Колийн Хувър
Да изгубиш Хоуп (54)

Четирийсет и втора глава

Не биваше да се съгласявам да ходим. Още щом паркирахме пред къщата, ми стана ясно, че няма да се задоволи само да разгледа. И действително, излезе от колата и настоя да влезе вътре. Опитах се да я разубедя, но с нулев успех.

Стоя под прозореца й, чакам. Много ми е неприятно, че е вътре, но беше ясно, че няма да миряса. Облягам се на стената и се моля да побърза. Съседите, изглежда, не са си вкъщи, но това не означава, че баща й не би могъл да пристигне всеки миг.

Поглеждам към земята, после назад към къщата. Ето, точно тук стоеше, когато си тръгнах и я оставих преди тринайсет години. Затварям очи и облягам глава на стената. И през ум не ми е минавало, че някога ще се върна тук с нея.

Очите ми рязко се отварят и веднага се изправям, понеже чувам страховит шум от стаята й, последван от писъци. Не губя време дори колкото да се почудя какво става вътре. Просто хуквам.

Влитам през задната врата, тичам по коридора и влизам в някогашната й спалня. Скай плаче истерично и хвърля каквото й попадне, така че бързам да увия ръце около тялото й, да се опитам да я успокоя. Нямам представа какво е отключило подобна буря, а още по-малко — как да я спря. Неистово се мята в ръцете ми, опитва се да се измъкне, но аз я стисвам още по-силно.

— Престани — нареждам в ухото й. Продължава да се гърчи и извива и трябва незабавно да я успокоя, преди да я чуе още някой.

— Не ме докосвай! — изпищява. Забива нокти в ръцете ми, но аз не отстъпвам нито за миг. Постепенно отмалява, оставя се да я погълне емоцията, която я е завладяла. Отпуска се в ръцете ми и вече е крайно наложително да я измъкна оттук, но трябва да съм сигурен, че няма да се развилнее отново, когато я изведа навън.

Отпускам леко хватката си и я обръщам към себе си. Тя се свлича на гърдите ми и се разхлипва, сграбчва тениската ми с юмруци, за да не падне. Навеждам се към ухото й.

— Скай. Трябва да се махнеш оттук. Още сега. — Опитвам се хем да запазя самообладание, хем да й внуша, че никак, ама никак не е разумно да стои тук. Особено както е разпердушинила цялата стая. Баща й със сигурност ще разбере, че някой е идвал, така че трябва да изчезваме веднага.

Вземам я на ръце и я изнасям от стаята. Така и не повдига глава от гърдите ми, докато я нося навън и я пъхам в колата. Пресягам се към задната седалка и дръпвам якето си оттам.

— Ето, избърши се в това. Връщам се вътре да оправя каквото мога.

Изчаквам няколко секунди, за да съм сигурен, че няма да изпадне пак в истерия, после затварям вратата и се вмъквам обратно в стаята й. Пооправям каквото мога, но счупеното огледало няма как да скрия. Надявам се баща й да не влиза тук особено често. Ако успея да създам впечатлението, че извън тази стая не е пипано нищо, могат да минат седмици, преди да забележи огледалото.

Опъвам покривката на леглото и връщам завесите на мястото им, после излизам навън. Когато стигам колата, гледката е достатъчна, за да накара коленете ми да омекнат.

Това сякаш не е тя.

Уплашена е. Съкрушена. Трепери, не спира да плаче и за първи път започвам да се питам дали през последните двайсет и четири часа съм взел дори едно правилно решение.

Паля колата и потеглям. Не искам никога повече да виждам тая къща или да се сещам за нея. И искрено се надявам и тя да е на същото мнение. Слагам ръка върху главата й, свита между коленете й. Заравям пръсти в косата й и не ги отмествам, докато не стигаме до хотела. Искам да усеща присъствието ми. Да знае, че независимо как се чувства, поне не е сама. Ако изобщо съм си взел някакъв урок от изчезването й или пък от смъртта на Лес, той е, че не искам никога повече да се чувства сама.

Когато влизаме в стаята, й помагам да седне на леглото, после взимам мокра кърпа от банята и се захващам да оглеждам раните.

