Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (15) (367000 животни търсят своя държава)

Серенгети не трябва да загине

На нашата послушна „летяща зебра“ не й е лесно сега. Навярно й се струва, че я караме повече да тича, отколкото да лети. По всички възможни и невъзможни места на Серенгети и около него нашият лост за управляване натиска все по-често носа й надолу, вследствие на което тя неохотно и с подскачане трябва да тича през високата трева, през заоблени туфи, през камънаци и неравности на почвата, докато най-сетне спре. Стартирането става по-лесно, тъй като тогава един от нас може да изтича на известно разстояние напред и предварително да провери дали теренът е в ред.

Сега вече знаем накъде странствуват огромните стада гну, зебри и газели. Известно ни е, че всички те прекарват голяма част от времето си извън новите граници на Националния парк „Серенгети“.

Но освен това ние искаме още да узнаем и защо те правят това.

Може би по-късно ще бъде възможно новите граници на парка просто да се оградят. Тогава животните ще бъдат принудени да останат в тях дори когато равнината извън оградата бъде заселена или когато туземците ще са вече изсекли почти напълно горите в областта на планинските земи на гигантските кратери и растителността около водоемите ще бъде унищожена от все по-увеличаващите се стада говеда.

Дали само по стар навик или от прищявка огромните стада диви животни излизат извън границите на Националния парк. Или пък са принудени да извършват това?

Стадата далеч не изпасват тревата така равномерно, както я стриже сенокосачката. Някъде тя остава висока до колене и до кръста, обаче антилопите гну просто минават през нея, без да я докоснат. На други места пък тя е изпасана така, че заприличва на губер, а някъде стърчат и недокоснати туфи от някои видове трева, докато площите между тях са ниско изпасани.

Повечето треви цъфтят през дъждовния период и благодарение на някои видове, както например на „темеда триандрия“, степта придобива пъстър оттенък от безбройните кафеникави съцветия. Но това се забелязва само тогава, когато човек стои сред степта и гледа отблизо над нея. Решихме да летим с нашия самолет, за да установим отгоре докъде се простира този оттенък. Когато обаче погледнахме отвесно отгоре, забелязахме, че кафеникавият оттенък е изчезнал.

Ето защо ние летим сега колкото се може по-ниско, само от 10 до 20 м. над земята, и колкото е възможно по-бавно — със скорост 55 км. в час. Ние се приземяваме там, където ни се струва, че степта е изменила своя цвят. За да се обходят с автомобил всички тези места, са необходими месеци и години, защото тук тревата расте само през дъждовния период, а тогава степта става непроходима за колите.

Това е вече седемдесет и деветото ни кацане с тази цел. С нас лети Самуел Пауло, черният асистент от Източноафриканския хербариум в Найроби. Навсякъде, където кацаме, ние обикаляме на 300 м. околовръст и си отбелязваме кои видове трева тук се срещат най-често и кои видове биват изпасани. След това изскубваме проби от тези растения и ги прикрепваме върху попивателна хартия. Господин Пауло ги поставя в папките за растения, които нашата „Патица“ мъкне със себе си. Въпреки дъждовния период слънцето грее по няколко часа всеки ден и тогава ние застиламе събраните растения върху гранитните скали край Банат. На слънцето гранитът се напича много бързо и растенията се сушат едновременно отгоре и отдолу.

Ние нямаме намерение да колекционираме всички растения, които изобщо се срещат в Серенгети. Искаме да установим само тревите и фуражните растения, но и те са над 160 вида. Освен това от много места вземаме и в малки бели ленени торбички проби от пръст. Те се изпращат до Селскостопанския институт в Дармщат, защото ни интересува хранителната стойност на почвата. Вземаме също така и проби от сено, които даваме за установяване на белтъчното му съдържание.

От стотиците различни латински наименования на растенията и тревите едно става ясно: животните странствуват по време на дъждовния период натам, където се намират тези треви, които те пасат. В другите области, към които стадата зебри и гнута не отиват, тези хранителни треви не се срещат, а има само такива, които животните не докосват. Хранителните растения виреят само върху известни почви. Те съдържат такова количество белтъчини, каквото съдържа и средното по качество ливадно сено в Европа.

Антилопите гну и зебрите в Серенгети от най-стари времена насам вършат нещо, което модерните скотовъди са научили едва през последните десетилетия. В нашите учебници по земеделие се проповядва непрекъснато, че селянинът не трябва да оставя тревата много висока, преди да я окоси. Високата трева дава наистина пълни хамбари, но слаби крави. Тя става в значителна степен на дървесина и съдържа много несмилаеми груби влакна. Докато тревата е все още ниска, съдържанието на белтъчини е много високо. Затова всеки разумен селянин разделя голямото си заградено пасище на пет или шест малки парцела, които огражда поотделно. Кравите и конете се пускат през всеки няколко дни в друго оградено пасище, където опасват съвсем ниско младата още трева.

Същото правят и големите стада животни през дъждовния период в средната част на Серенгети, където растат ценните сортове трева. Те се движат непрекъснато в кръг. Щом тревата порасне с няколко сантиметра и е още съвсем млада, свежа и хранителна, стадата отново се появяват тук и я изпасват. Затова зебрите тук изглеждат така закръглени.

