Елизабет Ноутън
Белязана (10)

Глава девета

Кейси нервно стисна ръце върху коленете си, борейки се с желанието да изщрака кокалчетата на пръстите си. Защо, по дяволите, се бавеше толкова?

Погледна към стенния часовник в кабинета за прегледи на д-р Кероу. Понеделник след обяд. Пое си дълбоко въздух и се опита да се успокои. Чакаше едва от десет минути. Само от десет минути. Трябваше да се вземе в ръце и да се успокои.

Изминаха още две минути. Две минути и Кейси беше готова да изскочи от кожата си.

Добре, значи няма да успее да стои спокойно на леглото за прегледи. Хартиената лепенка прошумоля, когато Кейси скочи от него, придърпвайки гърба на розовия болничен халат. Постъпи правилно с идването си тук. Нямаше смисъл да гадае откъде се бяха взели умората и гаденето. За тях все трябваше да има някакво логично обяснение. И това изобщо не означаваше, че Кейси трябва да се отправи на оня свят веднага след баба си.

Акация нервно се обърна, дочула почукване на вратата.

— Влез — веднага отвърна тя, връщайки се към леглото за прегледи.

В кабинета влезе д-р Джил Кероу, облечена в панталон и тъмносиня блуза. Кестенявите й коси с тъмно риж оттенък бяха стегнати в опашка, около врата й висеше стетоскоп, а в ръце държеше медицински картон. Кейси подозираше, че тя е малко пи възрастна от самата нея, но доктор Кероу излъчваше такава увереност, каквато пациентката й никога не е имала. Това успокои Акация — е, поне малко.

Джил се усмихна.

— Радвам се да те видя, Кейси. Не си идвала отдавна.

— Така е — сви рамене Акация, чувствайки се глупаво, че не се беше обадила по-рано на лекарката, която бе останала с баба й до самия край. Сви ръце в юмруци, загледа се в дунапренената възглавница и се замисли за хилядите изсмукани от пръстите си извинения, заради които не покани докторката на обяд, както й обеща преди шест месеца. На погребението на баба си. Сега всички те й звучаха прекалено неубедително. И затова Кейси предпочете истината. — Не мога да понасям лекарските кабинети.

Джил се засмя.

— Повярвай ми, зная го. Няма нищо страшно. — Седна на въртящия се стол, отвори картона, погледна последните си бележки и след това вдигна поглед. — Разкажи ми какво те тревожи.

Кейси въздъхна дълбоко.

— Нищо сериозно. Всъщност…

Боже, чувстваше се като истинска хипохондричка. Акация кръстоса нервно крака в глезените и ги разклати. Отново стисна ръце върху коленете си.

— Появиха се някакви симптоми. Нищо особено, но… — спря и нервно захапа устна.

Джил кимна разбиращо.

— И ти просто си решила, че няма да навреди, ако ги провериш. — Докторката стана от бюрото, оставяйки папката в единия му край. Извади от джоба си тънко фенерче с формата на химикал и светна в очите й — Нека да видим.

— Може би тревогата ми е напразна. Искам да кажа, че малко безсъние не е кой знае какво, но…

— Кейси — Джил леко сложи ръка на рамото й. — Умната жена се вслушва в тялото си. И ако забележи нещо необичайно, отива на лекар. Постъпила си правилно, идвайки тук. Сигурна съм, че не е нищо сериозно, но нека все пак да се убедим. А и вземайки предвид историята на семейството ти, това е един благоразумен ход.

Докато не въздъхна, Кейси не беше разбрала, че е задържала дъха си. Разбира се, че д-р Кероу я разбира. Бе глупаво да си мисли, че не би я подкрепила. Акация слабо се усмихна.

— Благодаря.

Джил се усмихна отново и попита:

— Добре тогава, кажи ми какво става?

Кейси й описа симптомите — безсънието, гаденето, загубата на апетит. Поколеба се, дали да й каже, че не помни ясно миналите почивни дни — при баба й това го нямаше, но бе достатъчен укорителния поглед на Джил и Акация го призна. Нямаше смисъл да крие.

Опипвайки лимфните възли по врата и зад ушите й, Джил леко се намръщи.

— Значи, това не е напълно изключване на съзнанието, а…

— Повече прилича на пълна загуба, но само на отделни моменти, — бързо уточни Кейси. — И то касаещи само последните няколко дни.

