Страцимир Николов
Жар-птица (3) (или недовършеният дневник на един алкохолик)

„Жар-птица“

Сутринта на 7 май 2012 година се оказа топла и спокойна, но на хоризонта се задаваха облаци, сякаш природата искаше да ми подскаже и доброто и лошото, което ме очакваше. Боби, мой приятел, дойде да ме вземе с колата. Хвърлих отзад сакче с един анцуг, четири фланелки, малко бельо и две книги (все пак заминавах само за седмица) и потеглихме. От време на време Боби ме поглеждаше многозначително, тъй като в колата осезателно запърхаха винарки. Предната вечер, като за последно си бях пийнал доволно, а на сутринта прогонвайки махмурлука, разредих кафето със стотина грама долнопробна водка, така че си бях направо пиян.

Село Братьовци е близо до София, но трябваше да внимаваме да не пропуснем разклона, тъй като до него се стигаше по трикилометрова отбивка, където липсва дори табела. Веднъж тръгнали по селския път нямаше как да пропуснем сградата, защото тя единствена се намираше вляво — в самото начало на селото и бе най-масивната постройка в района. Всъщност ТОЖ се помещаваше в реставрираната двуетажна сграда на бившето селско училище. Самото село бе на доизживяване и се обитаваше от около петдесетина старци в занемарени и рушащи се къщи. Една част от тях бяха добре поддържани, тъй като се ползваха от наследниците като летни вили. Разполагах и с рекламна брошурка и карта, дадена ми от д-р Петров, на която грееше бившето лъчезарно училище сякаш предвещавайки светлото бъдеще, на което сме обречени. Впрочем местността наистина е красива. Отляво и отдясно е Балкана със синьо-зелените си хълмове, затулил селцето в своето величаво спокойствие и тишина. Тук човек има усещането, че се намира не на петдесетина километра от столицата, а на светлинни години от цивилизацията.

Още докато спирахме пред железния портал, от сградата се зададе момиче с голяма връзка ключове, което отвори и ни отведе до главния вход да изчакаме. Отпред, на стълбите, пушеха около петнайсет човека, повечето между двайсет и трийсет години, които разговаряха помежду си и ме изучаваха крадешком. Боби влезе в сградата, а аз седнах на една червена пейка от вътрешната страна на входа. Веднага ме помолиха да стана, защото тя била с по-особен режим и на нея сядали само определени хора при определена ситуация. По-късно разбрах, че така наречената червена пейка е един от инструментите за влияние на общността. На нея сядат само онези, за които трябва да се реши дали да им бъде даден последен шанс или да бъдат изгонени. По време на престоя си не чух някой да е бил изгонен. Все пак се плащаше по петдесет лева на ден. Интуитивно, докато чакам, усещам едва ли не във въздуха специфичността на това място и у мен започва да витае смътното чувство, че ми предстои нещо колкото непознато и неизживяно, толкова и съдбовно.

След около двайсет минути ме въведоха в една стая, която се оказа офис на дежурния. Там след попълване или по-скоро подписване на необходимите формуляри, претърсиха основно и внимателно багажа ми и самия мен. Трябваше да си изпразня и джобовете. Взеха ми парите, ключовете от дома (те са там и до днес), личната карта и мобилния телефон. Чувствах се като затворник — само дето не ме съблякоха гол и не ми дадоха раирана пижама. После разбрах, че другите, особено наркоманите, наистина при обиска ги събличали голи и им надничали във всички възможни отверстия. Може би, за да се създаде необходимата среда на доверие и близост. На моя въпрос „защо е необходимо всичко това“ ми обясниха, че такъв е редът. Позволих си да вметна, че по закон никой няма право да задържа личните ми вещи и документи, освен ако не съм извършил някакво нарушение или престъпление и не съм задържан от правоимащите органи. Тази моя забележка бе подмината с мълчание и лека насмешка, пробягваща по устните на някои от присъстващите. Започнах да разбирам, че тук не съм третиран точно като клиент, както би трябвало да бъде след като съм пълнолетен, идвам по свое желание и си плащам за престоя. Не ме третираха дори и като пациент, а като нещо незнайно какво.

