Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (13) (367000 животни търсят своя държава)

Загубвам се една нощ в кратера Нгоронгоро

Един ден Михаел ме остави в равнината на кратера Нгоронгоро, защото при ниското ни летене забелязах два носорога сред група лъвове, а малко по-нататък два дебнещи в момента леопарда. Разтоварихме тежкия статив на кинокамерата, няколко сандъка и каси, за да облекчим малко самолета. Синът ми смята да се върне след около един час. Той сега ще вземе отгоре, отвъд кратерния ръб, двамата надзиратели на дивеча и Херман със себе си, ще пообиколи с тях и после ще ги остави отново горе. Малко трудно е с четирима души да се издигне тук в разредената атмосфера, а още по-трудно е там горе да се кацне.

Събличам си ризата, окачвам бинокъла на шията си и с къси гащета и сандали тръгвам на път. Междувременно двата леопарда са хванали един чакал, което трябва да е станало много бързо. Сега те играят с мъртвото животно като котки с мишка. Единият се хвърля и хваща чакала за врата и с лапата си го удря така, че той отхвръква доста надалеч. Другият леопард се спотайва в тревата. Сега той прави голям скок и „хваща“ още веднъж мъртвия чакал.

Двата носорога лесно се забелязват, защото на гърба им са накацали снежнобели чапли. Лъвовете обаче не се виждат; лъвът може да стане невидим, стига тревата да е само 30 см. висока. От поведението на мъжкия носорог обаче разбирам, че той се намира съвсем наблизо до хищниците. Той навежда глава и крачи към определено място, но никак не е настървен. Действително един едър лъв с красива грива се надига и се отдалечава. След 30 м. отново ляга. Мъжкият носорог обаче върви подир него и го прогонва още веднъж. Изглежда, че царят на животните все пак признава по-силни от себе си.

Аз оставам на почетно разстояние от тези животни колоси. Все пак едно е самочувствието, когато седим в сигурния всъдеход, друго е да си съвсем сам сред равен като тепсия терен без дърво и храст.

Връщам се при багажа и лягам на слънце. Толкова е приятно да се печеш на планинското екваторно обедно слънце, че едва отварям очи, когато нашата „летяща зебра“ се връща. Тя прелита съвсем ниско над мен и се кани да кацне. Михаел обаче дава отново газ, издига се нагоре и отлита. Навярно е забравил нещо. Е, аз имам време, тук се чувствувам добре.

Когато отново поглеждам часовника, вече е станало четири часа и половина. Ожаднявам, но за щастие нося със себе си термос чай. Четири часа съм лежал на знойното планинско слънце! Но аз съм трениран за африканското слънце. Кожата ми ни най-малко не е изгоряла. Като си помисля само какво ли не чух да се говори за слънчевия удар при нашето първо пътуване из Африка! Колко необходимо било да се носи тропически шлем! А аз не нося дори шапка.

Всъщност време е вече Михаел да ме вземе. Отново се шляя наоколо и се насочвам към стадо гнута, които пасат недалеч в равнината. Те са неспокойни; нещо особено трябва да се е случило при тях. Нагласявам двата обектива на бинокъла съответно за дясното и лявото око и се приближавам все повече към тях. В сивкавозелената трева лежи нещо светлокафяво, което явно интересува черните гнута. Сега едно от тях пристъпва към кафявата купчинка и я побутва с носа си. Купчинката непохватно се изправя — едно малко гну, навярно първото, което през тази година се е родило в кратера.

Това „първаче“ е не само за мен, а и за цялото стадо гнута същинска сензация. Когато телето тръгва, любопитно го последват десетина или петнадесетина големи гнута. Щом падне, женските застават около него в кръг, помирисват го и внимателно с носа си го побутват. Никога не го ръгат с острите си рога, но една от тях прави два-три пъти заканителни движения, за да изпъди другите големи гнута от „сензацията на деня“. Това трябва да е майката.

След няколко седмици, когато ще се родят стотици малки телета, никое гну вече няма да им обръща толкова внимание. Малка е вероятността това първаче да остане живо. Четири хиени стоят вече наоколо и го следят със заинтересувани погледи. Приближат ли се малко по-близо до някое едро гну, то прави късо нападение, но хиената се отдръпва само малко. Тези „фисита“ съвсем не се задоволяват само с леш. Много, твърде много от малките антилопи и газели стават тяхна жертва.

