Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (2) (367000 животни търсят своя държава)

В кратера Нгоронгоро

Ето ни тук. На десет хиляди километра от Франкфурт, в Източна Африка, в областта на езерото Виктория. Приблизително на същия меридиан, на който се намира Ленинград, и на паралела на Амазонка в Бразилия. Четиристотин километра южно от екватора; толкова е отдалечен и Кьолн от Бремен. Пристигнахме благополучно, моят син Михаел и аз, но се чувствуваме малко недобре. Ще се справим ли наистина със задачата, с която сме се нагърбили?

Трябва да изследваме Националния парк „Серенгети“ в Танганика, голям 12500 квадратни километра. За гигантските африкански мащаби това не е много — само петорно повече от площта на Саарската област или почти колкото Шлезвиг-Холщайн, една двадесета част от Западна Германия. Но границите на този парк не могат да се видят на самото място, защото те съществуват само на картографските скици, върху хартия. Все пак той е дълъг двеста километра. На места теренът е на хиляда и двеста метра над морското равнище, а някъде и на три хиляди метра. Едно-единствено „шосе“ минава през него, и то само до половината. Освен това три месеца през годината то става непроходимо, дори и за всъдеходни коли.

А при това този пущинак съвсем не е рядко населен. Жителите му могат почти да се сравняват по численост с някои европейски държави: в книги и в проспекти се пише, че там живеели над милион. Разбира се, не хора, а четириноги, като се започне от слонове и се стигне до газели, големи като кози, без да говорим за по-малките животинчета. Серенгети е последният кът в Африка, където се срещат все още огромни стада диви животни, които тъпчат степите, както някога морето от бизони — зелените вълни на прериите на Северна Америка. Тук живеят най-много и най-красивите лъвове. Двамата още от Франкфурт сме си изработили план как да преброим все пак това гъмжило и да открием откъде идват тези огромни армии и накъде отиват. Но в Африка никога не е било опитвано подобно нещо. Действително ще успеем ли? Най-напред имахме план да заснемем цялата местност с аероснимачна камера, после да съединим снимките и като на географска карта да преброим всички животни. Едно гну обаче ще излезе на една такава всеобхватна снимка само като малка точка. Когато човек иска да различава гнутата от зебрите, а зебрите от газелите, самолетът трябва да лети на височина под хиляда метра и да се обхване много голяма площ в един кадър. А това ще рече, както изчислихме с огорчение посредством въздушно снимачните таблици, че трябва да направим петдесет хиляди серийни снимки. Това би струвало, макар да бихме извършили всичко това сами, над 250000 западногермански марки… А толкова ние не сме получили за нашия филм. Следователно ще трябва още по време на летенето да броим от самолета.

За да се убедим дали това ще е възможно и дали ще бъде точно, опитваме най-напред в една зоологическа градина, където животните са заградени, така че няма опасност да избягат, докато ги преброяваме.

Това е, между впрочем казано, най-големият зоопарк в света. В него живеят девет хиляди едри животни. Обиколните му стени, в които няма никакъв отвор, са високи шест-седем метра. В този парк би се поместил удобно целият Берлин с околността си. Това не е нищо друго, освен един огромен угаснал кратер, най-големият на нашето земно кълбо кратерът Нгоронгоро. Тук долу, където някога е клокочила лава, сега се простира огромно, оградено със стръмни кратерни стени зелено пасище.

С това, което виждаме сега от въздуха, решаваме да се запознаем най-напред долу на земята, защото не е толкова лесно от птичи поглед да се разпознаят животните едно от друго. Затова тръгваме от Аруша с нашия всъдеход по хубавото, в първата половина дори асфалтирано шосе и стигаме за четири часа до платото на гигантския кратер.

Колата се движи през осеяна с храсти степ, край една планина, после надолу към падина и на другата страна отново нагоре. Колкото по-нависоко се изкачваме, толкова по-високи и по-гъсти стават дърветата, докато навлизаме съвсем в гора. Горе на ръба на кратера на известно разстояние няма девствена гора, ние поглеждаме на дясно.

Михаел се сепва като изплашен, спира мотора и ние слизаме. Синът ми има навик, когато нещо му направи силно впечатление, да отметне глава малко назад и да разтвори широко ноздрите си. Аз също съм развълнуван. Двамата изказваме гласно възхищението си само тогава, когато има хора с нас, които очакват това. Тук можем да мълчим и да гледаме безмълвно едно от чудесата на нашата земя.

