Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (14) (367000 животни търсят своя държава)

Големите стада странствуват

Ние се надбягвахме с антилопи, правехме си шеги с носорози, в тази книга представихме ръмжащи щрауси, влюбени зебри, но без малко щяхме да забравим едно от най-важните животни на Серенгети. Макар че името му е добре известно и внушава страх, едва ли в някоя книга за Африка може да се прочете нещо по-подробно за него. От друга страна, това животно е все още единственият истински приятел на слоновете и зебрите, останал им верен, когато човекът изявява претенции за тяхната родина.

Имам пред вид мухата цеце.

Тя е преносител на сънната болест и на болестта нагана. „Коридорът“, т.е. западната част на Националния парк „Серенгети“, където нашите огромни стада прекарват сухия период, е заразен от мухата цеце. Иначе тук масаите щяха да идват със своите големи стада от говеда.

— Имаш кожа на слон — твърди Михаел за мен, защото, когато при пътуването съм клекнал до кръста гол върху охладителя отпред на колата, по гърба ми накацват понякога по десет или петнадесет кръвосмучещи мухи цеце, които той вижда от вътрешността на колата, но не може да ги достигне. Самият аз нищо не чувствувам и не получавам никакви пришки, тъй като отдавна съм свикнал с това.

Когато пътуваме през храсталакова гора или през някоя речна долина, тогава целият всъдеход изведнъж се напълва с мухи цеце. Изглежда, че те не търсят жертвите си предимно по миризмата, а смятам, че се нахвърлят върху всяко по-голямо нещо, което се движи. Затова и автомобилите са така привлекателни за тях. Веднъж летяха около нас цял облак, сигурно броят им възлизаше на 150 и повече. Те летяха на рояци след колата. Когато слязох и тръгнах пеш двадесетина метра зад нея, нито една не ми обърна внимание, май че колата като по-голяма е и по-привлекателна. Понякога те налитат дори и на движещите се колела на колата.

Мухата цеце не е по-голяма от нашите европейски хапещи мухи. Москитите пък са големи колкото нашите комари. Мухите цеце, които са двадесет различни вида, се срещат само в Африка и никъде другаде по света. Мухата цеце лесно може да се отличи от всички други мухи. Обикновените мухи, както и нашите къщни мухи, прибират при кацането или ходенето крилете си така към гърба, че те остават разперени косо навън, значи стават леко ветрилообразни. Мухата цеце обаче сгъва и двете си криле едно върху друго и ги събира отзад като рамената на ножица. Затова тя не може да се сбърка с други видове мухи.

Ако се гледа през лупа или ако човек има много силни очи, може да се открие рисунка на бойна секира на крилете на всяка муха цеце. Жилките минават така, че образуват в средата на крилото малка „секира“, обърната с острието си към предния ръб. Освен това мухата цеце има още и перести власинки по антените, но това са вече големи подробности. Във всеки случай те са същински африканци и никъде другаде не се чувствуват добре. Преди двадесет милиона години някои от тях живели и в Америка, но когато днес бъдат пренесени случайно със самолет до Бразилия, те не се заселват там, поне досега не.

Нахлуе ли рояк от тези бръмчащи кръвосмукачи в колата, ловът започва веднага. За това обаче е нужно също умение, защото мухите цеце летят много бързо и целенасочено, а освен това не могат да бъдат убити лесно. Ако бъдат плеснати, както къщните мухи, те могат да паднат с пречупени криле или крачка на земята, но скоро се съвземат и почват най-нахално да хапят отново. Затова мухите цеце трябва просто да се хванат и да се смачкат между два пръста, докато се чуе пукот. Нашият шофьор Мгабо дори твърди, че трябва да им се откъсне главата, за да е действително свършено с тях.

Мухите цеце не са по-малко кръвожадни от лъвовете и хиеновите кучета, но много по-трудно може да се унищожат. Големите диви животни навсякъде трябва веднага да отстъпят, когато човекът претендира за тяхната родина, и нито е трудно, нито пък е свързано с някаква опасност избиването на слонове, кафърски биволи и стада антилопи. Но мухата цеце не отстъпва така лесно. Ако се налага действително тя да бъде напълно унищожена, трябва да се хвърлят много пари и да се проведат добре обмислени мероприятия.

