Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (6) (367000 животни търсят своя държава)

Боядисваме зебрите в жълто

За днес имаме големи планове.

Най-напред обаче при закуската установявам, че днес е ден на „таблетките“. Тъй като този път в Африка пристигнахме в четвъртък, сега трябва всеки четвъртък да гълтаме по две таблетки Resochin. Херман разчита на своя стенен календар, на който всяка сутрин зачерква по един ден, и сега твърди, че днес е сряда. Той се хваща на бас за бутилка джин и загубва, защото е забравил, че на ръката си нося швейцарски часовник — календар. Той показва коя дата сме, в коя фаза се намира луната и кой ден от седмицата е днес, а всичко това по време на експедиции е по-важно, отколкото да се знае, че сега е не осем часа, а вече осем и половина.

Резохинът е горчив като жлъчка, но трябва да се гълта. Единият от двамата механици, които неотдавна ремонтираха отново нашия самолет, преди една година внезапно бил повален на легло. Той трябвало да лежи пет седмици тежко болен от малария в болницата. Тъй като живее в здравословния и немаларичен Найроби, той не взел никакви таблетки, преди да замине със самолет за езерото Виктория, за да смени там витлото на един самолет. По време на първите ни пътешествия из Африка Михаел и аз трябваше да вземаме всеки ден и атебрин, от което лекарство цялото ни тяло придоби постепенно жълт цвят.

„Джамбо, бвана“ — едно четиринадесетгодишно момче стои на вратата и иска да ни продаде четири кокоши яйца. Ние му благодарим и отказваме, защото предпочитаме да си доставим пресни яйца със самолет от Найроби. Тогава младежът великодушно заявява, че ни „подарява“ яйцата. Разбира се, ние не искаме да се циганим и му заплащаме повече, отколкото струват яйцата. Както по-късно стана ясно, и четирите яйца са развалени и отгоре на това ни умирисват тенджерата.

И тъй днес сериозно решаваме да отидем на лов за зебри. Разбира се, вече от няколко седмици насам знаем, че в „Серенгети“ има 367000 „подзащитни“. Между тях има 57000 тигрови коне — следователно при нас се срещат все още толкова коне, колкото е половината брой на конете, които швейцарските селяни държат в своите обори. Михаел и аз бихме много желали да знаем какво всъщност правят нашите ивичести кончета.

От самолета никога няма да можем да установим това. Искам да посоча един пример. В нашите записки от 25 януари миналата година е отбелязано, че големите стада гну имат твърде своеобразно поведение. Когато достигнат до малък пресъхнал поток, широк само шестдесет сантиметра и може би само двадесет сантиметра дълбок, се движат известно време покрай него, докато най-после се решат да го прекосят в дадено място, движейки се едно зад друго в „гъша колона“, а биха могли да преминат тази „бразда“ и да продължат пътя си в широк фронт. Когато с нашето ниско летене ги подплашваме, те се струпват пред това пресъхнало речно корито и тичат наляво и надясно покрай него, докато накрая предпочетат да се върнат. Четири седмици по-късно Михаел написа на полето на бележника „глупост!“.

Междувременно ние разгледахме от земята някои от тези „поточета“. Те всъщност са дълбоки над два метра и широки до шест метра, а трева, която от самолета ни изглежда от пет до десет сантиметра висока, се оказа висока от половин до един метър.

Но сигурни ли сме, че стадото зебри, което вчера видяхме на хълма Лемута, а днес четиридесет километра по-нататък, е действително едно и също? Дали през декември в Националния парк пасат същите зебри, които са били там и през юли? Ето защо ние трябва да намерим средство, за да разпознаваме отделните зебри и техните стада, което не е тъй лесно.

Добри съвети получаваме достатъчно. Да се изкопаят ловни ями, да се поставят упойващи препарати във водата, която животните пият. Та нали самият аз съм ветеринарен лекар и зная много добре колко време трябва един кон да стои жаден, за да се реши да пие такова нещо, а зная и точно колко трябва да бъде дозата. Пие ли едно животно повече вода, отколкото трябва, то ще умре и количества, които са тъкмо достатъчни за една зебра, ще умъртвят други видове животни, които пият вода от същата локва. През дъждовния период от ноември до юни навсякъде има достатъчно вода, а дори през сухия период би трябвало да се разнасят с кола стотици килограми упойващи препарати.

