Страцимир Николов
Жар-птица (2) (или недовършеният дневник на един алкохолик)

Предисторията

По мое скромно мнение има три вида алкохолизъм. На пръв поглед най-безобиден е битовият. Въпреки че понятие и словосъчетание като безобиден алкохолизъм не би трябвало да съществува. Битови алкохолици са тези, които всяка вечер, сядайки на масата изискват от благоверната си половинка върху покривката да има сервирано мъжко предястие от салата и поне двеста-триста грама твърд алкохол. По грубите ми и вероятно снижени критерии, битови алкохолици са около две трети от мъжете в България. Предполагам, че тази употреба обикновено се поражда от неудовлетворение и стрес в работата и семейството, което в края на работния ден изисква традиционна българска релаксация. Този релакс привидно отнема напрежението и въвежда необходимата „вътрешна хармония“.

Психологията често свързва алкохолизма и някои други пристрастявания с един подсъзнателен стремеж към самоунищожение, както и като своеобразна форма на протест и бунт срещу проблемите в живота и социализацията, пораждащи депресивни състояния. Алкохолът те убива, самоубива те, но продължаваш да си жив, което е най-страшното. Освен това, аз си позволявам да деля зависимостите на „добри“ и „лоши“, като под добри разбирам тези, които не вредят на околните и самия теб. Зет ми, лека му пръст, беше пристрастен към кока-кола. Виждал съм го да слиза в неделя (посред нощ) до бензиностанция, за да си купи кока-кола. Изобщо всеки релаксира по някакъв начин и е така да се каже свикнал със своя „прийом за сваляне на напрежението“. Що се отнася до лошите зависимости като алкохолизъм, наркомания или хазарт, те също отнемат временно от депресията и те въвеждат в един свой, по-оптимистичен свят. Затова основните лекарства, които предписват психотерапевтите в такива случаи са антидепресанти.

Кратък пример. Да сте виждали циганин в депресия? Не сте! Няма и да видите. Защото първо, циганинът не планира и не се оглежда около себе си. Нито счита за нужно сам да се погледне в огледалото, както се казва, и да си даде сметка как изглежда в очите на другите. Той живее ден за ден, а това е и едно от основните изисквания към лекуващите се от дадена зависимост. И второ, ако нещо му докривее, манго пие две ракии, взима бутилка за вкъщи, а там пребива жената, ако трябва и децата, и вече спокоен си допива порциона, възстановил душевното си равновесие. На сутринта дори не счита за нужно да се извини на манга, а и тя не очаква подобен жест. Разбира се, битовият алкохолизъм е широко разпространен сред ромите, но може би тъкмо затова и най-вече, защото те обикновено нямат вътрешен стопер да задържат гнева и негативната енергия, както и скрупули от морално естество. Не се притесняват какво са причинили на близките. Не страдат от мъката и угризенията на алкохолика, а и не се интересуват какво става около тях. Затова депресията в тези домове е рядък гост, за сметка на домашното насилие.

По принцип, тези привидно безобидни „домашни пиячи“ са много сериозен социален бич за всяко общество, тъй като не могат да възпитават и да бъдат пример. Както казах, прекомерната, редовна и дълготрайна употреба е свързана често със сваляне на задръжките и отприщване на гнева, а когато нещата се объркат или няма пари за „твърдо“, ескалацията в семейството нараства неимоверно, което е повод за скандали и домашно насилие. Жената обикновено е потърпевша, а това означава, рано или късно, край на поредното многообещаващо семейство и едно или две травмирани деца, които по всяка вероятност, в даден момент, ще започнат да повтарят поведението на своите родители. Ще станат или насилници, или жертви на насилие, приемащи това за нормално. Разбира се, съществува и обратният вариант, когато деца отгледани от алкохолици стават заклети въздържатели и не могат да понасят алкохол, тъй като го свързват с ужасяващите спомени от детството си.

Към втората група принадлежат така наречените алкохолици от запоен тип. Те могат да изкарат без пиене месец, два, три и дори повече, но в даден момент, като им „избие чивията“, поне седмица не ги търси. Има и такива, които пият само в събота и неделя. Те са нещо като олекотен вариант на запойните. Е, нормално е човек да пие един аперитив през уикенда, но ако не пропускаш събота и неделя без алкохол и с нетърпение очакваш момента, като започваш от обяд, тогава си пич от задругата.

Най-тежките бих нарекъл баш алкохолици. Тях може да ги видиш всяка сутрин, около половин час преди отварянето на кварталното магазинче, невчесани и небръснати, да чакат по гумени галоши и размъкнати анцузи, мърморейки нещо незнайно на кого. Ако наоколо има денонощен магазин, освен таксиметровите шофьори, те са другите постоянни клиенти, по всяко време на денонощието с неизменна поръчка по марка и грамаж. Употребата при тях е нонстоп, но това са и едни от най-нещастните хора на света. Обикновено изживяват алкохолизма си в самота. Те са или разведени, или неженени. Първо, защото никой не може да ги изтрае достатъчно дълго, за да ги заобича и второ, защото обикновено имат „страх от обвързване“, както биха казали психолозите. Като всички хора и те харесват и се влюбват, но когато се стигне до сериозни стъпки, обещания и обричане винаги дават заден, тъй като съзнателно или несъзнателно усещат, че не са способни да изградят сериозни отношения. Не са способни на отговорност, колкото и да желаят тази връзка. Тяхната екзистенциално предопределена самота е основа на социалната им и житейска трагедия, която пък подхранва самотата. Така се проявява една от страните на порочния кръг на пристрастяването, от което много трудно се излиза. Известен е краткия диалог между Малкия принц и алкохолика. Той разкрива в пълна степен абсурдността на този порочен кръг:

— Защо пиеш!

— От мъка.

— От мъка по какво?

— Че пия.

Съществува и един четвърти вид, но те не са типични алкохолици, а по-скоро пиячи — любители на чашката в привидно безобидния смисъл на това понятие. Казано накратко това са хора, които обичат да се веселят, и те биха се засегнали много, ако ги нарекат алкохолици. Според едно популярно сравнение бохемите (както ги наричаме) живеят, за да пият, докато алкохоликът пие, за да живее. Тези пиячи са обикновено хора на изкуството, но има и изключения. Една от знаковите фигури на българската бохема от наши дни е вече починалият Иван Славков — Батето, за когото из софийските топзаведения се носят немалко легенди.

Аз съм от втория тип. Мога да не пия известно време и дори изпитвам отвращение към алкохола, от физиологическо и морално естество, особено в първите дни след края на запоя и отшумяващата абстиненция. Тогава и да ме караш не мога да пия. За щастливите незнаещи да поясня — абстиненцията е онова състояние, в което се намира пияницата, когато излиза от запой. То във всякакъв аспект е ужасно и е една от цените, които заплаща алкохоликът за своя порок. Всички крайници треперят, цялото тяло те боли, сякаш са те били с пръчки. Стомахът ти е свит на юмрук и при всяко поемане на храна или течност я изстрелва обратно, а при закашляне следват стомашни спазми. Главата и гърдите ти се пръскат от недостиг на кислород, което ти пречи да се отпуснеш, камо ли да заспиш. Втрисането е подсилено през определени периоди със силно избиване на токсична пот. Накратко казано не си човек, не можеш да мислиш за нищо и ти се иска да не си се раждал.