При комарите и много други двукрили насекоми само женските смучат кръв, мъжките се хранят с растителни сокове и други „невинни“ неща. При мухата цеце обаче и мъжките, и женските пият кръв. Никога не е наблюдавано те да се хранят с нещо друго. Малките зъбци на върха на хоботчето им пробиват бързо кожата и след това се вмъкват по-навътре, докато улучат малък кръвоносен съд. Сега там под кожата става съвсем лек кръвоизлив, в който мухата впръсква слюнка, за да не се съсирва кръвта. Щом веднъж мухата започне да смуче, тънкото й коремче бързо се издува и става червено.

Вие навярно сте чували, че муха може да бъде бременна. Обикновените мухи, изобщо насекомите, снасят огромни количества яйца, от които се излюпват голям брой ларви, повечето от които загиват. Мухите цеце се размножават съвсем другояче. Копулацията при мъжката и женската муха продължава един час, а понякога и до пет часа. След това женската муха бива оплодена за през целия й живот. Дори ако след това тя попадне в местност, където не се среща друга муха цеце, в продължение на двеста дни (толкова живее мухата цеце) тя ще снася винаги оплодени яйца, т.е. тя всъщност не снася яйца. Женската муха цеце мъти единственото си яйце, което се развива в нея, в самото си тяло и го храни чрез специални жлези, както при бозайниците и при човека развиващият се зародиш се храни в утробата. Малкото се излюпва от яйцето в майчиното си тяло и още вътре си сменя подред три пъти кожата, както става и при ларвите на други насекоми, само че извън майчиното тяло. „Ражда се“ едничка, дълга почти сантиметър белезникава ларва.

Няколко дни преди раждането майката не може повече да смуче кръв, защото просто няма вече място в нея. При раждането тя сама си акушира, като си помага с крачката. „Бебето“ се зарива в продължение на половин час в рохкава почва на сенчесто място, избрано от майката за „детска ясла“. В почвата обвивката на ларвата се втвърдява и тя се превръща в кафява какавида, която през следващите тридесет и пет дни се превръща в муха. Сега тя пробива с главата си отвор на единия край на кафявата обвивка на какавидата, за което разполага с мехурче отпред на главата си. Щом мухичката излезе, мехурчето изчезва, навярно защото събраният в него въздух минава в нагънатите крилца и те се разтварят. Мухата цеце ражда всеки месец от два до три пъти.

Никой не би си създавал толкова грижи за мухите цеце, ако 9 вида от тях не са преносители на опасни болести по хората и животните. За много хора бързото летене на мухата цеце, придружено с бръмчене, е означавало смърт. В края на миналия век, когато все повече хора започнали да пътешествуват из Африка, мухата цеце била пренесена и в други нови области. Заедно с ухапването в раната попадат трипанозоми, дълги само една двадесета от милиметъра. Те предизвикват сънната болест. Заразеният от нея човек най-напред получава болки във врата, след това се покачва температурата и вратните му жлези се подуват, впоследствие настъпва умопомрачение, болният отслабва все повече и повече, докато най-после умре, тъй както се намира в непрекъснато полусънно състояние. Това е станало причина обширни територии в Африка да бъдат обезлюдени. В Африка сънната болест днес вече не е проблем; известни са само отделни случаи на заболяване. Благодарение на съвременните лекарства заболелите хора могат да бъдат излекувани.

Но мухите цеце пренасят и други трипанозоми, които живеят в жирафи, антилопи, биволи, брадавичести свине, хиени, а навярно и в повечето останали диви животни на Африка. Тези диви животни са се приспособили към тях и твърде рядко някое от тях загива вследствие на тези трипанозоми. Напротив, всички европейски домашни животни — говеда, коне, свине и овце, умират много бързо от болестта нагана. Именно поради тази причина в областта, където се срещат мухите цеце, не може да има скотовъдство.