Но тук, в Източна Африка, в съседна Кения има някои доста добри ловци на живи животни. Най-опитният между тях, Кар Хартли, познавам отдавна. През последните години обаче той не лови вече много животни, защото зоологическите градини развъждат сами обикновените степни животни, които се срещат в неговия район — зебри, гну и по-често срещащите се видове антилопи. Ето защо те не заплащат вече много за тях. В замяна на това той държи във фермата си винаги полуопитомени лъвове, леопарди, хиени, кафърски биволи и жирафи, за да могат американските и германските филмови компании без губене на време и без големи трудности да заснимат приключенски сцени за своите игрални филми.

Нашият надзирател на дивеча тук, в Серенгети, Гордън Пулман, е брат на Кар Хартли от друг брак. Той години наред е работил при Кар и един от пръстите на дясната му ръка и до днес още е схванат оттогава. Един неделен ден при Кар Хартли пристигнал някакъв американец и на всяка цена искал да заснеме борба между леопард и негър. В действителност се отнасяло, разбира се, за един още не напълно израснал питомен леопард, който играе със своя гледач — едно недорасло момче, което на филм изглежда твърде опасно на кинозрителите.

Кар Хартли не работи неделен ден, но американецът не искал да губи време и предлагал все повече пари, докато Кар отстъпил и най-после се съгласил. Тъй като момчето, което гледало леопарда, отишло на църква, трябвало друго да го замести. Това момче обаче нямало достатъчно доверие в леопарда и посред играта го дострашало и хукнало да бяга. Животното веднага сграбчило момчето за тила, захапало го здраво, а с лапите си одрало гърдите му. Тогава Гордън пъхнал пръстите си в гърлото на хищника и притиснал устните му между зъбите. Колкото повече опитоменият леопард бил принуден да отваря устата си, толкова по-силно впивал нокти в черната кожа. Кинооператорите не посмели да се намесят. Кар Хартли, който също пристигнал най-после, бил принуден да застреля питомния леопард. Негърчето така пострадало, че се наложило да го шият в болницата.

Гордън е невероятно смел човек, но той не парадира с това. Жена му Кони е лондончанка. След години тя ми разкри, че съм спечелил сърцето й още от първата минута, без да подозирам. Това станало, когато веднъж съм влязъл във всекидневната и съм казал, че подът бил толкова чист, че от него просто могло да се яде. „Знаеш ли — призна ми тя по-късно, — човек живее години наред в степта и на никого не прави впечатление колко труд е нужен, за да се поддържа чистота в кухнята и в стаите. А ето че пристига някой си доктор от Европа и ме похвалва, че къщата ми свети!“ При тези думи очите на добрата Кони се просълзиха.

Какво ли не сме правили с нашата зебровидна кола, когато Гордън Пулман кормува! Минавали сме тридесет, четиридесет мили без път, направо през високата трева. Гордън трябва да притежава шесто чувство или пък има някой ангел хранител, защото той никога няма да попадне в дупка на язовец медояд и да счупи ос или пък да се блъсне в някой термитник.

Сега например, когато се движим успоредно с един грамаден мъжки щраус, той пак се проявява. Високата две метра и половина гигантска птица при бягането с лекота прави крачки, дълги до три метра и половина. Гордън дава точно толкова газ, колкото е нужно, за да кара наравно с животното, и при това лудо каране успявам с моя фотоапарат „Практисикс“ да правя снимки с 1/1000 от секундата, и то с обикновен обектив. Михаел е извадил люка на колата и лежи здраво завързан с въже по корем. Той прави филмови снимки, при което камерата е нагласена за „цайтлупа^[1]“, за да може след това да се изучат точно как играят мускулите на животното и как протича неговото движение. Спидометърът на колата показва трийсет мили, което значи почти 50 км. в час. За мъжкия щраус това надбягване очевидно не представлява нищо. Когато след двадесет и две минути колата спира, той продължава да бяга още два километра, което показва, че съвсем не се е изморил. Щраусите сигурно имат неимоверно издръжливи сърца.

Те проявяват и храброст, когато е нужно. Неотдавна срещнахме един мъжки и един женски щраус, които водеха осем малки. Една хиена ги нападна и искаше да задигне едно от малките. Стана голяма бъркотия. Мъжкият щраус пое грижата за малките, а женският се нахвърли върху хиената и я прогони, като я преследва след това още цял километър. След няколко дена срещнахме това семейство отново, но междувременно бяха останали само шест малки.