Степ със степ не си приличат. И затова от държавата на животните, от Националния парк „Серенгети“, не може просто да се отреже единият край и в замяна на това да се придаде към него на север същата площ в квадратни километри. Съществуват сериозни основания за това стадата да идват точно тук, в прочутото сърце на Серенгети.

При нашето прескачане от едно тревисто място на друго веднъж по периферията на една обрасла с редки дървета равнина ние открихме голямо струпване на лешояди. Приземяваме се и внимателно насочваме самолета към тях и подплашваме цял облак от тези грамадни птици, които се пръскат из въздуха и по дърветата. Те тъкмо се готвеха да разкъсат една зебра, загинала от телената примка на бракониери. Като дърпала да се освободи от примката, тя изкоренила дръвчето, към което бил привързан краят на примката. Примката обаче се затягала все повече и животното помъкнало със себе си стъблото на дървото. Телът се врязал в кожата и в края на краищата цялата шия гноясала. Клетата зебра. Навярно с умряла неотдавна, защото лешоядите не бяха успели още дори да разпорят корема й.

Часът е тъкмо девет и половина. Сега в Банаги, Гордън Пулман се намира край радиостанцията. Нагласяваме дължината на вълната, на която работи той и го молим да ни изпрати Херман с нашата зебровидна кола. Намираме се само на един час път с автомобил от нашия лагер.

На няколкостотин метра от нас в сянката на храсталака лежи цяло лъвско семейство — баща, пет деца и две или три лъвици, Тях положително ще ги интересува мъртвата зебра. Херман ще трябва да се опита да заснеме лъвовете заедно с нашия зебровиден самолет, за да може и всеки „неверен Тома“ в Европа да се увери в това, колко малко се интересуват лъвовете на Серенгети от хора и техника. Най-напред пристига една лъвица, и то майка, със своите деца. Тя за миг се стъписва и оглежда нашия самолет. Но децата са любопитни, те тичат напред и тя ги следва до под крилата, където лежи зебрата.

След малко идва и бащата, децата се умилкват около гривата му. След това пристигат и останалите. Зебрата бива веднага разкъсана. Мъжкият откъсва с все сила грамадни парчета месо от бутовете. Скоро муцуните на жълтеникавите лъвове почервеняват от кръвта на зебрата.

Когато включваме мотора и витлото почва да се върти с трясък, лъвовете се отдръпват само малко назад и учудени разглеждат това дяволско нещо.

Ние рулираме самолета на петнадесет метра по-нататък, спираме и ги наблюдаваме. Пръв се нахранва лъвът баща, който се връща към храсталака и се отпуска в сянката. След това го последват останалите, включително и малките. Най-дълго се храни лъвицата майка. Щом цялото семейство отново се събира под сянката, лешоядите се осмеляват пак да се приближат. Скоро вече нищо не се вижда от зебрата; тя е покрита с цял куп сивкавокафяви лешояди.

Това не дава спокойствие на лъвицата. Тя се задава бежешком от храсталака, лешоядите литват нагоре, но един от тях тя успява да плесне във въздуха с лапата си. Захвърчават пера, сякаш голямата птица е експлодирала. Въпреки това тя все пак успява да отлети. Изглежда обаче, че срещу чакалите лъвовете изпитват по-малко ненавист. Две от тези животни ръфат задния край на зебрата, а лъвицата яде от средната част.

Като се издигаме с нашата „Патица“ отново, идва ми наум да помахам на Херман с носната си кърпа. Но това не е възможно. Когато държа ръката си с кърпата през прозореца, тя не се развява в образувалия се при летенето вятър, а се събира зад ръката ми на топка, просто се скрива в безветреното пространство. Ние се насочваме към две чудновати образувания, които отдавна искаме да видим.

Сивкаво-червени подвижни дюни сред степта. Те са високи до пет-шест метра, вятърът вдига пясъка косо нагоре по тях и горе на върха той пада стръмно надолу. Тези зловещи черни дюни се придвижват всяка година с около двадесет и пет метра по-нататък. Те закопават под себе си всички малки животинки и в края им след години отново се показват изсъхналите гигантски бръмбари и кухите втвърдени топки на торните бръмбари, от които порасналите в тях бръмбари не са могли да излязат. Нагрятият от слънцето пясък е толкова горещ, че загубвам облога с Михаел, че ще мога да държа ръката си върху пясъка, докато броя до десет. Това, което човек долу на земята пропусне да забележи, от самолета добре се разпознава: над тази част на Серенгети трябва да са се движели през миналите десетилетия и столетия много дузини такива подвижни дюни. Ивиците, които сочат тяхното движение, лесно могат да се разпознаят сред тревата. Пред един хълм всички са изменили посоката си, както рота войници, на които при маршируването капитанът изкомандува „надясно“. Тук навярно и вятърът мени посоката си между хълмовете. Толкова равна е степта Серенгети тук. Човек смята, че може да затвори очи и да върви цял ден, без да му се случи нещо, най-много кракът му да ритне някой череп от гну или да стъпи в някоя лисича дупка. Всъщност обаче само на един километър зад подвижните дюни би паднал от сто метра дълбочина. Тук в равнината се врязва дълбока клисура. Тя е известна по цял свят. Името Олдоуейска клисура на масайски език означава само това, че тук расте един вид диво растение, което може да се използува за плетене и връзване. Въпреки това името на тази клисура бе отбелязано с едри букви във всички вестници по света.

