Дневникът започва с кратко писмо от една страница, което майка ми бе написала изпращайки ми тетрадката. Бях много разочарован, тъй като от него разбирах, че тя държи за пореден път да удължа срока на пребиваването си. Това писмо има и своята предистория.

Телефонните разговори в „Жар-птица“ се водеха по график, като ползвахме един стационарен телефон, само в сряда и неделя, в присъствието на ръководителя на екипа. Обикновено първо той говореше и едва тогава, ако прецени, че е удачно, викаше и резидента. Когато близкият не позвънеше в определения ден и час, оставаше за следващата седмица, ако те включат в новия списък, разбира се. Най-идиотското бе, че този стационарен телефон много често не работеше и тогава, въпреки че не бе по наша вина, трябваше отново да отлагаме. Не знам дали не ме бе подгонила пак параноята, но и днес мисля, че нещата с телефона бяха нагласени, защото винаги, когато се налагаше някой от шефовете да говори, разговорите се осъществяваха, а когато ние трябваше да го ползваме, връзката често пропадаше. Това от своя страна нагнетяваше у нас огромно и излишно напрежение. Много по-лесно щяхме да понасяме изолацията и несгодите, ако можехме периодично да се чуваме с близките си, дори и под надзора на човек от екипа.

Преди да ми изпрати бележника с писмото, аз имах един от редките разговори с майка ми. Той бе много тежък и за двама ни. Бях много напрегнат, тъй като през определения час телефонът отново не работеше. Отчаях се, че трябва да чакам още седмица. Освен това преди дни бе станало земетресението край гр. Перник и аз много се притеснявах. Почти не говорех и гледах доста навъсено, което сигурно не е останало незабелязано. Така или иначе, късно след вечеря ме извикаха в офиса и водещата на екипа — Бонка ми подаде слушалката да говоря с майка. Както споменах, обикновено преди да повикат резидента ръководителят на смяната говореше с родителите, вероятно за да прецени дали е удачно да ги свърже или телефонът пак да се развали. Явно Бонка е останала доволна от съгласието на майка да се удължи срока с още две седмици и решението и да говори за това с мен. Сигурно по тази причина ме извикаха на телефона извън графика, което се случваше много рядко. Този път обаче аз не бях спокоен и след поредната молба да остана още казах в присъствието на Бонка доста нелицеприятни неща за ТОЖ. Накрая заявих, че ако нея я манипулират, аз нямам намерение да бъда лъган повече и дори да не ми разрешат, ще си събера нещата и ще напусна. Тогава майка ми каза нещо, което ме порази. „Ако ти си дойдеш, аз ще напусна апартамента“. Изобщо не очаквах подобна реакция от нея. Очите ми се насълзиха, блъснах слушалката на бюрото и напуснах офиса без разрешение. Тогава реших да й пиша подробно. Да й обясня точно какво се случва и нахвърлях няколко листа чернова. Оставаше само да намеря начин да изпратя писмото, тъй като всичко се проверяваше. Идеята бе да го изнесе едно момче, което нямаше пари да плаща и със сигурност щяха да го пуснат след ден. Ето и черновата на писмото до майка ми, което е и начало на моите записки.

Майко, тук ми казаха в прав текст: „Ако ти бяхме казали, че няма да стоиш само две седмици, а срокът ще се увеличава периодически, ти нямаше да дойдеш“. Признавам, че имат известно основание. Най-малкото щях да се замисля. Но тогава защо не са казали за тази тактика на теб или Деси. Давали са ти някаква информация „на час по лъжичка“ и то след като са те „подковали“ психологически. Относно предишния разговор, трябваше да изперкам и да направя сцена, за да ме свържат с теб. Бях си пуснал задвижване и през цялото свободно време чаках пред офиса за разговор, а те се правеха, че не ме забелязват. Накрая, когато казах на помощника Камен, че ако не ме свържат си събирам партакешите и никой не може да ме спре, се усетиха, че съм на ръба на нервна криза и след минути телефонът чудодейно заработи. Знам, че казах силни думи. Разбира се, в това състояние и аз да се чуя ще се стресна. Тук често те подготвят, напрягат те до смърт и тогава ти дават телефона, след като предварително са обработили и родителя. Помисли си? Ти ли се обажда или на теб ти се обаждаха и с колко хора говори в периода от 20 до 28-ми, когато според договорката трябваше да изляза. Спомни си след разговора в сряда до този в неделя вечер някой говори ли с теб и какво ти каза. Как така са наясно със състоянието ми, като не са ми правили никакви тестове и изследвания. Припомни си разговорите с всички, ако можеш, и ще усетиш как малко по малко са те манипулирали и си променяла мнението си. В сряда ти казах, че ако изляза и направя гаф, ще се върна доброволно и ти прие. В неделя вечер направо ме разби като ми каза, че ако си дойда, ти си тръгваш. Явно нещо е променило коренно позицията ти.

Знаеш ли, че в ТОЖ има хора, които изобщо не са за тук, но ги приемат и им удължават престоя, защото има кой да плаща. Леля Лили преживяла смъртта на съпруга си, но на шестия месец, когато му изнасяли помен изпаднала в криза. Помня я каква дойде преди месец и каква е сега. Тук повечето са наркомани и алкохолици на по двайсет и няколко години. Разглезени мамини синчета и дъщерички на богати родители, които и се присмиват, подиграват я и я псуват в лицето. Дори и да е започнала да пие, тази жена, според мен не е за тук. Би могла да работи активно с терапевт и да посещава анонимните алкохолици, но затварянето и тук е жестоко. Тя е на 62 години, плаче постоянно и започна и тя да ги псува. Просто е ужасно. От персонала почти не и обръщат внимание. Уговорили сме се, когато успея да изляза да се обадя на дъщеря и, и да й кажа истината за положението на леля Лили тук, тъй като явно не и дават да се свърже с нея и по всяка вероятност я лъжат.

На Мая мъжът и изневерява и е започнала да пие от три месеца. Дори и да послъгва, дори и да пие от година, тя за тук ли е, но я държат. Може би, за да има възможност богатият и мъж необезпокояван да си хойка по други и да й вземе децата. Хич няма да се учудя, ако има подобни договорки. Както се казва „който плаща, той поръчва музиката“.

Хари е алкохолик на години, пиел е яко и от много време. Паднал лошо на главата си, но не се знае какво точно му е. Никой не го е изследвал и диагностицирал. Просто са го довели тук. Дори и по-старите не знаят по какви причини и откога е в ТОЖ. Почти не може да говори и срича с мъка, а краката му са вдървени и едва се движи. Ако го накарат, понякога отива до портала и се връща — около петдесет метра. Не може да участва при разходките и физическите игри. По време на следобедните групи обикновено заспива. Побутват го само като започне да хърка. Никой от персонала не работи с него, ние също почти не общуваме, заради трудностите в говора, което го измъчва. Оставен е буквално на самотек. Както случайно разбрах, близките му са го докарали и в момента се занимават с дела относно имоти в центъра на столицата, поради което не искат да им се бърка. За 50 лева на ден биха могли да му наемат ежедневен психолог и прислужница дори или да го настанят в добър и охраняван старчески дом, но явно на никой не му се занимава с него. Година след излизането от общността разбрах, че Хари е получил удар и е в болница, но дали се е оправил и доколко, нямам информация. Тук Хари е „призрак“ и води призрачно съществуване, за което обаче се плаща добре.

Майко, мога да говоря още много за обитателите на ТОЖ, но сега нямам време. Често мислено сравнявам дадени ситуации и условията с положението в „Палата №6“ на Чехов. Това не е случайно. Питай Деси, когато е говорила с д-р В. Петров какво е първото нещо, което и е казал: „Деси, знам, че си загрижена, но това струва пари“. Заклевам те майко, не им давай повече информация и пари. Те са разбрали от нея, че Масимо е превел средства за два месеца и съм наясно, че няма да ме пуснат докато не изтекат, но нека това е последната вноска. И още нещо — няма официален и проверен срок за пребиваването тук. Написано е, че по програма цялостният курс се провежда за около две години, но и това е много относително, а и проблемите на всеки са различни и влияят в различна степен. Вчера чух за някакъв, който уж изкарал програмата за 30 дни (явно за толкова е имал пари). Пак вчера леля Лили ми прошепна, че обмисля варианти за бягство. Казах прошепна, защото ми направиха официална забележка, че нещо сме си мърморили. Използват правилото, според което младшите резиденти нямат право да говорят с всеки, а само с личния си наставник, докато ги приемат като пълноправни, но от забележката отново става ясно, че сме внимателно наблюдавани и за всичко се докладва. Повече не мога да пиша сега, но се заклевам в паметта на татко, че престоят ми тук вече не е позитивен, а обратното и не ми носи никаква полза. Аз би трябвало да мога да си тръгна когато поискам, защото след седмия ден имам само устни договорки, но те правилно са ме преценили и ме манипулират чрез теб. Подготвил съм си вече планировката за излизане. Разбрах се и да посещавам курс по ресоциализация, който се провежда след напускане на общността и подготвя излезлите за цивилния живот. Този курс се води от Бонка, която вече познаваш. Мога да посещавам терапевт или психолог, доста по-евтино ще ни излезе, ако трябва ще се срещам и с Васил Петров. Всичко мога да направя, но тук вече престоят ми е безполезен и само излишно харчим парите на Масимо. Трябва да поясня, че действието се развива през 2012 г. и петдесет лева на ден бяха непосилни за повечето българи. Зет ми вече бе превел пари за двумесечен престой от Швейцария, тъй като ние не можехме да си го позволим.

Това бе в общи линии писмото до майка ми. Него успях да изпратя по-късно и то спомогна много за излизането ми от ТОЖ. По-нататък продължих да описвам в тетрадката първите си впечатления, а после неусетно минах към отразяване на същественото във всеки един ден. В почивките надрасквах набързо онова, което ме е впечатлило и криех дневника между долния чаршаф и дюшека, а на момчетата от стаята казвах, че си водя записки от прочетеното в книгите. Аз винаги чета и открай време имам навика да си водя записки, така че обяснението хвана дикиш. Това бе важно, защото тук не можех да се доверя на никого и бе едно от първите неща, които разбрах.

Друго, което още в началото ме порази, бе огромната разлика между постъпващите пари за всеки от нас и условията, в които живеехме. Наскоро разбрах, че ставката вече се е вдигнала двойно — 100 лева на ден, а спим във военни легла по пет, шест човека в стая. Прозорците са уплътнени с тиксо и то не навсякъде, въпреки студа нощем, тъй като сме все пак в Балкана. Откакто дойдох са палили парното само два пъти. Така, когато излязох от тук, цялата ми лява част над плешката бе перманентно вдървена и не можех да се обръщам на тази страна. Ходих на лекар и ме „позакърпиха“, но оттогава, вече седем години, имам проблеми и при смяна на времето задната лява част на врата ми се вдървява. Храната си я готвим сами, но често не достига, затова се нахвърляме на хляба, който също бързо изчезва. Четвърта седмица не съм си прал чаршафите. Тук има една стара пералня и някакъв график, но докато разбера кога ми е ред да пера минаха седмици, а и трябваше да взема от някой прах за пране, което също отне време в проучване и съблазняващи тактики. Между другото двама от по-старите, Мария и Коцето, с повече от година стаж, излязоха накрая в дълго отлагания отпуск и не се върнаха. Това явно е единственият начин да излезеш от тук, ако нямаш разбирането и подкрепата на близките. Мария е разглезена красавица на около двайсет години. Приятелят и е заможен бизнесмен, който бди над нея и й носеше какви ли не лакомства и удобства, а тя го сиктирдосваше, че не и донесъл дрога. Коцето е наркоман от Варна, който живее с баба си, тъй като е сирак. Родителите му загинали в катастрофа и за него се грижел чичо му, който е на добре платена работа в чужбина и бабата, но явно те не са успели да заместят родителите. Няколко пъти е бил за различни периоди в ТОЖ. Сега бе изкарал около година и половина и бе стигнал до най-високата длъжност за резидент — координатор. Това е човекът, който, с изключение на следобедните групи, водени от професионалистите психолози (екипа) ръководеше като цяло общността. Той трябваше да бъде ролеви модел, пример за подражание, а ето какъв пример ни даде. Не го виня. По онова време аз убедено се кълнях, че в понеделник излизам. Тези с повече стаж ми се смееха и потъркваха палеца с показалеца (като за пари). „От тук лесно не се излиза“ ми казваха те и се оказаха прави.

Още един многозначителен факт. С триста зора сестра ми, на връх рождения си ден, успяла да уреди да се чуем, след като говорила лично с д-р В. Петров. За да се свържем по мобилен телефон, трябваше да излезем с Ванката — шофьор и снабдител на общността (зет на Васил Петров) извън оградата, тъй като на повечето места в ТОЖ нямаше обхват. За да говоря с Деси, Иван ми даде своя мобифон, а разговорът на три пъти прекъсва в най-важните моменти. Когато свърших, той извади от ухото си едно устройство, казва се блу ту. Знаех, че слуша какво говоря, защото бе до мен, но не знаех, че подслушва и сестра ми. Та такива шпионски истории се случваха във и до защитената терапевтична общност „Жар-птица“.

31.05.2012 г. Както предположих (още преди два дни) Ели, която вчера трябваше да излезе в отпуск, не дойдоха да я вземат. Познах и че Коцето няма да се върне, а той бе вторият човек след екипа и първи между нас. Това се е случвало и преди, тъй като (както споменах) е единственият начин да напуснеш, ако близките ти не спрат да плащат и не дойдат да те вземат. Така стоиш тук в неизвестност и чакаш „да падне тавана“, докато не се излъжат да те пуснат в отпуск.

Същия ден имахме статична група с евентуални последващи действия за Мина и Петър. Онзи ден ги обвиниха в чувства, което тук се нарича скъсяване на дистанцията. Май замириса на Джордж Оруел и романа му „1984“, а уж говорим за честност, доверие между членовете, принадлежност и емпатия — способност да се поставиш на мястото на другия. Вечерта след среща с екипа, Петър има разговор с Мина. На следващия ден Мина започна деня по график, но не го довърши. Не дойде на обед и следобедни занимания, а вечерта по време на вечеря по очите и се стичаха сълзи. Не знам дали от предателството на Петър, който не посмя да отстои чувствата си или от безсилие и обида към всички, които си позволяваха да коментират и „напътстват“ нейните чувства. Неслучайно преди статичната група имахме мотивационна, на която се обсъжда ролята на дневния режим относно самоутвърждаването и мотивацията. Акцентира се и върху това, колко е важно спазването на реда и подчинението като позиция.

На статичната група Мина отново е на прицел, защото е нарушила правилата и се е отклонила от дневния ред. Всички знаят защо, но се правят на ударени. Тя отговори уклончиво, като каза, че „не е била във форма“, но уточни, че „губи мотивация и желание за работа в екип при няколко положения, между които и когато има разминаване в очакванията и се чувства наранена“. Питат я, какво сега я мотивира. Тя отговаря, като отбива номера с фразата „… да не се връщам назад“, а мотивацията щяла да си върне, като си поставя малки цели. Продължават да я притискат с въпроси от типа „И все пак, как се справяш?“ Мина не знае какво да отговори и започва да въздиша. Накрая споделя, че е можело по-бързо и по-рано да се изяснят нещата, а не както тя се изрази „да оставам в някакъв свой филм“. В следващия момент се поддава на натиска и вкарва изтърканата фраза, че знае, че е за нейно добро, но в първия момент и „става гадно“. Тежко и е, и продължава да се напряга. Неловко и е, но „поученията“ продължават — неспазването на режима водело до спад в мотивацията и опасност от употреба. Чудя се каква опасност, след като тук ПАВ (психоактивни вещества) няма. Постепенно Мина, подобно на всеки нормален човек притиснат в ъгъла, пуска в ход защитните си реакции. Става леко садистична и провокативна в отговорите си, проявява самоирония и склонност към бягство от реалността. Влиза в ролята на жертва, което си е своеобразен капан, но тя не го съзнава. Вече почти се е предала когато казва, че съзнава критиката като градивна, но все още не може да я приеме. На въпроса „какво я е обидило“, казва, че не знае. Мисля си, че се страхува и лъже, понеже не може да назове предателството на Петър и тази езуитска словесна инквизиция с истинските им имена. Някой отново я попита „какво и е обидно“ и тя отново излъга, че не знае, за да избегне прекия сблъсък. Продължават словесните упражнения и лицемерието под надслов — градивна критика. В един момент тя споменава как Петър и казал, че иска да я конфронтира за безотговорно отношение към процеса?! Струва ми се, че не съм чул правилно или сънувам. Не знам точно какво и е казал, но аз не мога да повярвам, че за два дни чувствата и отношенията между двама влюбени могат да се изкривят и изопачат до такава степен.

Мина е отговорник за деня, но я пращат да работи с мен в кухнята като втори помощник. Това е популярно наказание и аз често съм наказван по този начин. Леко я освобождавам от отговорност. Отива да легне. Казва, че и е лошо. Знам от какво. На втория етаж вече втори ден нямаме ток и пак ще заспиваме с кокошките, но най-лошото е, че не можем да се изперем и да се изкъпем, тъй като бойлерът не работи. Има един душ на първия етаж, но той е само за екипа.

Докато готвя, към 16 часа в кухнята се вмъква Жоро и пита има ли нещо останало от обеда. С риск да ме накажат му давам две филии, парче кашкавал и малко пастет. Яде бързо, защото в кухнята е забранено, а навън ще го видят и докладват. Той ми е съсед по легло и винаги му предлагам от моите вафли. Направи ми впечатление, че си взима не по една, а по няколко. Първоначално ме хвана яд, но после разбрах — наистина е гладен човекът и за това не се съобразява. А някои са по-облагодетелствани и обгрижвани. Имат си бонфиле в хладилника и си правят сандвичи през почивките, без да забелязват алчните или възмутени погледи на другите. Един от тях е Петър.

За Коцето на вечерно екипът каза, че е много разочарован, защото не се е върнал, но имали информация, че е закъсал по пътя и затова е закъснял. Повече неговият случай не се коментира. Схемата е позната — всяко чудо за три дни. Разбира се, той и Мария не се прибраха и на следващия ден и знаехме, че изобщо няма да се появят повече по тези краища. Ели се въртя цял ден край портала и май по едно време си поплака тайно, но предвидливо заяви на вечерно, че иска да направи препланиране за отпуск. Това изискваше при одобрение отново да потърсят родителите и, за да дойдат да я вземат. Проблемът бе, че техните бяха разведени и явно не можеха да се разберат кой да я вземе, а сама нямаше да я пуснат. Изключение направиха само за Коцето, който бе сирак, а старата му баба не можеше да дойде чак от Варна, за да го вземе. Изненадващо Ели направи препланирането си не за седмица, а само за три дни. Екипът остана много доволен и дълго я аплодирахме. Камен заяви по този повод, че от екипа не са оказвали никакъв натиск за това нейно решение. (Значи все пак се оказва натиск, когато се сметне за необходимо.)

На вечерното стана ясно, че са чули Драган да псува. Последващото действие бе да си посипе главата с пепел (буквално) и утре на 1 юни, между 13 и 14 часа през десет минути да вика пред сградата с пълно гърло: „Аз съм Драган и искам да стана човек“. Сещам се за казармата. Явно и там през втората година старите войници ги избиваше на психология или ако трябва да съм по-точен психясваха. Не мога да открия никакъв смисъл в това да караш двуметров, четиридесет и три годишен мъж, който може да бъде баща на половината от резидентите да се прави на маймуна. Той го обърна на майтап, но Камен не пропусна да отбележи директно на вечерно „Радвам се, че вече се попречупваш“.

На вечерното ме похвалиха като готвач. В кухнята съм за втори път през последните двайсет дни. Това не е по правилата, тъй като всички трябва да минат през тази своеобразна школа, но доста от тях не могат и едни яйца да изпържат. Така, два-три екипа се въртим през една-две седмици. Ние не се сърдим много, защото като готвач си по-самостоятелен и те пускат по-рано от групите, а можеш и да хапнеш нещо предварително. От друга страна, вече започват жегите и в кухнята става страшно. Отваряме и двата прозореца, но ефект няма, освен това, че от течението после ни болят вратовете.

Що се отнася до темата на деня — продължават неофициално да се обсъждат отношенията между Петър и Мина. И няма как — това е поредната любовна история, въпреки че любовта и сексът в общността са забранени, за да не се отклоняваме от процеса и да се занимаваме с глупости, както се казва. За всички бе ясно какво се случва между двамата. Въпрос на време бе, кога и как екипът ще се намеси. На вечерното Камен, обобщавайки изминалия ден, като втори в екипа и водещ мероприятието изведнъж изтърси: „Радвам се, че Петър преодоля мимолетното си влечение“. Настъпи неловко мълчание. Мина гледаше в земята, а Петър в нищото. Замислих се кое дава право на този мухльо да оценява на всеослушание взаимоотношенията между двама млади и откъде е сигурен, че това е увлечение и е мимолетно. Чудех се дали да го определя като вербална агресия, която тук е забранена или като словесно и всеобщо скудоумие, което не е забранено в общността.

1.06.12 г. Все още на горния етаж нямаме ток. Не работят нито лампи, нито контакти, нито бойлер и пералня. Ако бе първият етаж веднага щяха да го оправят, защото там са офисът, кухнята и складът с хранителните продукти. За спалните ни помещения и нашата баня обаче не се впрягат много. Така, щем не щем, заспиваме малко след вечерното събиране. Има много скрита романтика в разговорите на тъмно между мъже на различна възраст и с различни съдби, кротнали се в леглата си.

Пропуснах ритуала. Не нарочно. Просто бях в кухнята и не съм чул сигнала. Сега очаквам наказание. Отново имаме проблем с леля Лили. Владо написал забележка на наставничката и Мина. Лили още е младши резидент и забележките се пишат на наставника и. Поводът бил, че Лили го нарекла нацист. Всъщност Владо не я е чул, но я чула Ели и му казала. След малко дойде и леля Лили, учудена, че наказват Мина, а не нея. Не бе запозната още с правилата. Като разбра за какво става въпрос, тя започна да плаче и да вика „Ще слушам бе, ще слушам. Каквото кажете ще правя!“. Вече не плачеше, а виеше. Стана ми много мъчно и казах на Мина да информира екипа, за да й дадат нещо успокоително, но тя отвърна, че още и е рано. Сякаш е диагностик и специалист по нервни кризи. Ели се зае да я успокоява. Вече не само ми е жал за леля Лили, но се страхувам за нея и здравето и. Да не си докара някой инфаркт с тези плачове. Нервните кризи отминават, но инфарктът е нещо по-сериозно.

По-късно се засякох с нея по коридора. Бяхме сами и като я попитах, защо дъщеря и още не се е обадила, тя ми отговори, че когато я завели при екипа била доведена до такова състояние и така се притеснила от наблюдаващите, че казала само: „Целуни детето и повече не ми се обаждай. Ще остана колкото искате.“. Мисля си, че е била и ядосана на дъщеря си, тъй като именно тя я е въдворила тук. Смятах да кажа същото и на майка, следващия път, когато успеем да се чуем, тъй като и аз бях докаран умишлено до същото дередже.

Мина, която също е мениджър на група, каза, че ще постави въпроса за поведението на Владо и към други на координаторската среща довечера. Но какво си говорят и обсъждат мениджърите с екипа на тези събирания ние простосмъртните не можехме да знаем. Пропуснах да кажа, че по дневен ред, преди вечерното в офиса се провеждаше среща между ръководния екип, координатора и мениджърите на групи, на която явно се отчиташе случилото се през деня и индивидуалните решения и тактики, ако е възникнал проблем.

Да кажа няколко думи и за храната, тъй като отново съм в кухненския екип. Едно от първите неща, които ми направиха впечатление още в началото е, че чиниите са събирани „от кол и въже“ — плитки, дълбоки, големи и малки. Сервира се основно ястие на обед например, а част от чиниите са от йенско стъкло, за бисквити, но по-дълбоки няма. Така че, дори и да искаме не можем да разпределяме храната по равно. Колко ли струва да се купят двайсет дълбоки и още толкова плитки чинии. Сигурно могат да се намерят за петдесетина лева, колкото плаща всеки един от нас за ден в общността. Пил съм и чай с мухи, но това е най-малкият проблем.