Друг път всред съвсем голата равнина стояха един до друг двойка щрауси с разперени криле и правеха сянка на своите малки. Когато някой щраус бяга, може да се случи така, че той изведнъж да изчезне, макар че далеч не е достигнал още хоризонта. Тръгнеш ли по следите му, ще го намериш с дълга протегната шия притиснат към земята. Оттук навярно произлиза и баснята за камилската птица, че тя заравяла главата си в пясъка, като смята, че така няма да бъде забелязана. Древните араби първи написали това и оттогава в продължение на векове римляните и всички други писатели са го преписвали на доверие. Най-често обичат да лягат на земята младите щрауси. Приближиш ли се до тях, те изведнъж скачат на крака и лудешки побягват.

Мъжките щрауси умеят да реват и да ръмжат като лъвове. За тази цел те издухват въздух от хранопровода в устата си, като държат клюна си плътно затворен. Като последица от това въздухът се връща под известно налягане обратно в гърлото и хранопровода. Последният силно се разширява, отворът към стомаха се затваря, така че въздухът не може да влезе в самия стомах. По този начин цялата червена гола шия на птицата се издува като балон и се разнася надалече един глух рев, който навярно трябва да извести на другите мъжки или женски щрауси: „Тук е моето царство!“

Когато мъжкият щраус е влюбен, неговото поведение е не по-малко странно, отколкото при нас хората в това положение. Тогава щраусът сяда на дългите си крака и ритмично удря с криле ту на една, ту на друга страна, като отмята главата си назад и трие тила си в гърба. По това време шията и краката му са яркочервени. На нас това поведение на най-едрата птица на земното кълбо ни изглежда смешно, но женските щрауси знаят какво означава то. Те кокетно побягват, а той се спуска с гигантски скокове подир тях.

За древните египтяни щраусът бил символ на справедливостта, защото за тях не останало незабелязано, че неговото перо е единственото птиче перо, външното и вътрешното ветрило, на което са еднакво широки. Всяко друго перо има и по-тясно, и по-широко ветрило, които следователно дръжката разделя „несправедливо“. Древните египтяни открили и това, че щраусовите пера представляват и хубава украса за хората. Докато през средновековието само рицарите украсявали своите шлемове с тях, ловът на диви щрауси задоволявал търсенето. Когато обаче през миналия век щраусовите пера влезли в модата и на жените, щраусите изведнъж били доста застрашени. В Арабия и в Персия те и без друго отдавна били вече изтребени. В Северна Африка, северно от Сахара, днес може да се намерят понякога най-много черупки от щраусови яйца от предишни времена.

Обстоятелството, че били избивани само мъжките щрауси, не е никакво предимство, а тъкмо обратното. Освен да опложда яйцата, мъжкият щраус има и много други задължения. Той е истински баща на своите малки. Мъжкият щраус изравя трап в земята и се настанява в него. Женските снасят яйцата пред гърдите му, а той с шията и с клюна си ги натиква под тялото си. Щраусът съпруг мъти от късно следобед до рано предобед, така че съпругата много по-малко време трябва да седи неподвижна. Впрочем ние и до днес още не знаем с положителност дали живеещите на свобода щрауси са еднобрачни, или имат по няколко женски. Когато обаче повечето мъжки щрауси биват избити, тогава женските едва ли не се бият за съпрузи. Във всеки случай пред „носа“ на мъжкия щраус бива натрупвана в края на краищата такава купчина яйца, че той няма възможност да покрие всички с тялото си. В резултат на това нито едно не може да бъде измътено. Щраусите са били предпазени от изчезване само благодарение на това че хората се научили да ги отглеждат във ферми. Някои други животни, като чинчилата, нутрията, сребърната лисица и норката, кожите, на които също са на мода, били сполетени от подобна участ. Само благодарение на щраусовите ферми, а още повече от зоологическите градини знаем до известна степен как се размножават щраусите. Първата ферма за щрауси била създадена през 1838 г. в Южна Африка и скоро след това заради високата цена на перата били създадени такива и в Алжир, Сицилия, във Флорида и дори край Ница в Южна Франция.