Така е в безлюдната степ. На ловците новаци винаги им се иска да изтребят хиените, но тогава би се нарушило равновесието между животните. Известно време в Източна Африка избиването на леопарди било по всякакъв начин насърчавано. Тогава брадавичестите свине и павианите започнали силно да се размножават, а те унищожавали нивите на туземците и им нанесли далеч повече щети, отколкото по-рано леопардите, които само от време на време задигали по някоя домашна коза. След това леопардът незабавно бил поставен отново под защита.

Стана вече шест часа вечерта. Михаел би могъл вече да ме вземе. Тъй като слънцето залязва към седем часа, той ще трябва да бъде тук през следващите десет минути, ако ли не, тогава сигурно има повреда, което значи, че трябва да пренощувам тук. Би било малко неприятно, защото нямам нито кибрит у себе си, нито джобно фенерче. Освен това ръчният ми часовник показва, че е новолуние.

Не е ли това бръмчене на самолет? На запад, високо над кратерния ръб, лети един. Но той не е ивичест, а едноцветен. Той прави завой над обраслите с дървета скатове на вулканичния хълм Лемагрут. Става ми горещо: катастрофирали ли са другите, това спасителен самолет ли е, който ги търси?

Машината се насочва към вътрешността на кратера, губи височина, очевидно ме търсят. Аз им махам с ризата си. Това е самолет „Чесна“, който лети в посока точно към мен, но не каца. Кафява торбичка пада от него. Аз тичам да я взема, вдигам я и изваждам от нея бяла хартия. Върху нея е написано на английски: „Михаел има повреда на колесника. Той е отлетял за Найроби. Никой не е ранен. Върви в посоката, в която ще лети нашият самолет сега“.

„Чесна“ прави завой, връща се обратно, като лети вече по-високо, точно под прав ъгъл в посоката, откъдето дойде, минавайки над мене. След това се издига още по-високо и изчезва зад кратерния ръб. Скоро заглъхва и последното бръмчене на мотора.

А сега? Сядам върху един сандък. Коя посока имат те предвид — първата или втората? Първата води на югоизток. Там се намира в кратера едно езеро, зад него гора, а зад нея пък имало колиба с две легла. Тук това е единственият покрив долу в кратерното дъно, което заема 250 кв. км. Там сигурно бих могъл да пренощувам, ако успея да разбия вратата. Но аз никога не съм бил там и си правя сметка, че трябва повече от три часа да вървя. След двадесет минути се стъмва. В низината край езерото има много лъвове, което ми е известно от нашите ниски полети.

Не, благодаря. Предпочитам да остана тук, където съм сред голата равнина, в която далеч наоколо има само съвсем ниска изсъхнала трева. Тук не идват никакви животни на паша, а значи навярно и лъвове, които ги дебнат. Сигурен съм, че до изгрева на слънцето нищо няма да ми се случи. Не съм чул в кратера Нгоронгоро лъв или дори леопард да е убил някога човек.

Но също така съм сигурен, че през следващите дванадесет часа, докато трае тъмнината, няма да спя много. За щастие стативът на кинокамерата е опакован в стар ватиран спален чувал. Мога да се мушна в него, но предварително зная, че ако някъде нещо пукне или чуя шум, ще си внуша, че хиена се приближава, а ако нещо свети, ще го взема, за очите на лъв. Ако бях пушач, щях положително да имам кибрит или запалка. Но каква полза от това? Издърпвам краката на статива колкото може повече, поставям го на земята и отгоре намятам малко платнище. Като лежа отдолу, ще имам чувството за известна закрила. В кръг наоколо намествам сандъци, тенекиени съдове, гаечни ключове, инструменти. Следователно и да се приближи някое животно, и да души, може би ще му пречи непознатата миризма, мисля си аз.

Много бих искал да съм вече с една нощ по-стар. Колко нощи съм проспал, ходил съм на кино, седял съм до късно през нощта до писалището си. Когато обаче няма никаква светлина, единственото занимание остава мисленето, мъдруването и броенето на минутите.