Размерите на тази огромна окръжност не могат да се опишат, тъй като няма сравнение за тях. Тук долу няма ни къща, ни нива, ни телефонен стълб, но малкото езерце там, отдясно встрани, е двойно по-голямо от езерото Мюгел^[1]. Ако ние двамата не бяхме летци, тук у нас би се появило желанието плавно да летим над стръмния склон на зеления ръб на кратера нататък през тази зоологическа градина, която творецът сам за себе си е създал.

Нощуваме при Гордън Харвей, един от двамата Game Warden на Националния парк. Game Warden ще рече дивечов надзирател, чиновник по опазването на дивеча.

Градината около неговата къща е потънала в червени, сини и златисти цветя, от които пият нектар искрящи птици нектарки и хамелеони блестят със своя яркозелен цвят. Къщата на семейство Харвей се намира в просека на потъналата в изпарения гора. По стените на всекидневната личат тук-там влажни петна, които са неизбежни, но госпожа Харвей с лек щрих е превърнала тези петна във весели образи с очи, усмихнати бузи, къдрици и крайници. Така те са станали тръбящи ангелчета, които с надути бузички духат, и зебри, които препускат през облаците.

Когато сядаме на масата, негърът готвач на Харвей донася оцет и олио и обяснява: „Немците обичат да имат това към салатата“. Преди двадесет и пет години той работил при един германски фермер и гордо ни показва извехтялата и изтъркана атестация.

След вечеря излизаме още веднъж пред вратата. Там, в окрайнината на гората, стоят два мъжки кафърски бивола. Те преживят и ни гледат.

Привечер в камините е запален огън, при нас в спалнята също. Ние се намираме на височина 2700 м., почти толкова високо, като че ли сме на върха на Цугшпице^[2].

На другата сутрин нашата зебровидно оцветена всъдеходна кола трябва с часове да пъшка горе по ръба на кратера, където лека кола изобщо не може да мине. Трябва да изминем три четвърти от обиколката на кратера, диаметърът, на който е все пак двадесет и два километра, а на най-тясното място — седемнадесет. Едва на отвъдната страна стръмните стени стават по-полегати, така че там може да се слезе, като се правят много завои. Значи нужни са два часа и половина, за да се стигне шестстотин метра по-ниско — почти точно под бивака.

Най-сетне достигаме равнината на дъното на кратера. Огромни стада гну се разпръсват, без да бързат, на разстояние четиридесет — петдесет метра от колата, така че ние можем да минем между тях. Зебри галопират край колата и непременно трябва да пресекат пътя ни в пълен бяг, сякаш имат спортни амбиции.

Зад една падина лежи женски носорог с малкото си. Ние предпазливо се придвижваме на четиридесет метра. Двете животни бавно стават. Михаел спира колата. Те нито бягат, нито нападат, защото тук в кратера Нгоронгоро от десетки години насам стрелянето е забранено.

Аз добре зная как трябва да се постъпва с носорозите. Във Франкфуртската зоологическа градина успяхме да отгледаме за пръв път в Европа черен африкански носорог. Нашият женски носорог „Екатерина Велика“ позволява да го доим и ние можем в присъствието на майката да играем с малкото. Тя е почти толкова кротка, колкото крава, мъжкият обаче е малко по-склонен към нападение. А вие бихте ли се осмелили да се приближите сами до домашен бик на обширна ливада?

И кротката Екатерина веднъж неотдавна щеше без малко да ме прободе, защото не съблюдавах едно основно правило, което всеки селянин и всеки файтонджия смята за съвсем естествено и съобразява, когато има работа с животни.

Като минавам през зоопарка, често обичам да влизам между широките и тежки железни релси в помещението на Екатерина. Щом тя лежи и дреме, аз я погалвам по затворените набръчкани клепачи, което тя обича.

Една сутрин идвам пак при нея в обора. Минавам безшумно край почиващата Екатерина и не ми идва наум, че днес нося меки обувки с подметки от суров каучук и тя може да не ме усети. Когато стигам до ъгъла на помещението, който се намира зад нея, аз й се обаждам. В следния миг Екатерина скача на крака, извръща се бързо, пръхти и се спуска към мен с насочен рог. Извиквам й на име. Тя ме познава по гласа и спира точно на една педя пред мен. Веднага става приветлива и вече може да й се говори.