Щраусите съвсем не се размножават трудно, щом им се предостави достатъчно място. Оградите трябва да бъдат най-малко два метра високи, защото засили ли се щраусът, той без усилия може да скочи метър и половина. Разяреният мъжки щраус не бива да бъде подценяван. С двупръстия си крак той може да ритне човека в главата и да го отхвърли няколко метра надалеч. Преди Първата световна война за добър мъжки щраус за разплод се плащало до 30000 марки. Докато през 1840 г. били изнесени от Африка за една година само 1000 кг. пера, през 1910 г. износът се увеличил вече на 370000 кг. Перата на мъжките щрауси не се скубят, а се отрязват непосредствено до кожата. Перата на женските наистина не се търсят, но когато яйчниците им се отстранят чрез операция, тогава те получават мъжко оперение.

Едно щраусово яйце тежи 1,5–2 кг., значи колкото 25 до 36 кокоши яйца. Черупката е дебела колкото порцеланов съд. Затова просто е за учудване как едно малко щраусче може да пробие тази твърда капсула след 42 дни мътене. Само веднъж в европейска зоологическа градина успели не само да излюпят малки щрауси, но и да ги отгледат. Това се случило преди няколко години в Базел, като за излюпването използували инкубатори, както във фермите за щрауси. От единадесет излюпили се щраусчета само две успели да израснат, и то, защото имали постоянна гледачка, която непрекъснато се занимавала с тях и ги учела как да кълват храната. Малките щрауси растат като аспержи — всеки ден по един сантиметър. Щом могат да стоят добре на краката си, те започват вече да изпълняват същите луди танци, както и големите. Те изведнъж хукват надалеч, започват да се въртят след това около себе си, бият с крила и най-после сядат. Нашият зебровиден самолет въодушевява щраусите в Серенгети да устройват от време на време такива диви танцови представления. Малките щрауси, които в Африка се отглеждат по изкуствен начин като любими домашни животни, вървят подир човека като верни кучета. Ако семейството отиде да се къпе, то и младият щраус плува безстрашно из водата като патенце. Тук, в Серенгети, щраусите почват да мътят през септември и към Коледа вече се разхождат със своите малки.

Да се надяваме, че нашите 1621 щрауса в Серенгети в бъдеще никога не ще бъдат постигнати от същата участ, каквато са имали например щраусите в Югозападна Африка. Преди Първата световна война там решили щраусите да бъдат поставени под строга охрана, тъй като перата им имали много висока цена. Но по време на войната там и без това никой не е имал време да стреля по тях. Тъй като обаче междувременно щраусовите пера излезли от мода и съвсем поевтинели, след войната се смятало, че тук има твърде много щрауси, и така избиването им било разрешено без ограничения. Тогава предприемчиви хора почнали да идват на лов за щрауси. Те ги преследвали с автомобили и така ги избивали. От една такава екскурзия те често се завръщали с четиристотин до петстотин кожи, от които после били изработвани шагрирани портфейли и дамски чанти. А стоте до сто и петдесет килограма месо, колкото има един щраус, никой не търсел, особено ако птицата била вече трийсетгодишна. Убитите щрауси увонявали цялата околност, защото и хиените, и лешоядите дори не могли да се справят с тази дошла им от невиделица благодат.

На човешката обич и благоволение и без туй не може много да се разчита. А когато на това отгоре са замесени и кесията, и дамската мода, тогава тези чувства много скоро могат да претърпят пълен обрат. Именно затова ние искаме тук, в тази безлюдна пустош, където за хората и без туй няма хляб, няколкостотин хиляди животни да могат да живеят завинаги независими от нас. Нека някога тук, в Серенгети, нашите внуци и внуците на негрите да видят как е изглеждала Африка преди ние, европейците, да сме въвели тук християнството и търговията с роби, човешките права и картечниците, спринцовките за ваксина и автомобилите.

Тази сутрин всъщност ние трябваше да ловим зебри и да ги боядисваме. В оградената с редки гори обширна равнина край река Грумети пасат петдесет или шестдесет зебри, които обръщат малко внимание на нашата зебровидна кола. Всред тревата лежи още топло мъртво жирафче. Не се забелязва никаква рана по него. От какво ли е умряло?

Михаел насочва всъдехода към шест зебри, които пасат малко встрани. Те се сепват, вдигат глави, наострят ушите си към нас, изведнъж се обръщат и побягват в галоп. Не е трудно обаче да бъдат настигнати с колата.

На покрива е клекнал Гордън Пулман и в ръката си държи дълъг бамбуков прът. На горния му край има нарези и в него е закрепена примка от конопено въже, която е завързана с тънък конец към пръта така, че винаги да е отворена. Щом се хване нещо в примката, конецът се скъсва.