Относно периодите на трезвеност, специално при мен има нещо, което не мога да си обясня. В последните години, особено след смъртта на зет ми (Масимо), аз прекарвам почти половината от времето през годината в Лугано, Швейцария, при сестра ми. Там не само че не пия, но не ми се и пие. Е, случва се да изпия през лятото една-две бири, а когато сме на ресторант си позволявам и чаша вино, но това не ме вкарва в запой, както става в България. Тук, още на летището, ми замирисва на водка. Започвам да усещам едно напрежение, един негативизъм, който витае във въздуха, а това ме натоварва психически като отнема оптимизма и вътрешното равновесие. Не се оправдавам, но явно има съществена разлика между атмосферата и обстановката в Швейцария и България и тази разлика по някакъв начин ми влияе, в една или друга степен.

Що се отнася до абстиненцията, от собствен опит знам, че от нея се излиза по-безболезнено, когато е постепенно. Това означава да намаляваш бавно количеството, докато достигнеш пълна трезвеност. Тоест, ако по време на запоя си пил по литър на ден, когато усетиш, че организмът и душата повече не могат и не искат, започваш да сваляш в следващите дни с по двеста грама да речем. На втория или третия ден вече можеш да поемаш и други течности (сокове и чай), а впоследствие и по-безобидна лека храна — идеалният вариант е пилешка супа, както при настинка. Така за няколко дена можеш да възвърнеш донякъде физиологичния си статус, а след още няколко и привидно-нормалния си човешки облик. Това, разбира се, са относителни данни, тъй като всичко зависи от индивидуалния организъм и натоварванията, на които е бил подложен.

Искам да подчертая, че горепосоченото не важи за обикновения махмурлук, от който може да се излезе със зелев сок, шкембе чорба, кисело мляко или една (но само една) биричка. При по-тежък случай могат да се комбинират и повече от посочените „лекарства“. Процесът с туширането на махмурлука трае няколко часа, тъй като е еднократен и организмът е все още силен. При алкохолиците и наркоманите нещата са много по-тежки и сериозни.

Сигурно ще искате да знаете как и защо започва цялото това самоунищожение. И то не просто самоунищожение — морално и физическо, а поведение, което за съжаление предизвиква най-много болка тъкмо сред най-близките. Тези, които най-много обичаш или си обичал и които най-много те обичат, или са те обичали!

Мисля, че причините при трите вида алкохолици, които описах са различни, но най-добре познавам собствените си основания. Тези на моята група от запоен тип. Ще припомня, че от този вид пристрастяване страдат най-вече интелектуалците — моралните хора с изострена чувствителност, които не могат да си „стоят в емоцията“. На подобни мисли ме навеждат не само собственото ми огромно его и нарцисизъм, но и лично изстраданите и осмислени ситуации и премеждия.

Алкохолизмът сред интелектуалните среди е разпространен най-вече, защото мислещите хора не могат да приемат случващото се по света. За разлика от другите, те не са втренчени само в осигуряването на насъщния, а мислят, виждат и отчитат ставащото около тях. До определен момент успяват да се опазят от кризата и вече изградения навик да пият, като се вглъбяват в анализи или се отдават на ожесточен труд. Това е до време! И те го знаят. Аз самият много отчетливо усещам кога наближава моментът. Това е този момент, когато не мога повече да понасям лъжите, които всекидневно си поднасям и ми се поднасят.

Сега, докато пиша, текат вечерните новини от 17. 02. 2017 г.: Инцидент в ТЕЦ „Брикел“, загинал е човек. „Какво се е случило, ще научите от нашия репортер“ — съобщава уверено говорителката. Първо, следствието и дори предварителният оглед още не са приключили, но репортерката надлежно ще ни обясни какво точно е станало. Има две възможности — или тази репортерка е някакъв екстрасенс, или предварително и е казано как да започне да дезориентира и замазва положението. (Параноята при зависимите също е чест гост). При всички варианти, драги зрители, вие никога няма да разберете какво точно се е случило в ТЕЦ „Брикел“ и защо е загинал човек. Виновни също никога няма да има! Дори и да има, те ще бъдат оправдани след време, когато спадне пушилката и хората забравят или когато българската демокрация ги втрещи с ново фрапиращо престъпление. „Кучетата си лаят, керванът си върви“. Тази арабска поговорка, както и типично българските — „Всяко чудо за три дни“ и „След дъжд качулка“ определят една от характеристиките на целия политически и обществен живот в България от много години насам. Затова почти съм си забранил да гледам новини, но това не ме отървава от действителността, която бърка в мозъка ми и крещи за справедливост!

Така възмущението и привидно логичния песимизъм на хората с афинитет към употреба, натоварват психиката, която започва да изпитва остра нужда от релаксация. От едно, макар и кратко, бягство от действителността. Това бягство при алкохолиците се осъществява чрез употребата. Пиеш си, четеш хубава книжка или гледаш криминален сериал и не мислиш за нищо. Всичко друго, освен звучащите като възможни, невъзможни мечти, остава на заден план. Пей сърце! Всичко, което ни притеснява и тормози в живота е „удавено“. Това, според мен, е една от основните схеми, по които се изгражда (и поддържа психологически) алкохолната зависимост.

Общо взето тази градация на емоциите и натрупването на напрежение, свързано с разочарования от всякакъв характер преминава през няколко етапа. Чувството за обреченост и безизходица водят до стрес и депресия, а те до неизбежния алкохолен взрив. Това обаче е само общата, затвърдена и усвоена схема на пристрастяване, а тя преминава през три основни момента.

Първият, веднага след абстиненцията, е период на гузност, отшумяване и постепенно физическо и духовно стабилизиране. Вторият етап е този на натрупването, когато песимизмът, разочарованията и болката постепенно набъбва. Навремето учехме, че Байрон страдал от особен тип „мирова скръб“, наречена още „байронова“. Скръб за света като цяло, без конкретен повод. Нещо като фалшива, измислена скръб. Не, приятели, съществува такава мъка, а нейните поводи са толкова много, че просто не могат да се опишат. Затова и Байрон не ги е назовавал, което съвсем не значи, че ги няма. Трети е периодът на алкохолния бум. Той настъпва при определено провокиращо събитие, което може да е привидно маловажно или определено провокиращо. Примери мога да дам много.

Преди няколко години, аз и майка ми прекарахме цялата зима в Швейцария при сестра ми. Едно от основанията, освен това да бъдем заедно на Коледните празници, бе и да спестим от цинично завишените цени на парното. Не така мислеше обаче невероятната българска топлофикация. Напролет, когато се върнахме, на вратата ни чакаше сметка за над петстотин лева. Ходих при омбудсмана на Република България. Там ми обясниха, че при тях е пълно с подобни жалби, но не могат да направят нищо!? Пуснах жалба и в централата на вездесъщия отоплител, като им обясних, че сме били в чужбина и всички радиатори са били изключени, за което знае и домоуправителят. Отговориха ми, че може някой да е влязъл през това време и да се е топлил!? В крайна сметка платих откровения рекет, за да приключи безсмисленото сноване по държавните институции, но това бе краят на половингодишния ми безкризисен период. Отново уточнявам, че това е просто формалният повод, а причините за употребата са много по-сериозни и дълбоки.

Този безкраен „парен рекет“ попарва живота не само на отделни хора. Той се налага официално, повсеместно и периодично над всички потребители и е само един от върховете в безочието на българските управляващи.

