Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (11) (367000 животни търсят своя държава)

Ловци на едър дивеч в Африка

— Нека не се лишаваме от удоволствието на лова през тези последни години — казва приятелят ми Блуус и протяга дългите си крака. И той като мен е с кафяви кецове, на единия от които част от бомбето е отрязано отпред, така че и палецът му се показва навън. Боли го вече от доста време, но Блуус не се наканва само заради това да замине за една седмица в Момбаса.

— След няколко години тук ще управляват черните, а те и без това всичко ще изтребят, така че няма значение колко ще избием ние. Нали знаеш какво идва след това?

Блуус е професионален ловец — „хуайт хънтър“, който по нареждане на дадена фирма за организиране на сафари придружава богати германци и американци при лова и има грижата, когато те стрелят по лъвове или слонове, да не падне косъм от главата им. Тези ловци обикновено са великолепни хора, които не могат да стоят затворени между четири стени. Всъщност не съм срещнал никой измежду тях, който да е забогатял от това. В най-добрия случай забогатяват фирмите, за които те работят. Те обичат живота в тропическите дебри, презират повечето от тези гости, за които те трябва да бъдат нещо като ангели хранители и към които са задължени да бъдат още и вежливи. Почти всеки от тях би предпочел за половината пари да стане надзирател на дивеч в някой от националните паркове, но местата са малко. Африканските правителства са наистина щедри, когато се отнася до това да се създадат чрез закони на книга нови дивечови резервати и национални паркове. Те обаче не отпускат пари за заплати на хората, които живеят там и се грижат паркът действително да стане резерват и да се запазят животните в него.

Моят приятел Блуус ни помага вече със седмици доброволно, без да очаква нито един пфениг възнаграждение. Напоследък той е спечелил тъкмо толкова, колкото е нужно, за да преживеят жена му и трите му деца в Аруша няколко седмици. И сега си позволява, вместо да убива животните, да прави нещо добро за тях.

Михаел и аз най-напред си помислихме да не би той да е изпратен от някого, за да разбере дали не вършим някои нередни неща, защото неотдавна един германски „ловец на едър дивеч“, който със статии във вестниците се представяше като безстрашен убиец на горили и слонове, изпратил циркулярни писма на живеещите в Африка англичани, в които ги запитвал дали не са им известни някои злепоставящи ни факти и дали не биха могли да ни създадат някакви ядове. И тъй като не знаехме що за човек е Блуус, направихме с него най-напред някои „фигурни летения“, докато той трябваше да се възползува от нашите не съвсем редно придобити книжни торбички. Но той издържа. Вече отдавна сме се уверили, че той желае честно да ни помогне.

— Не, просто не мога да разбера защо си толкова против лова — казва той и изважда една смачкана цигара от горния джоб на ризата си.

— Кой казва, че не мога да търпя ловците — отговарям му аз, — напротив. Разбира се, аз много обичам животните и посветих целия си живот на тях, но това не ме направи сантиментален. Въпреки това аз разсъждавам обективно. Например не бих могъл да искам животните да не се убиват, нали и аз не съм вегетарианец, ям месо и колбаси. Като природоизпитател зная добре, че всеки живот на тоя свят може да се поддържа само чрез унищожаване на друг живот. Лъвът убива зебрата, зебрата пасе тревата.

По принцип не мога да се обявя и против опитите върху животни. Но, разбира се, наистина би било добре да има по-строг контрол върху тях. Докато обаче позволявам да бъда ваксиниран против едра шарка, докато при главобол вземам някаква таблетка и докато се подлагам на операция, когато животът ми е в опасност, дотогава не би било почтено от моя страна да искам да се забранят вивисекциите, защото всичко най-напред е било изпитано върху животните и успехите са постигнати благодарение на това. Стотици хиляди хора и животни живеят само защото други животни биват жертвувани заради тях. Животните страдат, за да ни се спестят на нас хората и на други животни болки и мъки.

На мен самия не ми прави удоволствие да застрелям животно. Но не съм фанатик, така че не искам да накарам всички хора да мислят като мен. Много добре зная, че без ловците ние в Европа нямаше да имаме сърни, елени, диви свине, нямаше да имаме диви и питомни зайци. Нашите последни „диви“ животни отдавна биха били изтребени като вредители от земеделските стопани, ако ловците не биха заплащали щетите, нанесени от дивеча из нивите, и ако дори не биха го подхранвали през зимата. За истинския ловец убиването на дивеча става все повече второстепенен въпрос. А пък и скотовъдът все някой ден ще заколи своите животни. Порядъчни ловци днес с гордост се завръщат от презокеански страни със снимки, които именно представляват техните трофеи. Защото по-трудно и по-опасно е да се направи хубава снимка на едър мъжки слон, отколкото той да бъде застрелян. Това е известно на всеки познавач на въпроса.