Михаел направлява колата така, че жребецът да тича плътно до охладителя. Аз държа моята „Практисикс“ извън прозореца и матовото стъкло на апарата изцяло е запълнено от заоблената задница на зебрата. Примката трябва да се метне около шията на зебрата, като се прекара през муцуната й и под долната й челюст. Но ние се движим доста бързо, колата се друса, танцува и подскача в тревата, така че постоянно си удряме главите; образуваният вятър отвлича въжето назад, а и зебрата винаги избягва надясно. Така сме се засилили, че трябва с лек завой да се върнем назад, за да се приближим отново до животното. Ако ударим внезапно спирачката, Гордън би отхвръкнал през охладителя право пред колелата. При остър завой пък би паднал встрани. А той не иска да бъде завързан, защото тогава със сигурност би могло да се случи нещо съвсем лошо. Най-после примката е нахлузена през главата на животното. Михаел спира колата съвсем бавно, за да не би въжето на шията да бъде рязко дръпнато. Гордън скача от колата, а след него и ние. Хващаме се всички за въжето и се оставяме бавно да бъдем влачени от жребеца, като дърпаме назад. Най-после животното спира. После го поваляме и го маркираме с боя.

Ние смятахме, че никак няма да е трудно да се боядиса една зебра в червено или зелено, защото, ако се съди от жените, изкуството да се оцветява косата все пак е доста високо развито. Тук обаче се натъкнахме на изненади. Женските коси, които трябва да получат траен червен или лилав цвят, трябва да бъдат известно време изложени на пара и измивани с топла вода. Само чрез измиване, намазване или напудряне това изобщо не може да се постигне. Обсъждахме този въпрос, с най-добрите специалисти в бояджийската индустрия, но и те не можеха да ни упътят как да боядисваме зебрите по студен начин. Конските косми по начало са къси и за маркирането им по горещ начин и дума не може да става, дори и ако бихме разполагали с подвижен фризьорски салон. Така се върнахме към старата пикринова киселина, която боядисва кожата и космите в лимонено жълто.

Изглежда, че най-трайно тя боядисва ръцете и панталоните ни, така че зебрите могат да се утешат с това, че не само те стават жълти. Освен това яркият цвят става след време мръснокафеникав, а когато късата козина изпада, тя и без това ще порасне бяла. Следователно боядисването не ни задоволява. Ние измислихме вече нещо друго, но то още е на път за Африка. Днес ни се ще най-напред да видим как ще се държат останалите зебри към боядисаното в лимоненожълто животно. Дали ще го сметнат за прокажено и ще го отбягват, или дори ще го хапят? В такъв случай маркирането не би имало никакъв смисъл.

Пускаме жребеца отново на свобода и го следваме от голямо разстояние, като наблюдаваме с бинокъл как ще се събере сега с другите. Ще го изпъдят ли те, ще го хапят ли? Но нищо подобно не става. Те се държат така с него, като че ли винаги е бил жълт. Това е добре, то ще ни улесни и по-нататък.

Нужни са само от три до пет минути и гоненото животно почва вече да се задъхва и започва бавно да бяга. Въпреки това с втората зебра, която искаме да уловим, не ни провървява. Тя постоянно ни се изплъзва между групите дървета. Макар стъблата да са доста отдалечени едно от друго, все някое от тях ни се препречва. Михаел не може да се приближи съвсем до бягащото животно.

Тогава Михаел и Гордън си сменят местата. Впрочем аз съм против това Михаел да върши работата на каубой върху опасно люлеещия се покрив на колата, още повече че Мгабо предлага той да върши тази работа, а Гордън Харвей, надзирателят на дивеча в Източен Серенгети, също иска да върши това. Михаел обаче настоява да се покатери на покрива: „Татко, нали разбираш, че по-опасните неща не бива да се оставят други да ги вършат“.

Е, добре, отстъпвам. Тази зебра, която сега искаме да хванем, е женска. Тя е по-сръчна от жребеца. Винаги когато примката й се плъзга през челото до под очите, тя си навежда главата така ниско, че последната или почти докосва земята, или идва между предните й крака.

Михаел почуква, ние спираме. Въжената примка се е омотала и трябва отново да се оправя. Бързо настигаме с колата нашата кобила. Изведнъж един тласък — и Гордън внезапно удря спирачките.