Тези взаимно свързани въпроси накарали някой си мистър Дж. К. Корли да вземе драконовски мерки, поради което името му ще влезе в историята със същата печална слава, както името на гърка Херострат, който наредил да бъде опожарен прекрасният храм на Артемида в Ефес само за да се обезсмърти той. До неотдавна мистър Корли бе отговорен за борбата срещу трипанозомните болести при човека и животните в Южна Родезия — област, която се намира в дъгата на река Замбези. Той решил, че ще бъде много сложно и скъпо, ако мухата цеце ще трябва да се унищожи със същите средства, които в някои други обширни части на Африка се прилагат успешно. Вместо това мистър Корли прибягнал до едно колкото радикално, толкава и дяволско решение.

„Когато всички диви животни бъдат изтребени, тогава и мухата цеце ще изчезне, защото в такъв случай тя не ще има откъде да смуче кръв“, решил той. След това раздал пушки на негрите, определил премии за всяко убито животно и изработил план за системно избиване на всички животни в страната.

От 1932 г. насам били убити с пушки 550594 степни животни, в което число не влиза големият брой наранени от неопитни ловци животни, които само са били осакатени и впоследствие са загинали някъде. В последния годишен доклад, с който разполагам, с гордост се съобщава, че са били убити 36552 животни — повече, отколкото през всяка предходна година. Този път били убити 3219 павиана, 61 диви кучета, 35 хиени, 19 леопарда, 4 лъва, 55 слона, 8 носорога, 313 зебри, 950 горски глигана, 4503 брадавичести свине, 377 кафърски бивола, 50 антилопи гну, 301 водни козли, 777 блатни козли, 1351 черни антилопи, 306 конски антилопи, 291 антилопи кана, 4937 антилопи куду, 5 от редките ниала, 1788 горски антилопи, 2259 антилопи импала, 12566 качулати антилопи, 1037 дамани, 134 ориби и 1206 антилопи орикс. И всичко това само за една година! Мистър Корли можа да съобщи още, и то с известна гордост, че за убиването на едно животно са били нужни само 2,6 патрона.

Все пак това масово клане е станало в една много отдалечена област на света. Но докъдето и да достигнел слухът за това, навсякъде то предизвиквало отвращение и ужас, включително и в самата страна. С бързо растящата численост на човечеството сигурно ще се наложи и усвояването на все повече земи, макар и много от тях, особено в тропиците, да са неподходящи, както постоянно се убеждаваме, със заселването на хората там те бързо се превръщат в пустини. Когато обаче някой учен или правителствен чиновник реши да си послужи с подобни ужасни средства, той е длъжен предварително въз основа на опити да установи точно дали тези средства ще бъдат резултатни и дали не съществуват други, не толкова лоши средства за постигане на целта. Това мистър Дж. К. Корли не е сторил поради „липса на пари“. Той не се потрудил да изясни дали, когато едрите животни бъдат изтребени, мухите цеце не ще могат да живеят от кръвта на дребните гризачи, както и от тази на зайци, чакали, лисици, които никога не могат да бъдат напълно унищожени. Цялата област граничи в широк фронт с португалската колония Мозамбик. След като бъдат избити всички животни и мухата цеце действително изчезне, там щели да настанят домашни говеда. Но ще може ли те всички да бъдат избити, щом се заразят от мухите цеце, които отново ще нахлуят през границата? В Южноафриканския съюз мухата цеце била унищожена успешно в Зулуленд чрез напрашване с инсектициди от самолет. В ЮАС има отлично и ползуващо се с известност виеше ветеринарно училище и много добро ветеринарно управление. По съвета на техния ръководител в Родезия бил изпробван прилаганият в Зулуленд метод за обеззаразяване с малки самолети. Пилотите обаче влезли в спор с твърде младите родезийски чиновници по борбата срещу мухата цеце, която не била предприета в подходящ сезон, поради което мистър Корли се отказал от този многообещаващ начин и продължил превръщането на десетки хиляди красиви животни, на които цял свят се удивлява, във вонящи лешове.