На 26 март 2017 г. в България бяха проведени предсрочни парламентарни избори. Десетина дни преди това от община Люлин в София се скъсаха да почистват тревните площи, да асфалтират, да освежават пътната маркировка и какво ли не още. Буквално навсякъде щъкаха мургави събратя със светлоотразяващи жилетки, като едни набучваха хартийки с дълги шишове, а други разпръскваха с лопати асфалт, който при подобна процедура няма да издържи и месец. Да си каже човек — брей колко се е загрижила властта за реда и чистотата в нашия квартал. Как добре използва парите от нашите данъци. Още в понеделник обаче (27.03.2017 г.), когато дори не бяха изброени всички бюлетини, българският народ бе попарен с безпардонен цинизъм — цените на парното скачат с около 30 процента. Това било необходимо, тъй като цените на газта щели да скочат. Апропо — колко цени на газта има? Лека-полека стана ясно, че цените на газта евентуално щели да нараснат, но не с 30, а с около 22 процента. Властта обаче превантивно взела решителни мерки. Сърбеше ме езика да попитам защо, когато миналата година цените на природния газ бяха паднали с около 60 процента, парното си остана на старите завишени цени. Нямаше кого да попитам, нито кой да ме изслуша. Така още преди да изпълнят предизборните си обещания и да увеличат заплатите, управляващите ни увеличиха разходите. Това е положението.

Изобщо икономическата ситуация в България е следната. Страната продължава безцеремонно да се ограбва, а производството е сведено до невъзможния минимум. По тази причина единственият начин, по който държавата може да попълни финансовите си ресурси е следният. Знае се, че около три милиона българи се трудят усилено в чужбина. Това е над половината от трудоспособното население на България. Днес почти няма семейство в страната, което да няма работещи в друга държава. Тези хора, прокудени в странство от „успешната“ политика на същите управници и „демократизацията“ на страната, всеки месец изпращат значителни суми към България, за да подпомагат или направо да издържат своите близки тук. Всъщност, по необходимост, те издържат не само близките си, но и държавната администрация, обслужващ управляващите. Там знаят много добре какви са валутните постъпления и прибират основната част от тези пари под формата на данъци, завишени цени и откровен държавен рекет. Според официално изследване на Централната българска банка, постъпленията от чужбина надвишават многократно помощите от Западна Европа и европейските фондове. Според последната официална справка по БНБ за 2019 г. тези постъпления надвишават милиард и половина годишно. Изчисленията са многократно занижени, тъй като са базирани на официалните парични преводи от чужбина, а както знаем, българинът (не без основание) е недоверчив към банковите институции и основните пари от чужбина се доставят кеш (на ръка) при завръщане по родните места или чрез познати и приятели идващи от странство. Така че тук може би става въпрос за милиарди. Въпреки това, ежегодно и предизборно в главата на българина се набиват нагласени статистики, които го убеждават, че стандартът и заплатите вървят нагоре. Не се казва обаче, колко междувременно са скочили цените. Затова, когато се огледа, след като си е платил данъците, тока, парното и хлорната вода (която незнайно защо настига по стойност цената на тока) българинът вижда, че му е останало само колкото да преживее. Дори по-малко. Всичко е изчислено, а в допълнение, корпорация „Бат Бойко & подлизурковци“, усвоява твърде успешно европейските дотации, като строи и достроява неколкократно българските магистрали. По няколко пъти в годината с парите на Европа.

Ще дам и още два лично изстрадани примера, за да стане ясно, че освен топлофикация, държавният и фирмен рекет ползва и други ефективни лостове. Година след историята с парното, получих друга „честитка“. Този път от данъчните. Преди 18 години продадох една стара Лада. Днес не помня дори номера и, но в началото на годината, когато отидох да си плащам данъците, служителката ми каза: „Тук имате и едно старо задължение за някакво МПС от петстотин и няколко лева“. В първия момент не можах да схвана за какво става въпрос. Не вярвах на ушите си, но тъй като съм имал само една кола през живота, обясних на момичето, че тя е продадена отдавна. „Не знам — каза тя — обърнете се към данъчните“. Посъветваха ме първо да отида за справка в КАТ. Оттам ми издадоха документ, че колата е спряна официално от движение още преди дванайсет години. С документа се явих наперен пред данъчните. Освен това бившата ми съпруга, която тогава работеше в Главно данъчно управление ме изпрати при неин познат колега. Така да се каже и аз започнах да действам по български. Служителят надлежно ми обясни, че след като сумата е вече начислена, трябва да се плати?! Дотогава никой не ме беше уведомил, че ми се води такова задължение и през годините се начисляват лихви. Никой не ми бе обяснил например че когато колата се продава, освен в КАТ, трябва да уведомиш и данъчните. Човек в XXI век предполага, че след като всичко е компютризирано, достатъчно е да заяви в основната служба, но се оказва, че лично трябва да обикаля куп служби и да обяснява, че „няма сестра“.

Така действа българската държавна администрация. Начисляват ти дребно задължение, заложено умело в куп административни документи и наредби, за което не те уведомяват. Започват да ти трупат лихви, докато сумата не достигне едно психологически приемливо равнище от порядъка на петстотин-шестстотин лева. Тази сума не е малка, но не е и достатъчно голяма, за да „изперка“ човек и да откаже да плаща. Сякаш всичко е добре премислено.

Дори и най-алчният лихвар действа далеч по-честно към клиента си. Той не само го информира за лихвите и задълженията му, но напомня постоянно на длъжника, тъй като целта му е да си вземе парите. Далеч по-коварна е тактиката на държавните и частни фирми, родни и чужди на територията на Република България. Те държат своя гражданин в неведение и изведнъж, когато сумата стане добра, му подхвърлят една сметчица в пощенската кутия, да плати веднага еди-колко си, може и на изплащане. Така стана и с мен. След като отказах да платя сумата, нараснала застрашително на 700 лева от лихвите, се посъветвах с адвокат и обясних на данъчните, че е изтекъл давностният срок за подобни плащания. Тогава те изведнъж ми редуцираха сумата от 700 на 77 лева. Както се казва — ако мине. Или както казваше един ваксаджия пред гара Подуяне — „колкото дадеш, бате“. В това се е превърнала нашата държава. В рекетьор на собствените си граждани, тъй като почти всичко е окрадено, а раздутата администрация — верен поданик на управляващите се издържа от парите тъкмо на тези три милиона българи, които ежемесечно изпращат суми на своите близки. И ако за Америка казват, че е „държава на неограничените възможности“ (което между другото, днес изобщо не е вярно), за България справедливо може да се каже, че се е превърнала в „държава на неограничените абсурди“. Това повтаряха всяка вечер, по един или друг начин, водещите в едно от малкото изобличителни предавания, „Господари на ефира“, белким ги чуе някой. Разбира се, те вече не са на екран.

Поредният ми сблъсък бе не с държавната администрация, а с фирма за телефонни услуги, която се радва на висши държавни протекции.

Една сутрин си отварям блиндираната врата, за да отида на пазар и в краката ми се омотава някакъв пощенски плик. Отварям го и на него пише „Последно предупреждение“. Ако до три дни не платя дължимата сума, измислена незнайно от кого и незнайно защо, ще ми заведат дело! Сещам се за историческия роман на Вера Мутафчиева, „Летопис на смутното време“ Там е описана една случка, когато самият султан бил втрещен от наглото писмо, препратено му от валията (т.е. кмета) на Ески Заара (Стара Загора). Писмото било адресирано до управителя на един от най-големите тогава български градове и гласяло буквално следното: „Ако вие, до три дни не ни платите еди-колко си, кажете кой ден да бъде битката.“ Отдолу стояли подписите, т.е. палците на внушителна група известни кърджалии. Е, там не ставало въпрос за съдебна битка, а за друга, но подходът и манталитета са същите.