Михаел бива изхвърлен от колата. В същия миг съм до него. „Миха!“ Виждам рана отпред на шията му и кръв. Михаел е зашеметен. Двамата надзиратели го повдигат и го настаняват в седнало положение, опрян на колелото на колата. Преглеждам раната. Тя не кърви силно, но изглежда, че е дълбока. Страхувам се да не би дихателната тръба или артерията да е скъсана или да има вътрешен кръвоизлив.

Михаел видимо става все по-немощен и по-блед. Дигам клепачите му нагоре, за да проверя дали конюнктивите им са розови, което би било добър признак. Но те са станали сивкавобели.

Михаел изгубва съзнание. Веднага го поставям хоризонтално по гръб. Трябва обаче и да го вмъкна малко под колата, защото това е единственото сенчесто място. Пладне е, слънцето стои точно отвесно над нас на небето. Гордън Пулман е отворил пакетчето превързочен материал за първа помощ, което за щастие носим със себе си; иначе то стои винаги в самолета.

Както е легнал, Михаел скоро се свестява, отваря очи. Първите му думи са: „Записа ли и засне ли всичко?“

— Не говори Михаел, сега не бива да говориш!

Едва сега ми става ясно какво всъщност се е случило. Зебрата навеждаше главата си все по-ниско. Михаел навеждал бамбуковия прът също все по-ниско, докато при едно друсване на колата прътът се ударил в земята и се забил в нея. И тъй като колата се движеше много бързо, другият край на бамбуковия прът се забил в шията на Михаел.

За щастие при удара той падна назад от колата. Ако беше завързан, прътът сигурно би го пробол.

Но раната! Какво ли може да има в раната, загрижено се питам аз? Нечистотии, сигурно и трески. Не е изключено и мускулите да са разкъсани.

Ние поставяме Михаел легнал отзад в колата и го откарваме до самолета. Нужни са ни двадесет минути дотам. Косо пред нас, високо на върха на едно дърво има две лъвици, които ни гледат. При други обстоятелства щяхме да спрем и да ги филмираме.

Никакво спиране. Карай бързо, Гордън Пулман — мисля си аз, — карай бързо и все пак внимателно. Само да няма силни разтърсвания сега, само да няма… Той спира точно до самолета.

Аз подкрепям сина си, намествам го на втората седалка за пилота, и го завързвам с колана. После вдигам капака, запалвам мотора, стартирам и проверявам спомагателната помпа. С нетърпение чакам температурата на маслото да се покачи до нужния градус, което най-сетне става.

Летим пряко над страната по посока на езерото Виктория. В Мусома има малка болница. Индийският хирург, който я ръководи, се ползува с добро име. Откак Михаел вече не лежи, а иначе няма как, той отново се чувствува много по-зле. Държа в ръка кормилния лост, поглеждам към компаса и се взирам напред дали няма скоро да се появи блестящата повърхност на езерото. Наблюдавам и Михаел. Главата му се клатушка. Той постоянно се смъква напред, после за няколко мига отново се изправя. Ръцете му са цели в пот.

В Мусома още не съм бил и затова трябва особено да внимавам всред многобройните хълмове и плантации на туземците да не сбъркам посоката. Михаел чувствува моята загриженост, това, че се страхувам, че ме е страх за него. Той ми се усмихва и махва с ръка: не е толкова страшно, татко! Но аз броя минутите и чакам да зърна езерото и Мусома да се появи…

Гледана отгоре, самолетната писта на градчето изглежда много голяма и съвсем модерна. Но това е заблуда, тя е всичко друго, но не и равна, което установяваме при приземяването на самолета. Веднага след като той се изтърколва по пистата и спира, се появява някакъв африканец и ми подава книга, в която трябва да се запиша. Но аз не му обръщам внимание и изтичвам край него през плаца, за да потърся кола. Наоколо обаче не се вижда такава — всичко е празно, пусто и равно и няма ни кола, ни европеец, нищо.

Най-после се озовавам пред една къща и почуквам. На младата жена, която ми отваря, казвам, че ми трябва веднага кола, за да откарам ранен в болницата. Тя ме разбира. Две минути по-късно седя в един „Фолксваген“, чийто ветробран е счупен. Пристигаме в болницата. Лекарят индус ми прави добро впечатление. Той преглежда раната и казва, че Михаел трябва веднага да се наркотизира, за да може да се установи какво има вътре в шията му. Неговите асистенти негри си връзват бели маски през носа и устата.

