Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (4) (367000 животни търсят своя държава)

Германски замък в Африка

— Виж, Миха — казвам аз и побутвам сина си за коляното, навеждам се към него и крещя в ухото му, — там зад нас вдясно, на възвишението, се издига замък!

Същински рицарски замък всред Африка, като на Рейн. Не. Невъзможно! Трябва да е някакво заблуждение. Тук на всеки хълм лежат скални блокове, които понякога изглеждат като срутени църкви, друг път като грамадни паметници.

Но това не е скала, не, не е! Слагаме радиослушалките и така разискваме по този въпрос. След това завиваме с нашата „зебра“ надясно и летим обратно към възвишението с развалините на замъка.

Наистина е руина! Тя има дебели стени със зъбери, масивна отбранителна кула, срутени къщи и обширен вътрешен двор. Всичко това е захвърлено съвсем далече на север, извън Националния парк „Серенгети“, сред обрасли с рядка растителност планини и хълмове. Ние летим все по-ниско покрай склона, докато ъгловата кула се издига почти над нас. Но не можем да си обясним тази работа.

На път сме за Масаби, една равнинна местност в „коридора“, който е най-тясната част на Националния парк в посока към езерото Виктория. Там искаме да нощуваме в глинената колиба на черните следотърсачи, за да можем навреме, рано сутринта, да отидем към водоема и да наблюдаваме животните, когато идват на водопой. Зад нас в самолета седят двама следотърсачи, а долу в равнината край една рядка горичка има още двама, както се уговорихме. Те са избрали място, в което няма камъни и дупки, и са застанали така, че трябва да кацнем точно между тях. При откриването на замъка ние загубихме време. Станало е вече късно, слънцето се е спуснало на хоризонта и ние трябва да се приземим точно срещу светлината. Синът ми се страхува да не връхлети върху двамата мъже, защото слънцето почти го заслепява. Затова той спуска всички клапи на самолета за кацане и бързо се намира на земята.

Изведнъж се чувствува тласък, дори не особено силен, моторът спира и ние се оказваме „седнали“ ниско на земята. Това е същинско кацане по корем, каквото може да се случи и на големи пътнически самолети, когато пилотът забрави да спусне колесника или ако последният се е заклещил. Дългите щъркелови крака на нашия самолет изобщо не могат да се прибират.

И въпреки това са изчезнали.

Едното от колелата е попаднало при кацането в яма, изровена от брадавичеста свиня, и така най-напред се отчупи от самолетното тяло единият крак, а веднага след това и другият. Дори и перката се удари в земята и също се изкриви. Иначе самолетът няма вид на катастрофирал. Само единият връх на крилото е малко смачкан. Който не знае, че тази машина всъщност трябва да стои на високи „кокили“, може да си помисли, че така трябва и да бъде.

Сега най-напред опъваме дълга лента яркооранжево платно на земята и я затискаме с черепи на гнута, и кости, които намираме пръснати наоколо. Така ще ни открият по-лесно от въздуха. Следващата ни работа е да разчистим сухата трева на един метър широка ивица около самолета, за да не изгори, ако случайно избухне пожар в степта. Можем да спим в машината.

След малко се показа „бушбебито“, което пътува с нас от Франкфурт до старата си родина. То не иска да се отдалечи от самолета, защото като дървесно животно се страхува да се движи по откритото незалесено поле. Нашите двама черни помощници най-напред дори не забелязаха, че имаме авария. Те смятат, че всичко е в ред, защото за пръв път в живота си сядат в самолет.

Фаталната яма на брадавичестата свиня е вече полусрутена и тревясала. Тя всъщност не е и толкова дълбока. На около сто метра от нас стоят две големи брадавичести свине с четири малки и ни гледат любопитно. И шестте имат прави, вдигнати като свещ нагоре опашки. Те изглеждат като автомобилни антени. Сега имаме достатъчно време да се занимаваме с тях. Щом започваме да ги разглеждаме по-внимателно, те се обръщат и избягват.

Брадавичестите свине са симпатични животни. Който ги види в зоопарка, остава ужасен от дългите десет до петнадесет сантиметра брадавичести израстъци по главата на мъжкия и от страшните му, извити встрани и нагоре глиги. Главите им действително не са красиви, поне не за човешкото око, но когато видиш животните да тичат на свобода, добиваш впечатление, като че наблюдаваш малки носорози или дори антилопи. За разлика от нашите диви и домашни свине те нямат тлъстини под кожата, колкото и да са охранени. Когато ровят земята, те подвиват предните си крака и „коленичат“.

Тъй като за лъвовете брадавичестите свине са лакомство, те се крият в подземни дупки, където нощем са недосегаеми. Те често използуват дупките, които тръбозъбът рови, за да достигне отдолу до термитниците. Един такъв ход се състои от голямо леговище, в което спят бащата, майката и малките, а оттук води още един ход полегато надолу към второ леговище, където през септември — ноември се раждат нежните малки прасенца. Те са най-много четири и долу им е много уютно, защото топлината е около 30° (според измерването на проф. Гайги от Базел). Може би това да е причината, че намиращите се в зоологическите градини брадавичести свине досега, доколкото ми е известно, твърде рядко са отглеждали малки.

