Бернхард Гжимек, Михаел Гжимек
Серенгети не трябва да загине (10) (367000 животни търсят своя държава)

Поход срещу бракониерите

— Не, наистина не мога да повярвам, че си дошъл чак от Найроби дотук, на летището — казва дамата пред мен на съвършен немски език на господина със сивите, късо подстригани мустаци, който я прегръща.

Не вярвам на ушите си. През цялата нощ и половината преди обед седяхме на две седалки в самолета един до друг и тя ми разказа толкова неща: че за пръв път след шест години е отишла от Южна Африка в Европа в отпуск, как не могла да се оправи с голямото движение по автострадите и затова поставила отзад на колата си табела с надпис: „Южноафриканка в отпуск, моля за снизхождение!“ През цялото време разговаряхме на английски. Сега се оказа, че е германка и от трийсет години е омъжена в Африка.

Неспокоен съм, защото не виждам Михаел сред посрещачите. Той е вече от три седмици в Африка, а аз можах да дойда едва сега. Никак не ми се иска той да обикаля сам със самолета из Серенгети и когато съм в Европа, винаги си мисля, че всеки момент може да му се случи нещо. Всъщност ние мъжете все пак сме егоисти — казвам си сега. Жена ми през цялото време трябва да стои във Франкфурт и да се тревожи не само за един, а за двама мъже.

От големия пътнически самолет си взех някои неща, което не е съвсем редно. Не можахме досега да открием откъде може да се купят известните непропускливи торбички, каквито има пред всяка седалка в самолета. Великодушно връщам обратно на самолетната компания красивите географски карти и проспекти, които всеки пътник получава, а в замяна на това прибирам торбичките. В нашия зебровиден самолет имаме вече цяла сбирка от тях с надписи КЛМ, Луфтханза, БОАЦ, Сабена и САС. Трябват ни, защото понякога при нашите полети вземаме със себе си някое служебно лице или пък надзирател на дивеча от друг национален парк, пък и на масаите или на черните момчета понякога им става лошо.

Най-после Михаел идва. Той вече е почернял, а аз съм още блед. Всъщност руснаците и поляците имат хубавия обичай да се прегръщат на гарата. Те докосват буза до буза най-напред от дясната, след това от лявата страна, мисля си аз. Но ние не обичаме излиянието на чувствата, затова двамата само се ръкуваме.

Миха е малко отслабнал. Не е за учудване, щом няма кой да го кара да яде. До него стои Херман с червена брада. Как всеки млад мъж използува първата възможност — било по време на война, било когато е на експедиция, да опита как му отива брада. Михаел го направи преди три години в Конго, а аз като войник през войната. Херман изглежда като някой стар германец, германец с тропически шлем. Заради бялата си кожа той трябва да носи такава смешна „капела“ на главата си, иначе лесно може да получи слънчев удар.

Михаел е още много ядосан. Докато ние двамата бяхме в Европа, нашият способен черен шофьор Мгабо се напил и се нахвърлил с два ножа срещу младия европеец на име Алън, който по време на нашето отсъствие работеше там за нас. Алън се отбранявал, като хвърлил голям камък в лицето на побеснелия пиян шофьор. Тогава на Мгабо били счупени четири предни зъба. Тъй като с това бил достатъчно наказан, съдът решил да му наложи само да заплати глоба от сто и двадесет марки. Но оттогава той се подвизавал в Аруша, където работел по политическа линия против европейците. Жалко, ние го обичахме.

Михаел довел на мястото на Мгабо нов шофьор на име Иди Мехмед от Найроби. Иди е израснал в голям град. Тук той затънал веднъж с всъдехода в пясъка и съвсем не го развълнувало това, че водата в охладителя почнала да ври. Тази сутрин Михаел го върнал със самолета обратно в Найроби, като при това се оказало, че Иди прибрал със своя багаж и наши съдове, чаши, одеяла и дори възглавници. Когато пристигнали в Найроби, той най-нахално поискал още и обезщетение за това, че бил уволнен преждевременно. Михаел му се заканил, че заради кражбата ще го предаде на полицията, но и това не го уплашило. За да не губи авторитета си, на сина ми не му оставало друго, освен да съобщи за случая в полицията. Полицаят в участъка обаче заявил, че той не е властен да направи каквото и да е, тъй като кражбата е станала в Танганика, а Найроби се намира в Кения. Така Михаел, скърцайки със зъби, трябвало да му плати още за следващите четиринадесет дни и да изтърпи публично да бъде руган от нахалния шофьор. „Африка се пробужда“, това е вярно: а това е обратната страна на медала.