Операционната, както и цялата малка болница, е скромна, без фаянсови плочки по стените, но е изрядно чиста.

Трябва да чакам отвън.

А чакането няма край! Най-сетне, почти след два часа, внасят Михаел, който все още спи под влияние на упойката, в болничната стая. Междувременно приветливата сестра негърка му е оправила леглото. Лекарят е извадил от канала на раната една дълга треска, след това е почистил раната и я зашил. Михаел трябва да остане поне три дни в болницата.

Аз седя до леглото му и го гледам. Не мога да чета. Мисля си колко малко беше нужно, за да завърши всичко това зле. И размишлявам: заслужава ли си наистина човек да излага живота си на опасност заради зебрите и лъвовете? Няма ли въпреки нашите усилия правителството да намали парка и да очертае границите му така, че стадата на животните да не могат да се задържат тук? Няма ли по-късно едно независимо туземно правителство да унищожи всичко това с едно драсване на перото?

Колко много въпроси и никакъв отговор.

Михаел се събужда и настоява да отида на хотел. Посетителите трябва да напускат болницата преди десет часа вечерта.

Тъмно е, няма улично осветление, а при това е и новолуние, както показват еднакво и ръчният ми часовник, и небето. Както във всеки африкански град, и тук къщите са отдалечени една от друга. Градът е строен с оглед на това хората да пътуват с автомобил, а не да се движат пеша. Единственият малък хотел се намира на брега на езерото. Но аз дълго се лутам, докато най-сетне го откривам. Тук, край езерото Виктория, и вечерно време е горещо, но аз съм малко поразглезен от нашите планински степи в Серенгети. Разбира се, всички в бара вече знаят какво ни се е случило, ала аз съм твърде уморен, за да обяснявам всичко все отново. И така бързо вземам още една гореща баня и си лягам, но през половината от нощта не мога да заспя.

На другата сутрин собственикът на хотела ме откарва до търговската улица на градчето. При един индус шивач си поръчвам по мярка няколко къси гащета, после купувам конци, игли и копчета от всички големини. Най-после ще можем да закопчаваме ризите си, както е редно.

Към единадесет часа се каня да отида с пресни ябълки от Южна Африка в болницата при Михаел, но той е вече в хотела и дори е ядосан, че е трябвало да ме чака цели два часа. Такъв си е той! Тъй като не му се лежи в болницата, аз ще трябва да му правя три дни поред инжекции и след десетина дена да извадя конците от раната.

Двадесет минути по-късно летим вече обратно за Банаги. От Мусома нататък следваме брега на езерото, докато стигнем залива Спиик. Тук Националният парк „Серенгети“ граничи с езерото. После летим в източна посока над „коридора“, в който реките текат към езерото. Тесни ивици гори ограждат бреговете им. Между реките са се ширнали сивкавозелени стени. В тази низина, където се среща мухата цеце, по време на сухия период стадата все още намират храна и вода. След това се нижат хълмовете, които не са намесени още на никоя географска карта, а някои от тях дори нямат наименование. Кръглите им била са рядко обрасли с дървета, а само по някои от тях се вижда скална стена. Ние познаваме всеки един от тези триста до четиристотин метра високи хълмове, защото седмици наред сме летели ивица по ивица нагоре и надолу над скатовете им. Там, където веригата на хълмовете свършва и започват обширните безлесни степи, намаляваме скоростта. Отвъд степите се намират планинските земи на гигантските кратери, на Нгоронгоро. Но ние се спускаме надолу по склона на хълма Банаги и се приземяваме.

Една седмица по-късно ловим зебри в кратера Нгоронгоро. Много сме любопитни да узнаем дали стадата на животните, които го обитават, излизат оттам и дали пасат през дъждовните месеци в просторните пасища на Серенгети. Така поне разказват открай време ловците, а същото предполага и професор Пърсол от Лондон, който преди две години направил подробен доклад за „Серенгети“ пред правителството на Танганика. Според него тези стада идвали през дъждовния период до средата на големите тревисти равнини, а от другата страна идвали стада откъм „коридора“ също в тревистата равнина, където те почти се сблъсквали.