Черните ловци, които получават премии за всяко убито животно, естествено не си правят труд да преследват последните останали животни с дни, за да бъде действително унищожено всичко живо в областта. Те също не преследват с часове отделните ранени животни, за да прекратят мъките им. Важно е само количеството. Затова те предпочитат да стрелят там, където са събрани повече животни заедно. В резултат на това ранени слонове избягвали надалеч, във все още незаразени области, и пренесли мухите цеце там.

Разигравани били такива ужасни сцени, че отвращението от тези масови избивания нараствало все повече. Южнородезийско правителство назначило комисия, която разгледала публично този въпрос, като били разпитани много свидетели. В официално издадената книга били публикувани съвсем откровено техните показания. В нея се пише, че Комитетът за борба срещу мухата цеце, който водел масовото избиване, поискал преди всичко да получи друго име, „защото досегашното се ползувало с лош престиж сред обществото“. Междувременно бил назначен заместник на мистър Корли, който искрено се постарал да открие по-добър начин за борба срещу мухата цеце.^[1]

Тук, в Банаги, аз решително предпочитам мухите цеце пред комарите. Мухите цеце ни оставят поне нощем на мира, а комарите и в тъмното ни нападат. Комар, вмъкнал се под мрежата, може да ме държи буден с часове, защото нападенията му са придружени със звънливо войнствено бръмчене. Освен това всеки трети комар носи маларийна зараза. Когато обаче опитни животни биват ухапани от един такъв пренасящ зараза комар, то 95% от тях се разболяват.^[2] Но само всяка двадесета муха цеце е носител на сънната болест и се заразяват само 10% от животните, които тя ухапва.

 

 

Дни наред вече степта гори. Това не е така стихийно и страшно, както може да се види на филм. Никакви стада диви животни не бягат в безпорядък, защото огънят се разпространява бавно и може да бъде избегнат. Там, където тревата е ниска, пламъците дори може да се стъпчат с крака в ивица, широка 1, 2, пък и дори до 8 м. Но пламтящият фронт е много по-широк, краят му никога не се вижда. На места, където е вече угасен, по-късно, раздухвано от вятъра, някое снопче трева може отново да лумне. Освен това аз не смятам, че животните имат вроден страх от пожар, както често се твърди в различни книги. Лъвовете се приближават съвсем близо до него и лягат в топлата още пепел. Когато веднъж в Банаги бяхме наклали голям огън на открито, седяхме в шезлонги и се топлехме, на 6 м. от огъня минаваха лъвове, без да обръщат особено внимание нито на нас, нито на огъня.

Пожарът в степта носи гибел на малките животни, на насекомите, както и на костенурките. Край огнената ивица винаги има много птици, които ловят бягащите от огъня насекоми или кълват обгорелите.

През нощта вятърът би могъл да се обърне и тогава огънят би достигнал и до нашия самолет. Ето защо за всеки случай запалваме тревата наоколо, за да няма с какво да се подхрани тук идващият от другаде огън. Оградата от тръни обаче, с която предпазваме мястото около самолета от хиени и лъвове, се запалва и сухите клони лумват изведнъж на 2–3 м. височина. Измъкваме бързо от земята коловете на входа на трънливата ограда и заедно с бодливия тел ги измъкваме по̀ встрани. Михаел скача в самолета, дава газ и го изкарва навън. Бодливата ни крепост изгаря. По неволя трябва да оставим нашата „Патица“ на голата писта на открито. Когато след няколко часа се връщаме, под едното крило лежи лъвица и се радва на хубавата сянка. На другата сутрин намираме въжетата, с които самолетът е закотвен към земята, сдъвкани от хиени. За щастие те не са „опитали вкуса“ на гумите на колелата.

Привечер пожарът запълзя по хълма Банаги. През тъмната нощ яркочервената ивица се движи в цялата му ширина нагоре по него. Изсъхнали дървета пламват като факли и след това с часове продължават да тлеят. Ние стоим пред вратата на нашата ламаринена къщичка и не можем да се нагледаме на това зрелище, което Серенгети само веднъж в годината предлага. При по-силен порив на вятъра тлеещите стъбла светват още по-ярко. Те наподобяват светещи реклами, чудновати рекламни плетеници.