Но аз не обичам „ловците на едър дивеч“ от този сорт, които днес между две пътувания с търговска цел „прескачат“ за няколко седмици до Източна Африка и убиват на бърза ръка няколко лъва или слона, макар и по-рано никога да не са държали пушка в ръцете си.

— За няколко седмици, казваш? Ти нищо не знаеш — ръмжи Блуус. — Неотдавна бях водач на сафари за четиринадесет дена към най-южната част на Танганика. Построих палатките, маркирах пистата за кацане на самолета, за да може моят гост ловец, идвайки със собствен самолет направо от Америка, да кацне тук. Той впрочем се хванал на бас, че му бил нужен само един ден в Африка, за да застреля лъв.

Той спечели баса. Бях нахранил вече лъвовете и на него му оставаше само да се качи в моята кола и да го откарам на един километър далеч. След това според предписанието го придружих на двеста метра пеша до храсталака, където лежеше моето лъвско семейство. Накарах го да застане поне на три крачки пред мен. Никога не позволявам на ловците от този сорт във възбудено състояние да стоят зад мен, защото ще ми се още да поживея. Със своите „пушкала“ те са много по-опасни от лъва или кафърския бивол пред мен.

Той гръмна, а почти едновременно с него стрелях и аз. Куршумът попадна в целта, и то, разбира се, „неговият“, което влиза в обслужването на клиентите. Честитих му, изпушихме по една цигара, за да почакаме, докато се убедим, че лъвът действително е мъртъв. След това той застана гордо с пушката си зад злощастния лъв, за да си направи обичайната снимка за местния вестник. Човекът веднага продължи за Индия, защото там поръчал на един махараджа да подготви всичко за лов на тигри.

И там навярно му е бил достатъчен само един ден.

Изваждам от портфейла си изрезка от вестник и я подавам на приятеля си. На нея пише: „Фабрикантът на копчета от гр. Скерсдейл от щата Ню Йорк, мистър Б. С., се завърна днес заедно с четиринадесетгодишния си син от тримесечна ловна екскурзия до Португалска Западна Африка. Ловната плячка на това момче възлизала на триста диви животни, както то гордо заяви пред журналистите на летището. Момчето стреляло слонове, носорози и от сигурно чака̀ло в короната на едно дърво то убило «дори» четири хипопотама. При друг случай срещнало леопард, на който с един-единствен изстрел «отнесло главата»“.

На снимката се вижда младият мъж, застанал горд с пушка и с шапка на летището, а една девойка възторжено е вперила поглед в него. Може би тук не е възможно да се провеждат такива варварски стрелби, защото британските колонии в Източна Африка контролират своите ловни туристи чрез професионалните ловци. Но има достатъчно други колонии и държави в Африка, където не се гледа така строго на тези неща.^[1]

— Някой си мистър Т. от Америка се обзаложил, че ще убие слон с лък и стрела. Неговият подвиг обходил световния печат. Мистър Т. не е можел по-красноречиво да докаже що за смел човек е той.

— Зная това, аз го видях — казва Блуус. — Той дойде тук, в Източна Африка, и търсеше някой да го придружи и да го пази. Аз отказах. Други също. Всеки ловец знае какво означава това. Така той продължи пътя си отвъд границата и в Конго спечелил баса. Разбира се, вестниците не писаха, че той бил придружен от сигурен в стрелбата и добре въоръжен професионален ловец с готова за изстрел пушка.

— Не се съобщаваше и това, че той изпратил срещу втория слон петнадесет стрели и го следил девет часа, докато търпението на платения придружител не се изчерпало и той застрелял нещастното животно — добавям аз. — Аз обаче съобщих това на ежедневниците в родния му град и то бе публикувано там.

През многото години, когато работел като професионален ловец, един от надзирателите на дивеча в Западен Серенгети напълнил големи албуми със собствени хубави снимки на животни и със снимки на ловните му гости. Между тях се намира една снимка, изпратена му по-късно от един клиент от Калифорния. На нея се вижда доста пълен мъж, снет пред стена от трофеи лъвски глави, глави на тигри, бивници на слонове, рога на антилопи. Между тях имаше и в рамка една пикантна снимка на известна филмова артистка. С лупата можах да разчета саморъчното посвещение на дамата: „Не би ли искал някой път пак да тръгнеш на лов за мене?“ Между тези най-различни трофеи бе фотографирана до храбрия ловец още и неговата застаряваща съпруга. Тя изглеждаше доста умърлушена.

