Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (12) (367000 животни търсят своя държава)

Масаите — „Богоизбраният народ“

Натискам с коляното си управляващия лост и дългата 12 м. плоскост на ивичестите носещи криле вече се наклонява за завой. „Това са овце, Миха, няма никакво съмнение!“

Когато се стрелваме сега към тях, животните се събират от всички страни лъчеобразно и се скупчват. Така правят всички домашни овце и кози, за разлика от говедата и всички диви животни.

Няколко черни пастири стоят при тях. Това са масаи — но тук, в западната част на Серенгети, те няма какво да търсят.

Масаите с техните стада всъщност са причината, поради която се наложи да се научим да летим, да предприемем този далечен полет от Франкфурт чак до отвъд екватора и от седмици и месеци насам да преброяваме животните тук, да ги ловим, да ги боядисваме и днес отново да обикаляме големите стада навсякъде в страната и да ги отбелязваме на нашите карти. Все заради масаите се предвижда Националният парк да бъде намален с повече от една трета, да бъде откъснато платото с гигантския кратер Нгоронгоро.

Един национален парк представлява част от тази дива природа и трябва да си остане такъв, какъвто е бил от най-стари времена. Хора, били те дори и туземци, не трябва да живеят в него. В своите колонии англичаните наистина отначало били на мнение, че туземецът е „част от природата“. По-късно обаче трябвало да бъдат свидетели на това, че тези „диваци“ тъкмо сред Националния парк се снабдяват с автомобили и покриват къщурките си с ламарина от бензинови варели. Те вече не искат, както по-рано, да ловуват с лъкове и стрели, а са станали много модерни. Хората, били те черни или кафяви по цвят, не може да бъдат заставени да останат „диви“ или да не се размножават. Ето защо днес навсякъде се убеждават, че Националният парк трябва да бъде безлюден, в него да няма нито европейци, нито африканци.

Негърът от племето масаи обаче плюе на цивилизацията, и то в буквалния смисъл на думата. Той няма да сложи никога европейска шапка на главата си или да си купи автомобил, обаче говедата му никога не са му достатъчно много, а според преценката на лондонския професор Пърсол стадата от едър рогат добитък на масаите са наред със стадата антилопи гну прекомерно много. Масаите изсичат храстите и дърветата, за да строят при странствуванията си своите колиби и да издигат плетища от тръни около открития краал. С отсичането на дърветата почвата около доста намалелите и без това изворни места бива все по-малко засенчвана и изворите постепенно пресъхват. Освен това по време на сушата масаите не позволяват на дивите животни да се приближат до водопоя. Скотовъдните народи, бели или черни, не обръщат никакво внимание на почвата и на растителността; те не мислят за бъдещето. Това се вижда и от обезлесените планини на Италия, Испания, Гърция и в новите пустини на Индия. А под екватора почвата още по-бързо се разсипва. Тъй като при това двойно използуване на пасищата в Серенгети най-напред ще трябва да изчезнат дивите стада, а наскоро след тях — неизбежно и говедата на масаите, беше желателно тези скитащи скотовъди да не се допускат в Националния парк. Изглежда обаче, че ще стане съвсем друго: правителството иска да бъде откъсната от Националния парк оная част от Серенгети, в която черните скотовъди имат право на паша. Професор Пърсол, който не разполагал с достатъчно време и средства, за да проучи лично по-обширно и по-продължително време миграциите на стадата, е трябвало по тази точка при своята иначе много прецизна преценка да се базира на разказите на европейци в Танганика. Така той предполагал, че големите стада от западната част изобщо не отивали в източната част на Серенгети. Тези гну и зебри, които се виждали там през дъждовния период, идвали от горе, откъм кратера Нгоронгоро.

Както и да е, обаче никой масай няма какво да търси със стадата си тук, в западната половина на парка. Ние летим към нашата постоянна квартира в Банаги и с надзирателите на дивеча Търнър и Пулман правим военен съвет. Разбира се, нахлулите там масаи трябва да се пропъдят, а също да платят и глоба. Но по-добре е за този поход да вземем със себе си и официално лице — ДО.