Южният стръмен ръб на кратера е много по-близо, отколкото колибата — може би няма един час път дотам. И в подножието на стръмния зелен скат изглежда, че има няколко дървета. Под тях се вижда нещо. Но и с далекогледа не мога да го разпозная. Навярно е само храст, но не може ли да бъде и колиба? Още точно двадесет и пет минути ще имам светлина, след това ще бъде съвършено тъмно. Ако тръгна в посока към тези дървета, а после не мога да намеря пътя обратно, тогава ще бродя съвсем сам в тъмнината може би по хълмист терен или между висока трева, в която може да се крият хищници. Стативът и сандъците са сега за мене нещо като опорно място, подслон в тази празнота.

Не бива да губя време, трябва да действувам бързо. Точно дванадесет минути мога да вървя право към далечната група дървета. След това трябва да взема решение. Щом съм сигурен, че там има колиба, може би ще успея да стигна до нея за останалите дванадесет минути. Иначе ще трябва веднага да се връщам и ще стигна все още навреме тук. Бързо изваждам няколко гаечни ключа, завити в стар вестник, и закрепвам вестника върху главата на статива. Страхувам се да не загубя от очите си тънката стойка.

После тръгвам, но все се извръщам назад и запомням, че на връщане трябва да се насоча срещу този планински купен над северния ръб на кратера, за да стигна отново „квартирата“ си.

Дърветата са по-отдалечени, отколкото предполагах. Под мишницата си държа само стария спален чувал и чантата с фотоапаратите и марширувам в бърз ход точно по часовника. Като минават дванадесетте минути, отново поглеждам през бинокъла. Дърветата съвсем малко са се приближили и човек лесно може да се излъже в разстоянията в този кристалночист планински въздух. Бих се хванал сега на бас, че това под дървото е само храст. Преди още да реша да се върна обратно, оглеждам още веднъж местността наоколо. Там вляво пред мен стоят две фигури — тънки отвесни черти. Това може да са хора, а може би зебри — гледани точно отпред, те изглеждат така. Двоумя се дълго, после решавам, че това трябва да са хора, и се насочвам към тях.

Пред мен се открива песъчлива падина, дълбока 2 или 3 м. Като се изкачвам на другата страна, виждам три черти. Ако са зебри, те няма да стоят все така с лице към мен, казвам си аз. Все повече се стъмва, аз вървя през висока до кръста ми тръстиковидна трева. Отдолу обаче е сухо, не е мочурливо. Сега отпред светва червена искрица — огън. Олеква ми. Това може да са само туземци, масаи. Значи хора.

Действително са неколцина. Шестима морани, млади бойци, и две момчета на около единайсет години. Те са скупчили стадото от около шестстотин овце на обширно голо място, покрито с изсъхнал овчи тор, дебел цяла педя. Няма ограда, няма натрупани наоколо тръни. И осемте масаи усърдно ловят малките агнета и ги поставят в средата на стадото в съвсем малки кошарки от колчета. По този начин те навярно ще бъдат запазени през нощта от хищници. Един дълъг като върлина боец се приближава към мен и ми подава ръка: „Джамбо“ — „добър ден“.

— Джамбо — повтарям аз. Естествено аз не разбирам нито дума от това, което човекът ми казва, но се мъча да гадая. Опитвам се да му обясня кое на суахили, кое на английски как съм се намерил съвсем сам тук в степта. Най-сетне по лицето му се вижда, че се е досетил какво му казвам. Той разбра думата „ндегге“. След това ме оставя, защото трябва да продължи да се грижи за своите овце.

Тези масаи идват очевидно всяка нощ със стадата си тук. В средата на голямата площ от сух овчи тор е издигнато нещо като подслон от пръти. Отгоре са нахвърляни няколко кожи, които трябва да ги пазят от дъжда. Пред едната страна, която е широко отворена, гори огън. С дългите си крака крача като щъркел през почиващите овце и едва намирам къде да стъпя. През море от топли късо рунести тела на овце и кози достигам до колибата от пръти в средата. По̀ към края на стадото са издигнати още два подобни подслона.

Прескачам огъня и сядам в полуотворената малка колиба. Тя е постлана с кожи и една плетена рогозка. Осемте масаи пристигат един след друг и клякат отвън около огъня. Питат ме много неща, но аз само вдигам рамене. Навярно искат да ми дадат нещо за ядене, защото в говора им все се чува суахилската дума „шукула“, което ще рече „ям“. Аз клатя глава, защото ме е страх от лакомствата на масайската кухня. Може би ще ми предложат да пия прясна кръв или нещо подобно. И аз им показвам парчето хляб, което нося в джоба си, но с това не успявам да ги убедя.

