Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (62)

Четирийсет и девета глава

Влизам в кабинета на мама. Говори по телефона. Поглежда ме стреснато, когато затварям вратата. Спирам пред бюрото й, издърпвам слушалката от ухото й и прекъсвам разговора.

— Знаела си? — питам невярващо. — Знаела си какво е направил онзи мръсник на Лес? — Бърша очи с опакото на ръката си. Мама се изправя и очите й се наливат със сълзи. — Знаела си какво е сторил на Хоуп? И че Хоуп е жива, че е добре? Знаела си всичко?

Мама клати глава и лицето й се изкривява от страх. Не може да разбере дали съм просто ядосан, или умопобъркан, или съм напът да избухна.

— Холдър… — започва. — Не можехме да ти кажем. Нали знаех как ще реагираш, ако разбереш, че нещо такова се е случило със сестра ти.

Рухвам немощно на стола, защото краката отказват да ме държат. Тя коленичи пред мен.

— Безкрайно съжалявам, Холдър. Моля те, не ме мрази. Наистина съжалявам.

Плаче и ме гледа с разкаяние, с болка. Силите ми се възвръщат и се изправям, дърпам и нея нагоре.

— Господи, напротив — прегръщам я. — Толкова се радвам, че си знаела. Че Лес е можела да разчита на теб. А що се отнася до Хоуп… — побутвам я с ръце върху раменете й, за да я погледна в очите — … тя е Скай, мамо. Хоуп е Скай и Скай е добре и я обичам. Обичам я ужасно много и не знаех как да ти кажа, понеже ме беше страх, че ще я познаеш.

Очите й се разширяват и тя отстъпва невярващо назад, спъва се и неволно сяда в стола.

— Приятелката ти? Приятелката ти е Хоуп?

Кимам мълчаливо, напълно наясно колко й е трудно да повярва.

— Помниш ли, че преди няколко месеца ти казах, че съм се запознал със Скай в магазина? Веднага я познах. Веднага разбрах, че е Хоуп, но после започнах да се колебая. А сетне се влюбих в нея. Нямаш представа какви ужасии преживяхме тази седмица — говоря с такава скорост, че едва ли ме разбира. Сядам на стола срещу нея и го придърпвам към нейния, после се навеждам и я хващам за ръцете. — Но вече е добре. И аз съм добре. Всъщност много повече от добре. Защото знам, че си направила всичко по силите си за Лес, мамо. Надявам се да го вярваш. Направила си всичко възможно, но понякога и цялата обич на света, обичта на майка или брат, не стига, за да измъкне някого от кошмара. И уви, налага се да приемем нещата такива, каквито са, защото угризенията и съжаленията не могат нищичко да променят.

Мама се разплаква. Увивам ръце около гърба й и я прегръщам силно.