ДО означава District Officer. Това е служебно лице, което отговаря за масаите в цялата област. То полага грижи за тях и следи те да пазят реда. Чиновниците, които отговарят за зебрите, и другите чиновници, които пък имат присърце интересите на масаите, лесно биха могли да повоюват малко по чиновнически помежду си, но в британското управление цари инертност. Михаел и аз отлитаме на другата сутрин право в седалището на ДО. Той веднага се качва при нас, защото иска да ми помогне да се сложи ред. След два часа път пристигаме с два всъдехода точно на мястото, което сме определили от самолета. Тук има осемстотин овце и седем души масаи: един по-възрастен — глава на семейството, четири момчета и двама бойци с дълги копия. Косите на бойците са сплетени на малки, намазани с червена глина плитки. Тези червени плитки са завързани заедно отзад на врата и са пристегнати към малка пръчица същинска мъжка плитка от времето на Фридрих Велики. Боецът масай воюва само с къс прав „римски“ меч, който носи в кожена ножница, и с копие. Той презира отровните стрели.

ДО обяснява на старейшината, че трябва да заплати глоба. Всеки друг негър би се противил, би отричал, би молил, би се оплаквал от сушата, а и белите в такова положение биха направили същото. Всъщност ние трябва да признаем, че те имат право, защото през този септември падна само 0,8 мм. дъжд, а миналата година десеторно повече. Но старейшината казва: „Да, вие имате право, забранено е! Вие ме хванахте, значи трябва да платя“.

Трийсет овце и кози, и то без пазарлък. Двамата бойци мълчат почтително, когато старейшината говори. Те стоят опрени на своите копия като млади гръцки богове. Кафеникавочервеният плат е преметнат като тога на едното рамо, а другото е свободно. Масаите са високи и стройни хора. Техните понятия за красота са подобни на нашите: тесни устни, не пълни или затлъстели форми, не прекалено изпъкнали мускули.

След това те ловят от стадото овцете, но само овни, както изпод око забелязвам това. Младите „богове“ обелват ивици кора от клони, връзват с тях краката на животните и ги натоварват на колите. Може би си заслужава да се дават трийсет овце за глоба, мисля си аз, може би пашата си струва това. Във всеки случай, когато се сбогуваме, масаите дори се ръкуват с нас. Не ни се сърдят, а дори се смеят.

— Такива са си — казва ДО. — Ние открихме пазар за добитък и полека-лека ги привикваме да продават част от излишните крави. За тази цел купих звънец за разгласяване. Звънецът се хареса на един масайски младеж. Той го взе в ръка, поигра с него, отдалечи се малко и изведнъж хукна да бяга. Хванахме го и аз го питам: „Какво предпочиташ — да те закараме в съда и да бъдеш наказан със затвор или парична глоба или тук на място да те набия?“

Младият масай погледна сопата в ръката ми и рече: „Предпочитам да ме дадеш под съд, защото с това нещо ти ще ми строшиш кокалите“. Тогава баща му отряза гъвкава пръчка и ми я донесе. Младежът се наведе и аз го ударих дванадесет пъти с все сила по гърба. Той не издаде и звук, след това ми подаде ръка и въпросът бе ликвидиран.

— Масайският език е труден — продължава той, — и досега още не мога да говоря добре. Когато обаче бях тук още нов, трябваше с помощта на преводач да провеждам на суахили съдебните заседания. Още при третия случай сбърках и съвсем погрешно реших делото, както след това се установи. Човекът, към когото не бях справедлив, побесня. Той хвърли копието си подир мен и то мина през шапката ми, без да ме нарани. Ето тази шапка с дупката аз нося вече три години. Тогава не можах да се реша да накажа нападателя, защото не бях прав. Сигурно той и не искаше да ме убие.

