Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (3) (367000 животни търсят своя държава)

Лъвовете на Серенгети

Разбира се, това трябва да е Серонера! Една полупресъхнала река, къща с плосък покрив и няколко туземски колиби наоколо, хълм с пръснати тук-там дървета, а ето и пистата за кацане. Никъде не се вижда дим, никъде не се ветрее знаме. Откъде ли духа вятърът под нас? Ако ни бие отстрани или в гръб, приземяването точно в просеката между тези редки дървета никак няма да е лесно. Ние се спускаме колкото може по-ниско над върховете на последните дървета, от които започва пистата, спускаме всичките клапи за кацане и едва успяваме да спрем няколко метра от дърветата на другия край на пистата. Без малко можеше да претърпим авария.

С грамаден облак прах след нас пристига всъдеходна кола. От нея слиза Майлс Търнър — надзирателят на дивечовия район на Западен Серенгети: „Приземихте се великолепно, вие сте първият, който каца тук! А при това новата писта дори не е готова. Тя ще бъде двойно по-дълга!“

Споглеждаме се с Михаел.

Сбъркали сме Серонера с Банаги. Въпреки това след малко ще бъдем там, където трябва: Майлс Търнър вече е сглобил нашата просторна барака от няколко дузини номерирани алуминиеви листове, и то на разстояние около един километър от неговата къща.

— Тъкмо това е мястото, където ще бъдете всред лъвове — казва той.

Майлс Търнър обича лъвовете.

Че наистина е избрал най-подходящото място, се уверяваме още първата нощ. В Африка често лежа буден, защото нощите траят по дванадесет часа през цялата година, докато Михаел още щом си легне вечер, заспива като мармот^[1]. Аз чувам непосредствено до нашата барака рева на лъвовете. Това звучи твърде родно, тъй като във Франкфурт живея също в зоопарка. Но тук те са още по-близо и ревът им ехти по-силно, защото стените са от тънка ламарина, а прозорците са отворени. Походното ми легло сякаш потреперва от този рев, а Михаел, в леглото до мен, не мърда. Той спи по корем, както е свикнал още от дете.

Усмихвам се. Само преди три седмици аз водих един телефонен разговор от Франкфурт с Адис Абеба, но трудно се чувахме: един чиновник от едно етиопско министерство искаше да знае колко широк трябва да бъде ровът, за да не може лъвовете да го прескочат. Сега лежа тук всред лъвове, които се разхождат само на няколко метра от нас, а вратата на бараката ни е само притворена.

Аз издърпвам най-напред моята мрежа против комари от едната страна на дюшека, после тази на Михаел и го бутам. Той мърмори сърдито като малко дете. После чува лъвовете и изведнъж се събужда напълно. Той включва магнетофона, който предварително бяхме приготвили до леглата. Един лъв трябва просто да изреве в микрофона, за която цел сме го нагласили с двадесет метра дълъг кабел пред бараката.

Изведнъж се чува пукот, апаратът пада от сгъваемия стол и се повлича под кревата ми към вратата. Кабелът се заклещва и вратата хлопва, защото играещият лъв дърпа кабела отвън. Цялата ламаринена барака ехти. Ние скачаме от леглата и с мощното електрическо фенерче светваме през една пролука на вратата. Виждам едър лъв отвън, но изглежда, че е млад, защото няма пълна грива и още му се играе. Той ни поглежда любопитно. А зад него светят още чифт очи. Почтително затваряме ламаринената врата и я барикадираме с няколко стола.

Когато на другата сутрин слънцето се показва червеникаво зад хълма Банаги, виждаме, че фото стативът, на който бяхме закрепили микрофона, е прехапан. Лъвът си играл с него и издърпал кабела така силно през вратата, че тя се полуизвила нагоре. Изваждаме я от пантите, слагаме я на земята и скачаме отгоре й, докато се изправи отново. До вратата е закачена гумена торба за вода. В долния край може да се отвори кранче и така си мием ръцете под струята. Гордеем се с тази „течаща вода“, която през деня става дори гореща. Нашият посетител я тупнал с лапата си така, че са се получили големи цепнатини по нея. Трябва да я лепим отново с лепило.