Печална красота за осведомения човек, за този, който знае какво означава това. Дърветата тук са така редки, като в овощна градина; това не е същинска гора. Всеки пожар унищожава всяка година няколко от тях, обгаря младите поници. Земята обаче се нуждае тук от сянка, защото слънцето изсмуква през сухия период последния остатък от влага. Слънцето може да изпари за дванадесетте месеца 1,7 м. вода — ако изобщо има толкова, а от дъждовете се получават само 80 см. Ако тези валежи не биха падали само в продължение на няколко месеца (ноември, декември и от март до юни), тогава изобщо тук не би могло нищо да расте. Ако областта Серенгети беше покрита с езеро, дълбоко 1,7 м., то слънцето би го изсмукало за една година. И тъй, където сухата трева от миналата година липсва, както и хвърлящите оскъдна сянка дървета, степта става от десетилетие на десетилетие още по-суха.

За нас обаче сега е добре дошло, че степта е станала черна и гола. Ние възнамеряваме да ловим зебрите с ръка. Сега се виждат всеки камък и всяка дупка, които иначе биха могли да повредят колите.

Антилопите гну и газелите томи „надхитрихме“ с нашата „пушка чудо“. Зебрите обаче са премного предпазливи. Те не позволяват човек да се приближи достатъчно до тях. За щастие Гордън Пулман има практика при ловенето на животни. От Гордън го научихме и ние, а усвои ли се веднъж това, после е много лесно.

То се прави така:

Откриваме стадо зебри и се отправяме с колата към тях, като откъсваме четири или пет от групата. Движим се подир една от тях. При скорост към 50 км. в час полека-лека я настигаме. Не може да се твърди, че това е спортсменска борба. Гордън само натиска спокойно лоста за газта, а зебрата трябва да спасява живота си. След три или пет минути тя се задъхва, почва да тича по-бавно. Опитваме се да се приближим съвсем и да се движим редом с нея.

Понякога се случва някоя зебра да изпадне в ярост и да посегне и да хапе хората в колата. Други зебри пък разбират, че може да се измъкнат настрани. Ние не можем да вземаме такива остри завои, затова използуваме две коли, като втората следва малко по-назад и минава от другата страна на зебрата, за да й попречи да избяга.

Най-късно след пет минути трябва да сме точно до зебрата и от колата да я хванем за опашката. Ако не успеем да направим това, в такъв случай ловът продължава прекалено много и има опасност животното да получи сърдечен удар. Ние обаче винаги можехме да избегнем това, тъй като се отказваме навреме от животното и почваме да гоним друго. Тук има достатъчно зебри. Опашката обаче трябва да се хване правилно, по възможност високо до самата й основа, и да се държи здраво! Изплъзне ли се тя от ръката, тогава острите косми порязват пръстите ни. Опашката на животното не бива да е зацапана с пресни изпражнения, защото в такъв случай тя става хлъзгава и не може да се държи здраво.

И тъй един или двама души държат животното за опашката, като същевременно колата намалява скоростта. Така и зебрата трябва да спре на място. В същия миг останалите скачаме от колата при зебрата. Единият хваща животното за двете уши, другият го прихваща с ръка през шията като в менгеме и като прекарва ръката си под муцуната на животното, я пъха зад резците — там, където конете нямат зъби на челюстта си.

Това се прави почти винаги от Гордън, тъй като той е много сръчен. Зебрите хапят също така лошо, както домашните коне. Предните им зъби не са остри, но дъвкателната им повърхност е широка. Те са съвсем различни от зъбите на кучетата и хищниците. Конските зъби смачкват, строшават костите. Зъбите са най-опасното нещо при зебрата. За щастие тя не рита. В миналото съм се занимавал много с коне, а и всеки земеделски стопанин или ездач знае как човек трябва да се пази от задните им крака, както и от предните копита, как конете обичат да се освободят и изведнъж да застанат съвсем изправени на задните си крака. Тези зебри не правят това. Навярно няколкоминутната гонитба твърде много ги е изтощила.