Накрая ме качиха на втория етаж и ме оставиха да чакам в една стая, докато ми намерят чаршафи. Оказа се, че госпожа Велкова (сестра на д-р Петров и касиер на ТОЖ), когато взела първата вноска от майка ми, бе забравила да й каже да си нося и чаршафи. Добре че не ми искаха лъжица, канче и възглавница. Седнах на обилно опикания с годините и леко мухлясал дюшек и се опитах да си събера мислите и да преценя какво всъщност се случва. Стаята се оказа спалното помещение, в което прекарах първите си две нощи. Представляваше нещо като голям килер, не повече от десет квадрата — на ширина около два метра и на дължина около четири-пет. До стената вдясно имаше две железни войнишки легла. Вляво едно на два етажа и зад него, олющен двоен шкаф с изкорубени врати. Помислих си, че ако единственият прозорец не бе с нормални размери, а на вратата имаше решетка, това помещение спокойно би могло да мине за затворническа килия, но не за четири човека, както е предвидена тук, а за един затворник, както е по българските и международни стандарти. Между другото хрумва ми, че затворите са за да опазват обществото от провинилите се, а защитените терапевтични общности защитават нас от обществото. Интересна хрумка.

Очаквайки чаршафите бавно започнах да разбирам, че нищо не разбирам. Че нямам и умишлено не ми се дава никаква реална информация в какво заведение постъпвам, ще бъда ли лекуван, за колко време, как и при какви условия. Д-р Петров ми бе казал буквално следното — че заведението е уникално, сред хубава природа. Че е единствено по рода си в България. Че е много ефикасно и там се приемат само перспективни, а не тотално пропаднали и необратимо зависими. Започнах да осъзнавам, че наистина съм се предоверил, но това бе нормално, тъй като тук ме изпрати самият директор на програмата, изтъкнат специалист по проблема. Дотолкова бях заблуден, че смятах тази една седмица за време, през което ще ми направят само някакви по-пълни изследвания и тестове и ще ме закрепят физически. Не можех да предположа, а и не е логично, че за седем дни може да бъде проведена каквато и да е успешна психотерапия. Тогава нито аз, нито близките ми можехме да предполагаме, че става въпрос за по-дълъг и неуточнен във времето период. По-късно разбрах, че основната част от пребиваващите тук също не са имали ни най-малка представа, че постъпват не за определения им в предварителния договор срок, а за много по-необозримо бъдеще. Единственото ми обяснение за този първоначален и единствено съгласуван с мен седмичен престой е да се обезпечи време, за да бъдат ориентирани специалистите с кого си имат работа, колко сериозна е зависимостта, как гледат на нея близките и доколко са склонни да инвестират. Тази дума много често се употребяваше по време на престоя ми в ТОЖ, тъй като това бе важна и необходима информация за д-р Петров и екипа му. На тази база предполагам се изработваше тактическа програма как да се действа, къде да се „натиска“ и манипулира, за да се постигне желаният ефект. А какъв е той всъщност се надявам да стане ясно с развитието на разказа.

Докато чаках в това своеобразно спално помещение, внезапно и привидно нелогично в главата ми започна да „стърже“ една асоциация с онзи стар виц за попа и наивната девойка, който завършва с думите „Късно е чадо, резето хлопна“.

Спомените ми от първите дни наистина са много объркани по няколко причини. Първо бях много напрегнат, неориентиран и отрупан с впечатления. Освен това в началото ме „помпаха“ с диазепам и общо взето бях в едно полуавтоматично, полусънно състояние. Тогава още нямах идеята да записвам и да си водя подробни записки, но адаптирайки се бавно започнах да осъзнавам, че тук стават много неща, за които не мога да намеря логично и нормално обяснение. По тази причина първите двайсетина дни ще маркирам най-вече с онова, което ме е провокирало да го запомня и записките няма да са толкова изчерпателни и подробни. Всъщност едно от първите неща, които рязко се открояват в паметта ми е посещението на самия Васил Петров. За тези около осемдесет дни, през които бях в комуната, той идва само два пъти. Дори когато дойдоха двете англичанки (на разменни начала), за които ще спомена по-късно, той не ни удостои с присъствието си.

Първия път, когато го видях след пристигането си в общността, бе на третия или четвъртия ден. Вече се знаеше, че ще идва, а ние тъкмо бяхме почистили и го очаквахме, пушейки пред входната врата в почивката между двете трудотерапии. Той пристигна с луксозния си джип. Не знам защо, но не вкара колата в двора, въпреки че има асфалтирано място за паркиране, а го остави отвън на пътя. Така направи и при второто си посещение, сякаш се страхуваше, че някой „очарован“ клиент на програмата може да направи нещо зло на луксозното возило. Да му спука гума или да го надраска с пирон. Явно е имал някакво основание да се държи по този начин. След като слезе, докторът поздрави, а когато се доближи до мен се обърна към другите: „Как е, грижите ли се за това момче“? Изненадах се, тъй като първо не бях момче и второ, защото подобна реплика показваше и указваше едно по-особено отношение към моята персона.

