Страцимир Николов
Жар-птица (5) (или недовършеният дневник на един алкохолик)

Заключителни думи

П.П. В първите дни отидох да видя доц. Пенкова. Преди това същия ден се видях и с д-р Петров. Той изненадващо ми предложи да започна на доброволни начала работа с Бонка в курса по ресоциализация, като освен това ще ме пуска и като помощник с екипите в ТОЖ. Говорих и със сестра ми и се разбрахме, че ще ме спонсорира да запиша психология. Избрах и специалността — „Социална и клинична психология“ при проф. Т. Томов в Нов Български университет. Съгласувах го и с д-р В. Петров, според който, когато завърша, ще мога да работя в ТОЖ като пълноправен член на екипа. Направо съм на седмото небе. Отивам да се похваля на доц. Петкова и имам чувството, че не ходя, а подскачам. В еуфория съм, сякаш съм пил. Голямо нещо е мотивацията и новите хоризонти. Обсебват те изцяло и се чувстваш нов. Обсъждаме всичко и с Поли Пенкова, която също ме подкрепя.

П.П. 2. Завърших курса по психология и вече имам второ висше. Това не ме въодушевява много, тъй като записах повече от интерес и във връзка с работата в ТОЖ, което междувременно се оказа трудно постижимо. Васил Петров постепенно делегира ръководството на общността на Валя, която съкрати част от екипите. Така че, за нови попълнения и дума не може да става. Работих около година при Бонка в ресоциализацията, но и там нещата май са на доизживяване. Освен това, един-два пъти в годината ходя и до Швейцария, което прекъсва процеса. Вероятно ще се наложи да търся друга работа, но надали ще е свързана с психологията. Първите няколко месеца не пих изобщо, но после започнах по малко. Основното е, че не мога да го приема психически. Не мога да отида на някакво събиране като знам, че не трябва да пия дори една бира или две чаши вино. Чувствам се непълноценен, напрегнат, неспособен. Явно старите, вкоренени схеми все още работят. Интересното е, че когато съм в Швейцария почти не пия. Нещо повече — дори не ми се пие, освен по една бира в жегите или по една-две чаши вино, когато сме на ресторант, а това не се случва много често.

П.П. 3. Запознах се с един италианец, Антонио. Богаташ, който живее в Лугано и обича да се обгражда с приятни и умни хора. Той често кани българската дамска гилдия и някои други персони (като мен например) на заведение. Покрай него и водените разговори, реших, че Деси и нейните приятелки имат нужда от допълнително ограмотяване, за да не излагаме родината, както се казва. Така че организирах един камерен курс по обща култура, към който се присъедини Антонио и още едно-две момичета от Швейцария. В началото решихме да се събираме един път седмично, като всеки от курса трябваше да домакинства, когато му дойде ред. В един момент Антонио предложи да го провеждаме в различни заведения, като прие ролята на домакин. Така съчетахме полезното с приятното. След няколко месеца обаче курсът започна да се „разсъхва“. Някои заминаха на почивка, други в България или другаде, макар и за кратко. Затова реших да преработя записките си и да оформя курса като писмен текст. Така всеки ще може да го ползва, когато и където поиска.

Междувременно си намерих и ученици. Двама швейцарци, съпрузи на наши българки изявиха желание да учат езика ни и тъй като съм филолог, започнах да им преподавам. Най-важното е, че не се чувствам излишен и работя усилено по личните си проекти. Тук имам всички условия за пълноценен живот. Изработил съм си ежедневна програма. Сутрин, след душа и кафето, излизаме с Анджи, нашия тибетски шпаньол, на разходка в гората. После работя по час и повече домакинска работа вкъщи, след което сядам да пиша около два часа. Следобед дремвам около час, плувам по километър в басейна и отново сядам пред компютъра за около два часа. Преди вечеря отново сме с Анджи в гората. Този, бих казал перфектен режим, тушира желанието ми за алкохол, което за мен е от особена важност. В България, не знам защо, нещата не се случват или се случват по-трудно. Може би защото още на летището усещам някаква негативна енергия във въздуха и започвам да се чудя какви измислени такси и глоби ще намеря в пощенската си кутия, а новините ни изглеждат буквално като криминална сводка. Кой, кога и къде е измъчвал някой за двайсет лева, изнасилил баба или невръстно момиче. Кой е поредният пребит учител или лекар. От време на време, тези новини са разнообразени от призиви за помощ, тъй като държавата тотално е абдикирала и бедните българи трябва да съберат определена сума, за да се оперира тежко болно дете в някоя нормална държава. Е, ако велемъдрият ни ръководител, който народът умилително нарича „Бат Бойко“ е казал нещо някъде си или е срязал лентичка, това също надлежно се отразява. Работата е там, че тези застарели трикове, използвани обикновено в предизборно време, никога не могат да ме убедят, че в тази държава се върши нещо за хората и започвам да псувам. Обикновено в България му отпускам по малко края, но спрях твърдия алкохол и ако пия вино, то е в малки количества и за по-кратко. Това в специализираните издания май се нарича форма на контролирано пиене, което е все пак съществен напредък.