— Само драскотини — казвам. — Не са дълбоки.

Свалям си обувките и се покатервам на леглото до нея. Придърпвам одеялото и притискам главата й в гърдите си, за да се наплаче.

Плаче толкова дълго и се сгушва в мен така отчаяно, че се изпълвам с ненавист към себе си, задето позволих всичко това. От чиста небрежност снощи не помислих, че не бива да влиза в стаята на Лес. Ако не беше видяла онази снимка, сега нямаше да страда така. Нямаше да се върне в онази къща.

Вдига глава и виждам очите й… напълно посърнали. Избърсвам сълзите й и лекичко я целувам по устата.

— Съжалявам. Не биваше да те пускам да влезеш.

— Холдър, не си направил нищо лошо. Престани да се извиняваш.

Клатя глава.

— Не биваше да те водя там. Твърде много ти се събра, дойде ти в повече.

Тя се надига на лакът.

— Проблемът не е, че ми се е събрало много. Дойде ми прекалено онова, което си спомних. Нямаш вина за нещата, които ми е причинил баща ми. Престани да се самообвиняваш за всичко лошо, което се случва на околните.

Нещата, които й е причинил? Подхващам главата й през тила.

— Какво имаш предвид? Какво ти е причинил?

Тя затваря очи и отпуска глава на гърдите ми и отново заплаква. И отговорът, който отказва да ми каже, окончателно разкъсва сърцето ми.

— Недей, Скай — шепна. — Недей.

В гърдите ми се надига вихрушка от противоречиви емоции. Никога не съм копнял с такава сила да нараня някого, както сега кипя да се добера до това копеле, баща й, и ако не беше крайно наложително да съм до нея в този момент, вече щях да тичам обратно към къщата.

Затварям очи и се опитвам да изтикам спомена си за малкото момиче, но не мога. Дори като малък съзнавах, че нещо не е наред, и тя бе първото същество, което несъзнателно се опитвах да защитавам. А сега се е сгушила в мен и плаче… и единственото, което искам, е да я защитя от него, но не мога. Колкото и да копнея, не мога да я защитя от спомените, които нахлуват неканени в главата й.

Сграбчва тениската ми с юмруци, но хлипанията не спират. Прегръщам я силно, знаейки, че не мога да премахна болката й, затова само я притискам в прегръдките си, както навремето правех с Лес. Не искам никога да я пусна.

Продължава да плаче и аз продължавам да я прегръщам, като се старая всячески да съм силен, да й бъда опора, но усещам как силите ми отслабват. Мисълта какво е преживяла, какво се е наложило да изтърпи, напълно ме вади от равновесие и не мога да си представя как успява да се държи.

След няколко минути сълзите й намаляват, макар така и да не спират. Вдига глава от гърдите ми и се покатерва в скута ми. Затваря очи и ми поднася устните си, а после най-неочаквано понечва да смъкне тениската ми. Нямам представа защо го прави и неволно я събарям по гръб.

— Какво правиш?

Пъха ръка зад тила ми и придърпва устата ми към своята. Но колкото и да обожавам да я целувам, моментът е крайно неуместен. И когато пръстите й отново сграбчват тениската ми, я избутвам.

— Престани — нареждам й. — Защо го правиш?

Тя ме поглежда отчаяно.

— Искам да правим секс.

Какво, по дяволите?

Скачам от леглото и несъзнателно тръгвам да крача из стаята. Дори не знам как да реагирам на подобна реплика, особено след онова, което току-що е изплувало в спомените й.

— Скай, не мога — спирам, колкото да я погледна. — Не разбирам защо изобщо го искаш точно сега.

Допълзява до ръба на леглото от страната, пред която съм спрял, и се надига на колене, хваща ме за тениската.

— Моля те. Моля те, Холдър. Трябва да го направя.

Отстъпвам назад, по-далече от ръцете й.

— Отказвам да го направя, Скай. Не можем да го направим. Явно си в шок или нещо такова… Не знам. Дори не знам какво да кажа.

Тя се свлича обратно на леглото и отново се разплаква.

По дяволите. Не знам как да й помогна. Напълно съм неподготвен за такова искане.