Малко след като влезе в офиса, Петров ме извика. Попита ме как съм и някак между другото каза, че според него е добре да остана още няколко седмици, без да уточни колко. Аз разбира се приех, защото сам бях предложил това още на първата ни среща в частния му кабинет. Освен друго, в края на краищата той бе специалистът и все още му имах доверие. Помня обаче, че когато излязох от стаята, си направих груба сметка и мислено отбелязах 28 май като дата за напускане. Явно идеята да не се определя точен период за пребиваване има своите основания, тъй като наистина пристрастените се фиксират към определена дата, а това не е добро за лечението. След като излязох от кабинета, започнахме втората трудотерапия. Бях разпределен да чистя стаите на втория етаж и така и не видях доктора повече при това негово посещение.

Трябва да уточня, че животът в Терапевтична общност „Жар-птица“ течеше по строго определени правила, които бяха основани на практиката и опита на западните комуни. Затова, преди да ви запозная с дневния режим на нашата общност е удачно да кажа няколко думи за появата и развитието на терапевтичните общности в глобален, световен мащаб, като ползвам краткия обзор на самия д-р В. Петров от неговата книжка „Терапевтични общности“.

Първият център от подобен вид е основан от английския психиатър с напредничави и радикални възгледи д-р Ян Кристи през 1968 г. Две години по-късно, през 1970 г., Г. Едуардс основава в Лондон „Къща Феникс“, а малко след това подобна общност е създадена и в Холандия. Тези общности се различават от комуните именно по своята терапевтичност, тъй като в същността си представляват едно второ семейство за резидента, предоставяйки му необходимото чувство за безопасност и явявайки се основа и място за развиване на другото важно усещане — това за принадлежност. Състояние, когато човек се усеща обичан и ценен, което по ред причини е липсвало в битието на повечето клиенти. В книгата на д-р В. Петров се казва, че в България само ТОЖ отговаря на европейските стандарти, приложени от Европейската федерация на ТО в Хага с президент Антъни Слейтър. Най-общо днес са наложени два модела, превърнали се в традиция — Европейският психоаналитичен модел на Максуел Джоунс и Американският йерархичен модел за лечение на зависимости.

Предисторията на модела ТО започва в края на Втората световна война, когато военните психиатри са изправени пред стотици психически травмирани войници, които е трябвало да бъдат стабилизирани и наново мотивирани за връщане на фронта. Тази задача се оказала много трудна и психиатрите стигнали до решението, че трябва да се фокусират не върху индивидуалните проблеми, а върху отделенията и войсковите части като цяло, тъй като военните отделения са структурирани като общности, в които се насърчава взаимната помощ. Впоследствие именно един от тези военни психиатри — споменатият Максуел Джоунс решава да въведе прякото участие на пациентите при вземането на решенията относно лечението им. Това е така наречената демократична терапия. Вторият модел е на американската йерархична ТО, която води началото си от общността на бившия член на анонимните алкохолици Чък Дедерих. През 1958 г. той организирал дискусии в апартамента си, тръгващи от разговори, несвързани с алкохола. По време на една от тях участващите започнали да си крещят един на друг и се оказало, че после внезапно се почувствали много облекчени. Повтаряйки тази конфронтация, част от тях решили да основат своя общност. Така през 1958 г. в Санта Моника, Калифорния се основава общността Синанон, чиито основни правила са: без никакво насилие и употреба на алкохол и дрога. По нова време в Източна Европа се изграждат общности по модела на съветския педагог Макаренко, където основен терапевтичен елемент е съвместният физически труд. Така наречените комуни също са основани най-вече на съвместния труд.

В основата на тези терапевтични общности са заложени няколко основни теории — психодинамичната на З. Фройд, бихейвиористичната теория и някои социално-когнитивни концепции. Според Фройд зависимостта е резултат от несъзнавани и дълго потискани импулси, освобождаването от които намира израз в употребата на алкохол и дрога. Гениалният учен счита също, че употребата е свързана и с неизживени проблеми във връзката майка — дете. Вследствие на което личността на зависимия не е нормално развита и той се оказва фиксиран (застопорен) в оралната фаза на своето психосексуално развитие, когато устата е най-важният орган, а приемането на храна и течности — основно действие за проява. Други психолози свързват подсъзнателните импулси у зависимите със стремежа за изживяване на екстаз, подсъзнателното влечение към самоунищожение и нерешената нужда от орална зависимост. Като цяло обаче трябва да се уточни, че традиционната психоанализа се счита за неуспешна при лечението на зависимости.