Та нали през последните десетилетия нашите идеали се измениха? За преуспял човек се смята само този, който е „направил“ много пари през годината. По време на нашите дядовци и баби все още не е било така. В миналото не е било достатъчно да притежаваш пълна кесия с пари, за да имаш постоянно, навсякъде и при всекиго достъп. Но днешният „делови човек“ използува своите часове и минути, дори вечери и нощи, за да „преуспява“. Колкото по̀ остарява човек и колкото по-закръглен става, толкова повече се убеждава, че много е пропуснал, че не е бил истински мъж, не е имал време да живее именно така, че да има успех при жените — при своята собствена или при другите. В часове на самота той се чувствува по-долен и от фабричен работник на дансинга. Принуден е да събира доказателства за своето мъжество от бегли приключения, трябва да ги разгласява и увеличени да ги поставя в „рамка“ за показ. Истинският мъж предпочита да му се отсече ръката, отколкото да злепостави приятелката си.

Сами по себе си парите не правят човека прочут. За да станеш колекционер на творби на изкуството, трябва да притежаваш интерес, разбиране и ум, за да се изкачиш на планински върхове, трябват тренировка и смелост, на спортиста са му нужни прилежност и издръжливост.

Но ето че в едно поприще на слабите мъже им е достатъчно да имат пари, дори не им трябва и много време: това е да отидат на лов за едър дивеч в презокеански страни. Тук те могат да се възползуват от извоюваната още от края на миналия век слава от истинските ловци. Тези ловци при продължаващите с месеци походи пеш, с още примитивни оръжия, застрашени от малария и сънна болест, от човекоядци, действително е трябвало да покажат смелост и да се справят с големи трудности. Забогатели търговци, лишени от истинско мъжество, и политици в стремежа си да станат известни тук набързо си купуват ореола на смелостта и на дързостта, а после в родината си биват превъзнасяни в пресата в статии и фоторепортажи, а така също и на коктейли. Смятам, че между тези модерни „ловци на едър дивеч“ има много по-голяма част импотентни, отколкото сред другите, обикновените хора. Ето такива хора убиват нашите благородни животни.

— Има ужасни типове между тях — казва с въздишка Блуус, — няма да повярваш колко каси уиски трябва да мъкнем за някои. Но понякога се случват и фини хора, с които се работи с удоволствие. В края на краищата те плащат таксата за отстрела, те внасят пари в страната и ние не ги изпускаме от око. А нали черните бракониери унищожават много повече дивеч?

С един скок нашето маки се оказва на рамото на Блуус и изсипва трохички от сирене в яката на ризата му. Когато той поиска да го отстрани, то вдига възмутено ръчичките си и го ухапва здраво за показалеца. Малките му зъбчета са така остри, че от пръста потича кръв. Блуус скача, но макито отдавна е изчезнало между въжетата и чувалите под ламаринения покрив.

— Днес малко туристи идват в Африка, за да стрелят животни — казвам аз. — Сега вече десетки хиляди желаят поне веднъж в живота си да видят слонове и зебри на свобода, а не само в зоопарковете. При сегашното развитие на въздушния транспорт след няколко години ще може да се отлети от Лондон до Найроби за два-три часа. Нашите деца ще могат по-евтино и по-бързо да отидат до Централна Африка, отколкото нашите родители са ходили до Италия.

Защо хората идват тук? Естествено аз обичам природата на Източна Африка. Но аз съм заинтересувана страна. В действителност Алпите са далеч по-величествени, Швейцария е по-свежа, планините Роки маунтинс^[2] са по-огромни. Това, което привлича туристите в Африка, са дивите негърски племена и дивите животни. Негрите скоро ще се отличават от нас само по цвета на кожата си; те днес вече пътуват с велосипеди и автомобили. Когато дивите животни и тук ще изчезнат напълно, както почти навсякъде в Африка, когато още повече видове животни ще бъдат напълно изтребени, не виждам причина, поради която в бъдеще туристи да идват със самолет в Източна Африка.