Нашият сътрудник Рихард, който е дошъл само за няколко седмици тук, отива към отходното място, което се намира на 40 м. от бараката. Без да подозира нещо, той си седи в ламаринения клозет, а най-много на четири-пет метра зад него спокойно се разхождат пет лъвици. Михаел и аз ревем с все сила: „Излизай, излизай, бързо, бързо!“ — Ние надаваме такъв вой, че Рихард действително полузакопчан изтича навън. Успявам да го снема в тази поза с последната от лъвиците на фона. Нашият „рев“ обаче никак не смути хищниците — те дори не извърнаха глави.

Нашите лъвове в Серенгети полагат грижи за това да ни сервират през следващите седмици винаги по нещо ново. Един ден ние се натъкваме на леопард, който убил една газела на Томсън и, както леопардите правят, я замъкнал на едно дърво и там я заклещил на един чатал. Малко по-късно тук под дървото идва група от десет лъва, заинтересувана от плячката на леопарда, а на последния му става горещо и той се спуска от другата страна на дървото долу и се измъква. След това един едър мъжки лъв изкачва десетте метра разстояние до мъртвото „томи“, но колкото да го дърпа и къса, не може да измъкне умрялото животно. Леопардите заклещват плячката си често много здраво. Ето защо нашият лъв разкъсва жертвата на две части и слиза от дървото с двата задни бута.

Една нощ лъвица улавя едно от бодливите свинчета, които доста редовно тършуват из зеленчуковата градина на дивечовия надзирател Майлс Търнър. И без туй какво ли могат да намерят тук бодливите свинчета, защото зеленчуците и цветята не понасят ужасната вода на река Банаги, а събраната дъждовна вода не стига за поливане месеци наред. Все пак старото бодливо свинче скъпо е продало живота си, както разбрахме на другата сутрин от следите на борбата. Кой знае колко е струвала и на изгладнялата лъвица тази победа!

Група от единадесет лъва убиха една стара мъжка жирафа точно до пистата, на място, което още се вижда от къщата на Банаги. Три дена им бяха нужни, докато я изядат.

През мрежата за комари на негъра следотърсач Реговерт, който нощува на палатка в равнината, надникнали една след друга две лъвици и го гледали право в лицето.

Африканският готвач на дивечовия надзирател Пулман, приготовлявайки вечеря в кухнята на лагера Серонера, чува да трополи хиена пред вратата. Той отваря, за да хвърли камък по нея, но погледът му среща очите на голям лъв, излегнал се на не повече от три метра от вратата. Готвачът тръшва бързо вратата, затиска я с една маса и под покрива се прехвърля през стената, която дели кухнята от спалното му помещение. В следващия миг лъвът се хвърля върху хиената и отвън се чува виене, фучене, трополене. Сутринта пред вратата лежи мъртвата хиена, но и големи снопчета от гривата на лъва показват, че „фиси“, както се нарича хиената на езика на суахили, скъпо е продала своя живот. Рихард поставя на шапката си кичур от лъвската грива подобно на снопче козина от дива коза.

Ако ще се раждаш лъв, трябва да избереш за родно място Серенгети, и то в околността на хълма Банаги. Тук винаги има дивеч в изобилие и тъй като за хората тук няма достатъчно вода, но в замяна на това има пък масово маларийни комари и мухи цеце, тази местност никога не е била заселвана. Серенгети скоро се прочул като рая на лъвовете в света и между хората, които у дома си обичат да се перчат като смели ловци на лъвове.

Когато след Първата световна война Танганика стана британско владение, от съседната Кения нахлули ловци в областта на Банаги, защото Серенгети се намира непосредствено до границата на тази стара британска колония, така че не са били нужни дълги сафари^[2]. Никой не се замисля върху това, трябва ли да се убиват безразборно лъвовете, тъй като тогава те били смятани за вредни хищници. Някои ловци убивали при един-единствен сафари до сто лъва. Те дори не са могли да вземат със себе си кожите и се задоволявали да отрежат като трофей само опашките.