При бихейвиористите основното е да се изяснят условията, при които човек се учи на нещата от живота. При тях употребата и пристрастяването са свързани най-вече с липса на позитивна подкрепа и примери за алтернативно поведение.

Когнитивно-поведенческите анализатори пък застъпват идеята, че човек може да си създава собствени подкрепления в борбата със зависимостите, като това включва начин на мислене и вътрешен диалог, които да променят старите очаквания, вярвания и свързаните с тях модели на поведение относно алкохола. Основното тук е да се разгадаят схемите на пристрастяването и да се изготвят алтернативи на поведение и превенция. Според тях убежденията, свързани с прекомерната употреба се оформят по определена когнитивна схема. На първо място са високорисковите ситуации (рискови места, хора, емоции, предмети и др.), както и убежденията, свързани с тях. Те водят до автоматични мисли, пораждащи импулс (т.е. как си разрешавам да си купя алкохол). Следва стратегията за набавяне (какво правя за да си осигуря) и употребата.

Когнитивистите приемат и социалните основания за поява на зависимост, като тук основните причини са свързани с лесен достъп до ПАВ (психоактивни вещества), изкривени представи относно употребата и групов обществен натиск от възрастни, водещ до своеобразен бунт, предизвикан от натрапваните общоприети линии на поведение. Терапевтичният процес в ТОЖ се води главно по методиката на когнитивно-поведенческата терапия, в основата на която е опознаването на проблемите, първопричините и избягването на високорискови ситуации, водещи до употреба, както и споменатото изграждане на алтернативи за превенция. При тази терапия реалността като предварителна подготовка, убеденост и осмисляне на решението — ЗА и ПРОТИВ, както и отговорността, дисциплинирането, планирането и отчетността са изправени срещу необоснованата тревожност, вътрешното напрежение, чувството на безпомощност, безсилие и неоправдан песимизъм. Целта е да се опровергаят фалшивите очаквания и убеждението, че алкохолът снема тревожността, създавайки чувство на лека еуфория и оптимизъм за привидно решение на проблемите. Това е така, но бягството от реалността чрез употреба трае само няколко часа. Срещу този процес на забава, забрава и отлагане на реалните проблеми, свързани със зависимостта, се противопоставя изграждането на една увереност и осмисляне на промените. Те пък имат връзка с припомняне на постигнатото, на чувството за удовлетворение, спокойствие, чистота и вътрешен комфорт. Изключително важна стъпка при лечението на алкохолизма е приемането и осмислянето на факта, че сме зависими от алкохола, че сме алкохолици и не можем да си позволим дори глътка до края на дните си, тъй като това отново би отключило процеса и би ни вкарало в употребата. Това е една реалност много трудна за осмисляне и възприемане, но когато веднъж приемем факта и свикнем с мисълта, че по отношение на алкохола не сме като другите, нещата лека-полека започват да се нареждат. Така с всеки изминал ден откриваме, че живот без никаква употреба е възможен и е за предпочитане. Както диабетиците например с тази разлика, че ние можем да ядем сладко, но не можем да пием, а при тях е обратното.

Днес се приема, че терапевтичната общност е модел на дългосрочна терапия (поне 15 — 24 месеца), където зависимостта се разглежда като разстройство на цялата личност, а прекомерната употреба е само симптом. Тук основен терапевтичен фактор е групата с нейните норми и правила, като общността е и контекст, в който се случва промяната, и метод, който предизвиква тази промяна. Терапевтичната общност изгражда този свой контекст чрез взаимоотношенията вътре в самата нея, специфичните роли в йерархията и дневния режим. Особено внимание се обръща на очакванията на общността за индивидуално участие и оценката на тази общност относно прогреса на отделната личност.