П.П. 4. Курсът, който започнах, вече е книга в две части и до няколко седмици предстои издаването и. Излезе доста обемна и затова я разделих на две. Първата обхваща времето от цивилизациите в Месопотамия и Египет, до реализма в изкуството, а втора — реализма, модернизма и кратка история на музиката. Предвиждам и две други книги — едната за великите исторически личности и пълководци и една за световните учени. Така че, на стари години май ще ставам писател. Това е добре и винаги съм го мислил, но не намирах смелост. Добре е, защото имам с какво да се занимавам, не се чувствам излишен и мога да пиша навсякъде и по всяко време. Сега съм отново в Швейцария. С алкохола сме добре и май ще го отказвам тотално, тъй като започнах да имам проблеми със сърцето. Едната му половина не работи и вече пия по десет хапчета на ден. Предстои ми и евентуална операция. Най-лесно човек се бори с пристрастяванията и вредните навици, когато има сериозен мотив. А какъв по-сериозен мотив от живота. Макар че, както обичал да казва Н. Хайтов „Ега ти живота, да ти е кеф да пукнеш.“ Става въпрос най-вече за живота в България, разбира се.

П.П. 5. Преди няколко месеца, в началото на 2019 година, с мен се случи сякаш чудо. Отново бях започнал да прекрачвам границата и с доц. Пенкова решихме отново да отида в Суховдол. Операцията на сърцето мина успешно, но продължавам да пия по една шепа хапчета. Лошото бе, че след хапчетата пиех и друго. Изкарах в Суховдол две седмици и тъкмо очаквах да ме включат в програмите през деня, когато лекуващият лекар ми каза, че не могат да ме оставят, тъй като няма как да ми помогнат, ако направя кръвоизлив. Клиниката е встрани от София и до там няма дори автобус. Бях много разочарован, но ме посъветваха да отида на дневен център. Говорих с една от психоложките към центъра и разбрах, че всъщност става въпрос за дневна група от типа на „Анонимните алкохолици“. Поначало бях много резервиран към подобни терапии. Както вече споменах, изобщо не смятах, че като стана и кажа „Здравейте, казвам се Страцимир и съм алкохолик“, нещата ще се оправят. Още навремето, преди да постъпя в „Жар-птица“, италианският психолог Пинто ми каза, че лечението включва задължително три компонента: 1. Престой в защитена среда, най-малкото, за да свикнем с липсата, 2. Медикаментозно лечение и 3. Посещения в група. Приех първите две, но на група не отидох. Сега също бях неприятно изненадан, че трябва да ходя всеки ден и започнах да си измислям оправдания, но разбрах, че Валя (въпросната психоложка) ме надуши и реших да приема. В края на краищата никой не можеше да ме задължи и можех да напусна когато поискам. Най-трудното бе, че трябваше да приема изискването да откажа изцяло алкохола. Дори и бирата. Не смятах, че това е възможно, но нещо ме подтикна да се съглася. Поне първоначално.

От този ден нататък започна чудото. Ходех всеки ден от девет и половина, до обед. На пръв поглед не правехме нищо особено. В началото отговорникът за деня казваше мото, което всички обсъждахме и го ориентирахме към нашия проблем. След това, всеки един разказваше как е минал денят му и какво ще прави следобеда. Споделяхме какво сме преживели или почувствали в даден момент, имали ли сме импулс за употреба или подобна мисъл. Всеки изразяваше своята гледна точка и това как би се чувствал в подобна ситуация. Припомняхме си случки от живота. Какво са ни донесли и какво са отнели от нас. Опознавахме се и постепенно се сплотявахме. Там се запознах с хора, които продължаваха да идват, макар и не всеки ден. Хора с по две, три, пет и повече години ремисия. Някои имаха рецидив и започваха броенето отново, други не бяха имали дори импулс.