Когато брадавичестите прасенца вече пораснат, те охотно остават при родителите си. Семейният им живот е образцов. Щом две животни от едно и също стадо се срещат, по-младото от тях отива при „бащата“ или при „лелята“, докосва муцуната си до тази на по-възрастния и го ръга веднъж-дваж леко по долната челюст. Те се и милват, като хрускат лекичко с устни главата или четината на врата си една на друга.

Когато човек преследва женска брадавичеста свиня с малки, те се преструват понякога на умрели и просто остават да лежат на земята. Но ако се опиташ да вземеш някое от тях, то ще заквичи така пронизително, като че ли си го набол на шиш, и тогава обикновено се връща и майката. В такъв случай ти бързаш да пуснеш прасенцето и всичките се втурват към майката.

Един от надзирателите на дивеча веднъж видял как леопард преследвал брадавичеста свиня майка, която била с едно малко. Свинята изведнъж се обърнала и го нападнала — леопардът побягнал. При друг случай един слон по някаква причина бил раздразнен от брадавичеста свиня. Той тръбял и разярено я нападал няколко пъти, но изведнъж и на брадавичестата свиня й „дошло до гуша“, тя се обърнала и се втурнала към слона, който изненадан отстъпил. Когато стигнали до поляната пред къщата на надзирателя, неговото едро куче не могло да ги прогони, напротив, те го накарали да избяга.

Тъкмо се каним да се увием в одеялата и да се опитаме да заспим на седалките, когато далече зад нас се появяват две светлини. Майлс Търнър пристига с колата си. Той носи всичко със себе си: горещо кафе в термоса, ракия, превързочни материали, храна, една сгъваема носилка, шини. С него е младата му жена Кей, а в кошче — и неколкоседмичното им бебе. Понеже не сме се върнали преди залез-слънце, той веднага тръгнал насам. Това е характерно за него. Той е тук, когато ти потрябва. И тъй като не искал да остави жена си сама през нощта, той взел и нея, а по неволя и бебето със себе си.

На другия ден ние продиктувахме чрез нашата радиовръзка какви телеграми да се изпратят за Найроби и за Германия. Фотографираме повредените части от самолета от всички страни и изпращаме филма за Мюнхен, за да може в завода да разберат какви резервни части са ни нужни.

После си построяваме лагер; двама инженери ще дойдат при нас. Трябват им три дни дотук, защото единият от тях се е зарекъл никога вече да не се качи на самолет. Преди пет години той паднал при злополука и си счупил гръбнака, вследствие на което една година бил почти парализиран. Но сега е много подвижен. Двамата — единият лондончанин, а другият шотландец, работят като волове, но в този зной трябва да ги снабдяваме редовно с бира. Освен това имат голямо желание да научат немски ругатни. Ние им казваме някои, които особено трудно се изговарят, например „химелкройцсакшвереноткруцитюркен^[1]“.

Единият от тях се казва Майк, което значи Михаел, а всички в околността пък наричат моя син „Майкъл“, с което лесно се отличава от другите „Майковци“.

Англичаните не се държат така официално помежду си, както ние. Когато хората се опознаят малко по-отблизо (било при общата им работа, в бюрото или другаде), те се назовават помежду си със собственото си име, а така също и девойките, и жените. Но те пък не се ръкуват при всеки случай, както правим ние, а само когато се сбогуват, преди да тръгнат на по-дълъг път или при завръщането си. Аз намирам това за много по-хубаво.

Докато нашата „зебра“ ще може да се издигне отново във въздушния простор, ще минат най-малко три седмици. Ние се шляем по земята, сякаш сме с прекършени криле, и ни се струва, че сме страшно бавни и несръчни. Сега обаче имаме време да разгледаме по-отблизо легендарния рицарски замък. Той се намира в района на племето икома, а нашият шофьор Мгабо е икомец. Баща му още през германско време бил старши миньор в една мина. Като дете Мгабо играл всред развалините на германския форт, построен още от времето на колониалните войски. Тук англичаните и германците, така разказва той, се сражавали ожесточено. „Вижте, там на отсрещния склон лежаха много убити!“

Докато се движим с нашата кола зебра по старата тревясала рампа нагоре по възвишението и се провираме между дърветата, една група антилопи топи избягва настрани. На едно място дебелата висока стена се е срутила. Макар да е иззидана само от камъни и глина, тя все пак е издържала петдесет години, тъй като тук няма мраз, а и дъжд вали рядко.

Минаваме през този отвор в стената и попадаме в големия двор на форта. Три зебри се подплашват и бягат в галоп на другата страна през стария портал навън от двора. Стените на сградите също са запазени, доколкото не са разрушени от израсналите до тях и върху тях дървета. Мгабо ни развежда из форта. В голямата сграда с външно стълбище е живял лейтенантът, оттатък се е намирала кухнята, а в малката къща отсреща е живял сержантът. По следата, останала по стените на дълбоката цистерна, може да се съди докъде е стигала водата. По ръба на цистерната са цъфнали две червени цветя.