И така ние хващаме за един преди обед по 4 или 5 зебри, маркираме ги с ушни марки и ги украсяваме с пъстри препаски около шията. Следобед работата продължава. Използувам случая да погледна спидометъра на колата и си записвам колко бързо бягат степните животни пред нас. Зебрите тичат в галоп с 50 км. в час, без да изразходват напълно силите си. Голяма мъжка антилопа кана достига до 56 км., газела на Томсън — 60 км., хиена — 40 км., щраус — 48 км., газела на Грант — също 48 км., а за късо време дори 56 км. в час. Гепардите не мога да ги разбера. Един, който срещнахме, достигна само 48 км. в час и след няколкостотин метра легна изтощен. А всъщност гепардите били най-бързите бозайници в света. Не исках да гоня повече клетия гепард, защото може би беше болен.

Ето защо искрено се зарадвах, когато няколко дена по-късно срещнах друг. И той тичаше само с 50 км. в час и побягна в една малка горичка край река, преди още да успея да се опитам да го гоня с по-голяма скорост. Тъй като газелите на Томсън, които често стават тяхна жертва, могат да достигнат до 60 км. в час, а в смъртния си страх може би и повече, следователно и гепардите трябва да бягат поне толкова, защото иначе би било трудно за тях да се приближат съвсем до своите жертви.

Разбира се, и Михаел иска да опита трика да хване някоя зебра през шията и да я държи здраво за челюстта.

Аз много се ядосвам:

— Гордън го прави чудесно, по-добре от него никой не може. Защо трябва и ти да се опитваш? Белята си ли търсиш, не ти ли стига това, което се случи последния път, когато ловяхме зебри с примка.

Никак не се харесвам в ролята на страхлива квачка, но действително това е глупост от страна на Михаел. След това ще иска и да дресира лъвове.

Тогава ми идва наум, че когато бях на годините на Михаел, дресирах тигри и за забава с пръта на еквилибрист съм тичал по опънато нависоко въже. Засрамвам се, чувствувам се неловко като „склерозирана по-стара генерация“ и нищо повече не продумвам. Нека да опита.

Една дебела женска зебра захапва палеца му до костта.

Михаел така се нервира, че отначало нищо не почувствува. Турям му мушамичка на раната. Болките започват едва след един час. Тъй като вечерта те се засилват, правим му топла сапунена баня и аз му поставям пеницилинова инжекция. На другата сутрин болките почти изчезват.

Но и дебелата зебра ще го запомни. Сега тя носи яркожълта препаска на шията си и с четири или пет други зебри, навярно нейни дружки, тя, щом види колата ни, побягва още от 2 км. разстояние.

Гордън много ни помага. Преди месеци опитвахме веднъж цяла нощ с автомобилни фарове да заслепяваме газелите и да ги ловим с ръце. Рядко съм тичал толкова дълго през трънливи храсти и пущинак. При това непрестанно трябваше да внимавам да не настъпя някой лъв и в последния миг да успея да скоча в някоя от колите, за да не бъда изоставен някъде в тъмнината. Но газелите „ослепяваха“ само за кратко време, а след това свикваха на светлината и побягваха. Ние не можахме да хванем нито една.

И все пак това сигурно е възможно. Когато преди много месеци цяла нощ пазехме полузамаяното още гну, газелите на Томсън и на Грант идваха сами в светлинния сноп на фаровете и така се приближаваха все по-близо до колата ни. Спомням си, че тогава имаше новолуние, беше тъмно като в рог.

Ето защо повтаряме опита си да ловим газели при новолуние. Сега ни провървява. За една нощ уловихме двадесет газели и ги маркирахме с ушни марки и препаски на шията.

— За всяко животно има специален, най-ефикасен начин за хващане — казва Гордън Пулман. — Антилопите орикс например се стремят със своите съвсем прави, остри като игла рога да намушкат смъртоносно човека. Но хване ли ги човек с ръка за рогата, тогава те изведнъж застават съвсем спокойни, изобщо не мърдат и му позволяват да прави с тях каквото си ще.