Там, където ние се препъваме сега в туфите, в минали, по-богати на валежи времена, се е ширило голямо езеро. То ту пресъхвало за няколко хилядолетия, ту се пълнело отново с вода. По-късно вулканите наоколо при своите изригвания изхвърляли еруптивните си продукти в неговите води и по бреговете му. От тях животните се задушавали. Всичко това се наслоявало на дъното му. Върху най-дълбоката вулканска скала лежат пет различно оцветени пласта, които ясно се различават един от друг. Не е нужно те да се търсят чрез разкопаване, защото водата е прорязала Олдоуейската клисура до долу през всички пластове. Склоновете й приличат на разрязана торта, съставена от отделни пластове. В тази дълбока тясна долина, в която по време на сухия период не протича и най-малко поточе, през 1913 г. д-р Ханс Рек с петдесет носачи и работници установил своя лагер. Той минал през кратера Нгоронгоро, където пред вратата на една селска къща, построена в долносаксонски тип, чийто покрив бил украсен с две конски глави, го посрещнал русият синеок исполин Адолф Зидентопф. Жена му поднесла върху светеща от чистота дървена маса ароматичен кейк за гостенина.

Две години преди това професор Катвинкел намерил в клисурата Олдоуей останки от предисторически бозайници. По този повод институтите по геология в Берлин и Мюнхен изпратили младия д-р Рек да продължи търсенето. Той действително успял да намери мястото, където работел неговият предшественик в необитаемата местност. Седмици наред африканските му помощници внимателно изравяли от земята грамадни трошливи кости, заздравявали ги с разтвор от смола и с ленени ивици и ги опаковали.

Странни животни са живели тук преди милиони години. Жирафи с разклонени рога, слонове, чиито бивници се намирали на долната челюст и са били закривени надолу подобно на кликите на моржовете, а не като на днешните слонове на горната челюст и извити нагоре. Едно малко конче, което вместо по едно копито като зебрата имало три пръста на всеки крак, хипопотами, чиито очи стърчали на главата така, сякаш били поставени на далекогледни тръби.

„Какъв ли случай, какви ли сили са събрали тук останките на толкова животни заедно? Това не е било стадо, тъй като почти всеки череп принадлежал на друг вид животно, но все пак това сигурно са били множество животни, които били събрани тук в смъртта“ — така писал на времето д-р Рек.

Сега вече намерих един от отговорите на този негов въпрос. Надзирателите на дивеча Гордън Харвей и Майлс Търнър преди една година намерили веднъж повече от петдесет мъртви гнута със счупени крайници в клоните на дърветата по ската на клисурата Олдоуей. Страхотен проливен дъжд се излял над равнината на Серенгети и завлякъл цяло стадо към пропастта. В такъв момент не бих искал да съм на лагер там долу.

По онова време в палатката на д-р Рек дошъл черният помощник Маньонга:

— Бвана — започнал Маньонга, — ние намерихме нещо, каквото досега не сме още намирали тук. Смятам, че е арабин. Той лежи на една страна и спи. Там, на отсрещния склон, под един храст се показа една малка кост. Разрових леко с ножа и се показаха още кости, докато разбрахме, че това не е животно. Главата приличаше съвсем на човешка. Оставихме я там и направихме заслон отгоре, за да не се разрушат костите от дъжда.

Крайно възбуден, д-р Ханс Рек се отправил към мястото на находката. Действително тук лежал човек. „Невъзможно е, разказва д-р Рек, да се опишат чувствата, които предизвика тази гледка. Радост, надежда, съмнение, предпазливост, припряност — всичко това бушува едно през друго.

Веднага ми стана ясно едно: ако този скелет е съвременник на този пласт и на измрелия в клисурата Олдоуей животински свят, в такъв случай тази находка ще бъде от огромно значение за историята на най-ранното човечество. Тогава това беше не само най-древната находка на африканска земя, а една от най-старите находки от човешко същество на земята. Неясно се очертаваха неподозирани възможности относно люлката на човечеството“.

С чувство на огромна отговорност пред науката Рек консервирал скелета заедно със земния блок, в който последният се намирал, и го пренесъл в Берлин. Когато находката била показана на публично заседание, тя предизвикала голяма сензация, и то не само сред специалистите. На другата сутрин в берлинските вестници се появили с големи букви заглавия, като „Криминална афера през дилувиума“ или „Първото убийство в Африка“. Вестникарите се надпреварвали по какъв начин да опишат картината на начина, по който е могло да бъде убит първобитният човек.

Скелетът бил намерен в същия почвен слой, където били костите и на отдавна измрелите предисторически животни. Това бил същински човек, а не някакъв получовек или прачовек с маймунски белези, останки, от каквито били открити по-късно в Африка. Дотогава никой не предполагал, че в такива ранни времена на земята вече имало същински хора. Ето защо на първобитния човек от клисурата Олдоуей се гледало като на доказателство против Дарвиновата теория за произхода на човека, която иначе от всички разкопки и находки винаги е била потвърждавана.