Най-сетне през 1929 г. една площ от двеста и петдесет квадратни километра от откритата равнина на Серенгети до езерото Виктория била обявена за резерват, където ловът изобщо бил забранен. Тогава била построена и малката къща в Банаги, а през 1931 г. Монти Мур се настанил там като дивечов надзирател. Оттогава до ден-днешен участта на лъвовете все повече се подобрява.

Монти обаче имал още много грижи. Скоро той разбрал, че лъвовете не е нужно да се снимат, както по времето на Шилинг и Максуел нощем със светкавица до някой леш, а това могло да става и през деня. През трийсетте години станало модно да се застреля зебра и да се завърже за автомобил, като по този начин се завлече наблизо до лъвовете. Тогава те се появявали и я разкъсвали, при което от колата могло да се фотографират от всички страни.

Накрая лъвовете така свикнали с тази игра, че щом чуели бумтенето на мотор, сами излизали изпод сенчестите храсталаци край пресъхналата река. Монти и жена му имали и много грижи, защото любимите им лъвове, на всеки от които те дали име, обичали да излизат и извън резервата и така попадали в съседния район, където ловът още не бил забранен. Ето защо те винаги се мъчели да привлекат обратно своите любимци в безопасния район, но въпреки това често се случвало някоя новопристигнала група ловци гордо да хвърли пред вратата им току-що одраната кожа на някой лъв — на някой „Симон“ или „Белобрадко“, с който те двамата отдавна се били сприятелили и го закриляли дълго време. Скърцайки със зъби и при това усмихвайки се любезно в качеството си на домакини, семейство Монти трябвало да слуша какви „трудности“ и „страшни приключения“ са преживели ловците с тези чудовища, макар че всъщност, ако се съдело по вида на обувките им, те са ги стреляли удобно от колата. Днес цялата област е обявена за Национален парк и от лъвско гледище всъщност едва ли има какво повече да се желае.

Един от моите сътрудници във Франкфуртския зоопарк — господин д-р Герхард Хас, преди две години си направи труда по цели дни и нощи да прекарва в помещението на хищниците и да записва колко време спят нашите лъвове. Дори като се знае, че те са доста лениви животни, все пак резултатът бил изненадващ. При нас лъвовете според възрастта и пола си спяха от десет до петнадесет часа дълбок сън през двадесет и четирите часа на денонощието. Освен това те дремеха още от един до четири часа, а наблюдаваха лежешком, т.е. в съвсем будно състояние бяха само от един до пет часа, така че всъщност на крак те прекарваха най-много от един до седем часа.

Който познава лъвовете само от зоопарка, ще смята, че те са лениви само поради това, защото храната им се поднася наготово. Тук, в Серенгети, констатираме, че и на свобода те също нямат никакъв стремеж към действие. В зоопарка за храненето им са нужни двадесет минути или най-много един час на ден. А тук, на открито, едва ли повече, тъй като улавянето на плячката при лъвовете трае само минути, често дори само секунди. Изглежда, че лъвовете не страдат от заразни болести, каквито се срещат при антилопите гну и при жирафите.

Следователно животът на лъвовете в Серенгети би бил блаженство, ако лъвовете не остаряваха. Станат ли на четиринадесет или петнадесет години, те са вече „старци“. Веднъж срещнахме един такъв стар „юнак“, самотен на широкото поле. Той лежеше под сянката на едно дърво. Устната му висеше надолу и откриваше изтритите му жълти зъби, а ребрата му можеха да се преброят поотделно. Долните му клепачи висяха отпуснати, а когато животното направи няколко крачки, по изгърбеността му и по схванатите крака личеше, че изпитва болка. Такива лъвове рано или късно биват разкъсвани от хиени или хиенови кучета.

Един ден Майлс Търнър наблюдавал глутница хиенови кучета около един стар лъв. Те подскачали, както скачат кучетата, когато им се играе, правели мними нападения, а старецът фучал срещу тях и удрял с лапата си и те се оттегляли.