— Моля те — гледа ме право в очите. Гласът й, болката, която прозира в него, е напът да ме прогори… от вътре навън. Свежда поглед към дланите си, сплетени в скута. — Холдър… той е единственият, който е прекрачвал тази граница с мен. — Бавно вдига очи. — Искам да не е единственият. Моля те!

Ако преди тези думи душата ми е била непокътната, то сега е напълно разкъсана на две. Очите ми се пълнят със сълзи и сърцето ми се свива от жал. Толкова ме боли за нея, така копнея никога повече да не се сеща за онова копеле.

— Моля те, Холдър — повтаря.

Мамка му.

Не знам какво да правя, не знам как да реагирам. Ако й откажа, ще я нараня още повече. Ако се съглася да й помогна по такъв начин, едва ли някога ще си простя.

Гледа ме от леглото напълно съкрушена. Умоляващите й очи чакат да реша. И макар нито един от вариантите да не ми се струва приемлив, готов съм да й дам онова, което смята, че й е нужно. Ако можех някак да сменя живота си с нейния, бих го направил начаса, само и само да не се налага да страда. Готов съм на всичко, за да уталожа поне малко болката й.

На всичко.

Връщам се обратно и се отпускам на колене на пода. Придърпвам я към ръба на леглото и смъквам тениските и на двама ни. Вдигам я и я отнасям до горната част на леглото, пускам я внимателно върху матрака. Отпускам се върху нея и посягам да избърша поредните сълзи.

— Добре — казвам.

Наясно съм, че иска чисто механично да преминем през стъпките. И че няма начин да се получи така, както копнеех да бъде. Бъркам в портфейла и вадя презерватив, после си свалям дънките, без да откъсвам поглед от нея. Не искам да я обземе вчерашната паника, така че дебна за знак, че е размислила. Достатъчно изстрада. Искам единствено да й помогна, и ако това ще го стори, тогава съм готов на тази стъпка.

Не спирам да я целувам, докато смъквам дрехите й. Но не се опитвам да вложа някаква романтика. Изтиквам всякакви мисли освен онези, които ще ми помогнат максимално бързо да удовлетворя молбата й.

Слагам си презерватива и се отпускам върху тялото й.

— Скай — прошепвам с надеждата да ме накара да спра. Не искам първият ни път да е такъв.

Тя отваря очи и поклаща глава.

— Не разсъждавай. Просто го направи, Холдър.

Гласът й е напълно безизразен. Затварям очи и заравям лице в шията й.

— Не знам какво да направя. Не знам дали не е крайно нередно и дали действително го искаш. И ме е страх, че ако го направя, ще ти бъде още по-тежко.

Увива ръце около шията ми и отново се разплаква. Но вместо да ме пусне, ме притегля към себе си и повдига ханш в мълчалива молба да продължа.

Целувам я по слепоочието и бавно прониквам в тялото й.

В първия миг на контакта от очите ми потичат сълзи. Скай не издава нито звук. Увила се е плътно около мен, а аз се движа в нея напълно механично и отчаяно се опитвам да не мисля колко различен мечтаех да е този миг.

Опитвам се да не мисля, че реално се възползвам от нея с всяко свое движение.

Опитвам се да не мисля, че по този начин с нищо не съм по-добър от баща й.

Тази мисъл ми действа като кофа с ледена вода. Още съм в тялото й, но не мога да помръдна. Не мога да продължа дори секунда повече.

Вдигам лице от шията й, за да я погледна, после се претъркулвам настрани. Сядам на ръба на леглото и облягам глава на юмруци.

— Не мога да го направя. Струва ми се безкрайно нередно, Скай. Нередно, защото усещането е фантастично, но съжалявам за всяка секунда. — Изправям се и хвърлям празния презерватив в кошчето, намъквам си дрехите и тръгвам към вратата с ясното съзнание, че отново я предавам.

Излизам навън и щом оставам сам на паркинга, изкрещявам от чувство за безсилие. Известно време крача напред-назад по тротоара, опитвам се да реша какво да правя. В един момент спирам и удрям с юмрук стената, отново и отново, после се свличам с гръб, облегнат на тухлите, неспособен да проумея как допуснах да се стигне до тук. Как, дявол да го вземе, позволих подобно нещо? Последните двайсет и четири часа от живота ми са един огромен, колосален провал.