Ако Националният парк бъде намален и се тегли една черта точно през средата на свободните степи, в такъв случай големите стада от „коридора“ все още биха могли да се движат свободно в новите граници. Казват, че през дъждовния период те използували само едната, т.е. западната половина на степите. Стадата, които пасели в другата, в източната половина на степите, близо до гигантските кратери, идвали откъм кратера Нгоронгоро.

Но всъщност никой досега не е наблюдавал това и не го е доказал. През дъждовния период кола не може да мине през степите. Още през 1906 г. известният геолог проф. Фриц Йегер, който и днес живее в Цюрих, съобщил, че немските заселници Зидентопф многократно опитвали с големи хайки от масаи да изгонят стадата гну от кратера. Зидентопфови искали в кратера да пасат само техните стада говеда. Но те никога не постигнали това, защото животните винаги се изплъзвали и оставали в кратера. И ние при нашите чести прелитания също не сме срещали нито едно стадо да излиза навън през хребета на кратера. Когато неотдавна при преброяване на животните забелязахме в равнините на Източен Серенгети да пасат шест или седем хиляди гну, веднага отлетяхме за Нгоронгоро и там преброихме животните още веднъж, тъй като според старата теория тези стада в равнината би трябвало да са дошли от кратера, а в него имаше точно толкова гну, колкото и по-рано. Това ни тревожи, тъй като плановете за намаляване на парка се базират именно на тези стари възгледи.

Затова искаме да маркираме зебрите и гнутата в кратера Нгоронгоро и да следим дали по-късно ще ги срещнем някъде в откритите степи. Ние влитаме в гигантския кратер и кацаме на едно място в степта, на четирите ъгъла, на което Гордън Харвей е вече поставил своите хора. От къщата си, горе на ръба на кратера, той е слязъл дотук заедно с жена си за два часа и половина. Госпожа Харвей изпразва една голяма кошница с провизии. Та нали двамата живеят там горе в облаците като в рай? При тях растат не само цветя, а и кресон, салата, лук, домати, ягоди и всички видове зеленчуци. Според английския обичай ние ядем салатата направо с ръка или я поставяме между сандвичите с масло. Семейство Харвей са гостоприемни мили хора. Синовете им са вече големи и днес живеят в различни английски колонии по света.

Нашата кампания за лов на зебри в кратера излезе неудачна. Тук горе е по-хладно, зебрите са по-издръжливи и не се изморяват така бързо. При това те скоро се научават, че е по-добре да не бягат пред колата, а да избягват встрани, като правят все по-малки кръгове. В тази плъзгава трева и при голямата скорост не можем да правим такива остри завои и така нашите „жертви“ минават междувременно в тръс, после „ходом“, дори се спират и любопитно наблюдават нашите завои с колата.

Завалява и дъжд, а за беда и нашият всъдеход се обръща на една страна. Аз падам по лице и с камерата в калта. За щастие никой не попада под колата. Когато поискваме да я изправим на колелата, тя все ни се изплъзва по хлъзгавата земя. И така трябва да копаем най-напред дупки под двете долни колела, а после да повдигаме колата с все сила от другата страна. Успяваме. Щом всъдеходът отново застава на четирите си колела, установяваме, че всичкото му масло е изтекло, а без масло Гордън Харвей не може да измине нужните му два часа и половина път до вкъщи. Тогава на Михаел му хрумва спасителна мисъл. За половин час стигаме двамата до нашия зебровиден самолет. Два дена преди това го бяхме заредили с масло, следователно там трябва да има още девет литра. Тъй като за самолета ни са достатъчни шест литра, спокойно може да източим оттам два литра.

За беда нужният ни гаечен ключ ни бе задигнат неотдавна в Найроби в сервиза. Един от тези за колата обаче ни свършва работа. Когато Михаел отвинтва капачката, почти врялото масло потича по пръстите му. Въпреки това той успява бързо да запуши отвора, преди всичкото масло да е изтекло, защото иначе ще трябва да останем цял ден в кратера. Така ние преливаме черната смазка. Междувременно започва буря. В източната част на кратера гърми и се святка, а и при нас започва вече да вали. Преди още облаците да са се скупчили напълно, издигаме се с нашата „Патица“ във въздуха и се измъкваме през последната пролука. В облаците изобщо не можем да летим, защото иначе рискуваме да се блъснем в някой вулкан.

Над степите на Серенгети небето е ясно. Ние бръмчим към хълма Банаги, който изплува далеч на хоризонта. Нашите планове претърпяха несполука, но вече кроим нови.