Постепенно започнах да разбирам, че не е невъзможно и че не е толкова трудно. Всеки един ден бе победа и ме отдалечаваше от алкохола. Чувствах се все по-уверен, по-спокоен и по-жизнеспособен. Бях се доверил на групата и нещата постепенно се случваха. Започнах да мисля за бъдещето, а когато се запознавах с другите изумих всички с откровението — че се моля, Господ да ми даде още две години, за да завърша заплануваните книги. Лека-полека започнах да осъзнавам, че дори и да сгреша и да опитам отново, винаги ще имам силата да се изправя, защото никога вече няма да бъде същото. Защото аз самият вече не съм същият. Какво точно се бе случило и продължаваше да се случва с мен не знам, но знаех, че вече не съм същият. ВЕЧЕ НИКОГА НЯМА ДА БЪДЕ СЪЩОТО! Защото групата не само ми даде надежда, но ме и промени. Сега съм отново в Швейцария и виждам колко ми липсват и колко много са ми дали другите. Там, в дневния център, не само си уплътнявах времето и осмислях деня, но съзнавах, че всеки прекаран миг ме зареждаше с оптимизъм и вяра. Дори ми се струваше, че ако пропусна и ден, това ще е равносилно на една изпита чаша алкохол. Толкова много ще съм загубил и ще съм се приближил до риска от рецидив. Затова, докато бях в София, пет месеца не съм пропускал и ден. Отнасях се много сериозно към всичко, дори към писмените задължения (ежедневните планове и равносметките за седмицата). Идвах пръв и си тръгвах последен, както се казва. И смятам, щом се върна да продължа така. Между другото издадох още две книги: „Религиите — сходства и различия“ и „Стихотворения“. Имам планове и за още няколко, като в момента работя усилено по книга за външната и вътрешна политика на САЩ. Чувствам се чудесно и съм изпълнен с енергия. Засега нямам никакви проблеми и импулси за употреба и се надявам всичко да остане така.

В Швейцария осъзнах и друго нещо, също много важно и искам да го кажа на всички, които страдат от някакъв вид зависимост. Не се отказвайте. Знайте, че винаги можете да опитате отново. Ако искрено го желаете и сте упорити, рано или късно ще успеете. „Искайте и ще ви се даде“, както е казал Исус. Може да е в група за взаимопомощ, в дневен център или комуна. При „Анонимните алкохолици“. При психиатър или психолог, или просто при приятел, но ще успеете да намерите своите основания и сили, когато сте вътрешно узрели за процеса. Дотогава няма да се получава, но вие упорствайте, защото там се осъществява истинската промяна, там ковете бъдещето си. Може и да не успеете. Може да страдате до последния си дъх, но ще знаете, че до края сте се борили и сте направили всичко по силите си. И не забравяйте, че тази борба е до живот, и когато се чувствате най-стабилен, импулсът може да ви връхлети. Едно потресаващо събитие, което преобръща живота ви и го променя из основи, може както да ви накара да се оттласнете от дъното и да започнете борбата с алкохола, така и да ви вкара отново в употребата. Затова трябва винаги да сте нащрек и с всеки изминал ден да трупате основания и сили за съпротива. Затова — не се отказвайте. ВСИЧКИ НИЕ — ПРИСТРАСТЕНИТЕ, СМЕ БОЛНИ И НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕМ ВИНЕНИ ЗА ТОВА. НО ТРЯБВА, ВИНАГИ ТРЯБВА ДА НИ СЕ ДЪРЖИ СМЕТКА, КОГАТО НЕ СЕ БОРИМ СЪС ЗАВИСИМОСТТА. ЗАЩОТО ТАЗИ БОРБА МОЖЕ ДА БЪДЕ УСПЕШНА.

12.02 2020 г. Групата е в криза. Довчера поне бяхме трима, а сега останахме само аз и Пламен художника. Григор, който също идваше, е започнал да пие алкохол и обезболяващи. Със сигурност ще мине поне месец, докато спре и се изчисти, за да може отново да посещава центъра, ако пожелае разбира се. Тези завръщания са много трудни, тъй като трябва да преодолееш не само влечението към алкохола, но и гордостта и срама, че си се провалил. Тримата се усещахме малко, но задружни, а и се познавахме добре, за да бъде подкрепата качествена. Пък и три е свещено число не само в християнството — тримата от запаса, тримата глупаци, трима на бумел. Както и да е. Обикновено до скоро бяхме по пет-шест човека в група, плюс тези, които работят на смени и идват само в определени дни.