Минало обаче доста време, докато загадката била разкрита. По време на втората експедиция в Източна Африка д-р Рек бил отначало войник, а след това военнопленник в Египет. Седемнадесет години по-късно проф. Лики, който сам е роден в Африка като син на мисионер — изтъкнат английски изследовател предисторик, подел отново работата около загадката на Олдоуей. Справедлив и честен човек, той поканил проф. Ханс Рек на английски разноски да оглави заедно с него една нова експедиция. Всъщност се оказало, че скелетът само се е плъзнал в един по дълбок почвен слой и е бил много по-млад от костите на предисторическите животни. Но същевременно във всички слоеве били намерени каменни оръдия, обработени от хора. В най-долните слоеве се намирали най-примитивните каменни сечива, а нагоре се стигнало до същински ножове и брадви от камък. Клисурата Олдоуей днес се смята за мястото, където най-добре може да се изучи как през каменната епоха в продължение на десетки хиляди години все повече и повече се е усъвършенствувала сръчността на хората при изработването на каменни оръдия в Африка, в югозападната част на Европа и в някои части на Азия. На 17 юли 1959 г. съпружеската двойка Лики намерили тук все пак останки на „човек — орехотрошач“ отпреди 600000 години, с необикновено здрави кътници, който заема междинно положение между южноафриканската човекоподобна маймуна и сега живеещия човек. Този „орехотрошач“ е най-старият производител на каменни сечива, открит досега.

В бъдеще клисурата Олдоуей подобно на кратера Нгоронгоро ще бъде изключена от закрилата на Националния парк „Серенгети“.

Ние натоварваме в нашата „Патица“ една шейна и отлитаме към езерото Натрон. За тая цел се насочваме право към „Божията планина“, към Л’Енгай. Все по-застрашително се приближава тя към нас. Всъщност това не е никаква планина — тя е премного стръмна, като захарен конус. Това е млад вулкан, който през последните десетилетия все още е изригвал няколко пъти. Около върха му се забелязват големи бели полета. Това не е сняг, както на Килиманджаро, а е солената тиня, която е изхвърлил.

Издигаме се с нашата машина все по-високо във въздуха, докато стигнем над кратера на вулкана. Трябва да направя няколко снимки тук. Просто невероятно е как човек би могъл да се изкачи по този стръмен комин. И все пак професор Фриц Йегер направил това. Той като географ през 1906–1907 г. пребродил пеш цялата област на гигантските кратери и начертал чудесна и до днес още едва ли подобрена карта. Сега той живее в Цюрих и ме е помолил за тези снимки.

Летим точно над кратера, дори малко навътре в него. Той не дими, но в средата има малък отвор, където нещо кипи и клокочи. Ръбът на този дяволски казан се изплъзва под нас, стръмно се спускат застиналите потоци лава надолу, на две хиляди и двеста метра дълбочина до езерото Натрон. Това езеро е нашата цел. То е един огромен водоем, дълъг 60 км. и широк 20 км., с розовочервен и син цвят. Червени са твърдите солни кори, които изцяло го покриват, а в двете лагуни с открита вода се отразява синьото небе.

Тук през миналия януари преброявахме фламингите, защото езерото Натрон е едно от малкото останали още на земята места, където гнездят големи колонии фламинги. Те не могат да се преброят така, както преброявахме степните животни, защото отлитат още щом се спуснем на 500 м. Тогава те на ята се отклоняват настрани, и то така ловко, че не е възможно да се приближим до тях със самолета било с бързо, било с бавно летене на по-малко от 100 м. Преди всичко ние и не искаме да ги смущаваме, защото, ако гнездящите колонии фламинги по време на мътенето биват подплашени от самолет, през същата година често цялото поколение пропада.

Затова инсталирахме в нашата „Патица“ голяма аерофотокамера с 18-сантиметров филм. В самолета посредством една ръчка аз мога да отворя голяма клапа на пода, след това, като поставя краката си вдясно и вляво от отвора, мога да гледам между краката си на хиляда метра надолу — едно чувство, с което първо трябва да се свикне. Върху тази дупка се наглася тежката обемиста камера, която автоматично заснима последователно сто и двадесет такива големи кадъра. Всеки кадър винаги застъпва малко другия, така че по-късно при монтажа лесно може да ги свържем един с друг. Но самолетът трябва да спазва точно права линия.

Летяхме на височина 800 м. Камерата не покриваше съвсем плътно отвора в пода, а пред него свършва и ауспухът на мотора. Ето защо на мен ми се налагаше да вдишвам почти неразредени тези газове и скоро стана нужда да прибягна до книжната кесия. Тъй като газовете от ауспуха могат да доведат до загубване на съзнание, бързо се приземихме и добре уплътнихме камерата. След това снимахме езерото в продължение на тридесет и пет минути.

По-късно във Франкфурт много дни наред броихме с лупа и мащабна мрежа многото бели птици на снимките. За целта забождахме кадрите един до друг на стената така, че да се получи в малък мащаб цялата картина от лагуните на езерото Натрон. На картината преброихме 163679 птици.

През цялата година сме прелитали от време на време над езерото Натрон. През месеците март и април там имаше само една двадесета от фламингите от януари, през следващите месеци навярно са станали повече, но никога не са били толкова много, колкото през зимата. Фламингите странствуват много. Те посещават най-различни солни езера по времето, когато там има много червеи, бактерийна тиня и водорасли. Великолепните розовочервени птици летели чак до Индия, но не се знае нищо повече за техните миграции. Причината за това е, че почти не е възможно да се опръстенят младите фламинги, както други птици, пръстените, на които по-късно, когато птицата загине би могло да бъдат намерени. Почти не е възможно да се приближи човек до конусовидните глинени гнезда в плитката вода по откритите солни брегове, където не се вижда ни дръвче, ни храст. Още като се приближи човек на един километър, старите птици излитат, а малките фламингчета заплувват към откритата вода.

