Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (5) (367000 животни търсят своя държава)

Ние преброяваме животните

Сега всяка сутрин се надбягвам с три хиляди жълто-черно-бели томсънови газели.

Върху охладителя на зебровидно оцветения всъдеход е поставена хоризонтално груба резервна гума. Там си слагам възглавница, сядам върху нея, а краката си опирам в двата бидона за вода, които са пристегнати с ремък отпред на колата до фаровете. Намествам се така добре, че дори и на завоите, макар колата да подскача, не мога да бъда лесно изхвърлен. Нашият черен шофьор Мгабо кара наистина бързо и смело, но никога още не е попаднал в някоя дупка и не е станал причина някоя трънлива вейка да ме шибне по лицето.

Аз съм по бански гащета — отдавна съм престанал да се боя от екваториалното слънце и от години насам в Африка едва ли някога съм сложил шапка. Тялото ми се къпе в горещия въздух и аз буквално усещам как той ме облива на вълни, на вълни.

Няколко газели тичат с нас. Това действува заразително и на другите. Стотици, хиляди искат да се състезават с нас. Изглежда, че надбягването им прави истинско удоволствие. Най-голямата им скорост с 56 км. в час и когато не натискаме много силно педала за газта, тогава те на всяка цена се мъчат да прекосят в бърз галоп пътя ни пред колата и да минат от другата страна. Стройните едри антилопи импала със своите пръстеновидно набраздени и извити встрани рога правят неизменно това, като скачат с четирите си крака едновременно високо във въздуха.

Така пътуваме всеки ден по два часа и половина от нашата ламаринена барака до мястото, където двама механици монтират нови крака на нашата осакатена „Патица“. Това им струва тук, в степта, цели ручеи пот, защото трябва на ръка, без електрически ток, да пробиват в стоманата стотици дупки за винтове, и то с точност до милиметър. Наистина и двамата живеят от много години в Африка, но в големия град Найроби и всеки път възторжено ни разказват как през деня зебрите се приближавали непосредствено до самолета и как хиените нощем виели около тяхната колиба. Най-голямото им желание е да видят лъвове отблизо. Това може да стане. Нужно е само да ги закараме с колата на два километра навътре в степта.

Глинената колиба, в която те нощуват, обикновено се използува за подслон на черните следотърсачи на парка, когато са на обиколка из района. Тя има конусовидна сламена стряха. Преди три месеца двама от тези смели хора се натъкнали веднъж пред заключената врата на колибата на следи от кръв и на следи от нещо влачено по земята. Те тръгнали по тях и намерили половин череп и челюст на жена. Навярно тя е била ранена или тежко болна и се е надявала, че тук в колибата на следотърсачите ще намери помощ и закрила. През нощта тя била разкъсана от хищници пред заключената врата. Не можа да се установи коя всъщност е била тази жена.

Когато един ден пътуваме извън чертите на парка в околността на Икома и минаваме направо през полето, едно малко момче ни спира и моли за помощ. Ние го вземаме в колата и то ни показва пътя. Във вътрешността на просторна колиба лежи на земята тежко ранен стар човек и стене. Неговите близки са му подложили отдолу говежди кожи. Макар раната му да е превързана, локвата кръв под него става все по-голяма. Той диша тежко. Пред колибата стои черният санитарен фелдшер, който завежда нещо като малка болница в селището Икома. Той напразно се мъчи да оправи малката си камионетка. Ние я вдигаме с крика, услужваме му с нашата помпа, но на Мгабо му трябват два часа, докато закърпи външната гума. Селяните радушно помагат, бърборят и се смеят, докато вътре в полутъмната колиба старецът агонизира. Когато колата най-после е готова за тръгване, той упорито отказва да бъде откаран оттук. „Не, оставете ме да умра тук, в къщата си, при жените си!“ Ние добре разбираме това негово желание.

Близките му разправят, че при работа на нивата си той бил нападнат от кафърски бивол, който му разпрал корема. Ние предполагаме, че навярно е бракониерствувал и е наранил животното с отровна стрела, защото кафърските биволи не нападат ей така без причина. Старецът умира няколко часа след това на постелята си от говежди кожи. Досега ние познавахме биволите като безобидни животни и можем да покажем снимки, на които сме застанали всред стадо биволи. Аз ги смятам приблизително за толкова опасни, колкото домашните говеда, при което не бива да се забравя, че и нашите питомни бикове, дори и кравите, понякога може да нападнат, да наранят и дори да убият човека.

Майлс Търнър, надзирателят на западната част на „Серенгети“, е прекарал по-рано по-голямата част от живота си като ловец, дори като професионален ловец. Питам го какво ще каже той по въпроса за злонравието на кафърските биволи. Майлс се замисля, пресмята нещо наум и после казва: „Е, сигурно съм стрелял досега през живота си нещо около осемстотин — деветстотин бивола“. Дали при това някога е изпадал в опасност?