Целият форт е заобиколен от полусрутен окоп. Михаел рови в купа развалини на подофицерската къща. Показват се няколко монети. Изстъргваме ги, докато се излъскат: върху тях е написано „ДОА^[2] 1916 г. пет хелера“. Следователно това са колониални пари от старата Германска Източна Африка, които са били сечени още по време на войната. (Във Франкфурт по-късно ни предложиха в „Дойче банк“ десет марки за всеки хелер.)

През една от следващите седмици един от чичовците на Мгабо ни носи стара банкнота от 50 рупии с лика на кайзер Вилхелм със засукани нагоре мустаци. Както Мгабо разправя, преди да се оттеглят, немците скрили своите оръжия и муниции извън форта, малко встрани, в една подземна шахта, която зациментирали и засипали отгоре. Всичко това престояло там четиридесет години, докато в началото на петдесетте години англичаните ги извадили. Навярно са се страхували, че тук, непосредствено до границата на Кения, оръжието ще бъде задигнато от бунтовниците мау-мау.

Михаел и аз сме се облегнали един до друг о парапета, и разглеждаме околността. Пред нас се ширят вълнообразни зелени хълмове, които придобиват синкав оттенък в далечината.

Как ли са се чувствували тези двама, откъснати от света наши сънародници тук? Германските войници трябва да са били много самотни, тъй като по онова време тези безкрайни разстояния е трябвало да се изминават пешком. Тогава не е имало нито автомобили, нито радио, а също и свестни консерви. Тъй като колонията нямала пари, за да си прокара телеграфни линии, постовете се разбирали помежду си с помощта на големи огледала, с които предавали морзови светлинни знаци.

По околен път чрез стария генерал фон Летов-Форбек и племенника му узнах, че последният командуващ войските в тази област майор фон Хаксхаузен живее днес в Дегерндорф на река Ин. Той ми писа, че най-вероятно фортът е бил построен към 1900 г. Гарнизонът му — един офицер и един подофицер с една картечница, имали за задача да въдворяват ред в околността. Племето икома постоянно воювало с племето гауа, което било също така войнствено. Най-често те си крадели взаимно добитък, а районът много мъчно се контролирал, защото се намирал съвсем близо до границата на английската колония Кения.

И все пак историята на Танганика в никой случай не започва от 1885 г., когато германският кайзер издал заповед за свободно влизане на неговите поданици в тази област. Първите откриватели дори са били не европейци, а по всяка вероятност китайци. На нас са ни били нужни хилядолетия, докато с нашите кораби намерим път около най-южната част на Африка. За азиатците обаче е било лесно да стигат до Източна Африка, тъй като всяка година от ноември до февруари мусоните духат равномерно откъм североизток и просто носят корабите към африканския бряг. По същия начин от април до септември той духа постоянно в обратна посока — откъм югозапад, и закарвал корабите неизменно и благополучно наново в родината им. Първите араби и индуси още столетия преди новата ера стигнали по този начин до бреговете на Танганика. Там се намират китайски монети, сечени преди хиляда и двеста години, а също и много древен китайски порцелан. Към 1000-ната година един китаец описал страната и хората; четиристотин години по-късно някаква китайска експедиция донесла в Китай една жирафа, която подарила на императора. Араби от Ширас в Персия основали градове на крайбрежните острови. В Килва и днес се съхранява арабска хроника, която обхваща един период от петстотин години, като се започне от 1060 г. и се стигне до пристигането на португалците.

Португалският мореплавател граф Васко да Гама, който открил пътя около Африка за Индия, при своето трето пътешествие за Индия през 1502 г. слязъл в Килва на брега на Танганика. Той обещал на емира Мухамад Киваби свободен път, обаче нарушил честната си дума, взел го в плен и го освободил едва след като емирът признал португалското владичество и заплатил 5000 крузадос (около 20000 марки) откуп. По този случай Васко да Гама поръчал да се изработи за „прослава на Господ“ една кована златна дарохранителница, която и до днес може да се види в църквата „Мадоната от Белем“ в Лисабон.

През 1593 г. португалците построили импозантния форт Исус в Момбаса, след което се заредили бунтове, войни, масови кланета на човекоядци, които идвали от вътрешността на страната, докато от Оман в Персийския залив пристигнали с кораби арабите, които държали форта тридесет и три месеца обсаден и през 1696 г. най-после го превзели. Новите султани от Занзибар много обичали своята втора държава по крайбрежието на Танганика, но те трябвало често да се връщат в родината си на входа на Персийския залив, за да следят дали там всичко е в ред, тъй като роднините им оспорвали трона.

Тези арабски султани никога не са владели в действителност вътрешността на Танганика. Те само изпращали все по-навътре в страната ловци на роби и на слонова кост, докато към 1840 г. стигнали най-после до езерото Танганика. Керванският им път минавал през Табора; покрай него германците построили по-късно железопътна линия. Въпреки че над арабските „кервансараи“^[3] по тези търговски пътища се е развявало червеното знаме на султана, двамата или тримата араби, които живеели тук и продавали стоките си на керваните на безбожни цени, все пак всъщност зависели от благоволението на вождовете на околните племена.