Преди обед, Ели бе отново напрегната и все се въртеше около портала. В деня, когато трябваше да я вземат, тя вдигна скандал за това, че телефонът отново не работи. Наложи се Ани от екипа да излиза извън района и да търси техните по мобилния, но и тя не успя да се свърже. Още тогава Ели сякаш усещаше, че нещо не е наред и няма да я огрее. Драго не вика на обед, че искал да стане човек, но ми прозорци. Чак в два часа, когато слизах по стълбите го чух да заявява на всеослушание хуманните си идеи. Явно не му се бе разминало, само бяха съкратили процедурата, може би заради почивката от 13 до 14 часа.

За обед трябваше да правя пълнени чушки. Не знаех точно как се правят, защото не ги обичам и вкъщи само майка си прави. Не исках да питам и Мира, която ми бе шеф-кухня, тъй като още не се познавахме добре, а и не желаех да се изложа. Затова взех мерки още сутринта и попитах Лили. Тя ми обясни надве-натри и въпреки че внимавахме да не ни засекат, явно са ни чули и после някои се подигравали на Мира, че не ми е казала, та съм ходил да разпитвам други. Пък тя нямаше никаква вина, но както и да е. Вече се научих да приемам привидно всичко. Казвам „да, добре“ и пропускам край ушите си това, което не е за слушане. Реших, че с моите разклатени нерви не трябва да се претоварвам излишно. „Защо да се ядосвам за грешките на другите“ е казал един от най-големите древноримски мъдреци. Все пак си се познавам и знам, че не мога да се отърва от излишни и пресилени емоции. Имам леко изразено биполярно разстройство и постоянно снова между еуфорията и депресията. В крайна сметка чушките ги изядоха барабар с допълнителното. Тези дни едва смогвам да си водя бележки, защото в кухнята си по-самостоятелен, но има и много работа, особено при заготовките и почистването. Всъщност тези записки ги пиша сутринта на 2-ри юни, докато чакам принцесите за закуска да станат.

Днес се върна Жана, двайсет и няколко годишна наркоманка, успешно преминала програмата. Засякох я, когато дойдох, но после тя излезе в по-дълъг отпуск, тъй като баба и, която я е отгледала, била на смъртно легло. Освен това от ръководството и имаха доверие, а и щяха да я приемат в екипа като помощник. Доколкото разбрах, ще е първата със сертификат на „Жар-птица“. На трудотерапията и се падна да чисти коридора на първия етаж. Това е едно от най-скапаните места за миене, тъй като се налага постоянно да минават хора. Когато аз трябваше да го мия за сефте, го минах четири пъти с парцала и накрая пак ми писаха забележка за стъпки. В дъното на този коридор е кухнята. Мира трябваше да вземе нещо от склада с продукти и тръгна да излиза. В този момент чух страшен рев, по-точно нещо средно между писък и рев. Ревеше Жана, че ще и изцапат мития коридор. Подобни неща се случват с всички, но никога не съм чул някой да реагира по този начин. Зачудих се какво всъщност е научила за тези близо две години тук и как ще ни ръководи като помощник в екипа, след като не може да си овладява елементарните негативни емоции. Така ли ще крещи на всички ни за щяло и нещяло?

Следобед имаме анализ на отпуската на Стилян. Той е от около две години тук. Интелигентно момче на трийсет и пет години. Завършил е право, но има проблем с някои хапчета. Всъщност казват, че основният му проблем е с бащата, с когото не се разбират. Изнервял го, напрягал го, а майка му чак на втория ден от отпуската му казала, че и предстои операция. Явно подобни житейски премеждия го натоварват емоционално много повече, което е характерно за пристрастените. По негово собствено определение е „опиумно зависим“. При пътуването насам пак имал конфликт с баща си. Изнервил се от хората в автобуса и задръстването. Баща му се опитал да помогне на някаква жена и Стилян му се развикал. Твърди, че си е самодостатъчен и се чувства по-добре тук. Проблемът му в социалната адаптация е толкова сериозен, че първите му думи като се върна, бяха: „Радвам се, отново да съм тук.“ И беше искрен. По-късно разбрах, че има проблем не само с баща си, а с авторитетните фигури изобщо. Не можел да понася някакви „откровено тъпи“ началници (по негова преценка) да му „пилят сол на главата“ в офиса. Затова в ТОЖ се чувствал по-добре, тъй като тук няма житейски изненади и всичко е предварително начертано. В края на анализа Стилиян казва, че следващата отпуска ще е по-добра, защото баща му няма да е все с него и да го третира като дете. После разбрах, че бащата бил неотлъчно до него през отпуската по искане на Валя — шеф на ТО „Жар-птица“ и втори човек след В. Петров. Тя се опасявала Стилян да не сгафи докато е навън, тъй като му предстои пътуване до Англия заедно с Бонка от екипа. И двамата знаят перфектно английски и ще представят общността на някаква конференция. По същото време пък в ТОЖ ще гостуват две англичанки — резидент и човек от ръководството на английска общност от зависими. Така че молбата на екипа била баща му да внимава много нашият човек да не се напомпа и да бъде отстранен от мероприятието. Явно, въпреки продължителното лечение, му нямат вяра.

Както споменах, другият сериозен проблем на Стилян е, че не може да стои в подчинена позиция и да зачита авторитетите. Уволняван е от няколко кантори не само за употреба на дрога, но и за това, че не може да се стикова с колегите си. Той считаше, че може да получава нареждания само от главния шеф и дори него подлагал на критика. Това май означава огромно суперего и висш пилотаж в нарцисизма. За това говорят собствените му оценки и поведението. Смята себе си за спокоен и толерантен, но го чух да казва на Жоро, че ако още веднъж му разбута шкафчето и го събуди през нощта ще стане лошо, което си е чиста заплаха. Жоро търсил в шкафчето запалка, защото често става през нощта да пуши. Няма значение, но подобни изказвания не са пример за толерантност и себеовладяване.

На мен лично Стилян ми е много интересен и го наблюдавам с прикрито внимание, тъй като наистина нещичко леко му хлопа. Не знам дали е следствие от опиатите или от друго, но често се държи странно, да не кажа неадекватно. Става, облича една фланелка, стои три минути с нея, после я съблича и облича друга. Често стои пред отвореното си шкафче и дълго мисли. След това го затваря и излиза. Няколко минути по-късно се връща, пак взима нещо от шкафчето или сменя дреха и отново излиза. В стаята се държи сякаш е сам, а сме шест човека. Ключът за лампата е над леглото му и той често става и гаси без да каже и дума. Кара се с всички, че му тропаме вратата, като влизаме. Всъщност самата врата е изкорубена и не е центрована, така че не го правим нарочно, а се налага и трябва да я дръпнеш по-силно, за да се отвори или затвори добре. Стилян знае това, но продължава да се сърди. Пали някакви индийски пръчици и умирисва цялата стая. Не че е лошо, но можеше да ни попита. През всичкото свободно време той или спи, или се прави, че спи. Вечер понякога чете една дебела книга (фентъзи), но не повече от десетина минути. Между другото и той е мениджър, поради образованието и дългия си стаж в общността. След години, няколко месеца след като започнах да посещавам групата за подкрепа към дневния център по зависимости в София, Стилян също дойде да търси нови варианти за спасение. Бе разбрал, че „Жар-птица“ и подобните комуни не му помагат. За съжаление, седмица по-късно спря да идва. Постепенно стана ясно, че е направил сериозен опит за самоубийство и е в интензивното отделение на „Пирогов“. Повече не чух нищо за него и не знам дали е жив.

След анализа на неговата отпуска е планирането за отпуск на експедитора Владо. Експедиторът е вторият човек по важност от резидентите след координатора. Той разпределя хората по групи за сутрешните трудотерапии и контролира мениджърите. Това му дава голяма власт и Владо често я ползва, за да се гаври с хората. При Лили е трудно, защото е жена на години и няма как да я сложи на кофти работа. Но Георги например, когото не знам защо е набелязал, разпределя редовно или в парното отделение, или в кухнята да помага за чистенето, особено когато трябва да се чисти остатъчното олио и филтрите, което е най-мръсната и неблагодарна работа.

В планирането си за отпуск Владо е подходил несериозно. При планиране за три дни, в което трябва да се опише дейността му по часове той е писал глупости от рода на „ще си изчистя стаята“, „ще полея цветята“ и други, а е оставил встрани най-важното. През този отпуск трябва да се яви на дело, заведено му за нападение над полицай. Това е всъщност основанието за този отпуск. Трябва да се яви пред кварталния и да се запише в бюрото по труда. Трябва и да направи поне опит да изясни отношенията си с родителите, с които е скаран. По всяка вероятност ще има и очна ставка (разпознаване) по дело за грабеж. Спомена се, че май има и проблем с кредитори, което обяснява защо изведнъж просто е тръгнал за ТОЖ, без дори да се обади на родителите си. Сякаш е търсил безопасно място да се скрие, докато нещата се поуталожат.

Разбира се, подобно несериозно планиране не минава и го връщат да го преработи и да не разчита, че щом има дело, задължително ще го пуснат. Не знам каква точно договорка имат органите на реда с подобни общности, но тук има хора като Владо, които за по-леки и доказани престъпления идват в ТОЖ по препоръка на съдията. Иначе ще трябва да лежат в затвора. Така че ТОЖ, в известен смисъл, се явява и заведение, подобно на тези с лек затворнически режим. Все пак трябва да се отчете и една разлика, която вече споменах и която, според мен е много съществена. В затвора се въдворяват хора, които обществото иска да превъзпита и от които да се опази. Докато в защитените общности по принцип влизат хора, за да се опазят от зловредното влияние на част от обществото и да преоткрият себе си.

Следва обсъждане на групата за конфронтация, като една от най-съществените в програмата за деня. Чуват се добри и умни неща, както и вездесъщите глупости. Ели споделя, че и е трудно по време на конфронтация, но после се чувства по-добре и често е благодарна на конфронтиращите. Диди, на чиято група присъствах за първи път и която преживях едва ли не по-тежко от самата нея казва, че вече и е все по-трудно да бъде конфронтирана, както и да иска конфронтация спрямо друг. Очите и отново се навлажняват и явно изживява повторно това, за което говори. Навън пристига линейка. Подозирам, че се случва онова, от което се опасявах. Оказвам се прав. Леля Лили е вдигнала много кръвното и не могат да го свалят с хапове. Бият и някакви инжекции. Аз излизам по-рано от занятие, за да приготвям вечерята. Следя през прозореца какво се случва. С Лили не успяхме да си разменим телефоните и не знам, ако я откарат в болница дали ще се видим отново. Докторът обаче си тръгва сам. Явно са успели да я стабилизират. Слава богу!

На вечерното събиране Жоро има ТТ. Това е последващото действие след забележка, което се налага от член на ръководния екип. Представлява писмено обяснение относно провинението, в което виновният обяснява какво се е случило, защо го е допуснал и какво ще направи, за да не се повтаря повече. Провинилият се го чете пред всички на вечерно, като свободната му ръка трябва да е отзад, в знак на подчинение. Питам се как не са се сетили да поставят четящия на колене с капачки отдолу. Колко по-ефективно и назидателно щеше да е! Телефонът отново е развален. От някои по-стари чувам, че се случвало да нямат връзка близо месец. Тъй като е денят, в който ми е ред за разговор питам не може ли да си ползвам мобилния в присъствие на човек от екипа, даже той да ми набере телефона. Казват ми, че е забранено, защото са възможни кодови поръчки. Чудя се как ли ще комуникирам кодово с майка си и как ще се облещи тя, ако и поръчам с парола едно стъкло домашна сливовица?

Вечерта Хари се изпусна по голяма нужда. Опрал си е гащите, но е оцапал и усмърдял цялата баня. Не можем да я ползваме до утре, когато ще я дезинфекцираме. Налага се да ходим до тоалетна в женската баня. Ползването на баните сутрин е винаги проблемно, защото там са и тоалетните. Има, разбира се женска и мъжка, но ние в момента сме над двайсет човека, т.е. една баня обслужва над десет човека. Сутрин, когато разполагаме с малко време за личен тоалет винаги стават разправии, защото някои са по-бавни от другите. Всъщност дори и да сме бързи като зайци, времето пак няма да стигне за всички — за миене, бръснене и тоалетна. Поне за къпането и прането се реши и направихме график, така че този въпрос е горе-долу уреден. Водата от бойлера обаче бързо свършва и някои пак остават на сухо. „Толкоз“, както обичал да казва Чудомир.

Искам да добавя, че тук наред с хора като Лили и Хари, с които не се работи и по мое мнение не са за тук, съществува и друга обречена група. Това са тези като Владо, въдворени насила и такива като Благо, които нямат желание да се борят със зависимостта си, а са дошли водени от страха и с идеята да се възстановят поне малко. Самият той споделяше, че преди бил в Суховдол и там съседът му по легло един ден си глътнал езика. Благо се изплашил много, тъй като „видял смъртта в очите“ и тогава помолил техните да го изпратят тук. И неговите родители бяха проспериращи бизнесмени и не бе проблем да си плаща таксата, но самият той твърдеше, че след като си „повъзстанови черното дробче“ няма да остане и ден. И му вярвахме, тъй като и той бе от крайно безперспективните, ако може така да се каже. Започнал да пие и диша лепило още от дванайсетгодишен, по-късно минал и на хероин и „хлътнал“ по джебчийството и дребните кражби, въпреки че е презадоволен. Лежал по заведения за малолетни престъпници и затвори, дори в Хърватско, където била най-дългата му принудителна ремисия. Разведен е и има единайсетгодишен син, който не е виждал от години. Имал и друга дългогодишна приятелка, с която щели също да се женят, но той избягал буквално от олтара!? Събрал парите от роднините, приготвени предварително за ритуала и духнал за дрога непосредствено преди официалната церемония. Това според него бил върхът в неговата кариера. Няма приятели, дори роднините му избягват да го канят на празненства заради жестоките запои и скандали, с които провалял всичко. Стигнал е дотам, че майка му лично му купува алкохол, само и само да не я тормози, когато е в абстиненция. Поддържа връзка само с ултрасите на ЦСКА, основната част от които според мен са като него — заклети наркомани и алкохолици. Та и такива екземпляри имаме тук.

2.06.12. Сутринта Лили дойде на сутрешното, но след пет минути си тръгна, че я стягало сърцето. После едва слезе до офиса за лекарствата, защото оттам казаха да не и ги носим, а да я извикаме. Към единайсет излезе за малко навън, но не можехме да говорим по-дълго, тъй като все още е младши резидент. Успя все пак да каже, че се чувства по-добре. На обед отново не дойде и наставничката и Мина започна да роптае — „вече не мога да се оправям с тая жена“. На вечеря също не можа да слезе. Помолила да й направим един сандвич. Имала в хладилника саламче. То наистина се оказа саламче — десетина сантиметра тънък шпек, и вече понамирисваше, та и отрязах малко салам от артелната.

Ели най-после идват да я вземат. През деня бе много напрегната и постоянно гледаше към портала. Никой не смееше да я закача, защото и съчувствахме и се надявахме някой от техните все пак да дойде. Освен това, след като Коцето не се върна я назначиха за координатор.

Следобед имаме семинар относно видовете инструменти на общността за въздействие и интервенции. За повечето от тях вече споменах, но сега ще се опитам да допълня представата. В началото говориха за някакъв „Херкът“. Не можах да разбера какво точно означава този вид инструмент, но ми прозвуча като Херкът. Това било строго индивидуално порицание и един от основните вербални инструменти. При него резидентът е атакуван от групата, като няма право да се защитава, дори да говори, а срещу него е позволено да се ползват и нецензурни думи. Целта била да осмисли и осъзнае по-добре поведението си. Как точно се случва това чрез псуване и наложено мълчание, не ми стана много ясно.

Друга важна дисциплинарна интервенция е така нареченият „Уърнинг“. В нормалните държави подобни думички се превеждат на съответния език. В България обаче те умишлено се въвеждат непреведени в употреба. Така се усещаме по̀ англичани от англичаните. В Русия, Германия или Франция това е немислимо и са велики нации, за разлика от нас. Казано простичко на български това означава, че трябва да напишеш есе за своето провинение и поведение, тъй като се счита, че писането е по-силно и ефективно от говоренето. Важно място заема и понижението в йерархията — например от мениджър ставаш общ работник. Според мен това е една от най-ефективните и осезателни интервенции. При забраната за говорене, подобно на Херкът, нямаш право да говориш и да се защитаваш, но другите могат да ти говорят и това се насърчава. Съществен момент е и интервенцията, при която изпълняваш общите си задължения наравно с другите, но по време на почивките работиш по извънредна програма. Казва се Стендбай. При свързващия или горещ стол, както също го наричат, провиненият сяда, а срещу него се изреждат, един по един, всички от групата, като на всеки той обяснява провинението си и своята грешка. Най-тежкият инструмент за въздействие в общността е контрактът, който е по същество договор между резидента и екипа. При него, провиненият получава специални задачи (често напълно безсмислени) извън дневния режим. По време на контракта, както вече споменах, резидентът е извън общата програма и няма право да общува с никой, освен със своя супервайзър, назначен за връзка с екипа. Съществуват два вида контракт. При първия имаме само трудови задачи, докато при втория се съчетават физически натоварвания с умствени и емоционални — например писане на есе за поведението в общността. Има и други инструменти — като Конфликтна група, Фокус и т.н. Така че тази своеобразна инквизиция, простете — терапевтична практика, разполага с много и ефективни методи и средства, които тук неслучайно повторих и допълних.

Междувременно отново идва линейка. Бавят се около 45 минути. Правили са и електрокардиограма и отново са и били инжекция. Изглежда са премисляли и варианта да извикат дъщеря и спешно да си я вземе. Явно са преценили сериозния риск ТОЖ да бъде в известен смисъл дискредитирана. Леля Лили обаче се съвзема и решават засега да изчакат.

На следващото занятие започва атаката срещу Жоро, който е твърдо решен в понеделник да си ходи. При него ситуацията е по-трудна, защото изглежда непреклонен и което е по-важно, май той сам си плаща престоя. От разговорите си с него разбрах, че е инженер по професия и е работил няколко години в Чехия на важен и добре платен обект. Изкарал е добри пари, част от които трябва да му се преведат тези дни. Основният аргумент на определени хора от групата и екипа, е, че ако напусне сега, това означавало да се върне назад и да загуби постигнатото. Жоро контрира, като чистосърдечно заявява, че не вижда нищо постигнато, освен това, че се е поизчистил от алкохола и е поотслабнал. Мира го пита директно „къде си тръгнал?“, на което той отговаря, че смята да се върне в Чехия. Жени продължава с клишето „спреш ли да изкачваш върха, се връщаш в началото.“ Това не е точно така. Човек от всяка ситуация и премеждие научава по нещо и дори често това да не си личи, той се променя. Така че, ако ще философстваме мога да кажа, че никога, дори и да искаме, не можем да се върнем в самото начало. Мислех да го кажа на глас, но реших да не усложнявам нещата с излишни мъдрости, пораждащи излишни дискусии.

Жоро изтъква като аргумент и това, че е много разочарован от отношението на някои и е ежедневно обиждан и унижаван безпричинно. Тук явно визира най-вече поведението на Владо спрямо него. Всеки среща хора, които без конкретна причина просто са му антипатични и неприятни, но това не означава, че трябва да си го изкарва на тях и да ги тормози, както прави Владо с леля Лили и Жоро. В края на семинара Георги е видимо разколебан и сам казва, че все още не е решил окончателно накъде да поеме. Не е лесно сам срещу двайсет и екипът добре го знае. Сигурно това е една от причините въпросът да бъде поставен на общо обсъждане по време на семинар, а не го привикват в офиса за разговор с екипа, където по всяка вероятност щеше да бъде по-упорит.

3.06.12. Събуждаме се малко по-рано от обикновено и си бъбрим от леглата. Петър поглежда хитро към Жоро и продължава атаката от вчера. „Жоре, ти както разбирам се каниш да си ходиш. Защо?“. Георги отговаря сериозно: „Аз съм обявил дата 6-ти и нямам време“. Всички се подсмихват на ентусиазма и невинността му. „Ама 6-ти юни или 6-ти юли“ — уточнява уж невинно Пешо. Засегнат, Жоро мълчи. След малко става и излиза в коридора, където са Драган и Боби, на който също му предстои евентуално да напусне ТОЖ. Драган им говори нещо приглушено, а Владо все гледа натам. Параноята ме подгонва и започвам да мисля, че Драган ги прослушва, давайки им уж съвети как да се отстояват. Напоследък той се промени много и е станал близък с Камен от екипа.

Разбрах, че снощи и към Боби е предприета атака относно предстоящото му излизане. Той е в неплатен отпуск със съгласието на шефа си и се води на работа. Баща му и чичо му имали просперираща фирма за автоуслуги, откъдето Боби свил значителна сума пари, за да си купи дрога. Това бил и конкретният повод да бъде въдворен тук. Групата все още не участва пряко в дискусията относно бъдещето му, но по време на разходката Камен му съобщил, че са говорили с майка му, а тя с неговия шеф, който се съгласил да му отпусне още седмица. Боби отговорил, че не е в легален отпуск и собственикът на фирмата ще го уволни, тъй като много се ядосвал на такива непредвидени работи. Камен замълчал, но зърното е посято. Засега Боби е железен, а и наистина няма пари и както твърди, няма и възможност да удължи отсъствието си от работа. Все пак очаквам атаката да продължи още днес. Мисля, ако някой от двамата успее да се измъкне, да изпратя по него онези нахвърляни страници за майка ми. Разчитам на въпросите, които поставям там и данните, които и давам. Като не вярва на мен, би могла да помисли върху тях, надявам се.

Продължава натискът и върху Жоро. Диди, която му е мениджър, говори с него на почивката. Когато минавах я чух да казва: „Виж се на колко си години и на какво приличаш“. После добави: „Какво толкова има вън, а тук го няма“? Първото изречение бе грозно, а второто глупаво. Слушайки отстрани, Мира добави: „Дай си поне още една седмица. Нищо няма да изгубиш.“ Групата наистина е най-мощният инструмент за манипулиране и влияние тук. Не мога да си обясня, защо почти всички, с изключение на мен, Боби и Хари се чувстват толкова обвързани със съдбата на Жоро и са толкова настоятелни. Леко разколебан, Жоро ми призна: „Усещам загрижеността и може да е искрена, но колко ми помага? Тук съм сякаш в едно безвремие.“. Опитва се да прикрива нервността и напрежението, но не му се отдава много. Сещам се за „Вълшебната планина“ на Томас Ман, където всички играят някаква роля в един изолиран и фалшив свят, в който са дошли уж на лечение, но който всъщност ги обезличава и експлоатира. По-късно, на следобедния семинар, Георги се опитва да ни убеди, че вече има частичен успех. Дори и да е вярно, това не му помага, напротив. С право от групата уточняват, че частичен успех звучи несериозно. Но ако днес се отнасяха с него по-човешки, без назидание и пренебрежение, може би щяха да имат повече успех. Мира заявява, че е вдигнала емоцията. (Чак пък такава загриженост.) След това се обръща директно към Жоро: „Недей да бягаш. Където и да отидеш, ще носиш мъката и неудовлетворението“. Георги отговаря: „И десет години да стоя, няма да избягам от страховете си и да намеря сигурност.“ Стилян използва този отговор и пита също директно: „Каква е гаранцията, че няма да злоупотребиш с парите, които ще ти преведат от Чехия.“ На този груб и тъп въпрос аз бих отвърнал също с въпрос: „Какво има предвид под злоупотреба и какво го бъркат честно изкараните пари на Жоро?“ Нахално звучи и въпросът на Камен: „Колко си готов да инвестираш?“ Господи боже! Той иска да напусне, а те го питат колко още може да даде. Явно нямат намерение да се отказват. Притиснат, Жоро дава леко заден: „Засега съм объркан и ми е трудно да реша“. Цецо пък бърка директно в раната с уточнението: „Всъщност въпросът е ще пия или не.“ Той е едно от най-умните момчета. Пристрастил се е към дрогата, докато следвал в САЩ, а баща му е един от крупните производители на яйца и пилешки продукти в източна България. Споменаването на ПАВ и употребата тук е забранено, но явно „целта оправдава средствата“, както твърди Макиавели.