Докато центърът бе на ул. Пиротска всичко вървеше горе-долу нормално. През есента обаче ни преместиха в Окръжна болница и то само временно, тъй като и там живущите от района протестирали. Тъкмо преди новогодишните празници ни преместиха отново, вече в болница „Св. Иван Рилски“. И тук, както и в Окръжна сме в защитената зона на болницата и не пречим на никого, така че не би трябвало да ни местят. Оказа се обаче, че според живущите сме опасни за децата им. Това е глупаво, защото ние изобщо не пием и за това сме тук — за да се поддържаме трезви. По правило никой не може да посещава дневния център, ако не е абсолютно чист. Имаме собствена лаборатория и всеки от нас има готовност да даде урина или кръв по всяко време за изследване. Според мен много по-опасни и рискови за подрастващите са домашните скандали, ежедневната вечерна ракия на татко, както и многобройните кафенета и павилиони за алкохол, дебнещи на всяка крачка. Изглежда обаче хората не мислят така.

Един от основните проблеми на зависимите е, че много малко от хората около тях са наясно що е пристрастяване и зависимост. Повечето ни считат за безхаберни и безволеви егоисти. Алкохолизмът, както и всяка зависимост е болест, и то много сериозна. А борбата изисква постоянни грижи. Тъкмо за това е дневният център и другите подобни организации и групи.

За съжаление, както казах, точно преди Коледа — един от най-опасните и рискови периоди за нас, трябваше да се местим от кв. Младост в кв. Борово и около три седмици нямахме занятия. Още на първото събиране в новото помещение се оказа, че трима са изгърмели по Нова година. Григор, както и сега, изпаднал в криза и започнал да комбинира бира с обезболяващи. Той има сериозни проблеми с десния крак. Изпитва силни болки по всяко време и въпреки че е с патерици, не може от месеци да стъпва на него. Влачат го по разни болници, но още не са разбрали каква точно е причината. Добре е, че неговият втори баща има възможност и го кара всеки ден на група, тъй като той не може да се качи дори на автобуса сам. Има рецепта за обезболяващи, но не ги пиеше въпреки болката, за да се опази чист и да не залитне. Да де, ама по празниците, като останал сам се подхлъзнал.

Ваня също пила на празника, тайно от мъжа си, защото и било много мъчно за детето. Тя е дългогодишен алкохолик и наркоман. Единайсет пъти се е лекувала по общности и центрове. За последно била в РЕТО в Хърватска, откъдето се върна след осем месеца и веднага дойде при нас. В религиозните общности (РЕТО) е много трудно. Забранено е всичко — телевизия, радио и дори цигари. Само физически труд от рано сутрин и четене на Библията. Аз май не бих изкарал и месец, но Ваня го прави заради детето, което и е отнето от социалните служби. Сега и тя трябва да премине определен период на трезвеност, за да може отново да е активна в групата.

Пламен, художникът с когото сега останахме сами, също пил на първи януари рано сутринта. Неговата ситуация е много показателна. Щастливо разведен е от няколко години и има голяма дъщеря, която учи в Холандия. От известно време си има приятелка. Тя живее на долния етаж и по негови думи е доста странен тип. Прави тъкмо това, което не трябва да правят близките на алкохолика в ремисия. Защото за нас са много важни околните и подкрепящата среда, която изграждат. Та тази девойка, която също е разведена и има голям син, постоянно кисне в ателието на Пламен и то с чаша водка в ръка, като му обяснява, че не тя, а той е алкохоликът и рано или късно отново ще се пропие. Мисля, че тя е не по-малко пристрастена, но отрича с обяснението, че пие малко и се контролира. Ще го кажа направо. За алкохолика няма и не може да има контролирано пиене. То рано или късно се превръща в контролирано напиване, а оттам и в неконтролирано. Освен това алкохолизмът никога не е свързан с количеството, а с това какво влагаш в алкохола и какво ти дава той. С механизма на употребата.