Този лов на роби от страна на арабите в Източна Африка все пак никога не стигнал онези страшни размери на търговия с хора, каквато са вършели всички европейски нации и американците в Западна Африка. Участта на робите при арабите и при индусите била и по-малко тежка, отколкото в плантациите на европейците в Северна и Средна Америка. Но и това било достатъчно да съсипе съвсем туземните племена в Танганика и да обезлюди големи области, например тези около езерото Танганика. Никой от тези, които пътуват днес удобно с железницата от Дар ес Салаам през Табора към Муанза на езерото Виктория и от вагон-ресторанта поглеждат навън, не подозира дори, че районът край линията е обилно наторен с кръвта, месото и костите на робите, които са гинели тук под камшика на арабите, че земята е пропита със сълзите на майките, чиито деца и мъже са им били насила отнети. Все повече и повече европейски кораби са плавали тук около Африка на път за Източна Азия, преди да започне строежът на Суецкия канал. Един от арабските князе в Занзибар — Саид бин султан, сключил по тази причина предвидливо договор най-напред през 1833 г. със САЩ, а после с Англия, Франция и най-после (през 1859 г.) и с Германската Ханза. Тези страни се задължавали да не купуват никаква слонова кост и каучукова смола по крайбрежието на Танганика и да зачитат монопола на султана. Той искал тъкмо това, а не да господствува във вътрешността на страната. Но чрез ужасната търговия с роби и слонова кост арабите прониквали все по-навътре в Черния континент. Към 1850 г. някой си Саид бин Хабиб бин Салим Сафифи напуснал града Занзибар и се завърнал отново едва след шестнадесет години. През това време той бил три пъти в Лоанда на западния бряг на Африка, така че той е първият пътешественик, който много преди Стенли прекосил континента. Разказите на такива мъже раздразвали и любопитството у европейците. Най-вече две причини са ни подтикнали през миналия век да се насочим към вътрешността на Африка: желанието да бъдат покръстени в христовата вяра нещастните невежи негри и да се изследват тези неизвестни страни. Търговията и алчността дошли по-късно.

Първият пътешественик изследовател, един френски морски офицер на име Мезан, тръгнал на път точно през дъждовния период и носел със себе си такива съблазнителни сандъци с провизии, че едва изминал осемдесет километра от брега, и бил убит. През 1848 г. двамата германски мисионери Йохан Ребман и Лудвиг Крапф били първите европейци, които с учудване гледали снежния връх на Килиманджаро. „На тези двама мисионери им липсвала почти всякаква подготовка за откривателски пътешествия“ — пише един англичанин. „Те едва ли са имали и нужната научна екипировка. Крапф носел пушка, която непрекъснато предизвиквала нещастни случаи. Най-често той не можел да се справи с ездитните си животни. Най-забележителният предмет на екипировката му, изглежда, е бил неговият чадър, под който той и неговите хора спели при лошо време и който при внезапно отваряне в случай на нужда прогонвал някой лъв или пък банда разбойници. Но каквито и да са били недостатъците на тези хора, те били компенсирани богато от техните познания на езици и приветливото им отношение към местното население, а преди всичко от тяхната изключителна упоритост и смелост“.

Разказите им за големите езера във вътрешността на Африка, близо, до които те достигнали, предизвиквали възражения от страна на учените — географи, но и възбуждали тяхното любопитство. Така през 1857 г. англичаните Ричард Бъртън и Джон Спиик потеглили на път и открили езерото Танганика. Докато Бъртън лежал болен в Табора, Спиик продължил сам пътя си и през август 1858 г. стигнал до най-голямото езеро на Африка, което нарекъл Виктория. То е 130 пъти по-голямо от Болонското езеро и в него би могло да се побере цяла Ирландия. Заливът, където нашият Национален парк „Серенгети“ се опира до езерото Виктория, е наречен на името на големия изследовател „залив Спиик“. Когато в Табора Бъртън научил за резултатите от пътуването на завърналия се негов другар, у него възникнало съмнение дали р. Нил наистина изтича от езерото Виктория. Ето защо през 1860 г. Спиик тръгнал отново за там, но този път придружен от Джеймс Августус Грант, чието име носят красивите едри газели в нашия парк. През юли 1860 г. двамата стояли развълнувани пред водопадите, които се образуват при изхода на р. Нил от езерото Виктория. В началото на своето пътешествие на морския бряг те срещнали хамбургчанина Албрехт Рошер. Детронираният крал Лудвиг I Баварски му дал пари, „за да търси езерата във вътрешността на Африка“. Изглежда, че парите не били много, защото Рошер бил придружаван само от двама слуги и двама носачи. Въпреки това той бил убит заради нищожния му багаж. Властта на султана на Занзибар била все пак още твърде голяма, тъй като по негова заповед убиецът бил изпратен до крайбрежието, за да бъде наказан там.

Обаче няколко седмици преди Рошер, мисионерът и изследователят Ливингстън минал нагоре по река Замбези до езерото Няса, което Рошер смятал, че е открил пръв. По-късно (през периода 1866–1869 г.) Ливингстън навлязъл във вътрешността около езерото Танганика. Когато след три години се завърнал изтощен („само кожа и кости“) обратно в Уджиджи край езерото, той се разочаровал още повече от обстоятелството, че очакваният от него допълнителен багаж бил ограбен, а част от него се намирал на четиристотин километра далеч — в Табора, а освен това не пристигнали и писма от Европа.