„Не, т.е. веднъж. Биволът беше ранен. Той побягна и на два-три пъти се шмугва в гъстака, но ние отново го намирахме и го изгонвахме оттам, докато му дойде «до гуша» и най-сетне премина в нападение“.

На около два километра от нашия лагер край хълма Банаги работниците са направили „тухларница“. Те правят четвъртити кирпичи от глина и ги оставят на слънце да изсъхнат. За съжаление мястото на тази „тухларница“ отдавна било свърталище на един стар бивол. Но той нямал никакво намерение заради глинените тухли да се откаже от него, а нагазвал право сред полутвърдото „тесто“ и упорито заставал там, за да пладнува под дървото, в сянката, на което свикнал да си подрямва открай време. В Националния парк не се стреля, значи трябва да се изчака, като най-сетне на бивола му дотегне, а ако не, тогава хората ще трябва да се опитат да го прогонят по друг начин.

Никога обаче не се знае какво може да хрумне на такъв стар бивол мъжкар. Преди четиринадесет дена прелетяхме при едно кацане ниско над къщата на Майлс и нарушихме спокойствието на един бивол, който се намираше наблизо. Тракането на чудовището във въздуха така го разяри, че той заподскача диво и от яд се нахвърли срещу гъсталака.

Между къщата на надзирателя и нашата ламаринена барака всеки ден минават четири стари бика. Единият от тях, изглежда, е сляп или полуослепял и затова следва всяко движение на един от своите по-млади другари, като държи главата си винаги до хълбока му. Друг един почти ослепял стар мъжки бивол пък блокирал шосето от Банаги за Икома. Известно време той стоял почти всеки ден под едно дърво на около петдесет метра от шосето и нападал колоездачите. В резултат на това при нашите момчета много по-рядко идвали гости от Икома и всеки, който успявал да мине благополучно, разправял страшни работи за стария кафърски бивол.

Негрите студенти от инженерното училище в Кампала ходят обикновено за три месеца на практика в Националния парк „Кралица Елизабета“ в Уганда, и то най-често на строежа на пътища. Веднъж след работа един от тях се отправил за вкъщи, като се качил на багажника на колелото на своя другар. Из пътя те подплашили един бивол, който се разярил и ги нападнал. Колоездачът наистина натискал педалите колкото можел по-силно, но биволът ги настигал и се оказал съвсем зад тях. Той дори се наканил вече да напада. Тогава вторият студент на багажника от страх и объркване му нахлузил шапката си над очите. Животното така се изненадало и уплашило от това, че отскочило настрани и побягнало.

Когато в някоя страна върлува чума по говедата, случва се болните кафърски биволи понякога да се държат съвсем по друг начин. Тогава те нападат ненадейно, като се случва да се нахвърлят и срещу автомобил. Смелост изобщо никога не им липсва. Има наблюдения как един бивол се нахвърлил срещу нападащия го лъв и промушил хищника. Трупът на лъва бил изяден после от крокодилите.

При друг един случай малко стадо кафърски биволи се нахвърлило срещу три лъва, които тъкмо убили две гнута и се канели да ги изядат. Биволите прогонили лъвовете от плячката им и в продължение на един час ги държали на разстояние — достатъчно време, за да пристигнат лешоядите, които не оставили почти нищо за лъвовете. Кафърските биволи имат тази обща черта със слоновете, че понякога не изоставят ранените си другари. Те ги бутат с муцуната си, за да ги накарат да станат. Докато носорозите, хипопотамите и жирафите много лесно могат да бъдат убити, биволът има корава душа. Ако не е улучен добре, той дълго още продължава да тича, крие се в храсталаците и може неочаквано да нападне ловеца, когато последният се лута да го търси, без да знае къде всъщност се е скрил. Според някои това било много „коварно“ и „подло“ от страна на кафърския бивол…

Дълго време нашата „крилата зебра“ вися на скрипец под един триножник от отсечени дърва. Сега тя отново си има здрави собствени крака, с които може да бяга по степта и да отлита. Отстранени са също и другите повреди. Ние поканваме двамата механици да вземат участие в първия пробен полет. Та нали те именно изправиха „зебрата“ отново на „крака“ и най-добре трябва да знаят дали може човек да й се довери. Те ни благодарят, но отказват. Единият и без това се е зарекъл никога вече да не се качва на самолет, другият също предпочита да остане на земята и да се вози с кола. Отивам при самолета и забелязвам, че Михаел не е завинтил втората седалка за пилота. Да не би наистина да има намерение да лети сам?

Питам го. Той ми отговаря: „Ако се случи нещо, поне един от нас трябва да остане жив, иначе всичко тук ще отиде напразно“.