Ние маркираме все повече животни, за да попълним нашата картина за странствуванията на големите стада животни в Серенгети. Междувременно обаче отдавна вече сме открили къде странствуват те, а това никак не ни радва.

Правителството иска да пререже сега Националния парк „Серенгети“ през средата.

То прави това, защото, както бе вече казано, от десетилетия насам се е смятало, че стадата гну, зебри и газели, които през сухия период пасат в низините на тясната част на парка — в „коридора“ (на рисунката вляво), и по същото време се придвижват на запад към езерото Виктория, през декември и януари идвали само до тази нова линия и не я преминавали на изток през дъждовния период. От двете страни на тази линия се намират големите открити безлесни леко хълмисти равнини на Серенгети, които са покрити само с трева. По време на сушата те са жълти, кафяви, безводни и без всякакъв живот.

Щом обаче започнат дъждовете, степите почти пред очите на човека се раззеленяват. В падините се образуват гьолове, към които водят от всички страни лъчевидните пътеки на животните. Тогава из степта са пръснати стотици хиляди газели, зебри и антилопи гну.

А това, което през дъждовния период се вижда после вдясно, източно от новата разделна линия в равнината, идвало, така се е смятало, откъм кратера Нгоронгоро (виж рисунката). Това именно схващане било възприето след направената за правителството експертиза. Следователно животинските маси от „коридора“ и от кратера Нгоронгоро в такъв случай би трябвало да се срещнат по средата на големите открити степи на Серенгети.

При нашите обиколни полети установихме броя на тези животни, проследихме със самолета големите стада при техните странствувания, потърсихме зебрите и антилопите гну, на които бяхме поставили препаски на шията, и си отбелязахме къде отново сме ги открили. Така сега ние знаем, че всъщност картината е съвсем друга.

В действителност голям брой от стадата, може би половината от тях, минават в края на дъждовния период (през юни) към „коридора“, т.е. към тясната западна част на парка. Други от тях обаче мигрират от парка право на север, но не в областта, която сега ще бъде придадена в замяна на откъснатата източна част, а по на запад. Освен това по време на сухия период стада животни излизат непрекъснато от „коридора“ навън в северна посока и след това отново се завръщат там.

През октомври започват големите дъждове — най-напред северно от границите на парка, а след това се развихрят всеки ден все с по двадесет километра по̀ на юг страшни бури с проливни дъждове. Днес е редът на Банаги и до следващия следобед ще се разрази голяма буря малко в по-южна посока, над Серонера. И така продължава все по-нататък. Черните, изгорели степи се напояват с вода и постепенно се раззеленяват. Тогава огромни стада животни тръгват на път. Те потеглят на изток, преброждат долините между възвишенията и се разливат навън в откритите степи. Животните се движат едно зад друго, и то не просто направо през степта, а по добре очертани пътеки, които отначало всеки би сметнал за отъпкани от хора. От въздуха ние можем добре да видим как черпите гну, наредени едно зад друго като мънистено огърлие, се движат през степта. И зебрите странствуват по същия начин. Дори само от мрежата на пътеките, която си остава неизменна и през цялото останало време на годината не обраства, може да се разбере съвсем нагледно като на едромащабна географска карта в каква главна посока се движат животните, макар и в дадения момент да не се вижда нито едно животно сред степта.

Така например всички пътеки, идващи от юг, водят към клисурата Олдоуей, която се врязва в равнината напречно в посока изток — запад. Те минават по цялото му протежение откъм южната му страна, сливат се все повече и повече в една-единствена пътека и по този начин прекосяват дефилето през единственото полегато място. На отсрещната страна пътеките отново се разпръскват ветриловидно по цялата степ. Дори само от това може да се заключи, че стадата животни идват тук винаги от юг и се стремят да преминат през дефилето на север. Никога стадата не се движат в обратна посока, тъй като на северния край на дефилето не се забелязват никакви пътеки, които да минават през проходимите места на клисурата.