Тъй като в Европа пет години не чули нищо за Ливингстън, в. „Ню Йорк Хералд“ изпратил през 1870 г. репортера си Хенри Мортън Стенли по следите му. Стенли обаче могъл да върне обратно тежко болния изследовател само до Табора; Ливингстън отказал да се завърне до крайбрежието и в Европа. Той потеглил отново на път, за да изследва източната част на езерото Танганика, и там една сутрин бил намерен мъртъв от черните си слуги, коленичил до леглото. Тези двама предани хора, Джеймс Чула и Абдула Зузи пренесли съсухрения труп и всичките книжа и уреди на изследователя до морския бряг. Ливингстън бил погребан в Уестминстърското абатство в Лондон всред най-великите хора на своя народ. Двамата слуги по-късно предвождали още няколко експедиции към Централна Африка.

Освен това през осемдесетте години към района на езерото Виктория пътешествувал още и немският лекар д-р Г. А. Фишер. В безлюдната източна част на езерото Виктория, където се намира и Серенгети, той така трудно намирал храна, че вследствие на лишенията починал наскоро след завръщането си. Също такъв старателен наблюдател бил и англичанинът Йосиф Томсън, чието име носят хубавите жълто-черно-бели газели Томсън.

Томсън и Фишер за дълго време били последните истински изследователи — пътешественици в Източна Африка. Всеки, който идвал по-късно тук, най-често е имал някакви користни намерения.

Макар немските търговци да са се настанили от 1840 г. в Занзибар и немските изследователи, като Рошер и фон дер Декен, да са се отправили първи в Танганика, германското правителство останало съвсем незаинтересовано за тази страна. През 1870 г. германският консул в Занзибар докладвал на Министерството на външните работи, че султанът искал да бъде под германско покровителство. Отговор обаче изобщо не получил.

И с англичаните нещата не стояли много по-различно. Географът Хенри Хамилтън Джонстън, който обходил склоновете на Килиманджаро, се сдобил през 1884 г. със земя в Моши. Той писал до британското външно министерство, че тамошните племена биха се поставили охотно под закрилата на Англия. От Форейн Офис поискали сведения от английския консул в Занзибар. Същият нищо не знаел по този въпрос и ги посъветвал това да не става. Когато Джонстън се завърнал в Англия, той и не подозирал какво се е случило междувременно в тези области.

По нареждане на Германското колониално дружество, което в новия германски райх въпреки съветите на Бисмарк пропагандирало завладяването на колонии, д-р Карл Петерс заедно с граф Ото Пфайл и други хора заминали под фалшиви имена и преоблечени като механици с обикновени билети трета класа от Триест за Занзибар. Макар че там ги чакала телеграма от Бисмарк, който ги предупреждавал да не разчитат на никаква защита от страна на германското правителство, те все пак сключвали във вътрешността на страната договори с туземните главатари. Хората трябвало за всеки случай да подпишат, че не били поданици на султана. Започнало същинско надпреварване с генерал Лойд Матюс, който бил изпратен от султана със сто и осемдесет войници в същата област. Главатарите се обявявали ту за Петерс и германците, ту за Матюс и султана. Един от главатарите дори казал, че въпросът е само кой ще донесе по-красив плат за знамето, което ще се издигне. Част от „главатарите“ били само дребни старейшини на селата или незначителни роднини на истинските племенни князе. Но когато Петерс се завърнал в Берлин със своя свитък от „договори“, под натиска на общественото мнение в Германия Бисмарк напълно изменил своето становище и издал за Германското колониално дружество покровителствено писмо от името на кайзера за новозавладените области. Султанът на Занзибар напразно възразявал, че той поддържа в тези райони дори няколко гарнизона: но една германска ескадра бързо го заставила да признае протектората.

Карл Петерс предприел ново тайно пътуване към Уганда, където също събирал подписи. Когато се завърнал към морския бряг той разбрал, че този път усилията му били напразни. Бисмарк заедно с британското правителство разграничил германската и английската сфера на влияние в Източна Африка и Уганда се паднала на Англия. В замяна на това пък една комисия, съставена от един англичанин, един германец и един французин, в която султанът на Занзибар дори не бил представен, се занимала с въпроса, какво всъщност включва неговата държава. Англия препоръчала на султана да се откаже от областите на Килиманджаро в полза на Германия. Като компенсация за отстъпването на Хелголанд на Германия последната се съгласила през 1890 г. Занзибар да бъде под английско влияние. На 1 януари 1891 г. Германия поела сама управлението на новия протекторат Танганика под наименованието Германска Източна Африка. „Твърде препълнените“ гробища на Бенедиктините в Дар ес Салаам от онези години показват, че новата колония е струвала голям брой жертви на множеството германски преселници от онова време.