Атаката продължава. Стилян е раздразнен, че Жоро има за всичко отговор и мнение. В това често са обвинявали и мен. Всъщност хората с мнение и упоритост да го отстояват са много трудни за манипулиране. Отговорът на Жоро относно личните му виждания и стремежът да ги защитава, е твърде готин — „Това лошо ли е?“. Мира също е директна: „Кажи веднъж завинаги — ще си ходиш ли?“ Преки въпроси от подобен тип целят да се разбере доколко човекът е твърдо уверен в убежденията си. Това е важно, за да се избере подходящата тактика. Предадох част от въпросите и отговорите дословно, за да се добие една обща представа — как се развива една манипулация и как протичат подобни занятия.

Ситуацията с Боби също търпи развитие. Научавам от самия него за Кристияна, която като помощник в новодошлия екип му казала, че не са разговаряли с майка му и неговия шеф, но можел днес да говори с нея. Ново пет, както казват хората в такива случаи. Той заявил твърдо решението си да напусне утре, но тя го контрирала, че са необходими поне три седмици и трябва да си довърши планировката за излизане. Това за трите седмици си е чиста измислица и никъде не е казано или указано подобно изискване. Успях да поговоря насаме с него и го посъветвах да бъде твърд с майка си. Да й каже просто, че ако утре не дойде да го вземе до обед, ще си тръгне сам. Казах му и да не приема втори разговор с нея, тъй като съм сигурен, че ако има такъв, екипът ще я е подработил и тя ще се опита да го разколебае. Според мен със сигурност и хора от ръководството ще говорят с него и е много важно да устои. В края на краищата той е пълнолетен, изпълнил е договора си с общността и не желае да стои повече тук. Боби се въодушевява и дори мисли да им каже, че ще пусне жалба до полицията за неправомерно задържане. Май има основание, но аз охлаждам прекаления му ентусиазъм. Важното е да не се поддава на провокации и да отстоява решението си.

Към 10 часа идва с луксозния си джип д-р Петров. Не съм го виждал от 10 май. Явно ситуацията с Боби и Жоро, както и с незавърналия се координатор Коцето изискват личното му присъствие. Не влезе, а направо привика екипа отвън. След кратък разговор се настани в офиса и прие първо леля Лили. На излизане тя ми каза, че обещал да говори с дъщеря и. Освен това заявил, че довечера ще я приемат за резидент и ще може да разговаря с всички, така че да не се притеснява, а да си намери подходящи хора, с които да общува. Това тук е невъзможно, а донякъде и в живота. Няма как да общуваш само с определени хора, а и всеки може да се обръща към теб с добро или лошо когато си поиска. Все пак тя изглежда по-спокойна. Явно фалшивите обещания и диазепамът са изиграли своята роля.

След това В. Петров ни прие един по един всички. На мен ми каза, че говорел всеки ден с майка ми, което не е вярно. Изрази и задоволството си, че „поне малко съм удължил престоя си“. Разбира се, обещава на всеослушание, че ще направи всичко възможно още утре телефонът да работи и се е разпоредил да се направи нов списък за тези, които не са говорили през последната седмица.

Следобед първото занятие е семинар, като основна тема са проблемите на Мая — задачи и въпроси. Това е по нейна лична заявка. Направи ми впечатление, че тя изобщо не засегна изневерите на мъжа си, за които открито говореше преди няколко дни. Обвини съпруга си най-вече в липса на комуникация, която „отприщвала“ у нея вербална агресия или пасивна — когато го наказвала с мълчание, траещо понякога дни наред. Обвини и родителите му, живеещи два етажа по-долу, които постоянно се месели и натоварвали допълнително и без това нажежената семейна обстановка. За майка си каза, че изобщо не била в течение на проблемите и, затова била много изненадана, когато разбрала, че Мая е постъпила в общност на зависими. Зададоха и много въпроси. Камен я попита мислила ли е как двамата със съпруга биха могли да възвърнат доверието помежду си и допълни, че е важно за нея да се научи да разпознава и изразява чувствата си, за което трябва време. В този смисъл мястото и било тъкмо тук — в защитената среда, където може да разчита на разбирането и помощта на всеки. Повечето от групата го подкрепиха и той наистина има право. Само че всичко минава през призмата — ти трябва да си точно тук и за дълго. Този рефрен звучи като мантра, навсякъде и по всяко време. Кристияна от екипа я пита изпитва ли страх и от какво точно. После натиска деликатната струна, тъй като знае, че Мая много обича и държи на децата си. Обяснява и че за да ги гледа добре, трябва и тя да се чувства добре. Това също е вярно.

Както споменах, днес е неделя и екипите се сменят. Може би затова се усеща леко оживление и занятията малко се претупват. Сега пък Ванката — снабдителят, казал на Боби, че майка му била платила и за следващата седмица. Изобщо тук всеки за всичко и по всяко време може да ти даде „достоверна“ информация, което още повече обърква. А може би това е и целта. Все пак на Ванката може донякъде да се вярва в случая, тъй като, както споменах, той е мъж на счетоводителката Велкова, която пък е сестра на В. Петров. Човекът вероятно има информация, но зависи в полза на кого я използва. Той се опита веднъж и на мен да ми даде акъл, че проблемът ми бил емоционален. Изненада ме, защото до голяма степен позна, но още повече ме изненада фактът, че дори един шофьор и снабдител е запознат със състоянието ми в детайли. Боби продължава да се изнервя от незнанието и различните версии, които му се представят. Тотално е разконцентриран и явно няма да е спокоен в предстоящия разговор с майка си, което пък от своя страна внушава, че е лабилен и не е готов да излезе.

На второто занятие си пишем анализа за изминалата седмица. Обадих се за нещо и веднага ме обвиниха, че прекъсвам и демонстрирам емоционална нестабилност. Шефката Валя реши, че е време да ми даде урок и заяви, че трябва за 30 секунди да кажа по нещо лошо или да напсувам всеки от групата. В началото отказах да го направя, но все пак реших да опитам, защото знаех, че няма да ме оставят и потърпевшият ще съм аз. В началото се стараех да не съм толкова зъл и да бъда максимално обективен и безобиден в нападките. Когато стигнах все пак до жените се обърнах към Валя и заявих, че съм дотук и няма да псувам жени, някои от които могат да ми бъдат майки. Добавих, че се чувствам добре и спокоен си седнах на мястото. Валя явно усети, че е прекалила и замаза нещата, като цитира нещо от нейния гуру Бернаскони. Всъщност тя бе въвела част от методите му тук, а аз се чудех дали знае, че той е бил следствен в Швейцария. В края на занятието съобщи на Жоро, че е говорила с майка му и евентуално на 15-ти може да го пуснат в отпуск. Жоро не знаеше какво да мисли, защото директно бе казал, че си заминава на 6-ти, когато изтича предварителната му договорка. Явно започваше да разбира, че тук нещата не зависят от нас и се решават зад гърба ни.

Освен провизии, Ванката е донесъл и писмо до Боби от майка му, но не му каза и му го дадоха чак вечерта. По всяка вероятност предварително го бяха чели и анализирали в офиса, преди да му го дадат. В него, досущ като майка ми, тя му обещаваше да го пуснат в отпуск и го умоляваше да бъде твърд. Да устоява и да не се притеснява за пари и други подробности. Боби вече е извън релси и след писмото върви и гледа като сомнамбул. Не ще да разговаря с никого и явно също започва да осъзнава какво се случва.

На 4.06.12 ме назначиха за мениджър на кухнята. За пръв път съм мениджър, макар и временно. Мира не се чувства добре и ще трябва да я заместя. Имам лошо предчувствие от изненадващото повишение. До днес бях само обикновен резидент. Притеснявам се и от това дали ще се справя. Все пак задълженията на мениджъра са много, а на мен никой не ми бе обяснил почти нищо, освен Диди, която помолих да ме светне по основното — какви са ми задълженията и как да се държа с останалите. Освен това днес съм и караул по график. Две длъжности в един ден. Това си е направо недопустимо от гледна точка на правилата, но го приемам като своеобразна проверка. Може и да е така.

Телефонът отново не работи, въпреки обещанията на д-р Петров и Боби не можа да се свърже с майка си. По-късно на почивката го чувам да обяснява на Камен, че медицински бележки пред шефа на фирмата, в която работи не вървят. Камен обяснява, че не Валя ще му даде бележка, а личният му лекар, като го съветва да има повече доверие в майка си. Тези думи означават, че в офиса наистина са чели писмото или най-малкото са посъветвали майката какво да му пише. Между другото, четенето на чужда кореспонденция е незаконно, но тук нехаят за спазването на човешките права и се оправдават, че така пресичат тайни договорки за доставка на дрога или алкохол. Откъдето и да го погледнем, с всеки изминал ден става все по-ясно, че подобен вид общности имат свои правила, но никой от нас не е бил наясно с това, когато е давал съгласието си да постъпи в тях.

На излизане от столовата, след вечеря, шефката Валя уведомява Жоро, че е говорила с майка му и се обсъжда евентуално да го пуснат в отпуск, когато сестра му си дойде от САЩ. От него разбрах, че сестра му трябва да си дойде около 15 юни. Така че „кучетата си лаят, керванът си върви.“ Жоро си говори едно, но тук явно никой не го слуша или поне не го взема насериозно. Нещата се решават от екипа и родителите, респективно от този, който плаща.

Боби вече сериозно обмисля бягство. Докато му помагам да си просне дрехите, оглеждаме оградата отзад. Откриваме едно място, откъдето може да се мине, но трябват клещи да се разшири отвора. Тъй като днес съм караул всички ключове са в мен и използвам момента да вляза в парното помещение. Както си спомнях, там има стара щайга с инструменти. Взех клещите и ги скрих зад един кашон в мазето. Боби огледа отдолу и втория етаж, на който няма решетки. Тук вече се възпротивих и му казах, че няма да му ставам съучастник, за да се претрепе. Оттам е високо близо четири метра, тъй като има и полуетаж и е пълна лудост да се скача. Най-лесно може да се излезе през оградата. Проблемът е, че вечер караулният заключва всички врати и коридори, освен спалните помещения и дава ключовете на помощника в екипа, откъдето на другата сутрин следващият караул ги взема. През нощта няма как да се излезе от сградата, а през деня, дори да не те видят веднага, ще те усетят до час. Решаваме, че ако се наложи бягство, най-добре е да стане по време на разходка. Когато Валя е шеф на екипа, почти винаги следобед ни води до разклона за София. Разстоянието е около четири километра и отнема близо час и половина. През това време в общността остават само дежурният, караулът, хората от кухнята и ако има някой освободен. Тогава човек може да избяга отзад и да върви през полето успоредно на групата, така че когато те тръгнат назад, той да излезе на шосето и да хване кола на стоп. При добро стечение на обстоятелствата може да е вече край София, когато установят липсата му. Явно бягството не е невъзможно, въпреки че досега не съм чул някой да е бягал. Не зная дали ще се наложи Боби да бяга и ще успее ли, но отсега му желая успех. Освен това и моето писмо евентуално ще е в него. То е кратко, защото ще го чете по телефона. Дано най-накрая майка ми се усети какво всъщност става. Скрихме листчето в пликче кърпички за ръце. Успех, Боби! Утре ще опита легално. Дори сме подбрали точните фрази: Договорът ми изтече. Аз отговарям за себе си. Ще ми отворите ли или да прескачам?… Не можем да гадаем все пак как точно ще се развият нещата. От екипа са опитни и със сигурност неведнъж са изправяни пред подобни ситуации. Честно казано, не мисля, че тази тактика ще успее.

Другото важно нещо, което се случи през този ден е, че Владо замина сутринта в отпуск за делото, а малко по-късно излезе и Мая. За нея беше сигурно, пък и групата не я натискаше за препланиране. Откакто съм тук, тя е първият човек, който излиза навреме легално оттук.

Следобед приеха и едно момиче с булимия. Диди и Мира също са с хранителни проблеми, освен другото. Имахме и урок по салса. Преди няколко дни Валя доведе една своя позната, танцьорка по латино, която се зае да ни води курс по танци. В началото всички бяхме малко вдървени и го избихме на майтап, но после взе да ни харесва. Все пак бе нещо ново и свежо сред монотонния график. На мен ми допадна особено, тъй като съм играл в ансамбъл за народни танци и бързо влязох в ритъм. Тук понякога се случват различни неща и макар да не изглеждат на пръв поглед много примамливи и приемливи, човек се вкопчва в тях. Макар и рядко, случват се готини работи и в мероприятията по график, я на сутрешно, я на „Нещо интересно“. Това е занятие от дневния режим, което се провежда преди вечерното събиране. Вечерята е от седем и половина до осем, а вечерното от десет. И точно по средата на малкото ни лично време, в девет часа планирали „Нещо интересно“. Както казваха в казармата — целта на мероприятието е да се е… майката на личния състав. Освен това, така шефовете си запълват графика и ни държат под око. При „Нещо интересно“ сами решаваме на какво да играем и понякога се получават големи майтапи. Днес обаче ме извикаха да играя тъкмо когато приключих с чистенето на кухнята и мечтата ми бе да се опъна за малко на леглото до вечерно. За съжаление не ме забравиха, както понякога се случва.

Включиха тока, но отново се появи проблем с бойлера. Все пак днес дойдоха техници и го оправиха. Няма да можем веднага да го ползваме, тъй като още загрява и го наблюдават, защото е стар и може да има изтичане на ток. Надяваме се утре вече да се окъпем. За последната седмица съм се къпал само един път.

По време на разходката Валя е разговаряла дълго с Боби. Майка му наистина е платила за още една седмица, но повече пари нямала. Боби заявил, че ако идната неделя не го пуснат си тръгва сам, каквото и да става. Изненадващо Валя казала — добре. Ако наистина е така, това означава, че скоро ще го пуснат. Дано да съм прав!

5.06.12. Днес е един от онези монотонни и безоблачни дни, в които не може и не се случва нищо. До обед всичко си вървеше спокойно и по план. Следобед имахме група за цели, както всеки вторник, а на второ занятие Мира щеше да представи формулировката си. Това се прави от всеки резидент, за който се сметне, че е преминал основните етапи и може сам да прецени и формулира проблемите си. Формулировката обаче не е свободен текст, а се пише по строго определени точки и план. Интересното в текста на Мира бе, че не споменаваше никъде детето си. Описваше надълго и нашироко историята на своята злоупотреба, но никъде не се споменаваха конкретни стъпки. Непълна бе и когнитивната формулировка. Както често се случва, върнаха я за дообработване. Отново имахме латинотанци.

На вечеря за пръв път чувам някой от ръководството да роптае срещу храната. Не за качеството, а за количеството. В случая Валя на няколко пъти заяви, че храната е малко. Половин парче пържена риба, на дължина около 15 сантиметра и малко прясно зеле за салата. Накрая каза на мениджъра в кухнята да нареже в две чинии малко кашкавал и хляб, за да си доядем. Шефката се питаше на всеослушание как така десертът е само една малка ябълка? А аз се питам — защо пита, след като това не е изключение, а практика и тя би трябвало добре да знае какво ядем. Откакто съм тук, винаги е имало само един път седмично десерт и той е бил обикновено ябълка или друг плод. Някои по-нетърпеливи поискаха разрешение и излязоха, но повечето търпеливо изчакахме хляба и кашкавала, защото наистина бяхме гладни. Сиренето и кашкавала взимаме от една старица в селото, която го приготвя сама и цената му е наполовина.

Вечерта се върнаха Владо и Емилия, която също е от старите. Владо получил присъда три години пробация, като ще му се приспада и престоя тук. За Емилия впоследствие разбрах, че екипът се обзалагал дали ще се върне или не. Тя се върна, но при нея ситуацията е различна и има голям стимул. Както и Жени тя е с особен статус — като резидент, който е преминал цялостната двегодишна програма и му предстои напускане. Нейната програма е пет дни тук и пет дни навън. Това се нарича „риентри“, а след като излезе окончателно, ще посещава няколкомесечен курс за ресоциализация.

6.06.12. Днес е много студено. Слънчево е, но духа силен и мразовит вятър. Сигурно не е повече от десет градуса. Слязох да изпуша една цигара и главата ми замръзна. Малко съм зле с дрехите, тъй като изобщо не мислех да оставам дълго. Майка ми изпрати едно яке и един пуловер, но пуловерът в момента е изпран и съм само по фланелка и суитчър. Навлякъл съм всичко — и суитчъра, и якето, но и вътре е хладно. Парното изключихме отдавна. Все пак вече е юни, но планината си е планина. Вечер и сутрин си е направо студено. Слънцето не е като в града и често заблуждава, а и снощи не гледахме новините и не бяхме наясно с прогнозата за времето. Всъщност, вече трети ден не сме гледали новини, тъй като разходките се удължаваха или тръгвахме по-късно. Ръководител на екипа отново е баш шефката Валя, а тя държи много на разходките. Нищо лошо, само че правилникът и дневният ред са за това — да се спазват. Тук обаче най-важно е решението на шефа на екипа. Разходките отпускат и никой няма нищо против тях, но при Валя често терапевтичните групи продължават не по час и половина, а по два часа. Така и разходките се провеждат по-късно за сметка на вечерните новини. Представям си какво ще се случи, ако някой от нас закъснее или пропусне мероприятие, дори и по уважителни причини. Веднага ще му набият канчето по един или друг начин. От Владо научавам някои новини. Наркоман счупил икона в катедралния храм „Св. Александър Невски“. За нас е важно, тъй като единствената връзка с цивилизацията са новините, колкото и постни да са. Тук сме извън света. В едно безвремие. Все по-често бъркаме деня или датата. Отново се сещам за „Вълшебната планина“, където времето е разчупено на безброй сегменти и за да оцелееш, трябва да играеш роля в микрообществото на пансиона. Да се изживяваш и доказваш като някакъв.

Една от съществените интриги е Жоро как ще постъпи и дали ще успее да отстои решението си. Днес трябва да излезе. Към обед от офиса идва новината, че майка му е платила за още една седмица. Горкият Жоро е като ударен с мокър парцал. Не знае дали е истина и как да постъпи. Ако е истина, няма как да си тръгне, тъй като това не са малко пари (400 лева). Ако отложи, обработката и на него, и на майка му ще продължи. Той е объркан, но все още демонстрира някаква решимост. Казах му какво мисля. „Можеш да останеш тук по една или друга причина, още седмица, месец, година. До тогава вече ще са ти изсмукали паричките, а само два месеца след като излезеш, отново ще си в употребата. Защото разликата не е в един или два месеца повече, а в това, че никой не работи сериозно и индивидуално с теб, а ти не си готов, не си вътрешно мотивиран за борбата с порока. Не го и осъзнаваш като сериозен проблем. Поне аз те възприемам така.“ Георги гледаше в небитието и мълчеше.

Следобед изпратихме Жени. Както казах, познавам я бегло, но всички отчитат голяма промяна. Била много опърничава и в момент на гняв чупела каквото и попадне. Дори врати. Сетих се за животинската и реакция, когато Мира искаше да мине по току-що измития от нея коридор. Кристияна от екипа каза, че ще я запомни с нейния контракт. Сега разбирам, че историята с гроба е вярна. Тъкмо на Жени контрактът и бил да си изкопае гроб. Не и е било много лесно. Тя е слабичка, но на височина гони метър и деветдесет. По-късно самата тя ми разказа, че и било много трудно. Времето било студено, почвата твърда, а имало и много камъни. Супервайзърът я посъветвал да гледа на камъните като на своите проблеми. Не спомена дали и е помогнало, но си мисля, че все пак това извратено наказание не е обосновано от никаква нормална логика. Валя каза, че тогава и те не били наясно дали ще остане в ТОЖ. Имала и допълнителна задача — в почивните дни да пише есета. Но тя се справила. Преди да тръгне и казаха да вземе телефоните на всички, особено на софиянците, на които предстои отпуска. По-късно успях да разбера защо. Една от задачите на излезлия в „риентри“ била да проследява (това бе точната дума) тези, които по една или друга причина са навън. Да се интересува какво правят, какво мислят и най-общо казано, да ги шпионира. Така че, мръсотиите не свършват в ТОЖ, особено ако ти предстои евентуална кариера там, какъвто се очертаваше засега случаят на Жени.

7.06.12. Станах по-рано, защото ме събудиха. Мислех да отида до банята и да се избръсна спокойно, но уви. Вътре бе Стилян. Когато той влезе в банята, тя остава затворена двайсет-трийсет минути, независимо колко други чакат вън. Сума скандали и разправии са ставали за този прословут негов тоалет, но той си продължава постарому. Разбрахме се да влиза последен, което също не спазва, но поне започна да става сутрин малко по-рано, както и днес. Слязох долу в кухнята да видя кога ще стане кафето. Помощник-готвачът Цецо бе сам, а кафето още не беше готово, затова се качих обратно горе. Чак в стаята се сетих, че съм изпуснал шанса да си мазна нещо на една филия, но моментът бе изтекъл. По коридорите вече се разхождаха и други, а хванат ли ме в кухнята без уважителен повод или с филия в ръка, не ме чака нищо хубаво.

Снощи гледахме филм, но както често се случва, не го догледахме, защото включихме видеото малко по-късно, а точно в 11 и 30 часа лампите се гасят и всички трябва да са по леглата. Докато чакахме да свърши мениджърската и вечерното събиране, заговорих Емилия за телефона. Тя е от тези с най-дълъг престой тук и потвърди това, което вече бях чул — че се случва телефонът да не работи по няколко седмици. Проблемите с тока и топлата вода също не били за пръв път. Даже през миналата зима в един момент нямало и студена вода, което значи, че е нямало и парно. Затова трябвало да ходят до селото и да си носят вода в легени, както и да ядат сухоежбина на свещи, когато и токът е спрял. Валя каза преди дни, че къщата заприличала на „Хилтън“. И друг път съм чувал от ръководството, че сега е много по-добре. Не смея дори да мисля какво е било преди, но вече имам бегла представа.

Преди ритуала повечето вече сме на стълбите и пушим. На около петнайсет метра от основната група Иван, който също още е младши резидент заговаря Лили. Владо веднага вика Иван. Те трябва да знаят, че още са младши и нямат право да говорят с друг, освен с наставника си. Аз и Боби сме седнали на слънце малко по-встрани. Към нас се приближават леля Лили и Мира, която констатира, че „гадният вятър днес го няма“. Лили добавя, че е добре да се махнат и други гадни неща. Тихо и казвам да не се закача, защото Владо може да го изтълкува инак. Лили отново се е наострила, вчера заплашвала, че щом излезе оттук, ще съди ТОЖ до дупка, дори и в Страсбург — за нарушаване на човешките права. Сърди се и на дъщеря си, но аз се опитвам да я успокоя и я убеждавам, че тя е просто подведена и нещата ще си дойдат на мястото. И аз се сърдех на майка си и още не съм и простил, но отчитам и факта, че е била подработена или най-малкото заблудена. Вчера успях пак да поговоря с Лили и тя ми сподели, че имала влог с 15 хиляди евро, друг с 65 хиляди от продажбата на апартамент в центъра, друг апартамент (в който живее) от 130 квадрата и два други по-малки, които давала под наем, както и вила край София. Останах като втрещен и веднага я попитах тук знаят ли за това. Тя отговори, че не е казвала на никого и не са я питали, но може дъщеря и да е споменавала нещо. Посъветвах я, когато се свърже с дъщеря си да я закълне да не казва, и мислено се молех д-р Петров да не е разбрал, защото ако това стане, леля Лили няма да излезе скоро от тук. Пак ми се оплака, че продължавали да я обиждат и не само Владо. Онзи ден Мира я попитала „ти къпеш ли се?“, а тя отговорила „ти как мислиш?“. Аз не съм усетил да е нечистоплътна, но каквото и да е, това е гнусно поведение и тук е забранено като вербална агресия. Диди пък я закачала, като че ли е дете. Питала я какво има на фланелката и когато погледнала надолу, я чукнала по носа. Засегната, Лили казала: „Момиче, аз не съм на шест години, на толкова е внучката ми!“ А Диди се оправдала, че иска просто да я накара да се усмихне. Обясних и че най-вероятно е така и в случая не и е мислела лошото. Но напрежението, разликата в годините и културата си казват думата. Лили е стабилизирана и спокойна за момента, но усещам, че новата криза набира сила. На лицето и все по-често се появява онази жална физиономия на обидено врабче. Иска да си отреже косата, тъй като не може да я поддържа. „Винаги съм била с прическа и боядисана“, оплаква се тя. Тук обаче за такива екстри не може дори да се говори.