Аз се ядосвам и между нас се получава нещо като премерване на силите. Михаел дръзва да ми каже: „Ти знаеш, че пилотът има право сам да реши дали да вземе пътници със себе си“.

Това е вече прекалено! Вбесявам се. Това се случва понякога с бащите, когато синовете им искат да ги командуват. Но около нас има хора и аз трябва да се владея.

И все пак, когато Михаел се навежда със своите кафяво-жълти панталони, за да вдигне пластмасовия бидон за вода и да го постави в самолета, плесвам го здраво отзад. Открай време между нас е въведен некрасивият обичай в неподходящ момент и съвсем неочаквано да се удари другият по задницата или където се случи.

Нашите жени напразно се мъчеха да ни отучат от това. След време ударът ми стана доста тежък. Изглежда, че този път ударът беше твърде силен и аз го чувствувам по това, че дори ръката ми пари. Както винаги, Михаел се прави, че изобщо нищо не е усетил. Неподозиращите нищо свидетели понякога се плашат и им става неловко, когато това се случи по време на спокоен разговор. Те не знаят, че в такива мигове ние двамата се разбираме особено добре.

Така е и сега. Сръдня няма. Ние завинтваме седалката за втория пилот и бавно се движим през степта, за да намерим удобно място за отлитане — там, където няма дупки. Натискаме ръчката за газ и с добре познатото бръмчене оставяме нашите приятели зад себе си на земята.

Всичко върви добре; когато човек се е приготвил за най-лошото, винаги всичко върви добре.

Вчера сутринта в шест и половина часа се обадихме по нашия походен радиопредавател на директора на Националния парк в Аруша, полковник Моли, и го помолихме да ни изпрати от Найроби малък самолет за тук. Той трябва да вземе двамата механици и техните инструменти, защото единият с голяма неохота все пак се реши по изключение да се качи на самолет.

Такъв един разговор с радиопредавателя на нашия парк никак не е лесна работа. Нашите близки във Франкфурт се чудят, че им изпращаме обикновено само телеграми на английски. Но опитайте вие веднъж чрез прегракнал радиопредавател, който непрекъснато пращи, съска и пука да предадете немски думи буква по буква, за чието значение приемащият в другата станция си няма и понятие. Веднъж директорът сам се опита в продължение на два часа да ни предаде една безкрайно дълга телеграма с над сто думи буква по буква и въпреки това вечерта, при воя на хиените, седяхме двамата и разгадавахме смисъла на тази объркана плетеница от думи. Този път сме възмутени от съобщението, че трябва да приготвим и място за жена. Значи пилотът на наетия самолет ще доведе и жена си или приятелката си! А в края на краищата ние трябва да плащаме самолета и искаме да използуваме всичките места в него.

Нашето безпокойство обаче се оказа неоснователно. От малката машина „Чесна“ слиза само пилот. И той е жена.

Обстоятелството, че отново можем да летим, се празнува. В тъмнината пред нашата ламаринена барака си приготвяме същинско боле^[1]. Михаел трябва да коленичи. Гордън го удря с плоската страна на един масайски меч по рамото така, че се чува изплющяване, и връчва на Михаел малък ивичест кон с чифт крила. Госпожа Харвей е изрязала този Пегас от ламарина, боядисала го и към него написала и грамота:

КРИЛАТА НА СЕРЕНГЕТИ

присъдени на

МИХАЕЛ ГЖИМЕК

от служещите в Източен и Западен Серенгети, както и от съпрузите им, в знак на признание за ниското му летене и високо летящия му дух, за това, че щади хора и животни, за постоянната му готовност да закара всекиго, по всяко време и до всяко място със самолет, за усмивката му при нашия гняв, за това, че никога не се оплаква, и най-вече за всичките негови неизчерпаеми заслуги в делото за защита на дивите животни.

Работата клони да стане твърде тържествена. В очите на Кони вече се появяват сълзи, но аз „охлаждам“ тържествеността, като нанасям на Михаел втори удар за „въвеждането му в рицарско звание“ изотзад точно тогава, когато се навежда да благодари.

Болето е силно и има различни последици. Един „топовен“ гърмеж, който Херман Гимбел скришом произвежда върху металическия покрив, едва не ни събори на земята. Михаел бива вързан от другите и украсен през корема с жълта найлонова препаска, с която маркираме зебрите. Макар водата да е така оскъдна, повечето от гостите биват измокрени до кости. Синът ми си обгаря ръката с една увеселителна ракета. Когато Пулманови заедно с механиците се канят да отпътуват, Херман поставя скришом отгоре на джипката им пред люка съд с вода. При движението на колата водата малко по малко се изплисква и пътниците се измокрят до кости, но при повишеното си настроение те смятат, че е завалял дъжд.