Странен народ са тези масаи. Техните прадеди били светлокожи и живеели в Египет; мумиите им и до днес още лежат там в много стари гробове. Когато се придвижвали постепенно на юг със своите стада от говеда, масаите се размесили с черните племена около Горни Нил. В Източна Африка те заели огромната долина на „Големия грабен“, който минава от север на юг през Кения и Танганика. Макар масаите да са много войнствени, те не са покорили негрите и не са ги завладели, както други родствени на тях народи, които са дошли от северната част на Африка. Масаите живеели изолирано като пастири и заменяли добитъка си срещу земеделски продукти с околните земеделци. Те не са могли да бъдат такива страшни разбойници, както ги описват в много книги, защото иначе съседните племена нямаше да станат така силни и богати.

Масаите обаче не обичали чужденци да преминават през тяхната страна. Навярно това е спасило мира и живота на живеещите около езерото Виктория черни племена, тъй като арабските ловци на роби не смеели да минават през масайска територия. Първият кервански път от крайбрежието към вътрешността, по който прекарвали робите, минавал южно от страната на масаите и поради това стигал точно до езерото Танганика. Около него всичко било изтребено и опустошено. Първите европейци, които посетили масаите и разговаряли мирно с тях, били двамата германски мисионери Крапф и Ребман, изследователите с грамадния чадър, за които вече стана дума.

Когато към края на миналия век германците и англичаните само с една черта върху географската карта на Източна Африка я поделили на британската колония Кения и германската колония Танганика, те разделили страната на масаите също на две. Тя била дълга 800 км. и широка 170 км. По-голямата част се паднала на английска Кения. Днешната столица на тази колония, големият град Найроби, носи още масайското си наименование („найроби“ ще рече студено).

Тъй като планинските земи около Найроби били твърде китни и подходящи за европейците, масаите трябвало най-напред да напуснат именно тях. Към 1911 г. те били дори заставени без съпротива да се откажат и от останалата северна част на своята страна и да я опразнят, за да се заселят след това пък европейци. Така те били изтласкани от най-хубавите райони на своята родина, където и през сухия период винаги има вода и паша. Те се изтеглили на юг и днес пасат добитъка си в степите на високите плата на Кения, покрай границата на Танганика и на своето старо владение в самата Танганика. Много техни семейства и племена носят и до днес имената на местностите в старата им северна родина. Днес се наброяват още около 140000 души масаи, които притежават над един милион глави добитък.

Тук, в Танганика, освен Килиманджаро и планината Меру в масайска територия се включват също и планинските земи на гигантските кратери с Нгоронгоро и още една част от свободната степ на Серенгети.

Масаите се смятат за богоизбран народ. С това се обяснява и тяхната невероятна надменност по отношение на негрите и европейците. В нищо друго не може един народ да бъде така лесно убеден, както в това, че е по-добър, по-благороден, по-умен от всички други. Цялото земно кълбо е било създадено от бога само за масаите, освен масаите всъщност друг няма право да притежава говеда. Ето защо те всякога могат да му се отнемат. Когато вследствие на суша или чума по добитъка масаите загубвали много крави, те ставали истинска напаст за цялата околност. Те грабели от съседите си всичко, каквото им било нужно. Вярност, почтеност, обич — това важи само за отношенията между самите масаи. Спрямо другите хора договорите могат да се нарушават, може да се лицемери, да се лъже.

Керваните, които в миналото минавали през масайска територия, често намирали „болни“ или „изтощени от глад“ масаи и ги хранели, за да се съвземат, след което те се сприятелявали с тях и оставали в лагера. При първа възможност обаче те отивали нощем да повикат други масаи и заедно с тях убивали пътниците.

При тях всичко се свежда до добитъка. Дори се стига дотам, че по време на суша пастирите носят на ръце малките телета с часове до следния водопой. Масаите изнамерили ваксина против белодробна епидемия по говедата, още преди европейците да са дошли при тях. Неотдавна четох едно малко съчинение, което един от малцината образовани масаи написал за своето племе. Винаги когато говори за масайския народ, той пише „говеда“; говеда и масаи в техния език са едно и също нещо.

В една земеделска опитна станция в Танганика на една масайска делегация неотдавна били показани няколко току-що внесени от Европа бикове. Те били много едри, от порода, непозната дотогава в Африка. Масаите така се развълнували, че се просълзили.