Написах първата забележка. И то на координатора Емилия — за семките, които ръси навсякъде из къщата и във всяко кошче. Трудно се изтръскват, а трябва да пестим чувалите за боклук и да ги ползваме по няколко пъти.

Имаме нов член. По произход е руснак и трудно говори български. Представи ни се като дипломиран психолог с алкохолна зависимост. Казва се Пьотър и в София водел много успешни курсове по програмата на известен руски психолог, чийто ученик е. Надявам се с времето да разбера повече за него.

Преди втората трудова казах на Мира, че аз, Жоро и Боби със сигурност сме разпределени на маслоотделителя, най-мръсната работа. Казвам го неслучайно, тъй като това е един от начините на резидентското ръководно тяло — координатор, експедитор (Владо) и мениджърите да си отмъщават, тъй като те определят кой къде ще работи. Познах. Не предвидих обаче, че освен това ще ни пишат и на горното фоайе, стълбите и тоалетната на екипа. Между другото една от двете шефки е в цикъл. След трудовите терапии се събираме преди обед с мениджърите по екипи. Това са така наречените срещи по тимове, на които мениджърът се информира за състоянието, настроението, мислите и преживяванията на всеки от неговата група. Тук е мястото, ако някой иска задвижване по даден въпрос, да го каже и мениджърът да го предаде на висшестоящия. На въпроса за какво мислим в момента отговарям, че не мисля за нищо, защото нищо не зависи от мен и няма нужда да се напрягам излишно. Провокацията е отмината с мълчание. Всъщност това е самата истина — умението да не мислиш за нищо или поне за това, което става около теб и да се оставиш на течението, е един от успешните начини за самосъхранение в ТОЖ. Лили отговаря, че мисли за дома, тъй като не знае какво се случва там и „се чувства в безтегловност“. Останалите лъжат, бръщолевейки общи приказки. Един от задължителните и важни въпроси на събирането по тимове е този за агресията. Всички, както в повечето случаи, отговаряме вкупом, че досега през деня не сме били свидетели на агресия, въпреки че обикновено тя се стеле на талази край нас в най-различните си прояви.

На обед имаше леща, което означава повече хляб, ако успееш егоистично да изпревариш другите, тъй като дажбата е две филии на калпак. Този път донесоха и допълнително, но това се случва рядко. Прави ми впечатление, че когато заговоря за някои от порядките, взаимоотношенията и за онези редки позитивни неща, които откривам в ТОЖ, обикновено втората част на изречението започва с едно „но“. Както и да е. Важното е, че се надумках здраво с леща и хляб. Сега следва около един час почивка преди следобедни занятия. Това е един от най-хубавите моменти през деня. Лошото е, че докато изпушим цигара и стигнем до стаите, половината от времето минава и точно когато сме се отпуснали и някои дори похъркват, трябва да ставаме. Мисля си, че е по-добре тази почивка изобщо да я няма, а да я обединят със свободното вечерно време. Така свободното време ще се почувства като лично и ще можем действително да му се насладим. Използвам това драгоценно време не за сладка дрямка, която ще ме разложи, а за да си пиша записките. Откакто започнах дневника, се чувствам не толкова излишен. Той придава на пребиваването ми тук някакъв смисъл и ме зарежда. Изисква от мен да гледам по-сериозно и по-внимателно на нещата, да ги тълкувам и подреждам. Гледам вече на дневника си като на един опит за начинаеща проза, който може и да ми послужи някога.

Първата от групите следобед е мотивационна. Водещи са Мина, Стилян и Емилия. Обсъжда се ролята на наставника и мениджъра за повишаване на мотивацията. Жоро признава, че през миналата седмица мотивацията му е паднала, т.е. атаките срещу решението му за напускане са изиграли по-скоро обратна роля. От друга страна, те го и прекършват. Неслучайно завършва като заявява, че не усеща промяна в себе си, но приема идеята лечението му да е тук и сега и срокът на пребиваването да се увеличи. Тази парадоксална категоричност и прямота ме изненадва, тъй като означава, че той е безапелационно победен. Човек от екипа изненадващо липсва на мероприятието, но забелязвам, че водещите четат сякаш написани от друг въпроси. Това може би означава, че задачата на занятието е да извлече допълнителна информация за отделни личности и състоянието им. Група без пряк надзор от екипа би могла да бъде сигнал за снижаване на бдителността, да се поотпуснем и да споделим повече неща.

Следваща в списъка е леля Лили. Тя също отговаря, че мотивацията и е спаднала, но предпазливо свързва това с една година от смъртта на майка и, и седем месеца от тази на мъжа и, който умира буквално в ръцете и от инфаркт. Между другото, тя първоначално не пиела и започнала с ривотрил, но после го спряла. Почти всяка жена на тези години, преживяла подобно нещо може да е на успокоителни. По-нататък Лили заявява, че не иска да обиди никой, но тук не се чувства добре. Играта на криеница продължава, като тя допълва, че не знае кое тук я кара да се чувства зле, тъй като не е нищо конкретно. Явно липсата на човек от ръководството не я е заблудило. Тогава атаката от водещите започва. Ема в миг на откровеност заявява, че в началото не понасяла нищо и искала да ги съди. Схващам това като подкана към Лили да бъде по-честна. Стилян я пита дали не я е страх да не се върне в употребата и я съветва да бъде по-активна и да се излекува от зависимостта. Как да се излекува бе, олигофрен, като не е за тук и ние обсъждаме проблеми съвсем различни от нейните. Мина подкрепя общия хор, подчертавайки наблюдението си, че в началото Лили е била много по-добре отколкото сега. Ами запитай се защо?

Малко след това Мина се изпуска пред Драган и преди да го репликира, казва: „ами на нас тук ни е записано…“. Опа! Значи на водещите някой предварително им е записал кого и какво да питат. Това потвърждава предположението ми, че тази група е специално организирана за натиск върху отделни личности — проблемните Жоро, Драган, Лили и Боби или най-малкото ръководството няма и грам доверие в тези, които е назначило за успяващи и не си позволява да изпуска и за миг ситуацията от ръце. Сигурен съм, че вече и аз съм спряган като част от „групата на Шаро“. Достатъчно съм се изявил като рисков, неизвестен и непредвидим тип. Мина неслучайно изведнъж се обръща към мен: „Как си Миро, (тук ми викат така за по-кратко) какво става с теб?“ Явно иска да види как приемам поведението на атакуваните. Тактично замълчавам, сякаш не съм я чул, но тя продължава да ме фиксира. Тогава се обръщам директно към тях: „Я ми кажете, кой ви написа тези въпросчета?“ И тримата се подсмихват и споглеждат помежду си. То няма и смисъл да се преструват. Подсмихваме се и ние — другите. Продължавам, като им напомням, че ако искаш честност трябва и ти да делегираш такава, а не да манипулираш и лъжеш. Те ми отговарят, че така се прави. „Без коментар“, както обичат да завършват преките си репортажи водещите американски телевизии.

На второто занятие глупостите и грубостите продължават. Диди има последващо действие от Камен отпреди няколко дни, защото му казала на координаторска среща, че не те (точно кои, не стана ясно), а той е дебел. Камен възприел това като скъсяване на дистанцията и размиване на границите. Явно, според него, на помощник от екипа подобни неща не бива и не могат да се казват. От горното се вижда също как инструментите за въздействие в общността се ползват изкривено или най-малкото не по предназначение. Диди правилно заявява в началото, че не разбира защо има последващо действие и допълва, че чувства Камен близък и това било просто шега. Всички вкупом започват да я поучават. Най-вече такива като Емилия, която има сериозен проблем не само с размиването на границите, но и с наднорменото тегло. При нея това е по-скоро от липса на култура, а и като член на мургавото малцинство обикновено не се съобразява какво точно казва и как прозвучава то в ушите на другите. Спомням си, че тук е практика и мнозина от екипа на моменти се държат фамилиарно, в което няма нищо лошо и вероятно е част от тактиката. Валя и Камен играят с нас редовно на карти. Виждал съм Камен и Мина да се държат едва ли не като влюбени и с право се запитах тогава „този наистина ли е от екипа?“

Огорчена и несправедливо обидена, Диди се разплаква отново и едва ли не, моли да не я разплакват пак без полза пред цялата група. Това не помага, а допълнително напряга и чрез чувството за самосъхранение обикновено действа противоположно. Отделен въпрос е, че Диди, като мен и Лили е малко тип Тити Папазов и реве за щяло и нещяло. Ани от екипа философства, че трябва да се мине през мъката, за да се отиде в „готиното“. Не знам защо го каза тъкмо сега. Мисля си, че обикновено по-младите сме обект на обработка, докато ни сложат на място, но всъщност старшите също често са не само инструмент, но и обект на манипулиране. Привилегировани, така да се каже, няма.

Диди завършва с твърдението, че тази група изобщо не и е била полезна. На мен също, с изключение на това, че си водих записки и ще ги използвам в дневника. Емилия и Мина заявяват, че групата им е била много полезна, въпреки че Мина допреди минути твърдеше, че нищо не разбира и иска пояснения.

8.06.12. Днес отново съм отговорник. Денят започва с леко „недоразумение“. Събуждам се в седем и пет, а караулът трябва да ме е събудил в седем. Слизам долу. Караул се оказва Владо. Питам го защо не ме е събудил, а той ми отговаря с наивна усмивка, че като събуждал Драган от съседното легло му се сторило, че съм буден. Отбелязвам, че не му е работа да буди Драган, а мен. Личния състав будя аз в седем и половина. Както и да е, не искам да влизам в разправия с този мухльо. После разбрах от Боби, че погледнал към мен, видял, че спя и си излязъл.

След като изчистих офиса (привилегия на дежурния) ми казаха да остана и се започна „терапията“ — кога, защо и как мисля да си тръгвам. Е, поех ангажимент. Ако майка ми, сестра ми, д-р Пенкова (нейна близка преподавателка и доцент по психология) и д-р В. Петров настояват, мога да остана още малко. Не знам какво ще последва от това, но първия рунд отново е за екипа. Веднага ми бе обяснено, че д-р Пенкова не е специалист по зависимости, а Деси не може да ми е психолог и да ме съветва професионално. Пак ме разбутаха. Да му се не види! В офиса стана въпрос и за леля Лили. Казаха ми, че тя пиела едновременно алкохол и хапчета. Не знам какво да мисля. Ако това е вярно… лошо!

9.06.12. Сутринта без да искам разплаках Лили, но трябваше да го направя. Исках да я питам за алкохола и хапчетата. Явно Ани, която ми каза това, отново си нагласяше нещата както и е угодно. Според нея дъщерята на Лили не можела да гледа и майка си, и дъщеря си едновременно. Сякаш това е непосилно. Та Лили не е с някаква непреодолима болест като алцхаймер например. Не е лежащо болна, което да изисква постоянно наблюдение и грижи. Пък и не е ли това основното задължение на една дъщеря? Ани ми каза следното: „Ти знаеш ли, че когато Лили е била във Военна болница, дъщеря и си е взела една седмица отпуск.“ Каза го с такъв тон, сякаш е извършила геройство. В края на краищата нали майка и е била в болница, за какво и е бил отпускът? А и за 50 лева на ден можеше да й вземе специализирана болногледачка.

Когато и казах какво съм чул и я попитах така ли е, тя отговори, че е взимала алкохол и успокоително само веднъж. Дори и да не е така, сигурен съм, че когато са били живи майката и съпругът и, такъв проблем не е имало. Познавам визуално хора с алкохолен проблем и смея да твърдя, че при Лили, поне видимо, няма следи от дълготрайна злоупотреба с алкохола. Тя ми каза, че дъщеря и я водила в психиатричната клиника на четвърти километър и след като не могла да я изкара психично болна, платила да я пишат с алкохолни проблеми. Не мога да знам точно как стоят нещата и не ми е работа, но явно истината е някъде по средата. Лили отново се разплака. Опитах се да я успокоя, но тя ми каза, че не може да спре, допълвайки с огорчение: „Собствената ми дъщеря да ме изкара алкохоличка. Разделила съм на всички по равно… защо така…“ Като се поуспокои добави, че дъщеря и й казвала, че винаги може да се защити. Как да се защити срещу епикриза, питаше Лили. И бе права. Обещавам и че освен с дъщерята ще говоря и с познат адвокат. Продължава да плаче и споменава, че ще се обеси. Отново я успокоявам. В края на краищата кризата и разочарованието, които са я притиснали, ще се уталожат. Естествен закон, но не би било лошо да й дадат нещо успокоително. Оставям я тихичко и тръгвам към стаята. Срещам Кристияна от екипа и казвам, че Лили пак е в криза. Тя подминава. Все пак подвиквам, че не е лошо поне да й измерят кръвното, но тук само Стилян го мери добре, а той утре заминава за Англия. Денят не започва хубаво.

В кратката почивка, докато чакахме да ни извикат за обед, Ани, в изблик на откровеност ми каза: „Ти не споделяш с нас, но всичко идва. По един или друг начин. По други канали.“ Дори не се притесняват и не само те. Щом видиш двама да говорят нещо приглушено, винаги ще видиш край тях безочливо да се върти друг резидент и да подслушва, без да се крие. На мен също са ми надничали директно в тетрадката и постоянно ми задават въпроса: „Какво толкова пишеш?“ Крия я на различни места, защото се опасявам, че ще изчезне, но тук не могат да се открият добри тайници. Гледам основно да пиша по време на групите, като после преписвам набързо в дневника, но и това е забелязано. На няколко пъти ми направиха забележка: „Престани да пишеш толкова, а слушай повече!“ Когато се оправдах, че просто систематизирам чутото, Валя промърмори: „Ти вече май имаш материал за цяла книга.“ И представа си няма колко е права.

Преди дни споменах, че никой не работи с Хари. Надали е поради моята забележка, но от днес той има индивидуална задача — на всяко сутрешно събиране да чете по няколко изречения, за да си подобрява говора и дикцията. На следобедните занятия Хари обикновено спи, а до него е Драган със задачата да го побутне, ако започне да хърка. Лошото е, че Хари често негодува и псува като го будят, но хубавото е, че почти нищо не му се разбира. Както казах, с него не работи никой и не е ясно защо и откога е тук. Единственото му задължение е да забърсва масата за пушене и да изхвърля фасовете, което невинаги прави, плюс новата задача да чете по няколко изречения сутрин. Понякога човек от екипа го кара да отиде до портала и да се върне, на което той също се противи. За сметка на това притежава завиден апетит. Кръв да му е, както добронамерено казват старите хора. Все пак и на него му плащат престоя и отдавна е изплатил лещата, хляба и „грижите“ за десетилетия напред.

Май забравих да спомена, че онзи ден дойде едно ново момче, Ганчо. От Стилян разбрах, че всъщност е стар познайник и идва за четвърти път през последните две години. Говори дълго с Бонка в офиса и вече няколко дена е извън графика. Не идва на занятия и по цял ден спи. Никой не пита и не се интересува от него. Поне засега. Явно си е платил да се стабилизира и да изкара абстиненцията.

На тимовата сбирка руснакът Паша и леля Лили отново поставиха въпроса за телефона и неговите повреди. Пьотър изтъкна, че имал действаща фирма и групи по психология и не можел без лаптопа и мобилния телефон. Обясниха му, че няма как да му ги дадат, тъй като не е разрешено за никой. Освен това някой наркоман можел да открадне лаптопа, да го продаде и с парите да избяга и да си купи дрога. Леле-мале! На кой ще го продаде, на бабите от селото, откъде ще купи дрога и ако е решил защо ще взима лаптоп, за да избяга. Лили допълни, че за същите пари се лекувала от нерви в пансион. Обслужвали я сестри и имала телефон и всякакви екстри. Явно при нея нервите все пак са проблем, но на тези години това е почти нормално. Мисля, че точно тя го бе казала най-добре: „Има стандарти при утвърждаването и функционирането на всяко едно заведение и ако то не отговаря на тях, се затваря.“ Пьотър пък находчиво припомни, че дори в затвора имаш право на две телефонни обаждания седмично.

Направих си задвижване за лична консултация с психолог от екипа относно предикторите и импулсите за употреба, с които не бях много наясно. Най-общо казано предиктори са онези думи, образи, спомени и ситуации, които предизвикват импулс за употреба. Мениджърът на нашата група Мира ми каза да се обърна директно към Ани, тъй като имала много задвижвания. Явно няма да стане. Изобщо тук лични консултации и разговори се осъществяват много рядко и това обикновено е по инициатива на психолога, когато трябва да изглади някое ръбче у теб. Вчера дочетох книжката на В. Петров за терапевтичните общности. Много интересно четиво. Започва с няколко хвалби за Петров от изтъкнати и не толкова изтъкнати специалисти по въпросите на пристрастяванията и общностите. Следва основният текст, в който се казват много интересни неща, но стигайки до последните страници се запитах — дали д-р Петров е автор на тази книжка, тъй като от представената библиография е видно, че за написването на основния текст от около 140 страници, авторът е ползвал помощта на 198 произведения и автори.

В края има кратка справка за Терапевтична общност „Жар-птица“, където се посочва, че близо 70% от завършилите програмата не употребяват психоактивни вещества (ПАВ), а над 65% от постъпилите я завършват. Ако това е вярно, без да съм специалист мога да кажа, че ТОЖ е ако не най-добрата, то поне една от най-ефективните общности в цялата световна история на тези домове, но за тези неща ще говоря и малко по-късно.

На тимовото събиране преди обед, Пьотър каза и нещо друго, много важно за психолога и клиента, а именно „че психологът трябва да е на равнището на клиента“. Тогава нещата тръгват и се установява доверие, откритост и емпатия. Тогава психологът успява да влезе под кожата на клиента и да работи ефективно. В противен случай, ако седи в офиса, решава еднолично и води самоцелно клиента по някакви свои пътища, резултатите не могат да са добри. Тези неща руснакът ги каза по повод поведението на Ани и е много прав, но още не е видял Валя, при която преобладават провокацията и агресията.

Следобед се случиха още две любопитни събития. След приключване на първата група на нас дадоха почивка, а второ ниво (мениджърите и ръководният екип) се събраха в офиса. Когато малко по-късно минах край вратата на шефовете, чух оттам да се носят викове и крясъци. Реших, че Ани се кара нещо на мениджърите, но се учудих, тъй като тя нямаше навика да вика, като Валя например. После разбрахме, че са организирали така наречения „горещ стол“. Вече стана дума, че това е един от най-противните (гадни, както казват тук) инструменти. Съгрешилият сяда на стол в средата и всички други се изреждат да му кажат, по-точно да му изкрещят, какво мислят за него. Седящият няма право да говори и да се защити. Трябва само да слуша. Явно на стола пак е била Диди, защото когато излизаха от офиса тя плачеше. По-късно я чух да казва: „Като съм толкова лоша, защо не ме махнат?“

За този вид мероприятие се изисква сериозно нарушение, но ние не разбрахме какъв е бил поводът. В крайна сметка това се решава от екипа. Забелязах, че Диди често е атакувана както от другите мениджъри, така и от резидентите. Може би защото е по-човечна и не се е пречупила напълно. Тя е човек, който изживява нещата и взаимоотношенията си с другите. Срещу нея бе и първата конфронтация, на която присъствах. Тя бе от най-атакуваните и когато представяше планировката си за отпуск, а по-късно и своята формулировка.

На вечерно пък имахме интересен епизод с Пьотър. Бяхме запалили огън на двора, а в селото имаше събор и се чуваше музика. Когато всички седнахме, той остана прав и дълго гледаше огъня като хипнотизиран. Накарахме го все пак да седне, но руснакът продължаваше да се взира в огъня и да повтаря „прекрасно“. В края на вечерното стана и каза нещо от рода на „сега ще ви покажа нещо интересно“ и се зае да разравя огъня и да подравнява жарта. Първоначално смятахме, че ще е някаква нова психотехника. Вече ни бе показал няколко, които наистина бяха интересни. В един момент се усетих какво е решил. Явно искаше да ходи по огъня. Едвам го удържахме. Той е едър като сибирска мечка. Аз и Петър го хванахме и го държахме встрани от огъня, но той се дърпаше, извръщаше и продължаваше да гледа в огъня като хипнотизиран. Екипът сериозно се притесни. Бе изпаднал в нещо като екстаз. Малко по малко го дотътрихме до офиса и го вкарахме вътре. Беше събота и побързахме да си включим филма. В събота и четвъртък имаме право на филм, но за да го изгледаме трябва веднага да го пуснем, тъй като в 11 и 30 всички трябва да са по леглата. След малко той се появи и бе учудващо спокоен, а когато се прибирахме по спалните го чухме да бръщолеви на развален български нещо за Странджа планина и светиите Константин и Елена. Явно в къщата вече си имаме и нестинар.

10.06.12. Днес май Боби наистина ще си замине, а с него и бележката до майка ми. Опитвам се в няколко реда да й подскажа поне какво се случва всъщност и ако още не е предплатила да не продължава да плаща повече. Ако ли не, аз обръгнах вече и мога да изкарам поне още два или три месеца. Това обаче не бива да узнава никой. Леля Лили ми каза сутринта, че вчера, в разговор с екипа, заплашила да се самоубие. Обещали и че днес ще дойде дъщеря и да я види. Според мен това е било поредната заблуда, докато и падне нервата. Казах и ако дойде дъщеря и да не се напряга, а да й даде алтернативи — друга клиника или шанс за десетина дена вкъщи.

Към обед пристигнаха да вземат Боби. Успяхме да си разменим телефоните и той обеща до два дни да се обади на майка ми. Лили също ми даде телефона си, както и този на дъщеря и Ева. Докато Боби чакаше, майка му бе в офиса за последни инструкции. С него пък говориха Владо, Стилян и Диди. Идеята бе, след излизане, да прекарва тук поне съботите и неделите. Било много важно. За кого, не стана ясно. Успях да поговоря малко с него насаме, но видях как Емилия стоеше наблизо и се опитваше да улови нещо от разговора ни. Сякаш се пробваше да чете по устните. На съседна пейка малко зад ъгъла си бях оставил книгата и дръпнах Боби натам. След секунди зад ъгъла се зададе Диди с кафето и цигарата си и седна до нас, въпреки че почти всички останали пейки бяха свободни. Не знам дали ме гони параноята, но тук е така. Те дори не смятаха за нужно да се прикриват, когато подслушват. Вероятно даже държаха да сме наясно каква е ситуацията. В книгата на д-р Петров се казваше, че е препоръчително да си помагаме и съветваме помежду си, но нас специално — мен, Лили, Боби и Жоро ни държаха под око. Както веднъж ми каза Ани — „вие там с Лили постоянно си шушукате и се навивате един друг“. Отвърнах, че не е така, а само се опитвам да я успокоя, когато е много разстроена, тъй като усещам, че ми има доверие. И това бе самата истина.

По време на първата трудотерапия чух как експедиторът Владо каза на Мира: „Намери и някаква работа, не може да ми седи така.“ Имаше предвид Лили. Вчера, когато мениджърите и екипът бяха на „горещ стол“ в офиса, ние мъжете се бяхме събрали в хола. След малко Владо доведе и Лили с обяснението, че горе в стаята не можел да я наблюдава. Не знам дали някой го бе натоварил с тази задача и защо, но това не бе загриженост, а по-префинена форма на издевателство.

Малко по-късно, Ели и Мира я изведоха на една пейка и се заеха да я успокояват. Лили седеше леко привела глава и гледаше в земята. Не плачеше, но си личеше колко и е тежко. В един момент Владо мина края мен и поглеждайки към Лили, каза философски: „Каквото посееш, такова ще пожънеш.“. После ме изгледа доволно. Не знам какво са посели дрогата и алкохолът в куфелницата на това копеле, но Лили с нищо не го бе обидила, освен с това, че умствено и морално стои несравнимо по-високо от него. В този момент страшно ми се прииска да стана и да ударя с всичка сила в лицето този идиот.

Телефонът пак не работи и няма да мога да се чуя с майка. Замислих се и за нея. Вече пет седмици съм тук, а сме говорили само два пъти. Не е и дошла на свиждане. Нито веднъж, но може и да не знае. От екипа и управата никога не ти казват нищо, ако не попиташ изрично. Когато бях в психиатричната клиника на четвърти километър, след поредния опит за самоубийство, тя идваше всяка седмица, даже и по два пъти, въпреки че не бе нужно и всеки път и го натяквах. Сега обаче… Сега не знам. Тук нищо не се знае със сигурност и не се обяснява.