Никой дотогава не ме е предупреждавал за подобен дълг. Обаждам се на въпросната фирма, за да разбера какво се случва. Оттам напориста служителка ми съобщава, че ако не платя, ще бъда съден и ще възстановя, освен посочената цена, и всички разноски по делото, включително и хонорарите на безбройните им адвокати. Леко ме втриса! Оказва се, че когато ми изтече договора и аз отказах да го подновя, те не са го прекратили, а започнали да ми начисляват наказателни лихви. Отново без да ме предупредят, разбира се. Служителката продължаваше с назидателния си тон и тъкмо този тон ме провокира да се опълча. Заявявам, че няма да платя и споменавам нещо по адрес на майка и. Сега очаквам решението на някакъв съд, който по модела на Кафка заседава зад гърба ми, без да ме информира как и защо съм осъден. Това може да се случи само в Лампадефория от разказа на Св. Минков и в Република България. И няма как да бъде иначе, след като тази държава се управлява повече от десетилетие от човек, който с гордост заявява: „Прочел съм само половината от «Винету», защото баща ми щеше да ме бие.“ Неговият министър на културата пък сбърка родното място на Патриарха на българската литература, Иван Вазов — гр. Сопот с Карлово. Когато му подсказаха грешката, той без изобщо да се притесни, отговори — „нали е там някъде, в региона“. Доста преди това правителство, имаше друго. Там пък министърът на културата се извини, пак по повод някаква излагация, че не знае австрийски език. Няма и как да го знае, тъй като австрийците говорят немски. Откъде да знае например човек, та дори и да е министър на културата, че американците и австралийците говорят английски, а бразилците — португалски. По подобен повод Радой Ралин, лека му пръст, казваше: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“. Та подобни „образовани“ люде „ковяха“ новата история на „демократична“ България и продължават да я управляват! Пък се чудим после защо българите, и то свестните бягат от собствената си държава.

Но да се върнем на основната тема. При мен срещата с алкохола е започнала още когато съм бил в предучилищна възраст. По онова време, при управлението на Т. Живков, когато наближаваха новогодишните празници, към столицата и по-големите градове се стичаше един своеобразен рог на изобилието. Само за Нова година софиянци можеха да вкусят банани, портокали, истинска американска кока-кола и други съестни продукти от оттатъшния свят. Българската лека промишленост също се отчиташе, като на пазара се пускаха ограничени количества луксозни бонбониери. Най-известни бяха „Троен лешник“ и „Пияни вишни“. Татко, като мъдър човек, за да съхрани благините за празника ги качваше на гардероба. Аз обаче, макар и малък, не бях лишен от зрение. Виждах всичко и в главата ми се зародила сатанинската идея да се докопам до съкровищата. Сложил съм един стол до гардероба, върху него някакви възглавници и най-отгоре аз. Така съм стигнал до заветния хълм. Колко пияни вишни съм изял, не помня, но съм заспал на гардероба и когато татко се върнал от работа, едва успял да ме свали.

Всъщност първата ми градусова изява май бе по-рано и основният виновник не бях аз. Дядо ми, по майчина линия — дядо Цоло, имаше навик вечер преди лягане да пие по една чаша червено вино за сън. Ние и семейството на едната ми леля живеехме в един двустаен апартамент. Лелини живееха в хола и банята, която бяха превърнали в кухня, а ние държахме спалнята и кухнята, която бяхме превърнали и във всекидневна. В отсрещния апартамент живееха баба, дядо и двете им по-малки дъщери, също мои лели. Четири по майчина линия! Най-голяма бе майка, а една от лелите ми — Нинка вече бе оженена и дядо я бе уредил да живее в две стаи зад железничарския склад в който работеше. Там за първи път видях телефон (от старите, при които се набира с навиване на дръжката). С времето, майка завършила с отличие журналистика и започнала работа като отговорен редактор в редакция „Хр. Ботев“ на Българско радио. По-късно била назначена за секретар по печата на министъра на транспорта, така че идеята за американската мечта бе осъществима и в социалистическа България. Но да се върна на винената история от моята невръстна и невинна младост…

Една вечер съм седял на миндера в кухнята, наблюдавайки с интерес дядо, а баба била отсреща, в нашия апартамент с майка ми. Дядо си разчистваше масата и после си наля чашата вино. Забелязал, че го гледам с интерес и понеже бе шегаджия, той ми предложил да опитам, като явно се е надявал, че ще откажа. Аз обаче съм приел нещата насериозно (нещо като своеобразен изпит) и съм изпил двестата грама на екс. Помня, че някаква особена топлина се разля по тялото ми и ми стана някак весело. После съм отишъл при майка и баба и съм започнал нещо да им се лигавя. Майка ми усетила дъха, плеснала ми две шамарчета и ме сложила в леглото, където веднага съм заспал блажено, а какво е ставало между разярената ми баба и дядо мога само да предполагам. Като знам колко ме обичаше баба и как бдеше над мен, дядо явно е бил отвян от нещо като човекоподобен тайфун!

Третата ми среща бе отново с негово величество домашното вино, когато вече бях седми клас. След училище ходехме да караме колела с няколко съученици в градинката пред стадион „Герена“. На Ицо — малкото зеле (понеже сестра му, пет години по-голяма, бе известна като голямото зеле) му се скъса панталона и трябваше да отидем до тях, за да се преоблече. Докато го чакахме в хола, изведнъж той се появи отнякъде с бутилка от олио, пълна с домашно червено вино. Явно бе решил да се прави на гостоприемен домакин. Кой по колко пи не мога да кажа. Знам само, че едва се свлякох до входа и след мъчително десетминутно криволичене „паркирах“ колелото в шахтата на нашия блок. Влязох вкъщи и легнах направо на дивана. Когато татко се прибрал, в първия момент не разбрал какво точно става. Помислил, че съм болен. Но усетил неповторимия аромат, разбрал и ме оставил да спя. После, почти доволен, обяснявал на майка, че сега, като разбера ужаса от напиването няма да повторя. Надявал се и той, горкият, като дядо. Да, ама не!

В гимназията вече прибягвах до конспирации. Имах договорка с един приятел, чиито родители бяха разведени, а майка му пиеше приспивателни, че всяка събота или неделя ще играем „нощна табла“. Това означаваше, че когато нашите и сестра ми заспят, аз ставах от леглото, оставях една дълга играчка (лъв) да ме замества под завивката, прескачах през балкона и отивах у Боби. Там бяхме заредили предварително бутилка коняк и сън-кола. Така си пийвахме, играейки табла до зори. Към шест часа се прибирах обратно през балкона и ставах с другите — ни лук ял, ни коняк мирисал.

Изобщо пристрастените стават много находчиви и остроумни, когато трябва да се снабдят с необходимото количество алкохол. Тогава нямат равни на себе си. В казармата например някои „щастливци“ получаваха буркани с компот от череши, където само черешите бяха истински, останалото бе червено вино. Тъкмо заради любовта към „огнената вода“ по време на службата обиколих всички гарнизонни арести, където съм бил разпределян като старшина-школник през тези две години — плевенския, бургаския и пловдивския. Най-добре беше в пловдивския гарнизонен арест, а най-лошо в бургаския.