Не можах да спя през нощта, мисълта ми непрекъснато беше при стария лъв самотник и се изкушавах да застрелям една газела за него. Колко странни са понякога нашите чувства: за да помогнеш на някого, готов си да убиеш другиго. Допускам, че Майлс Търнър действително е ходил извън Националния парк и в свободния ловен район е набавил плячка за „стария господин“, защото Майлс безусловно обича лъвовете. Изглежда, че повечето хора изпитват подобно чувство. Когато посетителите на резервата се натъкнат на стар болен лъв, те винаги питат надзирателя „какво ще прави с него“. При това във всеки резерват важи основното правило: човек никога да не се намесва, а всичко да протича така, както природата повелява. Неотдавна другият дивечов надзирател — Гордън Пулман, който живее в Серонера, се завърна от няколкодневно сафари в „коридора“. Ние, които се числим към работния щаб на Серенгети, наричаме „коридор“ тясната част на парка, близо до езерото Виктория. Гордън ни разказа, че вчерашния следобед се натъкнал на лъв, който тъкмо уловил една антилопа гну и лежал отгоре й. Надзирателят се приближил с джипката, пропъдил лъва и слязъл от колата, за да си отреже един от задните бутове от наскоро убитото гну. Както вървял, той се извърнал и викнал на своя черен компаньон да му подаде ловджийския нож. Но последният тревожно му извикал:

— Бвана, обърни се, обърни се!

Действително „мъртвият“ гну скочил на крака и без малко не го пробол с острите си рога. В последния миг Гордън успял да го хване за рогата, да го задържи и да се вмъкне в колата. В същия миг животното се освободило, защото повече от няколко секунди сам човек не може да отблъсква възрастно гну за рогата.

На другата сутрин заварвам жена му Кони сама пред тяхната къщичка в Серонера. Разказвам й случката с лъва и гнуто така, като че ли е мое лично приключение:

— Представи си, попадам на лъв, който тъкмо повалил едно гну и легнал отгоре му… и т.н.

Кони облещва очи и занемява от учудване и изненада. Но постепенно възмущението й избухва и тя най-сетне извиква:

— Ама това се е случило на мъжа ми!

— Да, драга Кони, такива истории не бива да се разправят на човек, който пише книги за Африка. В издадената книга в повечето случаи може да се прочете, че всичко това се е случило лично на автора.

Който идва отдалеч, лесно му е да излъже.

Съвсем нерядко се случва мнимо умъртвената плячка да избяга невредима, щом лъвът бъде пропъден. Неотдавна една група от четири лъвици изпусна по този начин малка зебра и крещейки високо, тя побягна — щастливата мъничка зебра! Преди няколко седмици пред очите на Майлс Търнър се случило същото нещо с една газела на Томсън. Тъй както малкото лъвче се държи съвсем неподвижно и мирува, когато майка му го взима за врата и главата между зъбите си и се разхожда с него, така спокойно, сякаш е вродено у тях, се държат инстинктивно и много други животни, които лъвовете преследват. Ако биха ритали и се съпротивлявали, лъвът веднага би ги захапал по-силно, би ги умъртвил или би им отнел възможността да се движат. А така животното все още има малка надежда, че може би ще успее да се изскубне.

Предполагам дори, че попадналите в устата на лъва животни не изпитват нито болка, нито страх. Едва ли не бих казал, че аз зная това.

Макар че от хилядолетия насам едва ли съществува за нас хората в повечето страни опасността да бъдем убити от зверове, все пак подобно вцепеняване в момента, когато ставаме плячка, може да се смята за инстинктивно поведение, каквото е например бозаенето от майчината гръд или присвиването на очите при ярка светлина. Големият изследовател на Африка Дейвид Ливингстън веднъж бил грабнат и отвлечен от лъв. Той разказва по-късно следното:

Лъвът ужасно ръмжеше в ушите ми и така ме разтърси, както един териер^[3] разтърсва плъх. Уплахата предизвика у мен едно безразличие подобно на това, каквото навярно изпитва мишката, когато бъде хваната от котка. То поражда един вид нечувствителност, при която не се усеща нито болка, нито страх, макар че все още бях в пълно съзнание. Беше, както при болен, който под леката наркоза на хлороформа вижда при операцията всички манипулации, но не усеща вече ножа. Това своеобразно състояние не беше последица на психически процес, а самият шок сподави изцяло чувството на страх и изключи всякакъв ужас — дори в мига, когато се намерих в непосредствена близост с лъва.