Следобед, между първото и второто занятие ме изпратиха да почистя и измия стаите на шефовете. Предстоеше смяна на екипа.

Задвижването ми за консултация относно предикторите и импулсите не се осъществи. Така и предполагах, въпреки че ми бе обещано за днес. Ако не друго, то поне на обещания тук са щедри.

16 часа и 20 минути. Сега разбирам, че дъщерята на Лили е идвала, но не съм усетил, защото са говорили в офиса. Когато дошла, дъщеря и се запътила право натам. „Не мога ли и аз да вляза“, попитала Лили. Пуснали я и Ани веднага започнала с въпросите: „Ти сигурна ли си, че можеш сама да се справиш навън? Дъщеря ти не може да се грижи за теб, защото гледа дете и свекърва.“ Мислено обърнах внимание на факта, че тя гледа свекърва си, но за майка си няма време. Леля Лили си излязла и се качила горе в стаята. След малко дошла Емилия да я пита иска ли да й донесат нещо и й дала рисунка от внучето. Това, разбира се силно я разчувствало, но обидена, върнала рисунката с думите, че не ще нищо и никого не иска да вижда. След малко дъщеря и си заминала, без да се сбогува. Вероятно са и казали да не я разстройва. Поне аз считам, че това е единственото нормално обяснение. За други възможни варианти не искам и да мисля. Знам само, че каквато и да е тази жена, тя не заслужава подобно отношение и подобно заведение.

Бях и казал преди време: „Карай напук, ако трябва. В смисъл, ще оцелея въпреки всичко и ще разкрия тъмните ви игри.“ Така се опитвах да я мотивирам. Отчасти по този начин надъхвам и себе си, а като изляза едно от първите неща ще е да видя какво мога да направя за нея. Признах и че за да се съхраня съм започнал да водя дневник с идеята да разкажа за ставащото тук. Тя много се въодушеви. Впрочем в известен смисъл тъкмо това правя сега, като пресъздавам част от преживяното в ТОЖ.

На отсрещната пейка виждам, че Иван става неспокоен. Седнал е настрани и пуши цигара от цигара. Той, Лили и руснакът са единствените от групата по-стари от мен. Сега съм на четиридесет и осем, а Иван е някъде около петдесет и пет. Женен е, от македонския край и има сгодена дъщеря и син в София. Снощи спомена, че днес трябва да му дойдат на свиждане. Ванката е отскоро тук и макар да бе в известен смисъл жестоко от моя страна, му казах да не се надява много. Казах го не толкова от предубеденост и черногледство, а за да му спестя донякъде евентуалното разочарование. Съдя от собствен опит и смея да твърдя, че вече се ориентирам в общи линии с основните тактики.

Не дойдоха да го видят и той изпадна в параноя. Пред нервна криза е. Страхува се да не са катастрофирали и не може да повярва, че не са дошли. От офиса му обещали, че ще проверят по телефона добре ли са техните, но за разговор му е още рано. Като дошъл наскоро, все още не е приет за резидент и няма право. Така бях и аз след земетресението, когато пет пъти исках да ме свържат и цял ден седях пред офиса, но никой не ми обръщаше внимание. Свързаха ме едва когато бях пред нервен срив. Ще припомня, че параноята е характерна за мисленето и поведението на алкохолиците и изобщо пристрастените. Тя се възпитава в непрестанната им борба проблемът да остане незабелязан за околните, въпреки че това се оказва невъзможно.

Вечерта Ванката остава замислен, мърмори си нещо и споменава оградата. Предполагам какво му е, но го оставям сам. Така е по-добре. Представям си и в каква посока ще се промени през следващите дни. Минал съм през това. Досега бе много жизнен. Приемаше почти всичко с възторг и благодареше на сутрешно и вечерно за щяло и нещяло. Изобщо от него трудно можеше да вземеш думата. В края на деня вече не можеше да си намери място и обикаляше плаца, тътрейки единия си крак. Леко накуцваше. Проблемите с крайниците също са често срещани при алкохолиците. Питал отново в офиса. Казали му, че всичко е наред, но не са могли да дойдат и ще преведат парите по банков път. Кой каквото си го интересува.

За тези отгоре са важни само парите, става ясно за пореден път. За клиентите им хич не ги е еня. Ванката пък твърди, че синът му е превел парите по сметката на дома. И синът, и дъщерята работели в частни софийски фирми и взимали по няколко хиляди. Не знам как плаща майка ми. Мисля, че дава парите директно на касиерката Велкова, сестрата на д-р Петров. Поне така научих, че процедирали софиянци. Останалите от страната явно се разплащат по банков път. Ванката и тук го закъса за пари. Дошъл уж за няколко дни, както всички, днес очакваше на свиждането да му донесат пари за цигари. Едно е ясно — ако децата му могат без проблем да отделят по 1500 лева на месец за него, то със сигурност подлежат на обработка и Ванката скоро няма да излезе. Може би затова сега още не му дават да говори с тях. Планът „Ванката от Гоце Делчев“ е в ход. А на мен започва да ми става интересно. Хем ми се иска да изляза по-бързо, хем да остана още малко, за да видя как ще се развият нещата и да събера повече подробности за дневника. В моя случай, както и при другите, нищо не е ясно, затова оставям нещата на самоход. Така и така нищо не мога да направя.

Мисля си за майка. Боби сигурно вече и се е обадил, ако не, ще го направи тези дни. Писмото ми бе много емоционално и объркано. Не знам как ще го приеме. Между другото, когато попитах Лили за свекървата, тя ми каза, че дъщеря и я биела. Внучката и казала, че я бие и когато Лили попитала „ама как така“, детето отговорило „ами така, както бие мен, когато не слушам“. Не мога да вярвам изцяло на нещо което не съм видял, но се питам що за дъщеря е тази, дето подминава майка си и държи първо да говори с екипа. Дето не си взема и едно довиждане с нея и дето не се сеща да й донесе поне кило ябълки или един вестник. Дори аз в началото, въпреки че очите ми шарят на четири, особено що се отнася до Лили не бях разбрал, че дъщеря и е идвала. Не мога да си обясня и друго. Защо не е пожелала да говори с майка си насаме, а е бързала към офиса. Толкова ли е зомбирана или това е по-скоро поведение на гузен човек? Не знам.

Понякога дори не смогвам да записвам всичко, защото попълвам дневника си само в следобедната почивка и вечер, така че явно много неща пропускам или не отразявам в пълнота. А често има и много интензивни дни като днешния, когато случващото се сякаш те залива.

11.06.12. Пия си кафето и чета книга. Станах по-рано, за да мога да се избръсна на спокойствие. Не знам защо, но тук, ако някой види вратата на банята затворена, започва да чука буквално през пет секунди. Сякаш този дето се къпе или е на тоалетната чиния, ще рипне веднага с изпрания си или изцапан задник да му отвори. Долу има още няколко ранобудници и кафето вече е готово. Тъкмо е махната решетката и са отключили входната врата, така че може да се излезе за по цигара. Тук, дори и през деня, когато има занятие или ядем, входната врата се заключва, а нощем пускат и две решетки — една на входната врата и една към коридора на първия етаж. Така долу остава само един прозорец — този на фоайето, но той е постоянно заключен и дръжката му е махната. За отключването и заключването се грижи караулът, който вечер, след като затвори всички решетки и врати, предава ключовете на помощника от екипа. По същия начин на другия ден новият караул ги взима от него, за да отключи преди да събуди дежурния за деня. Почти като в казармите и затворите. Иначе се водим клиенти, повечето дошли доброволно, които според договора могат да си тръгнат едва ли не, когато пожелаят. Тук уж сам си удължаваш престоя. Само че не е така. И като не е така, не знам защо не го признаят. Явно е, че борбата с пристрастяването е дълъг и труден процес, който в повечето случаи е против волята на клиента. Обикновено той го прави заради близките и защото е усетил проблема и своята безпомощност, но няма разбирането за необходимостта, важността и трудностите, които предстоят. Така че съвсем нормално е тази общност, която неслучайно се нарича и защитена, да бъде охранявана. Лошото е, че престоят на клиентите се удължава без тяхно знание или съгласие и след безброй лъжи и манипулации. Затова екипът предпочита официално да държи на формулировката „престой по желание“, въпреки че в действителност не е така.

„Много се радвам, че реши да си удължиш престоя“, ми каза д-р Петров. Така казва и на другите. Само че не аз реших, а той, след като ме заблуди и не спази първоначалната договорка. За мен, както и за повечето тук, решението ми бе предопределено и аз просто трябваше да го приема и представя като свое, тъй като друго не може да се направи. Петров е идеално запознат със случая и ситуацията на всеки от нас и най-добре знае как стоят нещата. Но продължава да лицемерничи с фрази като тази за престоя, за да прецени по реакцията ни доколко сме се пречупили. Лично аз приемах подобни „похвали“ като провокация и откровена езуитщина, затова и не му отговорих нищо. На такива словесни издевателства сме подложени ежедневно и ако човек иска да се опази и съхрани донякъде, трябва просто да ги пропуска край ушите си, като в същото време се преструва, че ги приема за чиста монета. Тоест да играе същата игра, иначе ще му е много трудно.

Лили ме приближава. Правя се, че чета. Не заради нея, а заради другите. Разказа ми, че имала комшийка Дитрих, с която били много добри приятелки. Мъжът и, също немец, внасял масло и маргарин от Германия и били заможни. Съжаляваше, че не дала телефона и на Боби, да се обади и да й каже къде е. Тя била много свястна и енергична жена и щяла да направи всичко, за каквото я помоли. Но тогава не се сетила, пък и не знаела, че дъщеря и ще се отнесе така с нея. Пошушна ми, че дори си била приготвила багажа, защото смятала, че Ева (дъщеря и) като дойде обезателно ще я вземе. Горката жена! Казах и да ми запише телефона на Дитрих, та ако изляза по-рано да й се обадя. Няма да е зле да поговоря с тази жена не само за помощ и съдействие относно Лили, но и да си сверя часовника — защо и как тя се появи тук и каква и е точно ситуацията. Не че това ми е работа, но тук се случват такива неща, че някои от тях просто не мога да възприема и осмисля.

Има и друг момент. В книгата на д-р В. Петров е писано, че при постъпване задължително се прави медицински преглед. Такова нещо в терапевтична общност „Жар-птица“ не се прави. Дори няма медицински персонал. Има само екип от двама души, единият от които често дори не е психолог, а бивш наркоман или с друга зависимост, преминал през програмата, на когото не се и заплаща. Такива са Жени и Камен. Пинто, италианският специалист също говореше, че трябва да ми се направят серия от кръвни тестове, за да се определи кое лекарство е подходящо и в какви дози. Абсурд! Тук има само един апарат за кръвно. В книгата на д-р Петров пише също, че „новите резиденти получават разяснения кога и как ще им бъде направена оценка.“ И че „тази оценка се прави в сътрудничество с резидента“. Освен това е уточнено „че при напускане, оценката се дава, като се посочват и последващите нужди и тяхната последователност“. Глупости, дори не сме наясно какво точно представлява подобна оценка. Тук по принцип ни викат рядко на разговор с екипа. Обикновено това се прави, когато е нужно да се промени посоката на мислене и поведение на даден резидент. Или иначе казано, когато е необходимо да ни разколебаят, разконцентрират, залъжат или надъхат за нещо.

Ръководството понякога — в четвъртък, събота или неделя, не взима дейно участие дори в следобедните групи, които са най-важни с оправданието, че се сменят екипите. В същото време обаче, чрез мениджърите, те не изпускат нещата от поглед, направляват и контролират процесите, ако се наложи. Обикновено дори не присъстват двамата, а само единият от екипа. Основно занятията си осъществяваме ние, водени от мениджърите, които общо взето знаят какво да правят. Неслучайно се приема, че най-мощният инструмент на общността е групата, т.е. самата общност. Ние се самонадъхваме, самонаказваме и дори манипулираме помежду си, умело направлявани и подтиквани от ръководството. Затова имам чувството, че тук програмата работи не за постигане на терапевтичен ефект, а основната цел е да се задържи клиента максимално дълго.

На сутрешното събиране Иван си направи поредното душевно харакири. Заяви пред всички, че се е самонавивал, че не е поискал помощ и че поради това бил готов на детинска постъпка. Не уточни каква, но сигурно ставаше въпрос за бягство.

Има един неоспорим факт и това е, че състоянието на мнозина се влошава от ден на ден или е в застой, и че много от нас са държани тук против волята им. Аз помня колко жизнерадостен, енергичен и позитивен бе Иван, през първите дни, както е с повечето. И виждам лицето му сега. Виждам болезнения отпечатък на обидата и разочарованието върху това лице. Онзи ден, когато дойдоха да вземат Мира, само при вида на близките и вероятно мислейки за хубавите мигове, които и предстоят, тя се разплака. Мира не се разплакваше лесно. Изтърпяла е много. Пристрастяването и към наркотиците я докарало дотам, че напуснала заможното си семейство и спала няколко месеца в един изоставен строеж. Там я посещавал дилърът и, който се оказал и сутеньор и й водел клиенти, за да си заработва дрогата. Било е ужасно. Миела се на някакъв кран на строежа с промишлена студена вода, през зимата.

Не знам какво ще се случи по-нататък, но знам, че до края на живота си няма да забравя лицата на някои от моите „колеги по съдба“ и естественият израз на болка и обида, които правилата в ТОЖ и непредвидените лишения бяха успели да вдълбаят само за седмици по лицата им. Не коментирам тези правила, но повтарям отново, че трябваше да сме наясно (поне в основни линии) за това, което предстои. Чувствам се като един предоверил се врабец, затворен в поцинкована клетка, обявена за златна. Не знам точно кой е виновен и доколко. Вината, както обикновено е комплексна. Знам, че обикновено се комбинира медикаментозно лечение и терапия, но с повечето от нас (да не кажа с всички) никога не е провеждана целенасочена и дългосрочна терапия. По принцип, когато клиент изпадне в криза, изпращат някой от мениджърите да го наглежда. Да го наглежда, не да го успокои. Защото ако искаха това, щяха да изпратят някой от малцината, на които човекът все още вярва и с който може да разговаря истински. Единственото друго, което обикновено правят, е да ти измерят кръвното. Не за друго, а за да не се случи нещо непоправимо тук, което ще накърни блестящия образ на общността, изграден с много усилия от д-р В. Петров.

В българските болници, положилите Хипократова клетва лекари също ползват подобна практика. Ако разберат, че някой пациент е тръгнал по „клиничната пътека“ към гробищата, бързат да го отпратят вкъщи. За да не наруши с ненавременната си смърт показателите на и без това стъкмената справка, с която ще се „гордее“ дадената болница по Коледа, отчитайки годината като успешна. И за това не са виновни лекарите, а самозабравилите се законотворци, наречени депутати, както не са виновни и учителите за състоянието на нашето училище и образование.

Наскоро гледах документален филм за новооткритата най-голяма библиотека в Дания. Датчаните са разбрали, че интернет не само развращава, но и осакатява мисловно, тъй като дава данните наготово, вместо да приучва децата да четат и да си съставят собствено мнение. Изграждането и отстояването на лично мнение, според тези, които се канят да управляват света, въвеждайки „нов световен ред“, не е добра идея. За тях е по-добре децата да ползват само Гугъл и да възприемат директно това, което им се дава, макар и понякога невярно. Мисленето не се спонсорира, както и целенасоченото четене, защото възпитава деца със самостоятелни идеи, които е трудно да бъдат манипулирани. В Дания обаче явно не мислят така. В България пък отново нямат или крият по навик личното си мнение. Затова българите, които по времето на социализма бяха трети в света по интелигентност (след Израел и СССР), днес са най-необразованата нация в Европа и една от най-необразованите в света. По данни от интернет. И няма как да бъде иначе, след като дългогодишният ни министър-председател стана такъв с изявлението, че е прочел само половината от романа „Винету“, за да не го бие баща му. Стряскащо е, но това му изявление бе прието с възторг от неговите избиратели, като израз на чистосърдечно простолюдие. „Той е добър, защото е като нас“, разсъждава новото и по-малокултурното старо поколение, възпитано с чалга и долнопробен кич от най-различно естество.

Но да се върнем на терапията, упражнявана тук. Когато някой изпадне в криза и „безпомощност на мисленето“, както бих нарекъл подобни състояния, екипът и всички останали го оставят за кратко в изолация. Да се наплаче, както се казва. Всички знаем, че в такъв момент човек се намира в състояние, когато не иска и не може да разговаря с никой. Обикновено засегнатият не идва и на следобедните групи, а ръководството и специалистите ограничават действията си, като просто му пишат забележки за неприсъствие. Лошото е, че след като отмине кризата трябва да се работи с човека, а това не се прави.

„Ефективната стратегия“ тук се състои в това, че на трудотерапиите обикновено оставят експедиторът Владо да властва без оглед на отделното състояние на хората. Вчера например бе изпратил Лили да измие целия коридор на втория етаж, който е над трийсет метра дълъг. С протекцията и безмълвното съгласие на екипа това недоизносено наркоманче, което би могло да й бъде внук, има почти цялата власт над тази 64-ри годишна жена. Можеха все пак, след като явно не е за тук и на никой не му се работи с нея, да я оставят като Хари — поне привидно на мира. Да й вменят някое дребно задължение, с което да й текат дните, щом за ръководството е по-важно колко време ще стои, а не какво ще прави.

Често споменавам, че не виждам сериозна и позитивна промяна дори у хора с престой от година и повече. Да не припомням факта, че тук някои често идват за трети или четвърти път, които се закрепят за няколко дни и после пак отпрашват към розовите облаци. Питал съм за тях тези от екипа, но отговорът обикновено е: „Не си ги видял как дойдоха за пръв път, буквално не можеха да си напишат името, а виж ги сега.“ Какво да ги гледам? Наркомани и алкохолици, които временно не треперят. Това клиника за раздвижване и рехабилитация ли е? И защо за едни важи двегодишна задължителна програма, а за други не. Мисля, че просто вторите са хора, скъсали връзките си с близки и роднини, които по един или друг начин си набавят средства. Е, като са се намерили с триста или четиристотин лева и искат малко да се изчистят в защитена среда, защо да не им вземат парите. Явно затова ги приемат, така да се каже, вън от програмата и дори не ги задължават да ходят на занятия. Коцето не можел да говори добре и да си напише името. Толкова треперел, когато го приели за пръв път. Челюстта му се схващала, а крайниците треперели неудържимо. И той за четвърти път бе тук, но участваше в програмата. Сега за последно бе в ТОЖ около година и три месеца без прекъсване, до отпуската, като в последните шест месеца беше и координатор. Въпреки това и видния напредък, когато го пуснаха не се върна и съм сигурен, че бе замислил това още преди да излезе. Изводът може да е само един — особен ефект в борбата с пристрастяването при Коцето, както и при повечето от нас не е постигнат. Човекът просто е преминал няколко години в борба със своята зависимост или по-скоро е очаквал ефективна помощ от специалисти, която не се е случила. Полза все пак има някаква, но това не е онази радикална промяна, на която се надява всеки в това положение. Защото тя зависи основно колкото от личната терапия с психолозите, толкова и от личните качества, вътрешна настройка и убеденост на клиента. Смея да твърдя, че тези специалисти, които ни държат тук са пределно наясно с това, но разчитат на нашето сляпо желание и некомпетентност.

Това тук е една своеобразна „Палата №6“, организирана от предприемчиви люде за личното им облагодетелстване на гърба на нашата безпомощност и трагедия. Затова е и този двоен аршин и „вездесъщата“ програма, която обаче не се прилага еднакво за всички. Така, към резиденти като Мая и Боби, екипът се отнася по-хлабаво и ги пуска в отпуск през две седмици или направо ги отписва по един или друг повод. Докато други държат по две години, дори без едно излизане. Причината е във финансовите възможности и съдействието на роднините. Няма друг начин да бъде обяснена тази разлика в подхода.

12.06.12. Снощи имах дълъг разговор с Вили. Според мен, тя е най-свястната психоложка тук — и като човек, и като специалист. Говорихме си надълго и нашироко, главно за нещата от живота. Но въпреки това не смея да й се доверя изцяло. Използвах случая да я поразпитам за значението на малоадаптивните схеми и предикторите, както и за някои от принципите и техниките на когнитивно-поведенческата практика при работа с пристрастени, тъй като не са ми много ясни. Трябва да разбираш смисъла на нещата, за да имат ефект. Затова прочетох и книжката на д-р Василев, но там се говори в по-общ план и не се вижда пряка връзка с практиката в ТОЖ. Именно неяснотата и незнанието често ме подвеждат и явно не преценявам точно нещата, още повече че не съм психолог. Често голяма част от правилата и ритуалите ми се виждат безсмислени и дори смешни, но явно щом се въвеждат като практики имат своето значение. Така или иначе, аз отразявам нещата както ги преценявам и чувствам от позицията именно на лаик и вероятно често съм предубеден.

Не можах да разбера за какво точно бях удостоен с вниманието на Вили, но разговорът бе полезен, макар и основните въпроси, които ме интересуваха да останаха без задоволителен отговор. Освен това, явно има някакви допълнителни мероприятия, тъй като на 17-ти (неделя) ще идват англичаните, пред които не бива да се дъним в нищо. Надявам се преди, по време и след посещението да е доста интересно. Днес телефонът май вече работи. Сигурно и това има връзка с гостите.

Тревожа се за майка ми. Свързал ли се е Боби с нея? Дали не съм я разстроил с писмото? Искам чрез него най-вече да я убедя да не дава пари повече или поне да не избързва и да плаща само за седмица. Не знам докога и как е платила. Както казах, предполагам, че плаща директно на касиерката. Разбрах, че за Ванката платил синът му по банкова сметка и му взели по 40, а не по 50 лева. Явно и цената може да варира според възможностите. На Емилия пък и удържали не по 50, а по 70, тъй като се договорила да харчи повече вода. Така или иначе явно и правилата, както и сумите варират според финансовите възможности, с които е съобразено виждането и тактиката на екипа.

13.06.12. Снощи отново говорих с Вили. Казах почти всичко, което мисля — и за себе си, и за другите, и за действията на екипите. Може и да не е добре за мен, но бях в голяма степен откровен. Споделих и за усещането си, че в момента стъпвам на едно място, че няма какво повече да науча тук и че не виждам с какво могат да ми помогнат. Казах, че когато човек е убеден и готов да стартира, трябва да стартира, дори с риск да не успее. Това за него е по-добре, отколкото да го държиш на старта. Повторих и всичко това, което тя и другите отдавна знаят — за условията и за прословутия телефон. Всъщност той изобщо не се е оправял, само нещо продрънквал от време на време. Очаква се днес да проработи. Изразих и мнението си, че тук има хора, които изобщо не са за подобно заведение — като Хари и Лили. За Лили, Вили също ми каза, че започнала да се пристрастява към ривотрил. Дори да е така, нали медикаментът се изписва от лекар, а и не виждам с какво по-специално тук ще и помогнат. Освен това майка й и мъжът и са починали преди година и употребата по всяка вероятност е оттогава, което не е сериозен срок за едно пристрастяване. Вили ме попита кое според мен е най-доброто за нея и аз и отговорих, че най-добре е да си види внучката и да отиде на вилата. Ако е необходимо, могат да й вземат болногледачка, която да следи да не пие и да не употребява непредписани лекарства. Пък ще и прави и компания. На вилата със сигурност няма да има достъп до зелени рецепти, аптека с ривотрил или кръчма наблизо, така че контролът ще е по-лесен. Могат да я пратят и в някой по-сносен старчески дом, ако дъщеря и толкова не я иска, а и там няма да се чувства сама и ще е сред връстници. Все някой ще и допадне. Условията и обслужването също при всички положения ще са по-добри. Където и да я пратят ще е по-добре отколкото тук, сред разглезените наркоманчета като Владо. Вили почти през цялото време ме слушаше и мълчеше. Не ме подкрепи, но не ме и обори. Каза, че много се радва за мен и е изненадана от зрялото ми мислене по въпросите.

Най-накрая дойдоха и на Иван на свиждане. Успокои се човекът. Донесоха му и цигари.