Първият бунт избухнал още през 1888 г., когато германците още по нареждане на султана на Занзибар събирали митата по крайбрежието. Водачът на бунтовниците — Бушири, в началото се държал все още рицарски, като самия той спасил един владика от разярената тълпа и го изпратил заедно с пет жени европейки под сигурна охрана до крайбрежието. След това обаче борбите започнали да стават все по-ожесточени. Като комисар на кайзера фон Висман бил принуден да се намеси с войски от Египет и със зулуси от Португалска Източна Африка. Той превзел крепостта на Бушири, разбил бунтовниците и най-сетне водачът на последните бил намерен почти гол и изтощен от глад в една колиба. Той бил вързан и закаран в Бангани, където на 15 декември 1889 г. бил обесен. По-опасно било въстанието на вожда Мквава от народа хехе, който обединявал двадесет и девет племена под предводителството на неговия баща. Мквава събирал такси от всички кервани, които минавали през неговата страна. Това му навлякло разправии с новото германско управление.

Най-сетне лейтенант фон Зелевски тръгнал с 1000 души, за да покори могъщия черен крал. Тогава Мквава отстъпил и изпратил делегация с подаръци да го посрещне. Но тези пратеници може би по недоразумение били обстрелвани и само един от тях се завърнал жив при Мквава и му разказал за постигналото ги нещастие.

Тогава кралят устроил засада в една гъсто обраснала долина, убил двеста и петдесет черни и десет германски войници и плячкосал триста пушки, три полски оръдия и много муниции.

Мквава могъл да се задържи до 1898 г. Новият германски губернатор определил възнаграждение от 5000 рупии за главата му. Това подействувало. Един пленен от германците млад момък издал, че бил слуга на Мквава и че господарят му лежи тежко болен на три часа път оттам, в гъсталака. Майор Меркл действително открил там двама души да лежат на земята и веднага стрелял в главата на единия. Оказало се, че това бил Мквава, но отдавна вече мъртъв и изстинал. Той застрелял най-напред своя слуга и после себе си.

Главата на великия вожд била отрязана и изпратена в един музей в Германия. Неговият народ погребал трупа му с големи почести. Народът хехе не престанал да оплаква Мквава при всяка годишнина от смъртта му. Когато страната станала английско владение, първата молба на племето била да получат главата на своя крал обратно. Германското правителство обаче отговорило, че тя не се намира в Германия.

След Втората световна война сегашният губернатор на Танганика сам поел тази работа в ръцете си и се свързал с директора на Презокеанския музей в Бремен. Д-р Хелмут О. Вагнер, който ми е добър познат, бе веднага готов да предаде продупчения с куршум череп. Така през 1953 г., значи след повече от половин век, главата на мъртвия вожд се върнала отново при неговия народ. Адам Сапи, внук на бунтовника, изпратил на директора на музея в знак на благодарност за оказаното голямо съчувствие цяла сбирка от ценни етнографски предмети. Друг голям борец за свобода бил вождът Сики. Когато го победили, той с цялото си семейство отишъл в барутния склад и сам го вдигнал във въздуха.

Карл Петерс, който всъщност принудил княз Бисмарк да обяви Германска Източна Африка за протекторат, станал главен комисар на кайзера в областта на Килиманджаро. Скоро обаче оттам достигнали лоши слухове до Германското главно управление в Дар ес Салаам. Разправяло се, че там царели ужас, грабежи и побойничество. Едно от възмутителните съобщения се отнасяло до един млад негър, който бил обесен, обвинен, че уж откраднал цигари. Всъщност обаче се шушукало, че той бил обесен, защото посещавал една от африканските държанки на Петерс.

През 1893 г. Петерс бил отзован и след тригодишно следствие (през 1897 г.) бил отстранен от всички длъжности поради „злоупотреба със служебна власт“. По-късно обаче общественото мнение се обърнало в негова полза. Кайзер Вилхелм II му възвърнал в началото на 1914 г. по благоволение пенсията на държавен служител. Адолф Хитлер го нарекъл „строг, но примерен административен чиновник“ и през 1934 г. дори наредил една пощенска марка да носи неговия лик.

В английския справочник за Танганика се пише по този въпрос следното: „Би било погрешно той да се вземе за типичен представител на германските колониалисти. За нещастие на своята страна и за сметка на доброто име на своите сънародници той само за няколко месеца успял да унищожи всичко онова, което Висман и лейтенант Елерс, след като през 1890 г. бил издигнат германският флаг, постигнали с безкрайното си търпение и примирителния си дух“^[4].

В „Третия райх“ ликът на един от най-големите германски колонизатори — Емин Паша — не би могъл никога да се появи на пощенска марка. Той е роден през 1840 г. в Опели под името Едуард Шницлер. Следвал медицина, а в Албания, където по-късно бил на практика, приел исляма и взел името Емин. През 1876 г. постъпил на египетска служба и в края на краищата станал губернатор на южната провинция на Судан. Вече разказах как Михаел и аз неотдавна в столицата Джуба прекарахме бъдни вечер заедно със сегашния африкански губернатор.

