Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (7) (367000 животни търсят своя държава)

Откриваме бракониери

При пътуване със самолет толкова много хора спят, когато летят над морските глъбини, или пък им се сервира печена кокошка с пресен грах, когато на няколко километра под тях блестят чудесата на тропическия лес. Такива припрени пасажери на въздушните автобуси би трябвало поне веднъж в живота си да летят истински, както ние с Михаел тази сутрин.

Утрото е сияйно. Ние не искаме да броим стада, нито пък да ходим в Найроби за провизии, а просто ще летим волно из въздушните простори. Спираловидно се издигаме все по-нагоре, докато хълмовете Банаги и Серонера под нас стават все по-малки и по-малки. Бялата стрелка на висотомера се движи бавно по скалата. Нашите 250 конски сили трябва да издигат нагоре повече от двадесет и четири центнера. Тъй като Банаги се намира на 1650 м. над морското равнище, въздухът е така разреден, както над Фелдберг в Шварцвалд и затова ни са потребни за първите хиляда метра четири минути, за вторите — над шест минути, а после издигането става все по-бавно. Обзорът ни се разширява все по-далеч отвъд Серенгети. Сега вече виждаме Л’Енгай, „Божията планина“, от чийто остър конус през някои години все още се издига дим, а там на другата страна, в далечината блести сребърната ивица на езерото Виктория.

Ние сме поставили клапите на крилете в положение за стръмно издигане на самолета и лопатите на витлото сме нагласили така, че то да извършва над три хиляди оборота в минута. Нашата вярна „зебра“ храбро се издига стъпка по стъпка нагоре в небето.

Като достигаме белите кълбести облаци, просто влитаме в един от тях. Заобикаля ни ослепително светла мъгла, но ние знаем, че бързо издигащият се във вътрешността на облака въздух ще ни отнесе още по-високо. Междувременно една стрелка се приближава все повече към жълтата предупредителна черта на малка скала. Това показва, че моторът започва да се прегрява. Тъй като летим твърде бавно в разредения въздух, вятърът, който се образува, не е вече достатъчен да охлади тежко работещата машина.

Ние прибираме клапите отново към ивичестите криле и нагласяваме витлото така, че да можем да се стрелнем напред в хоризонтална посока. Стрелката на висотомера не мърда и след десет минути температурата на мотора спада. Борбата за набиране на височина започва отново. Крачка по крачка, метър по метър. Най-после Михаел казва: „По-високо не можем да се издигнем, въздухът стана премного рядък“. Сега се носим на 5733 м. над морското равнище, или на 4100 м. над нашата ламаринена къщичка долу в степта. Но ние вече нищо не виждаме от нея, защото се намираме високо над бели кълбести облаци. Под нас се разкрива неземен свят. Спираме газта и изключваме двигателя.

Става тихо, зловещо тихо. Перката се върти все по-бавно, докато накрая спира съвсем; сега тя е една обикновена летва с два жълто боядисани края. В този момент нагласяваме клапите за кацане на 45°, в крайно стръмно положение. Нашата „Патица“ се превърна в „безмоторник“ и ние действително имаме чувството, че летим, че висим във въздуха като някой лешояд, а въздухът свисти под нашите дванадесетметрови криле. Висотомерът показва, че слизаме с три-четири метра в секунда, а когато стигнем по-ниско, вече в по-гъст въздух, ще падаме още по-бавно. Аз пресмятам, че можем да планираме повече от четвърт час без мотор надолу, докато отново бъдем в Серенгети.

Там, в далечината, глетчерите на Килиманджаро се издигат над белите облаци. Дори и тук, от този по-висок свят от водни пари, масивът все още изглежда величествен. Тъй като около нас сега е съвсем тихо, можем да разговаряме без микрофон. Ние поглеждаме надолу към облаците, където се очертават меки долини, към скупчените облачни хълмове. Един недействителен свят, който изящните и хладни ръце на боговете са създали като компенсация за твърдата земя там долу. На човек му се иска да седне на мекичко в един от тези успокояващи приоблачни ландшафти, да се изтегне и да се вслушва в шепота на духовете. Затваряме очи, ние единствените живи хора в този втори свят, и се държим за ръка…

Пляс, изведнъж чувствувам пареща болка на левия си крак. Пет пръста остават червена следа там, а Михаел отново вече гледа със своите сивкавосини очи, унесен в далечината, както преди, само че прикрива доволната си и присмехулна усмивка.