Тази „контролирана“ пиячка го обвинява редовно, че е привързан към майка си и се грижи за нея. Според нея, той, майка му и брат му (хирург в Пирогов) били неуспели провинциалисти, а тя мъдра софиянка. Аз не знам точно какво работи, но Пламен е много добър художник и въпреки че му е трудно днес, поради стагнацията на пазара е продавал и излагал картини в Италия, Турция, Словакия, Румъния, Швейцария и другаде. Въпросната „приятелка“ постоянно се мъчи да го убеди, колко е неуспешен и безидеен и как никой, освен нея нямало да го търпи. Та тази същата му вдигнала скандал и го изгонила точно в новогодишната нощ, след което той се затворил в дома си и пил. Слава богу при него не беше срив (т.е. дълготрайна употреба), а само рецидив — еднократно напиване и той още на първи януари следобед се взел в ръце и изтрезнял. Оттогава госпожата постоянно му досажда да се сдобрят обещавайки, че ще му прости (сякаш той е виновен пред нея с нещо). Много му е трудно, тъй като тя живее под него и постоянно му досажда с разни молби, а той е услужлив и малко мекушав наистина. Ние обаче го подкрепяме изцяло и засега удържа чистота и праведност.

Не искам да оправдавам никого, но знам колко са важни за нас планиранията по празници и внимателното обсъждане на всякакви рискови ситуации, както и превенциите по тях. Затова съм убеден, че поне един от тримата щеше да издържи, ако не бе това прекъсване на занятията точно по време на веселбите. Аз лично очаквах други да се сринат и много приятно ме изненада Станислав, който остана чист. За него ситуацията вкъщи също е много рискова и затова групата му е изключително важна. И неговите родители са разведени. Той живее с майка си и сестра си. Майка му, която е алкохолик, се напива постоянно и се нахвърля с обиди върху него. Сестра му има психически проблеми и не е излизала с години от апартамента. Така че и тук изобщо не може да се говори за някаква нормална семейна обстановка, камо ли за подкрепяща среда. Горкият ходи в парка или в мола, когато е студено и чете книга, докато майка му заспи. Има апартамент останал от бащата, но не може да се премести, защото няма средства. Сега започна работа от два месеца и всички се надяваме, че ще успее да се отдели. Работи на смени, за да може да идва поне два пъти седмично на група. Станислав се е женил четири пъти. Все за наркоманки и голяма част от тийнейджърските му години се губят. Сега с наша активна помощ си взима изпитите и догодина ще завърши средното си образование, ако всичко е наред.

Тук е другият голям препъникамък. Повечето от нас, особено такива като Станислав, са принудени да работят, за да се измъкнат от зловредната среда, но това им пречи да посещават редовно центъра, което пък ги прави лабилни в криза. Много от тях са израснали в провалени семейства, което до голяма степен ги е вкарало в употребата, а липсата на стабилна и подкрепяща среда им пречи и днес да бъдат успешни. Получава се един порочен кръг, от който много трудно се излиза и е почти невъзможно да се справиш сам без външна подкрепа. Затова при нас казват „САМО ТИ МОЖЕШ ДА ГО НАПРАВИШ, НО НЕ МОЖЕШ ДА ГО НАПРАВИШ САМ“.

Та така! Сега сме само аз и Пламен и ми е много чоглаво. Точно преди да ни изгонят от Окръжна болница си организирахме Новогодишно тържество. На мен ми беше първото, но се получи супер. Събрахме се над петдесет човека. Всеки донесе баници, сладки, соленки, сокове, Кола и други безалкохолни напитки. Аз направих две тави „тира ми су“. Много им хареса. Имаше хора, които не бяха идвали с години и такива, които виждахме рядко. Хора с по три, пет, десет и повече години чистота. Много е вълнуващо и зареждащо да видиш на живо човек, който от дванайсет години не е пил и грам. Да го пипнеш. Да поговориш с него и да се убедиш, че наистина е възможно. Раздаваха се грамоти с различен цвят според времето в трезвеност…

Беше много хубаво, а сега сме само двама. Но какви! Един художник и един поет. Убеден съм, че ще дойдат и други. Ще се върнат и част от прегрешилите. Трябва само време и нещата ще се наредят. Такава силна група не може и не трябва да се провали!

Накрая искам да поднеса личните си и най-искрени благодарности на доц. Поля Петкова, която ме насочи. На д-р Радоев, който ме подкрепя. На психолозите в групата — Латинка, Мария и Валя, които ме разбират. На моята майка и сестра ми, които са до мен. Да благодаря на себе си, на всевишния, на провидението и на всички хора, особено на страдащите и да им кажа — никога не се предавайте и вярвайте. Както на себе си, така и на другите, така и на доброто по света.