От следобедните групи най-съществена бе третата, в която разнищихме Драган и провокативното му поведение. Той иронизира и подиграва всички и макар това да е вид защитен механизъм, настрои много общността срещу себе си. Сега групата му го върна, като много от нас му казаха право в очите какво точно мислят за него. Той го прие привидно спокойно, демонстрирайки презрение към общото мнение, но си личеше, че отвътре му кипи. И няма как да не му кипи, тъй като е много нарцистичен по натура. Отново имам възможност да се убедя в силата на групата, но в повечето случаи тя се използва най-вече за да те изкара от стереотипното ти поведение. Така или иначе, общността може само да ти подскаже правия път, но не и да те държи в него. Това трябва да направиш сам, ако намериш достатъчно основания и сили в себе си. Така че, за съжаление, в подобни общности групата се използва най-често като проводник на интересите на ръководството и за манипулация.

Към двама от ТОЖ изпитвам някаква органическа непоносимост. И ако Владо твърдо държи първото място, то Драган е другият. Като човек искрено му съчувствам за това, което е преживял в последните години, но не мога да понасям надменното му поведение към повечето от нас и желанието му да се слага на хора от екипа. Особено на Камен и Валя. Занимавал се е полулегално със счетоводство към някаква групировка. Изкарвал е добри пари, но и напрежението и отговорността не са били малки. Явно оттогава е и по-системната му злоупотреба с алкохол. В даден момент се увлякъл и започнал да прави някакви врътки с парите, които минавали през него. Усетили го разбира се и го изгонили, като преди това го понабили и му взели апартамента за назидание. Отишъл да живее при родителите си, но малко по-късно се случило най-ужасното. Майка му заболяла и скоропостижно починала. Баща му още преди това не бил добре, а загубата на жена му съвсем го разсипала и след около шест месеца получил удар и също починал. Така Драган останал сам на този свят, без работа и перспективи и единствената му утеха бил добрият стар Джак Даниелс. Пиел нонстоп, като харчел останалото от родителите, но и тези пари скоро свършили. Тогава отишъл при познати лихвари с идеята да заложи апартамента на родителите си. Един от тях обаче, явно наистина му бил приятел или поне излязъл човек и след като го нахокал му заел пари, но с обещанието, че ще отиде да се лекува. Той самият лично го докарал в „Жар-птица“. Драган и преди опитвал да се лекува, но попаднал в някакъв дом, където по цял ден играели карти и като се наиграл си вдигнал парцалките и напуснал. Сега апартаментът му, който бил тристаен и в централните райони е ипотекиран, но има уговорката като се стабилизира да си вземе по-малък апартамент, за което все още има пари. Амал — арабинът, при когото го е заложил е единственият, който се интересува от него и дори му дойде на свиждане два пъти. Той държи връзка с д-р В. Петров и явно от тях зависи до голяма степен бъдещето на Драган. Дано все пак му останат пари за една гарсониера.

В различни разговори, дори с хора от екипите на няколко пъти ми бе подсказано, че някои родители или роднини просто оставят децата или подопечните си тук, само защото не могат или им е писнало да се грижат за тях и искат да им се осигури спокойствие. Позицията им се изчерпва с фразата: „Правете каквото искате, плащаме си за малко спокойствие“. В този смисъл за някои от клиентите като Хари, домът се е превърнал от терапевтична общност в йезуитски затвор по желание на близките, където може да бъде въдворен всеки срещу добро заплащане. Звучи пресилено, но е горе-долу така. Причината може да е в необходимостта да бъде компрометиран и изолиран даден човек преди важни дела и делби. Така защитената зона всъщност се превръща в затвор, като зависимостта се ползва за оправдание. Както казах, не ни е разрешено да ползваме лични телефони и преносими компютри, защото някой наркоман можел да ги открадне и да си купи дрога. Заключванията и решетките през нощта също се оправдават основно с присъствието на наркомани сред нас. Само ще припомня, че преди в Суховдол, където е най-известното заведение за пристрастени край София, алкохолиците и наркоманите са разделени и дори не се толерира общуването между тях. Днес това не е така и във второ отделение има и от едните и от другите.

Освен това в ТОЖ приемат не само наркомани и алкохолици. Тук смятат, че могат да лекуват успешно всякакви зависимости — хазартно пристрастени, страдащи от анорексия и булимия, дори шизофреници и откровени социопати. За сравнително краткия си престой съм виждал какви ли не. Едно момиче бе с диагноза ОКР (Обсесивно-компулсивно разстройство), като основната му обсесия бе и най-често срещаната — вманиачаването по чистотата, а някой умник я пратил да чисти тоалетните на втория етаж. Това е все едно да пуснеш алкохолик в кръчмата като барман.

Преди години, след една криза, реших сам и отидох в клиниката край Суховдол. Говорих с дежурния лекар и ме приеха. Връщат само ако си в нетрезво състояние. Не съм подписвал никакъв договор и не съм се ангажирал с нищо. Не ми взеха и телефона. Не бях решил колко ще остана. Исках по-скоро да проуча нещата, още повече че за първи път влизах в подобно заведение. Хигиената беше ужасна. Всъщност изобщо не можеше да се говори за такава. Тоалетната бе в края на коридора, но го усмърдяваше целия. Блестеше от чистота само сградата на лекарите, която бе изцяло реновирана, пребоядисана и луксозно оборудвана, вероятно с пари от различни фондации и европейски програми. Още през първия ден разбрах, че там изобщо не работят с клиентите, камо ли индивидуално. Няма никакви занятия, освен една сутрешна визита, при която всичко се изчерпва с въпросите „Как сме?“ и „Как се чувстваме днес?“. Другото лечение бяха някакви успокоителни. После разбрах, че ни дават основно диазепам, от който половината от нас през деня или спяха, или дремеха. Аз не пих от хапчетата, тъй като кризата ми бе минала, а и не знаех какво ми дават. Не бях пил от седмица и се чувствах добре. Там никой не ни обръщаше внимание какво правим през целия ден и къде ходим. Вечер някои симпатяги дори прескачаха до близкото манастирче, където им продаваха услужливо домашна ракийка. Тогава разбрах, че няма никакъв смисъл да оставам повече. А когато вечерта бях нападнат буквално от пълчища хлебарки, звъннах на майка си, като и обясних, че на другия ден се прибирам. Никой не ме спря. Просто си събрах багажа и си тръгнах.

В интерес на истината днес в Суховдол нещата са коренно променени. Сградите са обновени и хигиената е добра. Хлебарки почти липсват. След абстиненцията, новодошлият постъпва във второ или трето отделение, където два пъти седмично се организират групи с психолог. Провеждат се и ежедневни трудотерапии. Контролът също е затегнат и всяка сутрин има консултации в истинския смисъл на думата. Изобщо има много прилики. Основната разлика е, че там гледат по-скоро да те изпишат, защото е препълнено, тъй като е държавно и безплатно. В ТОЖ, разбира се, е обратно. Гледат да те задържат максимално, тъй като е частно и високоплатено.

Така или иначе, в сравнение със Суховдол, пребиваването в ТОЖ бе по-различно и тук определено се работи по-целенасочено, особено в групите. Така че, ако някой наистина е узрял за промяна, може да научи много и да постигне резултати. Но също така може да се каже, че общността се ползва и за други не толкова идеални и хуманни цели.

В ТОЖ например има две максими, които се повтарят постоянно като мантри. Едната е „Не мисли за другите, а за себе си.“, а втората „Не мисли за миналото, което не можеш да промениш или за бъдещето, което не познаваш и те натоварва, а се концентрирай в настоящето. Живей тук и сега.“ Те могат да бъдат много полезни и съществени, но могат да се тълкуват и другояче.

Днес телефонът най-после заработи. Нещо повече — чух се с майка. Прочели са и писмото и каза, че щом съм решил, ще дойде в събота да ме вземе. Поговорихме и отново ме попита — не искам ли да остана още малко. Казах, че според мен не е необходимо и съм готов да изляза, като отново допълних: „Ако нещо сгафя, сам ще се върна“. Тя ме успокои, че след писмото е говорила с касиерката Вълкова и с по-категоричен тон и казала, че плаща последно и за тази седмица. Казах и като идва да приготви малко дрехи и плодове за Лили. Тя тук има само една жилетка, а и с майка са горе-долу един номер. Разговорът ми донесе много удовлетворение и надежди. Вече се бях отчаял и избягвах да мисля за излизане, но ето че май ще му се види края.

Следобед нямаше нищо интересно, освен че екипът се смени и дойдоха Станислав и Милена. Станислав бе много готино момче, на трийсет и няколко години. Израснал по домовете за сираци. Беше единственият непсихолог и доброволец от екипа, който не е бил пристрастен. Не пушеше, не пиеше и спортуваше активно. След като навършил осемнайсет и напуснал домовете, започнал работа освен тук и като помощник-възпитател в дом за сираци. Казваха, че малките много го обичали. И няма как да бъде иначе, защото беше искрен, добронамерен и най-важното — бе минал по този горчив път и искаше да облекчи, доколкото може, съдбата на тези нещастни деца. Милена също беше отзивчив и добронамерен педагог и психолог, така че и атмосферата в дома обещаваше да бъде спокойна и приятна в следващите дни. Какво повече да желае човек. Вече се виждах вкъщи как си приготвям нещо вкусно и си гледам любимите сериали. Това на първо време. После ще търся някаква реализация, защото от опит знам, че ако се оставя по течението, кризата пак ще ме навести. Трябва постоянно да се върши нещо в този живот, иначе загниваш отвътре и рано или късно се пристрастяваш към нещо. Както е казал народът — „залудо работи, залудо не стой.“ Може и да следвам психология. Сестра ми вече я завършва, а ако не си намеря работа, ще трябва все пак с нещо да се занимавам. Пък и психологията ме заинтересува като наука.

Вечерта към 22 часа изненадващо ме извикаха в офиса. Когато влязох, Милена ми посочи вдигнатата слушалка на телефона. Попитах я кой ме търси, а тя само се усмихна и ми посочи отново слушалката. Изненадах се, когато чух гласа на доцент Пенкова. След обичайното „Как си?“, „Какво става?“ и „Чувам добри неща за теб“, тя мина по същество и спомена, че според нея е най-добре да остана още десетина дена, до края на другата седмица. Изразих убеденост, че се чувствам добре, вътрешно мотивиран и готов да изляза и да се пробвам в реалността. Но тя ми каза, че мозъкът имал нужда да привикне към липсата и колкото повече съм в тази защитена среда, толкова по-добре. Трябва да призная, че в това наистина има много логика и смисъл, още повече че към доц. Пенкова, приятел и ментор в психологията на сестра ми имах безрезервно доверие. Казах и че не е необходимо да ме увещава, тъй като още преди време се бях зарекъл — ако тя държи, ще остана още колкото трябва. Така, с леко горчива усмивка на уста, приех да остана до края на идната седмица. Поредното отлагане. Очаквах, че няма да ме пуснат толкова лесно, но директната намеса на П. Пенкова ме окуражи. В крайна сметка вече изкарах толкова време и дори се бях примирил, та какво са още десет дена. Стига това да не се окаже поредното отлагане, защото вече нищо не може да ме изненада тук.

Знаех, че В. Петров е в чужбина на конференция, но научих, че с него е говорено по моя случай и на излизане от офиса се псувах вътрешно защо поех ангажимента към П. Пенкова и най-вече защо го споделих с Милена от екипа. Доколкото разбрах, тя също е бивш възпитаник на Пенкова. В края на краищата, какво толкова щяха да променят тези десет дни? Вече стана ясно, за кой ли път, че докато Петров не реши, че са изчерпани всички средства и повече не може да ме задържи, е почти невъзможно да изляза. Тук няма значение дори какво мислят близките — мисленето се променя, а още по-малко какво мислиш и как се чувстваш ти. Но както знаем „насила хубост не става“ и ефектът върху потърпевшия е тъкмо обратен. Подобни тактики отключват защитните механизми у индивида и го мотивират да се противопоставя с всички сили и на всичко. Тук господа психолозите са наясно с това, но изобщо не им пука, иначе не биха се държали по този начин. По-скоро биха ме пуснали и ако са прави, като се издъня, щяха да могат да ме посрещнат с думите: „Ние те предупреждавахме.“ В „Жар-птица“ обаче явно важи принципът „дръж докато можеш“, а и кой им дава гаранция, че някой ще се върне доброволно след такова „ефективно“ лечение и отношение. Затова стремежът е да се задържат с всички средства платежоспособните. Поне така излиза „на задния край“, както казват по Ботевград.

На вечерното събиране съм аплодиран и позитивиран от всички за решението ми да удължа престоя си. Това вече е заявено на всеослушание като мое лично и едва ли не спонтанно решение, въпреки че дори на майка ми още не съм казал. Впрочем, сигурен съм, че тя вече е уведомена. И така, аз съм героят на вечерта, сякаш извършвам някакво велико дело, като съм препланирал, както казват тук. Сещам се, че дойдох за една седмица, а вече препланирам за четвърти път. И всички, които ме аплодират, добре знаят, че нито едно от тях не е лично и самостоятелно решение. Това е положението. След вечерното Милена ми поставя задача да опиша от какво и защо се поражда моят гняв. Може би това е във връзка с беседата, която проведох с Вили. Не съм се заблуждавал, че макар и предпазливата ми откровеност е запазена само за нас. Със сигурност ръководството е запознато с това какво мисля относно нещата, които се случват в терапевтична общност „Жар-птица“.

14.06.12. Днес, когато отидох да си получа лекарствата, дадох на Милена написаното от мен в две страници. Умишлено бях спестил някои нелицеприятни изводи и истини, като наблягах на по-безобидни ситуации. Малко след това, тя ме извика да изпушим по цигара и се опита да защити програмата. Всъщност има право и аз я разбирам. Със сигурност моите наблюдения не са перфектни, още по-малко професионални. Оказа се също, че освен личната история, един фокус и два семинара, които водих, други персонални задачи не са ми поставяни за целия престой. Мисля, че това също е умишлено, защото си спомних, че когато Жоро бе решил твърдо да си ходи, го натовариха с куп писмени поръчения, които трябвало задължително да свърши. Още преди това излъгаха майка му. Аз чистех офиса и чух, когато по телефона и казаха, че са му поставили задължителни задачи. Това бе направено ден по-късно, а Бонка дори не му каза, че са говорили с майка му. В крайна сметка, ние ли сме виновни, че тези толкова важни задачи не са ни поставяни по план, а ни затрупват с тях преди да излезем.

Относно демотивацията Милена реши, че днес мотивационната група е добре да се води от Станислав и мен. Така, мотивирайки другите ще се мотивирам и аз.

Между другото, Любо цяла нощ лаеше и не можах да спя добре. Май не съм споменавал, но тук си имаме куче, Любо. Не е от порода, но е много готин и умен. Лошото е, че понякога нощем се измъква от синджира и излиза да се бие с другите кучета от селото. Все закърпваме оградата и запълваме дупките, но той си изравя нови, след като пак се е измъкнал от синджира. Друго, което забравих да спомена, е, че от седмица тренирам с едни гирички и съм свалил доста от коремчето. Преди около седмица пробих нова дупка на колана. Мисля си, че наистина не е толкова лошо да остана още седмица, защото на 17-ти, по предварителна договорка, тук трябва да дойдат двете англичанки на разменни начала от английски дом за пристрастени и със сигурност ще бъде интересно. Щял да ги доведе лично В. Петров и предполагам, че ще говори отново с мен. Сигурно затова са и тези допълнителни задачи. За да ме усетят доколко още съм наострен и дали няма да забравя всичко лошо, щом видя портала. Поне така си мисля аз, защото преди да ме емне за последна обработка, Петров ще иска да е максимално наясно с емоционалното ми състояние. Какво чувствам, какво мисля, как реагирам, доколко съм убеден. Смятам, че ще се пробва за последно и при майка — не пряко, а чрез посредник, някой от екипа. Сигурен съм, че намесата на доц. Пенкова е негова идея. Така или иначе в крайна сметка това му е работата.

Мотивационната група мина добре. Второто занятие бе статична група на Диди. Много дълга и трудна — близо три часа. Тя я поискала, тъй като при предишната си отпуска не успяла да си направи анализ, а имала проблем — асоциация (предиктор), водеща до мисъл за алкохол. Още преди отпуската била напрегната, неорганизирана и си претупала планирането колкото да мине. Групата я започна още оттам, от поведението и преди отпуската и стигнахме до извода, че това не е случайно. Диди не искаше да приеме този факт, още не го бе осъзнала и в един момент се капсулира. Затвори се в себе си и просто изчакваше да приключи всичко. Отново ползва и познатия си защитен вариант — разплака се. Тя наистина е много емоционална и ми влияе. Така първият път на нейна група се разплаках и аз. Съчувствах и напълно и изпитах емпатия, както казват психолозите, но сега бях малко по-резервиран. Все пак това не бяха самоволни нападки, а съвети с които целяхме да й помогнем да се преодолее, да разреши вътрешните си съпротиви и да се самоанализира. Не желаеше да приеме нищо от това, което я съветвахме. В края Милена я накара да благодари за дадените и съвети. Тя дълго тъпка на едно място и не можеше да каже едно благодаря. Толкова ли е трудно, мислехме ние, казваш едно благодаря, като на сутрешно, дори и да не е заслужено и си сядаш. В един момент просто напусна залата. Никой не я последва. Не вярвах, че ще се върне, но се върна. Преодоля се, прие нещата, събра се и успя да благодари на всички и то доста убедително. Явно просто и е трябвала минутка, за да се подреди. Дадох си сметка, че и аз съм се променил и продължавам да се променям. Колко е за добро и колко за лошо не знам, но някои от тези групи наистина имат терапевтичен ефект и помагат на човек да се освободи от някои предразсъдъци и предубеждения.

15.06.12. Сутринта на закуска Станислав разказа за някакъв луд, който постоянно бягал от страх, че ще го убият, а междувременно се влюбвал във всички. И в резидентите, и в психолозите от екипа. Тази параноя и тези влюбвания били толкова устойчиви, дълготрайни и убедителни като преживявания, че всички го определили за действително луд. Аз не го познавам, но маркирам този момент, защото съвпада с хипотезата ми, че в ТОЖ често пребивават и хора, които не са за тук. Които не са зависими и пристрастени, а просто трябва да бъдат, по една или друга причина, изолирани, според желанието на близките. Пристрастените могат да изпадат понякога в делириумни състояния, но изобщо не са луди.

Групите бяха интересни. На първата, Владо представи отново планиране за отпуск и отново се видя, че няма добра визия и подготовка за сблъсък с външния свят. Бяха му зададени доста смислени въпроси, особено за взаимоотношенията с майка му, на които той не даде убедителни отговори. С баща си Владо бе в открита война и почти не контактуваше, а за майка си твърдеше, че просто се заяжда с него и му няма капка доверие. Несериозно изказване за зрял човек с близо две години стаж в „Жар-птица“.

Следващата група бе посветена на завърналия се Жоро Нинов. Това е второто момче, което само дойде и първите дни не участваше в дневния ред, тъй като бе в абстиненция. От по-старите разбрах, че и друг път е идвал за по няколко дни. Явно си плаща за определен период на стабилизиране и по принцип не го включват в програмата. Той направи един много интересен и почти професионален анализ на рецидив. Явно доста неща са му ясни, само не му е ясно как да се справи с наркотиците. Оказа се, че е единственият изключван от програмата за сериозни нарушения. Това е станало преди около година и седем месеца. Оттогава насам е идвал няколко пъти за по няколко дни. Може би има някаква лична договорка с В. Петров. От анализа му стана ясно, че е вършил системните нарушения умишлено. Тръгнал си е от тук без никаква мотивация и във ВРС (високо рискова ситуация). Така се наричат онези ситуации, които активират връзката между съзнанието, мисленето и употребата на ПАВ (психоактивни вещества) и поради това създават условия за сериозен риск от рецидив. При него въпросът за повторна употреба е бил въпрос на време и той си е давал сметка за това. Сега се връща за пореден път. Сам си финансира престоя, но отново се държи резервирано и често отсъства от занятия. Това ме кара да мисля, че е дошъл отново просто да се поизчисти и да си почине физически и умствено преди следващия поход към розовите слончета и кошмарните видения.

16.06.12. По обед се разиграва лека кавга между Деси и Ема. Деси в момента ми е мениджър кухня. От нея разбирам, че на сутрешното събиране Ема отказала да се прегърнат и й показала среден пръст. За прословутите фалшиви прегръдки вече стана въпрос и случилото се не ме учудва. Освен това жените постоянно се джафкат помежду си, а и напрежението между Деси и Ема не е от вчера. Аз съм от днес в тим-кухня, а преди това бяха Ема и Жоро с мениджър отново Деси. Тогава, когато веднъж минавах край кухнята ги чух да си крещят. Може просто да са си антипатични, но така или иначе жестът на Ема е сериозно нарушение според тукашните правила.

Страховете ми относно моите писания май се потвърждават. Милена, психоложката от екипа ме извика да обсъдим планирането ми за излизане. Това е последното важно нещо, което всеки трябва да направи преди да напусне официално общността. В планирането се дават най-важните указания, предпазващи ни от изкушения навън и чрез него всеки кандидат трябва да убеди ръководството, че ги познава добре, осмислил ги е и вътрешно ги е приел. Бях нахвърлил на няколко страници какво смятам да правя навън и към точките за релакс и работа бях допълнил писане на книга. Тя използва случая и веднага ме попита каква книга пиша. Отклоних въпроса, като казах, че не е нищо определено и е свързана главно със стиховете ми. Тогава тя подметна, уж между другото „Да не се видя някъде като герой в книгата ти?“ Отговорих с усмивка, че дори да е така ще фигурира под псевдоним. Дали бе налучкала или имаше нещо по-конкретно предвид не мога да кажа със сигурност, но е факт, че вече няколко пъти ме питат какво толкова пиша в тази тетрадка. Което тълкувам не просто като обикновено любопитство.

17.06.12. Днес е неделя — ден за смяна на екипите и свиждане. В кухнята съм и готвя, но е трудно, защото вторият ми човек е на среща с близки. Така че съм сам, а отгоре на всичко отново съм и отговорник за деня. Лили отново не е на фокус и на въпроса „Как си?“ на сутрешно отговори: „Как съм ще си го запазя за себе си, иначе желая на всички хубав ден.“ Преди обед, на цигара, Станислав подхвърли, че Лили яко са я омотали. Какво точно имаше предвид не успях да разбера, но той разказа и друга история, с която сякаш искаше да допълни нещо по нейния случай. Преди време тук довели едно около петнайсетгодишно момиче, чиито родители починали в катастрофа. Момичето се явило наследник на скъпи имоти в центъра на София и нейната настойничка се опитала да я изкара луда. Първо я въдворила в психиатричната клиника на четвърти километър, а после успяла да уреди да я докарат тук, въпреки че ТОЖ не е за психично болни. Момичето било много свястно и от далеч си личало, че е от сой. Знаело немски и други езици. Било ученолюбиво и миролюбиво, но тук така я ошумолясали и така се държали с нея, че тя се чувствала много зле и се променила. Станала крайно подозрителна и затворена, за което била обвинявана. В този момент извикаха Станислав в офиса, тъй като екипите се сменяха. Така и не можах да разбера какво е станало с това момиче, но тази история ме развълнува много и за пореден път се убедих що за уникално заведение е „Жар-птица“. Явно тук някои наистина възкръсват, най-вече финансово, за сметка на други.