В Пловдив не помня защо ме изпратиха в ареста, но там бе пълен лайф. Имахме си дори китара. Сутрин отивахме на работа — половината от нас във фабриката за дамски чанти „Леда“, а другите в отсрещния завод за безалкохолни напитки. Между двете предприятия имаше магазин, в който продаваха „Хавана клуб“ (кубински ром) и други спиртни „благини“. Така, минавайки през магазина, се организирахме в групички от по двама-трима и си купувахме по бутилка ром, след което отивахме на работа. Работата ни се състоеше основно в това да седим край поточната линия с празна каса до нас и да отделяме непълните бутилки за ново пълнене. Под стола всеки си имаше голяма чаша с ром, а безалкохолното, както се досещате, не беше проблем. Като се добави към това и денонощната безплатна столова, пълна с млади работнички и топла храна, става ясно защо не ни се излизаше. И за това си имаше чалъм. Старшината — командир на ареста имаше право при провинение да удължава срока на пребиваването. Така например на мен, ако не измиех сутрин добре тоалетните ми даваше допълнително три или пет дена. Бях отишъл за десет дни, но изкарах близо месец и ако от поделението не се бяха сетили да ме потърсят, кой знае колко още щях да си живуркам в този блажен арест.

В бургаския обаче нещата бяха по-други. Като старшина-школник (т.е. почти офицер) там бяха счели, че не е редно да работя. Затова, когато другите отиваха на работа, аз оставах в едно дворче, буквално пет на пет метра, оградено с висок зид, където имаше само една пейка и две каменни саксии с цветя. Там прекарвах сам-самичък целия ден. За малко да полудея. Няколко пъти оплевих и с голи ръце прекопах цветята, но пак не помогна и ако не бе един офицер да ми даде една книга (сборник с разкази на Мопасан) щях наистина да изперкам. Оттогава знам основните разкази на Ги дьо Мопасан почти наизуст.

Самият повод за ареста в Бургас също е интересен. Тогава бях разпределен в едно поделение като заместник-командир на взвод при така нареченото тримесечно обучение. То се водеше на бъдещите войници от строителни войски, като за три месеца ги научавахме да държат и зареждат пушки, след което хващаха мистрията по безбройните обекти из страната. Поделението се намираше до езерото Вая, под квартал „Меден рудник“. Взводният, който завеждаше и културната част на поделението, при представянето ми каза: „Мен ще ме виждаш рядко. Давам ти пълен картбланш и съм зад теб. Искам само в края на обучението взводът да е първи на изпитите.“ Така аз поех трийсет и шест турчета и помаци, които не знаеха добре български и казваха на Балкана балкон, и няколко циганета. Започнах да ги обучавам. В поделението имаше много добра инструментална база за състав — барабани, китари, йоника, тонколони и усилватели. И аз реших да се възползвам, тъй като още като ученик свирех в група. Пеех, композирах, пишех текстове и свирех на китара и хармоника. Събрах няколко войничета и направихме банда. Някъде по средата на обучението взводният ме извика и попита можем ли да свирим на банкета на военните доктори от санаториума, край близкия курорт Сарафово. Приех веднага, тъй като всички жадувахме да излезем сред хора и да свирим пред публика. След няколко дни една вечер ни натовариха с апаратурата на една джипка и ни откараха в базата. Там в една голяма зала бяха насядали пред отрупани маси около шейсет военни от полковник нагоре. Никога преди това не бях виждал толкова генерали, събрани на едно място. Започнахме колебливо с класическо танго, валсове и популярни мелодии. Впечатлен от ранга на публиката, аз се опитвах да направя нещо като културна програма и изрецитирах между песните няколко стихотворения, но никой не ми обръщаше внимание. Малко по малко, загрети от качествените напитки и мезета, генералите се поотпуснаха и започнаха да си поръчват песни, повечето от които бих могъл да нарека предшественик на днешната чалга. Тогава циганчето, което свиреше на йониката, взе нещата в свои ръце. И като започнаха едни кючеци, леле-мале. За пръв път виждах разсъблечени генерали да танцуват по масите.

В края на вечерта, когато половината от гостите си бяха отишли, а другите спяха по масите, ние поприбрахме на тръгване няколко бутилки с уиски, едно-две шишета маркова ракия и няколко луканки. Още по пътя към поделението започна нашият купон. Като пристигнахме, седнахме да си допием в една беседка почти в центъра на казармата. Извадих и китара и макар да се стараехме да не вдигаме много шум все пак се чуваше. Дежурният офицер на два пъти идва да ни прави забележка, като втория път аз му казах да не се впряга толкова, след което на другата сутрин заминах за гарнизонния арест и ужасното малко дворче.

Вече като студент „другаруването“ с алкохола се задълбочи и нямаше как да бъде иначе. С китарата, поезията и като много добър имитатор на Владимир Висоцки бях в центъра на всяка компания, а такива имаше много. Така че и употребата на твърд алкохол се приемаше някак естествено. Освен това нашата компания имаше традицията поне един път седмично да ходим на кръчма. А Велико Търново и тогава, както и сега си беше механизиран град (т.е. имаше много механи). През деня, между лекциите и след занятията, силовата група киснехме в една бирария срещу университета, кръстена многозначително „Мазния“. Аз разбира се, бях един от тарторите, а едно момче от хасковските села, по прякор „Хюстъна“ ни бе нещо като талисман. Още от малък родителите му го изоставили и беше израсъл в дом за сираци. Когато обаче поотраснал, понеже нямало къде, го изпратили да завърши горен курс в местното ТВУ (Трудововъзпитателно училище). Там научил основните тарикатлъци и понеже беше нисък, беден и възгрозен, за по-сигурно се влюбил в чашката. Когато се запознах с него в университета, вече си бе завършен алкохолик, но обичаше много историята и имаше невероятна памет. Неговият класен ръководител и преподавател по история в ТВУ-то, му дал пари и го изпратил при негова позната във Велико Търново, за да кандидатства в местния университет. Така нашият Хюстън станал студент и бе много горд, че от ТВУ стигнал до ВТУ (Великотърновски университет). С него имам много свежи и не толкова свежи спомени. Веднъж ми цъфна на вратата с един костюм, в който трябваше дълго да се взирам, за да разбера, че някога е бил кремав. Той и преди, като всеки уважаващ себе си алкохолик, ходеше мръсен, но с този костюм удари десетката. Казах му: „Хюстън, не можеш така да се носиш из Търново, все пак и ние се движим край теб“ и му дадох някакви мои дрехи. По-късно използвах този костюм да си мия пода в квартирата, но един ден Хюстъна отново почука на вратата на квартирата: „Брато, тук ти бях оставил един костюм, ще ми го върнеш ли, че трябва да се явявам на изпит?“ Между другото, беше пълен отличник. Не познавам друг студент, който да е получавал само шестици на изпитите. Все пак това беше университет, и то не софийския. Освен „Климент Охридски“, в България тогава имаше (ако не се лъжа) още три университета — в Пловдив, Благоевград и Велико Търново. Те си бяха малко или много провинциални и там повечето преподаватели, вместо да те научат на това, което знаят, гледаха да ти покажат, колко много знаят те и колко ти нищо не знаеш. Така че, там се четеше яко и си беше цяло чудо някой да получи шестица.

Да поясня. Първите две години бях приет и следвах българска филология именно във В. Търново, тъй като докато реша какво да кандидатствам — литература или история, сроковете за записване в Софийския университет изтекоха и затова отидох в старата столица. За мен това бе дюшеш. Предпочитах, поне първите една-две години да следвам сам, в друг град. Да съм самостоятелен и без директната опека на родителите, по обясними причини. Така и стана. Бях приет от първи път, още преди казармата. Между другото самото ми кандидатстване също се оказа пророческо и многозначително, що се отнася до алкохола.