Зебрите, антилопите гну и газелите на Томсън са тревопасни животни. На тях всеки ден им са нужни много часове, докато се нахранят. По време на паша не се движат една зад друга, а са широко разпръснати из степта. Зебрите и антилопите гну всъщност мигрират по едни и същи пътища и приблизително в едно и също време, но те рядко се смесват напълно помежду си. Много често, но невинаги група зебри се движат начело на стадо гну. Зебрите остават обособени в малки групи, макар и при наша двата вида животни да се смесват. Те винаги са по-нащрек и винаги са готови първи да побегнат.

Заедно с големите стада тревопасни животни в степта странствуват още и хиени, чакали и лъвове. Когато антилопите и зебрите се разпръснат да пасат, хиените се движат между тях, без тревопасните да им обръщат особено внимание. Ние имахме случай да наблюдаваме и да заснемем на филм как две хиени стръвно гонеха едно младо, може би няколкомесечно гну сред разпръснати нарядко възрастни гнута и най-после го разкъсаха. Големите гнута почти не обърнаха внимание на трагедията, която се разигра между тях.

Веднъж, към края на януари, се натъкнахме на голямо стадо гну, което оставихме да премине пред нашата кола. Сред тях забелязахме една качулата калугерица, която изглеждаше много разтревожена и непрекъснато разперваше и събираше крилете си. Тъй като от всички страни покрай нея минаваха антилопи гну, птицата се изгуби съвсем в облаци прах, но не излетя. След като стадото гну отмина, оказа се, че тя е отклонявала многото копита от две малки пиленца.

Всеки, който е имал случай да наблюдава големите стада при тяхното странствуване, изпитва чувство на възторг и удивление.

Преди стотина години във всички обширни степи на Африка е могло да се види същата картина, която виждаме днес тук, в този затънтен край — Серенгети. Природата е била пръснала милиони животни из тях — ивичести, петнисти, рогати, които се виждали дотам, докъдето погледът стигал. Макар че за тяхна сметка са съществували хищници, че сред тях са върлували заразни болести и сушави години са унищожавали десетки хиляди от тях, животът все пак е побеждавал. В началото на дъждовния период сред свежата зелена трева лежали десетки хиляди още влажни и треперещи новородени животни и се опитвали да правят първите си несръчни стъпки.

Както тук, през степите на Африка, така и през прериите на Северна Америка и Канада преди 150 години са странствували огромни стада. Това са били други животни, но също така многобройни. Така е било някога и в Европа. Никоя книга не може да опише това, никое въображение не може да си го представи.

Така пищно се е проявявал животът някога на нашата планета, преди човекът да се е намножил и преди да „покори“ животните. Човекът, който през следващите десетилетия ще иска да получи представа колко прекрасен е бил светът някога, преди творецът да го повери на нашата закрила и благоразумие, ще трябва да отлети в Серенгети и да види там странствуването на големите стада животни.

Ако, разбира се, след няколко десетилетия те все още ще странствуват… Защото установихме, че грамадните стада от гну, зебри и газели отиват през дъждовния период далеч зад новите граници на парка. Те изпасват раззеленилите се степи далеч на изток, до подножието на планинските земи на гигантските кратери, след което се движат на север, все извън границите на бъдещия Национален парк, после завиват на юг. На връщане пътят им минава отчасти в границите, отчасти извън границите на парка. Междувременно изпасаната в степите трева отново е пораснала и така животните извършват тази обиколка няколко пъти през дъждовния период.

И тъй в новия Национален парк „Серенгети“ няколко месеца през годината няма нито зебри, нито гнута, а и съвсем малко газели на Томсън. Неговите 367000 обитатели са принудени да преминават границите му и да пасат извън него, а Националният парк „Серенгети“ бе създаден първоначално именно за това големите стада животни в степта, доколкото ги има все още в Африка, да могат през цялата година да намерят в неговите граници достатъчно храна.

Така че не само най-живописната част — планинската страна на гигантските кратери с чудото на света Нгоронгоро, с нейните вулкани, с прочутата клисура на предисторическия човек — Олдоуей — е откъсната от Националния парк на Танганика. Нещо повече — това, което остава в границите на парка, не е достатъчно, за да се запазят стадата на животните.

Това е една печална истина, която с много усилия успяхме да установим.