В следващия миг другарите на Ливингстън прогонили лъва от жертвата му.

През първите десетилетия дивечовите надзиратели в Африка не са имали на разположение автомобили: те трябвало да яздят, а товарите прекарвали с волски коли. Тогава трябвало да взимат и кучета със себе си и всяка вечер да правят високи огради от тръни, тъй като лъвовете нападали впрегатния добитък.

Всеки от надзирателите и до днес си спомня за историята, която се случила по онова време на един от техните другари на име Уолхътър. Веднъж здрачът го изненадал, когато той се намирал на десет километра от заслона. В пресъхнало речно корито един лъв ненадейно нападнал коня му, който се метнал встрани и хвърлил ездача точно в устата на друг лъв. Последният захапал Уолхътър за дясното рамо и го повлякъл със себе си. В първите мигове надзирателят също бил съвсем вцепенен и не усетил никаква болка. Тогава той си казал, че ще бъде съвсем позорно нещо един добър ловец да загине по този начин. Докато тялото му се влачело под корема на лъва по земята, шпорите му постоянно се заплитали в тревата и най-после се откъснали. Уолхътър се сетил за ловджийския си нож, който друг път при слизане от коня обикновено се изхлузвал от колана му. Той пипнешком посегнал с лявата си ръка към него и се учудил, че този път ножът бил на мястото си. Когато лъвът най-сетне го пуснал на земята (после било установено, че това станало след разстояние 90 метра), той забил с лявата си ръка ножа два пъти в гърдите му.

Хищникът зафучал, отдръпнал се назад, а Уолхътър изкрещял в муцуната му всички ругатни, които му дошли в момента наум. Тъй като кучето му, което го следвало и през цялото време лаело, същевременно безпокояло лъва отзад, той се поотдръпнал. Въпреки ранената си ръка Уолхътър се покатерил на едно дърво и се завързал за него. Лъвът обикалял под дървото, докато след малко пристигнали придружаващите Уолхътър негри и прогонили животното.

Оказало се, че Уолхътър убил с ножа си първия лъв — лъвицата. Под дървото пък бил лъвът, който най-напред се хвърлил върху коня му, а после тръгнал подир него. Подкрепян от своите другари, надзирателят се домъкнал до заслона. След това те го носили два дена на носилка до най-близката железопътна гара, а оттам той пътувал с влак още един ден, докато най-сетне получил лекарска помощ. Ръката му останала полупарализирана. Въпреки всичко Уолхътър никога не мразил лъвовете за това.

Един дописник в далечния Йоханесбург научил за това приключение на надзирателя, а след това всички вестници по света описвали с големи преувеличения тази случка. Когато един лондонски вестник писал дори, че Уолхътър собственоръчно удушил три лъва, надзирателят писал на вестника истината за своето приключение и помолил да се поправи грешката. Оттам му отговорили: „Направихме справка. На нашия йоханесбургски кореспондент ние имаме пълно доверие и не виждаме никаква причина за поправка“. Когато след няколко години посетил Лондон, Уолхътър потърсил в телефонния указател адреса на магазина, откъдето бил купен ловджийският му нож. Той отишъл с автобуса там, купил си още един точно такъв нож и между другото подхвърлил: „Да, това са добри ножове, с моя аз собственоръчно надупчих един лъв“. Обаче ако е очаквал, че с това ще предизвика възхищение или удивление, той горчиво се излъгал. Младият жител на големия град, който го обслужвал, отговорил незаинтересувано: „Вярвам ви, тези ножове често се употребяват за клане на овце!“

На 9 октомври следобед към четири часа видях три млади лъва, единият от които носеше нещо странно в устата си. Когато го пусна на земята, разбрах, че е костенурка. Трите лъва бяха прегризали долната страна на черупката й и бяха изяли вече половината от животното — разказва Майлс Търнър и поглежда в дневника си: — На 15 март се натъкнах на лъв, който тъкмо убиваше една хиена. Когато тя бе вече мъртва, лъвът дебнешком се насочи към друга, която едва можа да избяга. На 21 март един посетител твърдеше, че преброил от колата си по пътя, който води през дефилето Олдоуей до Серонера, седемдесет и пет лъва. На 22 юни от къщата си наблюдавахме как една лъвица само за един час издебна четири отделни „томита“ и ги улови едно по едно.