До основния ми изпит по литература оставаха около десетина дни, а между него и задължителния тогава изпит по политическа подготовка (разбирай история на социализма и Българската комунистическа партия) имаше още около седмица. В крайна сметка трябваше да съм във В. Търново поне две седмици. Майка ми, която работеше тогава в Министерство на транспорта, уреди да ползвам стая в железничарското общежитие на гара Горна Оряховица, която е на половин час с автобус от Търново. Така, седмица преди основния изпит, аз се настаних в общежитието и започнах преговор и подготовка по темите. Четях по цял ден, а вечер ходех в киното, което се намираше срещу общежитието или се разхождах наоколо, като пиех една-две бири или водки в капанчетата около гарата. Имах достатъчно пари, но те бяха съобразени с престоя ми и излишни средства нямах.

В деня на изпита бях доста напрегнат и си обещах хубава почерпка след това, независимо как съм се представил. Облякох се целия в бяло, тъй като съм достатъчно суеверен и суетен. Бяла риза, бели дънки (единствените ми) и бели маратонки, също единствени.

Падна ми се една от най-благодатните, но и най-обширни и трудни теми — „Любовта към България в поетичното творчество на Иван Вазов“. Че като почнах, три пъти ставах да искам допълнителни листове. Написах общо осемнайсет листа и предадох последен работата си. Слизайки удовлетворен по стълбите, подочух коментари по темата и изведнъж се плеснах по главата. От словосъчетанието „поетичното творчество на Ив. Вазов“ в главата ми бе останало само творчество. В разработката си бях писал не само за поезията, но включих „Под игото“, „Чичовци“, някои от по-известните разкази, драми и пътеписи. Това по статукво се нарича отклонение от темата и е сериозно провинение, което се наказва обикновено със слаба оценка. Майната му, казах си аз и тръгнах към центъра на града. Там се намираше най-известната дискотека в района — „Полтава“, която изненадващо работеше и през деня като заведение. Вътре бе полутъмно и имаше само няколко посетители. Поръчах си един голям коняк с кока-кола и се отдадох на предположения и студентски мечти. Малко по-късно си поръчах и втори, а при третия поканих сервитьора да си вземе и той питие и ако иска да ми прави компания. Вече бях пил достатъчно, за да философствам пред публика. Оттам нататък времето ми се губи и не мога да кажа какво, колко и в каква последователност (както казва Венедикт Ерофеев) съм пил. Събудих се на някаква полянка в центъра, когато вече се стъмваше, т.е. накъде около десет часа. Белите ми дънки и ризата бяха в зелени петна от тревата и по всичко личеше, че повече няма да ги нося. Ако бях надарен с дарбата на Шерлок Холмс, бих могъл да разбера по зелените тревни петна откъде точно са ме изхвърлили, но тогава това малко ме интересуваше. Докато се мотаех почти в несвяст из търновските улички изпуснах и последния автобус за гарата, но смело си взех такси. Когато обаче трябваше да платя с изненада открих, че имам пари само в единия джоб и след като се разплатих ми останаха няколко лева. Носех всичките си пари, предвидливо разпределени по джобовете, но явно ме бяха обрали или ги бях изгубил. Не се притесних особено, тъй като в мен бе спестовната ми книжка с няколкостотин лева в нея. На другия ден закусих обилно с последните левчета и се отправих към спестовната каса в старата столица. Там обаче ме изненадаха с информацията, че тъй като още нямам навършени 18 години мога да тегля само от централния офис в София. Сериозно се притесних, когато разбрах, че съм изпуснал влака за София в 10 часа, а следващият е чак в два. Това означаваше, че централният офис на Спестовна каса ще е вече затворен докато стигна. Не бях ял от сутринта, а се очертаваха още около 24 часа без никакви пари, дори за цигари. Можеше да бъде и по-зле, добре че отново благодарение на майка ми имах легитимация, която ми даваше право на две безплатни пътувания по БДЖ.

На другия ден още в девет бях на перона, озверял от глад. Леко ми се виеше свят. В ранния следобед най-накрая се озовах пред централния офис на ДСК в София и след около половин час успях да изтегля сто лева. Изведнъж, след отпадане на напрежението, гладът сякаш изчезна и имах чувството, че не ходя, а плувам и краката ми сякаш с лекота се отлепяха от земята. Въпреки това, щом подуших скарите пред Централна гара, изпаднах в лек делириум. Когато един от продавачите ме попита колко, аз отговорих, без да се замислям — десет с три хлебчета. Петнайсетина минути по-късно, след като се натъпках, ми стана лошо и повърнах всичко край перона.

Когато се прибрах на гара Горна Оряховица, първо си купих достатъчно консерви, цигари и хляб и си казах, че вече мога и да се напия и да се търкалям по тревата, но гладен няма да остана. Що се отнася до изпита, проверяващите явно отчетоха задълбочените ми познания относно творчеството на И. Вазов и не бяха крайни в санкцията за разширението по темата. Намалиха ми оценката, но четворка бе напълно достатъчна, за да бъда приет като студент. През втората година се влюбих толкова силно, че направо се разболях. Не се явих на един изпит без уважителна причина и се наложи да прекъсна. Преди това направих и един почти камуфлажен опит за самоубийство, но не предизвиках нужния ефект. Върнах се в София и буквално седях, гледах в една точка и плачех, без да мога да обясня защо. Родителите ми се видяха в чудо, водиха ме по разни психиатри, но от дълбоката депресия лека-полека ме измъкна работата в Кремиковци, тъй като по онова време дори прекъсналите студенти бяха длъжни да работят. Използвах това време и се преместих в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. След любовния крах, аз самият вече нямах желание да се върна в Търново.

Когато се дипломирах, започнах работа в едно училище срещу стадион „Георги Аспарухов“, което бе близо до моя апартамент в кв. „Стефан Караджа“. Така оставих родителите си в Люлин и отидох да карам ергенлъка си в наследения от дядо и баба апартамент. Отново бях сам и си позволявах почти всяка вечер, а някога и по обед, двеста грама твърд алкохол.

В училището се появи проблем с уволнението на титулярната директорка и спускането на активистка от силния тогава профсъюз „Подкрепа“ на нейно място. В началото не исках да вземам страна, защото бях дошъл не да се занимавам със синдикализъм и политика, а да преподавам. От един момент нататък обаче трябваше да взема позиция и така вдигнахме първата ефективна учителска стачка в България, а аз станах говорител на стачния комитет. Нещата обаче се разсъхнаха и новата директорка остана. Така почти половината от стачкуващите бяха уволнени, а на мен, който бях за първа година на изпитателен срок, просто не ми бе подновен договора.

След няколко месеца без работа кандидатствах по документи в МВР и бях приет. Изкарах шестмесечен курс в школата на МВР и започнах работа като оперативен по криминална линия в РПУ Люлин. Там в началото на деветдесетте години напрежението беше голямо, а единственият качествен релакс, който познавах си остана алкохолът. Постепенно започнах да се алкохолизирам, като пиех почти всеки ден и леко увеличавах дозата. Тогава обаче още не си давах сметка за това.

Пет години по-късно, през 1998 г. напуснах и станах управител на пицария и игрална зала при един познат с идеята по-късно да започна самостоятелен бизнес. Направих го не заради повечето пари, а защото разбрах, че полицията не е за мен. Имах изострено чувство за справедливост и не можех да си затварям устата, а това ми създаде доста неприятели и в един момент нещата се нажежиха. Бях забелязал, че началникът на РПУ-то е възчерничък и има лилави венци. Явно съм го споделил в компания, защото бе стигнало и до неговите мургави уши. Оттогава той започна да ми проверява разработките всяка седмица. Спомням си, че веднъж гледал, гледал и като не намерил нищо за което да се заяде, накрая изстрелял: „Абе уводната му част нещо не е оформена литературно.“ Тогава прекият ми началник не се сдържал и казал: „Господин полковник, та той е филолог по образование.“ Отделен въпрос е, че тук става въпрос за агентурна разработка относно крупна кражба, а не за есе по литература. Но огледа ли се началникът в тебе, сложи ли те на мушка — до там си.