На другия ден Кони Пулман казва възторжено: „Ит уоз а уодърфул парти, лайк кристмас ийв!“ („Беше чудесно веселие, както на бъдни вечер!“) Най-напред тази констатация малко ме учудва, но после си мисля за нашия бъдни вечер в Джуба и че англичаните празнуват Коледа, както ние Нова година.

Хубаво е да си имаш къща всред степта, макар и да е само от ламарина. Когато в Европа сме погълнати от работата си и когато през зимата при мрачно време почти не става светло или пък просто ни досаждат околните, тогава скришом в себе си си мислим за просторния хълмист „Серенгети“, за нашата втора родина тук долу, за сивата ламаринена барака всред лъвове и зебри. Тя е толкова малка, че може да се открие от самолета само тогава, когато се лети по течението на река Серонера и се стигне до хълма Банаги. Тя е закътана там някъде между редките дървета.

Колибата няма под и ламаринените листове, свързани помежду си с винтове, са поставени направо на земята. Следователно няма нужда да се мете. Подът е покрит със ситен червеникав прах, а когато се случи да няма достатъчно вода, по-добре е при лягане човек да не си поглежда краката. По главата също не бива да се почесва, защото ноктите му стават веднага черни като въглен. Михаел и аз често се питаме какво ли биха казали Ери, неговата жена и Хилде, моята жена, ако биха видели всичко това.

Нощем е хладно в колибата, но в замяна на това по пладне е страшно горещо. През деня обаче ние никога не стоим в бараката си. Момчетата също готвят под малък открит навес от гофрирана ламарина, няколко метра настрани.

Една нощ макито, нашето „бушбеби“, изскача през отворената врата навън. То сигурно няма намерение да избяга, но кой знае какво може да му се случи навън, където има змии. Най-напред го чуваме да скача по ламаринената стена. Очевидно иска да се върне отново вътре през един от прозорците, но те са снабдени с решетки. Ние излизаме с големите фенери и се опитваме да го хванем. Малчуганът обаче си играе на криеница с нас и като забелязва дървото до къщата, се покатерва по-нагоре. В края на краищата то се озовава на пет метра над покрива на нашата барака. В светлината на голямото електрическо фенерче ние го виждаме добре, защото по това годишно време дървото няма нито един лист. Викаме, хвърляме предпазливо камъни, но беглецът не мърда. Най-после Михаел стъпва на рамото ми и се покатерва на покрива. Подавам му дълъг прът и той удря по клона, на който седи макито. Нещо тупва — животното пада върху покрива. За такъв отличен акробат, слава богу, това е дребна работа.

Съвсем не е лесно да се храни правилно нашето „бушбеби“, което пропътува с нас от франкфуртския ми кабинет дотук десет хиляди километра. Тъй като няма откъде да се купят брашнени „червеи“ трябва да ловим скакалци за нашия малък храненик. Това става по-трудно, отколкото се предполага. Първо скакалците изглеждат точно като стръкче изсъхнала трева. Ние ги откриваме едва тогава, когато, движейки се по степта, ги видим да скачат пред нас. Щом обаче посегна да захлупя някой скакалец с шапката си или с одеяло или пък да го затисна под шепата си, в последния миг той винаги ще отскочи.

Постепенно откриваме, че има два начина за ловене на скакалци, или трябва да се запомни къде точно е скочил скакалецът и после съвършено бавно, сантиметър по сантиметър, а накрая милиметър по милиметър да се приближаваме, докато ръката ни застане точно над него. Изглежда, че те не могат да доловят такива съвсем бавни движения, или пък човек трябва да гони тези изкусни скачачи, докато се уморят, непрекъснато да тича подир тях, докато направят четиридесет, петдесет, шестдесет скока и вече се изморят напълно. Нашите момчета всеки ден трябва да ловят „дуду“ и да ги поставят в празен буркан за мармалад, за да можем вечерта да се уверим, че действително са ходили на лов. Освен това нашето „бушбеби“ обича да яде и сухи бисквити със сирене и да пъха главата си дълбоко в бурканите с мармалад.

Тук, в нашата колиба, макито се чувствува като в райски кът. До ламаринените стени сме наредили една върху друга празни каси така, че отворите им са обърнати към помещението. Използуваме ги за рафтове. Там слагаме нашите запаси, в една каса сме поставили само торбички с прах за супи, в друга — зеленчукови консерви, в трета — месни консерви, купчини ананаси, които тук дозряват, зеле, портокали, ябълки. Тъй като разполагаме със собствен самолет, можем през няколко дена да си докарваме пресни продукти от Найроби или Аруша.