И ето че отново я изоставих. За пореден път направих онова, в което май най-много ме бива. Оставих я напълно сама.

В желанието си да поправя поне една от грешките си хуквам обратно към хотела. Когато нахлувам в стаята, Скай е в банята, така че сядам на леглото и увивам тениската си около разкървавената си ръка.

Вратата на банята се отваря и Скай се спира нерешително, когато я поглеждам. Очите й попадат на ръката ми и тя се втурва към мен, размотава тениската, за да провери раната.

— Холдър, какво си направил? — извива ръката ми напред и назад, за да я огледа отвсякъде.

— Нищо ми няма — отвръщам и отново омотавам тениската. Изправям се, почувствал се неловко, че се тревожи за мен.

— Толкова съжалявам — прошепва. — Не биваше да те карам да го правиш. Просто имах нужда…

За бога. Защо тя ми се извинява?

— Мълчи — обгръщам лицето й с длани. — Няма за какво да се извиняваш. Излязох не защото ти се сърдя. Сърдя се на себе си.

Скай кима, после се отдръпва и отива при леглото.

— Всичко е наред — отмята завивките. — Не мога да очаквам да ме желаеш точно сега. Беше грубо, егоистично и крайно неуместно да те моля за такова нещо. Искрено съжалявам. Хайде да спим, става ли? — Покатерва се на леглото и придърпва завивката.

Опитвам се да осмисля думите й, но смисъл просто няма. Съвсем не заради това се затруднявам да изпълня молбата й. Откъде, по дяволите, й хрумват подобни неща?

— Нима мислиш, че ми е тежко, защото не те желая? — отивам до леглото и коленича до нея. — Скай, ужасно ми е тежко, понеже ми се къса сърцето, а нямам представа как да ти помогна. — Покатервам се на леглото при нея и я дръпвам да седне. — Искам да съм до теб и да те подкрепям, но имам чувството, че всеки път казвам нещо не на място. Всеки път, когато те докосна или целувам, ме е страх, че не това искаш. А сега искаш секс, защото ти се ще поне това да му отнемеш, и напълно те разбирам. Напълно разбирам защо го искаш, но от това не ми става по-лесно да те любя, при положение че дори не можеш да ме погледнеш в очите. И ме боли, защото не го заслужаваш. Не заслужаваш такъв живот, Скай, а аз не мога да направя нищичко, за да ти помогна. Искам да ти помогна, но не мога, и се чувствам толкова безпомощен.

Прегръщам я и тя увива крака около кръста ми, вкопчила се във всяка моя дума.

— И въпреки че спрях, изобщо не биваше да започвам, без първо да ти кажа колко те обичам. Защото те обичам, Скай. И не заслужавам да те докосвам, докато не ти кажа, че те докосвам единствено защото те обичам.

Притискам отчаяно устни към нейните, искам да разбере, че говоря самата истина. Че всеки път, когато заговоря, всеки път, когато я докосвам, съм напълно искрен.

Тя дръпва глава назад и ме целува по брадичката, по челото, по бузата, отново по устните.

— И аз те обичам — прошепва и ми става ясно, че човек е в състояние да се влюби в нечии думи. Но вече не се влюбвам в нея съставна част по съставна част. Влюбен съм в цялото момиче. В цялата й същност. — Не знам какво щях да правя, ако те нямаше, Холдър. Толкова те обичам и толкова съжалявам. Исках да ми бъдеш първият и безкрайно съжалявам, че баща ми ти отне тази възможност.

— Никога не казвай такова нещо. Дори недей да си помисляш такова нещо. Баща ти е отнел този първи миг по невъобразимо жесток начин, но ти обещавам, че това е единственото, което е успял да ти вземе. Защото си невероятно силна, Скай. Невероятна си и забавна, и умна, и красива, и безстрашна. И стореното от него не може да ти отнеме най-важното. Оцеляла си веднъж, ще оцелееш пак. Сигурен съм.