Новата смяна в лицето на Валя се появи на вечерното събиране, като отправи неясен апел към по-старите на години, като Ванката и Паша да са по-толерантни. После, гледайки ме право в очите, заяви, че някои имали негативно влияние върху други. Задачата ни била като възрастни и улегнали да покажем колко сме спокойни, уравновесени и колко е добре за нас, че сме в комуната. Така че, „ако някой иска да си тръгне и се клатушка“ ние трябва да информираме офиса, а не да подклаждаме огъня. И още един цитат от старшата: „Никой не е държан насила и не е необходим на общността и екипа“. Не знам, аз ли не съм наред, но според мен апела и твърдението си противоречат взаимно. После се обърна към Пьотър, който също е психолог, чужденец и значително по-стар от нея, като заяви в типичния си стил, че е време „да се отърве от лайната си“. Какво точно имаше предвид не знам, но всички се възхитихме от образния и изказ. Речта и завърши със забраната да се водят записки на занятия, като отново ме фиксира с поглед. Както вече споменах, отскоро бях възприел тактиката да си водя кратки бележки по време на групите, за да мога после да възстановя по-точно в дневника си какво се е случило. Явно това не е убегнало от вниманието на екипа, иначе тази забрана няма никакъв смисъл. Още повече че досега ни оставяха листи преди занятията, и ни окуражаваха да си водим бележки. Всъщност, само аз и понякога Иван пишехме, други не съм забелязал, така че бе повече от ясно към кого е насочена заповедта. Това не бе някакъв вид секретност към уникалната терапия на Валя, и явно поводът бе друг. До края ще трябва да съм по-внимателен и да не дърпам дявола за опашката, а дневника ще крия на различни места.

Вечерта Драган, който знаеше, че разбирам руски ме попита дали Станислав от екипа е говорил с мен. Учудих се и когато го попитах защо, ми каза, че Стани го пращал да подслушва какво си говорят на руски Пьотър и неговата сътрудничка, която му бе дошла на свиждане. Сигурно Станислав все пак е отчел факта, че няма как да ме накара да подслушвам някой и за това не ме е посветил в задачата. На самия Пьотър пък му направиха забележка на вечерното да не пие вода така, както се пие водка. В началото не разбрах за какво става въпрос, но после Драган припомни и на смаяния руснак, че е показвал в спалното как се пие по руски с чашка вода. Горкият братушка. Той още не бе разбрал, че тук повечето се топят един друг и почти нищо не остава скрито.

Валя ни извъртя още един номер на вечерното. Течеше европейското първенство по футбол и тя ни бе обещала да си направим събирането на почивката между полувремената на мача Холандия — Португалия. Това бе спазено и ние приключихме протоколно за петнайсет минути. Събирането винаги завършваше с няколко обобщителни фрази за деня от екипа. Сега обаче Валя взе думата и говори глупости повече от двайсет минути. Така и не можахме да видим головете, видяхме само десетина минути от доиграването. Подобен номер ни прави и в столовата. По принцип, когато повечето се нахранят, мениджърът става и казва: „Който се е нахранил да напусне.“ Така се процедира при другите екипи, но не и при Валя. Когато тя е на смяна, всички стоим и чакаме да се нахрани и последният, в повечето случаи самата тя и тогава се командва за напускане. Така двайсет човека стоят и я чакат на всяко ядене, а тя седи, похапва бавно и ръси остроумия, като ни отнема от почивката. Е, ако и това не е извращение, здраве му кажи.

18.06.12. Следобед на основното занятие ще се обсъжда моята готовност за излизане. Очаквам сериозни атаки и удари под кръста. Трябва да съм максимално спокоен и да не се поддавам на емоции и провокации. Атаки срещу мен нямаше, но занятието бе интересно и трая близо три часа. Първо Валя говори за някаква аналитична теория, според която характера се определял и оформял до седем годишна възраст и нататък не се променял. После отбеляза пет степени на принадлежност, от които запомних две — съблазняване и агресия. Вече не мога да си водя записки, но мисля, че ставаше въпрос за скалата на нейния гуру, швейцарският психолог Бернаскони. След това заяви, че е изживяла нещо уникално, което било и скъпо платено. Сякаш ние плащаме евтино. Разказа ни, че в един момент трябвало да избира — дали да си купи два апартамента (?!) или да продължи с ученето, за да помага на другите. Избрала второто и отишла в Швейцария при горепосочения скандален психолог. После ни помоли „да си извадим лайната от главите и да не мислим за нищо“. След това трябваше да изпълним „важен“ ритуал. Всеки от нас трябваше да се изправи поред пред всички и покланяйки се да каже: „Прекланям се пред твоята уникалност.“ Като по този начин демонстрира подчинение и смирение. Реших да бъда сериозен и се стремях да се съсредоточа върху мисълта, че всеки човек е посвоему наистина уникален. Иначе щеше да ми бъде трудно да сдържа смеха си, покланяйки се с благоговение пред трагикомичната физиономия на Жоро или на отвеяния Хари. Всъщност точно това се случи и въпреки усилията, когато се изправих пред Жоро, вместо да се преклоня пред неговата уникалност, прихнах да се смея и провалих тотално терапевтичната идея. Преди това Валя ни показа и различните пози, които отговаряли на степените на принадлежност. Много ми хареса позата с дълбок поклон, която изразяваше смирение. Мисля, че Валя знаеше много добре какво точно ще видим, когато блузката и с широко деколте се изсипа надолу и показа липсата на сутиен. Та така лекуват тук понякога алкохолизъм и наркомания — с много уникални и специални сеанси, провеждани от специалисти, чиято подготовка струва повече от два софийски апартамента. Явно трябва да сме щастливи, че плащаме само по петдесет лева на ден. Разбира се, след подобно занятие нямаше как дори да помислим за дрога и алкохол.

С всяко подобно мероприятие Валя оправдаваше имиджа си на провокативна и безпардонна псевдоспециалистка. Тя играе и лошият полицай, както се казва. Поне според мен. Що се отнася до другите в екипа, Вили и Милена са добрите. Те са психолозите, които се отнасят човешки с другите, умеят да бъдат или поне да се представят като емпатийни и по тази причина предразполагат към откровения. Ани и Кристияна са някъде по средата. На Криси това и отива, тъй като е значително по-млада и неопитна, а Ани бих определил като най-добрата професионалистка във „великолепната седморка“. При мъжете Станислав е по-човечният, по-словоохотливият и с него можеш да се разбереш, докато Камен е по-надменен, по-безпардонен и определено нарцистичен. Между другото, няколко месеца след като напуснах общността, разбрах, че пак е започнал да пие. Отишъл на смяна пиян и сега е извън екипа, като ходи на частни сеанси при Валя, която е поела опека над него.

Така да се каже, екипът е добре подбран и стикован. Когато е нужно действат добрите, когато трябва лошите, но всички са обединени от заветната цел за общото благо на ТОЖ и неговия ръководител. Дали умишлено или не, полицейската схема на доброто и лошото ченге действа с пълна сила и както съм се убедил от работата ми в криминалната полиция е много ефикасна и безотказна. Идеален пример за това е моят случай. След като имах неблагоразумието да споделя, че ако майка, Деси и доц. Пенкова кажат, мога да остана и повече, тази информация веднага бе използвана. С мен говориха последователно Ани и Вили, вероятно за да се добие повече информация относно настройката ми и твърдостта, с която мога да отстоявам решенията си. Тук обаче моето писмо до майка ми им изигра лоша шега и когато видяха, че няма да могат да ползват нея и сестра ми в заверата, включиха последния коз — доц. Пенкова. С този тактически удар все пак постигнаха целта си и аз отложих за пореден път напускането. Постъпих за десетина дена, а вече повече от два месеца съм тук и ми предстоят поне още десет. Един не лош резултат.

Утре ще е интересен ден. Пристигат англичанките — едната резидент, а другата психолог от тамошния екип. Ще бъде интересно да сравним, ако имаме възможност работата и методите на различните екипи. Приключвам с поредното дежурство в кухнята и утре се надявам да имам повече време за себе си. Най-вече да се изпера, обръсна и изкъпя. Ако успея да се включа нелегално и във втората пералня — за чаршафите ще е идеално, защото времето е хубаво и ще изсъхнат за няколко часа. Много ме боли врата. Целият е схванат от жегата, допълнителното потене над печките и постоянното течение, без което пък в кухнята не се диша, както и от студа в спалното. По-късно разбрах, че съм си докарал плексит и трябваше да се лекувам с медикаменти. Като цяло съм добре и оптимистично настроен. Не смея да си помисля, че остава още малко, но силно се надявам да е така.

19.06.12. Денят започва интересно. Първо приеха едно момиче с булимия или анорексия. Не съм много наясно с проявите на тези две заболявания. Доколкото знам, болните от булимия изпитват отвращение от храната изобщо и след ядене повръщат насилствено, а анорексичките просто отказват да се хранят. Деси и Мира са булимички, а Мира и наркоманка. Тук са вече близо две години.

Сутринта на вратата чакаше комисия от ХЕИ. Имало оплакване от сто жители на селото, че сме замърсявали околната среда. Учуден съм, тъй като имаме голям собствен двор със септична яма, както и собствени кофи за боклук, за които си плащаме. Откакто съм тук не съм виждал да замърсяваме каквото и да било. Освен това дома се чисти основно всеки ден (споменатите сутрешни трудотерапии), както и двора, а кухнята дори два пъти дневно. Течността от маслоотделителя изрично носим с кофи до септичната яма. Ще видим как ще се развият събитията.

Леля Лили пак плаче. Някой спомена, че това е защото не си пиела лекарствата, което ме учудва, тъй като винаги ни проверяват и ни карат да се плезим, след като ги изпием. Все пак не е невъзможно. Някои често ги крият под езика, но именно за това ни карат да си отваряме широко устата и проверяват тъкмо там. Да ви кажа под секрет, хапче може успешно да се скрие по венеца, като го придържаш с устната, докато се плезиш на проверяващия. Така и той няма да разбере, че е глупак и наистина му се плезиш.

Следобед имаше група за превенция и аз бях основен герой. Просто нямаше как Валя да си тръгне (утре екипите се сменят) без да се изгаври поне малко с мен. Аз го приемам като майтап, иначе няма как да се включа в подобни роли. Трябваше да разговарям с яда си. Дадоха ми два стола. На единия седеше въображаемият гняв, а на другия аз. И така, сменяйки столовете, трябваше да задавам въпроси на своя гняв и да отговарям от негово име. Това вероятно е някакъв долнопробен вариант на психодрама. Каквото и да бе, аз си го определям като пълна глупост. В края ме питаха как се чувствам и успях ли да изгоня гнева. Чрез обратните връзки разбрах и как са се чувствали другите.

Първоначално Валя ме похвали, но когато се опитах да се защитя на една обратна връзка (на обратните връзки само се слуша какво ти казват другите) тя изведнъж ме прекъсна и каза, че и е писнало от мен. Че миналия път е видяла същото в моите интерпретации и че в крайна сметка съм (познайте как ме определи) „едно голямо смърдящо лайно“. За пореден път Валя използва любимата си жълтокафеникава метафора, което ми подсказва, че тази жена явно има някаква фиксация в аналната фаза. Тоест, застопорила е в подсъзнанието си някакви преживявания от първата, според З. Фройд, фаза в развитието. Тия работи ги научих по-късно, когато следвах психология.

Да плащаш по 50 лева на ден, за да ти обясняват подробно пред други какво голямо лайно си и после да се учудват, че не искаш да останеш си е наистина за удивление. Учудване на тяхното учудване, така да се каже. Да приемаш нормално подобно отношение, означава наистина да не си наред. Най-малкото е индикация за някаква форма на своеобразен душевен мазохизъм, което си е пак патология.

Англичанките пристигнаха към 18 и 30 часа. Едната е терапевт, на 37 години. Била е зависима, но от десет години е чиста, а другата е резидент на 28, казва се Британи. Мина и Цецо ще са им преводачи. Цецо е младо момче, което е учило в САЩ няколко години и говори много добре английски. Тъкмо в щатите е станал наркоман и затова сега е тук. Имах случай да се запозная и с баща му, който е много свестен човек и редовно му идва на свиждане, макар да живеят чак в Хасково. Човекът има няколко птицеферми и снабдява голяма част от пловдивския регион с яйца и птиче месо. Няколко пъти ни носи пилешко и яйца, но по малко — за няколко яденета, тъй като в тази жега е опасно с яйцата. Чуди се и той човекът с какво да помогне, като ни вижда на какъв хал сме. Малко преди да дойдат гостенките от селото, докараха една косачка, с която за няколко часа окосихме целия двор. От два дена косим със стари ръчни коси, но става много бавно. Сега за отрицателно време свършихме работата. Вчера една наша бригада от трима човека пребоядиса с бяла боя всички линии и маркировки по двора, а вътре от няколко дни се чисти много внимателно и основно, така че къщата блести отвсякъде. Така и трябва да бъде. Не бива да се излагаме пред чужденците. Отиваме на вечеря. Има пържена риба. По две парчета на човек (!?), а после Драган, който има рожден ден черпи с домашно направена торта. Ние му пеем „Хепи бъртдей“. Вечерното събиране ще е по-рано, в девет часа. На него всеки ще се представи на гостенките (който може на английски). Двете англичанки се разчувстваха. След представянето се разбра, че в чест на рожденика ще играем салса. Идеята е да шашнем гостите, тъй като от известно време учим латинотанци. Аз обаче не знаех и съм с пуловер. Вечер вън е хладно, но сега след няколко завъртания започвам да си пускам маринатата. След малко и главата се изпотява. Използвам кратката почивка и се качвам горе, за да се преоблека. Връщам се и виждам Пьотър и Лили да танцуват и да се смеят. Това разстройство на настроенията с внезапно минаване от една крайност към друга без сериозна причина определено е притеснително и издава някаква патология, вероятно циклотимна. Валя ме подхваща да танцуваме. Аз съм и постоянния партньор. По време на танца, виждайки, че гледам Лили как се забавлява, споменава, че преди това я е чула да плаче в стаята си и дори мислела да отиде при нея, но се отказала. Защо, не стана ясно, но това потвърждава моята хипотеза. Смея да кажа, че аз и Петър се справяме най-добре с танците. Все пак дълги години съм играл в ансамбъл за народни танци и явно съм доста ценно лайно на дансинга. В един момент Валя като сводник ме праща да каня англичанките на танц, една след друга. Справям се със задачата и общо взето всички се забавляваме, а едната от гостенките започва да прави снимки.

Малко след девет и половина е вечерното и почти всички, които говорят за следобедните занятия отбелязват, че много важна за тях била групата за гнева с моя милост като главен участник. Не мога да разбера това лицемерие ли е (в чест на гостите) или наистина са си взели нещо от тази група, която бих определил като личен фарс по принуда. Всички се надпреварваха да обясняват, колко полезно било за мен и как съм се справил с ужасния гняв. Двете англичанки ме поглеждат крадешком от време на време и явно се опитват да открият в този нормален на вид джентълмен и приличен танцьор онова избухливо и адово изчадие, за което става въпрос. Накрая думата взима Валя и първо ни нарежда от утре всички да сме гладко избръснати, а после, ни в клин ни в ръкав, започва да разказва как преди време в ТОЖ дошъл на посещение някакъв английски психотерапевт. Направил и забележка, че докато говорела с един резидент, той си сложил ръка на рамото и, а тя не се отдръпнала. По този повод по-старата англичанка сподели, че когато преди десет години била на специализация в тяхната комуна В. Петров, който също бил там я плеснал по задника, за което бил наказан. Изобщо вечерта бе изпълнена с изненадващи простотии под формата на професионални откровения. Относно д-р Петров се изненадах, защото моята представа за него е друга.

След вечерното, Валя направо ме втрещи като ми заяви насаме, че много често съм препланирал, но само от седмица за седмица и това било част от проблема. Ако съм бил казал още в началото, че ще остана два месеца, екипът щял да бъде по-ефективен в помощта си към мен. Ченето ми просто увисна. Това бе върхът на дебелоочието. Излиза, че едва ли не аз съм ги манипулирал и заблуждавал, а не те мен. Валя много добре знаеше, че аз нито един път не съм препланирал по собствено желание, а винаги съм бил заставян по един или друг начин да го направя.

20.06.12. Днес Петър излиза в първо риентри. Той е в края на програмата и както Ема ще редува по една седмица вън и тук, след което, ако няма рецидив ще излезе окончателно. Това нямаше как да не се отрази на Мина, въпреки че на пръв поглед всичко между тях бе приключило. Още снощи тя бе замислена и странеше по време на вечерната салса, когато повечето от нас се веселяха. На вечерното събиране заяви, че е много изморена и не може да превежда. Освен това поиска да не я назначават повече за мениджър, което ни изненада, тъй като всички я хвалеха, че се справя добре. Повечето от нас подозираха защо не се чувства добре, но се правеха, че не разбират. Днес, след закуска тя изчезна. После разбрах, че си е легнала отново, което е сериозно нарушение, тъй като отсъства от трудотерапиите.

Към единайсет часа бях в офиса с Милена от екипа и обсъждахме планирането ми за излизане, когато влезе Мира и каза, че се опитвала да говори с нея, но тя просто мълчала и гледала в една точка. Някъде към обед, малко преди да си тръгне, Петър вероятно с разрешението или направо под давлението на ръководството е говорил с нея. След това, тя видимо живна и следобед слезе на групите.

Сутринта нашият Жорко успял да се свърже с майка си, като и напомнил, че времето му тук изтича. Милена, която слушала разговора, казала: „Ще седиш тук, докато ние решим“. Въпреки това, Жоро както винаги е оптимист, убеден, че ще се справи. И твърдеше, че когато майка му дойде в неделя на свиждане, щял да й каже конкретна дата, на която да го вземе. Той все още не иска и не може да разбере, че нещата не се решават от него, та дори и от майка му.

На сутрешното събиране присъстваше и Милена. Обикновено шефът на екипа не слиза толкова рано и се замества от помощника. Между другото англичанките питаха за Валя. Явно при тях не е прието ръководителят на екипа да спи, докато другите имат мероприятия по план. При нас обаче е така, дори на следобедните групи първият често отсъства и работим само със заместника. Милена като психолог и заместник имаше право на последната дума и се обърна към Петър. Пожела му успех, а после гръмко заяви, че на тези които не искат да останат, екипите не могат да помогнат ефективно и да ги задържат, но са убедени, че те пак ще се върнат. Петър бе изкарал цялата програма и да признаеш в такъв момент, че не си му помогнал ефективно и се надяваш пак да се върне, си е чиста глупост и признание за собствената безпомощност. Ето защо мисля, че това изказване бе най-вече предназначено за другите, за тези като мен и Жоро.

По време на събирането на тимовете преди обед седнахме в беседката, по мое предложение, тъй като мениджъра ни Мира бе заета. Тогава се случи нещо интересно. Леля Лили седеше встрани и отново тихо плачеше. Ние се правехме, че всичко е наред, тъй като така или иначе знаехме, че нищо не можем да направим. В един момент Ема, по-старата англичанка, която имала 17 годишен син, седна до Лили и започна да разпитва Цецо какъв и е проблемът. Лили обяснила, че всичко е в това, че не иска да е тук, но не може да си тръгне и не се чувства добре. Обяснила на Ема, че имала проблем с алкохола и ривотрила, но в клиниката на четвърти километър д-р Дачева много и помогнала и в края на втората седмица вече не пиела хапчета и се чувствала добре. Тогава, изписвайки я и казали, че я пращат в нещо като санаториум, за да се възстанови напълно и я довели тук. Англичанката започна да разпитва по-подробно, но тогава Цецо се уплаши и взе да увърта, снижи тон и се личеше, че не превежда всичко и видоизменя нещата. Той знаеше добре, че аз, Тони и Пьотър се справяме горе-долу с английския и разбираме, че не превежда точно, но от друга страна го бе страх да не възникнат усложнения и да остане между чука и наковалнята. В същия момент видяхме Валя и Милена да се спират на пътеката отзад и също да слушат. Горкият Цецо! Валя му каза да превежда по-бавно, но той се смути и млъкна. Мълчеше и Лили. В този момент към нас се присъедини и Мина. Тя не бе наясно със ситуацията, но преведе, че Лили не се сърди на дъщеря си, а просто иска да си ходи. Тогава Валя се намеси и обясни на заинтригуваната англичанка, че никой по договор не може да си тръгне сам и трябва някой да го вземе, но засега не можели да се свържат с дъщеря и. После поиска да говори насаме с англичанките, а на нас подхвърли, че не сме тук да обсъждаме Лили и договорите, а да си проведем тимовото събиране.

Така този, меко казано деликатен въпрос за сега бе отклонен, но по изражението на англичанките бе видно, че са много смутени и изненадани от случката.

Не знам дали има нещо общо с това. Вероятно е по-скоро заради англичанките, но днес към седем вечерта при нас пристигна В. Петров. Идването му явно бе неочаквано за всички, тъй като от Ваня знаех, че щял да дойде след около седмица, а и други припомняха, че обикновено идва в края на месеца.

Междувременно Жоро продължава да се навива, че щял да тропне с юмрук по масата и да каже ултимативно на майка си кога да дойде да го вземе. Иван пък ни уверяваше под сурдинка, че нямало да стои и ден повече от трите месеца, за които вече е платено. Че се е възползвал от съвета ми и е казал на сина и дъщерята изобщо да не споменават какви са финансовите им възможности. Очаквам с интерес да видя как ще се развият нещата при него, но сега е по-важно да разберем на какво се дължи изненадващото посещение на шефа и ще се случи ли нещо ново.

Аз лично мислех да мина метър и се качих горе в стаята, но малко след това ми казаха, че Петров ме вика. „Както виждаш времето минава“, ми каза той на влизане и ме попита как съм. Отвърнах, че съм спокоен и се чувствам нормално. „Ти май си говорил с Пенкова и тя те е усетила, че си малко напрегнат“. Това „май“ бе излишно, защото от втората част на въпроса се виждаше, че той знае всичко и вероятно сам е провокирал обаждането и. После (не знам защо тъкмо на мен) обясни, че имало ново, много ефективно лекарство, което успокоявало, подобрявало съня и мозъчните функции, като допълни, че тук го пиела леля Лили. На самата нея после казал, че въпросът и е сложен, както и отношенията с дъщеря и, подсилени от депресивните състояния. Така че щяла да остане поне още две седмици или двайсет дни, а може и два месеца. Коментарът е излишен. Все пак се замислих как ли спомага подобно общност за възстановяване на нормалните отношения между майка и дъщеря. Интересно схващане има д-р Петров за своето заведение и неговите прерогативи. В един момент Лили добила смелост и му казала: „А вие знаете ли, че си държим дрехите в сакове под леглата, защото шкафчетата са изпочупени?“. Той само я погледнал и подминал въпроса. Все му е едно на доктора в какви душегубки спим ние.

Попитах Лили за писмото, което му бе писала, но тя каза, че е забравила да го пита, а и той не споменал нищо. Дали изобщо го е получил не е ясно, по-важното е, че от думите му не се разбира нищо — нито за състоянието и, нито за някакви по-конкретни срокове. Когато му казах за Пинто и за това, че трябвало да ми се направят кръвни тестове и да се определи подходящото лечение, той малко раздразнено обясни, че в България такива тестове не се правели и дори не били необходими за депакин — лекарството, което тук ми дават. Сърбеше ме езикът да попитам щом е толкова безобидно, защо ми го дават, но реших да не усложнявам нещата. Едва ли щях да получа някакъв смислен отговор. После ми заяви (прозвуча като заповед), че занапред ще поддържам връзка освен с доц. Поли Пенкова и с Вили от тукашния екип. Явно, поне докато съм тук, той решава и с кого ще поддържам връзка. Отново си замълчах. Всъщност това не е лошо, тъй като Вили е психологът, с който най-добре се чувствам и разбирам от тукашните. Представям си, ако ме бе пратил при Валя. Голямо общуване щеше да падне. Знам, че ползват Вили като мой изповедник, но какво от това. Тя, Милена и Станислав са по-свестните хора от екипите тук и е добре, че все пак ги има.

21.06.12. От няколко дена не се чувствам добре. Раменете ми са схванати изцяло, както и врата, което допълнително ми пречи да спя. През деня болката е същата и почти не мога да си извръщам главата, особено наляво. Другите също кихат и мърморят под нос, но няма кой да ни чуе. Това трае вече две седмици и се влошава, защото не е само от течението нощем, но и от здравото потене в кухнята и планинския вятър. Прозорците, както вече споменах са изолирани, ако изобщо може да се говори за изолация с тиксо, а някъде пролуките просто си стоят и нощем става течение. Това не е за пренебрегване, тъй като сме в подножието на планината и след залез температурите спадат рязко. Жоро бе болен преди два-три дена и го освободиха от занятия. Дано да не е нещо заразно. Освен схванатия врат вчера цял ден ме боля и главата, което ми се случва много рядко. Мускулите също ме болят и носът ми протече, но пих аналгин и се надявам да ми попремине. Имам навика да карам настинките на крак. По всяка вероятност и сега ще е така.

