Елизабет Ноутън
Белязана (11)

Глава десета

— Скъпа, сигурна ли си, че тук няма нищо за секс? Защото знаеш, какво е отношението ми към всичкото това пъшкане, охкане и потене.

Кейси си сложи най-страхотната стилна усмивка „да-мадам“ и в този момент чу мелодията на звънчето, закачено над входната врата. Веднага след нахлулия свеж въздух в книжарницата влезе Дейна, облечена в готини дънки, с любимите си кожени боти с подметка тип „танк“ и кожено яке в кървавочервен цвят, с блестящи сребърни капси по цялата дължина на ръкавите. В ръцете си държеше две димящи картонени чашки, едната от които Кейси отчаяно се надяваше да е пълна с мока „Валенсия“.

Вдигна палец, давайки знак на Дейна, че ще отиде при нея, и обърна книгата в ръцете на шестдесетгодишната жена така, че тя да може да види снимката на авторката на обратната страна на корицата.

— Нито думичка, госпожо Колбърт. Джоан Суон пише само мистериозни романи. Вие нали нямате нищо против срещу няколко убийства или телесни повреди?

Аделаида Колбърт погледна към Кейси над очилата си и повдигна боядисаните си в риж цвят вежди.

— Разбира се, че нямам! Да ти приличам на светица? Най-важното е в този детективски роман да няма секс. — Тя обърна книгата, разглеждайки корицата, и повиши глас, явно стремейки се да бъде чута от всички в ъгловото магазинче на Кейси, които в този момент прелистваха книги между рафтовете. — Аз съм начело на женската лига на Първа епархия и храм „Свети Михаил“. Нали знаете, че имам репутация, която трябва да пазя. Така че никакво пъшкане и потене. — И тя подмигна на Кейси.

Акация стигна края на рафта, протегна се и сложи още едно произведение на Суон в ръцете на госпожа Колбърт.

— Тогава мога ли да ви предложа и тази книга? В нея определено няма секс.

Госпожа Колбърт изхъмка и понесе предложените от Кейси „детективски“ романи към касата в задната част на книжарницата, където Манди, помощничката й, наета на половин работен, ден обработи чека й, докато с усмивка бъбреше за футболния отбор на местното средно училище.

Леко усмихвайки се, Дейна бавно приближи към Кейси и й подаде чашата с логото на „Джава Хаус“ от кафенето отсреща.

— А аз мислех, че Суон пише романи за страстни пожарникари.

Кейси махна капака на чашата и внимателно отпи. Ах, също като онези шоколадови портокали, които гигия й изпрати за Коледа. Животът й моментално се подобри. Акация облиза устни.

— Точно така си е.

— Аха, можеш да не казваш нищо повече — разбиращо се подсмихна Дейна.

Кейси изчака, докато възрастната жена плати книгите и се отправи към изхода. Топлината на чашата премина в пръстите й и се плъзна нагоре по ръката й — Кейси се надяваше, тя да продължи да се движи през измръзналото й тяло. Днес й беше студено много повече от вчера. Треската и умората й бяха станали по-силни. Енергията й стигаше само толкова, колкото да изпълзи от леглото и да се довлече до книжарницата.

— Обличайте се топло, госпожо Колбърт. Синоптиците предупредиха, че към нас се движи буря.

— Ще повярвам, само когато я видя — измърмори възрастната жена, отваряйки стъклената врата. — Приятен ден, Кейси.

— Колкото до бурята… — Акация протегна към Манди чековата си книжка, заедно с предварително съставен списък за по кунки. — Защо не отидеш до магазина сега, преди да се времето да се е влошило? Аз ще се оправя тук сама.

— Сигурна ли си? — за всеки случай попита Манди, сваляйки палтото си от закачалката на задната стена.

— Да — отвърна Кейси. — И докато го правиш, намери време и да обядваш.

— Искаш ли да донеса нещо и на теб? — Манди омота шала около врата си.

— Не, благодаря.

— Да не си на диета?

Въпросът я изненада. Тя знаеше, че е отслабнала — дрехите й стояха по-свободно от преди, но не мислеше, че някой ще го забележи.

— Не, — отвърна тя, стремейки се гласът й да остане спокоен, просто не съм гладна.

— Добре. Ще ти позвъня — Манди се усмихна и на двете и излезе от книжарницата.

За съжаление, Дейна не се хвана на думите на Кейси „не съм гладна“ и внимателно се вгледа в нея. Което я накара да занервничи още повече. Сякаш проблемите й са малко, та…

— Благодаря за кафето — бързо заговори Кейси, запълвайки настъпилата в разговора тишина.