Освен това имаме един ултрамодерен хладилник, който, разбира се, не работи с електричество, а с петрол. Благодарение на него можем да си приготовляваме дори и сладолед, за което обаче трябва винаги най-напред да превеждаме на нашия отличен готвач негър упътването, дадено на кутията със сладоледов прах, тъй като той не знае да чете английски.

Симпатичен е този наш готвач, интелигентен е и работлив. Ние никога не сме го виждали да се движи бавно от кухнята до нашата колиба, а винаги тича. „Бвана макуба яде черен хляб, за да не напълнее. Аз също не искам да пълнея, затова винаги тичам“ — отговаря той, когато го попитат защо винаги бяга. „Бвана макуба“ на езика на суахилите значи „велик господин“, а това впрочем съм аз. Към Михаел и другите наши временни помощници тъмнокожите момчета се обръщат със собственото им име. „Бвана макуба“ не е особено голяма титла, защото чувам, че същото обръщение негрите употребяват понякога и помежду си.

Когато хладилникът вече не работи съвсем добре, той трябва да се изключи, да се размрази и — нещо, което сигурно никоя домакиня в Германия не знае — просто да се обърне наопаки, с краката нагоре. Така трябва да стои един ден.

Веднъж обаче и това не помогна. Дори петромаксовите лампи, които впрочем се произвеждат в Германия за половината от Африка, започнаха да светят все по-слабо. Обикновено те издават ярка, силна светлина. Такива лампи висяха по-рано над сергиите на нашите сезонни панаири. Те са доста скъпи, но за дългите вечери в Африка трябва добра светлина.

Михаел изгаси мигащите лампи, махна чорапчетата и постави нови. Той наля и спирт в капачките за предварително сгряване, но нищо не помогна. Най-сетне открихме причината. Новият продавач в индийския магазин в Икома ни бе продал вместо петрол цял бидон флайтокс за мухи. Това за него е доста голяма загуба, но ние се чудехме как тази течност изобщо е горяла и бяхме доволни, че той не ни е дал бензин. Тук всичко се налива в един и същ вид бидони. Преди няколко месеца в Кения някой от недоглеждане или от глупост напълнил с бензин петромаксови лампи и при получилата се експлозия изгорял.

В сандъчените рафтове по стените са поставени и нашите книги, фотоапаратите и кинокамерите, пишещите машини, въжетата, инструментите. С една дума, нашата барака има вид на селски индийски магазин в Африка, макито може да скача навсякъде с грамадни скокове, а също и под ламаринената стряха, където на куки сме закачили много неща, които иначе ни пречат.

Когато се храним, то скача по главите ни, взема си дажбата от чиниите и я изяжда на моето рамо. Вечер трябва да го прибираме в сандъчето му, защото иначе цяла нощ дращи по мрежите за комари. Но то не се оставя така лесно да бъде уловено. Постоянното му място е върху сандъчето с медикаментите и медицинските термометри. Поиска ли човек да го хване там, то хапе по пръстите. Ето защо налага се да изчакам, докато малчуганът започне да играе с мен. Той се хвърля върху ръката ми, изправя се на задните си крачка, отвари широко ръчичките си, кара се и се боричка с петте ми пръста. Аз използувам именно този миг, за да го прибера в къщичката му, без да ми се разсърди.

Страхувам се, че сега много хора пак ще ми пишат и ще ме молят да им набавя макита. Ето защо не искам да премълча и отрицателните страни на такова едно зверче. Макитата имат твърде неприличния навик да пръскат урината си в ходилата на крачката и по дланите на ръчичките си, да я разтриват след това и с мокри ръце да се хвърлят върху лицето ти. Така те „парфюрмират“ всички стени и мебели, по които се катерят, и стаята започва да мирише специфично, ако прозорците не се държат постоянно отворени.

По-горе споменах за „река“ Серонера, но трябва да кажа, че тя съществува само през дъждовния период. Тогава понякога действително трябва да се чака с дни, докато буйната река понамалее, за да може да се премине с автомобил. През сухия период, т.е. от юни до октомври, тя представлява само празно корито, в което тук-там са останали вирчета със застояла вода. От тях пият всички животни, семействата на следотърсачите, които живеят в колибите около къщата на Търнър, перат и дрехите си в тях, оттам си носят вода за вкъщи и там се мият всеки ден със сапун от глава до пети. Всеки може да си представи как изглежда и как мирише тази застояла вода. От тази течност ние си донасяме в големи железни варели с камион и момчетата перат в нея бельото ни. Това е причината, загдето в африканските тропически дебри облеклото трябва да се носи в жълтеникав „каки“ цвят. Нашите долни гащета, които всъщност са бели, добиват след всяко пране все повече този цвят. Когато чисто изпрани ги връщаме после във Франкфурт, нашите жени ги хващат гнусливо с два пръста и ги хвърлят при непраните дрехи.