По даден от най-големия от бойците знак двете момчета донасят една кафява късо рунеста овца. Слагат я пред огъня по гръб и момчетата и двама други бойци държат краката й, за да не мърда. Масаите ме поглеждат въпросително. Какво ли искат? Дали ще ме накарат да пия мляко от вимето на овцата? Най-високият от бойците взима копие и наглася острието му в средата на гърдите на овцата и го врязва в кожата. Копието влиза все по-дълбоко. Жесток начин да се коли така бавно животно, мисля си аз, но в същия миг забелязвам, че не тече никаква кръв. Масаите са удушили предварително овцата.

Единствените от тази група тук, които действително трябва да работят, са двете момчета. Те одират животното, изкормят го и чистят червата. Далакът, черният дроб и парчета месо се нанизват на тънки дървени шишове. Единият край на шиша се забива в земята, а другият, където се намира месото, се извива над пламъците. Високият моран, който ме поздрави при идването ми, изважда от коремната кухина булото — тази прозрачна, прошарена с тлъсти жилки ципа. Няма съмнение, че ме пита дали е вкусно това. Аз се отвращавам само при мисълта, че ще трябва да ям това нещо, макар и печено или варено, но понеже съм боязлив, кимам в знак на съгласие. Бойците се смеят, а аз не мога да разбера с какво съм се изложил.

Старшият моран ми подава шишчето с полуопечения черен дроб. Вземам го с две ръце и като го държа напречно пред устата си, опитвам се да отхапя от него. Никак не е лошо. Отново всички се смеят. Очевидно и при масаите не е прилично да се отхапва просто така от парчето месо. Един от тях изважда отнякъде нож и ми го подава. Ям много бавно, защото се страхувам, че щом го изям, веднага ще получа ново парче.

Мораните окачват голям казан над огъня и нарязват на парчета месото почти от цялата овца и ги слагат в него. Те ядат невероятно много, но сигурно са и работили днес много повече от мен. Тъй като отказвам да ям полуопеченото сърце от второто шишче, един от бойците го пъхва между прътите над моя подслон, точно над главата ми. Няма да помогне и това, въпреки това няма да го изям, казвам си наум.

Високият боец ляга до мене с краката към огъня и цял се завива в старото си вълнено одеяло, което денем носи наметнато през рамото си като римска тога. Дори се завива през лицето и главата. Аз се нагласявам до него и се вмъквам в спалния чувал, като слагам чантата с фотоапаратите под главата си. Другите продължават да седят около огъня. Едно от момчетата отделя краката на овцата от ставите и ги държи в пламъка. Космите и кожата се овъгляват. Това трябва да е особено лакомство, защото масаите го хрускат с наслада, както ние бонбоните и сладките. Почват да пеят, всеки куплет в съвсем висок фалцет, след което следват два дълбоки басови тона. Разбира се, аз не зная какво пеят, но съм чувал вече за техните подигравателни стихове. От време на време те се смеят и няколко пъти чувам думата „ндегге“… Пострадаш ли, всеки ти се смее.

Боецът до мен хърка под одеялото. Две или три овце също хъркат. Досега не съм знаел, че и овцете могат да хъркат. Едно младо куче, което отначало масаите непрекъснато пъдеха, най-после успя да се вмъкне в колибата и легна до краката ми. Така е добре, то топли.

Спя от десет часа до четири без четвърт. Сега ще гледам цели два часа звездите. Михаел навярно спи сега в Найроби в хотел „Ню Стенли“, след като преди лягане се е окъпал в красиво облицованата баня. Не бих се сменил с него. Синът ми сигурно много се ядосва и беснее, защото известно време самолетът пак няма да може да се използува, но едно е важно, че на него и на другите не им се е случило нищо. И без това през следващите дни ще трябва да се завърнем в Европа и когато отново бъдем тук, самолетът ще бъде ремонтиран в Найроби. Добре, че е могъл да лети с него до ремонтната работилница.

Към шест и половина часа почва да се съмва. Измъквам се през спящите овце и ми се ще да се разходя малко из степта, обаче мършавите кучета побесняват.