Майлс Търнър живее със своята млада дребна женичка Кей в старата глинена къща, построена за надзирателя на дивеч в подножието на хълма Банаги. Майлс понякога изпадаше в особено настроение. Специално в дните, когато трябваше да гълта таблетки, за да потисне пристъпа на маларията, на него му идваше да убие и себе си, и всички наоколо. Но при нужда той винаги е готов да помогне на хората, когато и където и да било. От петнадесетгодишната си възраст той усвоил навика всяка вечер да записва в дневника всичко, каквото е наблюдавал при животните. Ето защо човек може винаги да е сигурен, че това, което той разказва, е вярно.

Забележете, че когато се отнася за някоя преживелица, която вие винаги охотно разказвате, опасността постепенно се увеличава, разстоянието се намалява, скоростта се засилва, без да сте забелязали това. Някои наблюдения върху животни, за които разказвам тук, съм научил от Майлс. Сега той е на тридесет и осем години, но е дошъл в Кения, когато е бил на три години. Баща му имал на север в областта Румурути ферма за едър рогат добитък. Пушката била пъхната в ръцете на малкия Майлс още когато бил на девет години. И той започнал да стреля по зебрите. Тогава там имало също такива големи стада от тях, както сега тук, в Серенгети. Днес не може да се срещне вече в споменатата област нито една. Тогава фермерите гледали на зебрите и на антилопите гну като на вредители, които пасели храната, нужна на техните крави. Ето защо малкият Майлс стрелял по зебрите, и то с куршуми, които пробивали тялото на раираното конче и се забивали в земята зад него. За всяка отрязана и предадена опашка властите заплащали по един шилинг премия.

Майлс ходил в училище в Найроби, столицата на Кения. По-късно той работел като „хуайт хънтър“, т.е. като професионален ловец, който придружава ловците туристи на техните сафари, докато това му омръзнало.

Много надзиратели на дивеча в африканските национални паркове са били по-рано професионални ловци, но по-късно разбрали, че по-добре е животните да се закрилят, отколкото да се убиват. При фирмата, която урежда сафари, където работел и Майлс Търнър, той се запознал с Кей, която била там секретарка. Сега двамата от години вече живеят в местност с малко вода и много прах, всред лъвове, мамби и зебри.

Майлс бил на тридесет години, когато за пръв път посетил Европа. Как ли се чувствува човек, който идва направо от тропическите гори в един град като Лондон? Както на нас ни прави дълбоко впечатление появата на лъвове до леглото ни, така и Майлс от своя страна трябвало да свикне най-напред с многото хора по улиците, с големите витрини, с високите, извисили се над тесните улици здания, с театрите. При следващото му посещение в Европа (след три години) той ще дойде и във Франкфурт.

Аз имам възможност да престоявам само по няколко седмици в Африка, защото преди всичко съм директор на зоопарк. Михаел остава винаги по-дълго време. Но добре е, че през другото време тук се намира зоркият наблюдател Майлс и други добри приятели на парка, които записват къде са видели някое маркирано животно и какво друго още се е случило.

Грамадните елен — антилопи може да се наблюдават в Серенгети само на разстояние от петстотин — шестстотин метра, после те минават вече в тръс и побягват. Едва много по-късно можах да открия на какво се дължи това. Причината се крие в религията на масаите. Да се наблюдават лъвове е детински просто, не по-трудно, отколкото в зоологическа градина. Човек може да се приближи до тях на тридесет, на двадесет, на пет и дори на един метър. Трябва само да седи в колата. Това вълнува и привлича.

Днес ние нямаме намерение да се занимаваме с лъвове, а сме намислили да стреляме томита от нашата ярко оцветена всъдеходна „зебра“, и то с наркотични средства. Но ето че ненадейно откриваме два лъва встрани пред нас, две лъвици от другата страна, зад нас още една друга голяма лъвица, която първия път, когато минахме покрай нея, изобщо не забелязахме. Тя бавно става и се взира в тревата, която расте край пресъхналото речно легло. Там пасе едно самотно мъжко томи. Лъвицата се запътва към него. Когато то изправя глава, в същия миг тя замръзва на мястото си, дори вдигнатата й лапа остава във въздуха. Щом томито отново навежда глава, тя продължава пътя си.