— Няма за какво. — Дейна погледна към книгата на тезгяха и удивено повдигна вежди. — Какво съм пропуснала?

По дяволите! Кейси погледна надолу и видя книгата, която беше взела още преди да отвори книжарницата и която после забрави да върне на рафта, защото се отнесе: „Душевното равновесие — залог за здраве“. Бързо сложи книгата под щанда, далеч от очите.

Нищо особено, един клиент пита за нея. Хей, а ти днес защо толкова си подранила? — Акация погледна часовника си — единадесет без петнадесет, след което отново погледна към Дейна.

— Нима не си затваряла клуба след нощна смяна?

— Да. — Дейна просто сви рамене, без да се засяга от смяната на темата и облегна бедро на щанда. — Не можах да заспя.

И макар че смените им невинаги се засичаха, през последните няколко месеца Дейна придоби навик да посещава Кейси без покана. Всъщност от целия персонал в „Екс Скрийм“ Акация се сближи единствено с барманката. Но приятелката й беше нощна птица и рядко излизаше някъде преди обяд затова появата й днес накара Кейси да застане нащрек. По непонятни причини между нея и Дейна се беше установила някаква връзка — и то още при първата им среща. Акация бе престанала да мисли по този въпрос преди два месеца и просто се отдаде на странното усещане да има приятелка, която, макар и непредсказуема, все пак е някъде наблизо.

— О! Тежка смяна ли?

— Не повече от обикновено.

Кейси разбиращо кимна. И мислено прати Карл по дяволите, както всеки път, когато той се опитваше да досажда на Дейна. Човекът беше плужек и управляваше „Екс Скрийм“ така, сякаш това бе личният му харем — явно мечтаеше да прилича на собственика на списание „Плейбой“ Дейна не беше единствената, която споделяше, че Карл обича грубия секс, но единствено тя продължаваше да търпи домогванията му. Кейси не разбираше причините й, но отдавна спря да я разпитва — отговорът на приятелката й беше един и същ: „Имам си причини!“

„Слава Богу, Карл никога не ме е докосвал“ — помисли си Кейси. Но, дяволите да го вземат, тя изобщо не можеше да разбере тези нейни причини.

— Значи ето откъде са белезите върху врата ти.

— Вероятно. Което пък не обяснява твоя белег.

По дяволите! Акация се надяваше, че тази сутрин е успяла да прикрие потъмнелия белег от осмукано с козметиката и блузата с висока яка.

Докато Кейси поправяше полото на врата си, Дейна само идиотски се усмихваше, като дори не се опитваше да прикрие следите на собствената си бурна нощ.

— Не искаш ли да поклюкарстваме?

— Не.

Дейна присви устни:

— Изпорти цялото парти.

— Свиквай. — Кейси наклони глава и за последен път се опита да достигне до приятелката си. — Моля те, кажи ми, че това не го е направил Карл.

— Не е Карл. — Дейна се отблъсна от щанда и веселото й настроение внезапно се изпари. — Слушай, аз само наминах към теб, за да ти кажа, че… заминавам за известно време.

— Заминаваш ли? Къде?

— Не зная още. Мисля да тръгна на север, към Канада. Може би във Ванкувър. Ако искаш, да тръгнем заедно. — И тя се усмихна широко. — Душевно оздравяване и така нататък. Можем да спрем и в Робсън, да се помотаем по магазините, да завъртим интрижка с няколко местни. Знаеш какво казват за канадските мъже — на север всичко е голямо.

Кейси потръпна и вдигна ръка.

— Ух, много ми е раничко днес да мисля за това.

Особено сега. Особено, когато този разговор я караше да мисли за нейния гол, загадъчен мъж, лежащ в постелята й преди две нощи. Онзи, който й беше оставил този белег на врата, беше обгорил кожата й със своята жар, след което се беше изпарил като крадец през нощта, без да каже дори думичка.

И тя дори не искаше да мисли за размера на неговия…, хм, да.

— Никога не е рано да се мисли за секс, както току-що посочи чистата и безгрешна госпожа Колбърт. — Дейна погледна през рамо. — Между другото, няма ли да ми продадеш някоя книга за из път?

— Непоправима си.

— Така си е — съгласи се Дейна.

Когато книгата беше избрана и купена, а кафето изпито, Дейна се отправи към вратата. Спря на две крачки от нея, обърна се и внимателно погледна към Кейси.

— Ти знаеш, че аз не се разбирам с повечето жени.

— Така ли? — подразни я Кейси. — Никога нямаше да се досетя.