Чисто бяло бельото тук може да стане само когато има дъждовна вода, но тя е много оскъдна. През дъждовния период в Банаги и в Серонера я отвеждат от покривите с тръби в подземни циментирани цистерни. Построени са дори циментирани канали от големите скални блокове дотам. Цистерните се държат под ключ. Ние само веднъж седмично си набавяме по един варел вода за готвене и за миене на зъбите. За всеки случай филтрираме водата през бактериален филтър. Джамбуна — момчето, което помага в кухнята, един ден пак беше забравило да досипе вода горе във филтъра. Като му се скарах, малко след това го заварих да сипва вода под филтъра, направо в съда за филтрирана вода, „за да станело по-бързо“.

От постъпките на Джамбуна човек трябва ту да се тюхка, ту да се смее. Понякога го виждам да стои дълбоко замислен до сложените да се варят яйца и в ръката си да държи часовника за варене на яйца, без предварително да го е нагласил. Друг път с водата, в която са се варили яйцата, той прави чай, който има особен синьо-зелен цвят. Вечерно време трябва винаги да го откарваме с кола до колибите, където спят момчетата, защото го е страх от лъвовете. Ако постоянно не му даваме таблетки, той получава непрекъснато маларийни пристъпи. Би трябвало отдавна да сме го уволнили, но ни е жал за него.

Всички момчета обичат да си пооткрадват захар, а кибритът също намалява учудващо бързо. Готвачът Десуса ухилен разказва как домакинята, при която като момче се учил да готви, го отвикнала да мишкува. Макар той никога да не се оставял да бъде хванат, в края на месеца тя му удържала пари за един фунт^[2] захар. Той не забелязал, че всеки ден тя улавяла сръчно по една жива муха и я слагала в кутията за захар. Малко след това мухата излитала и жената разбирала, че Десуса отново е отварял капака.

Една вечер седим на лампа пред вратата. Изведнъж чуваме да трополят копита и едва ни остава време да скочим от столовете: в лагера се втурва една възрастна антилопа гну и спира на два метра от нашата маса. Ние крясваме и животното се спира, втренчва се в нас, извръща се и побягва. Едва сме седнали и чуваме отново галопиране. За втори път от тъмнината се задава гнуто. Сега то спира само на половин метър пред нас. Ние хвърляме нашите якета по главата му и то изчезва в мрака. Това ни дойде до гуша. Вземаме от колибата сигнален пистолет и чакаме да се появи отново. Този път прелюдията е страшна: тътнежът на копитата става все по-силен и бързо се приближава. Още веднъж се появява призрачното гну, но сега то събаря столовете и минава на сантиметър от масата, профучава край нас и със силен плясък скача в локвата в речното корито зад нас. Не можахме никога да разберем какво го беше прихванало това гну.

Вече няколко седмици ние сме застраховали дивечовите надзиратели на нашия парк при застрахователното дружество Лойд в Лондон срещу злополука при летене със самолет. И сега Михаел и аз всеки ден усърдно се готвим да започнем голямото преброяване на четириногия народ на Серенгети. За тази цел разделихме нашето огромно владение на тридесет и два участъка, всеки от които ще изследваме поотделно. Това обаче никак не е лесно, тъй като все още няма географска карта, а само една проста скица, върху която повечето реки и хълмове дори не могат да се намерят. Разстоянията също не са точни. Ето защо търсим някой характерен каменен блок или пресъхнало поречие, което да ни служи като граница спрямо съседния участък, или пък визираме някой вулкан на хоризонта, който ни служи като ориентир. Където дори и това не е възможно, изхвърляме понякога от самолета книжна кесия с вар, която се пръсва и долу се получава бяла маркировъчна точка.

Пилотира Михаел. Той трябва дяволски да внимава, винаги да се придържа над избрания веднъж участък и да прелита насам-натам по ивици, между които да спазва винаги правилен интервал. Ние летим точно по компаса от изток към запад и обратно. Тъй като непрекъснато духа източен вятър, той ни бие или в гърба, или в лицето и не може така лесно да бъдем отклонени встрани. Обикновено летим на петдесет до сто метра над земята. От тази височина спокойно може да се обхванат добре по петстотин метра от всяка страна и да се различат животните, дори да се разпознаят и младите. Най-често, освен Михаел в самолета има още двама броячи, единият от които съм винаги аз. Ние двамата гледаме на една и съща страна. Благодарение на това можем да сравним по-късно нашите резултати. Това е добра гаранция срещу неточно броене. На коленете на всеки от нас има лист хартия, на който са разчертани графи за двадесетте най-важни видове животни.