 

 

Няколко дни по-късно Михаел и аз се приземяваме непосредствено до една „бома“ сред степта, край заоблени хълмове от оголени гранитни блокове. Бома се нарича кръгъл краал за добитък, ограден с висок плет от отсечени тръни. От вътрешната страна, покрай бодливата защитна ограда, са разположени колибите. От самолета те изглеждат като кръгли пити харценско сирене^[1]. Колибите не миришат по-добре от сиренето, тъй като жените на масаите забиват пръти в земята, извиват ги към средата, преплитат ги, след това измазват този „звънец“ с пресен говежди тор. Отгоре ги покриват с кожи, за да не влиза в колибата дъжд. Тези колиби са ниски и затова човек трябва да се движи в тях наведен. Говедата се прибират за нощуване в средата на краала, между колибите. Говеждият тор се напластява все повече върху земята и щом той стане много дебел или когато по време на суша масаите трябва да се преместят по-близо до водопоите, или пък стане нужда да се търсят нови пасища, или най-сетне, когато някой масай умре вътре в самата бома, тогава цялото имущество се натоварва на магарета, а изоставената бома се запалва. На новоизбраното място, където трябва отново да се издига висока трънлива ограда, се отсичат и унищожават пак много храсти и дървета. От самолета виждаме разпръснати навсякъде кръгове, където по-рано са се намирали бомите.

Нашата „Патица“ се спуска с рев от височината. Ние очакваме, че сега всички хора ще изтичат от бомата, за да се дивят на чудноватата ивичеста птица. Обаче това не се случва. Навярно мъжете са отишли със стадата, а жените казват само на суахили „джамбо“, т.е. „добър ден“, и продължават работата си. Чувствуваме се почти обидени, че никой не ни обръща внимание.

Едва по-късно откриваме защо нашата метална птица — „ндегге“ (на суахили това ще рече птица, самолет), не прави особено впечатление на масаите, което се отнася изобщо и за автомобилите, пушките и цялата техника. При тях ковачите, които изработват красиви мечове, копия и ками, се считат за нечисти. Те също са масаи, но когато някой се ръкува с ковач, след това трябва да намаже ръката си с мазнина. Боец не може да се ожени за дъщерята на ковач, а поддържа ли някой интимна връзка с нея, той след това сигурно ще се поболее и ще загине в следващия поход. Всички наши технически съоръжения са от метал и затова те се смятат за нечисти и груби.

Когато разказваме на нашите масаи, че американците скоро ще летят с ракети към луната, това не предизвиква никакво учудване у тях.

— Защо не, вие и без това летите с вашите железни птици по небето. Защо да не отидете и до луната?

Мъжете се завръщат в бомата. Не зная къде са били досега. Всички са „старейшини“, а не бойци, защото косите им са остригани и не носят назъбена от двете страни гривна от рог на лявата си ръка над лакътя. Ове, който е нещо като главатар, е наш стар познат. Неотдавна му взехме трийсет овце. Той обаче не ни се сърди, а ни поздравява също така сърдечно, както всички други. Та той плюе най-напред на ръката си, преди да ни я подаде, а това е знак на особена сърдечност.

Една от жените ни донася за добре дошли бутилковидна кратуна с мляко. Михаел я приближава до устните си, уж че пие, но аз съм жаден и действително изпивам млякото, макар да зная, че кратуната се измива с кравешка урина, а понякога дори с още по-лошо нещо. Млякото е опушено. Сега вече не бива пред масаите да ям месо, защото поднасянето на мляко е израз на особено доверие. Ако този, който е пил мляко, още същия ден яде месо, тогава кравата, от която е издоено млякото, ще заболее. Ето защо всеки масай, който смята, че същия ден може да му се случи да яде месо, не приема охотно мляко. Но ако това все пак му се случи, тогава той гъделичка със сламка небцето си, докато повърне млякото.