Макар че Дейна беше по-ниска с една глава от Кейси, някак си изглеждаше по-висока, по-жива и по-енергична от всички познати на Акация. Нямаше начин да не я забележиш. Дейна притежаваше индивидуалност, която запълваше цялото пространство около нея.

— Знаеш ли, отначало ти не ми хареса. Имаше в теб нещо… странно. Забавно, нали? Болшинството от хората така говорят за мен.

— Ти наистина си странна, Дейна. И внезапното ти заминаване за Ванкувър го потвърждава.

Приятелката й се усмихна.

— Добре де. Ако всички бяхме еднакви, представи си колко скучно щеше да е, нали така?

— Направо ужасно.

— Виждаш ли? Добре е, че сме различни. — И Дейна отново се заусмихва, но неочаквано нещо мрачно се прокрадна в красивите й сини очи. — Направи ми услуга, Кейси.

— Ще направя всичко за теб.

— Бъди внимателна! Хората тук не са такива, каквито изглеждат.

— И това означава?

— Означава да си внимателна. Всички смятали Тед Бънди за симпатичен млад мъж, а се оказало, че той е сериен убиец. Външността е измамна. Не всички са толкова мили като мен. — И преди Кейси да успее да я попита какво има предвид, Дейна я прегърна. — И не вземай толкова на сериозно думите на лекарката.

— Как…

— Трябва да бягам! Ще се видим, когато се върна.

И Дейна излезе от книжарницата заедно с хладния порив на вятъра. Сухите листа, осеяли тротоара отвън, се завъртяха и влязоха вътре преди вратата да успее да се затвори и помещението се изпълни с аромата на наближаващ дъжд и сумрак.

„Откъде е разбрала?“ Гледайки как Дейна пресича от другата страна на улицата, Кейси се опитваше да си спомни дали й е споменавала, че ще ходи на лекар. Може би си беше записала на някое листче тук, в книжарницата? Или е разказала на Дейна за страховете си, след което е забравила за разговора им?

Лесно можеше да си отговори на въпросите. Акация не беше споделила с никого тревогите и страховете си, че може с нея нещо да не е наред. Така че Дейна нямаше откъде да знае. А и Кейси едва наскоро беше признала дори пред самата себе си, че с нея става нещо.

„Хората тук не са такива, каквито изглеждат.“

Какво, по дяволите, трябваше да означава това?

Странно предчувствие за нещо лошо се плъзна по гърба на Кейси, докато тя стоеше неподвижно и гледаше през стъклото как Дейна върви бързо по Мейн стрийт и завива по Халстън.

Познаваха се само от шест месеца. Но за какво се опита Дейна да я предупреди? Какво знаеше?

„Нищо“ — реши Кейси. Дейна очевидно добре умееше да разчита знаците. Коментарът на Манди, заглавието на книгата, емоциите от предстоящото пътуване… Може приятелката й просто да е видяла колата й, спряна пред болницата вчера.

Да, това трябваше да е отговорът.

Изхвърляйки от главата си обърканите си мисли, Кейси внимателно огледа улицата. Имаше два паркирани автомобила в разрешената зона, но тротоарите бяха пусти. Кафенето отсреща беше празно, като необитаем остров. В парка зад централния площад вече не играеха деца, а се събираха тъмни и черни облаци, сигнализиращи за приближаващата буря.

Явно този път хората бяха повярвали в прогнозата за силен вятър, придружен от проливен дъжд, и си бяха останали по домовете, в очакване лошото време да премине.

Всички, освен нея.

Кейси се обърна към касовия апарат и се замисли дали да не затвори по-рано. Но какво щеше да прави сама вкъщи през останалата част от деня? Стоеше като на иглички и очакваше със страх обаждането на лекарката, неспособна да се успокои, защото мислите й се люшкаха напред и назад между онова, което подозираше, че не е наред с нея, и онова, което се беше случило миналата вечер в дома й.

Телефонът звънна точно тогава, когато Акация стигна до вратата на склада. Застина и погледна към щанда. Странна вибрация се зароди някъде под кръста й, в близост до бенката.

„Бъди внимателна! Външността е измамна“.

Кейси вдигна слушалката и се стегна.

— Книжарница „Имало едно време“.

— Кейси? Д-р Джил Кероу е.

Лекарката й. Пое си дълбоко дъх.

— Привет. Очаквах да се обадиш.

— Резултатите от изследванията ти са тук.

Тонът на лекарката беше делови. Значи нещо не е наред.

— И?