Въпреки това бихме искали да направим снимки и на фламингите за филма, който Михаел и аз между другото правим за Серенгети. Розовочервените изящни птици с техните черни криле блестят толкова прекрасни пред тъмносинята вода. Ние сме си изготвили истински план за настъпление, за да заснемем тези кадри. Ето защо Михаел и аз се приземяваме на самия бряг на езерото, в пресъхналата му плитка част, покрита с бяла сол. През бинокъла виждам далеч, далеч на фона огледалната водна повърхност и пред нея неясно да се очертават редица от птици с дълги крака. Михаел иска още днес да закара нашето тежко киноснимачно съоръжение с телеобектива, одеяла и малко провизии далеч нататък към водите на езерото, за да пренощува там и рано сутринта да започне снимането. Но всичко това е премного тежко за алуминиевата шейна, която дадохме да ни направят в Найроби. Тесните плазове се врязват в солта, защото отдолу има тинест слой, който още не е съвсем изсъхнал.

Най-напред разузнавам пътя. За тази цел визирам една планина отсреща и се насочвам точно срещу нея, нататък през езерото. По пътя пресичам дори следи от биволи, което означава, че долният слой все пак трябва да е достатъчно издръжлив. На местата, където вследствие на пресъхването водата се е оттеглила като в някоя крайбрежна морска плитчина, утайката на дъното е все още мека и тинеста. Затъвам, обувките ми за малко не остават там.

С боси крака изобщо не трябва да се влиза тук, а още по-малко е желателно човек да падне в солна локва, защото това раздразва цялата кожа. Тук няма никаква вода, с която той би могъл веднага да се измие.

Продължавам да вървя все по-нататък. Птиците, които стояха в една редица върху дългите фламингови крака, при приближаването ми към тях се оказват дири от биволи. Всеки отпечатък от крак изглежда от разстояние като птиче тяло, а кракът отдолу е мираж. Изведнъж виждам, че и зад мен се намират такива „редици фламинги“.

Според ръчния ми часовник съм вървял точно шестдесет минути, значи около шест километра. Водата не се приближава, а блести също толкова далеч, както и в началото. В действителност и това е мираж, подобен на този на някоя асфалтова автострада. Погледнато от самолета, разстоянието ни се е сторило много по-малко.

Обръщам се и поемам обратно по собствената си следа. Самолетът на брега не може вече да се разпознае. Тук е непоносима жега, езерото се намира само на 610 м. над морското равнище и е заобиколено отвсякъде с високи планини. Сложил съм си по изключение шапка на главата, бялата солна повърхност обаче отразява слънчевите лъчи обратно. Имам чувството, че въпреки шапката под брадата и по лицето си ще получа слънчево обгаряне. Когато отново стигам на здравия бряг, чувствувам, че сякаш съм изсушен от слънцето и капнал.

Междувременно са дошли трима масаи и Михаел тъкмо започва да преговаря с тях. Цигари не искат, но в замяна на това пък изпиват невероятно много вода от специалния бидон, който носим за такива случаи със себе си. Нашият самолет все пак ги е заинтригувал. Те питали къде са очите и ушите на тази птица. Сега ни разказват, че снощи едно масайско момче било нападнато от кафърски бивол и убито. Не вярвам на такива приказки безрезервно, докато не видя мъртвеца. Защото, както вече бе казано, кафърските биволи и антилопи кана са единствените диви животни, които масаите, освен собствените си говеда убиват и ядат. Тъй като кафърските биволи тук са под защита, допустимо е историята за злополуката да е само един вид застраховка. Те я разказват на нас, европейците, за всеки случай, ако открием, че са убили бивол.

Михаел и аз предлагаме на тримата масаи да пренесат нашия багаж с магарета по-навътре към водите на езерото. Само спазаряването ни по този въпрос продължава точно два часа и половина. Трябва да оборим следните техни възражения:

Ако магаретата бъдат докарани още днес, масаите няма да могат тази вечер да се приберат в своята бома, защото по пътя дотам може да има лъвове. В случай че пренощуват при нас, тогава пък жените и децата им ще трябва да спят сами. Магаретата не били свикнали да вървят из солта, а краката им можели да се възпалят и имало вероятност да умрат. Ако умрат, едно магаре струва двеста шилинга. Разболее ли се някое от тях, ние ще трябва също да го купим. Масаите биха отишли за магаретата, ако ги закараме още тая вечер със самолета обратно до техните боми. Тогава нямало защо изобщо да им се плаща. Нашият багаж бил премного тежък за трите магарета и тримата масаи вземат най-напред всичко на ръце и разглеждат какво има вътре. Ако пък останели тук, масаите нямали какво да вечерят. И тъй нататък.

Тримата бойци, които не могат вече да крадат крави и не могат да воюват, са щастливи, че са намерили някакво разнообразие. Те изпитват явно удоволствие от това да разговарят с нас, европейците, и все измислят нещо да продължават разговора. Щом сме ги вече разубедили относно някое тяхно възражение, те отново започват отначало. Предлагам на Михаел на немски да не казваме нищо повече. Не им отговаряме. Говорим помежду си на немски и сменяме темата: в тази убийствена жега на езерото Натрон днес от обед досега сме изпили тринадесет литра вода и осем шишета кока-кола, установявам аз. Водата трябва да се пие само не в стъклени чаши, иначе веднага се вижда колко е мътна.