Искаме да наваксаме загубеното време и си разпределяме кой какви провизии да накупи. Единият от нас трябва да отиде при индуса зарзаватчия, Херман — при поляка хлебар, другият — при италианеца бакалин. Михаел и аз впрочем отдавна сме се научили на това, което нашите баби на село като домакини е трябвало да знаят: да купуват нужните за своето домакинство продукти от седмици напред. Отвън на вратата на ламаринената ни колиба в степта на Серенгети ние сме залепили с лейкопласт един листи до него е привързан молив. Там всеки от нас трябва да запише от какво има нужда. Всичко това нашето „Патенце“ трябва после да достави в своя „търбух“: десет големи ананаса, две връзки банани, чувал картофи, макарони, брашно за печене на хляб, двеста яйца, двадесет килограма месо, захар, кибрит, батерии, шест каси минерална вода и бира, зеле, салата, тоалетна хартия, четири сандъка консерви и нас тримата.

Храбрата ивичеста „Патица“ боботи и носи всичко това нагоре в разредения въздух, през вулкани и степи нататък, където с нетърпение ни чака същински малък боеви ешелон от дванадесет автомобила.

Тук впрочем нещо се върши. По-ясно казано, в последно време ние сме организирали много нещо, и то съвсем тайно. Та нали Михаел и аз неотдавна водихме нашата малка въздушна война с бракониерите? Ако искаме да хванем някои от тях на терена, ще трябва с автомобилна колона два, три или повече дни да претършуваме степта. А може при това да се натъкнем на район, където няма никакви животни и следователно няма и бракониери. Къде скитат стадата животни, все още не се знае, а в такъв случай биха отишли напразно много пари и време. Управлението на националните паркове и ловното управление успяха да убедят полицията да участвува и тя в този поход. Но когато с дни не може да се срещне нито дивеч, нито бракониер, полицаите губят желание за такива акции срещу бракониерите.

Неотдавна с нашата „летяща зебра“ открихме странствуващи стада в лесостепите северно от Националния парк. Там безлюдната степ отново е стеснена, създадени са сега нови селища на туземци и през нея минават изкуствени трънливи плетове, поставени от бракониерите през тревистите равнини. Местността е добре подбрана, защото районът е пресечен надлъж и нашир от реки, чиито брегове са обрасли с ивици гора. Макар речните корита сега да са почти навсякъде пресъхнали, все пак те са се вдлъбнали на пет-шест метра в земята. Това не е удобен терен за автомобили и бракониерите го знаят, поради което се чувствуват спокойни.

В миналото, още когато е бил професионален ловец. Майлс Търнър обичал да ловува в тези райони. Той знае къде все пак може да се мине с всъдехода през дълбоките речни корита.

Откак ловуването тук е забранено, към този район вече не идват никакви ловни експедиции. Така местните ловци могат да правят каквото си искат, без някой да забележи нещо. Когато резерватите са само отбелязани на географските карти, често пъти се постига точно обратното на това, което се цели: именно това, че дивечът още по-лесно може да бъде напълно изтребен. Щом там не може да се осигурят надзиратели на дивеча, тогава няма смисъл и да се отбелязват на хартия дивечови резервати, национални паркове и охранителни райони. Впрочем на географската карта на съответната държава те изглеждат великолепни и с такива скици и проспекти властите могат отлично да успокоят загрижените за дивеча организации в Европа и Америка.

За такава цел, разбира се, тези „дивечови резервати“ и проспектите, издадени от правителството, са напълно подходящи и в най-отдалечената африканска колония, а естествено и в новосъздадените суверенни държави всеки, който се интересува, може да получи цял топ такива печатни материали с наредбите за охрана на дивеча, строги предписания за лов и укази за дивечовите резервати. Бедата е там, че в самата страна никой нищо не подозира за съществуването на тези резервати и закони. Твърде знаменателно е това, че дори в една така добре управлявана колония като Танганика им се обръща съвсем малко внимание.

След четвърт час аз почернявам като Михаел. Пътуваме през Икома все по на север: всяка кола се обвива в червено-кафяви облаци прах от онази, която е пред нея.