Така или иначе, навлязох и в частния бизнес. В пицарията работех една седмица по пет-шестнайсет часа на смяна, а следващата почивах. Имах достатъчно пари и собствен апартамент, което ми даваше възможност през почивната седмица често да се отдавам на разврат и да си спретвам алкохолни оргии. След около година и половина напуснах с идеята да си направя собствено заведение, но ортакът ми се оказа по-голям пияница и от мен и ми стана ясно, че нищо няма да се получи. Добре че се усетих навреме, та успях да си върна вложените средства.

Година по-късно заминах като берач на плодове в Крит по договор, но не успях да се закрепя, а и договорът изтече. Нямах и зелена карта, която тогава се изискваше за право на труд. Връщайки се в България, започнах отново работа като учител, но след пет години стана ясно, че училището е пред закриване и трябваше пак да си търся работа.

През всичките тези години ставаше все по-трудно и по-трудно, както намирането на работа, така и набавянето на необходимите средства за нормален живот. Имам циклотимна структура на поведение и често изпадам в състояние на дълбока депресия или еуфория, което винаги бе съпътствано и с употребата на алкохол. Лека-полека проблемът се задълбочаваше, но аз все още се правех на ударен и не исках да погледна нещата в очите. Казват, че първата стъпка в борбата, срещу каквито и да е зависимости, е да признаеш пред себе си, че имаш проблем. За първи път се замислих сериозно над ситуацията, когато един ден, изпаднал в трескава нужда, без пари и алкохол, в състояние на абстиненция, просто взех последните сто франка от валутния резерв на мен и майка. Смених парите и си купих пиене. Сестра ми винаги, когато идваше оставяше по някой швейцарски франк, за непредвидени харчове. Знаех много добре, че майка ще разбере, но в такива моменти пристрастеният не мисли за нищо друго, освен за това как да си осигури необходимата доза. Все пак се самозалъгвах, че след ден-два ще имам пари и ще възстановя щетите. Никога не бях падал толкова ниско и това ме накара да се замисля сериозно — какво се случва с мен. След десетина дни обаче нещата се поуспокоиха и аз отново продължих да пия. Започнах и да изпадам в няколкодневни запои, а след това и в проклетата абстиненция. Давах си сметка, че запоите постепенно се увеличаваха, а безалкохолните периоди между тях намаляваха, но вече не можех да се справя сам, а все още не можех и да призная на всеослушание.

Това се случи, когато сестра ми — вече студент по психология във Варненския университет си дойде за някакви изпити и ме завари в абстиненция. Казах и че съм настинал, но тя познаваше симптомите и бях разкрит. Не знам защо, но що се отнася до сестра ми, аз винаги пия точно когато не трябва. Преди да си дойде, по време на престоя и в България или когато самият аз пътувам за Швейцария. Имам магистратура по психология, но и до днес не мога да си обясня, защо го правя тъкмо когато особено не трябва. Явно във взаимоотношенията ни с нея се поражда допълнително напрежение, което отприщва употребата и аз, може би несъзнавано, я наказвах.

Така или иначе бе решено да се действа по въпроса. Сестра ми вече завършваше психология и познаваше специалисти, работещи със зависимости. Срещнахме се, говорихме с някои от тях и се взе решение да се започне незабавно работа в трите основни направления — посещения при психотерапевт, медикаментозно лечение за снижаване на напрежението и работа в група (евентуално тъй наречените групи на анонимните алкохолици или други подобни).

Към групите аз имах сериозна съпротива и ги смятах за неефективни и излишни. Не можех да си представя, че като стана и кажа „Здравейте, казвам се Страцимир и съм алкохолик“ нещата ще се оправят. С годините обаче опознах по-добре работата и механизма, по който действат. Прочетох и популярната книга „Анонимни алкохолици“, която в нашите среди наричат Библията и макар все още да не бях посещавал такава сбирка, мнението ми лека-полека започна да се променя. Нека кажа няколко думи относно тези „Групи за подкрепа“ и тяхната история, тъй като те ще изиграят много важна роля в живота ми.

Първите групи са създадени след Втората световна война и всяка година техният брой нараства с около двадесет процента. Статистиката твърди, че от всички идващи, 50% преодоляват зависимостта си успешно, а 25% след няколко рецидива. Счита се, че алкохоликът трябва първо да осъзнае и признае, че е такъв и да потърси помощ най-вече сред себеподобните, тъй като не може да се справи сам. Анонимните алкохолици смятат също, че алкохолизмът няма медикаментозно лечение и че става въпрос за вроден дефект, като лекарствата обикновено облекчават симптомите на болестта, но не и причините. Според тях, алкохоликът има различен вид химична структура и генетично се различава от нормалния човек, затова никога не може отново да се върне към контролирана употреба. Общоприети медицински изследвания доказват, че вероятно е така и затова един от първите въпроси на лекарите е „имате ли в рода си алкохолици?“. Не съм специалист, но е доказано наличието на вещества в организма (мистиците ги наричат егрегори), които спомагат за разграждането на алкохола до ацеталдехид, който всъщност нанася вредата в организма. Тези вещества, спомагащи за разграждането са алкохол дехидрогеназа, алдехид дехидрогеназа и ензимите цитохром и каталаза. Тяхното наличие и активност осигуряват добро усвояване, а от там и възможност за прекаляване и пристрастяване. А липсата им води до трудности в усвояването и оттам нежелание към употреба. Затова се счита, че отделни народи и етноси имат различно отношение към алкохола и употребата му. Русия и скандинавските държави определено са с афинитет към водката и по-лесно се пристрастяват, докато ескимосите или индианците например недолюбват физиологически и по принцип употребата му. Всичко това обаче е само на физиологическо равнище и засяга различния метаболизъм при хората, а проблемът и зависимостта към алкохола се изграждат и на психологическо ниво. Така че въпросът е много по-сложен. Обществото на анонимните алкохолици смята, че пристрастеният най-добре се влияе от себеподобен, но има нужда и от висша сила, на която трябва да се уповава. Освен това, темите които се разглеждат на тези събирания не са директно за прекомерната употреба, а за унижението, страданията и всички други беди, които алкохолът води със себе си.

Анонимните алкохолици основават своята работа на дванайсет основни стъпки, които всеки член трябва да приеме и спазва: 1. Да признаем, че сме безпомощни пред алкохола и животът ни е станал неуправляем; 2. Да повярваме, че сила по-висша от нас, може да ни върне здравия разум; 3. Да оставим волята и живота си в ръцете на бог; 4. Да направим разтърсващ и безпристрастен анализ на самите себе си; 5. Да признаем пред Бог, пред себе си и пред друг човек истинската същност на грешките си; 6. Да имаме пълна готовност да отстраним тези несъвършенства в характера ни; 7. Смирено да помолим Бог да отстрани нашите недостатъци; 8. Да направим списък на хората, на които сме причинили зло и да поискаме прошка; 9. Лично да изкупим вината си пред тях, когато и доколкото е възможно; 10. Да продължаваме равносметката със себе си и когато допускаме грешка, бързо да си признаваме; 11. Да се постараем, чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както го разбираме; 12. Достигнали до духовно пробуждане, като резултат от тези стъпки, да предадем това послание и на други алкохолици, както и да прилагаме тези принципи във всичките си бъдещи дела.