Масаите ядат месо само от своите говеда, овце и кози. Затова на такива запалянковци по животните, каквито сме ние с Михаел, масаите им са по-симпатични от всички други туземци в Африка. Те изпитват отвращение към месото на дивите животни и не ядат нито птици, нито риба. Убиват само едрите антилопи кана и кафърските биволи, защото смятат и едните, и другите почти за говеда. Това е причината антилопите кана и кафърските биволи тук да са така наплашени и винаги да бягат, щом забележат човек още от разстояние 600–700 м., докато зебрите, антилопите гну и другите животни спокойно могат да пасат наред със стадата на масаите.

Когато в някой национален парк изобщо живеят туземци, тогава най-малкото зло все пак са масаите.

Лъвове обаче те убиват. Младите масаи бойци, които имат намерение да се женят и трябва да докажат смелостта си, се нахвърлят в откритата степ на групи от десетина или дванадесет души върху лъва и го убиват със своите копия. Затова трябва малко повече смелост, отколкото е нужна на господин Шулце, директора на фабрика от Дюселдорф, при едно ловно сафари. Днес тази война с лъвовете е забранена на масаите; те не бива вече и да крадат говеда от съседите си — в наше време действително е трудно за един млад масай да покаже пред избраницата си своето мъжество.

Че масаите спазват забраната за лов на лъвове, в това, разбира се, аз не вярвам. Лъвовете сигурно знаят това по-добре. Винаги съм забелязвал как те побягват, когато няколко масаи с копията си минават през степта. А когато лъвът веднага офейква, това все означава нещо…

Смята се, че масаите би трябвало да се махнат от парка или поне да освободят някои водопои за дивите животни.

Масаите отговарят: „Ако ние си отидем, ще дойдат съседните негърски племена с техните отровни стрели и телени примки. Сега те не смеят да се приближат към нашия район, тъй като знаят, че ние гоним такива негодници като кучета. Ние оставяме дивите животни на мира“. Миналата седмица обаче оттук мина едно ловно сафари с натоварена догоре с рога и лъвски кожи кола. На нас обаче ловът на лъвове ни се забранява…

Когато Михаел и аз обикаляхме със самолета и преброявахме животните, си записахме и бомите на масаите, а преброихме и стадата им. Броят, който установихме обаче, е твърде малък в сравнение с цифрите, които винаги се сочат. Ако бомите не биха се увеличавали и ако говедата благодарение на нашите модерни профилактични ваксинации не биха ставали все по-многобройни, масаите може би нямаше да бъдат лоши пазачи на Националния парк.

Масаите пият кръв. Като ветеринарен лекар съм любопитен да видя как източват кръвта от своите говеда. От един бик те трябва да „източат“ 4–5 л. кръв месечно, а от крава — половин литър. Ове изпълнява и това ни желание — нали иска да го разхождаме със самолета във въздуха. Запътваме се към близкото стадо, момчетата хващат едно черно теле и му нахлузват тънка въжена примка на шията. Между въжето и шията пъхат пръчица и я въртят, за да се стегне въжето, докато изпъкне вратната вена. Тогава старейшината взема стрела с късо широко острие и от 2 м. разстояние изпраща стрелата точно в набъбналата вена. Струята кръв, която избликва, се събира в дървена бутилка. След това масаецът наплюнчва обилно показалеца и палеца си, слага слюнката в раната и втрива пръст в нея. Тъй като въжето е махнато, кръвта спира, а малката рана е залепена. Събраната кръв се разбърква в бутилката с пръчка и едно от момчетата я изпива.

Момчетата през няколко години получават нови имена; масаите имат истинска страст да кръщават с нови имена. Тази бъркотия с имената създава ядове на всички, които се занимават с преброяване или които събират данъци. Когато се роди дете, бащата трябва да заколи в краала един вол за жените и за децата, а на четвъртия ден още един за всички мъже. Тогава бебето получава име. Щом бащата се усъмни в това, дали то наистина е негов потомък, той го слага в средата на портата на краала, когато вечер се вкарват кравите в него. Щом детето бъде стъпкано до смърт, това значи, че не е било негово.