Това впрочем става по едно мълчаливо съгласие между нас: не само да изненадаш другия, а да го направиш по възможност в един пълен с настроение поетичен момент. Михаел успя в това. Отново сме един на един.

Ние зъзнем в нашите къси ризи, тъй като моторът сега не топли. Хубаво е да знаеш, че е достатъчно само едно натискане с пръст, за да се включи той отново. Преди шест месеца един пилот летял с една малка „Чесна“ над кратерните планини и над солените езера. Той се издигнал над облаците, за да прехвърли сигурно планините, но после навярно не е могъл да намери никъде пролука в тях, през която да погледне към земята. Много опасно е да се спускаш слепешком през облаците надолу. Никога не се знае дали облаците не достигат на десет метра от земята, дали не са се спуснали до самата земя във вид на мъгла, или пък някоя планина не стърчи в тях. На летището в Найроби чули пилота да казва по радиото, че имал бензин само за още пет минути и не знаел къде се намира. Оттогава насам никой не го е виждал повече, никой не знае дали самолетът му не е потънал в разяждащата „саламура“ на езерото Натрон или лежи разбит в някоя дълбока пропаст в планината.

Ние хлътваме в една от тъмните облачни урви и се спускаме като с асансьор непосредствено с грамадното облачно чудовище надолу и сега отново виждаме ширналата се степ на Серенгети, изпъстрена със слънчеви петна и облачни сенки.

Михаел ме побутва: „Татко! Ей там, точно под нас. Виждаш ли?“

Там долу, напреко през една равнина, намираща се между две обрасли с дървета речни долини, минава една своеобразна нишка. Хора тичат насам-натам покрай нея. Те не ни забелязват, защото планираме с изгасен мотор. Те са дигнали ограда от тръни пряко през степта, една същинска телена мрежа. На всеки двайсет, трийсет метра е оставен малък отвор, през който могат да минат гнутата, антилопите и зебрите при техните странствувания.

Ние знаем, че в тези отвори има поставени телени примки, тях животните се удушват бавно до смърт или биват разкъсвани още живи от хиени и чакали. По дърветата на речната долина са накацали стотици лешояди.

— Бракониери! — ядосано казва Михаел.

Ние не включваме още мотора, а се плъзгаме все по-ниско и по-близо. Там долу петима от мъжете разсичат една зебра. Двама по двама пренасят преметнатите през един прът късове червено месо към своето прикритие под дърветата.

— Сега трябваше да имаме монтирана тук една картечница, която да стреля през витлото — ми казва Михаел.

Натискам червеното копче за старта, моторът изхърква веднъж, дваж, после витлото почва отново да се върти. „Летящата зебра“ гърми в бръснещ полет на четири-пет метра над земята.

Бракониерите изпускат всичко от ръцете си, затичват се няколко крачки и се просват лежешком на земята. Те съвсем не са очаквали такава изненада от ясно небе. Ние леко дръпваме лоста, за да прелетим над върховете на дърветата в края на равнината. После правим завой и се връщаме. Неколцина от хората се затичват към обраслото с дървета речно корито. Профучаваме край тях и те отново се хвърлят на земята.

При следващото ни прелитане някои от тях коленичат. Опитват се да стрелят по нас с лъкове.

У нас се пробужда борчески дух. Да се спуснем ли съвсем ниско и да кацнем? Да пленим ли няколко от тези мъчители на животните? Но може би тук в тревата има опасни за нас ями на брадавичести свине? Освен това ние нямаме и никакво оръжие със себе си, бракониерите обаче имат отровни стрели. При това не сме полицаи и не сме упълномощени да арестуваме никого. Пък и не бихме искали да влизаме в разправии с полицейското управление.

Между краката ни на пода се намира пистолет за светещи патрони, с който при нужда може да се изстрелят сигнали за бедствие. Това не е смъртоносно оръжие, разбира се, че не, но един изстрел надолу към разбойниците сигурно доста ще ги изплаши. Добре, да опитаме! Аз разкопчавам колана си, бъркам в тенекиените касетки зад седалките и търся муниции. Подавам на Михаел един червен патрон. Той го вкарва в месинговата тръба, завинтва я и завива със самолета, за да се приближим отново към тях.