Нашето мълчание дава резултат. Тримата морани стават, ръкуват се с нас, вземат си дългите копия и изчезват. След един час те отново са тук с три магарета, натоварват нашите вещи, а едното магаре впрягат пред натоварената догоре шейна и потеглят нататък по солта. Само след петдесет метра едно от магаретата започва да бяга в тръс към далечната бома. Второто с шейната поема в галоп след него. Шейната се прекатурва, скъпият телеобектив пада от самара и след няколко секунди целият ни багаж се оказва разпръснат по солния пласт.

Слънцето е слязло вече доста ниско. Най-после и Михаел намира за най-разумно да пренощуваме на брега на пресъхналото плитко езеро, а не по средата му. Ние, разбира се, ругаем калпавите магарета. Сега все още не знаем, че за тази им дивотия на другата сутрин с удоволствие бихме ги разцелували по опашките.

Оставяме самолета върху солната площ на пресъхналото езеро, защото оттам най-лесно ще може да излетим отново. За нас нагласявам пак големия триножник от кинокамерата и върху него мятам единствената мрежа против комари, която носим със себе си. Естествено, че ние двамата няма да можем да се поберем отдолу, тъй като всеки от нас е висок 1,90 м. Ние лягаме с главите си към средата един до друг така, че краката на Михаел да са обърнати на юг, а моите на север. Главите и ръцете ни са защитени под триножника, а телата и краката ни са под одеялото. Гордея се с това мое изобретение.

Към седем и половина часа става вече съвсем тъмно, вятърът утихва, става задушно. Почти веднага комарите преминават в решителна атака. Все някой от тях успява да се промъкне под ръба на мрежата. Опитаме ли се в тъмнината да се отбраняваме от тях, целият мрежест калпак се измества. След половин час Михаел се надига ядосан, качва се в нашата „Патица“ и затваря всички прозорци. На мен ми се струва много задушно там и затова предпочитам да остана навън, да лежа по гръб и да гледам звездите.

Не мога да открия съзвездието „Южен кръст“, за което винаги може да прочете човек в книгите за тропиците. Не съм твърде запознат със съзвездията. Далеч над Л’Енгай нещо святка, но сега сме в малкия сух период. Горе по небето над екватора трябва да обикаля „Спътник“, дори с просто око би могъл да се забележи.

Заоблачава се. През нощта всеки бял перест облак изглежда черен и застрашителен. Това вече ми е известно. Една хиена вие близо до нас, а сега реве дори и някакъв лъв. През деня всичко изглежда така безмълвно, значи все пак има животни тук. Струва ми се, като че ли лъвът е може би само на тридесетина метра оттук, но, разбира се, това е въображение, това се дължи на нощта и самотата.

Сега две трети от небето са покрити с облаци, а само на север се виждат още звезди. Изведнъж излиза силен вятър — всички комари изчезват. Далечното святкане се превръща в ярки светкавици, гърми. Става неприятно. Ако тук започне да вали, дъното на езерото веднага ще се превърне в тиня, самолетът ще потъне или във всеки случай никога вече не ще може да се измъкне. Тичам нататък, събуждам Михаел и на него веднага всичко му става ясно.

Той включва мотора, но междувременно се разразява силна буря, започват да падат първите капки дъжд. Той не може да обърне машината. Тя рулира срещу вятъра, когато той увеличава оборотите на мотора, но щом поисква да я извърти с витлото срещу лекия откос по брега на езерото, силната буря притиска опашката отново назад.

Междувременно почва да се изсипва проливен дъжд. Ние знаем какво значи това. При светлината на мълниите се опитвам пипнешком да стигна покрай тялото на самолета до стабилизаторите, хвърлям се и натискам опашката настрани. Междувременно тинестият слой е станал вече хлъзгав, сандалите ми остават някъде дълбоко в кашата. Със стъпалото и с пръстите си се вкопавам дълбоко в солното тесто, за да мога да се закрепя по-здраво. Отпред моторът тегли с двеста и петдесет конски сили. Той издърпва опашката на самолета над мен, хвърля ме на земята надолу с лицето напред в кашата. Държа се здраво за опашката, успявам да се изправя отново и най-после в набралата се вече вода да изтикам машината малко настрани. Тя се придвижва по откоса нагоре и най-после спира върху пясъка между редки туфи трева.

Михаел остава вътрешното осветление на самолета да свети, също и прожекторът на дясното крило е запален, но той осветява право напред. Пипнешком в непрогледната тъмнина отиваме да приберем нашите разпръснати вещи. Всеки взема каквото му попадне в ръка и го мъкне под крилете, хвърля го през прозореца вътре в самолета. Мокри сме до кости, но за щастие проливният дъжд измива солта от мене.

Накрая пороят става така силен, а светкавиците и гръмотевиците така зашеметяващи, че се отказваме да спасяваме повече вещите си. Каквото остана навън и без туй е вече измокрено. Михаел и аз се вмъкваме в самолета и се покатерваме на пилотските седалки.