Това ми послужи за урок. Носорозите спят много дълбоко. Негърчетата масаи в Серенгети използуват това, за да си играят с тях. Те дебнешком се приближават към спящия носорог и слагат камък върху гърба му. Следващият трябва да прибере камъка, което продължава, докато носорогът най-после се събуди. Разбира се, тази игра съвсем не е безопасна, но тя се нрави на масаите.

Искам да зная как ще реагира живеещият на свобода женски носорог, когато се приближава към него човек. Ето защо слизам от колата и се запътвам към майката с детето. Ще нападне ли? Михаел наблюдава през телеобектива на камерата, който обичаме да използуваме за далекоглед. Четирите фуниеобразни уши се извръщат към мен, малкото се скрива зад майката. Ако се съди по големината на нашите малки носорози в зоологическата градина, то е на около една година.

Остава още един метър, но аз не искам да се покажа страхлив. Крачките ми неволно стават все по-къси. После се чува пръхтене и женският носорог се втурва към мен. Само след миг Михаел почва да се смее. Причината за това е, че той видял върху матовото стъкло само свирепо хвърлящия се напред носорог и почти същевременно чул силното тръшване на желязната врата на колата зад мен. Според него трябва почти да съм хвърчал с дългите си крака. При това съм тичал още и в дъга около охладителя.

Впрочем женският носорог бе спрял няколко метра от колата. Сигурно бе доволен, че съм изчезнал, и се замъкна обратно при детето си. Ако действително би ни нападнал, то всъдеходната кола, в която спокойно могат да седят десет души, нямаше да получи никаква сериозна повреда. Носорозите не се нахвърлят с цялата сила на своите три тона срещу колата, а спират непосредствено пред нея и после я мушкат с рога си, от което може да се получи обикновено само вдлъбнатина в ламарината. Виждал съм хора, които са били смъртно ранени от кафърски биволи, но всъщност през време на пътуването ни още не съм чувал някой да е бил убит от носорог. Разбира се, все пак и това може да се случи някой път.

Може би хората ме смятат за малко пристрастен към дивите животни. Затова именно искам да припомня за немския пътешественик изследовател Оскар Бауман. Той е бил тук седемдесет години преди нас, през 1891 г., и открил близо до езерото Виктория езерата Маняра и Еяси и навярно е един от първите европейци, слезли долу в нашия гигантски зоопарк.

Тогава се пътувало съвсем иначе. Бауман питал в Аруша един масай за пътя към езерото Виктория. Когато се оказало, че човекът го знае, Бауман веднага наредил да бъде вързан със синджир около врата и да бъде пазен от един въоръжен аскари^[3]. Бауман описва своите преживелици тук в кратера по следния начин:

Ние почивахме един ден в Нгоронгоро и аз се възползувах от това да посетя няколко масайски села. Там ни бе оказан най-дружелюбен прием. Покрай оградата от тръни около нашия лагер се насъбраха междувременно тълпи от онези жалки фигури, които сега са характерни за масайската страна. Тук имаше жени, които приличаха на скелети, от чиито хлътнали очи прозираше безумието на глада, деца, които приличаха повече на жаби, отколкото на хора, войници, които едва можеха да лазят на „четири крака“, и тъпоумни угасващи старци. Тези хора ядяха всичко, умрели магарета бяха за тях пиршество, като не пренебрегваха дори костите, кожата и дори рогата на заклания добитък. Наредих да се даде на нещастниците толкова храна, колкото можехме да отделим, и добросърдечните ми носачи деляха дажбите си с тях. Но те бяха ненаситни, а и все повече гладни хора се мъкнеха. Те бяха бегълци от Серенгети, където гладът обезлюдил цели райони, и идваха като просяци при своите сънародници, които също едва имаха нещо да ядат. Ята крещящи лешояди ги следваха, очаквайки сигурната си плячка. От този ден нататък пред очите ни беше картината на бедствие, за облекчаването, на което едва ли можехме да направим нещо. Родителите бяха готови да ни продадат децата си срещу късче месо и когато отказвахме такава сделка, те съумяваха да скрият децата си около лагера, а самите те изчезваха. Нашият керван скоро гъмжеше от такива малки масайчета и трогателно беше да наблюдава човек как носачите се грижеха за тези нещастни „червеи“. По-силните жени и мъже използувах за говедари и така спасих доста от тях от гладна смърт.