Трябва да остана при стадото. Едно истинско овчарско куче не търпи да се задели овца — то лае и я хапе по краката, докато не се върне при стадото.

Два големи белогуши гарвана с бели яки на рамото и светли върхове на силно извитите човки крачат между овцете. Едра овца майка се приближава към тях, но те само малко се отдръпват, докато най-после овцата успява да ги пропъди.

Когато стадата най-сетне тръгват на паша, първият от мораните тръгва с мене, за да ми покаже пътя към „къмпи“, т.е. лагера зад горичката. Той не може да разбере защо най-напред тръгвам в друга посока. Планинският купен от вчера ми служи за ориентир и така след ¾ час стигаме действително до триножника с куфарите и сандъците под него. Един от куфарите е червеникав, с телесен цвят. Когато боецът масай го забелязва отдалече, изплашен ми сграбчва ръцете: „куфа?“ — „мъртъв?“, пита той. Аз мога да го успокоя, че няма такова нещо.

Багажът е все още съвсем непокътнат. Разбира се, бих искал да го оставя тук. Днес сигурно ще изпратят отгоре, от кратерния ръб, превозно средство да ме вземе. Но боецът масай не е съгласен с това. Той забива задния край на копието, който е обкован с желязо, в земята, обръща се и тръгва обратно с развяваща се тога. Той иска да докара магарета. Минава повече от час и аз вече съм неспокоен, обаче нали той остави копието си за залог тук? Какво ли може да мисли един такъв човек? Боецът масай се изплаши сериозно, смятайки, че някой е смъртно пострадал.

Капитан Мориц Меркер, който преди половин век изучавал обичаите на масаите, узнал от един от тях много работи за тяхната религия. Според него те се молели с вдигнати ръце три пъти на ден в посока към слънцето. Всеки масай си имал свой ангел хранител, който след смъртта му го отвежда в рая, в един рай, където може да се притежава само една жена и където идвали след смъртта и презрените „диваци“ — другите негри.

Макар че никой друг вече не се е занимавал така подробно с масаите, както Меркер, все пак никой от европейците, които са живели тук през последните десетилетия и са имали доста работа с тях, не вярва на тези разкази, сходни с християнските. Може би този, който е осведомявал тогава Меркер, да е чул някои работи от мисионерите. Във всеки случай масаите не познават многото лоши духове и богове, на които, както вярват останалите негърски племена, върховният бог над облаците е дал власт над нас, нищожните човеци. Гордите синове на степта познават само един бог, който обаче едва ли се интересува от съдбата на нас, хората. Единственият вулкан тук в областта, който понякога все още действува, масаите наричат Олдонио Л’Енгай — „Божа планина“. В задгробния живот, което вярване така успокоява повечето хора и ги кара да се примиряват с отредената им съдба, масаите не вярват. Това ни казват самите те.

ДО, който в този район се грижи за масаите, преди няколко седмици намерил млад боец, който страшно бил пострадал от кафърски бивол — той имал изпочупени крайници, коремът му бил разпран, а освен това получил и тежки рани по тялото. Той взел младия мъж в своя малък раздрънкан камион и го закарал до болницата в Аруша. Клатушкането на колата, изглежда, е причинявало силни болки на тежко ранения и англичанинът видял как младежкото абаносово лице се гърчело. Младият боец обаче не издал нито звук, нито стон. Той починал наскоро след настаняването му в болницата. Корави хора.

Когато някой масай лежи в колибата си на умиране, роднините му гледат още приживе незабелязано да му махнат гривните, обиците, герданите. Умре ли, тогава никой вече не може да ги носи. Така всяка жена, всяко дете и всеки добър приятел получават по някой спомен за покойния. Когато в бомата легнат болни дете или гостенин, краят на които приближава, предпочита се да се построи извън бомата отделна колиба, където те биват гледани, докато настъпи смъртта им. Умре ли дете или гостенин в бомата, тогава всички колиби трябва да се изгорят, цялото голямо семейство трябва да се премести другаде и там да си построи нова бома. Всички разноски по това би трябвало всъщност да се заплатят от роднините на починалия чужденец, а масаите искат да им спестят това.