От година на година хората ще търсят все повече животни и девствена природа. Рядкостите ще станат скъпи и търсени. Когато нашите класици пътували за Италия, те виждали само монументалните постройки и античните ценности. Дивата красота на Алпите, която сега всяка година привлича милиони хора, за тях тогава е представлявала само ужасен пущинак. Та нали тогава пущинак и природа е имало в изобилие? Днес всеки летен сезон привлича милиони хора към Италия. Те не търсят катедрали, а слънце, море, природа.

Ето така се изменят копнежите на хората. В книгата си „Няма място за диви животни“ аз още преди няколко години писах, че за едно денонощие се раждат 80000 души повече, отколкото умират през същите двадесет и четири часа. Тези числа са неверни, те още тогава, изглежда, не бяха съвсем точни. Междувременно Статистическото бюро при Обединените народи установи със сметачни машини, че населението на нашата планета ежедневно нараства със 171000 души, а може би да са и 187000. Още през 1960 г. човечеството ще надхвърли трите милиарда, а не през 1962 г., както преди една година се предполагаше. Още преди да стигнем 2000-та година, ние ще станем повече от пет милиарда. Две трети от тях и днес са недохранени и ежегодно милиони умират просто от глад. Всеки осем години сега се прибавя към населението на земното кълбо една гладуваща човешка маса, която съответствува по численост на китайското население.

От началото на нашата ера насам ние сме изтребили само сто и шест вида бозайници. Предрешен въпрос е, че красивите диви животни трябва да се жертвуват за гладуващите хора. Всичко това, което хора като Михаел и мен, полковник Моли и надзирателите на дивеч желаят да извоюват за тях, са само няколко големи зоологически градини в собствената им родина, т.е. това са националните паркове.

Всъщност животните се срещат там вече почти само в зоопаркове. Хората от Европа и Америка, държавниците, на които и днес са все още отговорни за повечето презокеански области, в това отношение биват заблуждавани чрез филми и книги. Снимат се прекрасни филми за природата в Парка „Елизабет“ или в националните паркове на Белгийско Конго и с нито една дума не се споменава, че само в тези паркове все още могат да се направят такива снимки. В книгите за Африка се разказва за такива приключения с лъвове или змии, от които косите на човека настръхват, за да изпита читателят респект към смелия пътешественик. Смята се, че Африка е рай за животните, единственият континент, в който и другите създания наред с човека имат право на съществуване. Преди няколко години срещнах в Конго един швейцарец, който дотогава живял като търговец в Кайро. Сега той имаше време и пари и искаше да се запознае по-отблизо с вътрешността на континента. Този търговец бил от три месеца на път и се движел с различни превозни средства по разписание: със самолет, автобус, влак, с параход по езера и реки, а също и с автомобил. Питах го дали е виждал много диви животни при пътуването си.

— Разбира се — отвърна той, — страшно много.

Той веднага започна да разказва за слонове, лъвове и жирафи. Разпитах го по-подробно и както очаквах, се оказа, че ги е виждал само в националните паркове. Извън техните граници през трите месеца на своето пътуване из вътрешността на Африка само веднъж срещнал по-голямо животно из пътя: един щраус.

Неотдавна графиня Ерика Р. ми писа:

Точно в последно време със запалени ловци, мои роднини, оживено разисквахме въпроса за „ловните сафари“ в Източна Африка. На някои от тях, които на всяка цена бяха решили да заминат на ловна експедиция с „осигурени значителни трофеи“, можах да им обясня, че особено в Танганика днес човек може да стане смешен и да бъде приравнен към хората от Холивуд и към махараджите (а това не е твърде ласкателно!), щом предприеме, особено като немец, и то е добро име, едно такова сафари. Моят братовчед, граф… ми изпраща сега Вашата статия и настоява да потвърдя възгледите Ви. Навярно няма да Ви кажа нещо ново. Преди шест седмици се завърнах от Танганика и Кения, където живеех постоянно до преди войната. Ето защо от 1951 г. насам съм била вече на три пъти там. Това, което Вие пишете за ловните закони в Кения и Танганика, е съвсем правилно. Тези ловни закони и прилагането им още през трийсетте години се посрещаха много добре.