На 21 март продължихме пътя си в котловината на Нгоронгоро. Станувахме в една красива акациева гора близо до езерото. Равнината пред нас приютяваше пак многобройни носорози, един, от които убих. Някои от моите хора също на няколко пъти убиха носорози по време на експедицията, защото ловът на тези животни никак не е толкова мъчен и опасен, както човек би си го представил от описанията на професионални ловци. Преди всичко носорогът не е много плашлив и ако вятърът е що-годе благоприятен, човек може да се приближи спокойно на тридесет крачки до него, без той да се смути. Да улучиш носорог на разстояние от тридесет крачки не е нужно да си добър стрелец, а когато куршумът попадне в горната част на тялото или ако се стреля с малокалибрена пушка и куршумът се забие в главата му, животното обикновено веднага пада. Ако се рани на друго място, тогава то или побягва, и то толкова бързо, че преследването рядко се увенчава с успех, или пък се хвърля срещу ловеца. Този момент често се рисува твърде ярко от пристрастните ловци. Придружителите им обикновено побягват и само запаленият ловец удържа нападащия колос. Това звучи много страшно, а „нападащият колос“ всъщност е кажи-речи сляп и достатъчно е ловецът да се отмести една крачка встрани и той ще профучи край него, после се спира и учудено извръща глава и гледа ловеца, който сега спокойно и съвсем отблизо може да му изпрати втори куршум в тялото.

Тъкмо се бях оттеглил в палатката си, когато се чу изстрел. Всички хукнахме към оградата. Магнезиевата лампа, която винаги е готова за такива случаи, светва и двама съвсем голи масаи — бойци, които се опитвали да влязат в обора, бяха заловени. Сега действително трябваше да помислим за възможността от нападение, но нищо подобно не се случи вече. Само няколко изгладнели хора се приближиха към лагера, срещу които постовете, без да ги разпознаят, открили огън в тъмнината. На другата сутрин за мое най-дълбоко съжаление видях двама от тези нещастници да лежат пронизани от куршуми до оградата. До тях стоеше висок много слаб старец с рошава побеляла коса, който ни обсипваше гневно с проклятия. „Вие плувате в мляко и месо — казваше той, — а срещу нас, които умираме от глад, вие стреляте. Бъдете проклети!“ Наредих да дадат на нещастника парче месо, което той с животинска стръв погълна сурово, за да продължи отново своите яростни нападки. Керванът ни се беше вече отдалечил, но до нас все още достигаха силните крясъци на клетника.

Откакто европейците, т.е. най-напред германците, а сега англичаните, владеят Танганика, такъв глад е настъпвал само по време на война. В кратера обаче намираме всичко така, както е било преди седемдесет години — недалеч от езерото красива акациева гора със слонове, както и носорози, краали^[4] на масаи, момичета, нагиздени с мънистени гердани, и лешояди.

На Оскар Бауман били нужни цели двадесет и три дена, за да мине през Серенгети до езерото Виктория. Той пропътувал общо 4000 км. и от 195 туземци, с които тръгнал, загинали по пътя 40 души.

Равнините и животинските стада в кратера Нгоронгоро са се запазили, докато това, което човешката ръка е създала там, е изчезнало.

Една женска зебра със своето мило жребче, чието чело е още по детски изпъкнало напред, се отдалечава от нас, минава през рекичката, после по зеления хълм и се качва на отсрещната страна по зеления склон нагоре. Там горе има скали, не, това са развалините на две къщи. Тук е живял немският заселник Адолф Зидентопф; нежененият му брат Фридрих Вилхелм Зидентопф има къща зад гората на другия край на кратера. Към 1908 г. те имали около хиляда и двеста говеда, отглеждали щрауси и се опитвали да опитомяват зебри. Постарах се да узная нещо повече за двамата. Бившият германски областен началник на Аруша, който е още жив, пише, че двамата Зидентопф и приятелят им, на име Хартунг, били тримата най-мъчни по характер заселници в Германска Източна Африка. Хартунг бил осъден да заплати 200 рупии, защото стрелял пред краката на местните работници, които искали да бягат. По време на войната той бил убит от масаите в кратера Нгоронгоро и „за съжаление заедно с него и деветнадесет работници вамбулу“.