Колко странно е това, че орелът там, отсреща, лети така безгрижно като стрела съвсем ниско над тревата. Той се спуска сред семейство ивичести мангусти и грабва една от тях. Тези мангусти вивери с тънко дълго тяло, приличат на индийския мунго, който убива отровни змии.

Орелът отлита с крещящата мангуста на близкото дърво. Останалите петнадесет или двадесет обаче не бягат — напротив, малките животни подскачат със своите къси крака и с дълги извити гърбове подир птицата, крещят и „протестират“ под самото дърво.

В Серенгети мангустите изглеждат много забавни. Те имат напречни ивици, както тези на зебрите. Никога още не съм ги срещал в някой зоопарк. Че цялата тайфа тук се държи така сплотено, това се възнаграждава. Орелът изпуска плячката си на земята и освободената с помощта на своите другарчета жертва побягва заедно с цялата дружинка към храсталаците, където всички са у дома си. Понякога превъзхождащ по сила враг може да бъде прогонен дори с крясъци — нужна е само сплотеност.

Нашата автомобилна колона се отклонява от пътя и се движи до пет часа следобед все нататък през степта, през горички и покрай хълмове.

След това се приготвяме за нощуване, защото към седем часа става тъмно. Учудени сме от това, че другите си опъват палатки, сглобяват походни легла и изваждат от колите си красиви столове. Ние се чувствуваме бедни и малоценни и сме доволни, когато Майлс ни услужва с палатка. Херман и аз заедно с черните следотърсачи се къпем в мътната рекичка, изтъпкана от биволите. Нашите момчета имат мрежи против комари, ние обаче нямаме. Освен това те построяват палатката си точно в една падинка. Но сигурно няма да вали. Ние седим край огъня и си разказваме истории за призраци.

Бащата на Гордън Пулман бил свидетел как през 1940 г. цяло село посред бял ден започнало да крещи и да бяга от появил се дух на покойник. Той, Пулман, който бил ветеринарен лекар, намерил една година преди това тежко ранен млад мъж край пътя за Нануки. Клетникът бил нападнат от един носорог, но не могло да се разбере защо. В отбраната си младежът забил задния край на копието в земята, за да се блъсне животното в него. Въпреки това носорогът му разпрал гърдите, така че част от белите му дробове се показали навън. Неговите другари сметнали, че той е вече мъртъв, и го оставили там.

Бащата на Гордън закарал тежко ранения момък в болницата в Нануки. В родното му село, разбира се, през цялото време го смятали за умрял и когато се завърнал отново в селото, помислили, че това е духът му, който крачи между колибите. Всички бягали ужасени от него.

— Винаги ме е интересувало как изглежда човек, когато в последния миг на живота си стои лице срещу лице със смъртта — казва един фермер, който е прекарал ужасите на мау-мауите и е преследвал заговорниците в горите. — Дваж или триж съм ги виждал да седят край огъня и съм успявал да се приближа отзад съвсем близо до тях. Насочвах пушката срещу тях, но не стрелях веднага. Най-напред правех „пст“, за да се извърнат. Исках да зная как изглежда лицето на човек в неговата последна секунда.

Фермерът гледа над празната си чаша уиски към тъмните храсталаци, в които светлината на огъня не може да проникне. Известно време никой не продумва нищо.

Херман и аз спим отлично, макар и без мрежи за комари. Михаел не дойде с нас на този поход; той събира през това време проби от треви. На другата сутрин нашата армия се разделя, ние напредваме на три групи в различни посоки.

Дали съм във всъдехода или на седлото, аз не мисля за времето. Час след час пътуваме покрай сивкавозелени хълмове, обширни равнини, редки акациеви горички. Струва ми се, че съм на кон и яздя сам в златната есен волен през широките източноевропейски равнини, без път, през нивя и поля, докато стотици бели облачни кораби се издигат по огромния небосклон и отново се спускат надолу към далечния хоризонт.

Едър мъжкар антилопа кана, тежък около петнадесет центнера^[1], иска да препречи пътя ни. Висящата му гуша се люлее встрани при тичането. Животното спира за миг пред следите, които очертават пътя и с гигантски скок прескача пътя, без да го докосне. Не бива да спирам колоната, за да измеря дължината на скока, но смятам, че беше най-малко четири метра и половина.

Последните следи от кола, минала може би преди месец тук, се губят и ние сега се движим съвсем без път.