От нас тече вода. Тъй като чувствително се захлади, събличаме мокрите ризи и панталони и предпочитаме да седим голи. Отвън реве бурята, усещам как тя нахлува под крилете и иска да вдигне самолета. За щастие не успява, спирачките на колелата са здраво притегнати, а освен това хвърлих и два сандъка отзад.

Михаел и аз намятаме през рамо полумокрите си якета от овча кожа и чакаме. Над мен прокапва и аз поставям на главата си една стара шапка, която се намира в самолета.

Отвън се зареждат мълния след мълния. Ние сме тук сами на високия бряг на ширналото се плитко езеро, а нашата „Патица“ е метална.

— Всъщност би трябвало върху нашия самолет да падне гръм — казвам аз на Михаел. — Просто ще бъде чудо, ако това не стане в следващия миг.

— Че какво? — отвръща той. — Нали ние нищо не можем да променим. Може само да чакаме.

И той е прав.

Но и бурята си има своята красота. Броя интервалите между светкавица и гръм. Постепенно те стават по-дълги, значи центърът на бурята трябва вече да ни е отминал, но дъждът все още се лее като из ведро. При блясъка на мълниите виждам, че езерото изведнъж се е напълнило с вода. Настръхвам при мисълта какво ли би станало, ако магаретата не бяха побягнали — ние щяхме да седим с всичкия си багаж на десет километра оттук — там, където езерото постепенно става вече по-дълбоко. Навярно щяхме да стоим до кръста или до гърдите в солната „саламура“ и едва ли бихме имали шансове да се измъкнем през дълбоката тиня на езерното дъно до брега.

Колко мъдри могат да бъдат понякога магаретата!…

— Когато след десет дни ще бъдем отново вкъщи, хората пак ще ни питат: „Как беше, добре ли отпочинахте?“ — казва Михаел.

— Впрочем, татко, ако сега удари гръм, тогава цялото ни трепане ще е било напразно, защото не ще има кой да завърши работата тук. Това би било грешка в режисурата — един от нас би трябвало все пак да остане.

Изобщо ние двамата сме на едно мнение: ако ще трябва да се случи нещо лошо, то нека бъде внезапно и бързо: било гръм, падане със самолета, лъв или сърдечен удар. Само да не е рак в червата и половин година да се залъгваме с празни надежди.

Бурята започна малко преди дванадесет часа. Сега е два часа и дъждът постепенно спира. Михаел е заспал, той се е опрял на мене, главата му лежи на рамото ми. Косата му е паднала малко напред и ме гъделичка по шията. Тя е гъста и упорита и лесно пада над очите му. Дали и той някога ще оплешивее като мене и косата му ще оредее, както моята? Голите му крака се белеят в тъмнината, те още са така младежки.

Той изобщо е така млад и красив. Жалко, че от година на година ще става все по-стар и по-набръчкан, докато най-сетне ще изглежда като мене. След двадесет години целият човешки живот представлява едно непрекъснато западане, но това ни става съвсем ясно едва когато надхвърлим четиридесетте. Как ли ще изглежда Михаел, когато стане на моите години? Той няма да напълнее, защото яде малко и премного работи.

Моят баща почина, когато бях на три години. Нашата мила майка много пъти ни е разказвала, че той нямал подход към съвсем малките деца. Понякога завиждал на останалите мъже, които имали големи синове и можели да си говорят с тях. Аз имам такива синове. Зная какво щастие е това да вършиш тази работа тук със собствения си син. Бих искал да взема сега неговата хладна през нощта ръка, да я сложа на коляното си и да поставя ръката си върху неговата. Но той може да се събуди и ще се учуди на това. Ръце галят само майките, но не и мъжете.

Михаел се разбира с малкия си син Стефан далеч по-добре, отколкото аз се разбирах с моите деца, когато бяха на същата възраст преди двадесет години. Стефан може да го буди рано, да се къпе с него, но сега малчуганът за пръв път забеляза, че баща му заминава. На летището той започна да реве, хвана се за баща си и не искаше да го пусне.

След двадесет години Михаел ще седи също така до сина си Стефан, както аз сега седя до него. Моите родители не са доживели до дълбока старост, няма много изгледи и аз да съм жив дотогава. Но Михаел ще може по-добре да си спомня за мен, отколкото аз за моя собствен баща. И нашата обща работа ще продължава.

Ако днес би се случило нещо с нас, тогава никой не би могъл да се оправи с многобройните ни бележки за живота на стадата степни животни. И от двадесет хилядите метра цветна филмова лента никой не би могъл да направи филма такъв, какъвто ние си го представяме в съзнанието си. Животните на Серенгети биха имали много по-малко шансове.

На повечето хора това не им се вижда важно. Те навярно биха си казали: тези двамата не са заслужавали по-добра участ, щом са рискували главите си за зебри и лъвове. Хората си имат други идеали, за които според техните схващания си заслужава да умре човек: това са свободата, славата, правилната политика, разширяване границите на държавата, господството на собствената им класа, различен светоглед.

Но Михаел и аз ще излезем прави.

Милиони хора са се страхували от Хитлер и милиони са се въодушевявали от него. Милиони са загинали за него и милиони в борбата срещу него. Неотдавна било направено допитване за Хитлер в училищата. Повечето от учениците не са знаели, и то само четиринадесет години след смъртта му, кой точно е той и как са се наричали неговите приближени.