Братята Зидентопф били интернирани през 1914 г. от англичаните в Индия, без изобщо да получат фермата си обратно. Адолф станал фермер в САЩ и там починал през 1932 г. от мозъчен кръвоизлив. Фридрих Вилхелм загинал при злополука, когато заедно с летеца Удет бил на лов за лъвове в Серенгети. Още през 1914 г. германското правителство почти сключило сделката за закупуване на Зидентопфовите ферми за създаването на дивечов резерват в кратера. Един англичанин, който след войната ги поел, не могъл да се задържи и така те — слава богу! — западнали.

Един способен мъж на име Роте, който бил управител на Зидентопфовите ферми, открил през 1913 г. в северния край на кратера останките на древно поселище и гробище от новата каменна ера. Още тези хора, които живели тук няколко столетия пр.н.е., пасли като пастири добитъка си, както масаите днес. Роте всъщност имал друго име. През 1905 г. по време на първата финландска революция, за кратко време той бил министър, след това бил интерниран от руснаците в Кронбург, откъдето, след като застрелял своя пазач, избягал с шведски паспорт. Руската тайна полиция в Египет го преследвала, поради което той дошъл като гледач на мулета в Германска Източна Африка. Руснаците продължили да го търсят по околни пътища ту чрез „Армията на спасението“, ту чрез идващите там гости — ловци.

На ръба на стената на старата Зидентопфова къща сега се чешат две зебри. Един добре охранен жребец натиска угоения си хълбок в ръба и чеше основата на опашката си. После го измества една кобила, която почти с наслада трие по камъните ивичестата си шия.

Нашата зебровидна кола отново се клатушка обратно към кратерния ръб. Търсим място за кацане на самолета и намираме подходящо в кратера Маланя. Това е една широка пет километра падина и е над кратера Нгоронгоро. Конгони — светли кравоподобни антилопи, ни правят път, когато с колата сновем насам-натам, за да намерим една площ от сто и петдесет метра без хиенови дупки, без скални късове и прагове по терена. Няколко негри следотърсачи се залавят да поставят купчинки камъни и да ги варосват.

Никой от двамата надзиратели на парка, нито пък някой от помощниците им се решава да лети с нас. Те живеят на разстояние сто и тридесет километра по въздушна линия един от друг, а и още по-далеч от директора на парка, който се намира в гр. Аруша. Те се свързват помежду си чрез малки безжични предаватели всеки ден в шест часа и половина, девет и половина и в един и половина. Тогава си съобщават, каквото има да си кажат, като след всяко изречение се казва „стоп“ и се натиска копче. След това може да се обади другият със своето изречение. Едва тогава се забелязва колко бавно протича разговорът, тъй като двамата не могат да говорят едновременно. От време на време има страшно пращене и понякога дори нищо не може да се разбере и трябва да се чака поредният „повик“ след няколко часа.

Когато мъжете завършат служебния си разговор, жените им разговарят още известно време помежду си. Щом наоколо има само лъвове, щъркели и газели, човек използува с удоволствие възможността да си побъбри малко.

Когато съпругите разбраха, че ние двамата едва тази година сме се научили да летим, свикаха „военен съвет“ и заявиха на директора на парка, че по общо решение на жените, мъжете могат да се качат в зебровидния самолет едва тогава, когато всеки от тях бъде застрахован с 10000 английски лири, значи със 110000 немски марки. Те настояха на това условие и директорът се видя принуден да телеграфира в Лондон да се увеличи нашата застраховка за пътниците в самолета. Михаел и аз засега ще летим все още сами.

И така е всъщност по-добре. Ние се отписваме от летището за пътнически самолети в Аруша. Сега вече няма да става нужда да правим план за полетите си, тъй като и без това ще летим през пущинаците и ще кацаме на нашите собствени малки летища. Когато се прави план за летенето, а след това самолетът не пристигне в определеното време на посоченото летище, самолети веднага излитат да го търсят. Сега обаче никой няма да ни търси. Ще трябва да разчитаме само на себе си.

Моторът подема своята дълбока камбанна песен. Ивичестите криле загребват въздух и ни издигат нагоре. Гумените колела на колесника се въртят още известно време напразно над степта, която се отдалечава все повече от нас. После спират. Като се обърна назад, през горната част на стъкленото тяло на самолета виждам над облаците белите глетчери на Килиманджаро. Планинските земи на гигантските кратери, към които се устремяваме, представляват най-огромният планински комплекс в Танганика след него.