Когато започнал терористичният режим на Махди, Емин Паша избягал в Централна Африка и дълги години нищо не се чуло за него. Най-сетне Стенли го открил там. Но сега Емин Паша заминал за Източна Африка и постъпил на германска служба. През 1890 г. губернаторът Висман го изпратил в областта на езерото Виктория, за да предотврати нарастването на английското влияние там. С Емин тръгнал като санитарен офицер и д-р Франц Щулман, който особено много се интересувал от етнография, зоология, ботаника и астрономия. С него били още и капитан Вилхелм Лангхелд и един германски ефрейтор на име Куне.

Пътешествието на Емин било извънредно успешно не само в научно отношение, но той успял да залови и няколко арабски кервана с роби, да освободи пленниците и да ликвидира остатъците на търговията с роби край езерото Виктория. Емин Паша бил заклан през октомври 1892 г. на територията на Белгийско Конго от арабски търговци на роби. Те го ненавиждали за това, че като мохамеданин работел за християните.

„Със своята лоялност Емин Паша успял да присъедини много повече земи под германско управление, отколкото някога Карл Петерс със своя метод на сплашване“ — пишат англичаните. При това Емин и неговите другари не са единственият пример за добър лик на германските колониални чиновници.

В служебния справочник за Танганика, издаден от британското правителство преди няколко месеца, са изброени множество въстания, избухнали през първите години на немското господство, и се добавя, че Германия била последната европейска сила, която се помъчила да завладее колонии. И така всичко трябвало да стане малко прибързано; първите колониални чиновници, се казва по-нататък, били главно офицери, които познавали само своята служба в Европа. Туземците войници не произхождали от Източна Африка, а били зулуси, суданци и суахили от крайбрежието. Те марширували през вътрешността на континента като „владетели“, с което настройвали местното население срещу немската власт. „Но справедливо и честно е да се каже, че голям брой от германските чиновници са се интересували много за управлявания от тях народ и са се отнасяли със симпатии и лоялно към него“.

През 1905 г. се мълвяло навсякъде, че в протока на реката Руфий живеело едно чудовище. Водата, която обливала тялото на това чудовище, предпазвала от болести, глад и още много други беди — все едно дали човек ще я пие, или ще полива с нея тялото си. Скоро започнали да прииждат към реката цели тълпи от поклонници, но те никак не възбуждали подозрение в германското управление.

Изведнъж обаче се разпространил слух, че чудотворната вода въздействувала така, че европейските пушки вместо куршуми изстрелвали водни струи или пък куршумите благодарение на нея падали от тялото на улучения като водни капки. И дори ако тези чудеса не ставали, тогава пък застреляните, които преди смъртта си са пили от чудотворната вода, възкръсвали отново след три седмици.

На тези нови бунтовници обаче, които куршум не ги ловял, им липсвал водач като Бушири или Мквава. Освен това те трябвало да си леят куршуми от телеграфни жици и със своите шишанета да изстрелват парченца стъкла от счупени бутилки от селтерска минерална вода. При все това те създавали на колониалните власти от 1905 до 1907 г. големи грижи.

Това ново голямо въстание направило в Германия силно впечатление, тъй като в Югозападна Африка тъкмо бил потушен бунтът на племето хереро. Когато бил убит бенедиктинският епископ Касиян Шпис и с него двама калугери и две калугерки, германското правителство изпратило за Източна Африка два леки кръстосвача, една рота от морска пехота и цветнокожи войници от Меланезийските острови в Тихия океан. През войната, която вилнеела сега, загинали около стотици хиляди души, предимно от глад, тъй като реколтата била унищожавана и често добитъкът бивал отвличан.

След тези големи въстания в Германия било създадено Министерство на колониите. Пръв министър станал директорът на банката в Дармщат — д-р Бернхард Дернбург. Най-напред той лично обиколил протекторатите, след което през февруари 1908 г. докладвал на финансовата комисия в Райхстага, „… че заселниците колониалисти са във война с всекиго, със самия мен, с правителството, с местните чиновници и най-сетне с туземците. Твърде неблагоприятно впечатление прави това, че толкова много бели хора сноват насам-натам с камшици от хипопотамска кожа в ръка“.

Той сменил военното управление с цивилно, което обаче за съжаление просъществувало само още седем години.

Британският правителствен справочник завършва изложението си за годините на германското управление с цитат от Шекспир: „Извършеното от хората зло ги надживява. Доброто често бива погребвано с тях“.

Образователната система, която германците въвели в Африка, се оказала много по-добра от тази в съседните области, завладени от англичаните. През 1911 г. в тогавашна Германска Източна Африка имало 287 европейски и 1256 африкански учители с 67000 ученици, както и 31 по-висши училища. Туземците не били принуждавани да учат немски език.

Точно шест месеца преди избухването на Първата световна война в Танганика пристигнал немският генерал фон Летов-Форбек. Той бил преживял вече въстанието на боксерите^[5] в Китай, бил ранен по време на бунта на хереро в Германска Източна Африка и командувал колониалните войски в Камерун. Следователно той прекарал доста време далеч от родината си.