Джил се поколеба и настъпи мълчание. Кейси разбра какво ще чуе, още преди докторката да е успяла да си отвори устата.

— Струва ми се, че ще е по-добре да дойдеш при мен, за да поговорим за това. Страхувам се, че открихме нещо.

 

 

Беше опасно да се открива портал на същото място, където е бил отворен само преди няколко дни. За да не привлече нежелано внимание, Терон избра неизвестно градче на малко повече от 50 км от Силвър Хилс, открадна кола от една странична уличка, запали двигателя и пое към града.

Човече, щеше да бъде толкова лесно, ако можеше да се телепортира от място на място, както в Арголея. Но уви, това беше способност, която той и всички от неговия вид притежаваха, но само в границите на родната си страна. И честно казано, ако някой човек го видеше как изчезва във въздуха без следа, то вероятно щеше да се уплаши повече, отколкото ако знаеше, че наоколо се разхождат демони.

Тъй като по-голяма част от живота си беше прекарал сред обикновените смъртни, Терон добре познаваше технологиите им, така че механичните аспекти на управлението на автомобила не го затрудниха. Обикновено той не стигаше до кражби, но отчаяните времена изискваха отчаяни мерки и той нямаше търпение да стигне до Силвър Хилс и да приключи с възложената му задача.

С навлизането в града забави скоростта и свърна по Мейп стрийт. От двете страни на улицата имаше магазини, а на по критите с патина стълбове пред тях, малки плакати, обявяващи ежегодния Есенен фестивал, посветен на реколтата, плющяха от вятъра. Няколко изсъхнали листа все още стояха върху клоните, надвиснали над пътя, но дните им бяха свършили. Съдейки по кръжащите тъмни облаци по небето, спускащи се над града, майката природа беше в отвратително настроение.

Както подозираше Терон, Силвър Хилс се оказа типичното американско градче. Когато премина оттук преди няколко дни, не му обърна особено внимание и затова сега внимателно го направи. Пищна украса, нарисувана на ръка, допълваше изсушените клончета имел, а сплетените от тях венци красяха вратите. Интересно, какво биха направили тези хора, ако знаеха, че един от неговия вид живее сред тях?

Неговият вид ли?

Не. Не от неговия вид. Този път той трябваше да намери просто един обикновен човек — просто една смъртна жена с нещо допълнително. Нещото, което бе необходимо на Изадора.

Терон паркира в средната част на улицата, излезе от колата и щом стъпи на тротоара свежият въздух го обкръжи. Царят му беше дал само име — Акация Симополус — и му бе разказал за семейната книжарница, която баба й управляваше повече от двадесет години. Аргонавтът реши, че това е най-доброто място, от което да започне търсенето си.

Няколко автомобила бяха паркирани надолу по улицата и за това време на деня имаше много малко пешеходци. Това беше причината Терон да реши, че е безопасно. Демоните не обичаха да излизат през деня, но това не означаваше, че не могат да го направят. Оглеждайки внимателно магазините наоколо, той най-накрая видя целта си.

По гърба му премина тръпка. Припомни си за Кейси и се замисли дали ще я срещне този път. Надяваше се, че няма. По много причини, освен най-очевидната.

Табелката „Затворено“ се поклащаше от другата страна на вратата. Терон погледна вътре и видя, че осветлението е включено. Странно беше, че е затворено толкова рано, но кой да ги разбере тия хора?

Аргонавтът опита да отвори вратата и за негова изненада успя да го направи.

Звънчето над главата му се чу веднага. Още с влизането топлината го обгърна, докато ароматът на книги и ванилия витаеше във въздуха.

— Ей сега идвам!

Гласът на Кейси сякаш удари Терон в корема, изкара въздуха му и едва не го събори на пода. Онова горещо привличане, което не му даваше мира още от първата им среща, буквално се взриви в гърдите му, когато той пристъпи по-навътре и видя спасителката си в края на книжния рафт. Тя стоеше на третата стъпенка на стълбата и прибираше една кожена книга на най-горния рафт. Само един поглед към Кейси беше достатъчен и възбудата обхвана цялото му тяло. На Терон му се прииска да докосне нежната й кожа, да усети тялото й срещу неговото и да завършат онова, което бяха започнали онази нощ.

Но сега това желание бе помрачено от жестоката реалност. Той сгреши. Тази смъртна, същата, за която той не можеше да спре да мисли вече трети ден, беше жената, която бе изпратен да намери.

Отдавна изгубената царска дъщеря.

Единствената жена, способна да спаси неговата раса. Тази, която той трябваше да отведе на сигурна смърт.