Двата лъва пред нас се прокрадват към набелязаната жертва. При това те минават на три метра от нашата кола, единият от тях дори само на един метър и аз бих могъл да го докосна с ръка през прозореца. Правя „пет“, но лъвът тъй и не извръща глава, цялото му внимание е насочено към томито.

Така лъвовете се приближават от три страни дебнешком към неподозиращата нищо мъжка газела. От четвъртата страна един млад мъжки лъв, около врата, на който едва са „наболи“ първите рошави косми на гривата, не може да изчака подходящия момент. Макар разстоянието да е още твърде голямо, той стръвно скача и полетява към жертвата. Разбира се, мъжкият томи побягва.

Ако бях на мястото на стария лъв, бих ударил на това хлапе няколко плесници, и то с извадени нокти. Възрастните лъвове обаче не постъпват така. Всеки си ляга спокойно точно там, където се намира.

Ние следваме с колата един от лъвовете и спираме на осем метра зад него. Хората се дразнят, когато животните, а били те дори и лъвове, се държат така, като че ли не съществуват за тях. Аз отварям вратата и слизам от колата. Лъвът веднага скача застрашително на крака, фучи, ръмжи и се приближава на няколко крачки до мен. Разбира се, аз веднага се намирам отново в колата.

Когато човек бъде нападнат от лъв на открито, трябва да се спре веднага и да го гледа право в очите. Обикновено лъвът загубва кураж, също спира и най-после си отива. Напротив, ако побегнеш, тогава той положително ще играе с тебе на „котка и мишка“ и ще те хване. В Африка никога още не съм изпадал в такова положение. Моите познания произлизат само от това, че някога, когато бях дресьор на животни в манежа, правех опити с хищни котки — това беше преди повече от двадесет години.

Истинско удоволствие е да наблюдаваш група лъвове, легнали под сянката на някое дърво. Чии ли са всъщност тези осем деца? Три от тях са почти два пъти по-големи от другите пет. Значи не могат да бъдат братчета и сестричета; те трябва да са от различни майки. Но всяка една от петте напълно развити лъвици се държи дружелюбно с малките, не се забелязва никаква разлика, но така, както лежат, не може да се разбере кои от тях имат мляко в бозките си. Мине ли някое малко край лъвица или лъв, винаги един грапав език нежно ще го близне по муцуната или по гърба. Малките лъвчета се промъкват дебнешком по всички правила на изкуството до черния пискюл на опашката на някой от едрите мъжки лъвове, хвърлят се отгоре му, „улавят“ го и го захапват. Острите млечни зъбчета сигурно му причиняват болка, но лъвът само фучи, мръщи се и все пак не закача малките мъчители. Когато минават покрай него, те нежно го погалват по долната челюст с рошавата си главичка, както нашата домашна котка прави това, като се трие в панталоните ни. Един от „чичовците“ дори благосклонно поваля едно малко и с лапата си го поотъркулва. Изглежда, че на лъвските деца всичко им е позволено. Те дори могат да дърпат парчето месо, което „пашата“ държи в уста. А при лъвовете това значи много.

Лъвовете са котки, по все лак това не са малките домашни котки. Те не умеят да мъркат и се „мият“ далеч не толкова старателно. Лъвът си мие „лицето“ обикновено, след като се нахрани, и то само около муцуната и едва ли някога ще достигне зад ушите. Но все пак изглежда, че той ближе и предните лапи и гърдите си, но не, както нашите котки, и корема, и хълбоците си. Освен това лъвовете не заравят изпражненията и урината си, те преди това само рият няколко пъти със задните си крака назад по земята.