Йерархията в ТО принципно е следната: Директор, служби, персонал и администрация, а резидентите се ръководят от координатор, подпомаган от експедитор и мениджъри на отделните екипи. Всички те също са резиденти, което осигурява едно, до голяма степен, самоуправление на общността. В ТОЖ имаше четири основни екипа, които се сменяха през три дена. Те се ръководеха от професионални психолози, като шеф на екипите и втори човек след д-р В. Петров бе Валя, специализирала в Швейцария при спорния психолог Бернаскони. Другите екипи се водеха от психолозите Бонка, Вили, Ани и Милена, подпомагани от Камен, Станислав, Кристияна и Жени. Камен и Жени бяха бивши клиенти на ТОЖ, преминали програмата, а Криси бе студентка по психология. Всички те работеха на доброволни начала, като подпомагаха психолозите в тяхната работа.

След това кратко отклонение относно създаването, същината и видовете терапевтични общности, ще маркирам накратко дневния режим и основните правила на ТО „Жар-птица“. Правя го за улеснение на читателя и за да не се налагат допълнителни обяснения, тъй като тези правила играят важна роля в изложението и по тях се води дневникът ми.

Денят в ТОЖ протичаше в следния строго определен ред. Всяка сутрин назначеният за караул взима ключовете от помощника в екипа и отваря вратите. Буди отговорника за деня, който в 7 и половина събужда останалите членове на групата. Първото нещо, което правим след това бе така наречения Ритуал, когато всички се събираме в кръг на двора и всеки един си казва името: „Аз съм Страцимир“, а групата допълва — „Страцимир е чист“. После имаме малко време за лична хигиена и оправяне на стаите, а от осем и половина до девет е закуската. Следващото мероприятие е първото съществено за деня, така нареченото „Сутрешно събиране“, което е приятно в доста отношения и интересно в своите подробности. Това събиране се ръководи от отговорника за деня, но трябва да присъства, и често присъства човек от екипа, който наблюдава и се намесва при необходимост. В началото отговорникът съобщава дневния ред, който обикновено е един и същ, с изключение на следобедните занятия, но и те се повтарят в рамките на една седмица. На тази сбирка се указват задачите за деня. Нарочен резидент съобщава новините от миналия ден. Определя се мисъл (девиз) на деня, която после се окачва на таблото и се провежда някаква игра. При нея всеки отпаднал разказва история, виц, изпълнява песен или стихотворение. Към края следват благодарности. Това е един много интересен момент от мероприятието, тъй като не само може, но е и препоръчително да се благодари! Дори ако наблюдаващият от екипа прецени, че малко хора са благодарили, има право да ни върне и накара всички да благодарим отново. Може да се благодари разбира се за всичко — за щяло и нещяло. Изискването да се благодари явно има психологическо основание, но често бе повод за комични прояви, като това да се благодари за хубавото време или да се изказва благодарност към ортака за добрата игра на карти от предния ден. Чувал съм да се благодари и на ЦСКА за това, че е победил Левски в столичното дерби. В края отговорникът също задължително благодари. Как може да се благодари задължително не знам. Може би единственият начин, освен да благодариш за глупости е откровено да излъжеш и да лицемерничиш. Задължително е например да се благодари за отправена към теб писмена или устна забележка. Може забележката да е несправедлива, може да е тъпа или направо идиотска. Може много да те е заболяло от нея, но трябва да благодариш. Да покажеш, че си осмислил и оценил забележката, дори и в нея да няма нищо за осмисляне. Да покажеш, че си усетил „любящата“ загриженост на ближния, което обикновено изобщо не е така.

Понякога, при упражняването на подобни „лечебни“ практики тази йезуитщина, простете терапия, се пропуква и истината лъсва в целия си предизвикан блясък. Спомням си случай, когато Павката, един от най-старите с близо двегодишен стаж в ТОЖ бе наказан заради поведението си спрямо друг ветеран — Владо. Владо бе за втори път в „Жар-птица“. Първият път за наркотици, а сега, понеже започнал да се лекува от наркотиците с алкохол. Двамата се счепкали на карти и Владо уведомил Павел, че ще му напише забележка (уведомяването също е задължително). Онзи отговорил нещо от сорта на „много ми пука“ и когато Владо издевателски му напомнил, че след забележката трябва да се благодари, Павката отвърнал „ами наведи се да ти благодаря“. Разбира се, той бе наказан и поведението му „сурово порицано“, но никой не се запита какво е предизвикало подобна реакция.

В крайна сметка редът, порядките и тактиките, по които се живее в ТОЖ са „светая светих“ и се счита за пълно кощунство изобщо да ги обсъждаш или подлагаш на съмнение. Както казваше един от помощниците в екипа — Камен (бивш резидент): „Така е било десет години, така ще бъде и занапред“.