Все пак реши да не споменава за странните си сънищата единствено от страх, че докторката ще я изпрати на психиатър. Само добави:

— Помня например, как си тръгнах за вкъщи от клуба, но не и как съм седнала в колата и как съм стигнала до вкъщи.

— Хм, може да се дължи просто на физическо изтощение. Тук имаш някакви следи. — Джил внимателно се отмести, за да може по внимателно да огледа врата на Кейси. — Приличат на…

Страните на Акация пламнаха.

— А… вие за тези ли?

Повдигна ръка и докосна осмуканото от непознатия, с когото едва не преспа.

Терон. Това беше името му и още един пропуск в паметта й. Кейси помнеше името и това, че мъжът изглеждаше като истински секс бог, който използваше странен акцент. О, и имаше нещо особено в него — нещо толкова познато, че още в първата минута на нея й се искаше да се нахвърли върху му.

Но най-важното — например, как той се озова в дома й и къде изчезна след взривната им страст на дивана — за нея си оставаше загадка.

— Кейси? — чувайки гласа, тя обърна поглед към любопитното лице на Джил. — Нищо ли не искаш да ми разкажеш?

Да, точно така! Тръсна рязко глава.

— Ами не. Исках да кажа, имах среща.

Нещо такова.

Лукава усмивка разцъфна върху лицето на Джил.

— Това е добре. Значи не се чувстваш болна и уморена, за да забравиш за личния си живот. Това е добър знак.

Кейси се намръщи. Само да беше истина. Вечерта, прекарана с Терон, определено беше сред изключенията в нейния жалък личен живот. Ако изобщо можеше да се каже, че има такъв.

— Имаш няколко възпалени лимфни възли — съобщи й д-р Кероу. — Нищо страшно. Предполагам, че тялото ти просто се опитва да се пребори с грипа и затова вдигаш висока температура. Но за по-голяма сигурност и за да нямаме съмнения и двете, нека да направим пълен преглед, става ли? А и гледайки медицинския ти картон, виждам, че ти така или иначе трябва да си направиш тези изследвания.

Кейси машинално кимна. По-добре да изгуби още половин час в опипвания и дупчене с игли, за да е сигурна, че участта на баба й няма да е заплаха за нея.

— Добре.

Джил отново се усмихна.

— Ще извикам сестрата и веднага се връщам.

След като Джил излезе от кабинета, Кейси легна и сложи глава върху възглавницата. Лепенката под гърба й отново изшумоля. Акация се вгледа в малката фея, висяща от тавана на рибарска корда, сложи ръце върху корема си и издиша с облекчение.

Всичко е наред. С нея всичко е наред. След прегледа ще се върне към нормалния си живот — онзи, в които живееше, преди този страстен уикенд с Терон. И най-важно — ще се опита да задържи на повърхността книжарницата, завещана й от баба й. Други варианти нямаше, нали? И ако Кейси не се справеше, къде другаде щеше да отиде?

Все някога трябваше да престане с безкрайните си скитания и да се заседи на едно място. Стига е гонила винаги изплъзващата й се мечта за райско кътче, където да си намери своето местенце и да пусне корени в него. В края на краищата беше на двадесет и седем години и отдавна трябваше да го е направила. Баба й обичаше този град и своята книжарница. Акация също реши да остане и да живее тук.

Отпусна се съвсем, сещайки се за онази нощ, в която едва не преспа с непознатия мъж. Страните й отново пламнаха. Не беше най-умното нещо, което бе правила, но, слава Богу, поне един от тях дойде на себе си, преди да е станало прекалено късно. Сега този случай можеше да бъде записан в графата глупави грешки. И всичко заради безумното пренапрежение и крайна умора. Но Акация знаеше със сигурност едно — подобно нещо нямаше да го повтори никога.

— Кейси? Готова ли си? — чу се гласа на Джил от другата страна на вратата, след тихо почукване.

— Да — отвърна пациентката й, — готова, както никога.

 

 

Ник усети някаква промяна във въздуха — същата, която усети и преди два дни. Откъсна се от гърдите, които галеше с език и застина.

— Боже, дори не си и помисляй да спираш точно сега. Не още, простена Дейна под него, извивайки гръб, за да му предложи повече.

— Ш-шт. — Той се повдигна леко от ухаещите чаршафи и се настрои към промяната, която усети.

Любовницата му също се опита да се съсредоточи като него, опитвайки се да чуе нещо. Разбира се, не усети нищо, колкото и да се стараеше.

— Нищо не усещам — прошепна тя след няколко секунди.