Щом някой масай почине, братята и жените му колят вън, на открито, един вол, и то по възможност под някое дърво. Волът се изяжда, но костите и кръвта остават на същото място. С лойта от животното намазват мъртвеца и го слагат на сянка с лице към изток, обърнат на една страна. Краката му са опънати, лявата му ръка се поставя под главата, а дясната, в която е пъхнато снопче трева — пред гърдите. На краката му обуват нови сандали. Когато масай държи трева в ръката си, това е признак на миролюбие, а сандалите навярно трябва да послужат на мъртвеца за дълъг път. Може би все пак вярват, че ще отиде в отвъдния свят.

Във всеки случай мъртвецът още първата нощ бива изяден от хиените и чакалите. Ако те не го докоснат, това се смята за лош признак. Големите „магьосници“ знахари и главатари понякога биват погребвани в земята. Всеки, който минава оттам, слага камък върху гроба, така че постепенно се образуват големи могили.

Всички членове на семейството на покойния си остригват главите. Името му никога вече не се споменава. Носил ли е умрелият име, което се среща и във всекидневния говор, например „Ол-Онана“, което ще рече „благородният“, тогава семейството му никога вече не употребява думата „благороден“ и я заменя с друга, например „пол-пол“, което всъщност значи „меко“.

Боецът, чието копие е забодено до мен в земята, се задава от далечината с още двама през равнината. Те карат пред себе си три магарета, но минава още четвърт час, докато най-после пристигнат. Магаретата принадлежат на жените. Тези животни вършат само на два пъти през годината нещо, когато семейството напуска бомата и се мести другаде.

Ние слагаме върху животните големите самари от необработена кожа. Те са така твърди, че трябва двама или трима от нас да разтварят торбите от двете страни, за да можем да наместим моя багаж в тях. Каишите се врязват дълбоко в месото, където и по-рано е имало рани. На едно от магаретата е прокарана халка през носа.

Ние прекосяваме надлъж цялата кратерна равнина в посока към далечната гора. Веднъж преброявам 17 хиени, които са се събрали на малко пространство, без там да има някакъв леш. Масаите прогонват с викове лъвовете, които са наклякали в тръстиковидната трева край езерото. Те явно се плашат от бойците и дори магаретата не могат да ги съблазнят, щом снажните масаи са с тях. Моите придружители ме хващат за ръката и сочат към облаци прах в далечината. Това са две коли, които обикалят няколко километра оттук. Те не се приближават към нас, макар че сигурно мен търсят. По-късно разбрах, че отдалеч те ме сметнали за масай.

Поради това ние продължаваме пътя си с нашите магарета още три часа. Слънцето ми напича главата, нали нямам вече такава буйна коса като Михаел. Опитвам се да прескоча едно мочурливо място, но не успявам и с гуменките си потъвам до глезените в сивкавобяла гъста солена тиня.

Най-после едната от колите пристигна. Хората ни предлагат ядене, но ние отказваме. В замяна на това аз изпивам почти 2 л. вода, моите масаи също. Качвам се с най-стария измежду бойците масаи в колата и потегляме първи, а останалите с магаретата идват след нас. Един господин ни предлага цигари. Аз отказвам, но масаят бърка с цяла ръка в кутията, взема 6 или 8 цигари, които после ми пъха скришом в джоба. Той ме чувствува вече някак си като свой човек. Увещавам го да опита една цигара, но, изглежда, той не знае как всъщност се прави това. Докато запалва с кибрит цигарата от единия край, забравя да тури другия край в устата си и да дърпа. Идва ми наум, че масаите бойци не бива да пушат: това се позволява едва след като масаят стане „старейшина“…

Масаят проявява същия интерес към европейците, които се намират във всъдехода, както те към него. Пред него седи възрастна дама, той хваща любопитно кичур побеляла коса между двата си пръста и я трие. След това прави същото с русата косичка на едно дете. Космите на цялата ми ръка също го занимават. Той ги дърпа, а после с петте си пръста минава като с гребен през тях. Неговата хубава черна кожа е съвсем гладка, не е окосмена.

Всъщност едва сега узнавам какво се е случило междувременно с другите. При стартиране самолетът „парашутирал“ и се ударил с едното си колело в стръмния терен. Получил се само къс тласък, но десният „крак“ просто се отчупил и останал извит назад, закрепен само с ламаринената си обшивка към тялото.