Действително по време на брачния, период между мъжките лъвове се води кратка борба и на мястото на полесражението остават пръснати цели кичури жълта козина от гривата им. Естествено е, че има също дълбоки драскотини и рани. Аз обаче никога не съм чувал някой лъв да е паднал убит на мястото на борбата. Грамадните жълти котки убиват само зебри, гну и други антилопи. И това става бързо, чрез захапвано в тила или строшаване на врата, при което обикновено жертвата изпитва по-малко страх, отколкото нашите свине и крави в кланицата. Но лъв да убие друг лъв значи да убие свой събрат, а това не е прието при тях. През последната световна война в Европа ние, хората, убихме петнадесет милиона свои събратя. По-добре би било за нас, ако бихме имали взаимоотношенията на лъвовете.

На 9 май, а след това на 15 и 16 юни Майлс наблюдавал един едър мъжки лъв със счупено рамо. Навярно някоя мъжка жирафа или кафърски бивол в отбраната си му е счупил рамото. Този лъв, който много трудно се движел, бил придружаван през цялото време от друг, възрастен мъжкар. Тъй като раненият лъв имал винаги охранен вид, навярно другарят му е ловил плячка и за него. Няколко дни по-късно видяхме една болна лъвица сред група от шестнадесет други близо до изоставената стара златна мина Килимафеза. И тази лъвица очевидно бе поддържана с храна от другите. По Никулден край автомобилното шосе между Банаги и Серонера се мяркаше един много отслабнал, изнемощял стар лъв с три недорасли малки. Два дни по-късно същите малки лъвчета бяха взети под закрила от един величествен млад мъжки лъв и една лъвица. Болният мъжкар, изглежда, бе загубил своето семейство и навярно е загинал, а лъвчетата са станали храненици на друга двойка.

Веднъж посетители на Националния парк си направили пикник. Те слезли от колата и се настанили с кошници и термоси на открито. След като се нахранили, те се отдалечили за малко от мястото си, за да измият ръцете си наблизо в една локвичка. Когато се върнали, заварили едно лъвско семейство, настанило се до покривките и чиниите. Остатъците от студената закуска били изчезнали, малките лъвчета разкъсали куфарите и си играели с фотоапаратите и одеялата. Лъвското семейство мъчно можело да бъде пропъдено доброволно от тази чудесна игра. И така излетниците трябвало да гледат повече от два часа как се съсипва имуществото им, докато най-после големите котки се наситили на играта и се оттеглили.

Но въпреки това аз съвсем не смятам да провъзглася лъвовете за ангели. Аз говоря само за нашите лъвове в Серенгети и около Банаги. За да настръхнем и ние малко от страх, както си е редно, когато се говори за лъвове, мой дълг е да повтарям и аз людоедските истории, които открай време съпътствуват съобщенията от Африка.

През 1898 г. в областта на днешния Национален парк „Цаво“, недалеч оттук, в Кения, два лъва людоеди спрели строежа на железопътната линия за Уганда почти в продължение на девет месеца, тъй като изяли един след друг двадесет и осем кули^[4], а най-после и самия инспектор по строежа на линията. По всяка вероятност той е заспал във вагона, когато с пушка в скута си дебнел двата лъва „престъпници“.

През 1955–1956 г. в областта на Ангола (Уганда) лъвове унищожили четиридесет и пет души, тъй като дивечът, който представлявал дотогава храна за тях, бил унищожен напълно от туземци бракониери. Един господин на име Брадшоу преди няколко години съобщи, че убил една лъвица точно когато повръщала човешко месо, за да нахрани своите малки с него. Дори тук, в наше съседство, миналата година бил убит от лъв един гостенин ловец. Той „застрелял“ лъва и поискал да стъпи с крак върху „мъртвото“ животно, за да бъде фотографиран с пушка в ръка до него. Но лъвът не бил още мъртъв и го разкъсал. На „хуайт хънтъра“, който придружавал човека, било отнето позволителното да упражнява професията си за пет години.

Но аз не говоря тук изобщо за лъвовете, а само за нашите лъвове в „Серенгети“. Те имат достатъчно дивеч и затова хората не са плячка за тях. Това именно са особени, знаменити лъвове, които, така да се каже, са се родили със златна лъжица в уста.

Въпреки това ние трябва да се постреснем и да поставим ключалки на вратата на нашата алуминиева барака, макар и в радиус от сто и петдесет километра наоколо, освен Гордън Пулман, Майлс Търнър и черните следотърсачи да има само лъвове и няколко стотици хиляди други животни.