Дъхът й, ухаещ на коктейл от водка и сок от боровинки, с която барманката от „Екс Скрийм“ беше отпразнувала приключваното на смяната си, стопли скулата му. Отвън се дочу шумът на автомобил, преминаващ по мокрия и хлъзгав асфалт. Нищо повече не нарушаваше тишината на Трета улица в деловия квартал на Силвър Хилс, в квартирата на втория етаж, разположена над обществената пералня „Уош енд го“, заемана от Дейна.

Ник знаеше защо любовницата му живее тук, а не с другите, но въпреки всичко това го безпокоеше. Техният вид трябваше да се държи заедно. Особено сега, когато усещаше настъпващата промяна. Белезите му тръпнеха от няколко дни.

— Ник?

В гласа на Дейна се дочу нетърпение, леко безпокойство и отчаяно желание. Само няколко секунди бяха достатъчни на Ник, за да вземе решение.

Отмести се от нея, стана и закопча дънките си.

— Трябва да тръгвам.

Партньорката му невярващо се намръщи… след което демонстрира знаменития си характер на кучка. Седна, без да се притеснява от голотата си. Дейна Симпсън имаше тяло на сирена и го знаеше прекрасно.

— В никакъв случай! Не и отново! Кълна се във всеки от шибаните богове, че ако го направиш сега, то не си прави труда да се връщаш изобщо.

Ник облече през глава черната си тениска.

— Не драматизирай, Дейна! Не е прилично.

— Не е прилично ли? — повтори тя въпросително с презрителна интонация. — Неприлично е да се измъкваш така. Още повече след такава нощ. Карл се държа в клуба като истински негодник. Едва се удържах да не го тресна с нещо по главата, след като за десети път ме опипа зад бара. А ти знаеш, че не трябва да се зареждам по този начин. И двамата имаме нужда да изпуснем напрежението. Но не, ти ме загря и сега си тръгваш. Решил си да си поиграеш ли? — Тя скочи от леглото и бутна показалеца си в гърдите му. — Ако си тръгнеш сега, не се връщай повече.

Ник усети, че барманката не се шегува. Тя наистина защитаваше онова, което смяташе за свещена територия на Дейна. Знаеше, че може да я накара да размисли, ако иска. Но в момента, в който усети промяната, желанието му просто изчезна. Ник сви рамене и взе якето си от тъмночервения кадифен диван, купен от Дейна от някаква хипи разпродажба в Юджин.

— Прави каквото искаш, скъпа.

Дейна скръсти ръце под естествените си, дори прекадено внушителни гърди и раздразнено се втренчи в него.

— Този път не се шегувам, Ник. Ти не си спасителят на този проклет свят. Кога ще разбереш, че на никой не му пука за твоята мисия? Ти не можеш да спасиш всички тези… деца.

Ник стисна зъби, признавайки донякъде правотата й. Обърна се с гръб към нея и облече якето си.

— Колкото по-рано им кажеш да си плюят на петите и да се скрият, толкова шансът им за оцеляване ще бъде по-голям. И защо, по дяволите, не го правиш? Чакаш нещо апокалиптично ли да се случи? Ако не те познавах добре, щях да си помисля, че ти чакаш точно такава катастрофа, за да се изявиш като герой и да спасиш всички, също като твоя брат.

Ник се обърна толкова бързо, че Дейна дори не успя да примигне. Блейдс я хвана за гърлото и я стисна достатъчно силно, за да може любовницата му да се опомни. Тя извика и впи пръстите си ръката му, опитвайки се да се измъкне. В широко отворените й очи Ник видя удивление, след това недоверие, а накрая — истински ужас.

И колкото и отвратително да се чувстваше, нейната реакция нахрани онази ненавист в него, която той криеше в най-дълбоките и тъмни кътчета на душата си. Тази част от него, свързана с най-ужасното зло. Тази половина, с която той се бореше всеки ден от безкрайния си живот.

— Ти не знаеш какво говориш!

Дейна се повдигна на пръсти и отвори устни, опитвайки се да поеме глътка въздух през стиснатото си гърло. В големите й, широко отворени синьо-зелени очи, Ник видя отражението на това, което представляваше в тази минута — нещо черно, с някакви грозни белези, опитващо се да мине за обикновен човек. Чудовище от кошмарите. И все пак Ник не пусна жертвата си.