Не слязох на закуска и помолих да ме освободят от сутрешното. Милена ме освободи до обед и ми даде упсарин. Явно колдрексът е свършил. Сега съм се скрил под завивките и ги слушам как си провеждат сутрешното точно под прозореца на стаята. Интересно е усещането, когато си отстрани. Всичко, което чувам ми идва като нещо излишно и безсмислено. Натъжава ме и ми натежава. Сега ще свърши и ще започнат да се прегръщат. По друг начин се чувства човек, когато участва в самия процес и няма как да го види отвън. Да осмисли това, което се случва.

Събудих се към единайсет. Бях заспал, но при проверката по стаите, така наречения „Хаусрън“ ме събудиха. Тази проверка се прави след втората трудотерапия, за да се види добре ли са почистени стаите и общите помещения. След малко чух гласове откъм градинката и погледнах. Хари имаше свиждане. Две жени, значително по-стари, седяха до него. Хари обаче говореше с трета жена, която бе на неговите години, т.е. около четиридесетте. По тона и обръщенията можеше да се предположи, че не му е близка роднина, но явно не идваше за пръв път, тъй като я чух да казва, че все не може да запомни името на кучето. Дочух я да го съветва да не се замисля много за бъдещето, защото не се знаело кога и дали изобщо ще се оправи. Хари бе леко привел главата си на една страна, сякаш не искаше да я чува. Изглеждаше много тъжно.

След малко към групата се присъедини и Вальо, помощникът от новия екип. Той също е бивш резидент, преминал пълната програма и от две години е чист. Преди е работил като журналист, а сега е тук като помощник, но с какво си изкарва хляба не мога да кажа. И той, както и Камен и Станислав казват, че са тук на доброволни начала. Станислав е от Североизточна България и как идва оттам на доброволни начала също не знам. Милена, която обикновено му е шеф на екипа пък идва от Варна. И тя и другите психолози от екипите включително и Валя също твърдят, че работят за символично заплащане. Не знам дали е точно така, но ние сме около двайсет човека, дори повече и макар да има текучество, на ден тук се превеждат около хиляда лева. Къде точно отиват основно тези пари, не е ясно. По мои груби изчисления за храна снабдителят Иван не харчи повече от 150 лева на седмица. Да ги пишем двеста. Казвам това, защото всяка седмица разтоварвам бусчето и добре знам, какво се кара и колко струва по софийските борси. А то е едно и също, тъй като седмичното меню е еднакво. Месото, което консумираме например е кайма (от най-евтината), замразено пиле и скумрия. Освен това хляба, сиренето и кашкавала си ги купуваме от селото на съвсем тънки цени. Ако е вярно твърдението на петимата психолози от екипите, за заплати също не би трябвало да се плаща кой знае колко. Това вероятно е вярно, защото всеки от тях работи и на друго място. От майка разбрах, че счетоводителката Велкова, сестра на д-р Петров и мъжа и — снабдителят също работят или поне се водят и на друго място. Остава тока за два бойлера, два хладилника, един фризер, пералня и десетина крушки, които почти не ползваме. Не съм счетоводител, но разходите не би трябвало да надвишават две хиляди, да кажем три хиляди на месец. А това са парите които ние плащаме за около три дни. Да оставим помощите от заможните родители и европейските програми, по които ТОЖ също получава средства. На входа има табела, че сградата е реновирана и се поддържа от европейски фондове и други подобни общности. Разбрах наскоро, че по нареждане на В. Петров се работи усилено по представянето на проект, с който „Жар-птица“ кандидатства за нови средства именно по европейските програми. Европа открай време дава сериозни пари за борбата срещу алкохолизма и най-вече срещу наркоманията. Но къде точно отиват тези пари и как се „усвояват“, както обичат да се изразяват напоследък в България, не е много ясно. Разбира се този, който основава такива общности също трябва да се изхранва и да печели, но нека това да е в някакви нормални рамки и поне част от парите да отиват по предназначение. Така биха могли да се намалят таксите и повече зависими да могат да се вредят, но изглежда не това е целта на занятието.

Всъщност май се оказва, че в „Жар-птица“ сме привилегировани и направо щастливци в сравнение с някои други. От това, което чух впоследствие за други комуни и общности на зависими, направо ми настръхна четината. Разбрах от потърпевши, че в други центрове, подопечните провеждали целодневна трудова терапия направо в цеховете и фирмите на организатора и собственика на комуната. Приемали се хора от кол и въже, без никакъв подбор, поради което в терапевтичните общности царели анархия и терор и се извършвали всякакви извращения. Една подобна комуна била закрита след физически тормоз, довел до смъртта на едно момче, което опитало да избяга. У нас и по другите страни съществуват и така наречените Религиозни терапевтични общности — РЕТО. Там се става по тъмно и се разчита само на физически труд и изучаване на библията. Забранени са телевизията, цигарите и всичко друго, което би могло да е забранено. Познавам хора изкарали там година и повече, но без особен успех, тъй като се разчита основно на лишенията. А библията, колкото и велика книга да е, не може да решава всички човешки проблеми. Разбира се, у нас съществувала и другата крайност. Близо до Варна имало заведение с всякакви удобства (подобно на западните клиники за супербогати). Там наркопичовете имали завидна свобода и се излежавали ежедневно на специален плаж, заграден към комуната. Е, заплащането било по двеста лева на ден, но явно си струва „лечението“. Така че ние от ТОЖ сме някъде по средата и не би трябвало да се оплакваме, но аз се оплаквам. Толкоз по въпроса.

Разбрах от Жоро, че посетителите на Хари са майка му, леля му и негова братовчедка. Той говореше основно тъкмо с братовчедка си, която била адвокатка и добра позната на Камен, помощника от екипа. Сега вече мога да предположа как е попаднал Хари тук. Хората от всички екипи имат като важно задължение да издирват и водят клиенти в терапевтичната общност, тъй като така си осигуряваха и собственото, макар и символично, заплащане. Вчера например Вили доведе едно момиче с анорексия, Симона. Настаниха я в отделна стая заедно с майка и, която трябваше на първо време да се грижи за нея, понеже момичето бе толкова слабо, че не можеше да ходи само. На вечерно Вили благодари специално на нея и майка и че най-накрая (след дълго убеждаване) са се съгласили да дойдат. С какво ще и помогнат тук не знам, но бе видно, че момичето е в такава фаза на физическо и емоционално изтощение, че едва ли би могло да се направи много. Престоя в общността десетина дни. След време разбрах, че наскоро след излизането си от „Жар-птица“, починало.

Часът е около 15 и 30. Другите са на психотерапия, а аз и Хари от съседната стая сме освободени и лежим. За първи път отсъствам от занятие. Колко съм мечтал при тези следобедни групи да мога малко да си полегна, а сега съм тук, но не мога дори да чета, тъй като ми се вие свят. На почивката идва Мира да ни провери как сме. Тук по време на занятия, ядене или други мероприятия може да се отсъства само ако човек от екипа те освободи. Разбира се има изключения, като Жоро Нинов например или споменатото момиче, Симона. Освен това, по време на мероприятията входната врата се заключва и в коридора дежури караулният. Порталът пък е винаги заключен и се отключва само когато трябва някой да влезе или излезе.

След занятията Иван идва в стаята и аз използвам случая да го разпитам как е минало. Той ми каза, че всеки имал възможност накратко да разкаже за себе си — как е дошъл и защо. Живо ме интересуват и двата въпроса, особено обясненията за това как са дошли тук. Иван е един от малкото, които знаят какво всъщност пиша в тетрадката. Той е по-стар от мен, честен и почтен човек и знам, че може да му се вярва. Относно занятието ми каза, че не помни в подробности, защото вече не може да си записва, но ми обясни за себе си. Разбрах, че е един от малкото дошли случайно, но го изслушвам внимателно. Почти съм се научил да изслушвам. Това е един от основните ми нарцистични дефицити, върху които трябва да работя. Откривам доста интересни неща в историята за идването му, сега разказана по-подробно. Първо отишъл в центъра по зависимости на ул. Пиротска. Оттам му казали, че сигурно е за Суховдол, но той споменал пред жена си, че е добре да се търси частна клиника. Взели му кръв и му записали час при В. Петров. Докторът първо се поинтересувал какво работят той и близките му, с какви средства разполагат и може ли да се откаже за известно време от работата си. Ванката отговорил, че може. Тогава Петров му разказал за село Братьовци и „Жар-птица“. Дал му рекламна брошурка и му съобщил, че в 14 и 30 часа тръгва кола за там. В кабинета на доктора била и сестра му Вълкова. Иван не му мислил много, но помолил да го закара дъщеря му, тъй като трябвало да си купи някои неща, като тоалетни принадлежности например. Разбрали се кога да го чакат и Петров се обадил в ТОЖ. Платили на ръка за две седмици, като после децата му предплатили за още един месец и нещата били уредени. При срещата се разбрало и нещо много интересно и показателно. Когато видял, че се двоумят при споменатата цифра от 50 лева на ден, д-р Петров споменал между другото, че имало вариант, при който се плащало само по шест лева, като останалите пари били покривани от европейски организации, но кандидатите за отстъпката трябвало да отговарят на определени условия. Всичко било казано, визирайки неясното бъдеще. Тоест, те сега трябвало да платят пълната сума, пък за в бъдеще ще видим. Това потвърждава подозренията ми, че ТОЖ, по-точно В. Петров получава не малко пари и от Европа. Явно става въпрос за неплатежоспособни хора, които имат връзки и желание да се справят с проблема или им се налага да сторят това. Кой обаче може да каже доколко е платежоспособен даден човек и на какви условия трябва да отговаря. Това е въпрос, който умело се използва в България за откровени спекулации. Знаете как става. Обикновено отговорникът за разпределението на дадени европейски пари или негови близки се оказват крайно нуждаещи се и идеално отговарящи на условията. Провеждат се и предварително уредени конкурси, а плебсът, т.е. народът, често изобщо не разбира, че е имало такива средства и е бил в правото си да кандидатства за тях. Както казах у нас наричат това усвояване и в него управляващите ни са особено талантливи, да не кажа ненадминати. От обикновения кмет на дребно градче, който си е купил лимузина с екстри от европейски фондове, за да не изглеждал „нищожен по време на преговори“ (?!), до министри и президентски съветници. Но да се върнем на ТОЖ, че пак се отклоних.

Отново на дневен ред са щекотливите въпроси за парите. Как така се вземат средства на ръка — както на мен, така и на други като Иван например? По какви сметки се плаща, защото дъщерята на Иван е платила по дадена и от Петров частна банкова сметка? Защо на Иван искат по 40 лева, както се оказало в края на пазарлъка, на мнозинството по 50, а на някои и значително повече? Кой и как определя цените? Тези въпроси остават и ще останат във въздуха, въпреки че не са необходими кой знае какви интелектуални напъни, за да им се отговори или да се потърси някаква отговорност. В България обаче това рядко се случва. „Така сме ний“, както е казал Яворов.

22.06.12. Англичанките си заминаха и май посещението им в екзотичната ни родина постави пред тях екзистенциални въпроси, над които да размишляват дълго в лондонската мъгла. Телефонът отново не работи. Сериозно съм обезпокоен, след като знам какво може да означава това, когато утре е ден за телефонни разговори и аз съм в списъка. По всяка вероятност няма да можем да се чуем и да се разберем точно кога и как да ме вземат. Дадох планирането си на Вили още преди два дни, но не ми го е върнала. Не знам, след всичко тук, дали вече не съм параноик, но ако събера удобната липса на телефон и фактът, че не съм си довършил планировката явно съществува не едно основание да се опитат да ме задържат отново. Поне за малко. Така съм разконцентриран, че не зная какво да мисля. Дали изобщо мога да мисля нормално? На всичко отгоре още съм зле и не спах почти цялата нощ. Боли ме врата, гърба и гърлото, а носа ми тече. Разбрахме се с Вили да ме пишат само на едната трудотерапия — за почистване на стаята, с уговорката после да полежа малко и след това да ме включат в една от следобедните групи — конфронтацията. Все пак не трябва да се залежавам, нали ще си ходя. Мира ми каза, че Вили не ме е освободила и ми даде да измета и измия коридора, което си е кофти, тъй като се мие по няколко пъти. Върнах се целия в пот, а другите ме гледаха сякаш се опитвам да кръшкам.

Конфронтацията се оказва второ занятие, а в центъра е Жоро, един от вечните заподозрени. Освен това наближава времето, когато и на него му изтича поредната уговорка, така че си е баш за конфронтация. Време е да го разбутат, както се казва, защото утре пак има свиждане и той както се закани ще използва юмрука и масата, за да убеди майка си, че е крайно време да си ходи. Аз пък съм убеден, че няма да си тръгне, макар искрено да му стискам палци.

Та Мира го конфронтирала, защото я наричал Владимира. Тя всъщност така и се казва, но всички я наричаме за кратко Мира. Когато обаче Жоро произнасял пълното и име, на нея и било обидно. Тук добрите психолози биха могли да помислят, дали отричането на името, с което е назовавана в миналото, не е своеобразна форма на подсъзнателно отричане на това минало. От нея знам, че родителите и имат преуспяващ бизнес с бижута и са едни от добрите ювелири в България. Но тя била зарибена от нейно гадже, в което силно се влюбила и който я пристрастил към дрогата. Както вече споменах стигнала дотам, че избягала от семейството си и когато той я изоставил, я било срам да се върне. Тогава заживяла на един изоставен строеж. Там идвал сводник да я предлага на достопочтени господа и да й носи по малко храна. Подмивала се на един маркуч на строежа. Само там имало вода. От тази промишлена вода пиела и тя, когато била жадна.

23.06.12. След обяд първата група е моя. Трябва да направя равносметка и да представя планирането си за първите месеци след напускането на ТОЖ. Казаха ми, че групата е и за равносметка, два часа по-рано, така че не мога да се подготвя сериозно и ще я представя устно, без записки. Планирането ми също е в чернова и е от няколко дни в офиса. Милена не ми даде никакви насоки за него, защото нямала време. Вили също, въпреки че я питах два пъти. Не мога да разбера това липса на заинтересованост и професионализъм ли е или се прави нарочно, за да се изнервя и да бъда податлив на представянето, което още веднъж да ми внуши, че не съм готов. И в двата случая е нечестно. Вили ми връща черновата буквално минути преди началото на групата, без никакви забележки и насоки. Усещам, че идеята е да ме хванат неподготвен. Със сигурност ще има атака, колкото и безсмислена да е, защото вече не могат тотално да манипулират майка.

Поех предизвикателството и още в началото заявих, че очаквам повече съвети и обратни връзки, тъй като не съм добре подготвен и ще спомена само онова, което считам за най-важно. Говорих близо трийсет минути, като включих всичко за което се сетих — планиране, режим навън, ВРС, предиктори, импулси, защити от тях и така нататък. След изложението нямаше нито един съвет. Имаше само въпроси, повечето с претенции за риторичност, които целяха единствено да ми покажат колко много съм неподготвен. Иван директно каза, че съм на един добър етап, от който мога да продължа в ТОЖ, но не и навън. Не мога да си обясня защо дори честни и почтени хора се хващат на въдицата „дръж и не пускай“. Може би е подсъзнателно, тъй като те остават, а аз имам всички шансове да изляза. На няколко пъти се опитвах да се защитя и да ги оборя, но Вили ме прекъсваше със забележката да не рационализирам. Да рационализираш, тоест да мислиш и да се опитваш да намериш смисъла и логиката на нещата в ТОЖ се смята за особено голям грях. Тук смесват рационализирането с опит да се размият нещата и да се избегне фокуса, което не е вярно по същество. Отново ми бе поставен въпросът за евентуално препланиране, но аз бях категоричен и помолих да не отиваме в тази посока. Към края Иван ме попита имам ли алтернативи. Казах, че в момента не съм убеден, че имам такива, в които да съм сигурен. Той отговори „това ми стига“, т.е. според него не бях готов. Мисля, че конкретната алтернатива изисква конкретна ситуация. Предизвикателно се обърнах към всички: „Тук има хора преминали програмата, има и такива, които са с години, нека някой от вас ми посочи добра алтернатива.“ Никой не се обади. Всички мълчаха. В края си помислих — толкова много нападки и внушения и нито един съвет, да не говорим за алтернатива. Това не е опит за помощ и загриженост към другия. Това е опит за въздействие с определени цели.

Направихме кратка почивка, след което трябваше да представя планирането си. Отново непълно и на чернова. Сега сякаш групата бе по-милостива или може би по-уморена и мина общо взето бързо. Когато дойде ред да представя дневника си за мисли и чувства, от екипа директно ми казаха, че не съм готов и вариантът, по който смятам да водя дневника, не струва. Такъв дневник, според указанията, трябва да се води от всеки един, особено след напускането на общността, за да може терапевтът, който работи с теб да е наясно какви мисли и чувства те вълнуват, когато се сблъскваш с враждебния свят и как ги отразяваш. Това обаче не се спазва, особено в дома. Когато бе заявено, че всеки един трябва да си води такъв дневник, аз попитах дали някой в общността го има. Веднага обаче другите ме прекъснаха, че съм прескочил реда и отклониха вниманието. Помня, че когато попитах в офиса да ми обяснят как се води ДМЧ (дневник за мисли и чувства), Милена ме погледна учудена от факта, че не сме водили такова занятие. Два дни след това проведохме със Станислав група, но много от нещата останаха неизяснени. Явно тази практика е позабравена тук, а и не съм наясно доколко е полезна.

Късно снощи доведоха ново момиче от Пловдив. Казва се Диана. Когато се представяше на вечерно, тя не спомена да има някакви зависимости и изобщо не обясни защо е тук. Явно поводът е по-специален. После, когато пушехме навън обясняваше нещо на Деси и спомена, че е била на косъм от това да стане проститутка.

24.06.12. Сутринта попитах Цецо, който изпълняваше временно длъжността координатор за какво е тук Диана, но той каза само, че не е за наркотици или алкохол и това не ми влизало в работата. Общо взето е така, а и тук, както стана ясно може да влезе всеки по всяка причина, стига да си плаща за престоя.

Снощи, преди да заспим, дълго обсъждахме с Иван и Жоро практиките и реда в ТОЖ. Стигнахме до интересни изводи и обобщения, а Жорко припомни отново, че утре има свиждане и ще иска точна дата от своите, на която да го вземат. Днес техните се забавиха и към обед той вече бе на тръни, защото често се случваше, по една или друга причина да не ти дойдат на свиждане, а за него сега това бе от особена важност. Дори ми спомена, че иска довечера да говори с мен за варианта, ако дойдат да ме вземат, да тръгне с мен. Считаше, че пред чужди хора няма да могат да го спрат, а и така нямаше да тръгне без придружител, което бе абсолютно забранено. Слава богу, макар и късно, те дойдоха. Влязоха първо в офиса, без него разбира се. След около половин час го извикаха вътре и после се разбра, че са му разрешили да отиде с роднините си на обед. Близо до кръстовището имаше една механа и вероятно там щяха да обядват. Такова разрешение се даваше за пръв път откакто съм тук и очаквах като се върне да обясни за какво става въпрос. Сигурен съм, че ще опитват да го навиват да остане още, иначе няма смисъл да го пускат първо на обед, а след това да го изписват.

В офиса отново станало въпрос за това, че Жоро се чувствал дълбоко обиден от отношението към него. Наистина често съм бил свидетел на подигравки към него. Аз също съм се смял на някои негови прояви, но никога не съм го подигравал. Това се случваше най-вече, защото самият Георги често създаваше подобна детинска представа за себе си. Неслучайно понякога го наричам Жорко, въпреки че той е малко по-млад от мен. Мисля, че идеята за ресторанта е много хитра, тъй като той си беше перманентно гладен горкият. Постоянно гладуваше и когато му предлагах, винаги взимаше по няколко вафли, а не по една. Не от липса на възпитание, а от недояждане. Техните също му пращаха сладки, но той ги свършваше почти веднага, след като почерпи разбира се.

Жоро се забави доста и влязохме в група. На нея Диана разказа повече за себе си. Стана ясно, че е наркоманка, макар и отскоро, че приятелят и е в затвора за смъртта на жена при катастрофа, а тя наскоро е била изнасилена и заплашвана, вследствие на което изпаднала в сериозна нервна криза и замисляла да се самоубие. Поне на първо време тук ще и е добре. Ще се успокои, може да започне работа по пристрастяването и най-важното, ще е в защитена среда. Според мен.

След групата виждам Жоро. Изумително! Същият този Жоро, който преди два часа искаше евентуално да си тръгне с мен и да тропа по масата, сега заявява спокойно, че е решил да остане още. Не уточни за колко време. Не го и разпитвам. Дотолкова съм втрещен от рязката промяна. В края на краищата решението си е негово. Отново съм поразен обаче от силата и възможностите на тези психолози. Направо не е за вярване.

Дойде екипът за смяна. Идват Бонка и Криси. Добре че не е Валя. Надявам се повече никога да не я видя, но вече не знам със сигурност кога и как ще изляза. След половин час имаме равносметка. Чудя се какво да кажа. Цялостното ми планиране не е довършено все още, макар и не по моя вина. Не съм си направил и картата за спешност, но какво значение има, ако утре излизам.

В един момент влиза Ванката — снабдителят и ме вика навън. Решавам, че телефонът се е оправил и майка е успяла да звънне. В офиса разбирам, че всичко е решено и си тръгвам със стария екип, за София. В първия момент не можах да разбера за какво става въпрос, макар да го очаквах. Все пак, така изведнъж. Събирам си багажа като насън и след пет минути съм на входа. Смятам, че до приключване на смяната между екипите има поне още час, но се оказва, че са почти готови и всеки момент ще излязат. Колко бързо става всичко. Мисля си, че важните неща в живота се случват винаги изведнъж. В повечето случаи не можеш и да ги осмислиш веднага и това идва впоследствие, когато си даваш сметка какво всъщност е станало. Няма да имам възможност дори да се сбогувам с другите. Те още са в група. От Ванката научавам, че са се уточнили с майка да ме чака на кръстовището на ул. „Опълченска“ и бул. „Т. Александров“, откъдето да ме вземе с такси. Преди двайсетина минути, увлечен в занятието, дори бях забравил, че ми предстои евентуално излизане утре. Честно казано, вече бях претръпнал и очаквах по-скоро да се случи отново нещо и да се отложи за пореден път. След толкова много препланирания вече се бях примирил, така да се каже.

Сега ми предстои да изляза навън и да се опитам да водя нормален живот. Дали ще успея, един господ знае. Искам, много искам да се отърва от този порок, но си давам сметка, че няма да е никак лесно, след като двайсетина години съм го възпитавал в себе си. Като начин на живот, като релакс, като единствен удачен и успешен вариант за справяне с нещата от живота и като мислене, ако щете. Близките ми ще трябва много да помагат, а и не само те. Смятам веднага да се запиша в програмата за ресоциализация, за което трябва да говоря с д-р В. Петров, но първо ще се чуя с Деси и доц. Пенкова. Важното е да не се огъвам, особено в началото. Както казва един от любимите ми психолози Виктор Франкъл — „Човек винаги има право на избор“ и допълва, че дори когато е бил в немски концлагер е можел да избира. Дали да се хвърли към оградата и да бъде веднага разстрелян или да продължи да търпи и да съхранява надеждата. Тя — Надеждата, трябва да умира винаги последна! Всъщност, изобщо не трябва да умира!

Качвам се в колата със стария екип. Отговарям учтиво на въпросите, но гледам да не влизам в разговор. Мисля си за мен. Първо как ще си направя няколко вкусни неща за ядене и как ще се нагледам на телевизия. Пристигаме в София и накрая виждам таксито. Толкова съм се разбързал, че забравям да си взема довиждане с Иван. Още в колата майка усеща, че не съм готов да споделям нищо засега и не разпитва. Питам само за Деси, Масимо, лелите и братовчедите. Всички са добре и ме поздравяват.

Тук записките ми свършват, тъй като вече съм вън, а и имам да върша много други работи. Прибирам дневника с идеята някога да напиша нещо по него.

Към следващата част или към съдържанието

Страцимир Николов Жар-птица (4) (или недовършеният дневник на един алкохолик)

Метаданни

Данни

Жар-птица

Информация

История

Сваляне / Връзки

Дневникът

Страцимир Николов
Жар-птица (4) (или недовършеният дневник на един алкохолик)