Някога, преди милиони години, земната кора със силни пукоти се разцепила. Африка била прорязана от север към юг от дълбока пукнатина — Големия грабен, който започва от долината на р. Йордан. В него се е събрало Мъртвото море, а и Червеното море го е изпълнило с вода. След това минава през Абисиния и продължава далеч надолу към Източна Африка. Тук в него се наместило и синьото езеро Натрон със своите червени солни кори, което вече принадлежи към нашето собствено „царство“, а по-нататък — по-нататък косо под нас следва и откритото от Бауман езеро Маняра.

Михаел спуска клапите, защото пред нас се стълпяват гигантските кратери. Нашата „зебра“ намалява скоростта си и се издига нагоре. Но в този разреден въздух не бива да летим дълго време бавно, защото иначе ще се лишим от достатъчно охладяващ въздух около мотора и той ще се сгорещи твърде много.

Между езерата Натрон и Маняра пукнатините на земната кора навярно са стигнали на по-голяма дълбочина и налягането долу е станало прекомерно голямо. Огнетечната лава бликнала със свистене нагоре и като гъста течна маса се напластила, образувайки гигантски вулкани. Образували се огнена планина до огнена планина, чиито подножия се сраснали и се слели. Така южно от екватора се издигнал цял отбранителен бастион от огнени гърла, дълъг сто километра и широк шестдесет, великани, които се извисяват почти до 4000 м. нагоре в небето — толкова, колкото е висок Гросглокнер^[5].

В Италия на прочутите Флегрейски полета край Неапол туристите се удивляват на издигащите се един до друг кратери. Това са хълмове, високи 200 — 400 м. Техните кратери имат диаметър по няколко стотици метра. Тук, при нас, планините са високи 3000 — 4000 м., кратерите им имат ширина от няколко километра, дори до двадесет километра. Всичко е десеторно увеличено. Подножията на тези гиганти са голи, но колкото по-високо се издигат, толкова по-гъсто са обрасли с гора. Над върховете им висят облаци, искрят мълнии, трещят гръмотевици. Кратерните планини задържат източните ветрове, които идват откъм Индийския океан, а намиращата се зад тях земя е суха, гола. Във вътрешността на кратерите са разположени оградените с гори езера, които ние можем да видим само от самолета, а над тях кръжат ята от розови фламинги.

Излизащата от недрата на земята каша трябва да е била още като меко тесто, защото се разливала бързо, купените са станали кръгли и плоски. Когато застинали, течната още лава потънала отново под тях във вътрешността на земята, а най-горните кори хлътнали под формата на кръг. Така именно са се образували гигантските кратери, а не чрез експлозия, тъй като склоновете на планините се състоят изцяло от лава и по тях няма туфи и вулканична пепел от изригвания. И днес в подобни вулкани на Хавайските острови може да се наблюдава как повърхността на лавата се покачва и спада.

Тази планинска земя, висока 2200 — 2600 м., не е много стара. Тя е образувана от слелите се вулкани. Но все пак това трябва да е станало още преди последния ледников период, който тук, на екватора, е протекъл като дъждовен период, тъй като в нашето езеро в кратера Нгоронгоро, което днес е дълбоко само най-много метър и половина, водната повърхност е стигала по-рано петнадесет до двадесет метра по-високо и е запълвала една трета от кратерното дъно.

Летим хоризонтално над девствения лес на планината и се придържаме край кратера. Върховете на дърветата се преплитат един в друг и образуват зелен плащ. Изведнъж земята потъва под нас седемстотин метра надолу, сякаш под краката ни внезапно зейва пропаст. Но ние се носим сигурно във въздуха. После натискаме лоста напред и се спускаме право надолу в огромната котловина. Летим на височина от 150 м., следователно сме близо до дъното на този грамаден „супник“, и летим насам-натам от едната кратерна стена до отсрещната. Така разделяме района на ивици, които може да се наблюдават. Бумтенето на нашата „Патица“ обръща в бяг стадото гну. Михаел силно ми извиква нещо, но не мога да го разбера. Нашият самолет не е доизкаран отвътре, виждат се всичките му метални „вътрешности“. Не дадохме да го тапицират, както са тапицирани леките коли или каквито са по-луксозните самолети, тъй като свободното място в него почти винаги е препълнено със сандъци и други подобни, поради което тапицерията скоро би се похабила. Но това ще направим, щом благополучно се завърнем с нашата „Патица“ в Европа, когато и без туй ще я ползуваме само за разходки. Но засега шумът на мотора и витлото не е заглушен и човек просто не може да разбере собствената си дума. Когато вечер си легнем, ушите ни продължават да бучат. Изглежда, че у дома, в Европа, ще се наложи да си вземем апарати за недочуващи, ако със седмици и месеци продължава така. Сега двамата си слагаме радиослушалките и си говорим чрез ларингофони.