Ако земята е пуста или се мярка само някоя хиена или малка група щрауси, тогава летим със скорост 220 км. в час. Ако обаче под нас има много животни, Михаел спуска клапите и почваме да летим все по-бавно, като намаляваме скоростта на 50 км. Разбира се, ние не можем да летим с часове така бавно в планинския въздух, защото моторът ще се прегрее. Всеки от нашите преброители трябва да свикне да преценява на око колко широка изглежда една такава петстотинметрова ивица от тази височина. По тази причина в Банаги маркирахме на земята с варосани камъни също такова разстояние и с нашите помощници прелитахме най-напред десетина пъти над тази ивица, докато свикнат да преценяват правилно разстоянието. Като достигнем края на ивицата, винаги правим завой, за да се обърнем, а на хората, които не са свикнали на това, им прилошава на стомаха. Тъй като пред седалките на пилотите има само стъкло, Михаел има добър обзор. Той веднага може да намали скоростта, щом пред нас се мернат животни. И така прелитаме целия „Серенгети“ и планинските земи на огромните кратери в ивици, широки по един километър. Тъй като пътят за отиване и връщане от Банаги до участъците, където преброяваме животните, е доста дълъг, човек може да си представи какви безкрайни разстояния трябва да прелитаме и колко безбожно скъп бензин изразходваме. Авиобензинът идва при нас по море, след това се транспортира по танганийската железница до езеро Виктория, после с кораб и най-сетне по време на сухия период, когато в степта може да се пътува с превозно средство, с камион до нашите бази. С всеки изминат километър бензинът се оскъпява, а най-често бидоните и варелите са наполовина празни. Така се и стопява нашето имущество в пукот и лош въздух.

Какво ли си мислят животните от степта за тази гърмяща във въздуха „зебра“? Самотните антилопи конгони, гнута, антилопи топи и зебри й обръщат невероятно малко внимание. Веднъж дори не можахме да кацнем на нашата писта и трябваше да я отминем, защото една мъжка газела Томсън не благоволи да се махне оттам.

Напротив, малки групи от пет до петнадесет зебри или гну бягат встрани от пътя на самолета ни, но обикновено на не повече от 100 м. Често те се опитват да пресекат пътя ни бързо като пред автомобила. Големите стада, които наброяват над петдесет животни, бягат много по-надалеч, понякога дори на няколкостотин метра, докато спрат отново и ни следят с поглед. От въздуха отлично можем да забележим, че в такова стадо се намират само отделни особено плашливи животни, които изведнъж хукват да бягат, като с това увличат и другите. Колкото повече гну са събрани заедно, толкова по-голяма е вероятността между тях да има едно или няколко плашливи. По тази причина големите стада побягват по-лесно, отколкото малки групи или единични животни.

Жълтите газели обикновено са съвсем спокойни. Едва когато се спуснем ниско, на около двадесет или десет метра, те почват да бягат, но съвсем по-различно от големите гну и зебрите. Тези дребни симпатични животни се разпръскват бързо на всички посоки в зигзаг. Навярно това е отлично средство за объркване на орлите, които се готвят да ги нападнат.

Макар да спираме мотора и да планираме, зебрите ни забелязват още от 50 м. височина. Жирафите, застанали близо до група дървета, не се смущават от самолета, а и изобщо може да се лети съвсем близо до тях, защото те не се отдалечават на повече от петдесет метра. Това се отнася и за щраусите. Те обикновено почват да танцуват с разперена опашка, удряйки с криле, чрез което се опитват да ни сплашат и да ни направят впечатление. Павианите бързо побягват под най-близките дървета.

Особено трудно е да се преброи едно голямо стадо гну от около пет хиляди животни, защото при ниско летене те тичат едно през друго и тогава приличат действително на разтревожен мравуняк. Видим ли отдалече толкова много животни, ние се издигаме право нагоре като асансьор. Там кръжим съвсем спокойно и преценяваме колко голямо може да бъде стадото. Запомняме също така точно накъде отиват те, за да не ги броим повторно и в съседния участък.

Често летим по три часа непрекъснато. Никак не е лесна работа толкова дълго време всяка частица от секундата да се взира човек към земята, нищо да не пропусне, бързо да брои наум и да запомни всичко, докато дойде удобен момент бързо да го запише. Не можем и да си починем, тъй като не искаме без нужда да отлитаме и да кацаме на открит терен с трима или четирима души в самолета.

Скоро започваме да бълнуваме числа дори и насън. Една вечер се уплашвам да не би просто ушите ми да са пострадали, защото непрекъснато чувам бръмчене, жужене и свистене. След това обаче намирам под възглавницата си малък транзистор, който Михаел скришом е пъхнал там. Една фирма ни го бе дала, за да го изпробваме в Африка. Той е много селективен, но тук приема само шум, смущения и виене, а никаква музика.