Сутрешното продължава, като отговорникът задава на всеки въпроса „Как се чувстваш?“, което отново дава картбланш на лицемерието. Виждал съм например леля Лили, която всички са видели преди минути горчиво да плаче, да заявява бодро, че се чувства добре, дори отлично и желае на всички приятен ден. Всъщност поведението и в случая бе по-скоро саркастично, отколкото лицемерно, тъй като почти никой не обръщаше внимание на нейните страдания. Така всички се изреждаха по ред на номерата да обясняват на другите колко добре се чувстват. В този момент, ако някой ни гледа отстрани, с право ще стигне до заключението, че по-щастливи и прекрасни хора от нас на тази земя няма. Това занятие завършва с друг многозначителен ритуал. Всички ставаме и започваме да се прегръщаме един друг (нещо като терапевтична прегръдка), като си пожелаваме всичко най-добро. И тук някои от нас на моменти имаха проблясъци и се връщаха към нормалното човешко поведение, като се бунтуваха по свой начин срещу този, меко казано също нелогичен ритуал. Случайно разбрах, че някои, особено жените, пропускат да се прегърнат с този, с който са се скарали предния ден или не се понасят по принцип, което е логичното поведение. Драган пък, с когото си бяхме антипатични още от началото, когато ме прегръщаше ме удряше с всичка сила по гърба, така че не ме прегръщаше, а по-скоро ме побийваше, но аз приемах това като сутрешна разтривка.

Мога да кажа напълно отговорно, че през целия си живот не съм се прегръщал толкова, колкото тук. Обикновено хората се прегръщат, за да изразят своята обич или причастност един към друг. Така че нормалната прегръдка няма нищо общо с този ритуал, при който се прегръщаш ката ден с непознати, полупознати или направо с хора, на които най-малкото не държиш.

По мое мнение ритуалът има много общо с техниките, ползвани от сектите и други затворени общества. Тези мини общества се самоизолират от нормалния свят, като целта им е да приобщят (заробят) отделния индивид и да го подчинят на волята на групата, т.е. на гуруто, като превръщат подопечния също в инструмент за манипулация. Подобен, според мен, е смисълът на някои вече споменати техники и ритуали в ТОЖ, като благодаренето, забраната за общуване (едно от предвидените наказания) и издигането на групата в култ, което смазва и дискредитира всякакви опити за изразяване на лично мнение и индивидуална позиция. Може би целта в крайна сметка е да се пречупи човек, да се смачка индивидуалното му чувство за справедливост дотолкова, че когато дойде големият ден да вдъхне наново глътка свеж и свободен въздух, той да гледа максимално напред и изобщо да не се замисля какво и защо е вършено с него през този период. Именно затова, когато се обсъждаше моята планировка за излизане, казах на всеослушание, че най-силната ми мотивация ще бъде да не се връщам никога тук и имах предвид не да нямам рецидив, т.е. повод да се върна, а усещането, че трябва да бягам надалеч от подобни места. Така, скривайки се зад мотивацията, изказах директно мнението си за ТОЖ. Никой мислещ и интелигентен човек, въпреки своите проблеми и зависимости не би пожелал с него да се върши онова, което се върши с всеки в повечето подобни общности.

Но да се върнем на дневния режим. След сутрешното до обед се провеждаха две трудотерапии с кратка почивка между тях. Почиствахме и измивахме коридорите, спалните и сервизните помещения на двата етажа, градината и двора. Преди обед всеки мениджър провеждаше кратка среща с групата си (мениджърска), като се интересуваше как се чувства всеки един от нас и има ли някаква молба към него или ръководството. Тази молба се наричаше „задвижване“. Никой нямаше право да безпокои с проблемите си директно ръководството. Всеки трябваше да формулира молбата си пред мениджъра, а той да запознае по-вишестоящия. В края на краищата ръководството преценяваше дали да уважи молбата, да изслуша резидента или да я остави без последствия. Много често обаче при това предаване на исканията ни по йерархичния ред, молбите се губеха и не стигаха до този, който трябваше да вземе решение. Не знам дали това се правеше нарочно или просто се случваше поради недомислието и тромавата система, но бе факт. След обяда и една почивка от около час и половина следваха следобедните занятия.

Така наречените групи се явяват най-сериозната и изтощителна част от деня. В общности като ТОЖ, които са основани най-вече на когнитивно-поведенческата психология и нейните методи, са наложени няколко базисни вида терапевтични групи.

