светкавично се озова при него. Докато да приближим, телето бе вече разкъсано. Антилопите гну отново се разпръснаха. Глутницата също продължи своя път.

В зоологическите градини не се срещат често хиенови кучета, може би защото приличат на домашни кучета и не изглеждат достатъчно опасни. Когато някъде се родят малки, доколкото ми е известно, те се отглеждат винаги изкуствено с биберон или се кърмят от домашно куче дойка. Когато неотдавна директорът на Московската зоологическа градина д-р Сосновски ме посети, той ми разказа, че по една случайност имал по-добри успехи.

Неговият гледач от сектора на хищниците не отстранявал, както обикновено се прави, мъжкото хиеново куче преди раждането на малките. Тогава руските зоолози наблюдавали с учудване как кучето налапвало главата на всяко едно малко съвсем навътре в голямото си гърло и повръщало месо точно в устата на малкото.

Тези диви убийци, изглежда, изобщо се погаждат помежду си много добре. Срещнат ли се две глутници, те се смесват, душат се и след известно време отново се разделят без всякаква враждебна проява. Дори когато група ловджийски кучета на немското семейство Трапе тук край планината Меру веднъж се сблъскала с глутница диви хиенови кучета, всичко минало почти съвсем спокойно.

Млади хиенови кучета, отгледани с биберон, стават доста кротки, но хапят и убиват всички домашни птици наоколо, а освен това посягат да хапят и хората по краката. Но дори и всяко опитомено хиеново куче след известно време така лошо започва да мирише, че хората скоро с охота се разделят с него. Запомнете, че вонята също е добро средство, за да запазиш свободата си.