Там отсреща, на върха на едно островно възвишение, ясно се очертава на фона на тъмносиньото небе един даман. Тези „хълмове острови“ наподобяват кварцова друза, гледана през силно увеличително стъкло. Успявам да хвърля само бегъл поглед върху рядката малка антилопа джудже, защото между нея и мен вече се вмъква облак прах.

Без да щем, намаляваме скоростта.

Сега се движим през равнина с разпръснати из нея тук-там немного стари чадъровидни акации. Напреки през тази равнина в лъкатушна линия се вижда трънлив плет. Той не е висок, отсечените клони са само нахвърляни или забодени в земята и подгонено животно сигурно би могло да го прескочи. Но когато се приближават бавно, те все пак предпочитат да продължат покрай плета, докато намерят отвор, през който спокойно и предпазливо да минат.

Ние също се движим покрай издигнатия от бракониерите плет и скоро се озоваваме пред един отвор. Хората притежават по-остър поглед от конете и от другите тревопасни животни: това съм установил самият аз от опит. Тук откриваме веднага една примка, която на височината на главата на едно гну зее широко отворена в тази пролука сред тръните. Теленото въже е така нагласено и прикрепено с тънки връвчици между клоните, че примката има яйцевидна форма. Краят на желязното въже обаче води до едно дръвче, около стъблото, на което е навито два пъти и завързано.

Развързваме смъртоносния капан и го хвърляме в колата. На третия отвор главата на една зебра все още виси в телената примка. Макар от нея да е останал само череп и части от кожата по него, няма съмнение, че тя е съвсем пряспа. Животното навярно се е удушило едва през последната нощ, но бракониерите, хиените, лешоядите и чакалите са извършили своето. Тревата наоколо аленее от пряспата кръв.

Плетът, цялата околност е осеяна с примки. Успяваме да съберем само това, което при минаването с колата откриваме сред храстите. Вече сме нахвърляли в колата четиридесет и две такива страшни неща, но горещият вятър все повече носи към нас миризма на леш. Тук лежи една изтърбушена зебра, но изсъхналата кожа все още стои опъната върху скелета. Бракониерите са отрязали само опашката й, която ще продадат за пъдене на мухи. За останалото са се погрижили лешоядите. Като минаваме с колата, преброявам останки от двадесет и две гнута. На тях също им са отрязани само опашките. Какви мъки за животните, но и какво разхищаване на месо, което би могло да помогне на гладуващи или недохранени хора. Дори и лешоядите не могат вече да използуват този богат „урожай“. Слънцето и гниенето трябва да свършат своята работа.

През далекогледа наблюдавам носорог, който, безчувствен към тази ужасна картина, стои недалеч от водопоя на реката, от която се подават главите на два хипопотама. Подобно на кълвачите по дърветата върху носорога са се покатерили две птици личинкоеди.

Не мога впрочем да твърдя дали личинкоедите предупреждават носорозите за съществуваща опасност, но многократно съм наблюдавал как тези червеноклюни птици тревожно отлитат, щом забележат някой да се приближава. Но носорогът не бяга, той остава на мястото си, като в най-добрия случай гледа към нас или се ослушва.

И тук двете птици се вдигат във въздуха, но не да отлетят, а да пият вода. Но те като че ли не се чувствуват добре, ако тялото на някакво животно не се намира под краката им. Те биха могли да долетят до брега на реката и там, както другите птици, да утолят жаждата си. Личинкоедите обаче предпочитат да кацнат на гърба на един от двата хипопотама и да пият вода от този жив остров.

Ние пазехме нашия поход в строга тайна. Всички следотърсачи и помагачи смятаха, че това е екскурзия без цел, никой не знаеше какво всъщност имаме пред вид или най-малко в каква посока ще пътуваме, защото следотърсачите имат роднини в Икома и в селата наоколо. Защо пък те да бъдат по-дискретни от европейците при подобно положение? Нашият бивш шофьор Мгабо често ни е разказвал, че на младини и той бил бракониер.

Въпреки това изглежда, че бракониерите са подушили нещо. Не е за учудване, защото облаците прах от нашите коли сигурно се виждат от километри, а навярно и бръмченето на моторите се чува. Достатъчно е бракониерите да се спуснат в следващото речно корито и да се покатерят на отсрещната страна отново нагоре, за да има вече едно препятствие между нас и тях, за преодоляването, на което ще ни бъде нужен може би един час.

Вече не търсим примки и лешове. Нашите коли се движат в широк фронт на разстояние от двеста метра една от друга през степта.