В Танганика фон Летов-Форбек имал под своя команда само 250 германски офицери и 2500 африкански войници. Във водите на Танганика срещу крайцера „Кьонигсберг“ англичаните имали три кръстосвача. Въпреки това германският крайцер успял да вземе в открито море на два пъти от помощни кораби въглища, да унищожи един от английските кръстосвачи и да се оттегли след това навътре по река Руфиджи, където английските кораби поради тяхното по-дълбоко газене не могли да го преследват. Те трябвало да докарат бързо тежки гаубици от Англия, за да унищожат „Кьонигсберг“. Екипажът обаче успял все пак да се измъкне заедно с оръдията и мунициите и да продължи да се бие под командуването на Летов-Форбек. Германски помощни кораби на два пъти пробили крайбрежната блокада и докарали оръдия и муниции. Със своята малобройна колониална войска Летов-Форбек скоро нападнал железопътните линии в Кения и в Уганда, като повредил релсите, после отново всял смут в Родезия и Белгийско Конго. Той разстроил и прехвърлените от Индия английски войски и ги принудил да се върнат обратно на корабите си и така осигурил спокойствие до 1916 г.

Междувременно Германска Източна Африка капитулирала. И така оттам пристигнал генерал Смътс с голяма войска, която обаче била сполетяна от маларични епидемии, така че той не могъл да постите особени резултати срещу германските колониални войски. През ноември 1917 г. Летов-Форбек преминал със своята малобройна войска върху завладяна от португалците територия, където десет месеца водил партизанска война, а през септември 1918 г. внезапно се появил отново на германска територия. Непосредствено след това нахлул още веднъж в Родезия и се предал едва на 25 ноември 1918 г., т.е. няколко дена след като Германският райх капитулира.

Несъмнено през цялата война той успял с малко средства да заангажира в Източна Африка големи съюзнически войскови части и да ги държи далеч от другите театри на военните действия. На самото население на Танганика обаче, за чиято „защита“ се съревновавали по рано англичаните и германците, водената от европейците на тяхната земя война, която всъщност малко ги интересувала, донесла само жертви и нищета.

Англичаните съобщават, че при предаването си фон Летов-Форбек им направил много добро впечатление. Той представил офицерите си, а английският комендант — своите. Заради проявяваната от тях храброст при сраженията на германците било позволено да задържат оръжието си. Една от първите грижи на Летов-Форбек била да издействува да се заплатят на черните войници неизплатените възнаграждения.

През 1917–1918 г., както навсякъде по света, инфлуенцата вилнеела и в Танганика и покосила осемнадесет хиляди души. Когато по-късно, през 1924 г., дъждовният период не настъпил, можело да се видят отдясно и отляво на железопътния насип черепите на умрелите от жажда хора, които напразно очаквали да получат тук вода. Танганика била предадена от Обществото на народите на англичаните за временно владение, докато пренаселените кралства на ватусите — Руанда и Урунди, били присъединени към Белгийско Конго.

Намиращото се под германско владичество население на същинска Танганика било изчислявано на около три милиона души. Тъй като Михаел и аз възнамеряваме да проведем в Танганика преброяване на стотици хиляди животни, интересува ни как всъщност в такава полудива страна се преброяват хората — без да има адресни бюра и без регистри за гражданското състояние. През 1931 г. вождовете трябвало да предадат четири различни вида семена. Единият вид били черни и дебели, това значело мъже. Кафеникавите зърна с по две влакънца по тях означавали жените. В друга торбичка се слагали малки кръгли семенца — това били момичетата, а малки продълговати семена от един вид трева представлявали момчетата. За всеки поданик се поставяло по едно зрънце в гърненце. Това е хубав начин, но за съжаление е неприложим за зебрите и за гнутата. Чрез този начин на „преброяване на населението“, който все пак осигурява много по-точни резултати от по-раншните приблизителни оценки, новото управление установило, че в страната живеят пет милиона негри. Техният брой всяка година нараствал с два процента.

Част от екстернираните и лишени от имущество германски заселници могли през 1925 г. да се завърнат отново. Третият райх поощрявал завръщането им, като им давал парични помощи и заеми, и така през 1939 г. при избухването на Втората световна война в Танганика живеели 4054 англичани, които притежавали 499 ферми, и 3205 германци с 558 ферми. Трета по численост европейска група била гръцката, наброяваща 893 гърци с 260 ферми.

Последното преброяване през 1957 г. дало следните резултати: 8,6 милиона туземци (значи през последните петдесет години те са се почти утроили), 72000 индуси, 20600 европейци и 19000 араби. Повечето от индусите били привлечени тук като кули и като евтина работна ръка за строежи на железопътните линии. Тъй като те се задоволяват с малко, трудолюбиви са и откриват малки магазинчета в най-отдалечените местности, където никой европеец не би могъл да издържи, мнозина забогатели. Днес те държат голяма част от търговията в свои ръце.

Един от най-любезните измежду тях е британският митнически чиновник в Аруша, който всеки път проверява нашите инструменти и вещи. Той е неподкупен, изпълнителен като пруски чиновник, при това винаги е готов да помогне и е добросърдечен. Михаел и аз не сме имали много вземане-даване с индуси и затова този митничар стана причина да си представяме всички индуси като симпатични хора. В чужбина дори един-единствен човек може чрез своето държане да представи в много благоприятна или пък в твърде лоша светлина своята страна.