Вдясно, до портата, когато се влиза в краала, се намира колибата на първата, главната жена. Втората си построява колиба вляво, третата — пак вдясно. Дали си роден „вдясно“ или „вляво“, това има по-късно (при наследството) голямо значение. Подари ли бащата на сина си бик на име Полпол, оттогава насетне синът му ще се нарича „получателят на Полпол“. Когато синът бива обрязан, той сменя своето име с бащиното си. Ако бащата се нарича Сенду и синът Нана, тогава синът за в бъдеще ще се нарича Оле Сенду, син на Сенду, а бащата — Мение Нана, баща на Нана.

С това синът най-после става боец, за което всеки юноша копнее. Бащата, който като женен мъж отдавна си стриже косата, трябва четири дена преди празненството още веднъж да се облече като боец, а после, малко преди обреда, тържествено да съблече военните си доспехи. След като момчето се е съвзело от операцията, то тича насам-натам и стреля с тъпи стрели по момичетата.

Обрязването се отпразнува през всеки три години едновременно в цялата страна на масаите. Всички юноши, родени през въпросните три години, празнуват заедно. Сега за тях започва най-хубавият период от живота на един масай. Младите бойци се окичват с пъстри гердани, пускат си плитки, носят звънчета на краката си и щитове, боядисани в червено и черно. Младите мъже от всяка област напускат бомите на родителите си, построяват си сами „манята“, която обаче е на открито и не е оградена с трънлив плет. Майките и сестрите им отиват с тях и тези именно неомъжени девойки живеят с младите мъже в свободна любов.

Моранът, както сега се нарича всеки боец, не трябва да работи, но не трябва и да пие алкохол, не бива да пуши и да се храни с растителна храна, а да употребява само месо и кръв. Той танцува, люби и воюва.

Днес вече не е нужно да се воюва, това дори е забранено. Значи на младите бойци не им остава нищо друго, освен да откраднат оттук или оттам по някое говедо или да отвличат цели стада. На юг те владеят и подземните гьолове, където стадата биват откарвани на 10 м. дълбочина под земята. Четирима морани стоят там долу, покачени един върху друг, като всеки е стъпил на рамото на другаря си, и опрени на една отвесна стена, си подават един на друг кожените кофи от още по-голяма дълбочина. Освен това днес им остава още само танцуването и любенето.

Бащите на младите бойци им подаряват от време на време по някой вол. Животните се колят малко по-надалеч от манята, в храсталаците и веднага се изяждат. Младите бойци делят всичко братски помежду си, затова и синовете на бедните „старейшини“ не са по-зле от тези на богатите. Всички мъже, които са били обрязани през една и съща година, остават през целия си живот „набори“ като същински бойни другари. Те си помагат един на друг, а и жените им остават през целия си живот на разположение на другарите на мъжете им от същия „набор“. Дори когато изобщо някой влезе като гостенин в някоя бома, достатъчно е само да забоде копието си пред колибата и всичко, което се намира в нея, включително и жената, се смята за негова собственост, докато гостува.

Учудвам се как държавните ветеринарни лекари се осмеляват сега да се покажат пред масаите. От три години вече те не могат да празнуват обреда на обрязването. Колибите край Моши и площадът за обреда отдавна са готови, но всяка година ветеринарните лекари в най-неподходящото време обявяват цялата област за забранена зона поради шапа, така че масаите не могат да докарват стадата си със себе си. А без говедата масаите не могат да празнуват най-големия си празник, поради което младите масаи от три години вече се мотаят необрязани наоколо и изпускат най-хубавите, най-прекрасните години от живота си.

Ние двамата с Михаел имаме слабост към масаите, макар че те смятат работата за унижение. Много рядко някой от тях ще се хване на работа като пастир при някой фермер, и то само за да успее да замени постепенно угоените му крави с изпосталелите на своите близки. Броят на масаите непрекъснато намалява, поне колкото се отнася до чистокръвните, истинските масаи. Те раждат все по-малко деца, тъй като венерическите болести са твърде разпространени сред тях. Наистина съдилищата на техните „старейшини“ налагат глоба от кръгло хиляда марки на всеки, който зарази друг, но при живота, който водят, едва ли е възможно да се води резултатна борба против венерическите болести или пък да се лекуват. Тъй като много от техните жени остават бездетни, масаите осиновяват охотно момчета от съседните негърски племена. Те израстват като масаи и по-късно си остават такива, но по този начин тънкоустните, така сродни на европейците същински масайски лица стават все по-редки и по-редки.