Същата нощ сънувам, че Михаел и аз летим над Брюксел, откъдето по-рано често сме тръгвали за Белгийско Конго. Изведнъж моторът спира. Елегантно се приземяваме в една тясна улица, но крилата ни увисват точно на две жици. Едното крило дори се начупва. Нашите пътници, не зная кои са те, излизат от самолета и единият казва: „С такова нещо никога вече няма да летя!“ Разтоварваме багажа си и от един шкаф се измъква габонска пепелянка, която ме ухапва. Михаел тича до най-близката аптека.

„Змийски серум нямаме — казва собственикът, — но веднага ще поръчаме в Париж…“

И Михаел до мен сънува същата нощ, че летим. Той вкарал новия ни самолет в един хангар, вратата, на който не била отворена достатъчно. Двете крила се отчупили и той се намерил в хангара само с тялото на самолета. И така ние летим от сутрин до вечер и продължаваме да летим дори и нощем в леглото.

Лешояди и други грабливи птици, които са накацали около някой леш, обикновено не мръдват, когато прелитаме над тях, а ние се пазим като от огън от летящите птици. Щъркелите и грабливите птици се отклоняват от самолета винаги едва в последния миг. Те сигурно не си дават сметка за бясната скорост на такава една метална птица.

Тъй като ние, броячите, се взираме към земята, Михаел е доста затруднен от това да отбягва сам лешоядите. Той се държи далеч от тях, защото знаем, че сблъскването дори с по-дребни птици означава за нас сигурна смърт. През последната война господин Репле, нашият учител по летене, за малко не катастрофирал с голям самолет „Юнкерс“, защото една дива патица, която се сблъскала с него, пробила дупка в металното крило и дори самата тя останала вътре. Грабливите птици избягват надолу, като разперват криле и се хвърлят встрани, така че крилете им са с вертикална посока към земята.

Когато се случи мишелови и лешояди да планират в съседство с нашия самолет, те не проявяват никакъв страх, а само ни наблюдават внимателно. Във въздуха те нямат врагове. Понеже ги задминаваме доста бързо, струва ми се, че летят в обратна посока с опашката напред.

Когато прелитаме светкавично над големите кафърски дропли, те се притискат към земята и протягат хоризонтално напред шията си. При това така извиват главата си, че с едното си око гледат нагоре и могат да наблюдават самолета. В тази забележителна поза тези птици бегачи побягват встрани и много рядко излитат. И нашите европейски щъркели, които зимуват именно тук, и красивите короновани жерави летят едва на двадесетина метра настрани от нас дори и тогава, когато летим само на четиридесет метра височина.

Ние сме доволни, че при преброяването на степните животни стигаме до почти еднакви резултати. Макар че при преброяването аз седя почти винаги отляво, докато другите броячи от дясната страна се сменят, общо взето, се получава, че от лявата страна преброените животни са почти точно толкова, колкото и от дясната (48,7% : 51,3%). Досега винаги се е смятало, че в „Серенгети“ обитават над един милион едри животни. Ние обаче, след като летяхме цели седмици, преброихме:

Газели	Gazella thomsonii; Gazella granti robertsi	194654
Гну	Connochaetus taurinus albojubatus	99481
Зебри	Equus burchellii boehmi	57199
Антилопи топи	Damaliscus korrigum eurus	5172
Елен — антилопи (антилопи кана)	Taurotragus oryx pattersonianus	2452
Антилопи импала	Aepyceros melampus	1717
Кафърски биволи	Syncerus caffer aequinoctialis	1813
Конгони	Alcelaphus buselaphus cokii	1285
Жирафи	Giraffa camelopardalis tippelskirchii	837
Водни козли	Kobus defassa raineyi	284
Щъркели	Ciconia ciconia	178
Антилопи орикс	Oryx beisa callotis	115
Слонове	Loxodonta africana	60
Конски антилопи	Hippotragus equinus langheldii	57
Носорози	Diceros bicornis	55
Щрауси	Struthio camelus massaicus	1621

Следователно в Националния парк „Серенгети“ живеят общо около 366980 едри животни. Може и да са десет хиляди повече, като вероятно сме пропуснали някои. Във всеки случай те са само една трета от това, което се е предполагало, и все пак това са все още невероятни маси. Но ще могат ли те да продължат да живеят тук? Ще бъдат ли достатъчни равнините, планините, речните низини и осеяните с храсти степи на парка, за да се запазят тези последни гигантски стада? Ние още отсега срещаме големи стада гну извън границата на парка. Точно сега се готвят да го намалят и границите му да бъдат изменени. Никой не може да пътува подир тези армии гну и безбройните газели, никой не знае накъде се отправят стотиците хиляди копитни животни. Ние сме изпълнени с всякакви предчувствия и се безпокоим.