Изръмжа, гледайки как Дейна се опитва да се освободи. Някъде вътре в себе си Ник разбираше, че трябва да изпитва някакви чувства към нея. Колкото и объркани да бяха отношенията им, все пак… Но изпитваше само отвращение.

И тъкмо се канеше да я пусне, когато всичките му белези по гърба започнаха да тръпнат. И тогава той разбра.

Тя щеше да умре.

Не днес и не от неговата ръка.

Но скоро.

Охлаби захвата си. Любовницата му се свлече на пода, опитвайки се да си поеме дъх, като с нестабилни пръсти масажираше гърло си. Вероятно щяха да останат синини, но за Дейна това нямаше да бъде нищо ново.

— Копеле! — задъхвайки се отрони тя.

Нямаше за какво да спори. Ник сякаш беше изгубил всичките си емоции. Не намери какво да отговори, затова просто дръпна ципа на якето си и я погледна със стоманените си очи.

— Иди в колонията, Дейна.

— Защо? — извика тя, а вълните от гняв излизаха от голото й тяло като жар от гореща печка. — За да можеш да повториш това представление и там ли? Не, благодаря!

— Не, за да живееш. Нещо приближава.

Той не знаеше какво точно, но белезите му горяха така един-единствен път — когато доведеният му брат произнасяше клетвата на Аргонавтите. Оттогава Ник усещаше някакво леко пробождане, като от електрически разряд, понякога трептене — например, когато Аргонавтите излизаха на лов, но нищо наподобяващо това, което усещаше през последните дни. Блейдс знаеше, че изменението започна още с встъпването на Деметрий в редиците на Аргонавтите, но сега разбираше, че нещо става, че нещо се надига — нещо подобно на вълна в открития океан, която всеки миг ще се нахвърли на брега и ще помете всичко, на което държеше неговият народ.

И нима, проклятие, аз съм единственият, който вижда накъде вървят нещата?

Ник се обърна към вратата, възнамерявайки да изясни какво в името на Ада току-що е пропълзяло през портала и защо толкова скоро — от последното преминаване бяха изминали само два дни.

— Почакай!

Той спря, но не се обърна.

— Ти сериозно, така ли? — тихо попита Дейна.

Ник погледна през рамо и видя, че тя е дръпнала чаршафа, да са покрие голото си тяло. С крайчеца на очите си Блейдс забеляза двете фурии — еднаквите татуировки от двете страни на гърдите й. Третата, както добре знаеше, се намираше на кръста й. И понеже Дейна не страдаше от скромност, това значеше, че вече наистина е уплашена.

Най-накрая!

— Тръгвай към колонията, Дейна, и остани там! — рязко каза Ник. — Обещавам ти, че там ще си в безопасност! Няма да те притеснявам.

— Ник! — През лицето на Дейна премина съжаление и тя протегна ръката си към него.

Да, техните ненормални сексуални отношения бяха сега и завинаги. Дейна харесваше грубия секс и той обичаше да й го дава, но това, което се беше случило преди няколко минути, минаваше всякакви граници. И фактът, че любовницата му не го беше забелязала, натисна някакво копче в главата му. Остана само мисълта: Изчезвай оттук веднага! И то по-бързо!

Ник се оказа зад вратата на апартамента, преди Дейна да успее да направи и крачка към него, и се отправи към стълбите на черния вход, излизащи в уличката зад старото здание. Слухът му все още беше настроен да търси онова, което бе почувствал по-рано и затова чу три етажа по-нагоре хлипането на Дейна зад стените, за които се предполагаше, че трябва да бъдат звуконепроницаеми.

Проклятие, само това му трябваше тази вечер!

Ник прехвърли крак през паркирания близо до контейнера за смет „Харлей“, сложи шлема си — не защото се боеше да не получи черепно-мозъчна травма, а защото следваше изискванията на закона. Байкър, хвърчащ с бясна скорост и то без шлем, привличаше вниманието на полицията. А от ченгетата очаквай само неприятности.

Мотоциклетът с рев оживя под ръцете му. В четири часа през нощта Ник се измъкна от пресечката на пустите улици на Силвър Хилс върху железния си кон, чистата мощност на който трепереше под тялото му.

По същия начин, както дяволското трепкане. То се разпространяваше по цялото му тяло и се усилваше. Вибриращата електрическа енергия под дрехите му беше толкова много, че Ник бе сигурен, че целият свети под дънките и коженото си яке.

Порталът се беше отворил отново. И този път онова, което беше преминало през него, бе хиляди пъти по-лошо от мрака, затаил се в душата му.