1. Конфронтационната група дава шанс за свързване между всеки един от участниците и общността като цяло. Тя се провежда, когато някой от резидентите е заявил конфронтация към друг, с цел да подложи на критика негово поведение или постъпка. Конфронтираният сяда на един стол в средата, а конфронтиращият изразява своето мнение и несъгласие, седнал срещу него на нарочен за целта друг стол. Това е една от най-тежките и емоционални групи, въпреки че има изрична забрана за каквато и да било агресия — явна, скрита, физическа или вербална. Съществува забрана и за помощ към конфронтирания, а освен това той няма право да става от стола и да се защитава. В процеса се излагаха фактите и реакцията на отделните участници, като освен конфронтиращият се включват и други от общността, които имат какво да кажат по въпроса. Групата завършва с фаза на затваряне, при която се дава право на обратна връзка и ангажимент за промяна от страна на конфронтирания. Този вид занятие се основава на преобладаващото мнение, че най-добрата техника и инструмент за поведенческа промяна е групата, упражняваща натиск и подкрепа. Спомням си, че бях поразен по време на първата конфронтационна група, на която присъствах. Оттогава този вид мероприятие винаги предизвикваше у мен един горчив привкус. Конфронтираното тогава момиче се казваше Диди. След конфронтиращия се изредиха още няколко души, които я обвиняваха в какво ли не. Тя отначало опитваше да се защити, но в един момент се предаде и заплака. Малко след това и моите очи се насълзиха, тъй като недоумявах с какво точно това момиче е заслужило подобно отношение. Въпреки това мога да кажа, че ако съществува катарзис (нравствено очистване) на база на емоцията, това е една от най-плодотворните групи.

2. Статичната група се провежда за изясняване и изразяване на чувства и мисли, което е от важно значение за разбиране на механизмите, стоящи зад дадено негативно поведение. То може да е свързано с употребата или с поведението на даден член на общността.

3. Друга важна група е тази за проучване. Всеки резидент е длъжен десетина-петнайсет дни след приемането в общността да представи собствената си история. В нея той описва преживяванията си, личната си човешка драма, така както я е разбрал и почувствал и своето мнение за това как се е стигнало до пристрастяването. Тези групи също са много емоционални — не само за представящия, но и за слушателите, тъй като често мнозина от нас откриват удивителни прилики между своите премеждия и тези на изповядващия се. Когато изнасях своята история, на няколко пъти се разтрепервах и очите ми се насълзяваха. Трябваше да спираме, за да ми донесат вода и да се съвзема. Групата за проучване има отношение именно към събитията и изживяванията от дадена лична история, като за целта могат да се ползват и методи от Гелщат психологията и разиграването на Психодрама.

В програмата на Жар-птица бе важен и така нареченият маратон за личностово развитие, който се провеждаше един път седмично в продължение на четири часа. Този маратон бе отчасти базиран на теорията на известния скандален швейцарски психолог В. Бернаскони и теорията му за петте стъпки. Тези стъпки — планиране, подчинение, агресия, съблазняване и проверка на реалността, трябва да бъдат преминати като поведение и осмисляне от всеки резидент. Защото Бернаскони счита, че те са блокирани по специфичен начин за всеки пристрастен, вследствие на травми в детството. Тогава меродавно бе мнението, че интернализацията (т.е. процеса на личностова промяна) в ТО включва подчинение, принадлежност към общността, ангажиране с програмата и поемането на отговорност. Когнитивната теория, а донякъде и бихейвиористите считат, че човек се повлиява не от активиращия стимул, т.е. очакванията и знанието за това какво се случва след употреба, а от значението, което му се придава. В този смисъл когнитивната терапия работи с автоматичните мисли, малоадаптивните схеми формулирани още от К. Юнг (отхвърляне, нарушена автономност, свръхбдителност и др.) и когнитивните изкривявания: черно-бяло мислене, свръхгенерализиране, катастрофичност, проекция и четене на мисли (аз знам, че ти мислиш…), персонализиране и други.

Освен групите, следобед се провеждат и семинари с най-различна тематика, продиктувана както от лични проблеми, така и от случващото се в общността.