Стотици хиляди са паднали за и против Наполеон. Обаче попитайте хората днес за целите му, за целите на анабаптистите, за хуситите или за двата воюващи лагера през Първата световна война!…

Хората както бързо се въодушевяват от човешките мисли, така бързо ги и забравят.

Природата винаги ще съществува, ако не я унищожаваме безсмислено. След петдесет години никой вече няма да се интересува за резултатите от конференциите, за които днес с едри заглавия се пише в пресата. Но когато в пурпурните зари от някой храсталак ще се появи лъв и гръмогласно ще зареве, тогава, макар и след петдесет години, душата на хората ще се изпълни с възхищение. Все едно е дали тези хора ще бъдат комунисти или демократи, дали ще говорят английски или руски език, на езика суахили или на немски. Те ще занемеят тук от удивление и ще уловят стоящия до тях човек за ръка, когато за пръв път в живота си видят двадесет хиляди зебри да се движат през безкрайната степ.

Наистина ли е толкова безсмислено да се прави нещо тук за тях, за тукашните хора, за лъвовете и зебрите, за да се срещат те тук и след петдесет години, както и за онези, които ще дойдат след сто, след двеста години?…

През тази нощ на 9 срещу 10 януари не мога да спя повече, много е студено и прекалено влажно. Хем съм легнал, хем съм седнал и от време на време внимателно променям положението си, за да не събудя Михаел. Най-после след шест часа се съмва.

Изцеждаме дрехите си и ги простираме навсякъде по самолета. Добрата „Патица“ заприличва на място за сушене на дрехи и аз съжалявам, че фотоапаратът не ми е под ръка. Но дрехите и одеялата ни още не са напълно изсъхнали и отново започва да вали. Ние нахвърляме още мокрите дрехи в самолета, аз завързвам пешкир около кръста си, Михаел изстисква ризата си и я навлича на тялото си.

Фламингите победиха. Ние влитаме в кратера Нгоронгоро, където от няколко дни двамата с Михаел сме се настанили в заслона, и слизаме полуголи от самолета. Тук е слънчево и момчето, което ни прислужва, простира мокрите ни дрехи и вещите по тревата, за да изсъхнат.

Подобно нещо се случва често, когато човек има работа с животни. С часове, с дни, а понякога и със седмици трябва да се тича подир слоновете, за да ги снима човек или да ги филмира — но напразно. След това съвсем неочаквано някой слон се изпречва насреща ни, разперва ушите си, вдига хобота си нагоре и сякаш прави всичко възможно снимките да станат хубави.

Същото нещо ни се случва на другата сутрин с фламингите. Една делегация от четиристотин птици долита при нас в кратера Нгоронгоро, каца в плитчината на кратерното езеро и почти не се смущава от нашето присъствие. Ние слагаме веригите за сняг на нашия всъдеход, караме най-напред през тинята и после, като трябва да избираме между страха и смелостта, навлизаме все по-навътре в съвсем плитката вода. Можем да се движим само в права посока, защото речем ли да завием, колелетата почти засядат в кашата.

Най-после, като не се осмеляваме да продължим по-навътре, изключваме мотора, нагласяваме телеобективите и изчакваме. Търсейки храна с потопени в плитката вода глави, фламингите се приближават все повече към нас. Нашият голям всъдеход не ги смущава ни най-малко. Четири или пет пъти вече се заричаме, че няма да изразходваме нито метър повече от скъпия цветен филм за тях. Но след това те идват още по-наблизо, изглеждат все по-големи върху матовото стъкло, в резултат на което ние отново почваме да филмираме. Най-после, когато всички изведнъж разперват криле и цялото ято се издига като червена мрежа във въздуха, просто ни олеква. Сега вече ги имаме на филм.

Понеже не успяваме да обърнем колата, включваме на заден ход и така в нашите дълбоко очертани следи караме през целия път обратно, докато се измъкнем от езерото и се намерим отново на твърда почва. Междувременно нашето момче прислужник ни е приготвило цяла планина плодова салата от ананаси, ябълки и банани. Опичаме си малко месо, а след това Михаел иска да лети над Л’Енгай, над езерото Натрон и над равнините Салей, за да търси животните, които на другия ден смятаме двамата да филмираме.

Той ме моли да не отивам с него, защото ще иска да продължи към Банаги, за да вземе и да докара нашите двама сътрудници в кратера. Заради аероснимките демонтирахме едната от задните седалки и сега в самолета има само три места. Ако при това положение на връщане бъдем четирима души в самолета, застрахователното дружество би могло да ни направи възражения, ако би се случило нещо.

Съгласявам се, тъй като и без това имам достатъчно работа тук. Само помолвам Михаел да се върне навреме, до шест и половина часа, защото винаги съм неспокоен, когато през последните тридесет минути преди залязване на слънцето трябва да се вслушвам напрегнато, за да дочуя шума на мотора на нашия самолет. Затова именно предпочитам да летя и аз с него. Михаел обаче ми казва, че може би ще закъснее, и за да не се излага на риск, предпочита да пренощува в Банаги.

Ние връщаме отново всъдехода на мястото му, тъй като масайските деца междувременно са го бутнали надолу по хълма към храсталака. След това сядам на масата и започвам да пиша, като дори и не забелязвам кога Михаел е тръгнал. Само известно време все още чувам бръмченето на самолета.