Въпреки това от 1939 г. насам дивечовото богатство в Източна Африка страшно намаля, може би, с изключение на слоновете. Тогава моята област — западният и северният склон на Килиманджаро до планините Лонгидо и Меру, гъмжеше от стада зебри, антилопи гну, конгони и импала, газели на Томсън и Грант. В долната степ имаше и много жирафови газели. Срещаха се и антилопи кана, жирафи, дори тук-там още и антилопи орикс. Днес на Килиманджаро, освен антилопите и нубийския козирог не се среща никакъв друг степен дивеч. Лъвовете и гепардите станаха редки и в степта между трите планини се срещат само още малък брой газели на Томсън и Грант. Това е плачевно. Навярно това е станало през време на войната и в следвоенните години. Само тук-там все още са запазени табелките с надпис „No shooting“, т.е. „Стрелянето забранено!“

Покрай простиращата се между Хандени и Багамойо 250 километрова ивица от храсталаци, който район Хемингуей описва в книгата си „Зелените хълмове на Африка“, сега само редуващите се през известно разстояние табелки „Sables protected“ („Черните антилопи под закрила!“) показват, че тук някога е бил прочут ловен район. Освен изпражнения на слонове там не съм видяла нито тор, нито някакви следи и изобщо признаци на живот от друг някакъв дивеч.

Днес в Кения извън националните паркове и резерватите в по-лесно достъпните райони се среща вече много малко дивеч. Затова днес ловните сафари предпочитат да заминат за Танганика, особено в южната й част. Тъй като тръгват обикновено от Найроби, а не от градовете на Танганика — Аруша и Дар се Салаам, те оставят парите си за екипировката, за възнагражденията и за провизиите почти винаги в Кения. В Танганика следователно остават само таксите за ловните позволителни. В сравнение с общите разходи за такава една ловна експедиция те представляват само една незначителна част.

През 1870 г. в Германия от всеки трима души двама са живели на село и един в града. През 1932 г. съотношението беше вече обратно: сега двама от тримата живееха в града и само един на село. През 1871 г. всеки тридесети германец бил жител на голям град, а през 1958 г. — вече всеки трети. В Англия дори през 1951 г. 79% от населението било вече градско. Същото отношение съществувало и в Австралия. Дори в Африка и черните, и белите хора се стремят все повече към града: при последното преброяване през 1951 г. в Южноафриканския съюз вече 42,6 на сто от населението живеело в градовете.

Нашите дядовци и баби държаха кокошки на двора, крави и коне в оборите. Дори когато биваха в града, преди обед конете стояха разпрегнати пред колата на улицата. Когато родителите излизаха с децата си на разходка, те все още виждаха щъркели, лисици, зайци, сърни, язовци, бухали, елени и ястреби. Откакто има хора на земята, а това е навярно от петстотин хиляди години насам, те са живели винаги сред природата между животни.

За пръв път от съществуването на този свят в наше време това се изменя. Все повече хората виждат само кучета, котки и късоопашати папагали, а освен това и животни в зоологическите градини. Затова от година на година навсякъде по света се откриват все повече зоопаркове и затова те все повече се посещават. През десетте години преди последната световна война Франкфуртският зоопарк се посещаваше средно от 313000 души годишно. През 1958 г. посетителите нараснаха на 1700000 души. Подобно нещо се наблюдава и в повечето зоопаркове в света, включително в САЩ, СССР и в Китай. Хората чувствуват, че нещо им е отнето, нещо, което винаги е било свързано с живота им. Това наранява душата им. Неосъзнатият копнеж по нещо загубено действува понякога прекомерно силно и болезнено. Ако днес някоя котка се покатери прекалено високо към върха на някое дърво и не може да слезе долу на улицата, тогава ще се съберат стотици загрижени за котката хора и ще извикат противопожарната команда. За лъва, който в зоопарка е бил разкъсан от тигър, защото гледачът погрешно дръпнал резето, се пише с по-едри букви в ежедневната преса, отколкото за шестте души, които по същото време са били убити при катастрофа по автострадата.

Все по-ценни и по-желани ще стават последните животни. Още отсега те са подложени на едно безсмислено придвижване. В родината им те биват изтребвани, а в замяна на това ги заселват в сърцето на големите градове, където им се създава изкуствена втора родина сред декоративни ландшафти. В самата Африка има вече пет големи зоологически градини — за нашите деди и баби това би било парадоксално. И в Африка зоологическите градини не се създават там, където животните се чувствуват най-добре, а където има най-много хора — в големите градове: Кайро, Хартум, Леополдвил, Претория и Йоханесбург. Големите градове се разрастват все повече. През следващите десетилетия и столетия хората сигурно няма да посещават местата, където могат да се видят удивителни творби на техниката, а ще се устремяват от задушните градове към онези последни места, където създанията на природата живеят необезпокоявани. Държавите, които са запазили такива места, ще бъдат благославяни от другите и ще им завиждат. В тях ще се стичат потоци от туристи. Защото едно е природата с нейните волни обитатели, а друго са дворците, които биват разрушавани през войната. Те могат отново да се възстановят, но ако животните на Серенгети някога бъдат унищожени, никой не ще може да ги възкреси, докато има хора по земята.