Важна роля в „Жар-птица“ при превенциите играят така наречените инструменти за подкрепа (окуражаване, похвала, привилегии и др), както и санкциите. Първата санкция е забележката. Тя се изписва на специално табло и служи най-вече за изграждане на чувство за отговорност, укрепване на груповата спойка и взаимопомощ. Така право на писмена забележка има всеки към всеки в групата, независимо от ранга. Освен забележката в ТОЖ имаше и други дисциплинарни интервенции (забранено бе да ги наричаме наказания): 1. Понижение в трудовата йерархия; 2. Забрана за говорене с определен резидент или с всички за определен период. (Тя се налагаше най-вече, когато се установят разговори и договорки относно дрога или алкохол, както и при бягство или секс); 3. Лишаване от привилегии; 4. Прекъсване на занятието с 10 до 15 минути, когато резидент пречи на терапевтичния процес; 5. Загуба на статус, т.е. връщане в предишна фаза на терапевтичната програма, обикновено при регистриране на рецидив; 6. Сядане на червената пейка, когато провинилият се е застопорен на пейката за неопределен период да размишлява и очаква решението на групата; 7. Свързващ стол. Тогава резидентът сяда на стол в средата и обяснява поведението си на другите; 8. Терапевтичен договор за срок до 72 часа между екипа и нарушителя и 9. Контракт. Това е най-тежката дисциплинарна интервенция и представлява договор между резидента и ТО. Отнемат се всички привилегии и провинилият се е изключен от дневния режим, като изпълнява главно физически труд в изолация. По време на контракт никой няма право да общува с провинилия се, освен специално назначен супервайзър за наблюдение и връзка с ръководния екип. По време на пребиваването си в ТОЖ не съм бил свидетел на контракт, но съм чувал, че някаква мадама я накарали три дни да си копае гроба. Не вярвам в това, тъй като си е чисто извращение противоречащо на всякакви норми, но трябва да се знае, че при контракт могат да бъдат наложени много сериозни физически и психически натоварвания — като лишаване от нормален сън например.

След провеждането на следобедните занятия до вечеря имахме около два часа за физическо разтоварване. Решаваше се обикновено с гласуване, дали да направим разходка до разклона за София, дали да изкачим някой от близките хълмове или да играем волейбол и карти. Така или иначе времето ни бе маркирано и бяхме под надзор. Преди вечеря задължително се гледаха новините по телевизията, но това не се спазваше стриктно, тъй като телевизорът често не работеше. След вечеря имахме малко свободно време, при което обикновено играехме карти или всеки вършеше някаква своя работа.

Последното важно за деня мероприятие бе вечерното събиране. На него се правеше обзор на деня. Ако имаше младши-резиденти те се препитваха от другите относно правилника и основните девизи на ТОЖ, които трябваше да се знаят наизуст. Тук трябва да уточня, че всеки новопристигнал не биваше приет автоматично за пълноправен член. През първите няколко дни той бе кандидат и към него се назначаваше наставник, с когото единствено можеше да общува. Не виждам смисъл от това, освен идеята да се предпази новопристигналият от „зловредното“ влияние на някои по-стари и знаещи. Да не може да задава неудобни въпроси, поне в началото, докато се оформя тактиката спрямо него. Наставникът му разясняваше правилата в общността и когато се сметнеше, че е готов, го предлагаше за резидент.

След това вечерното събиране продължаваше, като всеки един от нас даваше лична оценка за деня и за това какво е постигнал и как се чувства. Определяха се главният дежурен и караулът (човека с ключовете) за следващия ден, а ако бе в края на седмицата се сменяше и тричленният екип за кухнята. Накрая помощник-ръководителят и ръководителят на екипа даваха своите персонални оценки и забележки относно изминалия ден и след като изревавахме дружно девиза за деня, бяхме свободни до единайсет часа, когато се заключваше и гасяха лампите. По това време обикновено играехме карти или четяхме книги. Всеки четвъртък имахме право да гледаме филм или видео, но често се случваше да ни лишат от тази привилегия заради нарушение на групата или отделен резидент. През останалото време гледането на телевизия бе забранено, с изключение на задължителните вечерни новини.

След като уточних в общи линии как стигнах до ТОЖ, какви бяха първите ми впечатления, редът и основните правила е време да премина към дневника, който (надявам се) илюстрира най-добре личните ми преживявания, както и философията, тактиките и начина на работа в тази общност на зависими. Всичко това е фокусирано през призмата на една наивна и експресивна личност, необременена все още от подобни интервенции, попаднала сякаш случайно тук и с все още достатъчно запазени от алкохола мозъчни клетки, т.е. аз.