Михаел пита:

— Колко гнута смяташ, че има в това стадо вдясно, татко?

Поглеждам надолу. Така погледнати право отгоре, черно-сивите гнута приличат на мравки и като разтревожен мравуняк бягат една през друга. Невъзможно е да се преброят! Свивам безпомощно рамене, Михаел също. Той бърчи недоволно нос. Представяли сме си това съвсем другояче и много по-лесно.

Но после го бутам: „Я лети още веднъж над тях“. Забелязвам една малка група, отделила се от стадото, и преброявам животните поотделно — те са десет. Малко по-нататък препуска втора група, която на пръв поглед изглежда също толкова голяма — следователно пак десет. Упражнявам се с един поглед да обхвана винаги тридесет гнута наведнъж и се научавам постепенно да не ги броя поотделно, а по дузина или на групи по петдесет. Разбира се, някой път в стадото може да има три или пет животни повече или по-малко, но по-късно добиваме опит и грешим все по-рядко.

Още веднъж летим по фланговете на стадото. Всеки брои и преценява безгласно. Михаел е стигнал до 780, а аз до 820. Трябва обаче отново да приберем клапите и да увеличим скоростта, иначе температурата на маслото в мотора ще се покачи премного.

Без да бързаме, броим същото стадо няколко пъти поред, но всеки за себе си. Записваме си числата и ги сравняваме. Пречи ни обаче това, че сме само двама, защото трябва да внимаваме също така да не се блъснем в кратерните стени поради непрекъснатото броене.

Трябва да се спазва и същата височина, за да не се уплашат и разбъркат животните, трябва да запомним определените точки по кратерните склонове, за да не прелитаме над едно и също място два пъти и да броим животните двойно.

Ние разпределяме двеста и петдесетте квадратни километра площ на кратерното дъно на паралелни ивици. Но при броенето не получаваме 10000 антилопи гну, както дивечовите надзиратели са ги преценили, а само 5360, към тях още и 117 антилопи кана, 1170 газели, 19 носорога, 46 слона, 24 хиени — повечето навярно са в дупките си — и 60 павиана.

Ще повторим още веднъж това, когато ще бъдем четирима, т.е. след като надзирателите бъдат застраховани. Когато от една и съща страна ще броят двама, би трябвало резултатът да бъде още по-достоверен.

Уморени, полуоглушали и малко замаяни от многото завои край кратерните стени, ние се издигаме нагоре от този грамаден казан и се прехвърляме над ръба на кратера. В Маланя намираме маркираната с бяло ивица за кацане и се спускаме надолу към зелената трева. Пистата е малко къса. Не сме взели достатъчно под внимание редкия въздух на „Цугшпице“, но все пак успяваме.

Когато колелата започват да се търкалят по земята, Михаел изключва мотора, ние отваряме нагоре вратите, слизаме и веднага се просваме по гръб на тревата. Капнали сме от умора. Около нас са се събрали любопитни масаи с дълги копия, разговарят възбудено помежду си и плюят на земята, Михаел и аз затваряме очи. Постепенно изчезва чувството, че земята се клатушка под нас. Слънцето грее в лицата ни и по голите ни до кръста тела.

Сега сме щастливи. Трудности ще има все още, много неща трябва да вършим по-добре, обаче работата върви. По този начин ще можем да се заловим за голямото преброяване на „населението“.

Четириъгълната ограда от бодлив тел около мястото, където ще прибираме самолета, за да се предпазят гумените колела от зъбите на хиените, още не е готова. Михаел не иска да рискува нашата „крилата зебра“ да остане сама през нощта сред хиени и лъвове, защото те биха могли да прегризат гумите й. Забиваме железни колове дълбоко в земята и за тях връзваме крилете, колелата и опашката на нашата „Патица“, блокираме колелата с камъни и затягаме спирачките, за да не би някоя планинска буря да я отнесе.

След това Михаел се настанява в самолета и щраква лампата. За четене той си взел „Черната кожа“ от Руарк, книга за въстанието на мау-мауите в съседна Кения, в която са описани всички ужасни жестокости от страна на черните и белите. Нощта за него тук няма да е приятна съвсем сам в планината на гигантските кратери…