— Готово! — Михаел натиска. Резултатът е поразителен. Но не за тези долу, а за самите нас. Преди още да сме разбрали какво всъщност е станало, вятърът започва да свири около главите ни. Той фучи през голямата като длан и почти кръгла дупка в извития ветробран от плексиглас. Изстрелът е минал нагоре между главите ни, тъй като затворът на ракетния пистолет не е бил в изправност. Ами ако патронът не бе пронизал стъклото, а някой от нас? Ние изтръпваме.

Само за да не паднем в собствените си очи, още веднъж прелитаме към разбойническата банда, после се издигаме на 150 м. и отправяме нашия „ивичест кон“ към конюшнята му.

Бракониерите все пак са улучили. След прибирането на самолета в заграденото с тръни място откриваме стрелата. Тя се е забила зад предкрилката. Острието се е огънало и не може лесно да се извади. Аз пъхам главата си между краката на Михаел и го повдигам на раменете си. Той внимателно изважда с клещи стрелата.

— Внимавай — предупреждавам го аз, — нали знаеш, че върховете на стрелите са отровни!

Убоде ли пръста си на такова нещо, човек е безнадеждно загубен. Срещу тази отрова, в която се потопяват стрелите, няма още противосредство.

Тя се получава от едно дърво (Апокантера фрисиорум), което изглежда съвсем безобидно и прилича на вехнещо италианско маслинено дърво. То има дребни плодове, които, щом узреят, стават червени и от тях се получава доста вкусен мармалад, защото не всяко дърво от този вид е отровно, а само малко от тях, които при това трудно се откриват. Туземците, които се занимават с тази работа, навярно откриват тези дървета на „смъртта“ по това, че под тях се намират труповете на малки животни, насекоми и гризачи. Отровата се приготовлява, като се насекат клоните и корените на ситно и се варят на каша. Последната става все по-гъста, докато се получи жилава маса. После я поставят в тенекиени кутии и така я контрабандират в областите, където има бракониери. Късче от нея, колкото малък сапун, стига за намазването на една стрела и струва един шилинг, т.е. около шейсет пфенига.

Който притежава такава стрела, няма нужда да е добър стрелец. Достатъчно е животното или човекът да бъде ранен, макар и в крака, за да не може да се спаси. Впрочем да се убие лъв с такава стрела не е все пак тъй безопасно, както с модерните пушки. Но и с една такава стрела човек почти е господар над живота и смъртта в степта. Месото на убитите по този начин животни може да се консумира, без да причини вреда, само че трябва да се изреже парче от него около раната и да се хвърли.

Хитреци, които търсят леко забогатяване, разреждат тази отрова и я смесват с черна пръст или изобщо продават друго някакво тесто вместо нея. Казаха ми, че това могло лесно да се установи. Нужно е само да се направи лек нарез в прасеца на крака, да се пусне малко кръв да потече надолу по крака. Щом отровата се докосне до потеклата кръв, веднага в нея се образуват мехури, които се вдигат все по-нагоре по крака. Преди обаче те да са стигнали до раната, кръвта трябва веднага да се избърше. Аз опитах това, по при мен мехури, не се вдигнаха.

Тъкмо Гордън Пулман се завръща със своя всъдеход от „коридора“. Той е единственият между нас, който носи винаги пистолет на колана си. И Гордън вчера е преживял нещо. Близо до р. Дума той се натъкнал на един старец, който бил сам сред широкото поле. Той се смилил над него и въпреки недоверието си го прибрал в колата. Гордън го питал какво прави съвсем сам в тази изоставена от хората местност. Грохналият старец му разказал, че имало един младеж с него, обаче в пресъхналото корито на р. Дума той бил ухапан от отровна змия и след десет минути починал. Старецът го сложил на брега под една надвиснала скала и го покрил с клони.

Гордън Пулман се отправил с колата си към горичката край р. Дума, където станало нещастието. Старецът треперел и не посмял да слезе от колата, но описал точно мястото, където оставил трупа. Нашият приятел Гордън намерил там само няколко кости и много следи от хиени.