Михаел предлага на една млада жена двадесет шилинга за големите й обици. Върху парчетата кожа са избродирани с червени, бели и сини мъниста съвсем ситно пъстри мотиви. Дупките за обици в меката част на ухото са толкова големи, че през тях би могло да се пъхне юмрук, а ръбът на тази част е силно разтегнат и представлява тънка ивица. Масаите обаче са богати хора; те не искат пари. Ние получаваме обиците като подарък, само че при разговора постоянно се вмъква думата „ндегге“. ДО ни уверяваше, че било срещу пари, било срещу увещания никога не бихме могли да склоним някой от масаите да се качи в самолета, а ето че стана съвсем обратното.

Подбираме четирима от най-изтъкнатите „старейшини“ и правим с тях две обиколки със самолета. Не ми се вярва те да издържат във въздуха, а се съмнявам, че ако им прилошее, ще се възползуват от нашите книжни торбички. Ето защо събираме от бомата големи плоски парчета дървесни кори и кожи и постиламе с тях задната част на самолета. След това се издигаме във въздуха с първите двама от четиримата „сановници“.

Те не изпитват никакъв страх и все не им е достатъчно високо. След това пожелават да се спуснем отново ниско над бомата, за да могат другите да ги видят. Едва успяваме да кацнем, тъй като жени и мъже са се струпали на куп и просто им се ще да се нахвърлят върху самолета, като всекиму се иска да вземе пръв участие в следващия полет.

От бомата с масаите дойдоха и рояци мухи. Михаел и аз ги прогонваме непрекъснато от лицето си, удряме се по ръцете и краката, а масаите сякаш и не усещат крачката на мухите. Около очите, около ноздрите и устата им непрекъснато са натрупани цели рояци сиви мухи, а те ги търпят, без да трепне и мускул на лицето им. И в това отношение те са сродни със своите говеда. Навярно тъкмо за това нерядко се срещат масаи с болни очи или напълно ослепели.

Между туземците в Танганика сега усилено се говори, че ще бъде създадена самостоятелна държава на цветнокожите, но в областта Лолиондо, непосредствено до границата на страната на масаите, неотдавна са станали сбивания между привържениците и противниците на независимостта, тъй като някои от съседите на масаите със страх се питат какво ще предприеме този „богоизбран народ“, когато англичаните си отидат. Те се опасяват, че сигурно ще стане същото, както някога преди идването на германците, когато последните разстреляли няколкостотин окичени с щраусови пера млади войни, които грабели и убивали, и по този начин отучили масаите да гледат на негрите от съседните племена само като на „ол нанатинда“, т.е. „диваци“, на които могат да бъдат ограбвани говедата, жените и децата. Съседните племена се страхуват, че за масаите може да настъпят отново хубавите стари времена.

През дългите години на германското и британското владичество масаите не обръщали голямо внимание на мисионерите. Те вярват в „Енгай“, единствения добър бог, който праща и дъжда, но не вярват в задгробния живот. През 1895–1902 г. един капитан от германските колониални войски, Мориц Меркер, се сприятелил в Моши (в полите на Килиманджаро) с масаите и изучавал езика им. Той написал обширна книга за тях, след това никой вече не се занимавал като него така подробно с тези горди стройни войни.

На самия него това изследователско усърдие не му донесло нищо хубаво. Когато през 1903 г. заминал за Германия, за да прекара отпуска си, от страна на учените и от други високи места му били оказани такива почести, че неговите началници не могли да си намерят място. Щом се завърнал отново в Германска Източна Африка, те го преместили далеч от изследователските му обекти, от масаите — по влажното крайбрежие, в Дар ес Салаам, за да обучава там новобранци. През февруари 1908 г. той починал от пневмония.