Надеждата ни е в бързината. Ако тук в откритата равнина все още някой от тях бяга сред тревата, ще можем да го настигнем. Той не ще може да ни убегне.

Въпреки това трябва да спрем край гората. Една млада зебра се е хванала в примка, но още е жива. Със задните си крака тя вече е клекнала, но постоянно се опитва да се изправи на предните си крака. Очите й са изпъкнали силно навън от орбитите и са зачервени, посинелият й език виси встрани от устата. Телът се е врязал дълбоко в гърлото, така че шията й силно се е надула. Две хиени стоят наблизо, дори с камъни не можем да ги пропъдим на повече от няколко крачки назад.

Тъй като не носим със себе си клещи за рязане на тел, най-напред връзваме около шията на полуудушеното животно едно конопено въже и същевременно отвързваме теленото въже от дървото. Искаме да попречим на уплашеното животно да избяга веднага и примката да остане на шията му, но то още не може да стане, поради което спокойно можем да разхлабим тела, който го души, и да го извадим през главата му.

Гледам часовника си: минават цели дванадесет минути, докато животното най-сетне може да стане на крака. Не, не трябва да се съжалява зебра, убивана от лъв или от хиенови кучета; те не са жестоки.

Нашият лов продължава. Изведнъж Херман сграбчва шофьора за рамото — там в окрайнината на гората той е забелязал нещо странно. Изглежда като малка градинка, каквато си правят децата: ограда от множество пръчици. Ние слизаме от колата и се затичваме нататък.

Това не е градинка, а лъвска кожа, обърната с вътрешната страна нагоре, простряна на земята за сушене и закрепена с много остри колчета по ръба й, за да не се свива на слънцето. Тревата наоколо е утъпкана, по-нататък в края на гората има опънати зеброви кожи. Стъпките водят към храсталаците. Нашият черен следотърсач вече тича нататък.

— Внимавай! — му извиквам аз. — Тези обесници може да стрелят с отровни стрели.

Но не може да го спрем, той разтваря храсталаците, а ние вече сме до него. Тясната горичка покрива всъщност само страничните откоси на пресъхналото речно корито. Утъпканата неотдавна пътека през гъстака не е по-дълга от десет метра: ние спираме и не вярваме на очите си.

Разбира се, сравнението не е твърде подходящо, но друго не ми идва наум: сещам се за приказката за Хензел и Гретел, които намират в гората сред високите дървета къщата на вещицата. Тук също има сламена колиба и на площадката пред нея слънцето прониква през един своеобразен червен покрив. Сякаш е простряно пране за сушене върху дълги хоризонтални пръти. Но тези парцали, които висят там, са месо. Червени, нарязани на ивици парчета месо, осеяни с мухи, през които прониква слънцето.

Бракониерите не са посмели да направят сушилнята си в откритата степ, а използуват за целта тази скрита поляна между високите дървета. Край лагерния огън, който все още тлее, са забодени в земята косо наклонени над него пръчки. По тях са намятани парчета месо, които трябва да бъдат опушени или опечени. До колибата е захвърлен лък с отровни стрели. Притежателите на този лагер трябва много бързо да са побягнали оттук.

Вдигам от земята една чудновата лула, чийто мундщук е още влажен от слюнка. До нея се намира увит в изсъхнал лист хашиш, опияняващ коноп, от който търговците с наркотици в Америка произвеждат цигарите „марихуана“. Бракониерите навярно се намират още тук, съвсем близо до нас, сред подлеса, и ни наблюдават. Дано не стрелят със стрели.

По земята са разпръснати кости, цяла предница от антилопа е закачена на един клон. В колибата има половин чувал брашно от маниока. Също и кухненски ножове от европейски произход, остро наточени, навярно за дране на кожи и за рязане на месото, две одеяла и планина от телени примки.

Промъкваме се през клонака и горди с плячката си, се измъкваме отново навън, за да повикаме и останалите наши другари и с тяхна помощ да търсим избягалите бракониери. Но те вече идват да ни повикат — Майлс е открил само на два километра оттук още по-голям лагер в гъсталака. Двама бракониери са пленени, другите за съжаление успели да избягат. Един следотърсач замалко да хване още двама, но когато ги настигнал почти в окрайнината на гората, те се обърнали, опънали лъковете с отровните стрели и казали: „Една крачка още, и ти си мъртъв!“

Той нямал огнестрелно оръжие със себе си и не му оставало друго, освен да ги пусне да избягат. Няма съмнение в това, че заплахата им е била сериозна.