Ние залепваме и завинтваме метален лист на дупката на ветробрана, а при нашето радиопредаване в два часа предаваме буква по буква текста на телеграмата, която трябва да бъде изпратена от наше име от Аруша за Мюнхен. Съвсем не е лесно да се обясни всичко на английски. Как ли се казва например „ветробран“?

Но ние притежаваме тук, в степта, цяла библиотека речници, книги по различни специалности, географски карти. Отдавна практикуваме в Африка и в Европа да си набавяме всичко двойно, защото таксите за самолетни пратки са прекалено високи. Дори ризи, бельо, дрехи, обувки оставяме тук. И без туй облеклото в „каки“ цвят не се носи в Европа. Така си обзаведохме и в Африка цяло домакинство, толкова повече, че обикновено някой от нас остава тук или пък си имаме заместник, някой сътрудник англичанин. Разбира се, и грижите, свързани с домакинството, са двойни. В Европа се ядосваме с „белите“, а в Африка — с „черните“ си прислужници. Често тук срещам англичани или немци, които твърдят, че им е омръзнало вече да гледат черни лица. Постоянно им изчезвали лъжиците или им се чупели съдините. Това, което домакините не заключвали, се крадяло, а прислужниците често казвали, че имат малария или трябва да отидат с колело до вкъщи, защото майка им била болна. Ако им бъдат разрешени два свободни дни, те се връщали чак след една седмица. Подарявал ли им човек дрехи и обувки, ставали нахални и неблагодарни. Те крадели като свраките, пък не знаели дори как се лъскат обувки, ако не им се показвало постоянно.

— Това изобщо не са хора, а маймуни. А искат сами да се управляват и да живеят в нашите къщи!

Разбрах, че най-много ругаят хора, които в Европа нямат прислужници. Такива хора смятат, че ние, белите, всички сме услужливи, работливи и честни. Те не искат да повярват, че и в Англия, и в Германия човек също има подобни неприятности. Думите им ми са някак си познати. Спомням си за времената преди четиридесет години, когато бях още дете и прекарвах всяка ваканция със седмици при роднините си, притежатели на големи чифлици на изток. Каквито оплаквания може да се чуят тук по адрес на негрите, същото се говореше тогава всеки ден по отношение на белите земеделски работници.

Аз не съм политик, а биолог. Само като такъв мога да кажа нещо по въпроса за „черни“ и „бели“.

Разбира се, може да се мисли, че черните по начало са по-сърдечни и по-малко интелигентни от китайците или европейците, така както и косите им са по-къси и брадата им е по-различна. Но и до днес липсват всякакви доказателства за това. Досега сме установили, че във всеки народ и във всяка човешка раса се срещат почти еднакъв брой престъпници и убийци, добросърдечни и коравосърдечни хора.

Неотдавна един роден и израснал в Африка европеец ми разказа какво силно впечатление му направили италианските катедрали, когато той на петдесетгодишна възраст за пръв път посетил Европа. „Каква разлика между там и тук, като ги сравни човек с мизерните глинени колиби на нашите негри!“

Но това не е никакво доказателство, че черните никога не биха били в състояние да строят такива катедрали. На този европеец тогава аз му възразих, че ако един египтянин от времето на великите строежи на пирамидите би посетил тогава Англия или Германия, сигурно би сметнал облечените в кожи наши прадеди и техните дървени, покрити със слама колиби също така за бездарна човешка раса, каквато ние днес смятаме негрите. Пруският крал Фридрих Велики не можел да пише безгрешно немски, а си служел с френски език и викал техници и архитекти от Франция. Поради това французите тогава, а може би и до днес смятат, че са по-умен и по-надарен народ от немския. Точно така се пише и в нашите книги, а именно че ние превъзхождаме поляците и руснаците, защото през миналите векове немски художници са създали големи творби в Краков, Москва и Киев. Още в Хитлеровата книга „Майн кампф“ четох, че руснаците били толкова малоценна раса, че никога не ще могат да произведат автомобил, който да се движи, както трябва. А кой може да предскаже на какво ще бъдат способни черните народи след сто години, макар и днес да ходят още голи?