Близките приятели на капитан Меркер му разказали всички легенди, които бабите на масаите разказват на момчетата и на момичетата през дългите вечери пред колибите. Излиза, че масаите знаели отдавна историята на Адам и Ева, на Каин и Авел, за потопа и други библейски разкази, само че под други имена на лицата — значи много преди идването на мисионерите в тяхната страна. Меркер открил как действително може да се сключи траен мир с масаите. Гордите бойци често предлагат да се пореже малко ръката и кръвта да се смеси, обаче това няма особена стойност. Враждуващите страни трябва да си разменят по едно кърмаче и всяко от тях да бозае веднъж при чуждата майка. Тогава мирът вече не може да бъде нарушен.

Колкото масаите са лукави и подли спрямо чужденците, толкова са сплотени помежду си. Когато през 1896 г. група масаи били доведени на промишлена изложба в Берлин, те икономисвали цялото си възнаграждение и след завръщането си в Танганика употребили тези пари за откупването на други масаи, които няколко години преди това по време на глада попаднали в робство. Те впрочем разправяли странни неща: „В Германия децата не получават храна, както при нас, от своите майки, а биват хранени като дребен добитък. На улицата стоят маси и върху масите са поставени чинии. Когато пристигне стадото деца, те сядат на масите и ядат. Щом се нахранят, биват откарвани по-нататък“. Масаите наблюдавали един клас ученици, които посетили изложбата, и всички се хранили заедно в ресторанта.

С масаите тук много трудно може да се постигне някакво споразумение, например да ги накара човек доброволно да се откажат от някой водопой или вече да не използуват за паша някой район от Серенгети. Те нямат главатари и нямат крале, които биха могли да им заповядат. Онези от тях, които германците и англичаните смятали отначало за главатари, са били най-често старейшини или „магьосници“ знахари, които докарват дъжд или преди военен поход предсказват чрез хвърляне на камъчета с рог изхода от похода. През 1958 г., английската кралица майка Елизабет съвсем неочаквано получи от масаите прозвището „голям дъждоносец“. Веднъж, когато било свикано тържествено събрание в нейна чест, кралицата майка изказала пожелание да вали скоро дъжд. Макар че „магьосниците“ седмици преди това напразно се мъчели да докарат дъжд, само половин час след изказаното от кралицата пожелание се разразила буря и жадуваният дъжд се излял върху изсъхналите пасища.

Когато трябва да се вземе някое решение от масаите, има да се чака много. „Старейшините“ се събират на съвещание, но тъй като бомите са доста далеч една от друга, може да минат дни и седмици, докато се съберат. След това, както в европейските парламенти, се дискутира и се говори от сутрин до вечер, докато мъжете най-сетне стигнат до едно решение. Доверени хора на правителството обикновено стават само масаи, които разбират езика суахили. Те предават искането на правителството на „съвета на старейшините“ и докладват след това какво са решили последните. Така всичко протича много, много демократично.

Само един техен навик изкарва Михаел от кожата му: те плюят. В самолета не повръщат, но докато бяхме във въздуха, непрекъснато плюеха на пода. Добре, че за всеки случай бяхме постлали пода с кожи и парчета кора. Когато човек сяда до самолета или до колата в тревата и се храни, те също застават там и от време на време плюят силно на земята. Купи ли човек нещо от тях, за потвърждение на сделката те плюят върху стоката.

Казвам на Михаел това, че и у нас преди няколко десетилетия по стълбищата на всяка площадка имаше плювалници, в черквите и по гарите навсякъде имаше табелки с надпис „не плюйте на пода“ и че по мозайката на гарите на нюйоркската подземна железница дори и днес може да се видят изплюти и стъпкани дъвки. Значи и ние, европейците, доскоро подобно на масаите със същото удоволствие плюехме и поради тази причина няма защо да смятаме, че кой знае колко ги превъзхождаме.

Ние, разбира се, нямаме „дъждоносци“, но в замяна на това имаме астролози и лечители шарлатани. А може би по-добре би било да обявим нашите атомни физици също така за нечиста и груба каста, каквито са за масаите техните ковачи.