Този лагер в гората прилича на голям простор за сушене на дрехи — „червени“ дрехи на цяла селска община. Ние се провираме приведени под парчетата месо, които отчасти са вече почернели и са се свили от топлината. Мухи бръмчат около главите ни. Части от зебри и гнута са захвърлени полуобработени на куп и вонят. Сушеното готово за пренасяне месо е вече събрано и приготвено на вързопи. Ако се съди по постелите и навесите, тук трябва да е имало десет или дванадесет души. Не мога да си представя как те могат да живеят сред мухите и тази воня. Освен това тук няма плет от тръни около лагера, а би трябвало това място да е твърде привлекателно за лъвове и други животни. Но, разбира се, бракониерите няма защо да се страхуват и от лъвовете, щом си имат отровни стрели. Достатъчно е само да ги наранят, и рано или късно те умират. Тъй като из степта гният много повече трупове, лъвовете навярно не им е до това да водят ненужна война с бракониерите.

Какви богати военни трофеи ще вземем! Ние вкарваме единия камион със заден ход през храсталака непосредствено до „лагера“ и го натоварваме със съоръжения, хранителни припаси, купища телени примки, с цялото имущество на бракониерите. Двамата пленници сега са с белезници. Естествено те нищо не знаят, те са дошли случайно в тази местност и тъкмо искали да отрежат опашката на някакво умряло гну, когато следотърсачите ги хванали.

Натрупваме на куп това, което няма да вземем със себе си, също и месото. След това поливаме всичко с малко бензин и го запалваме.

Година след година загиват мъчително по този начин десетки хиляди животни. Само твърде малка част от месото се използува истински. От другите жертви бракониерите вземат само опашките, слоновата кост, някои кожи и роговете на носорозите. Каква ли е ползата от Националния парк „Серенгети“, когато неговите питомци всяка година през сухия период трябва да мигрират извън неговите граници и десетки хиляди от тях да бъдат избивани там? В парка бракониерството все пак до известна степен може да бъде ограничено, но тъй като неговите граници днес не обхващат нужното за дивеча жизнено пространство. Националният парк не може да даде никаква гаранция, че това последно голямо чудо на африканската природа ще бъде запазено.

При това всичко е толкова безсмислено. Степите и полустепите на Серенгети в най-добрия случай ще бъдат разсипани подобно на огромни области от Индия, Северна Африка и Северна Кения. Само за няколко десетки години благодарение на стадата говеда и овце, както толкова други тропически райони, те ще се превърнат изцяло в пустиня. Големите стада диви животни произвеждат повече месо, повече белтъчини на хектар, отколкото домашните животни биха могли да дадат някога. Дивите животни са нечувствителни срещу тропическите паразити и болести, те са се приспособили и към растителността тук. Покрай тях могат да живеят хищниците, които от своя страна се грижат за това стадата да се запазят здрави. Отлично би могло — разбира се, не в Националния парк и около него — част от дивите животни да се използуват като източник на храна за хората. Естествено обаче по този разумен път, който всички специалисти препоръчват, едва ли ще се върви. И нашите ловци не желаят да стрелят тези животни, които изобилствуват тук, като зебри и гну или газели на Томсън, защото те са пръснати наоколо като кравите по нашите пасища. Ловците искат специални разрешения за отстрел на редките конски антилопи, носорози, антилопи бонго, антилопи кана, черни антилопи, антилопи куду и жирафови газели, тъй като колкото по-рядко се среща животното, толкова по-ценни са трофеите.

И така значи Африка ще продължава да умира. От старите географски карти и от останките на хора и животни, които някога са населявали тези местности, може да се види, че още преди триста години южната граница на Сахара е минавала на четиристотин километра по на север, отколкото днес. На един фронт от две хиляди километра тук се е загубила за толкова кратко време един милион квадратни километра земя. В съседна Кения, която, както Танганика и Уганда, влиза в Британска Източна Африка, пустинята се придвижва откъм северна и североизточна посока — всяка година с десет километра към тропическия лес. Много нещо загива в Африка и все повече ще продължава да загива. Но защо пък да се превърне всичко в пустиня, във ферми, в негърски селища, големи градове и голи тропически степи. Поне върху едно малко пространство светът би трябвало да остане така прекрасен, както е бил създаден, за да могат черните и белите хора след нас с благоговение да съзерцават всичко това.