В книгата на Хитлер пише и това, че било противоестествено черен и бял да създават деца, така както при кръстосването на кон и магаре се получават само безплодни катъри и мулета. Това е глупост и невежество. Кръстосването на кон с магаре може да се сравнява приблизително с кръстосване на човек с шимпанзе. От научно гледище има само един вид човек. Монголци, европейци и негри са само раси. Когато те се женят помежду си, от тях се получават не „хибриди“, а междинни форми. Ако това става в по-голям мащаб, тогава се появяват нови народи. Всички днешни народи и нации са произлезли от това, че старите народи са се размесили. В Южна Америка се създават в наше време нови народи, междинни по цвят, в които щастливо се е смесила жизнерадостта и издръжливостта към тропическия климат на негрите с предприемчивия дух на европееца. От природно научно гледище няма и кръстосване, при което потомците да наследяват само или предимно „отрицателните“ качества на двамата родители. Децата от индианци и бели или от негри и европейци биват само тогава „малоценни“, когато от малки е трябвало да растат между просяци и престъпници.

Негрите имат, средно взето, малко по-малко мозък (1315 гр.) от европейците (1360 гр.), което ласкае всеки „бял“. Но към това трябва да се добави, че мозъкът на китайците тежи средно повече от този на белите — 1430 гр. Но нито едното, нито другото определя интелигентността на човека, защото броят на мозъчните клетки, което именно е меродавното, е еднакъв при трите раси, т.е. възлиза на петнадесет милиарда. Различието се състои в това, че отделната клетка е малко по-малка при негъра и по-голяма при монголеца.

Ако в историята на собствената си фамилия проследим две или три генерации назад, ние виждаме, че нашите деди и прадеди са вземали своите жени и съпрузи само от съседните села или от близкия околийски град. Цялото родословие се е ограничавало в даден район. Днес всеки от нас има роднини на север и на юг, мнозина дори в Америка или Австралия. С всяко изминато десетилетие хората все повече пътуват и се женят във все по-отдалечени краища. Навярно благодарение на това именно „опресняващо“ смесване на чужда кръв хората стават от година на година по-високи на ръст и по-рано се развиват. Известно е, че в Европа от един век насам средният ръст на новобранците постоянно се увеличава. Средновековните рицарски брони едва ли биха ни били по мярка сега. На животновъдите е добре известно, че потомството, получено от кръстосването на две съвършено чисти, добре подбрани кокоши породи, е по-издръжливо и по-едро от родителите, което ще рече, че потомството „луксорира“. При смесване на човешките раси може да се очаква същото. Бъдещето на цели континенти ще зависи от мирното смесване на цели народи, при което впрочем винаги се създават особено много таланти и гении. Дано само африканците и индонезийците не възприемат модерния шовинизъм и расовата омраза, за което ние „европейците“ вече сме им дали добър пример.

Един цветнокож човек е съвсем подобен на нас и напълно равноправен, докато не се докаже неговата малоценност. Разбира се, не бива да се сравнява, както се прави това постоянно, едно неграмотно селско негърче с някой европеец, който заминава за Африка. Но при съпоставяне на черен банков чиновник в Аруша с ратай от някое забутано баварско селце или пък негър — учител или професор в университета, с някой английски докер или руски крепостник от преди двеста години, нещата изглеждат по-иначе. Ето защо непростимо е, когато в дадена страна и до днес още някой индийски министър не може да получи стая в хотел, само защото е цветнокож, докато някой прост, дори брадясал европейски фермер бива охотно приет. За мен негърът е равноправен човек и брат.

В живота си често съм имал контакт с бедни негри от селата, защото професията ми е такава. Затова рядко се сещам за големите политически фрази, а мисля най-напред за грижите на хората да бъдат те сити през цялата година и да виждат децата си да растат и да научат нещо, а не да ги виждат, че умират.

Както се знае, мъдрите хора не могат да предадат по наследство своя опит на внуците си, а всеки човек трябва да започне всичко сам отначало, да върши всички глупости и после да ги изкупва. Това навярно се отнася и за народите. И така сигурно и младите африкански народи ще имат своя Вилхелм Тел, Фридрих Велики, своя Наполеон, Хитлер, Сталин, Бисмарк, Лудвиг XIV, както и своите войни и своите мъртъвци.