Михаел забелязал аварията всъщност само по това, че едната врата се отворила и той трябвало с усилие да я държи затворена. Изведнъж забелязал до краката си една грамадна дупка на пода, през която се виждало надолу към дълбочината. Вятърът нахлувал през нея в самолета.

Същевременно машината набрала височина и бързо намалявала скоростта си. Ако не успял незабавно да увеличи отново скоростта, в следния миг самолетът щял да падне. Хоризонталното и вертикалното кормило вече не се движели. Михаел работел трескаво.

В такива мигове човек не изпитва страх, защото е премного зает. Само тримата, които седели отзад и не могли нищо да помогнат, видели как смъртта се приближавала към тях. Обаче още преди изобщо да разберат, че се е случило нещо опасно, критичният миг бил преминат (поне за момента).

Чрез тримоване и регулиране на клапите за кацане Михаел успял отново да постави в равновесие нашата „Патица“ и да увеличи скоростта й. Пот избила по челото му, но сега за миг той можел да си отдъхне и да обмисли положението.

Да кацне самолет с един „крак“ е въпрос на живот и смърт. Тук, в степите на Серенгети, не може да се очаква никаква помощ. Ако при кацането машината се възпламени, никой не може да се опита да я гаси. За ранените също не ще се намери нито лекар, нито болница. Дори и да останеха невредими, тук в безлюдната степ, за ремонтирането на самолета отново ще бъдат нужни седмици, може би и месеци, а вероятно ще се наложи той да се разглоби и да се откара оттук. Резервоарите на самолета бяха пълни с гориво, затова той все още висял сигурно във въздуха и макар и по-бавно, напредвал. Ето защо Михаел решил да отлети за Найроби. Най-напред обаче той прелетял ниско над мене и пуснал една бележка. Баща му обаче лежеше в същото време в полудрямка на слънцето и едва отвори очите си. Той дори не забеляза, че самолетът е останал само с един крак. В такива именно моменти синовете имат основание да негодуват срещу собствените си бащи.

Машината погълнала много бензин, но когато стигнали над аерогара „Уйлсън“, резервоарите били все още наполовина пълни. Михаел се страхувал да не се възпламени горивото от удара при приземяването. Тъй като не можел да го източи, той кръжал половин час около летището, за да го изконсумира. Само три месеца преди това един пилот, който пръскал инсектициди против скакалци по фермите със самолет, катастрофирал при излитане до самото летище. Самолетът се запалил и пилотът загинал.

Михаел се обърнал назад. Лицата на тримата души зад него били съвсем сериозни и бледи. Долу на земята хората играели тенис, по водите на малко езерце плували няколко лодки и зад тях тренирали с водни ски. Колко хубаво трябва да е да стъпиш с краката си здраво на земята и да не ти предстои да кацаш с едно колело! Херман се сетил за голямата батерия на кинокамерата, която е пълна със сярна киселина и от която при удара пътниците биха могли силно да обгорят. Ето защо той я изхвърлил от самолета.

Дълъг бил този половин час на кръжене около летището. Още щом наближили летището, Михаел съобщил по радиото какво му се е случило. Долу вече приготвили линейки за бърза помощ и две червени пожарогасителни коли. Журналистите също били тук — цялата писта за кацане била оградена от хора.

Най-после бензинът се свършил. Михаел планирал надолу, задържал се над асфалтираната писта, наклонил машината малко на дясната страна към оцелялото колело и доста време я търкалял по него, докато тежестта на самолета падала все повече върху колелото. Едва накрая, когато почти престанал да се движи, самолетът се завъртял веднъж около себе си и се катурнал на една страна. Счупеният му крак се откъснал напълно.

Това било същинско фигурно кацане.

Нито вторият крак се отчупил, нито крилото се повредило, но пожарните коли дофучали и облели цялата „Патица“ с пяна, колкото и Михаел да протестирал срещу това.

Едва след като всичко минало, четиримата разбрали, че прекараното премеждие ги съсипало напълно. Те нямали сили дори да разговарят с журналистите.

— Когато кръжахме над летището, нали непрекъснато виждахте, че летим над гробища — попитал Михаел тримата си спътници, — нали виждахте, че там имаше приготвени четири пресни гроба?

Всеки от четиримата мислел за това в себе си, но никой и дума не продумал пред останалите, докато били във въздуха.

Така този път всички се отървахме леко — и във въздуха, и в кратера…