Серенгети поне не трябва да загине!

Няколко дни по-късно натоварихме целия наш склад, състоящ се от почти хиляда телени примки, цели товари красиво издялани лъкове и купища колчани и отровни стрели, на три камиона. Стрелите представляват малки художествени произведения. По шарките на перата в края на стрелата се познава на кого принадлежи тя, за да се избягнат разправиите между ловците, когато след лова отново се събират. Железните върхове се коват много трудно от големи дърводелски пирони, които се продават в индийските магазини. Те са покрити с дебел слой черна, подобна на гъсто лепило отрова.

Стрелите и лъковете могат да се изгорят, но не и най-опасното бракониерско оръжие — телените примки. Телът те си набавят от изоставени мини, от стари военни складове, а се и донася като специална търговска стока в областите на бракониерите и го продават по три марки парчето. Ако ги захвърлим някъде, те незабавно ще станат пак обект на търговия. За съжаление притежаването на такава примка за дивеч не е наказуемо.

Майлс знае едно сигурно място, където те ще могат действително да изчезнат веднъж завинаги. На около двадесет километра от Банаги, извън границите на Парка, се намира старата германска златна мина Килимафеза, която от няколко години е вече изоставена. Ние заминаваме с нашия товар за там. Намираме няколко срутени навеса, останки от сгради, къща от гофрирана ламарина с все още добре запазен покрив, в която са заключени стари машини. Всичко това се пази от един стар негър, когото смятат за тих луд.

Ето я и шахтата. Тя се спуска на триста метра отвесно надолу в земята, зловеща и страшна. Тук долу лежат мъртъвци. Старата изтъняла и ръждясала подемна кула стърчи над шахтата като голям снимачен триножник. По желязната стълба човек може да се изкачи на петнадесет метра нагоре и оттам да хвърли поглед през полуизгнилите дъски на малката площадка право в дълбочината. За това обаче е нужна смелост. Но и отстрани може да се погледне надолу, ако човек се държи за някоя от железните подпори на подемната кула.

Горе, под площадката, има един скрипец, от който виси краят на телено въже няколко метра надолу. Преди шест години то се скъсало и минната клетка паднала с дванадесет човека в дълбочината. Нито стон, нито отклик на виковете отгоре не се чули повече.

След тази случка индийският търговец от Мусома, който след 1918 г. купил златната мина на безценица, прекратил експлоатацията. Без това тя вече не била рентабилна. Труповете на дванадесетте човека останали на дъното на шахтата.

Вятърът леко полюлява края на въжето.

Ние домъкваме почти две хиляди телени примки, които през последната година са били събрани в Банаги. Според тукашната им пазарна стойност те представляват доста солиден капитал. Връзка след връзка полетява в страшната пропаст. Известно време все още виждаме как те се блъскат в скалните стени, но звукът от падането им на дъното не стига до нас. Лъковете и стрелите ги последват. Каквото изчезне тук, няма вече да се върне. Дали там долу не лежи някой убит или изчезнал? Но тук, в тази страна, не е нужно човек да си създава толкова труд. Ако умрял човек остане само една нощ на открито, хиените се справят напълно с него.

През последните дванадесет месеца около парка са били хванати и предадени на съдията 88 бракониери. На пръв поглед цифрата изглежда голяма, но когато преди една година в Националния парк „Цаво“ в съседна Кения, непосредствено до границата на Танганика започнали системни претърсвания за бракониери, били намерени останки от 1280 слона, убити от бракониери през последните две години. В действителност обаче те навярно са били повече от три хиляди, защото е невъзможно да се направи толкова щателно претърсване, че да се намерят всичките. Това станало причина най-сетне правителството да отпусне по-големи суми и полицейски самолети, за да пресече бракониерството с търговска цел и масовото избиване на животните. През следващите петнадесет месеца били конфискувани 25219 фунта слонова кост и 462 фунта рогове на носорози. Били заловени и наказани 429 бракониери. Хората, които провели тази акция, смятат, че въпреки това на черна борса са били продадени слонова кост и рогове на носорози за повече от един милион марки. Само в един участък били открити стотици ловни ями, покрити с тръни, така че животните е трябвало да попаднат или в примките, или в ямите. Дотогава никой и не подозирал, че бракониерството е получило такива страхотни размери.

Ще се намери ли в такъв случай човек, който да се възмути за няколкото слонове и носорози, които американските и европейските туристи убиват с ловен билет?…