Слагам длан върху сърцето й, после долепям нейната върху гърдите си. Свеждам очи към нея, за да съм сигурен, че ме слуша, че е напълно съсредоточена.

— Майната им на първите стъпки, Скай. За нас двамата е важно онова, което ще трае вечно.

Тя въздъхва с облекчение и ме целува разпалено. Обхващам главата й с шепа и я отпускам назад в леглото, после се надвесвам над нея.

— Обичам те — мълвя, притиснал устни в нейните. — Обичам те от толкова отдавна, но просто не можех да ти кажа. Не можех да ти позволя на свой ред да ме обичаш, при положение че криех толкова много неща.

Скай се разплаква отново, но същевременно се усмихва.

— Не мисля, че би могъл да уцелиш по-подходящ момент да ми кажеш, че ме обичаш. Добре е, че си изчакал.

Целувам я. Целувам я така, както заслужава да бъде целувана. Прегръщам я така, както заслужава да бъде прегръщана. И се каня да я любя така, както заслужава да бъде любена. Развързвам колана на халата й и плъзвам ръка през корема й.

— Господи, колко те обичам — шепна. Ръката ми запълзява от талията надолу по ханша, към бедрото. Усещам, че трепва, и веднага отдръпвам ръка. — Скай, помни, че те докосвам, защото те обичам. Единствено по тази причина.

Тя кима и затваря очи и усещам как напрежението я напуска. Придърпвам обратно халата и я погалвам по лицето.

— Отвори очи — нареждам й и тя послушно отваря клепачи. Очите й са пълни със сълзи. — Плачеш.

Клати глава мълчаливо и ми се усмихва.

— Но този път от щастие.

Наблюдавам я безмълвно, опитвам се да преценя дали е редно да го правим. Искам да й покажа колко много я обичам, да залича случилото се отпреди час, понеже изобщо не биваше да става. Искам този път да се получи както трябва. Досега е виждала единствено грозната страна, но заслужава да види колко красиво може да бъде.

— Искам да правя любов с теб, Скай — сплитам пръсти в нейните. — И мисля, че и ти го искаш. Но първо искам да разбереш нещо. — Целувам една отронила се сълза. — Знам, че ти е трудно да си позволиш да чувстваш. Толкова дълго си се опитвала да блокираш всякакви чувства и емоции всеки път, когато някой те докосне. Но искам да знаеш, че травмата не е в резултат от това, което ти е сторил физически. Сърцето ти е разбито заради това, че е потъпкал вярата ти в него. Преживяла си едно от най-ужасните неща, което едно дете може да преживее, при това в ръцете на твоя рицар… на човека, когото си боготворяла… и дори не мога да си представя колко си страдала. Но помни, че нещата, които ти е сторил, нямат нищо общо с нас двамата, когато сме заедно по този начин. Когато те докосвам, го правя, защото искам да си щастлива. Когато те целувам, те целувам, защото имаш най-прекрасната уста, която съм виждал, и просто не мога да се сдържа. А когато правя любов с теб, правя именно любов. Защото съм влюбен в теб. И всичко отрицателно, което цял живот си свързвала с физическия контакт, не се отнася до мен. Не се отнася до нас. Докосвам те, защото те обичам… единствено по тази причина. — Целувам я много нежно. — Обичам те.

Тя ме целува по-страстно от всякога, събаря ме на леглото със себе си. Продължаваме да се целуваме и тя ме оставя да изследвам всяко кътче от тялото й с уста и ръце. И когато слагам нов презерватив и я поглеждам въпросително, изражението й най-после е спокойно. Любовта в очите й е очевидна, но въпреки това искам да я облече в думи.

— Кажи ми, че ме обичаш.

Ръцете й се пристягат още по-силно около тялото ми и тя ме поглежда настойчиво.

— Обичам те, Холдър. Безкрайно — заявява без никакво колебание. — И искам да знаеш… че и Хоуп те обичаше.

При думите й ме залива невероятно усещане за покой. За първи път от онзи миг, в който ми я отнеха, най-после разбирам какво е усещането да ти простят.

— О, Скай, ще ми се да можеше да почувстваш колко съм щастлив. — Впивам устни в нейните и й отдавам сърцето си без остатък.