Така или иначе, поне в началото, аз не можех да възприема тези идеи — че съм обречен, че никога вече няма да мога да пия нормално и че трябва да се уповавам на някаква незнайна, висша сила. Разбира се, има и много други повече или по-малко ефективни методи за справяне с алкохола. Те са толкова много, че понякога дори си противоречат. Ако направим например една съпоставка между основните постулати на обществото на анонимните алкохолици и популярната книга на Алън Кар „Лесният начин да контролираме алкохола“ ще видим, че още в заглавието се очертават две фундаментални разлики между двата метода. Анонимните твърдят, че се изисква огромно усилие на волята и че сред алкохолиците е невъзможна контролирана употреба. А. Кар обаче още в заглавието си твърди, че това е възможно и то без волеви или други съществени усилия. Още в началото на книгата си авторът неколкократно заявява, че не се конфронтира с анонимните алкохолици, но го прави през цялото време, а и често си противоречи. Според него е достатъчно просто да отвориш съзнанието си (каквото и да означава това) и да го изчистиш от обществено налаганите представи и предубеждения спрямо употребата. Той твърди също, че от алкохола никога няма никакви ползи, дори и в минимална употреба; че той е лош на вкус и всички лъжат, когато твърдят, че им харесва; че всички употребяващи са алкохолици; че няма нужда от никакви усилия и воля, а всичко става много лесно, стига да спазваш петнайсетината инструкции, указани в края на книгата му. Тук трябва да уточня, че според мен, А. Кар не е бил никога истински алкохолик, при когото употребата да е нанесла сериозни психологически, физиологични, социални, семейни или битови вреди. Той никога не е бил гонен от дома си, не се е събуждал по кьошета и квартални пейки, не се е развеждал и не е уволняван заради пиянство. Нещо повече. За един от рождените му дни неговата дъщеря му подарява сребърна плоска бутилка, което показва, че семейството му не е било притеснено от неговата употреба, т.е. не е прекалявал. Освен това, Кар е счетоводител по професия и никога не се е занимавал професионално със зависимости, което оправдава факта, че определя употребата на алкохол като шизофрения. Двете заболявания нямат нищо общо.

Съществуват и много други методи и центрове за борба с пристрастяванията, като дневни центрове за взаимопомощ и популярните терапевтични общности и комуни. Те представляват защитени обекти, ползващи различни правила и техники, където зависимите са настанени за неопределен или определен период от време. Подобна терапевтична общност е и „Жар-птица“, за която ще говоря по-нататък, но аз май се отклоних много и е време да се върна към моята история.

В крайна сметка се свързахме с Пинто, много добър италиански психотерапевт, който тогава бе в България. Говорихме и дадох принципно съгласието си. Уточнихме една евентуална програма и той ме изпрати при д-р В. Петров, известен специалист при работа със зависимости. Уговорихме си среща и си записах час в частния му кабинет. Разговаряхме и аз му разказах за проблема. Постепенно той започна да лансира идеята, че за мен ще е много добре да посетя едно уникално за България заведение, което било много полезно (точно с какво не разбрах) и където бих могъл да изкарам една седмица. Доверих му се разбира се, като на специалист и дори предложих да остана повече — две или три седмици, но той каза, че това засега не е необходимо. В разговора споделих, че преди година сам отидох в клиниката за пристрастени в кв. Суховдол, но изкарах само ден поради непоносимите битови условия. Липса на елементарна хигиена в спалните помещения (пълчища от хлебарки) и може би най-отвратителните тоалетни, които съм виждал през живота си. Освен това видях и разбрах, че там с пациентите почти не се работи, а те дори си купуват пиене от съседния манастир. Алкохолиците и наркоманите в Суховдол са разделени и не се толерира общуването между тях, но режимът е много по-свободен и мобилните телефони (освен в първото отделение за излизане от абстиненция) не се отнемат. Това дава възможност клиентът да има постоянна връзка с външния свят. В интерес на истината трябва да отбележа, че днес клиниката в Суховдол е коренно променена. Условията са много приемливи и се работи сериозно с клиентите. Лично се уверих в това при второто си посещение в началото на 2019 г. По онова време обаче д-р Петров ми обясни, че клиниката в Суховдол е само за неуспешни и крайно пропаднали. Така той не само ласкаеше егото ми, но ме въвеждаше и в заблуда относно значението и предназначението на различните видове заведения за борба с пристрастяванията, които по онова време никнеха като гъби. Всъщност, под неуспешни В. Петров явно разбираше неплатежоспособни, тъй като клиниката в Суховдол бе държавна и не се плащаше нищо от клиента, а в неговата общност се плащаха по 50 (петдесет) лева на ден и то преди около пет години. Разбрах, че до неотдавна тарифата вече е била 80 лева на ден, а сега може да се е покачила и още.

В ТОЖ (терапевтична общност Жар-птица) например, почти всички алкохолици бяха с десет и повече години зависимост, а наркоманите — с минимум пет години стаж. Там имаше хора с по две и повече години непрекъснат престой (сметнете за какви пари става въпрос) и такива с по няколко влизания и излизания. Което говори, че ТОЖ съвсем не бе толкова ефикасна, колкото твърдеше д-р Петров. Нещо повече, основната част от тези клиенти, ако се съди по поведението им и планирането за живот навън, изобщо не бяха готови да се борят реално със зависимостта си и предпочитаха защитеното пространство на ТОЖ. Имаше и такива, които след двегодишно пребиваване ползваха отпуските си, за да не се завърнат и други, които бяха изписвани уж готови, но след няколко месеца правеха рецидив и родителите им ги връщаха отново. Бях свидетел как по-старите тъгуваха за едно момче, което няколко месеца след излизането от ТОЖ се самоубило. И това не бе единичен случай, което изобщо не кореспондираше с успешното лечение и потенциално успешните пациенти, за каквито говореше д-р Петров. Всъщност раздялата с комуната и В. Петров бе почти невъзможна и единственият сигурен начин да напуснеш бързо и официално заведението, бе да престанеш да плащаш.

Така или иначе приех предложението, обадих се и на Пинто, който приветства решението ми, предплатих необходимата сума и на седми май трябваше да бъда приет в „Жар-птица“. Нямах и бегла реална представа какво ми предстои, как ще се работи там и за какъв период. Всъщност дори мислех, че отивам, за да ми направят някакви по-специализирани изследвания, тъй като за един такъв кратък период от няколко дни не би било сериозно да се говори за лечение. Така че бях в пълно неведение относно престоя си в тази така наречена защитена терапевтична общност, а това (както разбрах впоследствие) важеше за всички, които постъпваха за първи път.

Все пак трябва да отбележа, че това не е приумица на д-р Петров, а утвърдена практика в лечението на пристрастени. На нас умишлено не ни се дава никаква реална информация как, и най-вече, колко време ще бъдем лекувани. Едва по-късно разбрах, че това се прави, за да не се фиксира у нас определена дата и да се настройваме към нея. Ако кажеш на алкохолика например че ще стои точно две седмици и нито ден повече, той стиска зъби и брои дните без изобщо да мисли за решаване на проблема, а като излезе първата му работа е да си навакса. От психологическа гледна точка това наистина е така, но в крайна сметка нали повечето постъпваме по собствено желание и плащаме като клиенти, а после се оказва, че веднъж влязъл никой не знае кога точно и по какви критерии ще му бъде позволено да напусне. Всъщност тази тактика дори да има своите психологически основания може, и се използва много активно, за манипулиране на клиента и неговите близки.