Водят се войни и хората умират за преместване на граници или за да спечелят други страни за своя мироглед. Нямаме ли ние с Михаел толкова повече право да работим и да рискуваме живота си, за да се запази Серенгети?

Ние пленихме бракониерите. Но с това работата не се приключва. Най-после негрите са се занимавали с лов, откакто населяват страната. Те трудно могат да разберат защо в някои райони в родината им това е забранено сега. Тяхната численост междувременно се е утроила, телените примки им дават възможност лесно да ловят много повече животни, а с камионите месото лесно може да се пренесе навсякъде. А чрез този начин на ловуване животните днес могат да бъдат изтребени напълно. Но това не може лесно да се разбере от простия негър селянин. И защо пък той да бъде по-разбран от нашите европейски прадеди от преди няколко столетия?

Навярно чрез полицейски акции и походи бракониерството ще може да се ограничи значително, а може и съвсем да се премахне. Но действително ще победим само тогава, когато туземците разберат значението на резерватите. В последния годишен доклад на Кралските национални паркове на Кения на пета страница четем: „Че защитата на дивите животни е метод за добро използуване на земята, това трябва да разберат и самите африканци. Те са готови да повярват, че дивите животни се охраняват само в полза на белите и на техните богати приятели отвъд океана“.

Богати чужденци се движат из страната и се връщат през техните села с коли, пълни с трофеи. Как тогава туземците ще могат да разберат, че с право биват наказвани, когато се занимават с лов?

Новата политика е такава — големи части от Африка рано или късно да бъдат самоуправлявани от чернокожи африканци. Непросветените маси обаче са безразсъдни, особено при първия изблик на национално чувство. През 1945 г. бедуините от Либийската пустиня празнували края на чуждото господство, като изкоренили или отсекли милиони дървета, които италианците с мъка посадили. За „новоосвободените“ племена дръвчетата, които биха осигурили толкова сянка и биха подобрили и климата, бяха само символ на „робството“. Внуците на бедуините един ден ще съжаляват за това.

В една вече независима африканска държава, която посетихме по време на нашето пътуване, тъкмо бе започнал строежът на телевизионна станция — значи в една страна, където, кажи-речи, няма още училища и където 90% от жителите са все още неграмотни. Този телевизионен предавател със своята скъпа програма ще работи следователно за триста властвуващи семейства. Това не е някакво характерно безразсъдство от страна на цветнокожите народи, защото всъщност и нашите европейски князе много векове наред са управлявали така. Новата управляваща каста прави по-скоро точно това, което богатите европейци са вършели дотогава в страната им. Нашите прадеди също са подражавали на римляните и гърците. Забогателите негърски вождове се обличат елегантно по европейски, возят се в луксозни американски леки коли, строят си красиви вили — и отиват на лов за слонове, ако са видели това от богатите европейци.

Докато ние, европейците, все още имаме думата в страната им, трябва да им дадем добър пример. Трябва да ги убедим в това, че дивите животни представляват богатството и красотата на тяхната страна, че те дори са идеално общонародно притежание, както катедралата Св. Петър, Лувърът и Акрополът.

Нека днес в Гърция управлява, който си ще — на никое правителство няма да му дойде наум да разруши „ненужния Акропол“, за да построи на негово място полезен търговски магазин или голям хотел. Преди няколко века наистина все още се е постъпвало така с художествените творби и античните ценности. Разрушавани са били римски храмове и от каменните блокове били строени градски къщи. Днес всяко правителство знае, че цялото човечество ще вдигне глас и ще го нарече варварско, ако би сторило такова нещо. Разбира се, тук и там трябва да се строят язовири и тогава някоя красива стара черква или някоя господарска къща ще изчезне под водите. Но би противоречило на добрия вкус да се позволи на новите богаташи с лоши навици да си устройват преди това стрелба по мишени по старите картини и скулптурни произведения. Така стои въпросът и с последните слонове, лъвове, стада зебри и носорози. Те трябва да отстъпват. Но ние трябва да запазим за тях поне няколко райски кътчета в родината им, за да няма само хора, черни и бели, там. А където те трябва да отстъпят, нека достойно да се отнасяме с тях.

На някого това може да се стори пресилено, но след сто години то ще бъде нещо напълно естествено. Страхувам се, че може би дори след двадесет години.